Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (5)

ПЕТ

В съня му нахлу равномерно и оглушително думкане.

Струваше му се, че се намира във вътрешността на някакъв огромен барабан. Ударите отекваха в мозъка му. Всеки удар се превръщаше в пронизваща болка през слепоочията, раменете и стомаха му.

Самият той беше барабан! Ето това е!

Устните му бяха сухи. Беше жаден и гърлото му сякаш беше покрито със струпеи и прах. Езикът му беше набъбнал и мъхест.

Боже! Няма ли да престане това думкане.

Събуди се с усещането, че го е сполетяло някакво карикатурно подобие на махмурлук. Одеялата бяха усукани около тялото му и обездвижваха контузеното му рамо. Самото то беше по-добре и това беше известно облекчение, но нещо трябваше да се направи за главата му и за това безумно думкане.

Свободната му ръка беше изтръпнала. Когато се опита да я раздвижи, почувства болка. През един процеп на пердето на единствения прозорец в стаята се прецеждаше слънчева светлина. В помещението проникваше тънък лъч, изпълнен с прашинки. Той го заслепи и предизвика болка в очите му.

Това проклето думкане!

— Ей! Отворете там вътре!

Това беше някакъв мъжки глас.

Гласът му се стори познат. Мардън, капитанът от пътната полиция? Какво правеше тук по това време? Дасен вдигна часовника си и го погледна — десет и двайсет и пет.

Думкането започна отново.

— Почакайте малко! — извика Дасен. Гласът му изпрати болезнени вълни към мозъка му.

За щастие думкането спря.

Дасен въздъхна от облекчение, измъкна се от одеялата и седна на леглото. Стените на стаята се завъртяха в някакъв налудничав кръг.

За бога! помисли си той. Чувал съм за махмурлуци, но не и за нещо подобно.

— Отворете вратата, Дасен.

— Дадено — рече Дасен със стържещ глас.

Какво става с мен, зачуди се той. Спомняше си, че не е пил нищо друго освен бира. Това не можеше да обясни сегашното му неразположение. Дали не беше някаква закъсняла реакция от газовото отравяне?

Бира.

Имаше нещо, свързано с бира.

Внимавайки да не изметне врата си, Дасен бавно завъртя глава в посока към масичката. Да, там имаше една бира. Уила се бе погрижила да му осигури и отварачка. Справи се с капачката на бутилката и започна да пие жадно.

В стомаха му се разляха вълни на утешително облекчение. Остави празната бутилка и се изправи. Каквато болестта, такова и лекарството. Джаспърс се лекуваше с джаспърс. Бутилката ухаеше на гъби.

— Дасен, добре ли сте?

Вървете по дяволите, господине, помисли си Дасен. Опита се да направи крачка, но веднага му се доповръща и се почувства замаян. Облегна се на стената и задиша бавно и дълбоко.

Болен съм, помисли си той. Разболял съм се от нещо.

Бирата сякаш беше започнала да ври в стомаха му.

— Отворете тази врата, Дасен! Веднага!

Добре, добре, помисли си Дасен. Тръгна, препъвайки се към вратата, отключи я и се отдръпна.

Вратата рязко се отвори и се показа Ол Мардън, на врата му проблясваха металните капитански лентички. Фуражката му беше бутната назад и под нея се показваше потен кичур червеникава коса.

— Е — рече той. — Много бяхте зает, а?

Мардън влезе в стаята и затвори вратата. В лявата си ръка носеше нещо кръгло и боядисано с хромова боя — термос. Какво по дяволите прави тук по това време с този термос, чудеше се Дасен.

Подпирайки се с една ръка за стената, Дасен се върна до леглото и седна до края.

Мардън го последва.

— Надявам се, че всички тия грижи за теб си струват труда — каза той.

Дасен погледна нагоре към тясното цинично лице, припомняйки си високото буги надолу по пътя, с Мардън, който го управляваше и кучетата до него. Това беше подходяща обстановка за този човек. В погледа му имаше нещо надменно, взиране в глупостта на света под него. Какво беше особеното у него? Погледът на сантарогиец? Но какво в такъв случай беше видял шерифът от Портървил? А онзи човек в крайслера?

И аз ли изглеждам по този начин, зачуди се Дасен.

— Донесох ви кафе — рече Мардън. — Като ви гледам, ще ви бъде от полза. — Той отвори термоса и наля от горещата кехлибарена течност в капачката.

Заедно с парата излизаше и богатото ухание на джаспърс. Миризмата накара Дасен да се разтрепери. През главата му премина пулсираща и туптяща болка. Тя беше в синхрон с трептящите отражения върху повърхността на предложеното му от Мардън кафе.

Дасен взе чашата с две ръце, наведе главата си назад и пи жадно и на големи глътки. Подобно на бирата, кафето имаше същото успокоително въздействие.

Мардън напълни чашата отново.

Дасен я задържа под носа си и вдиша наситената с джаспърс пара. Главоболието му започваше да изчезва. Осъзна, че в желанието му да се налива с това кафе имаше нещо повече от ненаситната жажда след махмурлук.

— Пийте — рече Мардън.

Дасен сръбна още веднъж. Чувстваше как течността успокоява стомаха му, а умът му се избистряше. Мардън вече не изглеждаше надменен — само развеселен.

Какво забавно имаше в един махмурлук?

— Джаспърс, махмурлукът идва от него, нали? — попита Дасен.

После отпи отново от чашата.

Мардън съсредоточено зави капачката на термоса.

— Човек не може да поеме прекалено много от него, а? — упорстваше Дасен, припомняйки си думите на Уила Бурдо.

— Дългият престой в среда на джаспърс твърде бързо води до махмурлук — съгласи се Мардън. — Когато свикнете, всичко ще бъде наред.

— Значи сте дошъл тук за да си играете на добрия самарянин — рече Дасен. Усещаше как у него се заражда гняв.

— Намерихме пикапа ви на пътя за Портървил и се разтревожихме за вас — отвърна Мардън. — Не можете да зарязвате колата си по този начин.

— Не съм я зарязвал.

— О? А какво правихте?

— Поразходих се.

— И ни причинихте страшно много проблеми — отбеляза Мардън. — Ако сте искал да се поразходите из кооперацията и пещерите, можехте просто да помолите за това.

— И щеше да ми бъде подсигурена една хубава и благополучна разходка с екскурзовод.

— Щяхте да имате каквото пожелаете.

— Значи сте дошъл да ме арестувате.

— Да ви арестувам? Не говорете глупости.

— Как разбрахте къде съм бил?

Мардън погледна към тавана и поклати глава.

— Всичките сте една стока, вие младите — рече той. — Тази Уила е дяволски романтична, но не умее да лъже. Струва ми се, че никой от нас не умее. — Мардън погледна към Дасен с поглед, от който бликаше цинично веселие. — По-добре ли сте?

— Да!

— Напрегнат сте. — Той сви устни. — Между другото, вмъкнахме се в камиона ви и го докарахме долу. Паркиран е отпред.

— Ами, благодаря ви.

Дасен погледна ръцете си. У него се преплитаха гняв и безсилие. Знаеше, че Мардън не е подходящ обект за този гняв… нито пък Джени… нито Пиаже. Такъв обект просто нямаше… и въпреки това чувството оставаше. Дори го накара да се разтрепери.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита Мардън.

— Да, добре съм!

— Добре, добре — промърмори Мардън. Той се обърна, но преди това Дасен видя усмивката, която се появи на устните му.

Гневът му се насочи точно към тази усмивка, но не към човека. Тази усмивка! Тя въплъщаваше Сантарога — самодоволна, надменна, потайна. Скочи на крака, отиде до прозореца и дръпна пердето.

Цветна градина, огряна от яркото слънце, малък поток и отвъд него — долината с нейните неравни очертания, спускаща се към секвоите. Жегата беше страховита. Дъбовете по склона се издигаха неподвижно, обляни от слънчева светлина. Във въздуха бяха увиснали струйки пушек. В далечината лъкатушеше синьозелена река.

Ето това беше Сантарога, една долина с пасторална красота, това беше подходящия обект на гнева му, помисли си Дасен. Сантарога — този обитаем остров сред огромната пустош. Долината изплува в съзнанието му като едно гъмжащо място, скрито зад фасада и напомнящо пирамида: солидна, безлика и устояваща. Те губеха самоличността си и се превръщаха в маски на нещо, което се повтаряше у всички тях.

Тук той усещаше еднопосочност, благодарение на която всеки сантарогиец се превръщаше в продължение на всички останали. Те бяха като лъчи, разпръскващи се от малка дупчица в черна завеса.

Какво се криеше зад тази черна завеса?

Ето там беше истинския обект на гнева му и той знаеше това. Някаква зла магия обграждаше цялата долина. Сантарогийците бяха в капана на черно магьосничество, превърнати в безлика пирамида.

При тази мисъл гневът му утихна. Разбра, че той също е вграден в тази пирамида. Тя беше като някакво екологично съоръжение, изникнало в пустошта, но с неголеми размери. Основата на пирамидата бе здраво хваната в земята, а корените й се спускаха дълбоко във влажната усойна пещера.

Проблемът му придоби очертания.

Онова, което отличаваше тази долина от останалите места, беше джаспърс. Той сякаш превръщаше сантарогийците в наркомани. Спомни си и за непреодолимото си желание за джаспърс. Това беше веществото от пещерата, съставката, която се просмукваше през порите и проникваше в белите дробове.

Мардън се размърда зад гърба му.

Дасен се обърна и го погледна.

Сантарогийците се превръщаха в продължение на онази пещера и веществото й. Хората в тази долина бяха под въздействието на някакъв наркотик. Нещо, което донякъде приличаше на лизергичен киселинен диетиламид — ЛСД.

Как ли действаше това вещество, мислеше си той. Променяше ли то имунния баланс?

Дасен усети мозъка си да работи със забележителна яснота, подреждайки възможностите и определяйки насоките на проучване.

— Ако се чувствата по-добре, ще си тръгвам — обади се Мардън. — Защо не вземете да ни се обадите, ако ви хрумнат някакви други идеи за нощни екскурзии, а?

— Да, естествено — отвърна Дасен.

Мардън откри нещо много забавно в тези думи и изпадна в пристъп на смях. Продължи да се смее и докато излизаше.

— Върви по дяволите, самонадеян сантарогиец такъв — промърмори Дасен.

Завъртя се отново към прозореца.

Разбра, че ще му бъде трудно да бъде обективен. Не разполагаше с друго морско свинче освен себе си. Какво беше въздействието на джаспърс върху него? Някаква повишена сетивност? Възможно ли беше да става дума за истинска повишена сетивност от типа на онази, която се постига при вземане на ЛСД? Отговорът на този въпрос изискваше внимателна преценка. Какъв беше източникът на сутрешните симптоми? Намаляване на концентрацията в организма?

Той започна да разсъждава съсредоточено върху личностния модел на сантарогийците, тяхната бдителност, безцеремонна предвзетост и несъмнена честност. Ако наистина имаше някаква повишена сетивност, това обясняваше ли почтените им реклами? Беше ли възможно да се държиш по друг начин, освен прямо и честно, с хора с усилена бдителност?

Чувстваше, че може да атакува отвсякъде. Бариерите рухваха подобно на пясъчни стени под напора на новата му сетивност, но гледките, които се откриваха, съдържаха своите собствени загадки.

Джени.

Спомни си за това как тя се беше отказала от експеримента с ЛСД в университета. Никаква явна реакция. Онези, които правеха теста, поискаха да изследват това явление, но Джени отказа. Защо? Случаят й, разбира се, беше приключен с оценката „любопитна аномалия“. Експериментът стигна до естественият си завършек, изразил се в публично фиаско.

Джени.

Дасен влезе тананикайки си под душа; мислеше усилено. Рамото му беше значително по-добре, но въпреки тежките нощни изпитания… или може би именно благодарение на тях — упражнение.

Ще се обадя на Джени, помисли си той, докато се обличаше. Може би ще успеем да обядваме заедно.

Възможността да види Джени го изпълни с изненадваща радост. Усети у себе си желанието да я пази и взаимна емоционална зависимост. Любов, ето това беше истинското му състояние. Това беше чувство, неподдаващо се на анализ. То можеше единствено да бъде изпитано.

Дасен изтрезня.

Любовта му към Джени изискваше да я спаси от магията на Сантарога. Тя трябваше да му помогне, независимо дали го съзнаваше или не, независимо дали тя искаше това или не.

Някой почука енергично два пъти на вратата.

— Влез — каза той.

Джени се вмъкна и затвори вратата.

Беше облечена в бяла рокля, червено шалче, червена дамска чанта и обувки. Тоалетът правеше кожата й да изглежда тъмна и екзотична. Тя се спря за малко на вратата, сложила леко ръка върху дръжката, с широко отворени изучаващи очи.

— Джен! — рече той.

Тя се втурна през стаята към ръцете му и го прегърна. Топлите й меки устни се долепиха до неговите. От нея се носеше уханието на нещо чисто и екзотично.

Тя се отдръпна и го погледна.

— О, скъпи, толкова се страхувах. Непрекъснато си представях, че колата ти е излетяла от пътя, че си катастрофирал и че си някъде сред останките. После се обади Уила. Защо направи това?

Той докосна с пръст върха на носа й и леко го натисна.

— Аз съм напълно в състояние да се грижа сам за себе си.

— Не знам това. Сега чувстваш ли се по-добре? Срещнах Ол във фоайето. Каза, че ти е донесъл кафе с джаспърс.

— Да взех си лекарството за махмурлук.

— Лекарството за… О! Но защо трябваше…

— Без възражения. Съжалявам, че съм те разтревожил, но имам работа, която трябва да върша.

— О, това ли било!

— Върша работата, за която ми плащат.

— Предполагам, че си им дал думата си?

— Това не е всичко.

— Тогава те ще трябва да получат нещо от теб.

— Повече от нещо, любов моя.

Тя се усмихна.

— Приятно ми е, когато ме наричаш любов моя.

— Недей да сменяш темата.

— Но това е толкова приятна тема.

— Съгласен. Но да поговорим за това някой друг път, а?

— Какво ще кажеш за довечера?

— Ти си дръзко момиче, нали?

— Зная какво искам.

Дасен установи, че я изучава в прегръдките си. Какво беше казала Уила? Джени знае какво прави. За каквото и да ставаше дума, той не можеше да се съмнява в любовта й към него. Тя беше в очите й, в гласа й, една лъчезарност и оживеност, които не можеха да бъдат сбъркани.

И все пак, двама души със сигурност бяха загинали по време на това проучване — злополуки! Не можеше да се съмнява и в заглъхващата болка в рамото си и в нещата, свързани с нея.

— Изведнъж стана мълчалив — забеляза Джени, вдигайки глава към него.

Той пое дълбоко въздух.

— Можеш ли да ми намериш джаспърс?

— Почти забравих — рече Джени, отдръпна се и затършува из чантата си. — Донесла съм ти за обяд кутия сирене и пшенични бисквити. Взех ги от шкафа на вуйчо Лари. Знаех, че ще ти бъдат необходими, защото… — Тя прекъсна изречението си и извади една торбичка от чантата си. — Ето — Джени му подаде кафява хартиена торбичка и го погледна втренчено — Джил! Ти каза джаспърс. — В очите й имаше тревога.

— Защо не? — Дасен взе торбичката. Тя я пусна с неохота и когато той я дръпна, пръстите й последваха кесията.

— Не исках да те мамя, скъпи — продума тя.

— Да ме мамиш? Как?

Тя преглътна, а очите й блестяха от напиращите сълзи.

— Вчера вечерта ние ти дадохме една страшно силна доза, а после ти отиде в онази глупава пещера. Зле ли ти беше тази сутрин?

— Имах много тежък махмурлук, ако имаш това предвид?

— Много малко си спомням от времето, когато бях дете — рече тя. — Растейки, тялото ти се променя, настъпва значително метаболично приспособяване. Когато бях в института и взех участие в онзи смахнат тест с ЛСД, на другата сутрин имах махмурлук. — Тя прокара пръсти покрай челото си. — Щях да дойда при теб още сутринта, но вуйчо Лари имаше нужда от мен в клиниката. Той каза, че тъй или иначе си в безопасност. Уила те е измъкнала навреме.

— Какво щеше да стане, ако не ме беше измъкнала?

Очите й помръкнаха, сякаш от болка.

— Какво? — настоя той.

— Не трябва да мислиш за това.

— За какво?

— Във всеки случай на теб не може да ти се случи. Вуйчо Лари казва, че ти си от по-здраво тесто.

— По-здраво в сравнение с какво — с онези зомби, дето ги видях в кооперацията?

— Зомби? За какво говориш?

Той й разказа какво беше зърнал през широката врата.

— А… тези ли. — Джени погледна настрани. В поведението й ненадейно се беше появил хлад. — Джилбърт, ще ги включиш ли и тях в доклада си?

— Може би.

— Не трябва да правиш това.

— А защо не? Кои са те? Какво са те?

— Ние сами се грижим за тях — отвърна тя. — Те са полезни членове на общината.

— Но не са съвсем с всичкия си.

— Така е. — Тя го погледна с ожесточена напрегнатост. — Ако държавата се заеме с тях, те ще бъдат преместени извън долината — повечето от тях. Това може да се окаже твърде лошо за Сантарога, Джилбърт. Повярвай ми.

— Вярвам ти.

— Знаех, че ще го направиш.

— Те са неудачниците, а? Онези, дето ги е съсипал джаспърс.

— Джилбърт! — каза тя. И после добави: — Не е онова, за което си мислиш. Джаспърс е… нещо прекрасно. Ние му викаме „гориво на съзнанието“. Той отваря очите, ушите и съзнанието ти, той… — Тя спря да говори и му се усмихна. — Но ти вече знаеш това.

— Знам как изглежда на пръв поглед — отвърна той. После погледна към кесията в ръката си. Какво беше това? Райски подарък за цялото човечество или нещо, дошло от ада? Зла магия, както си мислеше, или неограничена свобода?

— Той е нещо прекрасно и ти знаеш това — рече Джени.

— Тогава защо не разгласите това навсякъде? — запита той.

— Джил! — тя го погледна с укор.

Изведнъж Дасен си представи каква ще бъде реакцията на Майер Дейвидсън… Дейвидсън с кохортите му, енергичните младоци и коравосърдечната кавалкада на по-възрастните.

Техния враг беше в ръцете му.

За онези типове с нелепо сходни тъмни костюми, със студени взиращи се и надменни очи, хората от долината бяха врагове, които трябваше да бъдат разгромени. Помисляйки за това, Дасен разбра, че за тях всички клиенти олицетворяваха „Врагът“. Дейвидсън и подобните му бяха изправени един срещу друг, да, те се конкурираха, но помежду си признаваха, че основният им враг са масите извън онзи добре осведомен вътрешен финансов кръг.

Общият им фронт бе очевиден във всичко, което правеха, в думите им, а също и в делата им. Те говореха за „ниво на грабване“ и „светкавично време на контейнера“, както и за „граница на издуване“ и „праг на приемане“. Това беше един професионален жаргон, отнасящ се сякаш за военни маневри и сражения. Те знаеха „светкавичното време“ — необходимата за дадени контейнери ширина на рафта. Те знаеха как трябва да бъде „издут“ пакета с въздух, че да изглежда примамлив за клиента. Те знаеха каква трябва да бъде необходимата цена и опаковка, така че клиента да не попадне в „модела на отхвърляне“.

А ние сме шпионите им, помисли си Дасен. Психиатри и психолози — и всички учени на „обществените науки“ — ние сме ръката на шпионажа.

Той почувства мащабните маневри на тези армии, заговора „Врагът“ да бъде поддържан в едно сънливо състояние на несъзнателност и покорство. Каквото и да си правеха един на друг пълководците на тези армии, те си имаха своя вътрешна система от правила. Никой не изменяше на истинската война.

Дасен никога не бе виждал пазарното проучване точно в такава светлина. Помисли си за бруталната откритост на рекламите в Сантарога и после смачка горната част на торбичката, която държеше.

Какво правеше това нещо с него? Обърна се, за да скрие от Джени пристъпа си на гняв. Караше го да си въобразява разни смахнати неща! Армии!

Трябва да се вмъкна в умовете им, припомни си той. Трябва да живея и да мисля като тях.

Тогава Дасен си представи ситуацията, както вероятно си я представяше Джени и съгражданите й. Те водеха нещо като партизанска война. Водеха начин на живот, който нямаше да бъде толериран от външния свят. Сантарога представляваше прекалено голяма заплаха за олигархията на финансово-индустриалния свят. Единствената надежда за Сантарога беше изолацията и потайността.

Да разгласят навсякъде, как ли пък не. Не е никак чудно, че в изненадата си тя му извика грубо.

Дасен се извърна и видя Джени, изправена в търпеливо очакване, докато той намери изхода от лабиринта. Тя му се усмихна насърчително и изведнъж той видя в нея всичките й съграждани. Те бяха индианците от равнината, те имаха нужда от изолация, те искаха да живеят и ловуват както им подсказваха инстинктите им. Бедата им беше, че живееха в свят, който не можеше да остане неутрален в културно отношение. Онзи свят навън щеше винаги да се опитва да направи хората — всички хора — подобни едни на други.

Раздвоен между тези два свята, с мисли, обсебени от наркотика и спомените си за външния свят, Дасен почувства дълбока тъга за Джени. Сантарога щеше да бъде унищожена — в това нямаше съмнение.

— Сигурна съм, че разбираш положението — каза Джени.

— На джаспърс ще се гледа като на ЛСД, като на наркотик — рече той. — Ще бъде забранен със закон като сантарогийски хашиш. Те ще ви намразят и ще ви унищожат.

— Никога не съм се съмнявала, че ще разбереш истината, след като веднъж бъдеш изложен на въздействието му — каза Джени. Тя тръгна към ръцете му, облегна се на него и яростно го прегърна. — Аз ти се доверих, Джил. Знаех, че е невъзможно да бъркам за теб.

Дасен не успя да намери думи за да й отговори. Дълбоката тъга продължаваше да го владее. Изложен.

— Ти все пак трябва да направиш доклада си, разбира се — рече тя. — Ако се провалиш, това няма да реши нищо. Те просто ще намерят някой друг. Това започва някак да ни уморява.

— Да… ще трябва да направя доклада си — отвърна той.

— Ние разбираме.

Гласът й го накара да потръпне. „Ние разбираме“. Това „Ние“ беше претърсило чантата му, едва не го уби… и в действителност уби двама души.

— Защо трепериш? — попита Джени.

— Просто ми е студено — отвърна той.

Дасен си спомни усещането, че в подсъзнанието му се спотайва някакво неспокойно и настойчиво взиращо се древно създание, издигнало се в мозъка му подобно шия на динозавър. То все още беше изучаващо и готово да произнесе присъдата си.

— Днес съм само на половин работен ден — рече Джени. — Едни мои приятели са подготвили пикник край езерото. Те искат да се запознаят с теб. — Тя се облегна назад и го погледна. — Аз също искам да те запозная с тях.

— Не мисля… че мога да плувам — рече той.

— Горкото ти рамо — каза Джени. — Да, знам. Но по това време на годината езерото е много красиво. Вечерта ще си накладем открит огън.

Кои са тези „Ние“, питаше се той.

— Звучи чудесно — отбеляза Дасен.

Изричайки тези думи, той с учудване усети как стомахът му се свива на топка в пристъп на страх. Каза си, че Джени не е човека от когото се страхува — не и от тази топла и красива жена. Не може да се страхува от богинята Джени… тази мисъл се възправи в съзнанието му и злобно му се ухили.

В този момент Дасен се присмя сам на себе си, мислейки си, че се взира прекалено много във всеки нюанс на тази долина и хората й. Разбира се, това беше характерна за психоаналитиците болест — да виждат всичко през мъглата на безкрайни разсъждения.

— Сега си почини малко, а по обед да се срещнем долу — предложи Джени.

Тя се отдръпна, тръгна към вратата и после се обърна.

— Джил, държиш се много особено — рече тя. — Безпокои ли те нещо?

В гласа й имаше някакво настойчиво желание да получи необходимата й информация, което изведнъж накара Дасен да стане предпазлив. Това не беше спонтанната Джени, разтревожена за мъжа, когото обичаше. Това беше… наблюдател, интересуващ се от собствената си сигурност.

— Храната и почивката лекуват всичко — каза той. Опита се думите му да прозвучат шеговито, но не успя.

— Ще се видим скоро — рече тя все още резервирано.

Дасен проследи как вратата се затвори зад нея. Имаше чувството, че го следи някаква специална камера, камера, която заснема несъответствията. През съзнанието му мина някаква несвързана мисъл… излагане на личността, метод и характер.

Кой иска да изложи моята личност, метод и характер, запита се Дасен. Почувства, че този въпрос е опасен и зареден с противостоящи си сили.

Торбичката с храна натежа в ръката му. Дасен погледна надолу към нея, съзнавайки в еднаква степен глада и угрозата, съдържаща се в този пакет. Невъзвратима ли беше промяната, породена от джаспърс?

Хвърли кесията на леглото, отиде до вратата и надникна в коридора. Там нямаше никой. Излезе навън и погледна към стената, зад която се намираше стаята с телевизорите. Беше му необходимо известно време за да разбере, че около тази стена имаше нещо нередно.

В нея имаше някакво разместване на реалните параметри — там имаше врата, която нямаше съответствие от другата страна.

Притеглен сякаш на конци, Дасен тръгна към вратата и се вторачи в нея. Рамката й беше от същото старо и полирано дърво, както и на останалите врати. Впечатлението беше за добре поддържан стар материал. Тази врата винаги е била тук, това беше идеята. Върху номера на табелката имаше малка вдлъбнатина, а по краищата й бяха останали петна, пропуснати от парцалите на персонала. Около дръжката се бе образувала патина в резултат от дългата употреба. Дасен поклати глава. Изкушаваше се да натисне дръжката, но се въздържа. Установи, че се страхува от онова, което може да види вътре. Най-ужасното от всичко би било, ако попадне на един съвсем обикновен интериор — легло, маса, бюро и столове. Номерът върху табелката го омагьоса — 262. Позабавлява се със зловещото усещане, че го е виждал и преди… точно тук. Вратата беше съвсем обикновена.

Дасен рязко се завъртя, влезе в стаята си и отвори прозореца. Едно надникване през прозорците при покрива на верандата щеше да разреши загадката. Започна да се изкачва, но спря. На пътеката с розите отвъд исполинския дъб имаше един човек.

Дасен разпозна Уинстън Бурдо. Той помпаше с ръка пръскачка и изпращаше към розите влажен облак прах. Когато Дасен го видя, Бурдо погледна нагоре и му махна.

По-късно, каза се Дасен. Ще погледна по-късно.

Той кимна на Бурдо, отстъпи назад и дръпна пердето.

Значи са изсекли врата в стената, така ли? Какво се опитваха да направят? Да погубят чувството му за реалност?

Торбичката върху леглото привлече вниманието му. Тя го накара да прекоси стаята. Тя му се стори като върховно изкушение. Това беше нещо повече от храна. Гладът му можеше да бъде заситен само с джаспърс. Ненадейно Дасен се почувства като Тенисъновия Одисей, целта му беше „да се бори, да търси, да намери и да не отстъпи“. Въпреки това мисълта за джаспърса в кесията привлече ръката му. Усети как пръстите му разкъсват хартията.

Сирене джаспърс. От него се носеше дразнещ аромат. С чувство на духовна безпомощност Дасен установи, че в устата си има хапка сирене. По пътя си към стомаха храната излъчваше усещането за топлина. Продължи да яде, хипнотизиран от собствените си движения.

Той бавно се отпусна на леглото си, облегна се на възглавницата и погледна към тавана. Ивиците на една греда се люлееха, издигайки се и падайки като морски вълни. Усети собственото си съзнание да се възправя като бариера срещу външния свят, а този външен свят представляваше един глупав и безчувствен механизъм, лишен от способността за състрадание.

Самоличността му се превърна в стесняващ се лъч светлина и той почувства как едно масивно, струящо подсъзнание става все по-голямо и по-голямо… и по-голямо… превръщайки се в непоносима тежест.

Това беше някаква халюцинация, каза си той. Не губѝ самообладание.

Но сега движението вече не можеше да бъде спряно. Умът му експлодираше и избликваше гейзер от сетивни откровения, а съзнанието му се носеше като река.

Сега вече нямаше никаква дълбочина, само едно обградено от безвремие усещане за битие без тревога и страх. Дасен установи, че това чувство му носеше опиянение. Умът му търсеше.

Къде са децата, запита се той.

Усещането, че в долината не бе видял нито деца, нито училища, го шокира.

Къде са децата? Защо нито един от предишните агенти не бе видял това?

Другите агенти са мъртви, напомни си той.

Смърт — беше странно, но мисълта за нея не го плашеше. Почувства съзнанието си освободено от напрежение. Беше попаднал в зона отвъд всякакви борби за власт. Долината и джаспърс се бяха превърнали в негово състояние. Огряната от слънчева светлина стая, листата на дъба до прозореца — всичко това беше красиво, невинна и хармонична красота. Външният свят бе станал част от него, мъдър и изпълнен със съчувствие.

Това усещане извика у него възторг. Вселената там навън — сякаш току-що беше създал тази вселена. Нама-Рупа, помисли си той. Аз съм Нама-Рупа — име и форма, създател на вселената, в която живея.

За миг болката в контузеното му рамо завладя потока на мислите му. Болка, краткотрайна криза, на чиито фон можеше да проектира спомените си за преживяно удоволствие. Болката утихна.

Долу се чу шум от гуми върху чакъл. Чу чуруликане на птица. Звуците бяха като вълнообразни отблясъци, които си играеха със сетивата му. Те танцуваха и искряха.

Спомни си за изучаващия поглед на Джени.

Споменът беше грозен и разтърсващ. Дасен потрепна конвулсивно, а съзнанието му се зареди с напрежение. Откри, че диша с усилие. Имаше чувството, че е вплетен в някаква случка, това обаче беше случка, която никога не бе преживял, населена с богини и със създания с ужасяващо могъщество. Това беше случка, която се развиваше с удивителна бързина, противопоставяща се на всякакви традиционни представи за скорост. Тя беше като серия от неподдаващи се на отделяне и разграничаване събития. Те проблясваха през съзнанието му, променяйки го безвъзвратно.

Джаспърс, помисли си той. Не мога да се върна… във… какво… аз бях… преди.

По бузите му потекоха сълзи.

Помисли си за това как бяха претърсили чантата му. Разтърси го ридание. Какво искаха те?

Стори му се, че е обграден от вероломни демони, те искаха кръвта и тялото му, жадуваха за душата му. Те бърбореха зад омагьосания кръг на самотното му съзнание. Това усещане, примитивно като магически танц, отказваше да го напусне. Те бяха роботи, автомати с кривящи се хрисими лица и очи като фарове.

Започна да трепери, знаеше, че обилно се поти, но това беше някакво далечно усещане, нещо което се случваше с някой друг.

Виеше му се свят. Той се надигна от леглото, приведе се и тръгна препъвайки се през стаята. Стигайки до стената, Дасен се обърна и залитна — напред и назад… назад и напред. Нямаше къде да се скрие. Струящата през прозореца светлина приемаше причудливи форми — гущери с човешки лица, сребърни джуджета, насекоми с крила наподобяващи часовникови циферблати.

Отпусна се на пода и заби нокти в килима. От плетеницата шарки се подадоха червени лапи и се подадоха към него. Той отстъпи към леглото и се просна напречно отгоре. По тавана се движеха вълни с извити назад гребени.

Някой някъде свиреше на пиано — Шопен.

Изведнъж на Дасен му се стори, че пианото беше самия той. Звуците отекваха през него с кристален блясък и изкореняваха болката. Върху него се посипа ослепителна бяла яснота. Осъзна, че дрехите му бяха прогизнали от пот. Дланите му бяха хлъзгави. Усети, че е преминал някакво дълго и изпълнено с опасности разстояние. Пътуването бе изсмукало всичките му сили.

Но сега стаята изплува пред погледа му в хармонична невинност. Таванските греди бяха предмети, подлежащи на разгадаване, шарките им потъваха в предметите… в дърветата… в стръкчетата… в семената. Всеки изправил се пред погледа му предмет получаваше своята проекция в минало и в бъдеще. Нищо не оставаше статично.

Всичко беше в движение и той беше част от това движение.

От подсъзнанието му заприиждаха вълни на сънливост — все по-високо… все по-високо… все по-високо. Сънят го обгърна.

В тъмата на това състояние Дасен чуваше нечий неспирен смях…

Събуди се с усещането, че е спал дълго… може би цял живот.

От гърлото му се надигна тържествуващ смях. Гласът, който чуваше, сякаш не беше неговия и това го уплаши. Погледна часовника си и разбра, че е спал повече от два часа.

Отново почувства в гърлото си онзи дразнещ, чужд смях.

Стана от леглото, учудвайки се на слабостта си. Рамото му беше по-добре, макар още да усещаше слаба и тъпа болка.

На вратата се почука.

— Да? — извика Дасен.

— Аз съм, сър, Уин Бурдо. Госпожица Джени ме помоли да ви напомня, че след около половин час ще бъде при вас.

— О… благодаря ви.

— Няма защо, сър. Надявам се, че сте подремнал добре.

Известно време Дасен остана загледан във вратата. Как е разбрал Бурдо, че съм спал? Може би съм хъркал.

Откъм коридора вече не се чу нищо, но Дасен знаеше, че Бурдо си е отишъл.

Дасен замислено свали измачканите си дрехи, изкъпа се и се преоблече. Чувстваше се ядосан и разстроен. Те го наблюдаваха всяка секунда. Щеше да бъде толкова лесно, и той знаеше това, ако оставеше гнева си да прерасне в ярост. Но момента не беше подходящ за ярост.

Зачуди се дали въобще имаше време, подходящо за ярост.

Вниманието му беше привлечено от нещо влажно под дясната му ръка. Изненада се, когато видя, че все още държи тривката. Безобидна вещ с краища, обшити в бяло и зелено. Той я хвърли към банята и тя се пльосна на пода.

На вратата се почука още веднъж, знаеше че това е Джени.

Мислите му се приковаха в едно решение.

Той закрачи през стаята и отвори вратата. Джени беше облечена в широка оранжева пола и бяла блуза, а усмивката правеше трапчинката върху лявата й страна да изглежда по-дълбока.

— Радвам се, че си готов — рече тя. — Побързай да не закъснеем.

Тя тръгна пред него и го поведе надолу по стълбите, а в това време Дасен се чудеше дали въображението му беше изиграло някакъв трик или наистина преди да се усмихне в погледа й имаше някаква тревога.

Докато слизаха по стълбите, а после и във фоайето на път към изхода, Джени непрестанно бъбреше без да очаква отговор от него.

— Езерото ще ти хареса по това време на годината. Иска ми се да мога да прекарам повече време там. Вече не държиш рамото си както преди. Обзалагам се, че е по-добре. Вуйчо Лари иска след това да се отбиеш при него за да те прегледа. Цялата банда гори от желание да се запознае с теб. Ето ги и тях.

Бандата се беше разположила в един товарен камион.

Дасен разпозна самодивското лице на Уила Бурдо в кабината. Тя седеше до един рус младеж с доста изсечено лице и с големи, невинни сини очи. Поглеждайки към нея, той й намигна бавно и хладнокръвно. В каросерията на камиона имаше дузина двойки… имаше и няколко самотници: висок мъж с кестенява коса и пламенни тъмни очи — Уолтър Еди-кой си; Дасен не успя да чуе второто име… две млади близначки с бухнали дълги коси с цвят на пясък и с овални лица — Рейчъл и Мариела.

Джени приключи процедурата с представянето твърде бързо, за да може Дасен да запомни всички имена, но той насочи вниманието си към обстоятелството, че младежа с Уила Бурдо беше годеника й Кол Нис.

Към него се протегнаха ръце и му помогнаха да се качи в каросерията, а после той издърпа Джени до себе си. По краищата имаше кутии за сядане. Дасен се озова до една от тях, а Джени се сгуши до него. Той бе погълнат от празничното настроение на хората около него — несдържан смях, закачки и шеги по личен адрес.

Камионът забоботи и потегли. Вятърът задуха срещу тях. Покрай погледа на Дасен пробягваха дървета и ивици небе. От време на време камиона се накланяше, но над всичко доминираше вездесъщия смях.

Постепенно разбра, че той и Джени бяха изключени от това веселие.

Дали ставаше дума за деликатност? Може би му даваха възможност да се приспособи към непознатата среда?

Опита се да погледне на ситуацията като психолог, но личните му чувства непрекъснато се натрапваха. Не намираше никакъв начин да насочи аналитичното си око към определени детайли, без да хвърли собствената си сянка върху ставащото. Като капак на всичко контузеното рамо започна да го боли там, където Джени се беше притиснала към него. Развяните й от вятъра коси докосваха лицето му. Всяко накланяне на камиона предизвикваше в рамото му остра болка. Ситуацията започваше да напомня на кошмар.

Джени се понадигна и прошепна в ухото му:

— О, Джил, мечтаех за този ден… когато ще бъдеш тук, един от нас.

Един от нас, помисли си Дасен. Наистина ли съм един от тях?

Уолтър очевидно беше разбрал погрешно движението на Джени към ухото му. Той махна с ръка от другия край на камиона:

— Ей! Никакво цуни-муни преди да се мръкне!

Това предизвика кратък изблик на смях сред хората, но не отклони вниманието им към тях двамата. Те продължиха да си говорят около Дасен и Джени без да ги поглеждат.

Цуни-муни.

Този израз накара ума на Дасен да заработи на високи обороти. Той вече не се употребяваше в света извън долината. Това беше израз извън времето и пространството. Но в устата на Уолтър той прозвуча някак интимно. Тази фраза беше добре позната тук в долината.

Дасен започна да вижда Сантарога в нова светлина. Тук хората бяха консервативни в истинския смисъл на думата. Те се бяха вкопчили в миналото и се противопоставяха на промените. Той смекчи малко мисълта си: те се противопоставяха на определени промени. Сантарогийците бяха решили, че някои неща от миналото трябва да бъдат съхранени. Затова те се превръщаха в чужденци. Външният свят се отдалечаваше от тях. Долината бе станала резерват за условия на живот от друго време.

Камионът се отклони от предишния път и навлезе в отсечка с надвиснали яворови дървета. Огромни клони с подобни на клен листа създаваха златистозелена атмосфера в своя собствен свят.

Камионът се друсна, Джени залитна към рамото му и Дасен затвори очи от болка.

Те излязоха изпод яворите, после минаха покрай една борова горичка и се озоваха на поляна, сливаща се с пясъчната ивица на лазурно езеро.

Дасен се вторачи там, където бяха отворили задния капак на камиона, почти незабелязвайки каскадата от скачащи на тревата хора и пренебрегвайки подканяното на Джени да тръгват. Имаше нещо в това езеро — някакво усещане, че го е виждал и преди. То съчетаваше красота и заплаха.

Откъм брега започваше тясна понтонна пътечка, която достигаше до плаваща платформа за гмуркане — дъските бяха съвсем потъмнели, а слънцето им беше придало сребристосив цвят. Покрай едната страна на площадката за гмуркане имаше редица от вързани лодки.

Красота и заплаха.

Усещането се изгуби и Дасен се зачуди сам на себе си. Прекаленото взиране навътре го караше да вижда призраци.

— Рамото ли те боли? — попита Джени.

— Ще се оправи — отвърна Дасен.

Той слезе след нея от камиона с желанието да се отпусне и да стане част от тази весела компания. Те се забавляваха, пренасяха кутии до поставените под дърветата маси и приготвяха огньове в дупки в скалите. Неколцина се запиляха в горичката и се върнаха по бански костюми.

Джени се беше присъединила към една група, която подготвяше гощавката сред природата. Малко по-късно се втурна заедно с други към водата, свали роклята си и под нея се откри цял бански костюм в оранжев цвят. Тя беше русалка. Блестящите й бедра, огрени от слънцето, бяха загорели и гъвкави.

Тя му махна от площадката и извика:

— Ще дойда при теб малко по-късно, скъпи.

Дасен проследи как тя се гмурва в езерото, с чувството, че изведнъж я беше изгубил. Усети неистова ревност; представи си, че е грохнал старец, заобиколен от играещи деца, чието щастие не можеше да сподели.

Обиколи с поглед езерото и горите около него. Над водата се носеше лек ветрец, изпълнен с летни ухания на трева и борови иглички. Изведнъж му се прииска да пийне нещо за да поздрави този бриз и този ден, някаква оздравителна глътка, която да го направи част от обстановката.

Дасен тръгна бавно към понтонната пътечка и оттам към пристана. По небето имаше пухкави облаци и когато погледна надолу към водата, той видя как тези облаци плуват по езерното дъно. Появиха се вълни и разбиха илюзията. Джени изплува и облегна лакти върху дъските на пристана. По усмихнатото й лице се стичаше вода, никога не бе изглеждала по-красива.

— Скъпи, защо не дойдеш на площадката да се попечеш, докато плуваме? — попита тя.

— Добре — отвърна той. — Може би ще мога да покарам една от тези лодки.

— Бъди внимателен с рамото си, защото иначе ще кажа на вуйчо Лари — рече тя. Джени се отблъсна от понтона и заплува лениво към площадката.

Дасен тръгна, провирайки се между тичащите нагоре и надолу по пристана плувци, от които се стичаше вода. Изведнъж му се стори странно, че тези хора някак си го виждаха без да го виждат. Те му правеха път, но въобще не го поглеждаха. Виковете им минаваха покрай него, но никога не бяха отправени към самия него.

Той отиде до първата лодка от редицата, развърза въжето й и се приготви да влезе в нея. Джени плуваше на около петнайсет метра от него с бавен и отмерен кроул, отдалечаващ я по диагонал от площадката.

Дасен се изправи и понечи да стъпи в лодката. В този момент нещо го блъсна в средата на гърба. Кракът му се удари в планшира и лодката потегли напред. Той разбра, че ще падне в езерото и си помисли: По дяволите! Ще си измокря дрехите. Кърмата на лодката се завъртя към него и през ума му мина да се опита да скочи в нея, но левият му крак се подхлъзна в мокрия дървен док. Дасен усети, че залита с рамото напред, без да е в състояние да контролира тялото си.

Видя с периферното си зрение, че краят на лодката отиваше към него. Опита се да я стигне с ръка, но се случи да е откъм страната на контузеното си рамо. Ръката му отказа да се движи достатъчно бързо.

В главата му експлоадира някаква чернота. Дасен усети, че потъва в обгръщащия го студ, беззвучен, тъмен и примамлив.

Част от съзнанието му изкрещя: Красота! Заплаха!

Помисли си, че съчетанието е странно.

В белите си дробове усети някаква далечна болка, беше студено — ужасяващо студено. Почувства налягане… и студът… всичко беше далечно и незначително.

Давя се, помисли си той.

Тази мисъл не го развълнува никак — сякаш се отнасяше за някой друг.

Те няма да ме видят… и аз ще се удавя.

Студът стана по-осезаем — водата леденееше.

Нещо яростно го преобърна.

Въпреки това всичко си оставаше някак далечно — всичко се случваше на онова другото същество, за което той знаеше, че е самия той, но това не го тревожеше.

Гласът на Джени се разнесе като гръм:

— Помогнете ми! Моля ви! Някой да ми помогне! О, Боже! Няма ли някой да ми помогне! Аз го обичам! Моля ви, помогнете ми!

Изведнъж усети нечии ръце и чу гласове.

— Всичко е наред, Джен. Хванахме го.

— Моля ви, спасете го! — Гласът й беше зареден с ридание.

Дасен почувства, че го слагат да легне проснат върху нещо твърдо, което притискаше корема му. От устата му бликна нещо топло. В гърдите си усети заслепяваща и ужасна болка.

Внезапно започна да кашля… задъхваше се, болката разкъсваше гърлото и бронхите му.

— Погълнал е много вода. — Това беше мъжки глас, почти лишен от емоция.

Дасен чуваше до ухото си умоляващия глас на Джени:

— Той диша ли? Моля ви, не допускайте нещо да му се случи. — Дасен чувстваше влага по врата си, после отново чу умоляващия глас на Джени: — Обичам го, моля ви, спасете го.

Обади се същия невъзмутим мъжки глас:

— Разбираме, Джени.

Още един глас, пресипнал, женски:

— Има само едно нещо, което можем да направим, разбира се.

— И ние го правим — извика мъжът. — Не разбираш ли?

Нечии ръце го вдигнаха и го понесоха, а в това време Дасен си мислеше: Да направят какво?

Кашлянето беше поутихнало, но болката в гърдите оставаше. Поемането на всеки дъх беше мъчително.

Малко по-късно установи, че под гърба си има трева. Бяха го увили в нещо топло и стегнато. Усещането беше особено, сякаш се намираше в утроба.

Дасен отвори очи и видя пред себе си Джени. Около тъмните й коси се виждаше синьо небе. Върху устните й трепна мъчителна усмивка.

— О, слава богу — прошепна тя.

Нечии ръце повдигнаха раменете му. Лицето на Джени изчезна. Долепиха до устните му чаша, пълна с кафява течност, от която излизаше пара. Дасен почувства почти непреодолимото ухание на джаспърс и усети как в гърлото му потича парещо кафе.

Почти веднага след това в тялото му започна да се просмуква топлина и доволство. Някой дръпна чашата и после отново я върна, когато той доближи уста до нея.

Някой се засмя и каза нещо, което Дасен не можа съвсем да разбере. Нещо от рода на „Вземи пълен товар“, но в тези думи нямаше никакъв смисъл и Дасен престана да мисли за тях.

Ръцете внимателно го оставиха да легне отново в тревата. Невъзмутимият мъжки глас пак се обади:

— Известно време ще му трябва топлина и спокойствие. Иначе е добре.

Лицето на Джени се върна отново. Ръката й помилва главата му.

— О, скъпи — рече тя. — Погледнах към дока, а теб те нямаше. Не те видях да падаш, но разбрах какво е станало. И никой не обръщаше никакво внимание. Толкова много време мина, докато стигна там. О, горката ти глава. Ударил си се много силно.

Туптенето, което усети, сякаш се беше задействало от думите й — пулсираща болка в слепоочието и ухото. Такъв силен удар — не трябва ли да бъде прегледан с рентген, помисли си той. Откъде знаят, че нямам фрактура на мозъка… или сътресение?

— Кол казва, че по всяка вероятност, когато си се ударил в лодката, тя е била оттласната от нещо.

Тя докосна натъртеното място върху главата му и през него премина пронизваща болка.

— Това е само едно лошо натъртване.

Само лошо натъртване, помисли си той. Ненадейно у него се надигна гняв срещу нея. Как е възможно да бъдат толкова нехайни?

Но усещането за топлина продължаваше да се разлива по тялото му и той си помисли: Разбира се, че съм добре. Аз съм млад, здрав. Ще се оправя. И Джени ще бъде до мен за да ме пази. Тя ме обича.

В един момент му се стори, че в тези мисли има нещо дълбоко погрешно. Той примигна. В съзнанието му сякаш се появи някакъв градивен механизъм, видението се замъгли и се разпадна на отблясъци от скъпоценен камък, червени, оранжеви, жълти, кафяви, зелени, виолетови, сини отблясъци с покълнали кристални късчета.

Отблясъците се разтвориха и се превърнаха в обгърнато в ципа вътрешно чувство, усещане за усещане, напиращо през мозъка му. Тогава видя силния пулс на собственото си сърце и падаше заедно с пулса, удареното място… това беше само натъртване, черепът беше непокътнат.

Дасен постепенно разбра защо сантарогийците бяха обърнали толкова малко внимание на нараняването му. Те знаеха каква е контузията чрез самия него. Ако беше като тях, щеше да е в състояние да ги извика, когато се нуждаеше от помощ.

Защо тогава не се опитаха да го спасят преди идването на Джени, запита се Дасен. Отговорът се появи, извиквайки у него почуда: Защото в мислите си аз не извиках за помощ.

— Мисля, че сега не трябва да заспиваш — рече Джени.

Тя намери лявата му ръка и я стисна.

— Нямаше ли някакво правило, че след удар в главата не трябва да се заспива?

Дасен погледна нагоре към нея. Тъмните й, подобни на криле коси се бяха разрошили, докато го спасяваше, а очите й сякаш го докосваха, толкова бяха напрегнати и съсредоточени. По миглите й имаше влага. Стори му се, че може да надникне зад очите й и да намери пътя към някаква вълшебна страна.

— Обичам те — прошепна той.

Тя сложи пръст върху устните му.

— Зная.

Сега аз съм сантарогиец, помисли си Дасен.

Той остана да лежи, прехвърляйки през главата си тази мисъл, изпълнен със странната сетивност, даваща му възможност да докосне Джени дори и след като беше пуснала ръката му и го бе оставила сам на тревата. Тази сетивност нямаше нищо общо с телепатия. Той просто знаеше повече за настроението на онези около него. Сякаш се намираха в езеро, в което всички плуваха. Когато някой раздвижеше водата, останалите научаваха това.

Боже! Какво може да направи този джаспърс за света! Помисли си Дасен.

Но тази мисъл породи мътни и тревожни вълни в езерото на взаимната сетивност. В нея имаше буря. Тя беше опасна и Дасен се отдръпна ужасен от нея.

Тогава Дасен си спомни защо беше дошъл тук и видя проблема в нова светлина. Хората, които го бяха изпратили тук — какво искаха те?

Доказателство, помисли си той.

Откри, че не може да насочи мисълта си към онова, което те искаха да докажат. Въпросът може да бъде изчерпан с колата на Джърси Хофстедър и откровения северняшки консерватизъм на тези хора.

Сега приятелите на Джени го забелязваха, Дасен видя това. Те гледаха право в него. Те разговаряха с него. И когато той почувства, че иска да стане и да отиде при големия огън, който те бяха наклали за да се спасят от вечерния студ, без подканяне дойдоха силни ръце и му помогнаха.

Нощта се спусна.

Дасен се намери седнал на едно одеяло до Джени. Някой свиреше на китара в мрака. Луната оцвети половината езеро, а другата половина остана като огромен черен камък в нощта. Вятърът набраздяваше водата, а тя се плискаше в исполинския камък. Стори му се, че ако мракът се вдигнеше, там щеше да блесне страната на феите в цялото й великолепие.

Джени се притисна до него и прошепна:

— Сега си по-добре. Зная това.

Той се съгласи с нея мълчаливо.

Някъде откъм езерото пробляснаха фенерчета — хората връзваха лодките. Някой му подаде сандвич, ухаещ на джаспърс. Дасен ядеше, а вниманието му беше погълнато от фенерчетата и огъня — дърветата около тях блещукаха в червено, над тях се привеждаха причудливи сенки, гълъбовите криле на дима се издигаха към луната. Изведнъж Дасен пъхна част от сандвича в джоба си.

Без обяснима причина той си спомни времето малко след като Джени бе напуснала института. През един от тези дни беше валяло. Той бе протегнал ръка за да почувства капките и там долу под прозореца беше видял влажната искряща поляна, като пръснати от огърлица мъниста.

Ненадейно вятърът над езерото смени посоката си и в очите му влезе пушек. Дасен глътна част от дима и усети настоящия момент и място в цялата им пълнота, Джени беше до него… и го очакваше.

В момента, в който си помисли за нея, тя малко се понадигна и притегли главата му за да го целуне. Това беше дълга целувка, изпълнена с музика на спомени за дъжд и вкус на дим.

Как бих могъл да обясня това някога, помисли си Дасен. Селадор би ме помислил за луд.

При тази мисъл Джени се размърда до него и го помилва по врата.

— Хайде да се оженим скоро — прошепна тя.

А защо не, запита се Дасен. Сега аз съм сантарогиец. Но при тази мисъл у него се надигна страх, който пристегна гърдите му и накара Джени да потръпне. Тя се отдръпна и го погледна разтревожено.

— Всичко ще бъде наред — прошепна тя. — Ще видиш.

Но тревогата остана на лицето й. Дасен почувства някаква заплаха в нощта. Китаристът удари един нервен акорд и замлъкна.

Дасен видя, че лунната светлина се бе изместила към тъмната половина на езерото… и там нямаше никаква страна на феите — просто още дървета и още езерна вода.

Сега нощта беше наистина студена.

Още веднъж Джени притисна устни към неговите.

Дасен знаеше, че все още я обича. Това беше истина, в която можеше да се вкопчи. Но нощта престана да бъде вълшебна. Той почти се беше докоснал до лудостта и тя бе оставила своя вкус в устата му.

Когато тя се отдръпна, той прошепна.

— Искам да се оженя за теб, Джени. Обичам те… но… имам нужда от време. Нуждая се…

— Зная, скъпи — рече тя и го погали по бузата. — Ще имаш всичкото време, което ти е нужно.

Гласът й прозвуча така, сякаш взимаше предишните си думи назад, което се съчета с отдръпването й. В този момент Дасен почувства нощния студ и мълчанието на останалите.

Изведнъж хората около тях се раздвижиха и тръгнаха към камиона.

— Време е да се връщаме — каза Джени.

Къде да се връщаме, запита се Дасен.

Джени се изправи и му помогна да стане на крака. Главата му се замая и той се препъна. Джени го подкрепи.

— Искаш ли вуйчо Лари да те прегледа тази вечер? — попита тя.

Пиаже, помисли си Дасен. Значи това разбираше тя под връщане. Пиаже. Те щяха да продължат размяната си на искрени отговори. Предизвиканата от джаспърс промяна налагаше това.

— Ще се отбия при него утре сутринта — рече Дасен.

— А тази вечер не?

През моето сладостно време, помисли си Дасен и после каза:

— Тази вечер не.

Отговорът му изглежда я обезпокои. На връщане към града тя седеше почти без да го докосва.