Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (4)

ЧЕТИРИ

Дъждовната буря се стовари върху долината малко преди смрачаване. По това време Дасен се беше разположил в тежко старомодно кресло, рамото му беше обездвижено със стегнати превръзки, Джени беше седнала срещу него на възглавничка, а на лицето й беше изписано обвинение.

Внимателният непоколебим Бурдо го беше закарал до клиниката, намираща се в близост с дома на Пиаже и го бе оставил в антисептичната атмосфера на облицованото с плочки спешно отделение.

Дасен не знаеше как ще го посрещнат, но определено не очакваше онази хладна професионална отчужденост, с която Пиаже се зае да лекува рамото му.

— Скъсани сухожилия и леко изкълчване — беше казал Пиаже. — Какво се опитвахте да направите — самоубийство?

Дасен мигна, когато започнаха да стягат превръзката около нараненото място.

— Къде е Джени?

— Помага за обяда. Ще й кажем за крайно глупавата ви постъпка като ви превържем. — Пиаже закрепи края на бинта. — Не ми обяснихте какво сте правел горе на покрива.

— Шпионирах — изръмжа Дасен.

— А сега продължавате ли да го правите? — Пиаже прехвърли превръзката около врата му за да обездвижи ръката. — Така, това ще свърши работа временно. Не движете ръката си повече, отколкото е необходимо. Предполагам, че не е нужно да ви казвам това. Не обличайте палтото си. До къщата се стига по една закрита пътека, отвеждаща ето до онази врата. Влезте вътре, а аз ще изпратя Джени да ви забавлява, докато стане вечерята.

Закритата пътека беше със стъклени стени и по протежението й имаше саксии със здравец. Бурята дойде, докато Дасен вървеше между саксиите и той спря за миг да погледа току-що окосената ливада, лехите с обикновени рози и снишаващото се сиво-синьо небе. Вятърът носеше дъжда по улицата отатък розите и привеждаше клоните на наредените в линия бели брези. Покрай тях по тротоара вървяха забързани хора. Мокрите краища на палтата им шибаха краката им при всеки порив на вятъра.

Дасен се почувства малко разстроен и премръзнал въпреки защитата на стъклата. Какво правя тук, попита се той. Гърлото му беше пресъхнало и преглътна. После забърза към вратата и влезе в облицованата с ламперия и обзаведена с масивна мебел всекидневна. Из стаята се носеше лекият мирис на горящи въглени. Рамото му тъпо пулсираше. Прекоси стаята, мина покрай бюфета, пълен с предмети от солидно гравирано стъкло и сетне внимателно седна в едно дълбоко и меко кресло със зелена рипсена тапицерия. Липсата на движение и временното успокояване на болката го изпълни с чувство на облекчение. След това рамото му започна да пулсира отново.

Затръшване на вратата… забързани стъпки.

Джени се появи от една широка арка отляво и се хвърли към него. Лицето й бе поруменяло от възбуда. Върху слепоочието й блуждаеше влажен кичур коса. Беше облечена в обикновена оранжева рокля, която беше в ярък контраст с убитите тонове в голямото помещение. Спомни си със странна отчужденост как веднъж й бе казал, че любимият му цвят е оранжевия. По един необясним начин този спомен го накара да стане предпазлив.

— Джил, за бога! — рече тя, спирайки се пред него с ръце върху бедрата.

Дасен преглътна.

Джени погледна разкопчаната му риза, края на бинтовете и превръзката през рамото. Изведнъж тя падна на колене, положи глава в скута му, вкопчи се в него и той я видя да плаче — безмълвни сълзи, оставящи по страните й влажни, блестящи следи.

— Хей! — рече Дасен. — Джени… — Сълзите, отсъствието на гримаса върху лицето й — той се смути. Тя го изпълваше с чувство за вина, сякаш по някакъв начин я беше предал. Това усещане надделя над болката и умората.

Джени взе лявата му ръка и я притисна към бузата си.

— Джил — прошепна тя. — Да се оженим… веднага.

А защо не, зачуди се той. Но чувството за вина остана… а също и въпросите без отговор. Беше ли Джени примка в капан, заложен за него? И би ли могла дори и да знае, ако беше така? Забоденият за кукичката червей знае ли че е стръв за пъстървата?

Отляво откъм арката се чу леко покашляне.

Джени се отдръпна, но не пусна ръката му.

Дасен вдигна глава и видя Пиаже. Той бе облякъл син смокинг, с който още повече приличаше на мандарин. Голямата му глава беше наведена леко надясно, сякаш намираше нещо забавно, но тъмните му очи гледаха замислено.

В трапезарията зад Пиаже горяха кехлибарени стенни свещници. Дасен видя голяма овална маса с бяла покривка, три стола и блясъка на сребро и кристал.

— Джени? — рече Пиаже.

Тя въздъхна, пусна ръката му, после тръгна към зеления диван и седна със свити под нея крака.

Дасен усети уханието на пикантно приготвено печено месо с чесън. Това го накара да почувства остър пристъп на глад. Повишената чувствителност на сетивата му откри примамващ дъх, аромат на джаспърс.

— Мисля, че трябва да поговорим за вашата податливост към злополуки — каза Пиаже. — Имате ли нещо против, Джилбърт?

— Непременно — рече Дасен. Той седна, наблюдавайки внимателно доктора. В гласа на Пиаже имаше някаква предпазливост, колебливост, която беше нещо повече от нежеланието на домакина да подеме неудобен разговор.

— Претърпяли сте много мъчителни злополуки? — запита Пиаже. Изричайки тези думи, той прекоси стаята и отиде до едно ватирано кожено кресло зад Джени. Когато седна, очите им се срещнаха над рамото на Джени и Дасен изведнъж заподозря, че мястото му е било внимателно подбрано. По този начин Пиаже и Джени бяха в една линия срещу него.

— Е? — попита Пиаже.

— А защо да не си разменяме отговори? — отвърна Дасен на удара. — Вие ми отговаряте на някой мой въпрос, а после аз на някой ваш.

— О? — Пиаже се усмихна замислено, сякаш се беше сетил за някаква забавна случка.

Погледът на Джени издаваше безпокойство.

— Какъв е въпросът ви? — попита Пиаже.

— Сделката си е сделка — отвърна Дасен. — Първо, отговорът. Вие ме попитахте дали съм претърпявал много злополуки. Не, не съм, т.е. не и преди да дойда тук. Спомням си няколко неща — веднъж паднах от ябълката, когато бях на осем години.

— Така — рече Пиаже. — Сега е ваш ред да питате.

Джени се намръщи и погледна встрани.

Изведнъж Дасен почувства гърлото си пресъхнало и установи, че гласът му издава стържещ звук.

— Кажете ми, докторе… как загинаха двамата агенти… онези, които бяха тук преди мен?

Джени нервно завъртя глава.

— Джил! — в гласа й прозвуча обида.

— Спокойно, Джени — рече Пиаже. Върху широката плоскост на лявата му буза заигра нерв. — Вие сте на грешна следа, млади момко — изръмжа той. — Ние тук не сме диваци. Това не е необходимо. Ако искаме някой да си отиде, той си отива.

— И вие не искате аз да си отида?

— Джени не иска. И освен това вие ми задавате втори въпрос. Дължите ми отговор.

Дасен кимна. Беше се втренчил в Пиаже, отбягвайки погледа на Джени.

— Обичате ли Джени? — попита Пиаже.

Дасен преглътна и отмести погледа си, за да срещне умоляващите очи на Джени. Пиаже знаеше отговора на този въпрос! Защо го задаваше точно сега?

— Знаете, че я обичам — отвърна Дасен.

Джени се усмихна, но върху клепачите й се появиха две светли сълзи.

— Тогава защо чакахте цяла година за да дойдете тук и да кажете това? — поинтересува се Пиаже. Гласът му прозвуча гневно и обвинително и накара Дасен да настръхне.

Джени се извърна и се втренчи във вуйчо си. Раменете й трепереха.

— Защото съм един дяволски упорит глупак — рече Дасен. — Не искам жената, която обичам, да ми казва къде трябва да живея.

— Значи не харесвате нашата долина — каза Пиаже. — Може би е по силите ни да променим мнението ви по този въпрос. Искате ли да опитаме?

Не!, помисли си Дасен. Не искам. Но знаеше, че този интуитивен и дошъл от дълбоко отговор щеше да прозвучи сприхаво и по детински.

— А вие искате ли, по дяволите? — попита той тихо.

Дасен се зачуди сам на себе си. Какви бяха тези инстинкти, които се обаждаха у него? Какво нередно ставаше в тази долина, та стоеше непрекъснато нащрек?

— Вечерята е готова.

Това беше глас на жена, дошъл откъм арката.

Дасен се обърна и видя една суха, начумерена жена в сива рокля. Тя беше като някой възкръснал образ на някой от първите американци от Гранд Уудс, широк нос, бдителни очи и неодобрение във всяка една черта на лицето й.

— Благодаря ти, Сара — рече Пиаже. — Това е д-р Дасен, младият приятел на Джени.

Очите й го претеглиха и сметнаха, че нещо му се губи.

— Храната изстива — каза тя.

Пиаже се надигна от стола си.

— Сара е моя братовчедка — рече той. — В нашето семейство тя е потомственият наследник на старите янки и категорично отказва да яде с нас в такъв светски час.

— Пълна глупост е да се храните по това време — промърмори тя. — По това време баща ми винаги си е бил в леглото.

— А призори вече е бил на крак — отбеляза Пиаже.

— Не се опитвай да ми се подиграваш, Лари Пиаже — заяви тя. После се обърна и тръгна. — Идвайте на масата. Ще донеса печеното.

Джени отиде при Дасен и му помогна да се изправи. Притисна се към него, целуна го по бузата и прошепна:

— Тя наистина те харесва. Каза ми го в кухнята.

— Какво си шепнете вие двамата? — поинтересува се Пиаже.

— Казах на Джил какво ми каза Сара за него.

— О, какво е казала Сара?

— Тя каза: „Лари няма да сплаши това момче. То има очи като дядо Сатър“.

Пиаже се обърна и се вторачи в Дасен.

— Бога ми, така е. Не бях забелязал. — Той се обърна и тръгна към трапезарията с отсечена и рязка походка. — Да вървим, иначе Сара ще промени доброто си мнение за вас. Не можем да допуснем това.

Тази вечеря беше една от най-странните в живота на Дасен. Болката в рамото и постоянното туптене го караха да внимава при всяко движение или дума, след които следваше облекчение. А Джени — тя никога не бе изглеждала по-мила, по-женствена по-желана. Пиаже, обявил временно примирие по време на вечерята, обсипваше Дасен с въпроси за лекциите му в Университета, за професорите, състудентите и намеренията му. Сара кръжеше с храната подобно на някакъв мърморещ призрак, способен да погледне единствено Джени с ласкав поглед.

Да бъде със Сара, ето какво искаше Джени, помисли си Дасен.

Най-накрая дойде и храната: печени ребра, превърнати в едно рядко срещано и изтънчено съвършенство, грах със заливка от сос джаспърс, картофени палачинки, местна бира с онзи вкус, който пречистваше небцето и за десерт — праскови с мед.

В първия момент бирата и обяда му се сториха особени, но после усети играта на вкусове — неуловимо смесване на приятни на вкус естери, които караха отделните аромати да изпъкват по-отчетливо, дори и когато бяха в комбинация, извикваща съвсем ново усещане. Реши, че това е смесване на сетива — миризмите придаваха вкус, а цветовете усилваха уханията.

Когато бирата бе сервирана, Пиаже я опита и кимна.

— Прясна е — рече той.

— Отпреди час е, точно както нареди — отвърна троснато Сара и хвърли странен изучаващ поглед към Дасен.

Тръгна си малко след девет и половина.

— Погрижих се да докарат камиона ви тук — рече Пиаже. — Смятате ли, че можете да карате, или да накарам Джени да ви закара до хотела?

— Ще се оправя — каза Дасен.

— Не взимайте онези хапчета за болка, които ви дадох, преди да се приберете благополучно в стаята си — нареди Пиаже. — Не бих искал да изхвърчите от пътя.

Бяха застанали на широката веранда откъм лицевата страна на къщата. Уличните светлини хвърляха мокри сенки върху брезите на поляната. Дъждът беше спрял, но нощният въздух носеше усещането за нещо смразяващо и влажно.

Джени бе наметнала сакото върху раменете му. Стоеше до него, а лицето й беше тревожно и намръщено.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Трябва да знаеш, че мога да карам и с една ръка — рече той и й се усмихна.

— Понякога си мисля, че си ужасен човек — каза тя. — Не зная защо те търпя.

— Това е химия — заяви той.

Пиаже се покашля.

— Кажи ми, Джилбърт — рече той. — Какво правехте на покрива на хотела?

Изведнъж Дасен бе завладян от чувство на страх, моментът, в който му бе зададен този въпрос, му се стори нелеп.

Какво наистина правеше там, замисли се той. Да видим какво може да свърши откровения отговор.

— Опитвах се да открия, защо сте толкова дяволски потайни относно вашата телевизия — отвърна той.

— Потайни? — Пиаже поклати глава. — Това е просто един мой любим проект. Те анализират глупавите инфантилизми по телевизията и събират информация за книга, която имам намерение да напиша.

— Защо е тогава тази потайност? — Дасен почувства как Джени стисна ръката му, но пренебрегна страха, който усети в реакцията й.

— Това не е потайност, а опит да не накърняваме чувствата на другите — заяви Пиаже. — Повечето от нещата по телевизията довеждат нашите хора до лудост. Разбира се, ние контролираме новините, но дори и това, което остава, е предимно блудкаво, захаросано и като за идиоти.

Дасен почувства, че в обяснението на Пиаже имаше някаква частична истина, но се замисли какво е останало недоизказано. Какво друго проучваха жените в онази стая?

— Разбирам — каза Дасен.

— Сега вие ми дължите един отговор — рече Пиаже.

— Карай.

— Друг път — отвърна Пиаже. — А сега ви оставям насаме за да си кажете лека нощ.

Той влезе вътре и затвори вратата.

Малко по-късно Дасен караше надолу по улицата с парещото усещане за целувката на Джени, която все още пламтеше върху устните му.

Стигна до пресечката под формата на буквата Y, която водеше до хотела, малко преди десет часа, поколеба се и сетне зави надясно, извън долината към Портървил. В това решение имаше някакво особено чувство за самосъхранение, но той си каза, че го прави просто защото иска да покара… и да помисли.

Какво става с мен, зачуди се той.

Съзнанието му беше неестествено ясно, но се чувстваше толкова неспокоен, че стомахът му се беше свил на топка. Усещането за собственото аз бе придобило странна широта. Това го накара да осъзнае, че неговата съсредоточеност върху психологията бе насочила погледа му навътре и че е ограничил собствения си свят. Сега нещо тласкаше бариерите, издигнати от самия него, и той усещаше стаилите се отвъд неща. Неща, пред които се страхуваше да се изправи.

Какво правя тук, попита се той.

Беше в състояние да проследи причинно-следствената връзка до Университета, до Джени… но отново се намесваха неща извън тази връзка и той се боеше от тях.

Нощта прелиташе край него и той разбра, че се е насочил към планината, опитвайки се да избяга от тази долина.

Замисли се за това как Джени бе изглеждала тази вечер: фея в оранжева рокля и оранжеви обувки, красивата Джени се беше постарала да го зарадва, лицето й издаваше цялата й искреност и любов. В съзнанието му нахлуха отделни откъси от разговора по време на вечеря. Джаспърс. „Старият джаспърс — усещането е дълбоко“. Джени произнесе тези думи, когато опита соса. „Почти е дошло време да сложим ново количество джаспърс в номер пет.“ Това бяха думите на Сара, когато донесе десерта. Пиаже отвърна: „Утре ще поговоря за това с момчетата.“

Спомняйки си тези неща сега, Дасен осъзна, че лекият познат привкус се усещаше дори и в меда. Замисли се за това как джаспърс толкова често присъстваше в разговорите им. Те никога не го забравяха за дълго и изглежда, че не намираха нищо необичайно в това постоянство. Говореха за джаспърс… и в най-непривични моменти.

Стигна до прохода, където долината свършваше. Тялото му трепереше от едно двойствено чувство — желанието да избяга… и усещането за загуба.

По склоновете, по които сега се спускаше, бе горял огън. Усети носените от вятъра влажни сажди, които се шмугваха през вентилатора и си спомни за прекъснатите от пожара телефонни връзки. Тук, извън долината, облаците бяха започнали да се разсейват. Върху изгорелите била се издигаха мъртви дървета, напомнящи китайски йероглифи, мацнати с бърза четка върху осветените от луната склонове.

Изведнъж мозъкът му се вкопчи в една логична причина за напускането на долината: Телефонът! Трябва да позвъня на Селадор и да поговорим. Това не може да стане от долината, но мога да се обадя от Портървил… преди да се върна обратно.

След това потегли с постоянна скорост. Цялото му същество бе замряло, статично и някак странно освободено от емоции — съзнанието му беше празно. Дори и болката в рамото не бе намаляла.

Портървил се мержелееше на фона на нощта. Магистралата се превръщаше в широка главна улица. Отляво над едно денонощно кафе имаше табела в бяло и синьо: „Автобусно депо“. Отпред бяха паркирани два големи камиона с ремаркета, а до тях беше оставен малкият зелено-бял автомобил с подвижен купол на шерифа. Оранжевият блясък от другата страна на улицата идваше от „Крайпътния салон на майката на Френчи“. Спрелите до бордюра коли като цяло имаха доста разнебитен вид и тази грохналост ги караше да изглеждат подтискащо еднакви.

Дасен продължи нататък, намери една самотна телефонна кабина под светлините на магистралата до ъгъла на смрачена бензиностанция на „Шел“. Зави и спря до кабината. Двигателят бе загрял и след като завъртя ключа, продължи още известно време да подрънква и потраква. Дасен спря това с амбреажа и остана вътре още миг, гледайки кабината. След това излезе навън.

Колата на шерифа потегли, а фаровете й хвърляха огромни сенки върху бялата ограда зад телефонната кабина.

Дасен въздъхна и тръгна към телефона. Изпитваше странно нежелание да се обади и трябваше да впрегне волята си.

Малко по късно до слуха му достигна характерният акцент на Селадор:

— Джилбърт? Ти ли си това, Джилбърт? Оправиха ли проклетите телефонни линии?

— Обаждам се от Портървил, малко след долината.

— Има ли нещо нередно, Джилбърт?

Дасен преглътна. Въпреки голямото разстояние, Селадор си оставаше схватлив. Нещо нередно? Дасен му разказа накратко за злополуките си.

След продължително мълчание Селадор проговори:

— Това е много странно, Джилбърт, но не виждам по какъв друг начин можеш да тълкуваш тези инциденти, освен като злополуки. В случая с газта, например, те са положили големи усилия за да те спасят. А относно спъването ти — как би могъл някой да научи, че точно ти ще минеш оттам.

— Просто исках да научиш за това — отбеляза Дасен. — Пиаже смята, че съм предразположен към злополуки.

— Пиаже? А, да местният лекар. Виж, Джилбърт, човек никога не трябва да прави изказвания, излизащи извън неговата област. Съмнявам се дали Пиаже е достатъчно квалифициран, за да определи диагноза „предразположеност към злополуки“, дори и наистина да има такъв синдром… в което аз искрено се съмнявам. — Селадор се покашля. — Нали не мислиш сериозно, че тези хора са злонамерени спрямо теб?

Трезвият и равен глас на Селадор успокоиха Дасен. Той беше прав, разбира се. Тук, извън долината, събитията от изминалите двадесет и четири часа вече му изглеждаха различни.

— Разбира се, че не — отвърна Дасен.

— Това е добре! Ти винаги си ми правил впечатление на много разумен човек, Джилбърт. Нека обаче те предупредя, че може да си попаднал на място, където хората са открито безотговорни. При тези условия това място може да се окаже крайно опасно и ти трябва да се преместиш.

— А къде да се преместя? — попита Дасен.

— Трябва да има и други хотели.

Безотговорност, зачуди се Дасен. Тогава защо няма други пострадали? Да, мястото е опасно… но просто защото е част от долината. Изпитваше силно нежелание да се съгласи със Селадор. Това като че ли се дължеше на обстоятелството, че съществуваше информация, с която Селадор не разполагаше.

Изведнъж той разбра по какъв начин разхлабеният килим можеше да бъде предназначен за него. Мислеше си за капан с примамка. Примамката? Това беше стаята с телевизорите, разбира се — странно място, определено будещо любопитство. Вероятно около примамките бе имало няколко капана, бяха използвани всички възможности. Зачуди се с каква опасност се бе разминал на покрива. Мислейки си за тези неща, Дасен си спомни как парапетът се беше счупил.

— Джилбърт, там ли си още?

Гласът на Селадор беше слаб и далечен.

— Да… тук съм.

Дасен кимна сам на себе си. Красиво и просто. Това обясняваше смътното безпокойство, което го бе тревожило във връзка със злополуките. Всичко бе толкова просто — като рисунка на дете върху замъглен прозорец: без излишни линии или ненужна информация. Примамка и капани.

Дори и сега, когато беше разбрал това, Дасен знаеше, че Селадор не би приел това решение. То намирисваше на параноя. Ако теорията беше погрешна, то това бе параноя. Това означаваше цяла организация и участие на много хора, включително и на служебни лица.

— Има ли нещо друго, което да искаш, Джилбърт? Това мълчание ни струва доста пари.

Изведнъж Дасен дойде на себе си.

— Да, сър. Спомняте ли си онази статия на Пиаже за сантарогийците и алергените?

— Напълно. — Селадор се покашля.

— Искам да поговорите с някои служители от здравеопазването и от отдела по селско стопанство. Разберете дали разполагат с някакви химически анализи на селскостопанските продукти от долината… включително и на сиренето.

— Здравеопазване… селско стопанство… сирене — изреди Селадор. Дасен почти си го представи как си води бележки. — Нещо друго?

— Да, може би. Можеш ли да се свържеш с адвокатите от дирекцията за недвижими имоти и хората от магазините. Сигурен съм, че са проучили законовите възможности за взетата под наем земя, която те…

— Накъде биеш, Джилбърт?

— Веригите магазини са наели собственост и са построили там скъпите си съоръжения, преди да разберат, че сантарогийците не желаят да търгуват с тях. Това някакъв модел ли е? Не поставят ли капани сантарогийските посредници за непредпазливи аутсайдери?

— Конспирация с цел измама — рече Селадор. — Разбирам. Джилбърт, твърде съм склонен да мисля, че тази възможност вече е била изчерпана.

Чувайки тези думи, Дасен реши, че обичайната проницателност на Селадор е притъпена. Може би е уморен.

— Най-вероятно — каза Дасен. — Но ако зная какво мислят онези от адвокатурата, това няма да ми навреди. Може да се сдобия с някои нови нишки за проучване.

— Много добре. И, Джилбърт, кога ще ми изпратиш копия от бележките си?

— Ще ти изпратя няколко тази вечер от Портървил.

— И утре става. Става късно и…

— Не, сър. Нямам доверие на пощата в Сантарога.

— Защо?

Дасен му разказа за гнева, който бяха извикали у Джени жените от пощата. Селадор тихо се засмя.

— Истинска шайка харпии — рече Селадор. — Нямаше ли някакви закони за неприкосновеността на пощенските съобщения? Но какво да се прави, решителни хора и тям подобни. Надявам се, че госпожица Сордж е добре.

— Както винаги — отвърна Дасен, опитвайки се гласът му да прозвучи безгрижно. Изведнъж се зачуди за Селадор.

Госпожица Сордж. Никакво колебание и никакво съмнение за това дали не е омъжена.

— Проучваме източника на петролните им доставки — съобщи Селадор. — Засега нищо. Пази се, Джилбърт. Не бих искал да ти се случи нещо.

— Аз също — отвърна Дасен.

— В такъв случай дочуване — рече Селадор. Гласът му прозвуча несигурно. Връзката прекъсна с изщракване.

Дасен слушалката и се обърна, чувайки някакъв шум зад гърба си. Една полицейска кола влизаше в бензиностанцията. Спря пред телефонната кабина. Фаровете заслепиха Дасен. Той чу отваряне на врата и стъпки.

— Разкарайте проклетите светлини от очите ми! — извика Дасен.

Сноповете светлина паднаха малко по-ниско. Различи една едра фигура, застанала до кабината, проблясване на значка.

— Нещо нередно? — Пискливият глас се съчетаваше странно с масивните размери.

Дасен излезе от кабината все още сърдит, задето го бяха заслепили.

— А трябва ли да има нещо нередно?

— Проклети сантарогийци — промърмори шерифът. — Трябва някой от вас да е загазил, че да се обаждате оттук.

Дасен тъкмо бе започнал да протестира, че не е сантагориец, но замълча, защото в ума му нахлу поток от въпроси. Кое караше хората извън долината да го взимат за сантагориец? Дебелият мъж с крайслера, а сега и този шериф. Дасен си припомни думите на Мардън. Коя беше отличителната особеност?

— Ако сте свършил, най-добре да си ходите у дома — рече шерифът. — Не можете да оставите колата тук през цялата нощ.

Изведнъж Дасен си спомни за бензиновия индикатор в колата си — беше дефектен и винаги показваше, че резервоарът е почти празен, дори и когато беше пълен. Щяха ли да му повярват, че е принуден да изчака до сутринта докато отворят бензиностанцията? А ако събудеха човека, който работеше там и се окажеше, че резервоарът му побира само няколко галона?

Защо замислям такива дребни измами, зачуди се Дасен.

Дойде му на ум, че изпитва отвращение да се върне в Сантарога. Защо? Беше ли го превърнало в сантагориец прекараното в долината време?

— Имате много артистична превръзка — рече шерифът. — Злополука?

— Нищо съществено — отвърна Дасен. — Няколко разтегнати сухожилия.

— В такъв случай, лека нощ — каза шерифът. — Бъдете внимателен по пътя. — Той се върна при колата си и каза нещо с нисък глас на придружителят си. Двамата тихо се разсмяха. Колата бавно се отдалечи от бензиностанцията.

Взеха ме за сантагориец, реши Дасен и се замисли за извиканите от тази грешка реакции. Присъствието му тук не им се нравеше, но те го посрещаха с някаква странна неувереност… като че ли се страхуваха от него. Но въпреки това не се бяха поколебали да го оставят тук сам… те не допускаха, че може да бъде престъпник.

Обезпокоен от този инцидент и неспособен да намери обяснение за безпокойствието си, Дасен се качи в пикапа си и потегли към Сантарога.

Защо го бяха взели за сантагориец? Този въпрос продължаваше да го гложди.

Едно друсване по пътя му припомни драстично за рамото му. Болката стана тъпа. Съзнанието му беше ясно и бдително, макар мислите му да се движеха по острието на бръснач. Замисли се за това особено усещане, докато караше.

Пътят под него се носеше безпаметно, нагоре… нагоре…

В съзнанието му нахлуха несвързани образи, сякаш породени от извивките на пътя. Налудничаво разбъркани думи и фрази, никакъв порядък. Значението им му се изплъзваше. Изведнъж се почувства с прояснено съзнание и се опита да се пребори с тези усещания.

Пещера… накуцващ човек… огън…

Каква пещера, зачуди се той. Къде съм виждал накуцващ човек? Какъв огън? Това ли е огъня, прекъснал телефонните линии?

Ненадейна го връхлетя внушението, че куцащия човек бе именно той. Огънят и пещерата му се изплъзнаха.

Дасен почувства, че не разсъждава, а се ровичка из стари мисли. Образи… в съзнанието му се появяваха различни предмети, извикани от емблеми: Кола. Той видя лъскавия стар автомобил на Джърси Хофстедър. Ограда. Видя оградата с вериги около кооперацията. Сенки. Той виждаше безплътни сенки.

Какво става с мен?

Усети, че трепери от глад… беше потен. Потта се стичаше по челото и страните му. Усети я върху устните си. Дасен отвори прозореца и се остави под напора на студения вятър.

Когато стигна до завоя, където бе спрял първата вечер, той сви към платното със ситен чакъл и угаси двигателя и фаровете. Облаците бяха изчезнали и сплеснатата сребриста луна плуваше ниско до хоризонта. Отмести поглед надолу към долината — светлини през голямо разстояние, синьозелената гама на оранжериите далеч вляво, суетене и припряно движение откъм кооперацията вдясно.

Тук горе Дасен се почувства отдалечен от всичко това и изолиран. Мракът го обгръщаше.

Пещера, зачуди се той.

Джаспърс?

Беше му трудно да разсъждава, когато тялото му се държеше толкова странно и непривично. Рамото му пулсираше. В лявата част на гърдите си усещаше болезнена буца. Чувстваше и сухожилието в левия си глезен, без болка, но някак съзнаваше, че това място му е слабо. Можеше да проследи мислено възпалената линия на драскотината върху гърдите си, която бе получил, докато Бурдо го изтегляше през счупения парапет.

В съзнанието му проблясна картата върху стената на Джордж Нис и после се изгуби.

Чувстваше се като обладан от зли сили. Нещо бе завладяло тялото му. Древна и ужасяваща мисъл. Той бе полудял. Хвана здраво волана, стори му се, че се извива и трескаво го пусна.

Гърлото му беше пресъхнало.

Провери пулса си, вторачен в блестящия циферблат на часовника си. Стрелката за секундите подскачаше причудливо. Или тя не беше наред, или пулсът му беше ускорен и неправилен. Нещо изопачаваше представата за време.

Дали не съм отровен, зачуди се той. Имало ли е нещо в храната, сервирана у Пиаже? Птомаин?

Огромната червенееща купа на долината беше нечия жестока длан, която можеше да се пресегне и да го сграбчи.

Джаспърс, мислеше си той. Джаспърс.

Какво наистина означаваше това?

Почувства се вплетен в някаква цялост, колективна самота, съсредоточена в кооперацията. Представи си как нещо се таи в мрака и как всяка секунда ще изплува в съзнанието му.

Дасен постави ръка върху седалката. Потърси пипнешком чантата с бележките и документите, всички онези неща, говорещи че е учен. Опита се да се вкопчи в тази идея.

Аз съм учен. Тази тревога е онова, което леля Нора би нарекла „изпаренията“.

Съзнаваше съвсем ясно какво трябва да направи един учен. Той трябваше да се промъкне в света на Сантарога, да намери своето място в тяхната цялост, да живее като тях известно време и да мисли по начина, по който те мислеха. Това беше единственият сигурен начин да разгадае тайната на долината. В Сантарога съществуваше едно характерно душевно състояние. Той трябваше да го сложи върху себе си както се облича костюм и да го нагоди според разбиранията си.

Тази мисъл го накара да се почувства сякаш нещо без покана бе влязло в подсъзнанието му. Някакво древно същество се беше изправило там и го изучаваше. То бе завладяло всичките му инстинкти, взиращо се, настойчиво, неспокойно… усещаше го само рефлективно. Беше смътно и замъглено… но реално. То се движеше вътре в него, стъпваше тежко и се блъскаше в стените на съзнанието му.

Усещането отмина.

След това Дасен изпита такава празнота, която изчерпваше въпроса за празнотата. Почувства се като тресчица в безкрайно море, изпълнена със страх към всяко течение и водовъртеж, в който попадне.

Знаеше, че в главата му се върти нещо. Страхуваше се да се върне обратно в долината, страхуваше се да побегне.

Джаспърс.

Имаше и още нещо, което трябваше да направи, Дасен знаеше това. Върна се отново върху картата върху стената на Джордж Нис, черните линии, напомнящи притоци на река, или нервен възел.

Пещера.

Дасен потръпна и после се втренчи в далечната суетня на кооперацията. Какво се криеше зад онези вериги, пазачи, кучета и дебнещото буги?

Сигурно имаше начин да разбере това.

Дасен излезе от пикапа и заключи кабината. Единственото оръжие, което успя да намери в пикапа, беше един ръждясъл ловджийски нож с плесенясал калъф. Несръчно и с една ръка той го вкара в колана си, чувствайки се от глупаво по-глупаво, но в същото време беше завладян от онова вътрешно усещане за опасност. Имаше и едно фенерче във формата на химикалка. Мушна го в джоба си.

Това движение накара рамото му да затупти. Дасен пренебрегна болката, казвайки си, че ще бъде прекалено лесно да намери някакво здравословно оправдание за да не свърши онова, което знаеше че трябва да свърши.

Към горния край на оградата се спускаше тясна горска пътечка. Дасен се спусна надолу с помощта на лунната светлина, докато стигна до потъналите в сенки храсти.

Клонките се закачаха в дрехите му. Той проправяше пътя си, водейки се по луната и по шума от кооперацията, която се показваше, когато се качеше на билото. Каквато и да беше тайната на Сантарога, Дасен знаеше, че отговорът е някъде там, зад оградата с вериги.

Неочаквано се препъна и се запързаля надолу по едно пресъхнало корито на река, стигайки до неголямо наносно поле, откъдето се откриваше панорамна гледка към кооперацията и окъпаната от лунна светлина долина отвъд нея. На два пъти подплаши сърни, които с подскоци изчезваха стремглаво в нощта. Често чуваше разни изшумолявания сред храстите, идващи от животинки, търсещи спасение от неумелото му придвижване.

Вървейки по горската пътечка, той най-сетне стигна до края на една скала на около стотина метра от оградата на кооперацията и на трийсет метра над нея. Дасен седна на скалата, за да си поеме дъх и във внезапно настъпилата тишина някъде вдясно се разнесе шумът от работещ двигател. По небето пробягна светлина. Той пропълзя обратно към един нисък шубрак и се притаи.

Шумът от машината ставаше все по-силен и по-силен. Комплект гигантски колела се завъртяха към звездите и скриха хълма над него. Някъде над колелата проблясваше светлина. Машината се носеше през храстите, тя търсеше, спираше се и се спускаше ту напред, ту назад.

Дасен позна чудовищното буги, беше на петдесетина метра от него. Почувства се незащитен и гол, от кошмарното творение го делеше само един малък шубрак. Светлината пробягна по листата над него.

Идва към мен, рече си той. Ще се спусне по хълма право към мен.

Звукът на двигателя беше станал по-проглушен, докато бугито бе спряло за да претърси околностите. Беше толкова наблизо, че Дасен чу, как едно куче зави по него и тогава си спомни за кучетата на Мардън.

Кучетата ще ме подушат, помисли си той.

Опита се да се свие колкото се може повече.

Изведнъж звукът на двигателя стана по-силен.

Дасен отмести едно клонче и се осмели да погледне през храста, готвейки се да скочи и да побегне, но огромната машина свърна към хребета, откъдето се беше появила. Тя премина по хълмовете над Дасен и шумът и светлината отслабнаха.

Когато си отиде, той остана за миг неподвижен, докато се успокои и после пропълзя до ръба на скалата. Тогава Дасен разбра защо бугито не беше тръгнало към него. Надолу нямаше никакъв път. Наложи му се да се изкачи нагоре, откъдето машината бе дошла, и да тръгне към нея, за да намери път надолу.

Започна да завива, но видя една пукнатина в скалата вдясно и се спря. Насочи се към нея и надникна в мрака. Пукнатината беше широка не повече от метър, започваше откъм лицевата страна на терасата и се стесняваше на около шест метра вдясно от него. Дасен коленичи и се осмели да насочи фенерчето си надолу. Светлината му разкри скален прицеп с гладки стени, водещ към друга тераса. По-важното беше, че под лунната светлина той видя една малка пътечка там долу.

Дасен прехвърли краката си през ръба на процепа и те увиснаха в мрака, докато обмисляше положението. Контузеното рамо го накара да се поколебае. Ако не беше то, веднага щеше да се спусне надолу, опирайки гърба си в едната стена, а краката в другата. Да, беше опасно, но бе правил това многократно в планини, много по-опасни от тази. Другата тераса беше на не повече от петнайсет метра.

Огледа се, колебаейки се дали да поеме риска. В този момент си спомни, че бе забравил да изпрати копията от бележките си на Селадор. Почувства се, сякаш бяха плиснали студена вода в лицето му. Собственото му тяло го бе предало, той бе действал срещу самия себе си.

Как можах да забравя, заблъска си той главата. В мислите му се прокрадваше гняв и страх. Дланите му се изпотиха. Погледна светещия циферблат на часовника си — беше почти полунощ. В този момент го връхлетя непреодолимото желание да се върне на пътя при камиона си.

Изведнъж страхът от собственото му тяло и от онова, което можеше да му стори, надделя над опасностите на нощта и спускането в този обикновен скален прицеп. Разтреперан си спомни за усещането, че е обладан от зли сили.

Това беше лудост!

Тръсна гневно глава.

Връщане назад нямаше; трябваше да слезе долу, да намери път до кооперацията и да разкрие тайните й. Докато все още беше под влияние на гнева, Дасен протегна крака, намери другата стена, приплъзна се надолу и започна да си проправя път през пукнатината. Всеки път, когато помръднеше гърба си, в рамото го пробождаше болка. Дасен стискаше зъби и се спускаше слепешката в мрака. Острите ръбове на скалата стържеха гърба му. В един момент десният му крак се подхлъзна и му се наложи да напрегне левия, за да намери опора.

Когато стигна до дъното на процепа, се оказа, че то е далеч от очакванията му — това беше склон от разтрошени и пързалящи се под краката му камъни, който го отведе до видяната отгоре пътечка.

Дасен остана да лежи там известно време, за да успокои дишането си и за да даде възможност на парещата болка в рамото да се превърне в глухо туптене.

Малко по-късно се изправи с мъка на крака и измери с очи огряната от луната пътека, спускаща се надясно. Тръгна надолу по покрита с шубраци и осеяна с мрачни силуети на дъбове поляна. Отвъд нея лунната светлина проблясваше върху оградата. Ето я, границата на кооперацията. Зачуди се дали ще успее да се прехвърли през нея с една ръка. Жестоко щеше да бъде да дойде дотук и да го спре една ограда.

Докато стоеше, разглеждайки поляната и оградата, до слуха му долетя глухо бръмчене. Идваше отдясно. Започна да се взира в сенките, търсейки източника на този шум. Не беше ли това проблясване на метал там долу, нещо овално изникваше от поляната? Приведе се ниско в сухата трева. Във въздуха се носеше тежкото ухание на гъби. Изведнъж той го позна — мирис на джаспърс. До ума му достигна мисълта, че очите му са втренчени в някакъв вентилатор.

Вентилатор!

Изправи се на крака и затича през ливадата в посока към звука. Този звук не можеше да бъде сбъркан, нито пък наситеният с джаспърс въздух около него. Ей там под земята имаше един огромен вентилатор.

Дасен се спря пред отвора му. Диаметърът му беше около метър и двайсет сантиметра и се намираше приблизително на същото разстояние над поляната. Над него имаше конусовиден навес. Тъкмо се канеше да провери винтовете на навеса, когато чу звук, напомнящ сумтене и пращене на клонки откъм оградата. От храста зад оградата се появиха двама униформени пазачи и той се мушна зад вентилатора. Кучетата жадно душеха въздуха и опъваха ремъците.

А ако ме подушат, помисли си Дасен.

Сви се зад вентилатора, дишайки тихо през устата си. Усещаше някакъв гъдел върху долната страна на езика си. Прииска му се да се изкашля и да изчисти гърлото си, но се сдържа. Пазачите и кучетата се бяха спрели точно под него.

Към вентилатора се насочи ослепителна светлина и после се плъзна към земята откъм двете му страни. Едно от кучетата нетърпеливо изскимтя. Чу се звук, напомнящ дрънчене. Единият от пазачите даде отсечена заповед.

Дасен затаи дъх.

Нещо издрънча повторно. Чу как пазачите и кучетата продължиха покрай оградата. Осмели се да надникне иззад вентилатора. Те осветяваха земята в основата на оградата, търсейки следи. Единият от пазачите се изсмя. Дасен усети върху лицето си лек полъх, разбра, че вятърът духаше откъм кучетата и това го накара да се поотпусне. Дрънченето се чу отново. Видя, че звукът идваше от една пръчка, която единият от пазачите прокарваше по протежение на оградата.

Нехайното настроение на пазачите го накара да се успокои още повече. Пое дълбоко въздух. Сега те вървяха по един нисък хълм към другия край на кооперацията. Нощта ги погълна.

Изчака, докато гласовете им заглъхнаха, и после се изправи. Лявото му коляно трепереше и преди да спре, минаха няколко секунди.

Пазачи, кучета и онова огромно буги — всичко говореше, че там има нещо важно. Дасен кимна сам на себе си и се захвана да разглежда вентилатора. Под навеса имаше масивна преграда. Осмели се да запали фенерчето си. Навесът и преградата бяха заварени едно за друго и хванати за вентилатора с тежки болтове от листова стомана.

Извади ловджийския си нож и се опита да развие един от болтовете. Металът изскърца в метал. Дасен спря и се ослуша. До слуха му достигнаха само звуците на нощта. От храста над него се обади кукумявка. Печалният й зов се понесе през нощта. Зае се отново с болта. Той падна в ръката му. Дасен го мушна в джоба си и се захвана с другия. Общо бяха четири.

Когато падна и последния, той се опита да помести преградата. Тя тръгна нагоре заедно с навеса със стържещ металически протест. Дасен насочи фенерчето си и видя гладки метални стени, спускащи се право надолу в продължение на около пет метра преди извивката към хълмовете.

Върна преградата и навеса на мястото им, тръгна към дъбовете и започна да търси нещо, докато намери един паднал двуметров клон. Подпря с него преградните съоръжения и погледна надолу още веднъж, използувайки фенерчето си.

Разбра, че за да слезе долу, щяха да са му необходими и двете ръце. Друг начин нямаше. Стисна зъби, махна превръзката и я пъхна в джоба си. Знаеше, че дори и без нея едната му ръка нямаше да му бъде много от полза… освен може би при критична ситуация. Опипа ръба на вентилатора — остър груб метал. Превръзката, помисли си той. Извади я от джоба си и я уви около ръцете си. Използувайки тази подложка, той се спусна през перваза на вентилатора. Бинтовете се изхлузиха и Дасен усети как металът се вряза в стомаха му. Вкопчи се в ръба и се провеси надолу. Металът изпокъса копчетата на ризата му. Някъде отдолу се чу тракане. Здравата му ръка намери опора с помощта на превръзката. Спусна се надолу, болката в контузеното му рамо се обади неистово, потърси другата стена с крака, обърна се и се подпря. Държеше се с гръб и крака. Извади ловджийския си нож от калъфа, протегна се и събори клона, подпиращ преградата.

Преградата и навесът дойдоха на мястото си със силен металически звън, който му се стори, че се е чул на цяла миля. Заслуша се в очакване.

Тишина.

Бавно, сантиметър по сантиметър, започна да се спуска надолу.

След малко стигна до извивката. Стъпи на крака и запали фенерчето. Вентилаторът се спускаше надолу под хълма с лек наклон от около двайсет градуса. Усети нещо меко под левия си крак. Насочи фенерчето и видя, че това е превръзката. Вдигна я. Предницата на ризата му беше залепнала за кожата. Отмести светлината и видя нещо влажно и червено — беше се одрал в ръба на вентилатора. Болката беше незначителна в сравнение с тази в рамото.

Загазил съм, помисли си той. Какво по дяволите правя тук? Отговорът беше в главата му, ясен и тревожен. Той беше тук, защото го бяха натикали в еднопосочен коридор, така прав и затворен, както и тръбата на този вентилатор. Единият край започваше от Селадор и приятелите му, а другият от Джени и съгражданите й от Сантарога.

И ето го тук.

Дасен вдигна превръзката. Беше скъсана, но все още можеше да му свърши работа. Хвана единия й край със зъби и успя да постигне някакво подобие на предишното й положение.

Сега пред него имаше само един път. Той коленичи и запълзя надолу по вентилатора, използувайки от време на време фенерчето си за да се ориентира в мрака.

Затвореното пространство беше изпълнено с ухание на джаспърс. То напомняше острия мирис на гъби. Стори му се съвсем отчетливо, че главата му се прояснява.

Металният тунел продължаваше безкрай… Придвижваше се през равни интервали. Тръбата завиваше леко на юг, както му се струваше, а наклонът се увеличаваше. По едно време се подхлъзна, измина около два метра пързаляйки се и поряза лявата си ръка в някакъв нит. Не беше сигурен, но му се струваше, че шумът от двигателя на вентилатора се усилваше.

Дойде нов завой… и после пак. В затворения от метала враг, Дасен загуби всякаква представа за посока. Защо бяха направили този вентилатор с толкова много завои, зачуди се той. Дали бяха следвали естествения път в скалата? Изглеждаше вероятно.

Левият му крак стигна до ръба на някакво празно пространство.

Спря и запали фенерчето си. Слабата светлина се насочи към гладка метална стена на около два метра по-нататък и един квадрат, образуван от сенки под нея. Наведе фенерчето надолу и освети отвор, наподобяващ кутия, дълбок около метър и половина и с масивна преграда откъм едната страна. Шумът на двигателя идваше някъде отзад и беше определено по-силен.

Подпирайки едната си ръка о преградата, Дасен се пъхна в кутията. Остана там известно време, изучавайки обстановката. Отсрещната на преградата стена изглеждаше по-различна. Върху нея имаше шест кръгли болта с фланцовани метални контрагайки, сякаш замисълът беше да стоят в това положение, докато гайките бъдат затегнати от другата страна.

Дасен откърти един фланец с ножа си и завъртя болта. Движеше се лесно, твърде лесно. Дръпна го и го завъртя още веднъж. Това му костваше по-голямо усилие, но то бе възнаградено, когато болтът започна да се развива. Гайката падна от другата страна сякаш върху дърво.

Зачака, ослушвайки се за някакъв ответен звук.

Нищо.

Дасен приближи око до дупката на болта, надзърна и видя някакъв зловещ червеникав мрак. Когато очите му привикнаха с него, той различи част от тежка преграда и пакети, натрупани зад нея.

Отдръпна се. Да, Нис беше казал, че това е пещера, използвана като склад.

Зае се и с другите болтове. Последният болт горе вдясно го остави, натисна металната стена напред и после я завъртя настрани. Мушна се в открилата се пред него малка стълба и събра гайките. Очевидно останалите бяха паднали в пространството между стените и стълбата. Огледа се внимателно наоколо, изучавайки особеностите на мястото.

Това беше обитаема пещера, осветена от мътна червеникава светлина. Светлината идваше от сфери под и над стълбата и хвърляше огромни сенки върху скалната стена зад таблото на вентилатора, а също и върху редици от претрупани с материали ниши в скалата. В тези ниши имаше пакети и Дасен реши, че му приличат единствено на обществени хладилни отделения.

Навсякъде около него се усещаше пищното влажно ухание на джаспърс.

Под стълбата вдясно имаше табела, сочеща, че това е „Отделение 21 — Д-1 към Дж-5“.

Дасен се зае отново с вентилатора, върна трите болта на мястото им и притисна металния лист обратно на мястото му. Докато го нагласяше, върху метала остана резка, но реши, че това няма да бъде забелязано при една по-небрежна проверка.

Погледна нагоре към стълбата и после надолу. Как да стигне до една от тези ниши, че да види какво има там? Тръгна към таблото на вентилатора и потърси врата. Можеше ли да намери някое незаключено от небрежен сантарогиец отделение… при положение, че въобще имаше врата? Беше очевидно, че към първото отделение не водеше никаква врата. Това го притесни. Трябваше да има врата!

Върна се обратно, разгледа редицата ниши и ахна, когато откри отговора. Встрани от ниша се спускаха дървени улеи… и нямаше никакви врати. Нишите бяха затворени с обикновени дървени резета.

Дасен отвори предната ниша и извади малка картонена кутия. Върху нея имаше надпис: „Пикантни киселици на Онти Берън. Изл. април, 1955“. Върна кутията на мястото й и извади един друг пакет с формата на салам. Надписът беше следният: „Лимбургер, изложено в началото на 1929 г.“ Дасен остави обратно лимбургера и затвори нишата.

Изложено?

Дасен продължи методично надолу покрай редицата ниши в отделение 21, проверявайки по един-два пакета от всяка ниша. На повечето от тях беше написано „Изл.“ заедно с дата. Буквите и цифрите върху по-старите пакети се разчитаха трудно.

Изложено?

Дасен усети как мозъкът му работи на бързи обороти. Изложено? Изложено на какво? Как?

Откъм долната стълба се чуха стъпки и това го накара рязко да се завърти с напрегнати мускули. Чу да се отваря врата на ниша, шумолене на хартия.

Дасен се отдалечи безшумно по стълбите от източника на звука. Движеше краката по стъпалата колебливо и съсредоточено. Не беше сигурен дали влиза все по-навътре в пещерата или излиза навън. Над него имаше още една стълба, а още по-нагоре смътно се виждаше скален таван. Струваше му се, че под него има стълби поне на три нива.

Пристъпваше внимателно. Бавно вдигна глава към стъпалата на следващото ниво и погледна в двете посоки.

Там нямаше нищо.

Това ниво беше също като долното, с изключение на скалния таван над него. Скалата беше нещо като гранит, но с маслено кафяви жили.

Движейки се колкото се може по-безшумно, Дасен се качи на следващото ниво и тръгна обратно към вентилатора, ослушвайки се за онзи, когото бе чул на долното ниво.

Там долу някой си подсвиркваше някаква идиотска и безкрайно повтаряща се мелодия. Дасен залепи гръб към една ниша и надзърна надолу през процепите на стълбата. Оттам се чуваше стържене на дърво в дърво. Свиренето се отдалечи наляво и после заглъхна.

В такъв случай изходът вероятно беше натам.

Той беше чул човека долу, но не бе успял да го види — факт, който можеше да се тълкува по два начина.

Движейки внимателно краката си, Дасен продължи нататък по стълбата. Стигна до едно разклонение и се огледа. И от двете страни нямаше нищо. Отляво мракът изглеждаше малко по-гъст.

Дойде му на ум, че до този момент не бе намерил за нужно да се безпокои как ще се измъква от този пещерен комплекс. Твърдо бе решен да разгадае тази тайна. Но загадката оставаше… а той беше тук.

Не мога просто ей така да си изляза оттук, помисли си той. Всъщност наистина ли не мога? Какво могат да ми направят?

Туптящото рамо, споменът за газовия жигльор, случката с двамата предишни агенти, загинали в долината — реши, че тези неща дават изчерпателен отговор на въпроса.

Долу, недалеч от лицевата стена, се чу удряне на дърво. По стълбата затрополиха стъпки… поне два чифта крака, а може би и повече. Забързаните стъпки спряха. До слуха му достигна приглушен и почти неразбираем разговор… сякаш някой даваше указания. Дасен долови само три думи — „… назад…“, „… далече…“, а третата дума, която го накара да побегне безшумно наляво към мъждивата странична отсечка беше: „… вентилатор…“

Някакъв човек под него бе произнесъл думата „вентилатор“ ясно и отчетливо.

Отново трополене на крака, което се разпростря по всички стълби.

Дасен отчаяно затърси място, където да се скрие. Някъде долу се чуваше бръмчене на машини. Стълбата, по която вървеше зави наляво под ъгъл от около петнайсет градуса и тук той видя, че стените на пещерата се събират. Редиците с ниши и от двете страни оредяваха, а самите ниши бяха по-малки. Стълбата зави по-рязко надясно и останаха само две нива — неговото и това отдолу, с единични ниши от двете страни.

Разбра, че е попаднал в коридор без изход. Нямаше никакъв избор. Чу как някой тича след него. Тръгна надолу.

Стълбата зави наляво към скален коридор без ниши, само стена. Вдясно имаше вентилационен отвор, от който идваше оглушителен шум на електромотор. Преследвачът му беше в началото на горната стълба.

Дасен отвори вратичката на вентилационната шахта, мушна се вътре и я затвори отново. Озова се в правоъгълно помещение, дълго около петнайсет метра, шест на ширина и три и половина на височина. Отляво до стената бяха наредени големи електромотори, всичките с издадени напред кръгли метални гърла и перки, които губеха очертанията си, докато се въртяха. От другата страна имаше огромна метална преграда, откъм която струеше въздух към вентилаторите. Отдясно имаше висока купчина с картонени и дървени кутии и чували. Между купчината и тавана имаше пространство и там изглеждаше по-тъмно. Дасен се заизкачва и запълзя нагоре и едва не падна в една дупка, която се беше отворила сред чувалите и кутиите в далечния край на помещението. Пъхна се в нея и се озова върху нещо, приличащо на одеяла. Ръката му попадна на нещо метално и с опипване разбра, че това е фенерче.

Вратата на вентилационната шахта се отвори с трясък. По пода затрополиха крака. Някой се закатери откъм другия край на купчината. Обади се женски глас:

— Тук има някой.

Някой леко скочи на пода.

В този женски глас имаше нещо познато. Дасен беше готов да се закълне, че го е чувал и преди.

Глас на мъж:

— Защо тичаш така? Чу ли нещо?

— Така ми се стори, но не бях сигурна — отвърна жената.

— Сигурна ли си, че горе има някой?

— Провери сам.

— По дяволите, ще ми се тук да имаше истинска светлина.

— Ей, да не вземеш да направиш нещо глупаво.

— Не се безпокой за мен. Ама да я вземат дяволите тая Джени, да се забърка с човек извън долината!

— Не се заяждай с Джени сега. Тя знае какво прави.

— Предполагам, но това със сигурност ще ни създаде страшно много допълнителна и тъпа работа. Знаеш какво ще се случи, ако не го намерим скоро.

— Тогава да побързаме.

Те излязоха и затвориха вратата.

Дасен остана да лежи тихо, премисляйки онова, което беше чул. Джени знаела какво прави. Нима? Наистина? Какво щеше да стане, ако не го намереха?

Беше приятно да лежиш в одеялата. Рамото му неспирно туптеше. Той вдигна намереното тук фенерче и натисна ключа. То светна с мътна червена светлина. Беше попаднал в малко тясно гнездо — одеяла, възглавница, манерка, наполовина пълна с вода. Той отпи жадно и установи, че течността има тежък дъх на джаспърс.

Предположи, че нищо в тази пещера не би могло да се спаси от това ухание.

Ненадейно мускулите му се разтрепераха. Капачката на манерката затрака, докато я завиваше обратно. Когато треперенето отмина, той остана да седи втренчен в манерката под мъждивата червена светлина.

Нищо в тази пещера не би могло да се спаси от уханието на джаспърс!

Това беше отговора.

Изложено!

В тази пещера имаше нещо — плесен или мухъл, нещо свързано с гъби и тъмни места, нещо, което не можеше да се изнася оттук… джаспърс, който завладяваше всичко, изложено в тази среда.

Но защо пазеха това в тайна? Защо бяха тези кучета и пазачи?

Той чу вратата да се отваря и после отново да се затваря. Изключи фенерчето. Някой изтича с леки стъпки по каменния под и се спря точно под мястото, където се криеше.

— Джилбърт Дасен? — обърна се към него свистящ глас.

Дасен настръхна.

— Аз съм Уила Бурдо — изсъска гласът. — Уила, приятелката на Джени. Зная, че сте там, това е мястото, което Кол направи за нас двамата. Чуйте ме, де. Арнулф се връща веднага от горното ниво и аз трябва да се махна оттук преди това. Нямате много време. Тук има прекалено много джаспърс за някой, който не е свикнал с него. Вие го дишате, той влиза през порите ви и всичко останало.

Какво говори тя, по дяволите, помисли си Дасен.

Той изпълзя от гнездото, наведе се напред и погледна тъмното лице на Уила Бурдо, надарено със сурова красота.

— Каква е опасността, ако поема повече от него? — попита той.

— Джени не ви ли е обяснила това? — прошепна момичето. — Е добре, сега нямаме време. Трябва да се измъквате оттам. Имате ли часовник?

— Да, но…

— Няма време за обяснения, просто слушайте. Дайте ми петнайсет минути за да накарам Арнулф да се махне. Той е такъв педант. След петнайсет минути излезте от тази стая. Завийте наляво, откъдето дойдохте, но тръгнете надолу, а не нагоре. Когато стигнете разклонението завийте отново наляво и после продължете все наляво. Лесно е за запомняне. Завивате само наляво. Ще търсите рампата, извеждаща от отделение 2-Г. Оставила съм вратата на рампата отключена. Минете през нея и я заключете след вас. Хотелът се намира точно от другата страна на пътя. Ще трябва сам да се справите с това.

— Очевидно сте била доста заета.

— Бях в офиса, когато обявиха тревога. А сега се скрийте и правете точно, каквото ви казах.

Дасен се мушна отново в гнездото.

Секунда по-късно вратата се отвори и после се затвори отново. Погледна часовника си: три без пет. Кога беше минало толкова много време?

Можеше ли да се довери на Уила Бурдо, чудеше се той.

Имаше нещо особено в черното й лице на фея, някаква сила… Дасен си помисли за всичките онези незаключени ниши, претъпкани със скъпа храна. Защо го тревожеше тази неподправена почтеност? Може би това не беше почтеност. Страхът също можеше да направлява поведението.

Можеше ли да вярва на Уила? Имаше ли избор?

Значи това беше тайно място за срещи, направено за тях двамата от Кол Нис. Защо пък не? Влюбените обикновено желаят да бъдат сами.

Джени знае какво прави?

Какво знаеше тя?

Умът му работеше гладко, ясно и на бесни обороти. Каква опасност се криеше в това да бъде изложен на влиянието на джаспърс? Помисли си за празните погледи на онези хора на поточната линия, които беше зърнал в кооперацията.

Това ли се случваше?

Дасен подтисна един пристъп на треперене.

Три и десет, моментът, в който трябваше да вземе решение, беше дошъл по-бързо, отколкото му се искаше. Знаеше, че няма никакъв избор. Рамото му се беше вдървило, а раната върху гърдите и стомаха го болеше с пареща болка. Пазейки рамото си, той се спусна внимателно надолу по купчината.

Както Уила бе обещала, вратата на рампата беше отворена. Озова се в един тъмен страничен двор и се поколеба. Звездите бяха ледени и големи. Беше студено. Ръцете му бяха покрити с едри пъпки. Тук нямаше и следа от охраната, но горе на хълма се виждаха светлини и раздвижване.

Заключѝ вратата на рампата, беше казала тя.

Дасен я заключи и хукна през двора. В оградата имаше тясна вратичка. Пантите изскърцаха, а резето му се стори неестествено шумно. Имаше скоба и катинар. Той го заключи след себе си.

Тясна пътечка вървеше от оградата към пътя. Отсреща се виждаше хотела — тъмен, но примамващ. През двойната врата се процеждаше мъждива жълта светлина. Използвайки я като фар, Дасен тръгна накуцвайки по пътеката към хотела.

Вестибюлът беше празен, повечето от лампите бяха угасени. Откъм комутаторното табло зад рецепцията се чуваше хъркане.

Дасен се шмугна тихо през вестибюла, после нагоре по стълбите и накрая тръгна по коридора към стаята си.

Ключът — беше ли го взел със себе си или го бе оставил в пикапа? Не… ето го в джоба му. Отвори леко вратата и пристъпи в тъмната стая. Тук беше прекарал само една нощ, но сега тя му се струваше като обетована земя.

Пикапът! Той остана горе на пътя за Портървил. Да върви по дяволите. Утре ще вземе такси дотам и ще го върне обратно.

Тази Уила Бурдо! Защо направи това?

Започна да съблича дрехите си. Не искаше нищо друго, освен горещ душ и легло. Събличането в тъмнината ставаше бавно, но той знаеше, че светлината може да го издаде кога се е прибрал.

Какво значение имаше това, запита се той. Изпокъсаните му и изпоцапани дрехи, все още миришещи на пещерата, бяха достатъчно доказателство за това къде е бил и какво е правил.

Изведнъж почувства, че не е в състояние повече да се крие.

Ядосвайки се на себе си, той запали осветлението.

Точно срещу него на масичката имаше бутилка бира с прикрепена към нея бележка. Дасен вдигна бележката и я прочете: „Това не е много, но е всичко, което можах да взема. Ще ти бъде необходимо утре сутринта. Ще се обадя на Джени и ще й кажа, че сте добре. Уила.“

Дасен вдигна бутилката и прочете етикета. Върху него имаше син печат: „Изложена януари, 1959 г.“