Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (3)

ТРИ

Интериорът на „Блу ю“ наподобяваше мрачна пещера, стените на която бяха покрити със сини пастелни платна с различна степен на яркост. Съвсем обикновени ресторантски сепарета, встрани от които имаше празно пространство със столове и маси. Дълъг бар, зад който се виждаше огледало, украсено с танцуваща овца.

Мардън го очакваше в едно от сепаретата. Пред него имаше питие в дълга чаша с ледчета. Капитанът от пътната полиция изглеждаше отпуснат, а косата му беше добре вчесана. Върху петлиците на униформената му риза се мъдреха двойните капитански лентички. Беше без сако. Той проследи приближаването на Дасен с буден и прям поглед.

— Ще пийнете ли нещо? — запита капитанът, когато Дасен седна.

— А вие какво пиете? — Дасен кимна към чашата с ледчета.

— Нещо като портокалова бира с джаспърс.

— Ще я опитам — рече Дасен.

Мардън вдигна ръка към бара и извика:

— Още едно, Джим. — После погледна отново към Дасен. — Как ви е главата днес?

— Добре е — отвърна Дасен. Зачуди се как точно Мардън ще отвори дума за чантата и установи, че това го кара да се чувства нервен. Питието беше сложено пред него. Усети силен портокалов аромат, примесен с острия и активен привкус на джаспърс.

— А, за чантата ви… — рече Мардън.

Дасен остави чашата внимателно и предпазливо, очите му срещнаха спокойния измерващ поглед на Мардън.

— Да?

— Надявам се, че не съм ви притеснил като я взех?

— Не много.

— Най-вече ме заинтересува модела — рече Мардън. — Разбира се, аз вече знаех защо сте тук.

— О? — Дасен се вгледа в Мардън, опитвайки се да отгатне настроението му. Откъде би могъл да знае за проекта?

Мардън отпи голяма глътка от портокаловата бира и избърса устата си.

— Питието е чудесно.

— Много е вкусно — съгласи се Дасен.

— Всъщност вие сте се заел с работата съвсем рутинно — рече Мардън и впери очи в Дасен. — Как да ви кажа, имам странното чувство, че не разбирате как ви използват.

Върху тясното лице на Мардън беше изписано веселие. Това извика у Дасен внезапен гняв и той се опита да прикрие чувствата си.

— Какво означава това? — запита той.

— Ще ви бъде ли интересно да научите, че вие сте бил предмет на обсъждания в нашия градски съвет?

— Аз?

— Вие. И то няколко пъти. Знаехме, че рано или късно ще стигнат и до вас. Всъщност това стана по-късно, отколкото очаквахме. — Мардън поклати глава. — Разпратихме снимката ви до хора с ключови професии — сервитьори, сервитьорки, бармани, чиновници…

— Работници от бензиностанции — добави Дасен. Мозайката започваше да се нарежда. Направи опит да прикрие гнева си. Как смееха те?

Мардън беше самото добронамерено благоразумие.

— Нямаше начин да не научат, че едно от нашите момичета е влюбено във вас — рече той. — Това е възможност, нали разбирате. Вие използвате всяка възможност, която ви попадне.

— А кои са тези те, за които непрекъснато говорите? — запита Дасен.

— Хм — отвърна Мардън.

Дасен пое дълбоко въздух за да се успокои. Всъщност той не бе очаквал, че ще успее да скрие целта на идването си безкрайно дълго, но се надяваше на повече време преди да бъде разкрит. Какво по дяволите му говореше този смахнат капитан?

— Вие ни изправяте пред голям проблем — каза Мардън.

— Е, не се опитвайте да ме изхвърлите от долината по начина, по който сторихте това с онзи глупав търговец миналата вечер и с ловците, които арестувахте днес — рече Дасен. — Аз се подчинявам на закона.

— Да ви изхвърля? Не си и помисляйте. Кажете сега какво ще хапнете. Дошли сме тук на обяд.

Дасен усети, че е загубил психическото си равновесие, внезапната смяна на темата бе отклонила гнева му, а над всичко доминираше чувството за вина.

— Не съм гладен — изръмжа той.

— Докато приготвят храната, ще огладнеете. Ще поръчам и за двамата. — Мардън викна келнера и каза: — Две салати джаспърс от специалните.

— Не съм гладен — настоя Дасен.

— Ще огладнеете — усмихна се Мардън. — Чух, че днес някакъв огромен мъж с крайслер империъл, който не е от града, ви е нарекъл местен. Това прозвуча ли ви като обида?

— Тук новините определено се разпространяват бързо — рече Дасен.

— Така е докторе. Разбира се, грешката на този приятел ми подсказва, че вие сте истински сантагориец. Джени въобще не е сбъркала с вас.

— Джени няма нищо общо с това.

— Напротив, тя е безкрайно свързана с тези неща. Нека изясним нещата, д-р Лари има нужда от още един психолог, а Джени казва, че вие сте един от най-добрите. За човек като вас ние можем да подсигурим добро място тук в долината.

— Какво място? — поинтересува се Дасен, мислейки за двамата си предшественици, които бяха умрели тук. — Около два на дължина и два на дълбочина?

— Защо не престанете да бягате от себе си, Дасен?

— От малък знам — отвърна Дасен, — че в някои случаи е по-добре да бягаш, отколкото да стоиш.

— А? — Мардън се намръщи.

— Аз не бягам от себе си — отвърна Дасен. — Това имам предвид. Но аз няма да остана безучастен, докато вие се разпореждате с живота ми по начина, по който поръчвате тези салати.

— Ако не ви харесва храната, не я яжте — рече Мардън. — Да разбирам ли, че вие няма да обмислите предложението на Лари?

Дасен погледна надолу, опитвайки се да вникне във възможностите на това предложение. Той знаеше, че най-умно би било да се направи, че приема. Това беше неговата възможност да проникне зад бариерата Сантарога и да открие какво наистина става в тази долина. Но той не можа да се освободи от натрапчивата мисъл за Градския съвет и техните заседания, на които бяха разпитвали Джени за него, без съмнение готвейки се за предстоящето му нашествие. Дасен не успя да овладее гнева си.

— Вие и Джени… и останалите, всичко сте преценили, а? — започна той. — Да хвърлим на този мухльо един кокал. Да вземем да го купим с…

— Успокойте се, докторе — рече Мардън. Гласът му беше спокоен, равен и леко развеселен. — Аз залагам на вашата интелигентност, а не на алчността ви. Джени казва, че сте много умен. На това и разчитаме.

Дасен стисна под масата ръцете си в юмруци и се овладя. Значи те ме мислят за наивен глупак, който може да бъде разиграван посредством някоя красива жена и пари!

— Смятате, че ме използват? — каза той.

— Ние знаем, че ви използват.

— Не казахте кой прави това.

— Питате ме кой стои зад целия проект? Група финансисти, докторе, които не харесват Сантарога такава, каквато е. Те искат да проникнат тук, но не могат.

— Бариерата Сантарога — рече Дасен.

— Те така я наричат.

— Кои те?

— Искате имена? Може би ще ви ги дадем, ако това отговаря на нашите цели.

— Вие също искате да ме използвате, така ли?

— Това не е в стила на Сантарога, Дасен.

Салатите дойдоха. Дасен погледна към приканващо наредените зеленчуци, кубчета пилешко месо и златиста пухкава заливка. Усети пристъп на глад. Опита една хапка от пилешкото с плънка и усети вече познатия остър вкус на сирене джаспърс. Проклетото нещо е навсякъде, помисли си той. Но трябваше да признае, че е вкусно. Може би имаше нещо вярно в твърдението, че не издържа на транспортиране.

— Вкусно е, нали?

— Да. — Известно време Дасен изучаваше капитана. — А какъв е стила на Сантарога, капитане?

— Управлението се осъществява от съвета с право на вето от градското събрание плюс ежегодишни избори. Право на глас има всеки жител над осемнайсет години.

— Това са основите на демокрацията — рече Дасен. — Звучи много хубаво, когато общността е с размерите на вашата, но…

— На последното градско съвещание ние имахме три хиляди гласоподаватели и петстотин и осемдесет делегати — каза Мардън. — Всичко това е осъществимо, ако хората проявяват някаква загриженост да се управляват сами. Ние я проявяваме, Дасен. Това е стила на Сантарога.

Дасен преглътна хапката в устата си и остави вилицата. В долината имаше почти девет хиляди души на възраст над осемнайсет години! Това беше два пъти повече, отколкото бе изчислил. Какво правеха всички те? Място като това не можеше да съществува автономно.

— Вие искате да се оженя за Джени и да се заселя тук — още един гласоподавател — каза Дасен. — Така ли?

— Изглежда, че Джени иска това. Ние се опитвахме да я разубедим, но… — Той сви рамене.

— Да я разубедите… като онези в пощата?

— Какво?

Дасен видя очевидното недоумение на Мардън и му разказа за изгубените писма.

— Тези проклети клюкарки — рече Мардън. — Мисля, че трябва да отида при тях и да им дръпна едно конско. Всъщност това не променя нещата.

— Така ли?

— Точно така. Вие обичате Джени, нали?

— Разбира се, че я обичам.

Думите му излязоха от устата му преди да разбере как. Чу собствения си глас и осъзна дълбочината на чувствата си. Разбира се, че обичаше Джени. Чудно беше как бе съумял толкова дълго да стои далеч от нея — доказателство за наранена мъжка гордост и болка затова, че е бил отхвърлен.

Глупава гордост!

— Е добре — каза Мардън. — Довършете обяда си и после се разходете из долината, а довечера обсъдете нещата с Джени.

Едва ли Мардън смяташе, че е толкова просто, помисли си Дасен.

— Ето — рече капитанът. Той взе чантата на Дасен от стола и я остави на масата между тях. — Направете вашето пазарно проучване. Те вече знаят всичко, което можете да откриете. Това не точния начин, по който искат да ви използват.

— А кой е той?

— Сам открийте, докторе. Това е единствения начин да повярвате в истината.

Мардън се върна към салатата си, ядейки с удоволствие.

Дасен остави вилицата си на масата и попита:

— Какво стана с онези ловджии, които арестувахте днес?

— Отрязахме им главите и ги сложихме в саламура — отвърна Мардън. — А вие какво си мислехте? Глобихме ги и ги пуснахме да си ходят. Искате ли да видите съдебните протоколи?

— Каква полза би имало от това?

— Как да ви кажа, докторе — започна Мардън, насочвайки вилицата си към Дасен, — при вас нещата стават точно както при Уин — Уин Бурдо.

Какви неща, зачуди се Дасен. Но вместо това попита:

— Какво стана с Уин?

— Той се съпротивляваше. Това беше естествено, характерна особеност. Но после отстъпи твърде бързо, доколкото си спомням. Уин беше уморен да бяга още преди да дойде в Сантарога.

— Вие сте психолог-любител — подигравателно забеляза Дасен.

— Точно така, докторе. Имаме на разположение и друг компетентен специалист.

Дасен усети, че непреодолимата добронамереност на Мардън го обърква.

— Яжте салатата си — рече капитанът. — Тя е добра за вашите болежки.

Дасен си взе още веднъж от пилето, залято със сос от джаспърс. Трябваше да признае, че храната го кара да се чувства по-добре. Главата му беше ясна, а умът буден. Той знаеше, че гладът изтощава. Храната премахваше напрежението и даваше възможност на мозъка да работи.

Мардън приключи с обяда си и се облегна назад.

— Ще се оправите — рече той. — Сега сте объркан, но ако сте толкова умен, колкото Джени казва, вие ще откриете вашата истина. Мисля, че тук ще ви хареса.

Мардън се измъкна от сепарето и с изправи.

— И сега аз трябва да ви повярвам, че съм използван — каза Дасен.

— Но аз не ви гоня от долината, нали? — рече Мардън.

— Телефонните линии още ли не са възстановени? — попита Дасен.

— Понятие си нямам — отвърна Мардън и после погледна часовника си. — Вижте, имам работа. Обадете ми се след като поговорите с Джени.

След това капитанът си тръгна.

Сервитьорът дойде и започна да събира посудата. Дасен се загледа в кръглото му лице, посивялата коса и приведените рамене.

— Защо живеете тук? — поинтересува се той.

— А? — отвърна келнерът със сърдит баритон.

— Защо живеете в Сантарога? — попита Дасен.

— Вие да не сте луд! Та тук е моят дом.

— Но защо именно тук, а не в Сан Франциско, или да речем в Лос Анжелис?

— Вие сте луд! Какво повече могат да ми дадат тези места от онова, което имам тук? — Той си тръгна с чиниите.

Дасен се загледа в чантата на масата. Пазарно проучване. На стола зад нея се виждаше края на вестник. Той се пресегна и го взе. Заглавието беше „Сантарога прес“.

Лявата колонка беше посветена на международни новини, чиято краткост и език го изненадваха. Отделните събития бяха представени в параграфи.

Новина: „Онези идиоти от Югоизточна Азия все още се избиват един друг“

Дасен постепенно проумя, че ставаше дума за войната във Виетнам.

Новина: „Доларът продължава да пада на международния валутен пазар, въпреки че този факт се представя превратно или просто не намира място в националните медии. Катастрофата ще бъде толкова тежка, че Червения петък ще ни се стори като пикник.“

Новина: „Женевските разговори по разоръжаването не разоръжават никой друг, освен самодоволните и високомерните. Спомняме си, че последния път, когато бомбите започнаха да падат, пратениците все още разговаряха.“

Новина: „Правителството на САЩ все още продължава да разширява онова голямо подземно укритие под планината край Денвър. Интересно колко ли важни клечки от правителството и армията са получили билети за себе си и за семействата си, за да се скрият там, когато атомната бомба избухне?“

Новина: „През миналия месец автоматизацията захапа още четири процента от хората от трудовата борса в САЩ. Залците стават все по-големи. Допуска ли някой каква ще бъде съдбата на свръх населението?“

Дасен свали вестника и се загледа в него без да го вижда. Проклетото издание се занимаваше с подривна дейност! Да не би да се списва от някоя шайка комунисти? Това ли беше тайната на Сантарога?

Погледна нагоре и видя застаналия до него келнер.

— Ваш ли е вестника?

— Да.

— О! Сигурно Ол ви го е дал.

Келнерът тръгна да си ходи.

— Откъде се снабдява този ресторант с храна? — поинтересува се Дасен.

— Отвсякъде от долината, доктор Дасен. Говеждото идва от ранчото на Рей Алисън, което се намира в началото на долината. Пилетата са от фермата на госпожа Ларсън на запад оттук. А от парника си доставяме зеленчуците и други неща.

— О, благодаря ви. — Дасен продължи да чете вестника.

— Желаете ли нещо друго, д-р Дасен? Ол каза да ви дам всичко, което поискате. На негова сметка.

— Не, благодаря ви.

Келнерът го остави да си чете вестника.

Дасен се зае да го прегледа. Страниците бяха осем. Няколко реклами на първата страница и до средата на последната, разделени тематично. Обявите бяха съвсем прозаични: „Бренър и синове предлага нова пратка спално обзавеждане на разумни цени. Първият дошъл ще бъде първи обслужен. Най-високо качество за района.“

„Луис Маркет предлага четири нови хладилни шкафа (пет кубични метра). Цените подлежат на договаряне.“ На илюстрацията беше показан дебел мъж, който бе отворил вратата на един от шкафовете.

Тематично класифицираните обяви бяха предимно от раздел покупко-продажби: „Предлагаме трийсет метра памучно тъкана вълна (широка метър и трийсет и пет сантиметра) — търсим автоматичен верижен трион. Обадете се на Ед Джанки, номер 1, Мил.“

„Еднотонен камион форд от петдесет и шеста година, все още в движение. Сам Шелър казва, че цената му е петдесет долара или една хубава жена. Уилям МакКой, ривър Джънкшън.“

Дасен започна да прелиства вестника. Имаше колонка по градинарство: „Време е да пуснете жабите — те ще намалят охлювите във вашата градина.“

На една от вътрешните страници имаше пълна колонка за запознанства. Докато я четеше, вниманието му беше привлечено от една повтаряща се фраза: „Ще хапнем джаспърс“.

Ще хапнем джаспърс, замисли се той. Джаспърс… джаспърс… Това беше навсякъде. Наистина ли консумацията на този продукт беше толкова висока? Почувства, че в наименованието има някакъв скрит смисъл. Джаспърс обединяваше всичко останало, той беше нещо специфично за Сантарога.

Дасен се зачете отново във вестника. Погледът му беше привлечен от едно обявление в колонката за специализирани обяви: „Давам под наем половината от моя шкаф-джаспърс (шест кубични метра на ниво пет от стария участък) срещу дограма за шестмесечна употреба. Лео Мериът, «Ривър роуд» номер 1018.“

Какъв по дяволите беше този шкаф-джаспърс? За каквото и да ставаше дума, три кубични метра от него за две години се равняваха на стойността на дървен материал, отстъпен за шест месеца — сумата не беше малка, може би около четири хиляди долара.

Внезапно бликналата слънчева светлина го накара да си вдигне главата тъкмо навреме, за да види една млада двойка да влиза в ресторанта. Момичето беше тъмнокосо, с дълбоко хлътнали кафяви очи и красиви гъсти вежди, а приятелят й беше рус, синеок и с изваяно нормандско лице. Седнаха в сепарето зад Дасен. Той ги наблюдаваше в наклоненото огледало зад бара. Младежът погледна през рамо към Дасен и каза нещо на момичето, а то в отговор се усмихна.

Келнерът им сервира две студени питиета.

Малко по-късно момичето рече:

— След джаспърса ние седнахме там и слушахме залеза, въже и птица.

— Понякога трябва да усетиш козината на водата — отвърна нейния придружител. — Това е червената нагорност на вятъра.

Дасен се превърна целият в слух. Вниманието му беше привлечено от натрапчивия, изплъзващ се смисъл на думите им. В тях имаше нещо шизофренично, сякаш бяха изречени от човек, изпаднал в психиделичен транс. Опита се да ги чуе отново, но те бяха заслонили глави и се смееха, шептейки.

Изведнъж паметта му го върна три години назад, когато колегите му се бяха впуснали да експериментират с ЛСД. Спомни си, че този наркотик очевидно не оказваше никакво въздействие върху дипломираната студентка от Сантарога Джени Сордж. Експериментите бяха изоставени, когато сензационният ЛСД получи най-голяма гласност, и откритието никога не получи потвърждение, а Джени отказа да го коментира. Споменът за този доклад се върна и започна да го терзае отново.

Кое ме накара да си спомня това, зачуди се той.

Момчето и момичето изпиха онова, което си бяха поръчали, станаха и излязоха от ресторанта.

Дасен сгъна вестника си и тръгна да го прибира в чантата си. В този момент го докосна нечия ръка. Вдигна поглед и срещна втренчения поглед на Мардън.

— Мисля, че това е моят вестник — рече той и го взе от ръката на Дасен. — Сетих се за него, когато бях по средата на пътя към разклона. До скоро. — Мардън излезе забързано с вестника под мишница.

Начина, по който му отнеха интересната информация, беше част от характерната за Сантарога нехайна безцеремонност. Дасен се ядоса. Грабна чантата си и се затича към вратата тъкмо навреме, за да види как Мардън се отделя от бордюра с патрулната кола.

Върви по дяволите! рече си той. Ще си купя друг.

В дрогерията на ъгъла нямаше рафт за вестници, а мършавият продавач му обясни хладно, че местният вестник се получава „само срещу абонамент“. Твърдеше, че не знае къде се издава. Продавачът от железарията, която откри надолу по улицата му даде същият отговор, какъвто получи и от касиера в бакалията, срещу която беше паркирал пикапа.

Дасен се качи в колата си, отвори чантата и записа всичко онова, което си спомняше от прочетеното във вестника. Когато паметта му го изостави, той запали камиона и започна да обикаля из града в търсене на емблемата на вестника или на някаква печатница. Не откри нищо от рода на „Сантарога прес“, но табелите в един автопарк за използвани коли го накараха да спре рязко от другата страна на улицата. Остана там да се взира в надписите.

На стъклото на четиригодишен буик имаше табелка: „Тази кола работи с масло, но цената е добра — 100 долара.“

Роувър на една година се предлагаше при следните условия: „Пукнат цилиндър, но вие може да сложите нов двигател срещу цена от 500 долара.“

Имаше и един шевролет на десет години: „Тази кола бе собственост на Джърси Хофстедър и бе поддържана от самия него. Вдовицата му иска срещу него само 650 долара.“

Любопитството на Дасен нарасна. Той прекоси разстоянието до шевролета на Джърси Хофстедър и погледна вътре към таблото. Километражът бе спрял на шейсет и една хиляди мили. Тапицерията беше от естествена кожа, изкусно направена и точна. По колата нямаше нито драскотина, а гумите изглеждаха почти нови.

— Искате ли да я изпробвате, доктор Дасен?

Това беше глас на жена. Дасен се извърна и застана лице в лице с приятно изглеждаща матрона с посивяла коса, облечена в блуза на цветя и сини джинси. Лицето й беше едро и открито, а кожата загоряла.

— Аз съм Клара Шелър, майката на Сам — рече тя. — Предполагам, че вече сте чул за моя Сам.

— И вие, разбира се, ме познавате — каза Дасен, едва прикривайки гнева си. — Аз съм приятеля на Джени от града.

— Видях ви тази сутрин с Джени — рече жената. — Тя е едно чудесно момиче, д-р Дасен. А сега ако се интересувате от колата на Джърси, мога да ви разкажа за нея.

— Моля ви — каза Дасен.

— Тукашните хора знаеха кой е Джърси — заяви тя. — Той беше стопроцентов максималист, ето това е. Всяка част от двигателя на тази кола е била върху работната му маса. Той регулираше, балансираше и работеше, докато постигне най-съвършения звук на двигател, който някога сте чувал. Колата има и дискови спирачки. Виждате как е направил тапицерията.

— А кой е Джърси Хофстедър?

— Кой… а, да, вие не сте тукашен. Джърси беше главният механик на Сам, но почина преди месец. Вдовицата му задържа микробуса модел форд, с който Джърси толкова много се гордееше, но каза, че човек не може да кара едновременно две коли. Помоли ме да продам чевито. Ето, чуйте го.

Жената се плъзна зад волана и запали двигателя.

Дасен се наведе над капака. Не се чуваше почти никакъв шум.

— Колата е с двойно запалване — отбеляза Клара Шелър. — Джърси се хвалеше, че харчи десет на сто и аз не бих се изненадала, ако е така.

— Нито пък аз — отвърна Дасен.

— В брой ли ще платите или с кредитна карта? — попита Клара Шелър.

— Аз… все още не съм решил дали да я купя — каза Дасен.

— Двамата с Джени не бихте могли да случите на нещо по-добро от старата кола на Джърси — рече тя. — Ще трябва да я разкарате тая таратайка с която дойдохте. Чух я как работи. Няма да изкара дълго, ако не се погрижите за тези лагери.

— Аз… ако реша да я купя, ще дойда с Джени — заяви Дасен. — Благодаря ви, че ми я показахте. — Обърна се и тръгна към камиона с желанието да побегне. Страшно му се искаше да купи колата на Джърси Хофстедър и намери това за изненадващо. Тази жена навярно беше добра търговка.

Потегли обратно към хотела, а в главата му беше пълен хаос. Хората от Сантарога бяха особени. Мислеше си за ексцентричната откритост на табелите в автокъщата за използвани коли и за обявите от „Сантарога прес“ — моделът беше един и същ.

Безцеремонна откровеност, помисли си Дасен. В неподходящ момент това би могло да се окаже жестоко.

Качи се в стаята си и легна на леглото за да обмисли нещата, които се бяха случили през деня. Разговорът с Мардън сега му се струваше дори и още по-странен. Да работи в клиниката на Пиаже? Натрапчивият разговор на младата двойка в ресторанта не му излизаше от главата. Наркотици? И вестника, който всъщност не съществуваше, освен по абонамент.

Колата на Джърси Хофстедър — Дасен се изкушаваше да се върне, да я купи и да я закара на някой външен автомонтьор да я прегледа.

В съзнанието му нахлуха настойчиви мърморещи гласове. Изправи се и се огледа, но не можеше да определи откъде идват. Ивицата небе, която се виждаше през прозореца, започваше да посивява. Пристъпи напред и погледна навън. От северозапад прииждаха облаци.

Мърморенето продължаваше.

Дасен обиколи стаята и спря под малкия вентилатор в ъгъла над бюфета. Покачи се на бюфета с помощта на един стол и доближи ухо до вентилатора. От отвора се чуваше слабото, но отчетливо и познато телевизионно дрънчене, рекламиращо дъвка.

Дасен се усмихна на себе си и слезе от бюфета. Просто някой гледаше телевизия. Намръщи се. За първи път установяваше, че тук в долината имат дори и телевизори. Замисли се за ландшафта на района — котловинен. За да гледат телевизия тук, беше необходима антена на някой от околните хълмове, усилватели и дълъг кабел.

Отново се качи върху бюрото с ухо до вентилатора. Откри, че освен звука на телевизора (някакъв дневен сериал) дочуваше и разговор на три или четири жени. Едната от тях като че ли даваше на останалите напътствия по плетене. Няколко пъти чу думата „джаспърс“, а веднъж и то съвсем отчетливо: „Видение, това е всичко. Просто видение“.

Дасен слезе от бюфета и излезе в коридора. Между неговата врата и прозореца в дъното с надпис „Изход“ нямаше никакви врати. Върна се обратно в стаята си и започна да разглежда вентилатора. Изглежда, че минаваше направо през стената, но понякога видът лъжеше. Какво представляваше все пак целият заден ъгъл на сградата? Любопитството го тласна към разузнаване.

Затича надолу по стълбите, мина през празния вестибюл, излезе навън и тръгна към гърба на сградата. Там се издигаше дъбът, патриарх с грапава кора, а покрай прозореца на втория етаж се извиваше огромен клон. Това трябваше да е неговия прозорец, реши Дасен. Клонът потвърждаваше това. Под прозореца се издаваше кухненско помещение с ниска веранда. Отмести поглед към ъгъла и преброи три прозореца към място, където не водеше нито една врата. И трите прозореца бяха затворени и със спуснати транспаранти.

Три прозореца и нито една врата, помисли си Дасен.

Тръгна бавно към стаята си. Във вестибюла все още нямаше никой, но от комутаторното табло в офиса зад бюрото долитаха гласове.

Застана още веднъж до прозореца в стаята си и погледна надолу към покрива на верандата. Беше с лек наклон и покрит с шиндели. Облягайки се на стената той разбра, че може да се придвижи на страни успоредно на покрива.

Достигайки до първия прозорец, той се улови здраво за корниза и провери дали нещо не може да се види. Нямаше никаква пролука, но когато залепи ухо до стъклото, звукът от телевизора се чуваше ясно. Вървеше някаква реклама на сапун и една от жените каза:

— Стига с този канал, превключи на Ен Би Си.

Дасен се дръпна и се запромъква към следващия прозорец. В долната част транспарантът оставяше пролука от около един сантиметър. Навеждайки се да надникне той почти загуби равновесие, но успя да се задържи, хвана се здраво за корниза и се приведе към пролуката.

Мрачната стая бе залята от сивкава катодна светлина. Успя да зърне само корпусите на осем телевизора до стената вдясно. Пред екраните седяха пет жени на удобни кресла и на подходящо разстояние за гледане. Със задоволство забеляза, че една от тях плетеше. Друга пък правеше бележки върху стенографска хартия. Трета жена се занимаваше с някакъв магнетофон.

У тях имаше нещо делово. Изглеждаха на средна възраст, но движенията им бяха изящни и енергични. Една руса жена с хубава фигура тръгна надясно, скри екрана на телевизора най-вдясно със специално приспособление и сетне го изключи. После се отпусна в креслото си с попресилена умора и заговори високо:

— Боже! Представяте ли си ден след ден да ви заливат с подобни нецензурирани щуротии…

— Спести си тези неща за доклада, Сузи! — Това беше жената с магнетофона.

Доклад, зачуди се Дасен. Какъв доклад?

Отклони поглед за да разгледа стаята. В дъното до стената имаше картотечни скринове с етажерки. Успя да види само края на някакъв диван точно под прозореца. В ъгъла вляво имаше една от онези стълби, които се използваха за да стигне до тавана. Зад жените имаше две пишещи машини, поставени върху масички на колелца.

Дасен реши, че това е една от най-особените стаи, които някога бе виждал. Налице бяха всички черти на нормалното, но и те придружени от онази чудата Сантарогийска специфика. Защо беше необходима тази потайност? За какво бяха тези осем телевизора? Какво имаше в картотеката?

Какъв доклад?

От време на време жените правеха бележки, използваха грамофона и превключваха каналите. През цялото време те водеха случайни разговори, от които той чуваше само част. Нищо важно не можа да разбере от тях — просто дреболии: „Реших да няма плисета. Те създават толкова много грижи.“ „Ако Фред не дойде да ме вземе от работа, ще имам нужда някой да ме хвърли до града.“

Незащитената му позиция върху покрива започна да го тревожи. Реши, че няма какво друго да научи от това бдение до прозореца. Какво щеше да обясни, ако го хванеха тук?

Тръгна внимателно към стаята си, влезе вътре и затвори прозореца си. Отново провери коридора. На този етаж просто нямаше врата, която да отвежда към онази странна стая. Закрачи към изхода в дъното и отвори една тясна врата, отвеждаща към тясно стълбище. Парапетът беше хванат с тибли, а то самото се виеше нагоре и надолу по етажите. После се наведе през парапета и през два етажа видя сутерена. После погледна нагоре. Някъде от третия етаж от улея на стълбището проникваше слънчева светлина.

Придвижвайки се внимателно, той се изкачи на следващия етаж и отвори вратата на площадката, отвеждаща към друг коридор. Пристъпи вътре и погледна стената над тайната стая. На две крачки от площадката имаше друга врата с надпис: „Стая за бельо“. Дасен натисна дръжката — заключена.

Тръгна разстроен обратно към площадката. Излизайки от коридора, десният му крак се заплете в края на килима. В един ужасяващ миг Дасен видя как парапетът и стълбището политат към него. Дясното му рамо се стовари върху парапета с унищожителен трясък. Това забави, но не спря падането му. Лявата му ръка се вкопчи в счупената тръба на парапета, усети как тя се огъва и тогава разбра, че ще падне — от сутерена го деляха три етажа. Тръбата в ръката му издаде звук подобен на крясък и се изви към улея на стълбището. Всичко сякаш се случваше в някакъв ужасяващ забавен каданс. Виждаше краят на спускащото се стълбище, мястото, до където то беше боядисано и засъхналите вадички жълта боя. Под едно от стълбищата имаше паяжина и топка кафяв мъхест плат, уловен в нея.

След един последен трясък счупеният парапет се откачи и Дасен полетя надолу. В този страшен миг, когато си представи как тялото му се разбива върху бетона три етажа по-долу, нечии здрави ръце го сграбчиха за глезените. Без да разбира какво точно се е случило, с провесена надолу глава, той пусна счупения парапет и проследи как пада с въртене и преобръщане.

Усети как го дърпат нагоре като кукла, после го изтеглиха покрай счупения парапет и го обърнаха да легне по гръб върху площадката.

Дасен установи, че очите му се взират в черното намръщено лице на Уин Бурдо.

— Без малко да се пребиете, сър — рече Бурдо.

Дасен дишаше толкова тежко, че не можа да отговори. Усещаше дясното си рамо като огромна болезнена топка. Пръстите на лявата му ръка бяха извити нагоре в мъчителен спазъм, предизвикан от силата, с която се беше държал за парапета.

— Чух някой да натиска дръжката на стаичката за бельо — каза Бурдо. — Аз бях вътре, сър и после излязох. Видях ви да политате през парапета, сър. Как се случи това?

— Килимът — задъхано рече Дасен. — Препънах се.

Дасен се наведе да разгледа мястото до вратата на площадката. После се изправи и рече:

— Бога ми, сър, този килим е скъсан ей там. Това е страшно опасно.

Дасен успя да изправи скованите си пръсти. Пое дълбоко дъх и се опита да седне. Бурдо му помогна. Дасен забеляза, че ризата му е скъсана. Върху гърдите и стомаха му имаше дълга червена драскотина, която беше получил, докато го изтегляха през счупения парапет.

— Най-добре си починете няколко минути, сър — рече Бурдо. — Искате ли да повикам лекар?

— Не… не, благодаря.

— Няма да отнеме и минута, сър.

— Ще… се оправя.

Дасен погледна скъсания кафяв килим, върху който се очертаваха неравните ръбове на липсващото парче. Спомни си за полетелия надолу парапет и му се стори странно, че не беше чул удара на земята. Имаше и още нещо, не по-малко тревожно — злополуките с предишните двама агенти. Дасен си представи мъртвото си тяло на дъното на стълбището, следствието — всичко щеше да се окаже много естествено, тъжно, но естествено. Такива неща се случват.

Но наистина ли ставаше дума за злополуки?

Рамото му започваше да тупти.

— По-добре да сляза в стаята си… и да се преоблека — рече Дасен. Болката му в рамото, сега вече силна, му подсказа, че трябва да търси медицинска помощ. Усещаше някакъв инстинкт, който се бореше с тази идея, дори и когато се изправяше с усилие. Бурдо понечи да му помогне, но Дасен се отдръпна, давайки си сметка за неразумността на постъпката си.

— Сър, не искам да ви сторя нищо лошо — рече Бурдо. В тона му имаше лек укор.

Толкова явен ли е бил страхът ми от него, попита се Дасен.

Тогава той си спомни за силните ръце, сграбчили глезените му, спасителното улавяне на ръба на стълбището. Завладя го желание да се извини.

— Аз… зная, че не искате — рече той. — Вие спасихте живота ми. Нямам думи, с които да ви благодаря за това. Аз… мислех си за счупения парапет. Ще се погрижиш ли да го поправят?

Опирайки се на стената, Дасен се изправи на крака. Дишаше тежко. Рамото го болеше ужасно.

— Ще заключа тази врата, сър — рече Бурдо. Гласът му беше благ, но непоколебим. — Ще повикам доктор, сър. Държите рамото си. Предполагам, че ви боли много. Най-добре да ви види лекар, сър.

Дасен се обърна и тръгна, чудейки се на собствената си двойственост. Да, рамото му трябваше да бъде прегледано от лекар. Но трябваше ли този лекар да бъде Пиаже? Заслиза по стълбите, опирайки се о стената. Пиаже… Пиаже… Пиаже. Бяха ли викали Пиаже за онези два нещастни случая? Движението го накара да усети пареща болка в рамото си. Пиаже… Пиаже… Какво друго би могъл да бъде този инцидент на стълбището, освен нещастен случай? Кой би могъл да предскаже, че точно в този момент той ще бъде точно на това място?

Горе над него се чу шум на затваряща се врата и пуснато резе. Тежките стъпки на Бурдо се носеха по стълбището. Вибрациите усилиха болката в рамото му. Дасен го притисна и се спря на площадката на втория етаж.

— Сър?

Дасен се обърна и погледа му срещна тъмното мавърско лице с израз на загриженост.

— Сър, ще бъде най-добре — рече Бурдо, — ако не се качвате пак на покрива. Може да паднете, сър. А падането от този покрив може да се окаже много опасно.