Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (13)

ТРИНАДЕСЕТ

— Трябваше или да те убия, или да те излекувам — каза жълтият бог.

— Измивам си ръцете от теб — рече белият бог.

— Ти отхвърли онова, което ти предложих — обвини го червеният бог.

— Разсмиваш ме — заяви черният бог.

— Няма нито едно дърво, което да си ти — отбеляза зеленият бог.

— Сега ние си тръгваме и само един от нас ще се върне — казаха боговете в хор.

Някой се покашля.

— Защо нямате лица? — попита Дасен. — Имате цветове, но нямате лица.

— Какво? — Това беше един тътнещо трептящ глас.

— Твоят глас е много особен за бог — рече Дасен. Той отвори очи и видя тъмното, намръщено и недоумяващо лице на Бурдо.

— Аз ни най-малко не съм бог — заяви Бурдо. — Какво говорите, доктор Джил. Вие отново имате кошмар.

Дасен премигна и се опита да помръдне ръцете си. Не последва никакво движение. Той повдигна глава и погледна надолу към тялото си. Бяха го вързали здраво в усмирителна риза. Вонеше на дезинфектиращи вещества, на джаспърс, а имаше и още някаква миризма на вкиснато. Огледа се. Все още се намираше в изолационното отделение. Главата му падна обратно на възглавницата.

— Защо съм вързан така? — прошепна Дасен.

— Какво казахте, сър?

Дасен повтори въпроса си.

— Ами, доктор Джил, не искахме да се нараните сам.

— Кога… кога ще ме освободите?

— Доктор Лари каза да ви развържем веднага щом се събудите.

— Аз съм… буден.

— Знам това, сър. Просто… — Бурдо сви рамене и започна да разкопчава ремъците при ръкавите на усмирителната риза.

— Колко време? — прошепна Дасен.

— Колко време сте тук в това състояние?

Дасен кимна.

— Три пълни дни и още малко. Почти е обед.

Приспособленията за стягане бяха развързани. Бурдо помогна на Дасен да седне, освободи и гърба и махна усмирителната риза.

Дасен усещаше, че гърбът му е чувствителен. Навярно беше ожулен. Мускулите му реагираха, сякаш принадлежаха на някой друг. Това е едно изцяло ново тяло, помисли си Дасен.

Бурдо се приближи към него с бяла болнична престилка, облече му я и я върза на гърба.

— Искате ли сестрата да дойде да разтрие гърба ви? — попита той. — Имате няколко зачервени места, които не изглеждат добре.

— Не… благодаря.

Дасен вдигна една от чуждите ръце. Към лицето му се приближи една позната ръка. Това беше неговата собствена ръка. Нима е възможно това да е неговата ръка, чудеше се той, когато мускулите й принадлежаха на някой друг?

— Доктор Лари каза, че никой никога преди не е взимал толкова много джаспърс наведнъж — рече Бурдо. — Джаспърсът е хубаво нещо, сър, но всеки ще ви каже, че не може да се взима по много.

— А… Джени…

— Тя е добре, доктор Джил. Но се поболя от тревога по вас. И всички ние.

Дасен помести единия от чуждите крайници, а после другия, докато двата крака увиснаха от леглото. Погледна надолу към собствените си колене. Беше много странно.

— Вижте сега — рече Бурдо. — Най-добре е да лежите в леглото.

— Аз… аз.

— До банята ли искате да отидете? Най-добре да ви донеса подлогата.

— Не… аз… — Дасен поклати глава. Изведнъж той разбра какво не беше наред. Тялото беше гладно.

— Гладен — продума той.

— Добре, защо не казахте. Тук има храна, която ви очаква.

Бурдо взе една купа и я поднесе към Дасен. Обгърна го богатият аромат на джаспърс. Той се пресегна към купата, но Бурдо каза:

— Най-добре да ви нахраня аз, доктор Джил. Не изглеждате много стабилен.

Дасен седна търпеливо и се остави да го хранят. Чувстваше силата, натрупваща се в тялото му. Това тяло не му беше по мярка, реши той. То висеше свободно върху психиката му.

Запита се какво ли яде това тяло… в добавка към джаспърс, който го обграждаше и проникваше навсякъде в него. Овесена каша, подсказа езикът. Мед с джаспърс и крем с джаспърс.

— Имате посетител, който очаква да ви види — каза Бурдо, когато купата беше празна.

— Джени?

— Не… някой си доктор Селадор.

Селадор! Името експлодира в съзнанието му. Селадор му се беше доверил, той разчиташе на него.

Селадор беше изпратил по пощата пистолет.

— Чувствате ли се достатъчно добре, че да се срещнете с него? — попита Бурдо.

— Вие… няма да имате нищо против да се срещна с него? — каза Дасен.

— Против? Какво против да имам, сър?

Бурдо не беше човекът, който би имал нещо против, помисли си Дасен.

В този момент в Дасен се появи силното желание да отпрати Селадор. Толкова лесно беше това. Сантарога щеше да го предпази от всички Селадоровци по света. Достатъчно беше просто да помоли Бурдо да го отпрати.

— Аз… ъ-ъ, ще се срещна с него — рече Дасен и се огледа. — Бихте ли ми помогнали да облека някакъв халат и… има ли тук стол, който мога…

— Защо не използвате инвалидния стол, сър? Доктор Лари изпрати един за да ви послужи, когато се събудите. Мисълта му беше да не се напрягате. Не трябва да се уморявате, нали разбирате?

— Да… да, разбирам. Инвалиден стол.

Малко по-късно Дасен седеше на стола заедно със зле прилягащото си тяло. Бурдо беше отишъл да доведе Селадор, оставяйки стола в противоположния на вратата на фоайето край. Дасен се намираше срещу една двойна стъклена врата, водеща към тераса.

Стори му се, че са го изоставили безсърдечно на едно незащитено място, обхванат от ужасен страх и с оголена душа. Мисълта за срещата със Селадор го объркваше и предизвикваше у него особена уплаха. Селадор беше в състояние да открива преструвките и фалша. Човек не можеше да сложи никаква маска в негово присъствие. Той беше психоаналитикът на психоаналитиците.

Селадор ще ме унижи, помисли си Дасен. Защо се съгласих да се срещна с него? Той ще ме предизвика и аз ще му отвърна. Реакцията ми ще издаде всичко, което той иска да научи от мен… за провала ми.

Тогава Дасен почувства, че здравият му разсъдък е разяден и се е превърнал в покрита с дупчици раковина, нещо изтъкано от външен блясък и фантазии. Селадор щеше да стъпи върху него с грубата разтресваща сила на жизнеността си.

Вратата на фоайето се отвори.

Бавно и с усилие на волята си Дасен завъртя главата си по посока на вратата.

Селадор стоеше там — висок, с ястребови черти, тъмна кожа и диво индийско излъчване, облечен в сребристосив вълнен костюм и отсенка от същия сребрист цвят по слепоочията. Дасен бе връхлетян от внезапното чувство, че беше виждал това лице в някакъв предишен живот, но тогава пронизващите очи се бяха взирали изпод тюрбан. В този тюрбан бе имало червен скъпоценен камък.

Дасен поклати глава. Това беше лудост.

— Джилбърт — рече Селадор, прекосявайки стаята. — За бога, какво си направил със себе си? — Точният оксфордски акцент стовари всяка една от думите му върху слуха му. — Казаха ми, че си тежко обгорен.

Ето така се започва, помисли си Дасен.

— Аз… целите ми ръце — каза той. — И част от лицето ми.

— Пристигнах едва тази сутрин — рече Селадор. — Много се разтревожихме за теб, знаеш. От много време не бяхме получили никаква вест от теб.

Той се спря пред Дасен, скривайки част от терасата от погледа му.

— Трябва да ти кажа, Джилбърт, че изглеждаш ужасно. Но ми се струва, че по лицето ти няма да останат белези.

Дасен докосна бузата си с ръка. Изведнъж тя беше станала неговата буза, а не на някой друг. Кожата беше гладка и нова.

— Тук се носи някаква проклета мускусна миризма — рече Селадор. — Имаш ли нещо против да отворя тази врата?

— Не… не, отвори я.

Дасен почувства, че се бори с усещането, че Селадор не е Селадор. В начина, по който говореше, имаше нещо плиткоумно, някаква превзетост, напълно несъответстваща с човека, когото познаваше. Променил ли се беше Селадор по някакъв начин?

— Хубав слънчев ден — каза Селадор. — Защо не взема да те изкарам на тази тераса да глътнеш малко въздух. Ще ти се отрази добре.

Паника обхвана Дасен и нещо го стисна за гърлото. Терасата — това място вещаеше опасност. Опита се да заговори, да възрази. Те не трябваше да излизат там навън. Не последваха никакви думи.

Селадор взе мълчанието за съгласие и подкара Дасен към вратата. Инвалидният стол премина през прага с леко друсване и после се озоваха на терасата.

Слънчевата светлина постопли Дасен. Лекият ветрец, в който почти не се усещаше джаспърс погали кожата му и проясни главата му. Той каза:

— Ти не…

— Не е ли ободряващ този въздух? — попита Селадор. Той се спря до ниския парапет на края на покрива. — Така. Оттук можеш да се наслаждаваш на гледката, а аз ще седна на този перваз.

Селадор седна и сложи ръката си върху облегалката на стола на Дасен.

— Предположих, че в онова отделение има микрофон за подслушване — рече той. — Но не вярвам тук да има такива приспособления.

Дасен стисна колелата на стола си, уплашен, че може да се наклони и да го хвърли през покрива. Погледна надолу към павирания паркинг, спрелите коли, ливадата, лехите с цветя, дърветата. Думите на Селадор бавно стигнаха до съзнанието му.

— Микрофон… за… — То се обърна и срещна питащите и развеселени тъмни очи.

— Очевидно още не си дошъл на себе си — каза Селадор. — Това е понятно. Преминал си през толкова тежко изпитание. Очевидно е. Но ще те махна от това място веднага щом бъдеш в състояние да пътуваш. Гледай да си починеш психически. Преди края на седмицата ще бъдеш в безопасност в някоя нормална болница в Бъркли.

Емоциите на Дасен закипяха, бяха навлезли в спорна зона. Безопасност! Каква окуражаваща дума. Да си тръгне? Той не можеше да си тръгне! Но той трябваше да си тръгне. Навън? Да се върне в онова ужасно място?

— Взимал ли си наркотици, Джилбърт? — попита Селадор. — Изглеждаш… така… така…

— Аз… добре съм.

— Наистина, държиш се доста странно… Нито веднъж не ме попита какво сме открили за нещата, които ни предложи да проучим.

— Какво…

— Относно източника на петролните им доставки може да се каже, че няма нищо особено. Всичко е съвсем нормално… като се имат предвид финансовите им съображения. Сключват сделки с плащане в брой с някакъв независим производител. Министерството на земеделието им е издало за сиренето и другите продукти на кооперацията съвсем чист сертификат. Но комисията за недвижими имоти се заинтересува от факта, че никой друг не може да купува собственост в долината на сантарогийците. Възможно е да се нарушили законите срещу дискриминацията с…

— Не — рече Дасен. — Нещата не са толкова прости.

— Аха! Говориш като човек, който е разкрил тайната им. Добре, Джилбърт, за какво става дума?

Дасен почувства, че в него се е вкопчил вампирът на дълга. Той щеше да изпие кръвта му. Селадор щеше да се нахрани с нея. Дасен завъртя глава.

— Зле ли ти е Джилбърт? Уморявам ли те?

— Не. Ако мисля бавно… Докторе, ти трябва да разбереш, аз…

— Имаш ли някакви бележки, Джилбърт? Може би ще мога да прочета доклада ти и…

— Не… пожарът.

— А, да. Докторът, този Пиаже, спомена нещо, че колата ти била изгоряла. Всичко е било унищожено, предполагам?

— Да.

— Добре, Джилбърт, ще трябва да ни дадеш информацията устно. Разполагаш ли с нещо, което може да ни послужи, за да се справим с тези хора?

Дасен си помисли за оранжериите — детския труд. Помисли си за малцината статистически сантарогийци, разрушени от джаспърс. Помисли си за наркотичното въздействие на продуктите, съдържащи джаспърс. Всичко това можеше да доведе до унищожаването на Сантарога.

— Трябва да има нещо — каза Селадор. — Ти издържа много повече от останалите. Очевидно тук си имал някаква свобода на действие. Сигурен съм, че си открил нещо.

Издържал съм много повече от останалите, помисли си Дасен.

Тази фраза разбули истината. Дасен си представи разговорите, довели до избирането му за този проект и ги видя в съзнанието си, сякаш лично беше участвал в тях. „Дасен има познати в долината — момиче. Може би това е нещото, от което се нуждаем. Това определено ни дава основание да се надяваме, че той ще издържи повече от другите.“

Беше сигурен, че са си говорили нещо такова. Имаше нещо безсърдечно в това и то го отблъсна.

— Повече от двама ли бяха? — попита той.

— Двама? Какви двама, Джилбърт?

— Двама агенти… преди мен?

— Не разбирам накъде…

— Повече от двама ли бяха?

— Е добре… ти си много проницателен, Джилбърт. Да, не бяха само двама. Мисля, че бяха осем или девет.

— Защо…

— Защо не ти казахме? Искахме да те накараме да бъдеш предпазлив, но не виждахме никаква причина да те плашим.

— Но вие сте предполагали, че те са били убити тук… от сантарогийци?

— Всичко беше изключително мистериозно, Джилбърт. Изобщо не бяхме сигурни. — Той се втренчи в Дасен. Очите му бяха широко отворени и изучаващи. — Значи така, а? Убийство. В опасност ли сме в момента? У теб ли е оръжието, което ти…

— Де да беше толкова просто — рече Дасен.

— За бога, Джилбърт, за какво става дума? Трябва да си открил нещо. Възлагах такива големи надежди на теб.

Възлагал големи надежди на мен, помисли си Дасен. Тази фраза му помогна отново да надникне в тайните разговори. Как беше възможно Селадор да е толкова прозрачен? Дасен установи, че се изумява от плиткоумието на този човек. Какво беше станало с всемогъщият психоаналитик? Как е възможно да настъпи толкова дълбока промяна?

— Ти… и хората ти просто ме използвахте — рече Дасен. Докато говореше, си спомни за обвинението на Ол Мардън. Мардън бе разбрал това… да.

— Но, Джилбърт, не трябва да гледаш така на нещата. Ами тъкмо когато тръгвах насам, Майер Дейвидсън ме разпитваше за теб. Нали си спомняш Дейвидсън, агентът на инвестиционната корпорация, стояща зад веригата магазини. Той много те беше харесал, Джилбърт. Каза ми, че мисли да те вземе в неговия екип.

Дасен се втренчи в Селадор. Не беше възможно да говори сериозно.

— Това би било голям напредък за теб, Джилбърт.

Дасен подтисна желанието си да се изсмее. Имаше особеното усещане, че е откъснат от миналото си и по този начин може да разгледа една псевдоличност, едно неудачно създание, което беше самият той. Другият Дасен би подскочил от радост при такова предложение. Новият Дасен видя зад него истинското мнение на Селадор и приятелите му за самия него: „този полезен, но не особено умен човек, Джилбърт Дасен.“

— Разгледа ли Сантарога? — попита Дасен. Чудеше се дали Селадор е видял автокъщата на Клара Шелър и обявите по витрините.

— Поразходих се малко с колата тази сутрин, докато чаках времето за свиждане — отвърна Селадор.

— Какво мислиш за мястото?

— Откровеното ми мнение ли? Доста странен градец. Когато питах местните хора за посоките, езикът им ми се стори толкова груб и… особен. Въобще не прилича… ами, това не е никакъв английски, разбира се, пълно е с американизми, но…

— Езикът им е същия като сиренето им — рече Дасен. — Остър и със силно ухание.

— Остър! Добре намерена дума.

— Общност от личности, не би ли казал? — попита Дасен.

— Може би… но до известна степен си приличат. Кажи ми, Джилбърт, това има ли нещо общо с причината, поради която беше изпратен тук?

— Това?

— Тези въпроси. Трябва да ти кажа, че говориш като… ами, да ме вземат дяволите, ако не говориш като местен. — Тъмните му устни се отвориха в неискрен смях. — Местен ли си станал?

Въпросът произнесен с оттрениран оксфордски акцент заедно със смуглото източно лице се сториха на Дасен крайно забавни. Точно Селадор! Да зададе такъв въпрос.

Дасен не удържа смеха си.

Селадор изтълкува това погрешно.

— Добре — рече той, — надявам се, че не си ти.

— При хората човечността трябва да бъде от първостепенен интерес — каза Дасен.

Селадор отново не го разбра.

— Аха, и ти си ги проучил, използвайки уменията си на отличен психолог. Хубаво. Добре тогава — кажи го по свой начин.

— Ще го кажа по друг начин — рече Дасен. — За да имаш свобода, ти трябва да знаеш как да я употребиш. Има определена възможност, някои хора да преследват свободата по такъв начин, че да се превърнат в роби на свободата.

— Това звучи много философски, така си е — каза Селадор. — Как обаче да го приложим, че справедливостта да възтържествува за спонсорите ни?

— Справедливостта?

— Разбира се, справедливостта. Те били примамени в долината и после ги измамили. Похарчили огромни суми, но не получили каквито и да е било приходи. Те не са хора, които биха преглътнали това лесно.

— Примамени? — попита Дасен. — Никой не е искал да им продава, сигурен съм. Как са били примамени? И що се отнася до това, как са получили правото да вземат под наем…

— Това не е важно, Джилбърт.

— Напротив, важно е. Как са получили правото да ползват земя в Сантарога?

Селадор въздъхна.

— Добре. Щом настояваш. Те организирали търг за някаква излишна държавна земя и започнали наддаванията…

— Търг, за който са били убедени, че няма да има кой да се състезава с тях — рече Дасен и се засмя тихо. — Били ли са направили пазарно проучване?

— Имали са добра идея за това колко много хора живеят тук.

— Но какви хора?

— Какво се опитваш да кажеш, Джилбърт?

— Сантарога прилича много на гръцки полис — каза Дасен. — Това е общност от личности, а не колектив. Сантарогийците не са мравуняк, подчинил съществуването си на храната и разни други щуротии. Това е полис, съобразен да посрещне нуждите на хората. Човешките същества са тяхна основна грижа. А що се отнася до справедливостта за…

— Джилбърт, говориш много странни неща.

— Чуй ме, моля те, докторе.

— Много добре, но се надявам, че в думите ти ще има някакъв смисъл, когато говориш за… за…

— Справедливост — рече Дасен. — Споменатите от теб спонсори и контролираното от тях правителство се интересуват от справедливостта по-малко, отколкото от обществения ред. Те са осакатили въображението в следствие на прекалено дългото и прекалено интимно свързване с една враснала система от самоувековечаващи се прецеденти. Искаш ли да научиш как изглеждат те и машинациите им в очите на сантарогийците?

— Нека ти напомня, Джилбърт, това е една от причините, поради които си изпратен тук.

Дасен се усмихна. Обвинителният тон на Селадор не извика у него чувство за вина.

— Груба сила — каза Дасен. — Така изглежда външният свят в очите на сантарогийците. Царството на грубата сила. Парите и грубата сила са завладяли там всичко.

— Външен свят — рече Селадор. — Какъв интересен нюанс придаваш на тези интересни думи.

— Грубата сила е движение без водач — каза Дасен. — Тя ще се развилнее и ще се самоунищожи заедно с всичко наоколо. Това е цивилизация на бойните полета. Те си имат специални имена: пазар, търговия, съд, избори, сенат, аукцион, стачка. Това не може да бъде оспорено, защото във всяка една от тези области може да се прибегне до всичко — от думи до оръжия.

— Убеден съм, че ти защитаваш тези сантарогийски негодници — рече Селадор.

— Разбира се, че ги защитавам! Тук очите ми се отвориха, казвам ти. Аз издържах повече от другите, нали така. Ти възлагаше такива големи надежди на мен! Как можеш да бъдеш чак толкова прозрачен?

— Виж какво ще ти кажа, Джилбърт! — Селадор се изправи и го погледна гневно отгоре надолу.

— Знаеш ли какво ме поразява, какво наистина ме поразява? — попита Дасен. — Справедливост! Всички вие сте се впрегнали да забулите измамите си с приказки за справедливост и законност! Вие ми давате…

— Доктор Джил?

Това беше гласът на Бурдо, който го викаше от вратата зад него. Дасен дръпна лявото колело на стола си и бутна дясното. Столът се завъртя. В един и същи миг Дасен видя Бурдо да стои до двойната стъклена врата и усети стола си да се удря в нещо. Обърна се към Селадор за да види как два крака изчезват през перваза на покрива. Последва продължителен отчаян вик, завършил с най-отвратителното мокро тупване, което някога беше чувал.

Ненадейно Бурдо се беше озовал до него и сега се навеждаше през парапета, за да види какво става долу на паркинга.

— О, боже мой — рече Бурдо. — О, боже мой, каква ужасна злополука.

Дасен вдигна ръцете си и ги погледна — това бяха неговите ръце. Аз не съм достатъчно силен да направя това, помисли си той. Аз съм болен. Не съм достатъчно силен.