Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (10)

ДЕСЕТ

Светлината на зората го събуди. Кафето в термоса беше загубило аромата си на джаспърс, но той отпи от него, за да облекчи пресъхналото си гърло.

Трябва да има нещо като училище, помисли си той. Пансион… с часове за посещение. Нещо, което ще носи отличителните белези на Сантарога. Нещо, което ще бъде повече от училище.

Погледна към термоса. Беше празен. Усещаше върху езика си горчивия вкус на съдържанието му, напомнящ за слабостта му от миналата нощ. Джаспърс го беше потопил в кошмари. Спомняше си някакви стъклени къщи, които се разбиваха с трясък и се сгромолясваха около него… писъци.

Стъклена къща, помисли си той. Оранжерии.

В мозъка му се вряза шум на приближаваща се кола. Дасен излезе навън. Утринният въздух беше студен. По пътя сред пясъците подскачаше зелен шевролет, идващ към него. Стори му се познат. Тази кола или беше на Джърси Хофстедър или беше неин двойник.

Тогава той видя едрата побеляла жена зад волана и я позна. Това беше майката на Сам Шелър — Клара, търговка на коли.

Тя спря до Дасен и излезе откъм неговата страна.

— Казаха ми, че сте тук и слава богу, че е така — рече тя. Клара гледаше Дасен, а в ръцете си държеше съд с похлупак.

Дасен погледна колата.

— Дошла сте чак тук за да се опитате да ми продадете колата отново ли? — попита той.

— Колата? — Клара се обърна и я погледна, сякаш тя се беше озовала тук с помощта на някаква магия. — А, колата на Джърси. Ще имаме достатъчно време и за това… по късно. Донесох ви малко лекарство за махмурлук. — Тя му подаде съда.

Дасен се поколеба. Защо пък трябва да му носи нещо?

— Пети е мой внук — каза тя. — Мейбъл, дъщеря ми, ми разказа колко мил сте бил миналата нощ. — Клара хвърли поглед към забитото в колата на Дасен парче от стрела и после заговори отново: — Хрумна ми, че може би проблемът ви е в това, че не разбирате колко много ние искаме да бъдете един от нас. Донесох ви от моето задушено с кисел крем… и с много джаспърс.

Тя му поднесе купата.

Дасен я пое. Ръцете му се докоснаха до топъл гладък порцелан. Той подтисна безразсъдния импулс да пусне купата и да я разбие. Изведнъж се уплаши. Дланите му се изпотиха и съдът започна да се пързаля.

— Хайде, изяжте го — рече тя. — Това ще ви стигне за целия ден.

Не трябва да го правя, каза си Дасен.

Но това беше глупаво. Жената просто беше мила и загрижена… тя беше баба на Пети. Сещайки се за момчето, споменът за инцидента от миналата нощ нахлу в съзнанието му като придошла река.

Училище… наблюдение… джаспърс…

Откъм зеления шевролет се чу сърдито ръмжене и това отклони вниманието му. На предната седалка се появи граничарско коли на бели и черни петна със сива муцуна и после скочи на пясъка. Кучето стъпваше, понасяйки болките на възрастта си. То се приближи до Клара и подуши токчетата й.

Тя протегна ръка и го погали по главата.

— Доведох Джимбо — рече Клара. — Той вече не излиза често сред природата. Почти на трийсет и пет години е и мисля, че ослепява. — Тя се изправи и кимна към купата в ръцете на Дасен. — Хайде, яжте.

Но Дасен беше очарован от кучето. Трийсет и пет години? Това се равняваше на повече от сто години при хората. Той остави купата на стълбите, водещи към спалното помещение и се загледа в кучето. Джимбо. Тя каза, че той ослепява, но в очите му се четеше същата онази характерна за джаспърс обезпокоителна прямота, която виждаше в очите на всички хора.

— Обичате ли кучетата? — попита Клара Шелър.

Дасен кимна.

— Наистина ли е на трийсет и пет?

— През пролетта ще направи трийсет и шест… ако изкара дотогава.

Джимбо тръгна полека към Дасен, доближи сивата си муцуна до лицето му и го подуши. Очевидно удовлетворен, той се сви пред стълбите, въздъхна и се загледа в пясъчните хълмове.

— Ще ядете ли или не? — попита Клара.

— По-късно — отвърна Дасен. Спомни си какво си беше помислил за колата на Джърси Хофстедър — ключът към Сантарога. Дали колата беше ключа, зачуди се той. Или може би тя беше просто символ? Кое беше същественото нещо — колата или символът?

Клара забеляза, че вниманието му е привлечено от колата и каза:

— Ако желаете да я купите, цената е все още шестстотин и петдесет долара.

— Бих искал да я покарам — рече Дасен.

— Сега?

— Защо не?

Тя погледна купата до стъпалата и каза:

— Задушеното ще изстине… и нали знаете, джаспърс има ограничен период на действие.

— Вчера вечерта изпих кафето на дъщеря ви — каза той.

— Никакви… последствия ли няма?

Това беше въпрос от практическо естество. Дасен се зае да изучава физическите си усещания — болката в главата заглъхваше, рамото му беше минало почти напълно… малко стаен гняв за стрелата на Пети, но нямаше нищо, което да не мине с времето.

— Чувствам се добре.

— Това е хубаво! Справяте се — каза тя. — Джени каза, че ще се справите. Добре. — Клара махна с ръка към шевролета. — Да се поразходим по магистралата и после ще се върнем. Вие карайте. — Тя седна на дясната седалка и затвори вратата.

Дасен заобиколи колата, влезе вътре и се озова зад волана. Седалката сякаш прие формата на гърба му.

— Удобна е, нали? — попита Клара.

Дасен кимна. Изпита някакво особено чувство, че е карал тази кола и преди, нещо като deja vu^[1]. Усещаше колата в ръцете си. Двигателят забръмча и автомобилът потегли почти безшумно. Той обърна колата, тръгна полека по браздите, водещи до магистралата и стигайки до нея зави надясно в посока обратна на града.

Когато докосна смукача, старият шевролет подскочи напред — осемдесет… деветдесет… сто… сто и десет. Дасен намали на сто километра. Усети гърба си да се притиска към облегалката като при спортна кола.

— Снабдена е с торзионни ресори — каза Клара. — Няма дори и най-малкото друсане. Не е ли чудесна?

Дасен докосна спирачките — не последва никакво накланяне, а предницата не се отклони нито на сантиметър. Сякаш автомобилът се движеше по релси.

— Сега тази кола е в по-добро състояние в сравнение с деня, в който е излязла от завода — рече Клара.

Дасен мълчаливо се съгласи с нея. Карането му доставяше удоволствие. Беше му приятно да усеща миризмата на кожа в купето. Дървената повърхност на ръчно изработеното табло блестеше с матов блясък. По него нямаше нищо, което да отклонява вниманието. Приборите бяха нагъсто един до друг и монтирани високо така, че да се виждат лесно и да не се налага очите да се отвличат за дълго от пътя.

— Обърнете внимание как е облицовал таблото от тази страна — каза Клара. — Ватата е почти четири сантиметра, а отдолу има тънък лист валцована ламарина. Скъсил е лоста на волана с една трета и го е направил с дъговидна връзка. Ако се блъснеш с тази кола в нещо, кормилото няма да се покаже от другата страна на гърба ти. Джърси правеше обезопасени коли, преди Детройт да е чул дори и думата.

Дасен намери едно широко място за да обърне, спря колата, зави и потегли обратно към лагера. Знаеше, че трябва да притежава тази кола. Всичко, което Клара казваше за нея, беше истина.

— Вижте какво — каза Клара. — Като се върна, ще закарам колата при доктор Пиаже. Ще уточним подробностите по-късно. Ще видите, че лесно ще се споразумеем, въпреки че не мога да ви дам много за раздрънкания ви камион.

— Аз… не зная как бих могъл да ви платя — рече Дасен. — Но…

— Не казвайте нищо повече. Ще измислим нещо.

Пътят, водещ към лагера, изникна пред погледите им. Дасен намали, зави по браздите и превключи на втора скорост.

— Добре е наистина да използвате предпазните колани — каза Клара. — Забелязах ви… — Тя прекъсна думите си, когато Дасен спря зад пикапа си. — Нещо е станало с Джимбо! — рече Клара, изскочи от колата и тръгна към кучето.

Дасен изключи колата, излезе бързешком и заобиколи шевролета тичайки, за да отиде при нея.

Кучето лежеше почти по гръб, с опънати сковани крайници и с врат изкривен назад. Устата му беше отворена и от нея се подаваше езикът.

— Той е мъртъв — рече Клара. — Джимбо е мъртъв.

Вниманието на Дасен беше привлечено от купата до стъпалата. Похлупакът беше бутнат настрани и някой беше бъркал вътре. До капака имаше малка локвичка сос. Отмести поглед отново към кучето. В широк кръг около Джимбо пясъкът беше разровен.

Дасен рязко се наведе към купата със задушено и я помириса. Освен доминиращото тежко ухание на джаспърс се долавяше и някакъв горчив аромат. Ноздрите му се сбръчкаха.

— Цианид? — попита той и после се втренчи с укор в Клара Шелър.

Тя погледна купата.

— Цианид?

— Вие се опитвахте да ме убиете!

Клара вдигна купата и я помириса. Лицето й побледня. Тя се обърна и се вторачи в Дасен с широко отворени очи.

— О Боже! Препаратът за обезцветяване — рече тя, пусна купата, завъртя се и се втурна към колата, преди Дасен да успее да я спре. Шевролетът подскочи, направи завой, хвърляйки пясък във въздуха и се понесе с рев по пътя, водещ към магистралата.

Дасен изпрати колата с втренчен поглед.

Тя се опита да ме убие, мислеше си той. Цианид. Препарат за обезцветяване. Но бледото й лице и широко отворените й втренчени очи не излизаха от главата му. Тя беше изненадана и не по-малко потресена от него. Препарат за обезцветяване. Дасен погледна надолу към мъртвото куче. Щеше ли да остави купата близо до кучето си, ако знаеше, че вътре има отрова? Малко вероятно. Защо тогава побягна?

Дасен осъзна, че в дома й имаше отровна храна. Тя бързаше, за да не се стигне до нечия друга смърт.

Аз щях да ям от задушеното, помисли си Дасен.

Нещастен случай… още един отвратителен нещастен случай.

Той ритна падналата купа, изтегли кучето встрани от пътя и седна зад волана на пикапа. След колата на Джърси боботенето на форда му се струваше хаотично и неприветливо.

Нещастен случай, мислеше си той.

В съзнанието му се оформяше някакъв модел, но му беше трудно да го приеме. В главата му се прокрадваха мисли, подобаващи на Шерлок Холмс — „… след като елиминираш невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да е то, трябва да е истината“.

Джени бе изкрещяла: „Стой надалеч от мен. Обичам те.“

Тук имаше някаква логика. Тя го обичаше. Следователно той трябва да стои надалеч от нея.

Пътят се разклоняваше и Дасен зави надясно, следвайки указанията на табела с надпис: „Оранжерии“.

Над реката минаваше мост — старомоден мост с покритие в средата… под колелата трополяха масивни талпи. Реката се пенеше и стоварваше на талази върху гладките камъни под моста.

В другия край на моста Дасен намали скоростта, усещайки изведнъж предупреждение за опасност, на което се беше научил да се доверява.

Пътят минаваше откъм десния бряг на реката, а колата се движеше по посока на течението. Дасен погледна назад към моста и видя, че се е скрил зад гора от върби.

Мина му през ум, че в реката имаше нещо изплъзващо се и вероломно. Представи си я като течна змия, отровна и пълна със злобна енергия. Бързеите покрай пътя издаваха концентрация на злост. А шумът й… тя му се присмиваше.

Дасен въздъхна от облекчение, когато пътят се отклони от реката. Напред той лъкатушеше по два невисоки хълма и после се спускаше в ниска долина. Дасен зърна стъклените оранжерии между дърветата. Те проблясваха в зелено и покриваха много по-голяма площ, отколкото предполагаше.

В края на пътя пред дълга каменна постройка имаше паркинг. Нагоре по хълма покрай оранжериите бяха разположени стъпаловидно и други каменни постройки с керемидени покриви и скрити с пердета прозорци.

На паркинга имаше огромен брой чакащи коли, поне сто, факт, който му се стори странен.

Имаше и много хора — между оранжериите ходеха мъже, зад стъклата се виждаха фигури в бели престилки, забързани жени непрекъснато влизаха и излизаха от постройките.

Дасен потегли покрай редицата коли, търсейки място, където да паркира. Намери място след края на дългата каменна постройка, спря и се огледа.

Монотонно пеене.

Обърна се в посока на звука. Той идваше от наредените в редици сгради отвъд оранжериите. Пред погледа му се появи група деца, които вървяха по една пътека между постройките. Те носеха кошници. Придружаваха ги възрастни, отмерващи маршова стъпка. Групата се скри от погледа му, спускайки се надолу към нивото на оранжериите.

Нещо стегна гърдите на Дасен. Откъм лявата си страна чу стъпки. Обърна се и видя Пиаже да крачи покрай редицата коли към него. Едрата му фигура се подчертаваше от дълга бяла престилка. Беше без шапка и вятърът рошеше косата му.

Пиаже свърна покрай колата му, спря се и погледна през отворения прозорец на покапа.

— Да — рече той. — Джени каза, че ще има пристигане.

Дасен тръсна глава. В думите му имаше някакъв смисъл, но той му се изплъзна. Той навлажни устните си с език.

— Какво?

Пиаже се намръщи.

— Джени може да осъществява връзка. Тя каза, че вероятно ще се появите тук. — В гласа му внезапно се долови напрежение.

Пристигане, помисли си Дасен.

Това беше наименование на някакво събитие, изявление, неподдаващо се на разбиране. Той се вгледа в широкото приветливо лице на Пиаже.

— Видях деца — рече Дасен.

— А вие какво очаквахте?

Дасен сви рамене.

— Ще ме изгоните ли?

— Ол Мардън казва, че тия дето са много припрени, качват температура — рече Пиаже. — Печелят онези, които наблюдават.

— Тогава считайте, че аз съм от наблюдателите — каза Дасен.

Пиаже се усмихна и отвори вратата на пикапа.

— Елате.

Дасен си спомни за реката и се поколеба. Помисли си за скъсания килим в коридора на хотела, отворения газов жигльор, езерото, стрелата… препарата за обезцветяване. Спомни си как Джени бягаше от него — „Стой надалеч от мен! Обичам те“.

— Хайде, елате — каза Пиаже.

Все още колебаейки се, Дасен попита:

— Защо държите децата тук?

— Ние трябва да се отблъснем към повърхността на детството — рече Пиаже. — Но тук расте храна. — Той махна с ръка към оранжериите. — Тук те се обучават. Тук има полезна енергия. Не искаме да я губим.

Дасен отново тръсна глава. Изплъзващ се смисъл.

Да се отблъснем към повърхността на детството?

Тези думи подхождаха на шизофреник и той си припомни случая в „Блу ю“ и натрапчивия разговор на младата двойка.

Възможно ли е някой да чуе залеза?

— Вие… вие не говорите английски език — оплака се Дасен.

— Говоря — рече Пиаже.

— Но…

— Джени каза, че ще разберете. — Пиаже замислено се почеса по бузата. — Вие имате необходимото обучение, Дасен. — В гласа му отново прозвуча мрачно напрежение. — Къде е вашият weltanschauung^[2]? Вие имате мироглед, нали? Цялото е по-голямо от сбора на частите му. Какво представлява това?

Пиаже махна с ръка, включвайки оранжериите, долината, света и вселената отвъд него.

Дасен усети устата си пресъхнала. Този човек беше луд.

— Вие познавате въздействието на джаспърс — каза Пиаже. — Асимилирайте го. Джени казва, че можете да го направите. Думите й минават през реалността като куршуми.

Стягането в гърдите на Дасен се беше превърнало в болка. В ума му се мятаха хаотични и абсурдни мисли.

Пиаже заговори с унил глас:

— Приблизително при един от петстотин, джаспърс не може… — Той разпери ръце с дланите нагоре. — Но вие няма да бъдете измежду тези единици. Готов съм да заложа името си. Вие ще бъдете откриваща се личност.

Дасен погледна към каменната постройка и забързаните хора. Всичко беше действие и целеустременост. Стори му се, че може да има някаква прилика с танца на пчелите — движенията бяха предназначени за да му укажат посока. Посоката му убягна.

— Ще се опитам да го кажа с думите на външния свят — рече Пиаже. — Може би тогава… — Той сви рамене и се облегна на вратата, доближавайки широкото си лице до Дасен. — Ние пресяваме реалността през сита, съставени от идеи. Тези идейни системи са ограничени от езика, т.е. езикът оформя браздите, по които мислите ни трябва да се движат. Ако решим да търсим някакви форми, ние трябва да излезем извън сферата на езика.

— Какво общо има това с децата? — Дасен кимна към оранжериите.

— Дасен! Ние имаме общ инстинктивен опит, вие и аз. Какво се случва в неоформената психика? Като индивиди, култури и общества, ние хората възпроизвеждаме всеки аспект на несъзнателния живот, придружавал нашия вид при безброй поколения. Чрез джаспърс ние премахваме заслепяващия елемент. Съчетаваме ли това с първичността на детството? Не! Това щеше да доведе до насилие, хаос. Нямаше да имаме никакво общество. Просто е, нали? Необходимо е да сложим ограничителен ред върху вродените модели на нервната ни система. Необходимо е да имаме общи интереси.

Дасен се вкопчи в тези идеи, опитвайки се чрез тях да види някакъв смисъл в предишните думи на Пиаже. Да се отблъснем към повърхността на детството. Мироглед?

— Ние трябва да посрещнем нуждите на хората, отнасящи се до тяхното оцеляване — каза Пиаже. — Знаем, че цивилизацията, обществото и културата навън загиват. Те наистина загиват и на вас ви е известно това. Когато това наближи да се случи, от първоначалното тяло ще се откъснат парчета. Свободни парчета, Дасен. Джаспърс — това беше нашият скалпел. Мисли, човече! Вие сте живял там навън. Това е есента на Вергилий… здрачът на цивилизацията.

Пиаже се отдръпна и се вгледа в Дасен.

От своя страна Дасен се почувства внезапно очарован от лекаря. В този човек имаше нещо вечно, същностно и могъщо, което нахълтваше без покана във всичко около него. Над яката на бялата престилка се очертаваше египетска глава, здрава челюст и стегнати бузи, нос от времето на Мойсей и накрая бели равни зъби зад тънки устни.

Пиаже се усмихна — това беше една самовглъбена усмивка, издаваща безкрайна упоритост. После обходи със сладостен поглед пейзажа наоколо, постройките, хората.

Тогава Дасен разбра защо го бяха изпратили тук. Причината беше в необходимостта от едно обикновено пазарно проучване. Мардън беше съвършено прав. Той беше тук за да разбие и унищожи всичко това.

Тук децата на сантарогийците работеха и се обучаваха. Детски труд. Пиаже сякаш не го беше грижа колко му е разкрил.

— Да тръгваме — каза Пиаже. — Ще ви покажа училището.

Дасен поклати глава. Какво ли го очаква там? Случайно блъсване към счупен прозорец? Дете с нож?

— Аз… трябва да помисля — рече Дасен.

— Сигурен ли сте? — Думите на Пиаже прозвучаха като предизвикателство.

В главата на Дасен се появи картината на укрепен манастир през Тъмните векове и неговите воини-монаси. Всичко това го имаше в Пиаже и долината му, в увереността, с която сантарогийците се противопоставяха на външния свят. Наистина ли бяха уверени в себе си, чудеше се той. Или бяха актьори, хипнотизирани от собственото си изпълнение?

— До този момент вие сте плувал по повърхността — отбеляза Пиаже. — Не сте видял дори и сблъсъка. Вие все още не притежавате невинното око, виждащо вселената без породения от догмите на миналото хаос. Вие сте бил програмиран и са ви изпратили тук да ни унищожите.

Дасен побледня.

— Да си програмиран означава да си предубеден — каза Пиаже. — Предубеждението е подбиране и отхвърляне, а това не е нищо друго, освен програмиране. — Той въздъхна. — Толкова много усилия полагаме за вас заради нашата Джени.

— Аз дойдох тук с открито съзнание — рече Дасен.

— И не сте бил предубеден? — Пиаже вдигна вежди.

— Значи вие се конкурирате с… групи от външния свят за това кой е верния път…

— Конкуриране е прекалено слаба дума, Дасен. В момента се води една колосална борба за власт над човешкото съзнание. Ние сме кътче на здравето, заобиколено от чума. И не човешките умове са изложени на риск, става дума за тяхното съзнание и сетива. Това не е борба за пазари. Въобще не се заблуждавайте относно това. Тази борба се води за отстояване на онова, което е ценно в нашата вселена. Навън ценят нещата, които могат да бъдат измерени, преброени и наредени в таблици. А тук ние държим на други неща.

Дасен усети в гласа му заплаха. Пиаже вече не се опитваше да се преструва. Той тласкаше двете страни към война и Дасен се почувства в клещи между двата фронта. Знаеше, че никога преди не е бил изложен на по-голяма опасност. Пиаже и приятелите му контролираха долината. За тях една злополука с обратна сила щеше да бъде детска игра.

— Онези, които ме наеха — започна Дасен, — те са хора, вярващи…

— Хора! — присмя се Пиаже. — Там… — Той посочи отвъд хълмовете, обграждащи долината. — … те унищожават околната си среда. Постепенно престават да бъдат хора! Ние сме хора. — Той докосна гърдите си. — Не те. Природата е едно общо поле. Ако в околната среда настъпи някаква радикална промяна, обитателите й трябва да се променят, за да оцелеят.

Дасен зяпна срещу Пиаже. Ами да, разбира се. Сантарогийците бяха консерватори… те не се променяха. Той сам бе видял това. Но в Пиаже имаше някаква фанатична напрегнатост и религиозна пламенност, които го отблъскваха. Значи борбата се водеше за човешките умове…

— Сега вие си казвате — рече Пиаже, — че тези глупави сантарогийци притежават психотропно вещество, унищожаващо човешкото у тях.

Това беше толкова близко до мислите му, че Дасен замръзна от страх. Можеха ли те да четат мисли? Дали нямаше някакъв страничен ефект, предизвикан от джаспърс?

— Вие ни приравнявате с мръсните и обути в сандали консуматори на ЛСД — рече Пиаже. — Наркомани, бихте казал вие. Но и вие сте като тях — лишен от сетива. Ние имаме сетива. Ние наистина сме освободили съзнанието. Ние разполагаме с могъщо лекарство — същото като уискито, джина, аспирина и тютюна… и ЛСД разбира се, същото като тези могъщи лекарства. Но вие трябва да направите разликата. При употреба на уиски и други успокоителни средства хората остават послушни и покорни. Нашето лекарство освобождава животното, което никога не е било укротено… до този момент.

Дасен погледна към оранжериите.

— Да — каза Пиаже. — Погледнете. Именно тук ние опитомяваме човешкото животно.

Дасен осъзна, че е чул твърде много, за да го оставят да напусне долината и това му подейства като шок. Те бяха подминали точката, отвъд която нямаше връщане назад. В сегашното му душевно състояние той можеше да им даде само един отговор: те трябваше да го убият. Оставаше единствения въпрос: Знаеха ли те това? Кое надделяваше при тези въпроси и отговори — съзнателното или несъзнателното?

Дасен знаеше, че ако ускори наближаващата криза, ще научи отговора. Имаше ли начин да я избегне, чудеше се той. Докато се колебаеше, Пиаже заобиколи пикапа и седна в него.

— Вие няма да идвате с мен — рече той. — Аз ще дойда с вас.

— Вие ще дойдете с мен?

— До дома ми, до клиниката. — Той извърна глава и се вгледа в Дасен. — Аз обичам племенницата си, нали разбирате? Не бих допуснал нещо да я нарани, стига да е по силите ми.

— А ако откажа?

— Ох, Джилбърт, човек около вас все го избива на плач. А ние не искаме сълзи, нали? Ние не искаме Джени да плаче. Безпокоите ли се за нея?

— Изпитвам известна тревога за…

— Щом се тревожите, престанете да задавате въпроси. Вие имате дебела глава, Джилбърт, а такива като вас си патят от главата. Да тръгваме към клиниката.

— Какъв смъртоносен капан сте ми приготвил там?

Пиаже го погледна гневно.

— Смъртоносен капан?

Дасен започна да говори с колкото се може по-умерен тон:

— Вие се опитвате да ме убиете. Не отричайте. Аз…

— Възмутен съм от вас, Джилбърт. Кога сме се опитвали да ви убием?

Дасен пое дълбоко въздух, вдигна дясната си ръка и започна да отброява злополуките, отмятайки го с пръстите на ръката си, докато тя се сви в юмрук. Пропусна само случая с Пети Джорик… и то защото беше дал обещание.

— Злополуки! — каза Пиаже.

— Както и двамата знаем — рече Дасен, — на този свят има много малко истински злополуки. По-голямата част от онова, което наричаме злополуки, представлява несъзнателно насилие. Вие казвате, че сте отворил ума си. Използвайте го тогава.

— Пфу! Мислите ви са като мътна вода.

— Ако оставите мътната вода на мира, тя ще се избистри — отбеляза Дасен.

— Едва ли говорите сериозно. — Той гледаше гневно към Дасен. — Но явно е така. — За миг Пиаже затвори очите си и после пак ги отвори. — Е добре, а бихте ли повярвали на Джени?

Стой надалеч от мен! Обичам те!, помисли си Дасен.

— Да тръгваме към клиниката ви — рече Дасен. Той запали колата, изкара я от паркинга и потегли към града.

— Опитваме се да ви убием — промърмори Пиаже, гледайки летящия покрай тях пейзаж.

Дасен караше мълчаливо… и мислеше, мислеше, мислеше. В мига, в който тръгна към Джени, предишните фантазии завладяха съзнанието му. Джени и долината й. Сантарога го беше обгърнала в атмосферата си — лудост, лудост, лудост! Но моделът постепенно се оформяше. В него имаше някаква характерна сантарогийска логика.

— Значи вашето могъщо лекарство… не понася на всички? — попита Дасен. — Какво става с онези, дето нямат късмет?

— Грижим се за тях — изръмжа Пиаже. — Затова и продължавам да се надявам, че ще останете.

— Джени е квалифициран психолог. Защо не използвате знанията й?

— Тя си изпълнява задълженията.

— Ще помоля Джени да дойде с мен — рече Дасен. — Знаете това, нали?

Пиаже се намуси.

— Тя може да се откъсне от вашия… джаспърс — продължи Дасен. — Мъжете от долината служат в армията. Те трябва…

— Те винаги се връщат, когато изпълнят задълженията си — рече Пиаже. — Това го пише и в бележките ви. Не разбирате ли колко нещастни са те извън долината? — Той се обърна към Дасен. — Това ли е решението, което ще предложите на Джени?

— Не е възможно да са чак толкова нещастни, напускайки долината — отбеляза Дасен. — Ако беше така, вие като умни хора щяхте да намерите друго решение.

— Хм! — изсумтя Пиаже. — Не сте си свършил добре работата за хората, които са ви наели. — Той въздъхна. — Ще ви каже нещо, Дасен. Наборните комисии отхвърлят повечето от момчетата ни — тежка алергия към храна, в която не са включени редовни дози джаспърс. Те могат да го получат само тук. Приблизителните шест процента от момчетата, които отиват да служат, правят това само като задължение към долината. Не искаме да си навлечем гнева на правителството. Ние постигнахме политическо споразумение с държавата, но не сме достатъчно много, за да се приложи същият метод в национален мащаб.

Те вече са взели решение за мен, помисли си Дасен. Вече не ги е грижа какво ми казват.

Осъзнавайки това, той усети как стомахът му се свива от ужас.

Дасен зави и тръгна успоредно покрай реката. Напред се виждаше горичката върби и дългата наклонена извивка на моста. Спомни си как си беше представил реката като символ на злото и настъпи педала за да остави това място зад гърба си. Пикапът влезе в завоя. Пътят беше грижливо ограден. Показа се и мостът. В другия край беше спрял жълт камион, а зад него неколцина мъже пиеха прави от метални чаши.

— Внимавайте! — извика Пиаже.

В този миг Дасен разбра какво правеше камионът на моста — от средата на моста бяха извадени няколко талпи и сега там зееше дупка. Бригадата беше от тукашния окръг, а направеният от нея отвор беше поне три метра.

Преди Дасен да осъзнае опасността, пикапът измина още петнайсетина метра.

Сега той видя, че напреко през моста беше опъната връв с незабележими жълти предупредителни флагчета, вързани по средата.

Дасен стисна здраво волана. Умът му започна да анализира възможностите със скорост, с каквато никога преди не беше работил. Благодарение на това реалният поток на времето се забави. Докато прехвърляше вариантите, колата сякаш беше замряла…

Да удари спирачките?

Не. Спирачките и гумите бяха стари. При тази скорост пикапът ще се плъзне по моста и ще падне в дупката.

Да се отклони от пътя?

Не. Реката ги очакваше и от двете страни — тя беше като дълбок разрез в земята, който щеше да ги погълне.

Да завърти волана към бреговия устой и да спре колата?

Не и при тази скорост и без предпазни колани.

Да натисне педала и да увеличи скоростта?

Това беше възможност. Насреща му имаше бариера, поставена заради ремонта, но тя беше незначително препятствие. Мостът се издигаше в лека дъга над реката. Дупката се намираше точно в средата. При достатъчно висока скорост пикапът можеше да я прескочи.

Дасен натисна педала докрай. Старата машина се понесе рязко напред. Врязаха се в бариерата и тя се разби с пронизителен трясък. Талпите трополяха под колелата. Дойде и мигът на стремглавия полет. Когато се приземиха на другия край на дупката, колата се наклони толкова много, че ресорите едва издържаха, а после връхлетяха с гръм и втората бариера.

Той удари спирачките и колата спря с пронизителен писък срещу работниците. Времето се върна към нормалния си ход, когато Дасен се вторачи в тях — петима зяпнали мъже с прибледнели лица.

— За Бога! — задъхано рече Пиаже. — Винаги ли рискувате по такъв начин?

— Имаше ли някакъв друг начин да се измъкнем от тази бъркотия? — попита Дасен. Той вдигна дясната си ръка и се втренчи в нея. Тя трепереше.

Пиаже помисли и рече:

— Вие избрахте може би единствения възможен изход… но ако не карахте с такава бясна скорост…

— Готов съм да се обзаложа… — започна Дасен. — Готов съм да се обзаложа, че този мост не се е нуждаел от ремонт, става дума или за грешка или за някаква инсценировка.

Дасен се пресегна към дръжката на вратата, откри я пипнешком при втория опит и я отвори със съзнателно усилие на волята. Излезе навън и установи, че колената му са като от гума. Спря се за малко, пое няколко пъти дълбоко въздух и после тръгна към предницата на колата.

И двата фара бяха разбити, а през бронята и решетката минаваше дълбока вдлъбнатина.

Дасен отклони вниманието си към работниците. Един набит тъмнокос мъж с карирана риза и дочен работен комбинезон пристъпи една крачка пред другите. Дасен го погледна и каза:

— Защо нямаше предупредителен знак на завоя?

— Боже мой, човече — каза онзи, а лицето му почервеня. — Никой не минава по този път по това време на деня.

Дасен тръгна към купчината талпи с мръсотия и масло по тях, по което се разбираше, че са били извадени от моста. Размерът им беше приблизително един на четири и бяха направени от червено дърво. Той вдигна края на една от тях и после я обърна — нямаше никакви пукнатини или дефекти. Пускайки я да падне обратно в купчината, тя издаде отсечения звук на здрава греда.

Дасен се обърна и видя, че работникът, с когото бе разговарял, идва към него. Пиаже вървеше на няколко крачки след човека.

— Кога получихте нареждане да свършите тази работа? — попита Дасен.

— Ъ! — Мъжът спря, гледайки Дасен с недоумяващ намръщен поглед.

— Кога получихте нареждане на ремонтирате този мост? — отново попита Дасен.

— Ами… решихме да дойдем тук преди около час. Какво значение има това по дяволите? Вие разбихте…

— Решихте? — попита Дасен. — Не сте ли официално назначени на тази работа?

— Аз съм бригадир на групата за пътни ремонти в тази долина, господине. Решавам аз, а и това не ви влиза в работата.

Пиаже се спря до човека и се намеси:

— Доктор Дасен, това е Джош Мардън, племенник на капитан Мардън.

— Семейно облагодетелстване, разбирам — рече Дасен с пресилено учтив тон. — Добре, господин Мардън, или може би ще ми позволите да ви наричам Джош?

— Вижте сега какво, доктор Дас…

— Джош в такъв случай — рече Дасен с все същия спокоен и учтив тон. — Чудя се Джош, тези талпи ми изглеждат съвършено здрави. Защо решихте да ги сменяте?

— Какво по дяволите…

— Отговорете му, Джош — каза Пиаже. — Признавам, че и аз донякъде съм любопитен.

Мардън погледна към Пиаже и после отново към Дасен.

— Ами… проверявахме моста… Ние правим редовни проверки. Просто решихме да свършим малко превантивна работа, свързана с поддръжката на обектите, да поставим тук нови талпи, а старите да монтираме на някой мост, където движението е по-малко. Няма нищо необичайно в това…

— Има ли някаква неотложна пътна работа в тази долина? — попита Дасен. — Има ли някаква работа, която вие сте зарязали за да дойдете тук…

— Вижте сега какво, господине! — Мардън направи една крачка към Дасен. — Вие нямате никакво право…

— Какво ще кажете за „Олд милд роуд“? — попита Пиаже. — Онези дупки на завоя до канавката още ли не са оправени?

— Вижте, докторе — каза Мардън, обръщайки се към Пиаже. — Вие също нямате право. Ние решихме…

— Спокойно, Джош — рече Пиаже. — Просто любопитствам. Какво стана с „Олд милд роуд“?

— Ами, докторе, беше такъв хубав ден и…

— Значи тази работа още не е свършена — каза Пиаже.

— Спечелих облога — отбеляза Дасен и тръгна обратно към пикапа.

Пиаже го настигна и закрачи до него.

— Хей! — извика Мардън. — Вие счупихте общинска собственост и онези греди, на които се приземихте, вероятно са…

Дасен го прекъсна без да се обръща:

— По-добре оправете моста преди някой друг да загази тук!

Той седна зад волана и затръшна вратата. Реакцията започваше чак сега: цялото му тяло трепереше от гняв.

Пиаже седна до него. Когато затвори вратата, пикапът издрънка.

— Дали колата е все още в движение? — попита той.

— Злополука! — рече Дасен.

Пиаже не отвърна нищо.

Дасен включи на скорост, потегли и закрепи скоростта на шейсет километра в час. Погледна в огледалото за обратно виждане — бригадата вече се беше заловила за работа, а един от работниците крачеше тежко с предупредително флагче в ръката към началото на моста.

— Ето сега изпращат сигналист — рече Дасен.

Пътят завиваше и групата се скри от погледа му. Дасен се съсредоточи в карането. Пикапът дрънкаше по един нов начин, а предните му колела играеха.

— Това трябва да са злополуки — каза Пиаже. — Няма никакво друго обяснение.

Пред погледа им изникна знак стоп и Дасен спря преди да тръгне по главната магистрала. Нямаше никакво движение. Зави надясно към града. Помисли си, че възраженията на Пиаже не заслужават отговор и не му отвърна.

Навлязоха в покрайнините на града. Бензиностанцията на Шелър беше отляво. Дасен спря зад нея и после потегли назад към голямата метална постройка с навес, на която пишеше: „Гараж“.

— Какво ще правите тук? — попита Пиаже. — Тази кола не си струва…

— Искам да бъде в достатъчно добро състояние, че да ме измъкне от Сантарога.

Вратите на гаража бяха отворени. Дасен вкара колата вътре, изключи двигателя и слезе от нея. Отвсякъде се чуваше непрестанен шум, говорещ за усилена работа — силен звън на метал, бръмчене на машини. От двете страни на помещението имаше коли, наредени под ъгъл до дълги пейки, осветени от ярка светлина, идваща от тавана.

От дъното на сервиза дойде набит, мургав мъж с изпоцапан бял работен комбинизон и се спря пред пикапа?

— В какво, по дяволите, се ударихте? — попита той.

Дасен позна един от квартета картоиграчи в ресторанта на хотела — самия Шелър.

— Доктор Пиаже ще ви обясни всичко — рече Дасен. — Искам да му сложите някакви фарове на това нещо, а можете да погледнете и кормилния механизъм.

— Защо не вземете да го хвърлите? — попита Шелър.

Вратата на пикапа се затръшна и отдясно се появи Пиаже.

— Можеш ли да го оправиш, Сам? — попита той.

— Разбира се, но не си струва.

— Поправи го все пак и пиши ремонта на моя сметка. Не искам нашия приятел да си мисли, че се опитваме да му пречим да напусне долината.

— Щом така казвате, докторе.

Шелър се обърна и извика:

— Бил! Дръпни онзи линкълн и на негово място сложи този пикап. Аз ще напиша квитанцията.

Един младеж в изпоцапан син работен комбинезон дойде към тях, заобикаляйки пейката отляво. До този момент той беше скрит от погледа им от един линкълн континентал, вдигнат наполовина с лебедка. Момчето имаше мургавата кожа на Шелър, а също и неговите черти и очи: будни и светлосини.

— Синът ми, Бил — рече Шелър. — Той ще се погрижи за колата ви.

Дасен бе завладян от пристъп на предупредителен страх и се облегна на колата си. Стори му се, че гаражът излъчва същата онази концентрирана злост, какво беше усетил и при реката.

Шелър тръгна между линкълна и стария камион студебейкър. Вървейки, той извика през рамо:

— Като разпишете онази квитанция, доктор Дасен, веднага ще се заловим с колата ви.

Дасен направи две крачки след Шелър и се поколеба. Стори му се, че стените на гаража се приближават към него.

— Оттук можем да отидем в клиниката — рече Пиаже. — Сам ще се обади, когато колата ви е готова.

Дасен направи още една крачка, спря и погледна назад. Младият Бил Шелър беше точно зад гърба му. Усещането за опасност се превърна в кънтящи в главата му барабани. Видя Бил да протяга приятелски ръка към него за да го преведе между колите. Невинното намерение на тази ръка и усмихнатото лице зад нея бяха извън всяко подозрение, но в същата ръка Дасен видя въплъщение на опасност. С нечленоразделен вик Дасен отскочи встрани.

Лишен от търсената опора, младия монтьор залитна напред, препъна се и падна. В този момент лебедката заедно с линкълна се сгромолясаха с трясък. Колата се залюля два пъти и притихна. Тялото на Бил Шелър беше наполовина под нея. Единият от краката му потръпна и замря.

Изпод колата потече червена струя.

Пиаже се втурна покрай него, крещейки на Шелър да вдигне лебедката.

Компресорът започна да бумти някъде в дъното на постройката. Линкълнът трепна и започна да се издига. Под него се показа тялото, едното от рамената на лебедката беше смачкало главата до неузнаваемост.

Дасен се завъртя, излезе тичайки от гаража и повърна. Това можеше да се случи с мен, мислеше си той. Това беше предназначено за мен. До съзнанието му постепенно достигна шумът от суматохата и далечният вой на сирените.

От гаража излязоха двама пребледнели монтьори заедно със залитащият Сам Шелър между тях.

Това беше синът му, помисли си Дасен. Той чувстваше, че този факт беше от огромно значение, но потресеният му ум не намери обяснение за това чувство.

Чу един от монтьорите, подкрепящи Шелър, да казва:

— Това беше злополука, Сам. Нищо не си можел да направиш.

Те влязоха заедно с него в бензиностанцията.

В далечината се разнесе сигнал на линейка. Воят й ставаше все по-силен. Дасен тръгна обратно към края на паркинга на бензиностанцията и застана с лице към ниската ограда.

Пикапът му, чиято предница гледаше към гаража, потегли накланяйки се напред и бе погълнат от постройката.

Линейката влезе в паркинга с монотонно бръмчене, зави и даде на заден ход към гаража. Малко по-късно тя се появи отново и се понесе с включени сирени.

Пиаже излезе от гаража.

В неговата сломеност имаше нещо особено. Походката му беше нерешителна, пристъпваше тихо с къси крачки. Той видя Дасен и тръгна неуверено към него. Отдясно бялата му престилка беше изцапана с петно от кръв, а по подгъва и лявата му ръка се чернееше грес.

Кръв и грес — комбинацията беше странна, но чрез нея човек можеше да си представи всичко онова, което беше станало вътре. Дасен потръпна.

— Аз… имам нужда от чаша кафе — каза Пиаже. Той затвори очи за секунда, после ги отвори и погледна Дасен с молба. — Зад ъгъла има едно кафене. Бихте ли… — Пиаже прекъсна думите си и си пое дълбоко и тръпнещо въздух. — Преди години аз изродих това момче! — Той поклати глава. — Точно когато си мислиш, че си истински лекар и че си защитен от всякакви лични чувства…

Дасен усети как в него се надига вълна на съчувствие към Пиаже. Той се отдръпна от оградата и хвана лекаря за ръката.

— Къде е това кафене? Аз също бих изпил едно кафе.

Кафенето представляваше тясна тухлена постройка, притисната от двете страни от магазин за железария и малък тъмен дюкян, на който пишеше „Обувки“. Входната врата се затвори зад тях с трясък. Вътре миришеше на пара и на вездесъщия джаспърс. Едно от момчетата на Шелър — тъмнозелено яке и бяла шапка — седеше на бара вдясно и гледаше втренчено чашата си. Побелял мъж с кожена престилка и загрубели мазолести ръце ядеше сандвич в другия край на бара.

Дасен насочи Пиаже към едно сепаре, гледащо към бара, и после седна срещу него.

Работникът от бензиностанцията се извърна и го погледна. Дасен видя пред себе си още един Шелър — същите сини очи, същата набита фигура и мургава кожа. Човекът погледна Пиаже и каза:

— Здравейте, докторе. Чух някаква сирена.

Пиаже вдигна очи от плота на масата и ги насочи към онзи, който го беше заговорил. Те вече не бяха безжизнени. На два пъти Пиаже си пое несигурно въздух, погледна встрани и после отново към човека на бара.

— Хари — рече Пиаже, а гласът му напомни дрезгаво грачене. — Аз… не можах… — Той спря да говори.

Мъжът стана от стола. Лицето му беше пребледняло, като застинала маска.

— Седях тук… и усещах… — Той прокара ръка покрай устата си. — Това беше… Бил! — Момчето се завъртя и изхвръкна от кафенето. След него вратата се затръшна.

— Това беше другия син на Шелър — рече Пиаже.

— Той знаеше — каза Дасен и си спомни за езерото и за чувството на единение.

Животът е потопен в морето на подсъзнателното, припомни си той. Чрез наркотика тези хора успяват да надзърнат в това море.

Известно време Пиаже изучаваше Дасен и после каза:

— Разбира се, че знаеше. Не си ли ви вадили някога зъб? Не сте ли усещал дупката на мястото, където е бил?

Към масата им се приближи стройна червенокоса жена с угрижено лице и бяла престилка. Тя се спря до тях и погледна към Пиаже:

— Ще ви донеса кафето — рече жената. Тя понечи да се обърне, но се поколеба. — Аз… го почувствах… и Джим от съседния магазин дойде вътре да ми каже. Не знаех как да кажа на Хари. Той просто седеше там… и все повече и повече потъваше… знаеше истината, но отказваше да я приеме. Аз… — Тя сви рамене. — Нещо друго освен кафе?

Пиаже поклати глава. Дасен се покърти, когато разбра, че лекарят едва сдържа сълзите си.

Сервитьорката ги остави, след това се върна с две чаши кафе и отново се върна в кухнята, без да каже нито дума през цялото време. Тя също бе усетила чувствата на Пиаже.

Дасен въздъхна, вдигна чашата си, приближи я до устните си, но се поколеба да отпие. Освен дъхът на всеприсъстващия джаспърс кафето излъчваше и някакво особено горчиво ухание. Той приближи чашата до носа си и помириса. Горчиво. Стори му се, че струйката пара, издигаща се от тъмната течност, приема формата на качулата кобра, възправила зъбатата си глава за да го клъвне.

Треперейки, той остави чашата на масата и вдигна очи за да срещне въпросителния поглед на Пиаже.

— В това кафе има отрова — каза Дасен с рязък и дрезгав глас.

Пиаже погледна собственото си кафе.

Дасен взе чашата от ръката му и я помириса. Тук горчивото ухание го нямаше. Той близна течността с език. Беше гореща и от нея се носеше успокояващият аромат на джаспърс… това беше кафе.

— Нещо не е ли наред?

Дасен вдигна поглед и видя, че сервитьорката е застанала до него.

— В кафето ми има отрова — каза той.

— Глупости. — Тя взе чашата от ръката на Дасен и започна да пие.

Пиаже я спря, докосвайки я по ръката.

— Не, Вина — тази. — Той и подаде другата чаша.

Тя погледна кафето, помириса го, после остави чашата на масата и се втурна към кухнята. Скоро след това се върна носейки малка жълта кутия. Лицето й беше бяло като порцелан, а луничките по страните и носа й изпъкваха като следи от някакво болест.

— Прах за хлебарки — прошепна тя. — Аз… кутията се беше разсипала върху рафта над масата. Аз… — Тя поклати глава.

Дасен погледна към Пиаже, но лекарят не пожела да срещна очите му.

— Още един нещастен случай — рече Дасен, сдържайки гласа си спокоен. — А, докторе?

Пиаже навлажни устните си с език.

Дасен се измъкна от сепарето и бутна сервитьорката настрани. Той взе чашата с отровното кафе и умишлено го разля на пода.

— Случват се и такива неща, нали… Вина?

— Моля ви — рече тя. — Аз… не…

— Разбира се, че не сте — отвърна Дасен.

— Вие не разбирате — намеси се Пиаже.

— Напротив, разбирам — каза Дасен. — Какво ще бъде следващия път? Нещастен случай с огнестрелно оръжие? А какво ще кажете нещо тежко да падне от някой покрив? Случайно, разбира се. — Той се обърна и закрачи към изхода. После се спря на тротоара и огледа околната обстановка.

Това беше толкова нормален град. Дърветата покрай паркинга бяха толкова нормални. Двама млади, които се отдалечаваха по тротоара — те също бяха нормални. Чуваха се звуци — от улицата вдясно излезе камион, коли, две спорещи сойки по върховете на дърветата, отляво две жени се изкачваха по стълби, водещи към една къща надолу по улицата — навсякъде всичко беше нормално.

Входната врата зад него се трясна. Пиаже излезе и застана до него.

— Зная какво си мислите — рече той.

— Наистина ли?

— Зная как ви изглежда всичко това!

— Така ли?

— Повярвайте ми — каза Пиаже, — всичко това е една ужасна поредица от съвпадения, която…

— Съвпадение! — Дасен се завъртя и го погледна гневно. — Докъде може да стигне лековерието ви, докторе? Колко още можете да философствате, преди да ви се наложи да признаете…

— Джилбърт, по-скоро ще си отрежа дясната ръка, отколкото да позволя нещо да ви се случи. Джени ще умре от мъка…

— Всъщност вие не разбирате, нали? — попита Дасен с изпълнен със страхопочитание глас. — Вие не разбирате какво става. Вие отказвате да разберете.

— Доктор Дасен?

Гласът дойде отдясно. Дасен се обърна и видя Хари — „другия син на Шелър“ — да стои там с шапка в ръка. Изглеждаше по-млад отколкото в кафенето — на не повече от деветнайсет години. В поведението му имаше някаква тъжна нерешителност.

— Аз исках да… — Той замълча. — Баща ми ме изпрати да ви кажа… Ние знаем, че вината не беше ваша… — Той погледна Дасен в очите с поглед, който молеше за помощ.

Дасен изпита съчувствие към младежа. Тук в долината благоприличието беше в основата на всичко. Тъкмо сега в момент на най-голяма скръб семейство Шелър бе отделило време за да се опита да успокои Дасен.

Те предполагат, че изпитвам чувство на вина за станалото, помисли си Дасен. Фактът, че не бе изпитал такова чувство, сега го изпълни с някакво странно разкаяние, в което се открояваше и един въпрос.

Ако не бях… Той отхвърли тази мисъл. Ако не бях какво? Тази злополука беше предназначена за мен.

— Всичко е наред, Хари — рече Пиаже. — Разбираме.

— Благодаря ви, докторе. — Той погледна Пиаже с облекчение. — Татко каза да ви кажа, че… колата, пикапът на доктор Дасен… Новите фарове са сложени. Това е всичко, което можем да направим. Кормилният механизъм… Просто ще трябва да карате бавно или да смените целия преден вал.

— Готова ли е вече колата? — попита Дасен.

— Фаровете се сменят бързо, сър.

Дасен отмести поглед от младежа към Пиаже. Изражението на лекаря, когато го погледна, беше толкова красноречиво, сякаш му каза с думи: „Те искаш да махнат твоя пикап оттам. Той им напомня за станалото…“

Дасен кимна. Да. Пикапът щеше да им напомня за трагедията. Това беше логично. Той тръгна мълчаливо към гаража.

Пиаже го догони и тръгна до него.

— Джилбърт — реше той. — Настоявам да дойдете у дома. Джени може…

— Настоявате?

— Вие сте много твърдоглав, Джилбърт.

Дасен подтисна гнева си и каза:

— Не искам да наранявам Джени не по-малко от вас. Затова ще направя каквото аз намеря за добре. Всъщност не желая да знаете каква ще бъде следващата ми стъпка. Не искам непрекъснато да ме дебнете с някоя от вашите… злополуки.

— Джилбърт, трябва да си избиеш това от главата. Нито един от нас не иска да те нарани.

Сега те вървяха през паркинга, намиращ се между бензиностанцията и гаража. Дасен се вторачи в зеещата врата на гаража, завладян внезапно от чувството, че тя е паст със смъртоносни зъби, готови да го смажат. Вратата беше зинала да го погълне.

Дасен се поколеба, забави крачка и се спря.

— Какво има сега? — попита Пиаже.

— Колата ви е вътре — каза Хари Шелър. — Можете да я изкарате и…

— Какво ви дължа? — попита Дасен за да отложи влизането си в постройката.

— Аз ще се погрижа за това — рече Пиаже. — Иди и изкарай пикапа си, докато уредя сметката. След това ще отидем в…

— Искам някой друг да изкара колата — каза Дасен, отдръпвайки се настрани за да не попадне в обсега на онова, което можеше да изригне от вратата-паст.

— Разбирам нежеланието ви да влезете там — рече Пиаже, — но наистина…

— Изкарайте я вие, Хари — каза Дасен.

Младежът се втренчи в Дасен със странен поглед, сякаш беше уловен в капан.

— Ами, аз имам малко…

— Изкарайте проклетата му кола! — нареди Пиаже. — Това е пълен абсурд.

— Сър? — Хари погледна към Пиаже.

— Казах ви да изкарате проклетата му кола! — повтори Пиаже. — Не мога повече да понасям това.

Младежът се обърна колебливо и тръгна към вратата на гаража, влачейки краката си.

— Вижте Джилбърт — рече Пиаже, — не е възможно да вярвате, че ние…

— Вярвам на онова, което виждам — отвърна Дасен.

Пиаже вдигна ръцете си и се обърна вбесен.

Дасен се заслуша в шума, идващ от гаража. Постройката приглушаваше звуците — гласове, машини, бръмчене на двигател.

Затръшване на врата. Стори му се, че това е врата на камион. Дасен позна стържещия звук на пикапа си. Двигателят заработи с характерното си дрънчене, но този шум незабавно бе заглушен от рева на експлозия, последвана от огнена струя, която изби вратата на гаража.

Пиаже изруга и отскочи назад.

Дасен се втурна по диагонал покрай него, за да надникне в гаража. Видя човешки фигури, тичащи към една врата в другия край на гаража. Пикапът му се намираше в централното платно в средата на огнено кълбо от оранжеви и червени пламъци. Оттам се появи нещо горящо, после то залитна и се строполи.

Някой зад Дасен изкрещя: „Хари!“

Дасен не разбра как се втурна към вратата на гаража, забивайки ръце в пламъците, за да изтегли младежа на безопасно място. Усещаше горещина и болка. Въздухът около него бе изпълнен с рева и пращенето на огъня. В ноздрите му нахлу миризма на бензин и сажди. Към него се приближаваше огнена река, течаща по пода. Горяща греда се сгромоляса върху мястото, където беше лежал младежът. Чуваха се викове, яростна суматоха.

Върху тялото, което влачеше, хвърлиха нещо бяло и то погълна пламъците. Нечии ръце го дръпнаха настрани. Дасен разбра, че вече не е в гаража, видя как Пиаже използва бялата си престилка за да потуши огъня, обхванал Хари.

Изглежда, че някой правеше нещо подобно с двете му ръце и гърдите му, използвайки някакво палто и платнище на кола. Палтото и платнището бяха дръпнати. Дасен се вторачи в ръцете си — черна и червена плът, образуваха се мехури. Ръкавите на ризата и сакото му свършваха при лактите с назъбени овъглени краища.

Страданието започна — умопомрачителна пулсираща болка по задната част на двете му ръце. Мъчението правеше света да изглажда като в мъгла и през нея Дасен видя как един седан спря до него с полюляване и зловещ писък и как някакви хора отнасят покритото с престилка тяло на Хари към задницата на седана. Нечии други ръце помогнаха на Дасен да седне до шофьора.

Чуваха се гласове: „Спокойно.“ „Откарай ги в клиниката, Ед, и не се мотай.“ „Подайте тук ръка.“ „Тук! Ето тук!“

Разнесе се вой на сирени, бумтене на двигател на тежък камион. Дасен чу гласа на Пиаже откъм задницата на седана.

— Добре, Ед. Да тръгваме.

Колата потегли, излезе на улицата, зави и набра скорост. Дасен погледна шофьора и разпозна един от работниците в бензиностанцията, после се обърна и надникна отзад.

Пиаже се беше навел и полагаше грижи за ранения младеж.

— Много ли е зле? — попита Дасен.

— Бил е облечен с дебело бельо — рече Пиаже. — Това е помогнало. Изглежда е предпазил лицето си с шапката, но гърбът му е зле. А също и краката и ръцете му.

Дасен се втренчи в пострадалото момче.

— Ще…

— Мисля, че сме го извадили от огъня навреме — каза Пиаже. — Направих му инжекция за да не страда. — Той погледна ръцете на Дасен. — Искате ли и на вас да направя инжекция?

Дасен завъртя отрицателно глава.

— Не.

Какво ме накара да се втурна да го спасявам, запита се той. Беше действал инстинктивно. Спасяването на Хари го беше хвърлило в една полубезпомощна ситуация — той самият се нуждаеше от медицинска помощ и се намираше в кола с двама сантарогийци. Дасен надникна в породеното от джаспърс зародишно съзнание, шестото чувство, предупредило го за опасността. Не откри нищо. Изглежда, че заплахата беше отминала. Затова ли се спуснах да спасявам Хари, зачуди се той. Дали тайно съм се надявал да умилостивя Сантарога, като спася един от техните, дори и докато се опитват да ме убият?

— Още един нещастен случай — каза Пиаже, а в гласа му имаше съмнение и несигурност.

Дасен срещна изучаващия поглед на лекаря и кимна.

Колата зави по улица с три платна и Дасен позна облицованата с шиндели широка фасада на дома на Пиаже. Те минаха покрай нея по покрита със ситен чакъл алея и завиха зад задната част. После колата се насочи към висока дъсчена ограда и премина през портала на една двуетажна тухлена постройка.

Въпреки болката Дасен разбра, че тази сграда не се виждаше от улицата, скрита зад оградата и редицата вечно зелени храсти. По всяка вероятност тя беше част от комплекс, включващ и дома на Пиаже. Във всичко това имаше някакъв неясен смисъл.

От постройката изскочиха санитари в бели престилки. Те извадиха обгорелия младеж от задницата на седана и го сложиха на носилка. Пиаже отвори врата на Дасен и каза:

— Можете ли да слезете сам, Джилбърт?

— Мисля… че да.

Дасен протегна ръка напред и се измъкна от колата. Болката и движението обсебиха цялото му внимание. Започваше да усеща болка по челото и в дясната част на лицето си. Тухлената постройка, двете летящи стъклени врати, ръцете, които го насочваха внимателно — всичко това му се струваше безкрайно далечно и чезнещо.

Губя съзнание, помисли си той. Чувстваше, че загубата на съзнание можеше да бъде безкрайно опасна. Сепна се, когато разбра, че са го сложили в инвалидна количка, носеща се с голяма скорост по коридор със зелени стени. Рязкото осъзнаване на ситуацията накара сетивата му да се сгърчат от болка. Усети как отстъпва към благословеното облекчение на безсъзнанието. Чувството беше почти физическо, тялото му сякаш се мяташе между две стени — безсъзнание и болка.

Ярки светлини!

Отвсякъде го заливаше светлина. Чу звук на ножици, погледна надолу и видя ръцете, които работеха с тях. Те режеха ръкавите на сакото и ризата му и махаха плата от обгорената плът.

Това е моята плът, помисли си Дасен. Той откъсна погледа си от нея.

Върху лявото си рамо усети нещо хладно, последва бодване и изтегляне. Пред погледа му премина ръка, държаща подкожна инжекция. Онова, което му се струваше важно в този момент, беше, че зрението му става все по-ограничено. Имаше светлина, някакъв мъглив блясък, в който се движеха ръце и изникваха лица. Почувства, че го събличат. До ръцете и лицето му се допираше нещо хладно, успокояващо и хлъзгаво.

Направили са ми инжекция, за да изпадна в безсъзнание, реши той. Опита се да мисли за опасността и за това, че тук е напълно безпомощен. Съзнанието му отказа да реагира. Сетивата му не можеха да преминат през блестящата мъгла.

Гласове. Концентрира се, за да разбере думите. Някой каза: „За бога! Той носи оръжие.“ Друг глас: „Остави това.“

Дасен намери в ситуацията нещо забавно, но не можа да се засмее.

В този момент си спомни как бе видял пикапа за последен път — кълбо от оражеви пламъци. Дасен осъзна, че всичките му документи бяха там. Всичките данни, които бе събрал за Сантарога, бяха изгорели в огъня. Данни, помисли си той. Бележки… предположения… Всичко това беше в ума му и той можеше да си го припомни.

Но след смъртта паметта изчезва, помисли си той.

Страхът събуди за известно време една малка част от съзнанието му. Опита се да изкрещи. Не последва никакъв звук. Направи опит да помръдне. Мускулите му отказаха да се подчинят.

Когато мракът се спусна, на Дасен му се стори, че някаква ръка се пресята към него и го сграбчва.