Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (1)

ЕДНО

Слънцето залязваше, когато петгодишният пикап, модел Форд, изникна на пътя и се понесе надолу към долината Сантарога. Сърповидно пътно заграждение следваше извивката на първия завой. Джилбърт Дасен отби колата към покритото със ситен чакъл платно и спря до бялата мантинела, загледан в долината, чиито тайни беше дошъл да разбули.

Вече двама души, участвали в този проект, бяха загинали, напомни си Дасен. Злополуки. Нещастни случаи. Какво имаше там долу в онази купа, изпълнена със сенки и мъждукащи случайни светлинки? Дебнеше ли го там някаква злополука?

След дългия път от Бъркли, гърбът го наболяваше. Изключи двигателя и се протегна. В купето проникна изгарящата миризма на горещо машинно масло. Колата му, която представляваше комбинация между пикап и камион, проскърцваше и пукаше.

Долината, простираща се под него, изглеждаше някак различна от онова, което бе очаквал. Небето над нея бе като сияйно син пръстен, попил блясъка на залязващото слънце, който се беше разлял върху горния пояс от дървета и скали.

От долината лъхаше спокойствие, тя напомняше на закътан остров, защитен от морски бури.

Какво очаквам от това място? — зачуди се Дасен.

Реши, че картите, които бе проучвал и докладите на Сантарога, които бе чел, го бяха накарали да смята, че познава долината. Но картите бяха нещо различно от истинската земя, а докладите не даваха представа за действителните хора.

Дасен погледна часовника си — беше почти седем. Усети нежелание да продължи.

Далеч, в лявата страна на долината, сред дърветата преминаваха пламтящи ивици зелена светлина. На картата това място беше отбелязано под наименованието „зелени къщи“. От дясната му страна, върху едно голо място се издигаше млечно-бяла назъбена постройка — това трябваше да е кооперацията за сирене „Джаспърс“. Жълтият блясък зад стъклата и движещите се светлини говореха за усилена дейност.

Постепенно до слуха на Дасен достигна жужене на насекоми, свистене на крила на нощни птици, от нейде далеч се дочу печален кучешки лай. Изглежда, че воят на глутницата идеше отвъд кооперацията.

Дасен преглътна, изведнъж му се стори, че жълтите прозорци бяха като нечии зли очи, взрени в мрачните дълбини на долината.

Тръсна глава и се усмихна. Не трябваше да разсъждава по този начин. Не беше професионално. Всички онези зловещи щуротии, които се говореха с половин уста за Сантарога, трябваше да бъдат пренебрегнати. Това не беше подходяща атмосфера за едно научно проучване. Запали вътрешното осветление и взе куфарчето от съседната седалка. Златните букви върху кафявата кожа гласяха: „Джилбърт Дасен — Катедра по психология — Калифорнийски университет — Бъркли“.

Той извади от куфарчето една смачкана папка и започна да пише: „Приблизителен час на пристигане в долината Сантарога — 6:45 следобяд. Тук е разположена преуспяваща фермерска община.“

След това остави куфарчето и папката на страна.

Преуспяваща фермерска община, помисли си той. Откъде знаеше, че е преуспяваща? Не — онова, което беше видял, не беше преуспяване. Тази информация той беше почерпал от докладите.

Истинската долина под него сега внушаваше усещането за очакване и спокойствие, придружено от случайния звън на хлопки. Представи си мъжете и жените там долу, след ден преминал в труд. За какво ли си говореха сега в техния мрак, изпълнен с очакване?

Какво ли си говореше Джени Сордж със съпруга си… ако имаше такъв — красивата млада Джени. Беше изминало повече от една година, откакто се видяха за последен път в университета.

Дасен въздъхна. Беше невъзможно да не мисли за Джени — не и тук в Сантарога. Тя беше част от мистерията на Сантарога. Беше елемент от Бариерата Сантарога и основен обект на настоящето му проучване.

Въздъхна отново. Самозалъгваше се. Беше наясно защо прие да участва в този проект. Причината не беше в щедрата сума, която веригите магазини изплащаха на университета за проучването, нито пък в солидната му заплата.

Той беше дошъл в Сантарога, защото Джени живееше тук.

Реши, когато я срещне да й се усмихне и да се държи нормално, съвършено нормално. Беше дошъл тук по работа като психолог, временно преустановил преподаването, за да направи пазарно проучване в долината Сантарога.

Но какъв все пак беше начинът да се държиш нормално с Джени? Беше ли възможно да се държиш нормално, когато се сблъскваш с паранормалното?

Джени беше жителка на Сантарога, а нормалността в тази долина не се поддаваше лесно на нормални обяснения.

Мислите му се насочиха към докладите, „известните факти“. Всички папки с данни, официалните проучвания, второкласната секретна информация, с която разполагаха администраторите — всичко това възлизаше на един единствен известен факт относно Сантарога: Там ставаше нещо необичайно, нещо далеч по-тревожно от всички онези неща, с които се беше сблъсквало така нареченото пазарно проучване.

Майер Дейвидсън, добросърдечният, розовобузест дребен човек, представил се като агент на инвестиционната корпорация (холдинговата компания, стояща зад веригата магазини, която финансираше настоящия проект) на първата среща направи следното гневно и кратко изказване: „Всичко в Сантарога се свежда до това — Защо бяхме принудени да затворим нашите клонове там? Защо дори и един жител на Сантарога не търгува с външни лица? Ето това искаме да разберем. Каква е тази Сантарогийска бариера, която ни пречи да търгуваме там?“

Дейвидсън не беше толкова добросърдечен, колкото изглеждаше.

Дасен запали колата, включи фаровете и отново тръгна надолу по виещия се път.

Цялата информация бе един единствен факт.

В тази долина външни лица не можеха да купуват или наемат къщи.

Администраторите от Сантарога казваха, че не разполагат с данни за детската престъпност, които да предоставят на националния статистически център.

Военнослужещите от Сантарога след уволнение винаги се завръщаха у дома. Всъщност не се знаеше някой сантагориец да е напускал долината завинаги.

Защо? Беше ли двупосочна тази бариера?

И онези странни аномалии: Наличната информация включваше една статия от медицински журнал, написана от вуйчото на Джени, доктор Лорънс Пиаже, който бе считан за най-добрия лекар в долината. Заглавието й беше: „Сантарогийският синдром на отровния дъб“. Съдържанието се отнасяше до изключителната податливост на сантарогийците към алергични заболявания, когато им се наложеше да живеят извън долината за по-дълъг период от време. Това беше и основната причина, поради която младежите от Сантарога биваха освобождавани от военна служба.

Цялата информация се свеждаше до едно единствено нещо.

Докладите от Сантарога до Националната комисия по душевно болести сочеха, че там няма случаи на душевни заболявания или умствена недостатъчност. (Шефът на катедрата, в която работеше Дасен, психиатърът Шами Селадор, реши, че този факт е „обезпокоителен“.)

Продажбите на цигари в Сантарога вероятно се осъществяваха посредством временни сделки.

Сантарогийци проявяваха твърда съпротива срещу рекламните кампании в национален мащаб. (Един американски симптом по мнението на Майер Девидсън.)

На сантарогийците не можеха да бъдат предложени сирена, вина или бира, произведени извън долината.

Целият бизнес там, включително и банката, бяха частна собственост. Те категорично отказваха капиталовложения отвън.

Сантарога успешно се противопоставяше на всеки правителствен проект за отпускане на държавни средства. Техният държавен сенатор беше от Портървил, град на около десет мили в обратна посока и доста извън долината. Измежду политическите фигури, с които Дасен бе разговарял по време на подготовката за своето проучване, държавният сенатор бе един от малкото, които не смятаха, че сантарогийците са „сбирщина от смахнати типове, вероятно на религиозна основа“.

— Вижте, доктор Дасен — рече той, — всички тези мистериозни щуротии около Сантарога са просто глупости.

Сенаторът беше мършав, нервен човек с кичур побеляла коса и възпалени очи. Казваше се Барстоу; една от старите калифорнийски фамилии.

Мнението на Барстоу беше следното: „Сантарога е последният стражеви пост на американския индивидуализъм. Те са янки, кореняци живеещи в Калифорния. Около тях няма абсолютно нищо мистериозно. Не желаят никакви специални благодеяния и не ми проглушават ушите с тъпи въпроси. Бих искал всичките ми избиратели да са така безхитростни и честни.“

Това си е негово лично мнение, помисли си Дасен.

Изолирано мнение.

Дасен вече беше в самата долина. Двупосочният път навлизаше в отсечка с гигантски дървета. Това беше авенюто на великаните, виещо се между две редици sequoia gigantea^[1].

Навътре сред дърветата имаше къщи. Данните сочеха, че някои от тези домове са тук от времето на треската за злато. Стрехите им бяха украсени със спираловидни елементи в готически стил. Много от тях бяха триетажни, а от прозорците им струеше жълта светлина.

Постепенно Дасен си даде сметка за идеалният изглед на къщите, които виждаше. Нямаше мъждукане на телевизионни апарати, в стаите не светеха катодни лампи, а стените не бяха огрени от вездесъщата сивкавомлечна светлина на кинескопите.

Пътят се разклоняваше. Върху една от стрелките, сочеща наляво беше написано „Център“, а други две го упътваха надясно към „Хотел Сантарога“ и „Кооперация за сирене Джаспърс“.

Дасен зави надясно.

Виещият се път минаваше под свод с надпис: „Сантарога, градът издигнат от сирене“. От дясната му страна, зад ограда от вериги се мержелееше сивкавобялата сграда на кооперацията, кипяща от живот и светлини. Отляво се намираше първата му цел, дълъг триетажен хотел, построен в онзи безсистемен стил от началото на на века, с веранда по цялата му дължина. Прозорци с по няколко стъкла (повечето от тях тъмни) гледаха надолу към покрития със ситен чакъл паркинг. Надписът над входа гласеше: „Хотел Сантарога — Музей на треската за злато — Работно време 9 — 17 ч.“

Повечето от колите, наредени пред каменен праг минаващ успоредно на верандата, бяха добре поддържани стари модели.

Няколкото лъскави нови машини, паркирани на втора редица, стояха някак отчуждено.

Дасен паркира до един шевролет от 1939 година, чиято боя блестеше със силен восъчен отенък. Червено-кафявата кожена тапицерия, която се виждаше през прозорците, очевидно беше направена по поръчка.

Играчка на богаташ, реши Дасен.

Взе куфара със себе си и тръгна към хотела. Из въздуха се носеше миризмата на прясно окосена трева и шумът на течаща вода. Това го върна към детството му, градинката на леля му и потока, който течеше отзад. Съзнанието му бе завладяно от силна носталгия.

Изведнъж един дисонантен акорд го извади от унеса му. От горните етажи на хотела се дочуваше разправия между мъж и жена, гласът на мъжа беше груб и безцеремонен, а този на жената — пронизителен и напомнящ кряскането на продавачка на риба.

— Няма да остана в тази проклета дупка нито нощ повече — крещеше жената. — Те не искат парите ни! И нас не ни искат! Прави каквото искаш. Аз си тръгвам!

— Бел, престани! Ти…

Затръшване на прозорец. Спорът заглъхна и се превърна в приглушено и пискливо мънкане.

Дасен пое дълбоко дъх. Тази разправия го върна към онова, което му предстоеше. Ето още двама души, които не бяха преминали през бариерата на Сантарога.

Закрачи по чакъла, изкачи четирите стъпала към верандата и премина през двукрилата врата, чиито матирани стъкла бяха украсени със спирални офортни орнаменти. Озова се във вестибюл с висок таван, от който висяха кристални полилеи. Помещението бе облицовано с ламперия от еднозърнесто тъмно дърво, напомнящо повърхността на древни карти. Рецепцията се извиваше откъм ъгъла и достигаше до дясната му страна, а зад нея имаше една отворена врата, от която се чуваше звука на комутаторно табло. От дясната страна на рецепцията имаше широк вход, през който надникна в трапезарията — бели покривки, кристал, сребро. Един дилижанс от времето на Дивия запад беше паркиран от лявата му страна зад кафявочервено кадифено въже, опънато върху месингови колчета с надпис „Не пипай експоната“.

Дасен се спря да разгледа древната пощенска кола. Миришеше на прах и плесен. Малка табела в рамка, поставена върху багажника даваше сведения за историята й: „Използвана през периода 1868 — 1871 година по маршрута Сан Франциско — Сантарога“. Под тази табелка имаше една малко по-голяма рамка, в която беше сложен пожълтял лист хартия, а до него — друга месингова табелка: „Написано от ръката на Черният Барт — поетът разбойник“. Разкривените редове върху пожълтялата хартия гласяха:

„И ей ме тук под дъжд и вятър

В таз разплакана гора

Живота си рискувах за проклетата кола

А то не си е струвало труда.“

Дасен се засмя тихо, премести куфарчето в лявата си ръка, отиде до рецепцията и удари звънеца.

На вратата се появи плешив, сбръчкан и кльощав човек, облечен в черен костюм. Той се втренчи в Дасен, подобно на ястреб готов да го връхлети.

— Да?

— Бих искал да получа стая — рече Дасен.

— По каква работа сте тук?

Неочакваното предизвикателство го накара да настръхне.

— Уморен съм — каза Дасен — искам да поспя.

— Надявам се, само минавате оттук — промърмори човекът. Той се дотътри до рецепцията и бутна една черна книга за регистрации към Дасен.

Дасен взе химикалката от поставката, намираща се до книгата и се подписа.

Служителят му подаде един месингов ключ с месингово номерче и рече:

— Стаята ви е номер петдесет и едно и се намира до ония двамата безделници от Лос Анжелис. После да не се оплаквате, че докато се карат ви пречат да спите — Ръката на човека, в която се намираше ключа се стовари върху плота на рецепцията. — Дължите ми десет долара… в предплата.

— Гладен съм — рече Дасен, изваждайки портфейла си за да плати. — Ресторантът работи ли? — Той взе квитанцията.

— Затваря в девет — отвърна служителят.

— Тук има ли пиколо?

— Изглеждате достатъчно здрав, че да си качите багажа сам. — Човекът протегна ръка към нещо, което се намираше зад гърба на Дасен. — Тръгнете по тия стълбища, стаята ви е на втория етаж.

Дасен се обърна. Зад дилижанса имаше празно пространство.

Там бяха разпръснати кожени тапицирани кресла с високи облегалки за гърба и ръцете, а в някои от тях седяха или четяха неколцина господа в напреднала възраст. Част от светлината идваше от масивни месингови лампиони с абажури с ресни. Между столовете минаваше покрито с пътека пространство, водещо нагоре.

Впоследствие Дасен щеше да се връща многократно към тази сцена като към първия ключ за разгадаването на истинската същност на Сантарога. Сякаш тук времето бе спряло в някакъв отминал век.

Смътно обезпокоен, той се обърна към човека от рецепцията:

— Ще видя стаята по-късно. Може ли да оставя чантата си тук докато се нахраня?

— Оставете я на плота. Нищо няма да й се случи.

Дасен остави куфарчето на рецепцията и забеляза, че служителят го изучава с втренчен поглед.

— Има ли нещо нередно? — попита Дасен.

— Не.

Служителят протегна ръка към чантата, намираща се под ръката на Дасен, но той отстъпи назад, дръпна я изпод любопитните му пръсти и срещна гневния му поглед.

— Хм! — изсумтя онзи. Разочарованието му беше извън всяко съмнение. Той бе искал да надникне в чантата.

Дасен заговори объркано:

— Аз… ъ-ъ, искам да прегледам някои неща докато ям. — И после си помисли: Защо му обяснявам?

Ядосан от онова, което беше направил, той се обърна и закрачи по коридора към трапезарията. Озова се в голямо правоъгълно помещение с един единствен полилей и стенни месингови лампи по стените с ламперия от тъмно дърво.

Креслата около кръглите маси бяха със солидни облегалки за ръцете. От лявата му страна, покрай стената имаше дълъг бар от тиково дърво, а зад него огледало в дървена рамка. От централния полилей и от чашите, натрупани под огледалото, бликаше хипнотична светлина.

Помещението поглъщаше шумовете. Дасен усети, че се е озовал в едно внезапно затишие с погледи извърнати към него. Всъщност появата му мина почти незабелязано.

Облеченият в бяло сако барман, който обслужваше неколцината клиенти на бара, го погледна и сетне продължи да разговаря с един мургав мъж, прегърбен над чаша бира.

Десетина от масите бяха заети от семейства. Недалеч от бара играеха карти. Две самотни дами, усърдно заети с вилиците си, бяха обсебили две отделни маси. Дасен почувства, че хората в тази зала бяха разделени. В едни от тях се усещаше някакво нервно напрежение, а в други — спокойствие, присъщо и на самото помещение. Реши, че може да познае кои от гостите не са местни хора — те изглеждаха уморени, имаха по-смачкан вид, а децата им бяха по-склонни да се разбунтуват.

Дасен продължи към вътрешността на залата и вървейки зърна отражението си в огледалото на бара — чертите на слабото му лице бяха отпуснати и уморени, къдравата му черна коса — разрошена от вятъра, а кафявите очи — изцъклени от напрежение, сякаш все още караше кола. По време на пътуването се беше изцапал и сега до трапчинката на брадичката му имаше петно. Дасен го избърса и в това време си помисли: Ето и още един проходящ пътник.

— Маса ли желаете, сър?

До лакътя му беше изникнал един чернокож келнер — бял жакет, орлов нос, остри мавърски черти и леко посребрени слепоочия. В погледа му имаше нещо заповедническо, което беше в пълно противоречие с облеклото му на сервитьор. Дасен моментално си помисли за Отело. Очите му бяха кафяви и умни.

— Да, моля — за един — рече Дасен.

— Оттук, сър.

Дасен бе заведен до маса, намираща се до по-близката стена. Една от стенните лампи я обливаше с топла жълта светлина. Потъвайки в огромното кресло, Дасен насочи вниманието си към масата до бара — играта на карти… четирима души. Позна единия от тях от снимка, която Джени бе носила със себе си: Пиаже, нейният вуйчо, по професия лекар, авторът на онази статия от медицинския журнал, отнасяща се до веществата, предизвикващи алергии. Пиаже беше едър човек, с посивяла коса, приятно овално лице и странно ориенталско излъчване, което се подсилваше от ветрилото карти, което държеше близо до гърдите си.

— Желаете ли менюто, сър?

— Да. Само секунда… хората, които ей там играят карти с доктор Пиаже.

— Да, сър?

— Кои са те?

— Познавате ли доктор Лари, сър?

— Познавам племенницата му, Джени Сордж. Тя носеше със себе си снимка на доктор Пиаже.

Келнерът погледна към куфарчето, което Дасен беше поставил в средата на масата.

— Дасен — рече той. Тъмното лице беше озарено от широка ослепително бяла усмивка. — Вие сте приятеля на Джени от университета.

Думите на сервитьора можеха да значат толкова много неща, че Дасен остана зяпнал с отворена уста.

— Джени е говорила за вас, сър — рече келнерът.

— О!

— Мъжете, които играят карти с доктор Лари — искате да узнаете кои са те. — Той се обърна към играчите. — Всъщност, сър, човекът, който седи срещу доктор Лари е капитан Ол Мардън. Този отдясно е Джордж Нис. Той е шеф на кооперацията за сирене „Джаспърс“. Човекът отляво се казва Сам Шелър. Господин Сам има частна бензиностанция. Ще ви донеса менюто, сър.

Келнерът тръгна към бара.

Дасен продължаваше да наблюдава картоиграчите, чудейки се какво беше привлякло големия му интерес. Мардън седеше почти с гръб към него. Беше облечен в цивилно облекло, тъмносин костюм, а косата му беше удивително рижа. Той извърна глава надясно и Дасен зърна тясно лице и свити устни с цинична извивка.

Шелър, който държеше частната бензиностанция (изведнъж на Дасен това определение му се стори странно) беше с тъмна кожа, ъгловато индианско лице, сплеснат нос и месести устни. Нис, който седеше срещу него, беше оплешивяващ човек с коса с цвят на пясък, сини очи, тежки клепачи, широка уста и дълбока трапчинка на брадичката.

— Менюто, сър.

Келнерът сложи пред Дасен листа с менюто, поставен в червена папка.

— Изглежда, че доктор Пиаже и приятелите му се забавлявят чудесно с тяхната игра — рече Дасен.

— Тази игра е нещо като обичай, сър. Всяка седмица по това време те са тук, неизменно като самия залез — първо вечерят, а после започват играта.

— Какво играят?

— Различно, сър. Понякога бридж, понякога пинъкъл. Случва се да играят и вист и дори покер.

— Какво имахте предвид под… частна бензиностанция? — запита Дасен. Той вдигна очи към смуглото мавърско лице.

— Всъщност, сър, тук в долината ние не се забъркваме с онези компании и фиксираните им цени. Господин Сам купува бензин откъдето намери, подбирайки най-добрите оферти. При нас цената за галон е с четири цента по-ниска.

Дасен реши да проучи този аспект на бариерата Сантарога. Същността беше в това да не се купува от големите компании, но откъде тогава се набавяха необходимите им петролни продукти?

— Ростбийфът е много добър, сър — рече сервитьорът, посочвайки менюто.

— Препоръчвате ли ми го?

— Да, сър. Угояваме животните с местен фураж. Можем да ви предложим специалитет от изкласила царевица, картофи „Джаспърс“ — т.е. в сос от сирене, много е вкусен, а за десерт имаме парникови ягоди.

— Салата? — попита Дасен.

— Зеленчуците ни не са много хубави тази седмица, сър. Ще ви донеса супата. Борш с подкиселен крем. Може би ще пийнете и една бира. Ще видя дали мога да ви донеса от нашето местно производство.

— Вие ми спестихте необходимостта от меню — рече Дасен и върна обратно червената папка. — Донесете ми нещата преди да съм започнал да ям покривката на масата.

— Да, сър!

Дасен проследи с поглед отдалечаващият се негър, облечен в бяло сако, широкоплещест, самоуверен. Истински Отело.

След малко келнерът се върна със супник, от който излизаше пара, един бял остров от подкиселен крем в него и халба бира с цвета на тъмен кехлибар.

— Забелязах, че вие сте единственият чернокож сервитьор в заведението — рече Дасен. — Да не би това да е с цел да изпъквате?

— Питате ме дали не съм част от шоуто ли, сър? — Изведнъж гласът на келнера беше станал предпазлив.

— Чудех се дали в Сантарога има някакви проблеми с интеграцията?

— В долината трябва да има около трийсет-четирийсет цветнокожи семейства, сър. Тук ние не обръщаме голямо внимание на разликата в цвета на кожата. — Говореше рязко и отсечено.

— Не исках да ви обидя — каза Дасен.

— Вие не сте ме обидил. Трябва да призная, че тук чернокожият келнер е нещо като установен акцент. Място като това… — Той огледа солидното, облицовано с ламперия помещение, — … навремето навярно е разполагало с много чернокожи сервитьори. Присъствието ми тук създава нещо като местен колорит. — Отново онази ослепителна усмивка. — Работата ми е добра, а децата ми се справят дори и по-добре. Две от тях работят в кооперацията, а другото ще става адвокат.

— Три деца ли имате?

— Две момчета и едно момиче. Ще ме извините ли, сър, имам и други маси.

— Да, разбира се.

Когато келнерът си тръгна, Дасен надигна халбата бира. Острият й аромат говореше за изби и гъби. Изведнъж се сети, че Джени беше похвалила местната сантарогийска бира. Той отпи една глътка — меко и нетръпчиво усещане, несъмнения остатъчен вкус на малца. Това беше всичко, което Джени беше казала.

Джени, помисли си той. Джени… Джени…

Защо никога не беше го поканила в Сантарога по време на редовните й екскурзии през уикендите? Спомни си, че тя не беше пропуснала дори и един уикенд. Срещите им ставаха винаги през делнични дни. Припомни си какво му беше разказала за себе си: останала сирак, отгледал я вуйчо й, Пиаже, и неомъжената й леля… Сара.

Дасен отпи още веднъж от бирата и сетне опита супата. Двете неща се връзваха чудесно. Киселият крем имаше аромат, напомнящ на този на бирата, някакъв странен и непознат привкус.

Беше ясно, че Джени го бе обичала, помисли си Дасен. Между тях бе имало нещо химическо, нещо вълнуващо. Но той никога не получи директна покана да се запознае със семейството й, да види долината. Само колебливо опипване на почвата — как би погледнал на това да започне работа в Сантарога? Някой ден трябвало да поговори с вуйчо Лари за някои интересни случаи.

Какви случаи? — зачуди се Дасен, докато си припомняше. Папките с информация за Сантарога, дадени му от доктор Селадор, бяха категорични: „Никакви официално заявени случаи за душевни заболявания.“

Джени… Джени…

Мислите на Дасен се върнаха в онази нощ, когато й предложи да се оженят. Този път от страна на Джени нямаше никакво колебливо опипване на почвата — Можел ли той да живее в Сантарога?

Спомняше си за собственото си недоверие, когато й бе поискал обяснение: „Защо трябва да живеем в Сантарога?“

— Защото не мога да живея никъде другаде. — Това беше нейния отговор. „Защото не мога да живея никъде другаде.“

Обичай ме, обичай моята долина.

Никакви молби не бяха в състояние да изтръгнат от нея някакво друго обяснение. За нея въпроса беше приключен. Накрая той реагира с гняв, роден от нараненото му честолюбие. Да не би тя да смята, че той не е в състояние да я издържа финансово никъде другаде освен в Сантарога?

— Ела и виж Сантарога — беше казала тя умолително.

— Няма да го направя, ако не разгледаме възможността да живеем и другаде.

Безизходица.

Докато си припомняше този сблъсък, Дасен усети по страните му да се разлива топлина. Това беше последната седмица. В продължение на два дни тя отказа да вдигне телефона… а след това реши да не й се обажда повече. Той се скри в наранената си черупка.

А Джени се върна в прекрасната си долина. По-късно той преглътна гордостта си и й написа писмо, в което й предлагаше да дойде и да я види — отговор не последва. Нейната долина я беше погълнала.

Долината, в която се намираше сега.

Дасен въздъхна, огледа се и си спомни за онази напрегнатост, с която Джени беше говорила за Сантарога. Облицованата с ламперия трапезария и сантарогийците около него не съответстваха на представите му за долината.

Защо не отговори на писмото ми, питаше се той. Най-вероятно се е омъжила. Сигурно това е отговора.

Дасен видя келнера да заобикаля бара с поднос в ръката.

Барманът му направи знак и извика: „Уин“. Сервитьорът се спря и остави таблата на бара. Главите им се надвесиха над сервираните в подноса ястия. Дасен остана с впечатлението, че спорят. Малко по-късно келнерът каза нещо с рязко движение на главата, вдигна таблата и я понесе към масата на Дасен.

— Кучия му син, на всяка манджа мерудия — рече той, поставяйки таблата срещу Дасен, и сетне започна да разпределя ястията. — Опита се да ми каже, че не трябва да ви давам „Джаспърс“. Да не давам „Джаспърс“ на един добър приятел на Джени.

Гневът на сервитьора се поохлади. Той поклати глава, усмихна се и постави пред Дасен чиния пълна с храна.

— На тоя свят има твърде много кучи синове и врътковци, от мен да го знаете.

— Барманът — рече Дасен. — Чух го да ви нарича „Уин“.

— Уинстън Бурдо, сър, на вашите услуги. — Той заобиколи масата и се приближи до Дасен. — Не искаше да ми даде бира „Джаспърс“ за вас, сър. — Сервитьорът взе една ледено студена бутилка от подноса и я постави до халбата, която беше сервирал преди това. — Тази не е толкова добра колкото онова, което ви донесох преди това. Но храната наистина е „Джаспърс“. Пустия му никаквец, не може да ме спре да направя това.

— Джаспърс — рече Дасен. — Мислех, че само сиренето се казва така.

Бурдо сви устни, изглеждаше замислен.

— О, не сър. Наименованието Джаспърс се отнася до всички продукти на кооперацията. Джени не ви ли е казвала? — Той се намръщи. — Не сте ли идвал преди в долината, сър?

— Не. — Дасен поклати глава.

— Вие сте доктор Дасен… Джилбърт Дасен.

— Да.

— В такъв случай вие сте възлюбения на Джени. — Бурдо се ухили и рече: — Хранете се, сър. Храната е добра.

Преди Дасен да успее да събере мислите си, Бурдо се обърна и бързо се отдалечи.

„Вие сте възлюбеният на Джени“, помисли си Дасен. Сегашно време… а не минало. Усети силните удари на сърцето си и реши, че е пълен идиот. Просто Бурдо си говореше по този начин. Това беше всичко.

Смутен, той се наведе над храната си.

Първата хапка от ростбифът потвърди пророчеството на Бурдо — крехък и сочен. Силната миризма на заливката на картофите напомняше аромата на бирата и киселия крем.

Възлюбения на Джени.

Думите на Бурдо завладяха съзнанието му и го изпълниха със смут.

Дасен вдигна очи от храната и затърси Бурдо. Келнерът го нямаше никакъв. Джаспърс. Той беше в основата на богатата натрапчива миризма и на този непознат привкус. Вниманието му беше привлечено от бутилката бира, онази без Джаспърс. Не е толкова добра.

Опита я направо от бутилката и установи, че след нея остава горчив металически вкус. После отпи една глътка от халбата — нетръпчиво успокояващо усещане. Дасен почувства, че вкусът и споменът за предишната бира бяха неутрализирани.

Остави халбата, погледна към другия край на помещението и улови втренчения намръщен поглед на бармана.

Та това бяха незначителни неща — две бири, спор между келнер и барман, барман, който го наблюдаваше внимателно — бяха изминали просто няколко секунди, но Дасен усети, че те са заредени с опасност. Припомни си двамата агенти, загинали в долината Сантарога — загинали при злополука… кола навлязла в завоя с твърде голяма скорост, после полетяла в клисурата… падане в река от ръба на скала — удавяне. Нещастни случаи — това беше заключението на следствието.

Дасен продължи да се храни замислено.

След малко Бурдо се върна с ягодите и закръжи над Дасен докато ги опитваше.

— Добри ли са, сър?

— Много са хубави. По-добри са от тази бутилка бира.

— Вината е моя, сър. Може би някой друг път. — Той се покашля дискретно. — Джени знае ли, че сте тук?

Дасен остави лъжицата и се загледа в блюдото с ягоди, сякаш се опитваше да види там отражението си. В съзнанието му внезапно изникна спомена за Джени — облечена в червена рокля, жизнена, усмихната и кипяща от енергия.

— Не… все още не — отвърна той.

— Нали знаете, че Джени все още не е омъжена, сър?

Дасен погледна към картоиграчите. Колко загоряла изглеждаше кожата им! Джени все още не е омъжена! Доктор Пиаже отклони поглед от картите и каза нещо на човека от лявата му страна. Те се засмяха.

— Тя… телефонът й може ли да бъде намерен в телефонния указател, господин Бурдо? — попита Дасен.

— Тя живее с доктор Пиаже, сър. И защо не ми викате просто Уин?

Дасен вдигна очи към острото мавърско лице на Бурдо и изведнъж се зачуди. В говора му имаше само лек южняшки акцент. Склонността към приятелско общуване, нещата, които доброволно му каза за Джени — във всичко това имаше нещо южняшко, задушевно, приветливо… но имаше и други полутонове: някакви търсещи сетива, сурови и директни. Сега психологът в Дасен беше застанал нащрек.

— Отдавна ли живеете в долината, Уин? — запита Дасен.

— Около дванайсет години, сър.

— Как стана така, че се озовахте тук?

Бурдо поклати глава. Устните му се оформиха като печална полуусмивка.

— О, сигурно няма да ви е интересно сър.

— Напротив. — Дасен вдигна поглед към Бурдо и зачака. Трябваше да има някакъв клин, който да се забие дълбоко в тази долина и така тайните й да бъдат разкрити. Джени не е омъжена? Може би този клин беше Бурдо. Дасен знаеше, че в собственото му поведение има някаква откровена стеснителност, която приканваше към доверие. В този случай той заложи на това.

— Е, щом наистина държите да ви разкажа, сър — рече Бурдо. — Бях в затвора в Ню Орлиънс за хулиганско поведение. (Дасен забеляза, че изведнъж южняшкият диалект беше станал по-доловим.) Занимавахме се с разни далавери и говорехме език, от който може да ви настръхнат косите. И изведнъж аз осъзнах какво правя, сър. Това ме накара да преосмисля начина си на мислене и разбрах, че се занимавам с детинщини. Младежки работи. — Бурдо произнесе думата с гордост. — Младежки, сър. И после, когато излязох от затвора, шерифът ми каза да не се връщам повече, а аз се прибрах у дома при жена си и й викам на Ани, викам й, че си тръгваме. Тогава, сър, ние потеглихме и дойдохме тук.

— Просто ей така си тръгнахте?

— Направо отпрашихме, сър. Не беше лесно, а и попаднахме на места, които ни накараха да съжаляваме, че сме тръгнали. Но когато дойдохме тук, разбрахме, че си е струвало труда.

— А преди да дойдете тук просто се скитахте?

— Сякаш Бог ни водеше, сър. Това място сър, ъ-ъ… трудно е да се обясни. Но… е добре, те настояват да ходя на училище че да се усъвършенствам. Това е първото нещо. Мога да говоря един приличен и правилен английски, когато поискам… когато се съсредоточа. (Акцентът започна да изчезва.)

Дасен се усмихна насърчително.

— Тия хора от долината трябва да са много свестни.

— Ще ви кажа нещо, сър — рече Бурдо. — Може би като ви кажа какво ми се случи тука, вие ще разберете. Това е нещо, което едно време би ме наранило ужасно, но тук… Ние сме от задругата Джаспърс, сър. Това се случи веднага щом Уила, дъщеря ми, обяви годежа си с Кол Нис. А Джордж, бащата на Кол, идва и ме прегръща през рамо. „Е добре, Уин, дърто черно копеле“, казва той, „по-добре да си пийнем едно хубаво, защото децата ни ще ни сродяват.“

Ето това беше, господин Дасен. Когато ме нарече черно копеле, той не влагаше абсолютно нищо лошо. То е все едно… все едно да наречеш някой блед русоляв човек тук Белчо. Сякаш казваше, че кожата ми е черна, за да бъда разпознат от някого, който ще ме попита за Ол Мардън, а пък аз да отвърна: „Ей там, оня рижия дето играе карти.“ Бях сигурен, че това е всичко, което Джордж влагаше. Просто разбрах каква е истината. Приемаха ме такъв какъвто съм. Това беше възможно най-приятелския жест от страна на Джордж и той го направи.

Дасен се намръщи, опитвайки се да вникне в думите на Бурдо. Нима от приятелски чувства го е нарекъл черно копеле?

— Не мисля, че разбирате за какво става дума — рече Бурдо. — Може би е необходимо да сте чернокож, че да го разберете. Но… е добре, може би това ще свърши работа. Няколко минути по-късно Джордж ми каза: „Ей, Уин, чудя се какви ще бъдат внуците ни — светли, тъмни или нещо по средата?“ Мисълта за чернокожи внуци извикваше у него само учудване. Всъщност не го беше грижа. Беше просто любопитен. Намираше това за интересно. Нали разбирате, по-късно, когато казах на Ани за това, аз се разплаках. Толкова бях щастлив, че се разплаках.

Разговорът им беше продължил доста време. Дасен забеляза, че и Бурдо си помисли същото. Келнерът поклати глава и промърмори:

— Говоря прекалено много. Мисля, че е по-добре…

Внезапните крясъци откъм бара, недалеч от масата на картоиграчите, прекъснаха изречението на Бурдо. Пълен червендалест мъж, отстъпил на крачка от бара, блъскаше чантата си в плота и крещеше на бармана.

— Вие, кучи синове! — пищеше той. — Мислите си, че сте кой знай к’во и не можете да купувате от мен! Моята фирма не е достатъчно добра за вас! Вие можете да измислите нещо по-добро…

Барманът сграбчи чантата.

— Пусни я, кучи син такъв! — извика дебелият мъж. — Всички вие си мислите, че сте кой знай к’во, все едно сте някоя чужда страна! Аз ли съм аутсайдер? Я чуйте какво ще ви кажа, шайка чужденци! Това е Америка! Това е свободна…

Червенокосият капитан от пътната полиция Ол Мардън се беше надигнал от стола си още при първите признаци на безредие. Сега той сложи огромната си ръка върху рамото на крещящия мъж и го раздруса.

Виковете спряха. Разгневеният човек се завъртя и вдигна чантата си да удари Мардън. В продължение на една дълга и проточила се секунда човекът задържа погледа си върху суровите очи на капитана, които блестяха от властното му лице, и се поколеба.

— Аз съм капитан Мардън, от пътната полиция — рече Мардън. — И ви заявявам, че няма да търпим повече това. — Гласът му беше спокоен, строг… и леко развеселен, както му се стори на Дасен.

Разгневеният мъж свали чантата долу и преглътна.

— Можете да излезете, да се качите в колата си и да напуснете Сантарога — каза Мардън. — Така. И не се връщайте повече. Ще внимаваме за вас и ако отново ви видим в долината, ще ви тикнем в затвора.

Това охлади гнева на дебелия мъж. Раменете му се отпуснаха. Той преглътна и се огледа наоколо, за да срещне втренчените в него очи.

— С удоволствие ще се махна оттук — промърмори той. — Нищо не би могло да ме направи по-щастлив. Никога няма да стъпя отново във вашата мръсна малка долина. Вие смърдите. Всички вие смърдите. — С конвулсивно движение той освободи рамото си от хватката на Мардън и горделиво закрачи към изхода на вестибюла.

Поклащайки глава, капитанът се върна към играта на карти.

В стаята постепенно се възстанови предишния шум, идващ от храненето на хората и техните разговори. Въпреки това Дасен усещаше някаква разлика. Избухването на търговския пътник бе издигнало бариера между сантарогийците и гостите на долината. Някаква невидима стена. Екскурзиантите припряно караха децата си да побързат, за да могат по-скоро да си тръгнат.

Дасен усети напрежението, което се носеше във въздуха. В помещението се бяха зародили стадни чувства — ловци и жертви. Усети миризмата на собствената си пот. Дланите му бяха влажни. Забеляза, че Бурдо беше изчезнал.

Това е глупаво! помисли си той. Джени не е омъжена?

Той си напомни, че е психолог и наблюдател. Но наблюдателят трябваше да наблюдава и себе си.

Защо да не останат тук, попита се той. Цените са разумни.

Извика в съзнанието си картината на областта. Портървил беше на двайсет и пет мили, на десет мили извън долината по пътя, по който беше дошъл. Другото направление водеше към виещ се планински път, пълен със завои, който след около четирийсет мили се вливаше в магистрала 395. На юг в тази посока бяха най-близките селища, но до тях имаше поне седемдесет мили. Това беше област с национални паркове, езера, живописни пътища, лунни ландшафти с хребети от вулканични скали — и целият този район беше рядко населен с изключение на долината Сантарога. Защо тези хора предпочитаха да пропътуват този участък през нощта вместо да отседнат в хотела?

Дасен приключи с вечерята и остави бирата недопита. Преди да направи следващата стъпка трябваше да поговори с шефа на отдела, доктор Шами Селадор. Бурдо беше оставил сметката върху един дискретен кафяв поднос — три долара и осемдесет и шест цента. Дасен сложи върху таблата една банкнота от пет долара и още веднъж се огледа. На пръв поглед всичко изглеждаше дяволски нормално! Картоиграчите се бяха съсредоточили върху играта си. Барманът говореше прегърбен с двама клиенти. Едно момиченце на масата отдясно хленчеше, че не иска да пие млякото си.

Въпреки това нищо не беше нормално и сетивата му крещяха в потвърждение на този факт. Чупливата повърхност в залата беше готова за още един трус и на него му се стори, че не иска да види онова, което може да се открие под нея. Избърса устните си със салфетка, взе чантата си и тръгна към вестибюла.

Куфарът му стоеше върху бюрото до книгата за регистрации. От вратата в дъното в ъгъла се дочуваше бръмченето и мърморенето на включено комутаторно табло. Взе куфара си и провери дали месинговия ключ е в джоба му — две петдесет и едно. Ако се окажеше, че в стаята няма телефон, той реши да слезе долу и да се обади на Шами от някоя телефонна кабина. Чувствайки се донякъде глупаво и потиснат от реакцията си по време на произшествието в ресторанта, Дасен се упъти към стълбището. Няколко чифта очи се взряха в него над разтворените във вестибюла вестници. Те изглеждаха бдителни и любопитни.

Стълбите водеха към мрачен мецанин — бюра, късове бяла хартия. Точно насреща имаше врата, която трябваше да се използва в случай на пожар. Върху нея имаше надпис: „Към втория етаж. Дръж вратата затворена.“

Следващото стълбище завиваше наляво, мъждива светлина идваща отгоре, стени облицовани с широки дъски от тъмно дърво. След още една противопожарна врата се стигаше до коридор с авариен изход отляво. Оставена дървена табела, точно срещу вратата, даваща указания, че стая две петдесет и едно се намира надолу по коридора вдясно. Таванското осветление разположено на голямо разстояние, дебелият керемидено червен килим, широките масивни врати с месингови дръжки и старомодните секретни ключове придаваха на това място атмосферата на деветнайсти век. Дасен наполовина беше готов да срещне някоя прислужница с надиплено боне, престилка с фльонга отзад, пола стигаща до пода, дълги черни чорапи и сантиментални обувки, или някой солиден банкер с тясна жилетка, висока яка и масивна златна верижка на пояса. Почувства, че не е в съзвучие нито с мястото, нито със стила му.

Месинговият ключ се завъртя гладко в патрона на врата две петдесет и едно. Влезе в стая с висок таван и прозорец, гледащ към паркинга. Запали осветлението. Електрическият ключ приведе в действие лампион, украсен с пискюли, намираш се до тоалетна масичка от тиково дърво с дъговидна лицева страна. Кехлибарената светлина откри една леко отворена врата, водеща към облицована с плочки баня (оттам идваше звук на течаща вода), писалищна маса със солидни крака и стол с вертикална облегалка, поставен до нея. Леглото беше тясно, високо и с табла, върху която имаше груба дърворезба.

Дасен натисна с ръка повърхността му. Изглеждаше меко. Остави куфара си на леглото и се загледа в него. В единия край се подаваше малко бял плат. Дасен отвори куфара и огледа съдържанието му. Познаваше се като човек, който старателно и педантично подрежда багажа си. А онова, което беше вътре издаваше лек безпорядък. Някой бе отварял и претърсвал куфара. Всъщност той не беше заключен. Дасен провери вещите си — нищо не липсваше.

Защо се интересуват от мен, зачуди се той.

Огледа се за телефон и го видя — обикновен френски модел, сложен върху лавица до бюрото. Тръгвайки към него, той зърна отражението си в огледалото над тоалетната масичка — широки очи и устни в права линия. Изражението му беше мрачно. Поклати глава и се усмихна. Онова, което се получи, беше нелепо.

Дасен седна на стола и постави слушалката до ухото си. Из стаята се носеше миризмата на дезинфекционен сапун… и нещо, което напомняше чесън. Секунда по-късно той натисна вилката на телефона.

След малко се обади женски глас:

— Тук е рецепцията.

— Бих искал телефонен разговор до град Бъркли — каза Дасен и даде номера. За секунда настъпи тишина и после се чу познатия глас:

— Номера на стаята ви, сър?

— Две петдесет и едно.

— Момент, моля.

Чу как момичето набира номера, а после и звънене. В линията се включи и другият телефонист. Докато го свързваха, Дасен слушаше само с половин ухо. Миризмата на чесън беше твърде силна. Загледа се във високото старо легло и отворения си куфар. Леглото сякаш го приканваше, казвайки му колко е уморен. Гърдите го боляха. Пое дълбоко въздух.

— На телефона е доктор Селадор.

Индийско-оксфордският акцент на Селадор му звучеше познато и близко. Дасен се приведе над телефона и се представи. Изведнъж съзнанието му бе завладяно от това чувство на задушевна близост, което бе съчетано със съзнанието за действителното разстояние и звукът на бръмчащите жици, минаващи почти през половината щат.

— Джилбърт, стари приятелю, разбирам, че си се справил добре. — Селадор говореше жизнерадостно.

— Намирам се в хотел Сантарога, докторе.

— Чувал съм, че е много добър.

— Така изглежда. — Умората, която се носеше с бръмчене по нервната система на Дасен се съчета с усещането, че е направил нещо глупаво. Защо се беше обадил? Проницателният мозък на Селадор сега щеше да търси разни скрити значения, мотиви.

— Предполагам, не се обаждаш само за да ми кажеш, че си пристигнал — рече Селадор.

— Не… аз… — Дасен разбра, че не би могъл да изрази смътната си тревога, би прозвучало нелепо, това усещане за отчужденост, разделението на сантарогийци и външни и малките мравчици, пролазващи по тялото му, които го предупреждаваха за наличие на опасност. — Бих искал да провериш какви са взаимоотношенията на петролната компания с този район — каза Дасен. — Виж, ако можеш да откриеш как осъществяват доставките си в долината. Очевидно тук има независима бензиностанция. Искам да знам кой им доставя газ, бензин, резервни части — и разни неща от този род.

— Това е добра идея, Джилбърт. Ще поставя един от нашите… — Изведнъж се чу пращене и пукане. Линията прекъсна и настъпи пълна тишина.

— Доктор Селадор?

Тишина.

По дяволите! помисли си Дасен.

— Телефонна централа!

В слушалката се обади мъжки глас. Дасен разпозна носовия изговор на служителя от рецепцията.

— Кой създава тази бъркотия? — попита онзи.

— Прекъснаха ми разговор с Бъркли — рече Дасен. — Можете ли…

— Линията е изключена — отговори грубо служителят.

— Възможно ли е да сляза долу във фоайето и да се обадя от телефонна кабина? — попита Дасен. Докато задаваше въпроса си, мисълта за дългия път до вестибюла му се стори отблъскваща. Усещането за умора беше легнало като тежест върху гърдите му.

— В момента не може да бъде осъществен разговор с място извън долината — каза служителят. — Не можем да ви свържем.

Дасен прокара ръка през челото си. Кожата му беше студена и влажна. Зачуди се дали не се е разболял. Стаята около него сякаш се разширяваше и свиваше. Устата му беше пресъхнала и му се наложи да преглътне два пъти преди да заговори отново:

— Кога се очаква да възстановят линията?

— Откъде, по дяволите, да знам? — сопна се човекът от рецепцията.

Дасен отдръпна телефонната слушалка от ухото си и се вторачи в нея. Този служител на хотела беше доста особен… и стаята беше доста особена — начина, по който трептеше и се приплъзваше, миризмата на чесън и на…

Постепенно до слуха му достигна свистене.

Погледът на Дасен, изпълнен с растящо удивление, бе привлечен от старомоден жигльор за газово осветление, който стърчеше от стената, намираща се до вратата на коридора.

Миризма на чесън? Газ!

От телефона се чуваше глас, напомнящ джавкане и лаене.

Дасен погледна надолу към слушалката, която беше още в ръката му. Стори му се, че тя е безкрайно далече. През прозореца, зад телефона се виждаше надпис: Музей на треската за злато. Прозорецът означаваше въздух. Дасен установи, че все още някои мускули му се подчиняваха, залитна към бюрото, падна и разби стъклото с телефона.

Джавкащият глас постепенно затихна.

Дасен осъзна, че тялото му е проснато върху бюрото. Главата му лежеше близо до разбития прозорец. Виждаше телефонния кабел, който се спускаше надолу през перваза. Студеният въздух отвън вееше върху отчужденото му чело, а в гърдите си усещаше болезнен хлад.

Опитаха се да ме убият, помисли си той. Това беше мисъл, изпълнена със смайване и почуда. Съзнанието му се фокусира върху двамата агенти, които вече бяха загинали по време на работа върху този проект. Злополуки. Прости и лесно обясними злополуки… точно като неговата!

Въздухът — как леденееше кожата му от него. И сякаш изгаряше белите му дробове. Там, където слепоочието му се опираше о повърхността на бюрото, кръвта нанасяше тежките си удари. Пулсът му биеше неспирно…

Към него се прибавиха и ударите по вратата. За известно време те се съчетаха в някакъв налудничав синкоп.

— Вътре ли сте? Отворете!

Какъв заповеднически глас. Отворете, помисли си Дасен. Това означаваше да стане на крака, да прекоси стаята и да натисне дръжката на вратата…

Аз съм безпомощен, помисли си той. Те все още могат да ме убият.

Чу стържене на метал. Въздухът го лъхна в лицето с още по-голяма сила. Някой извика: „Газ!“

Нечии ръце го уловиха за раменете. Издърпаха го извън стаята, наполовина с носене, наполовина с влачене. Пред погледа му се люлееше лицето на Мардън, червенокосия капитан от пътната полиция. После видя и служителят от рецепцията — бледо, вторачено лице и чело, което блестеше под жълтеникавата светлина. Точно насреща му имаше кафяв таван. Под гърба си усещаше твърд и жулещ килим.

Обади се носов глас:

— Кой ще плати за този прозорец?

Нечий друг глас:

— Ще доведа доктор Пиаже.

Вниманието на Дасен се съсредоточи върху устата на Мардън, замъглена от многобройни изопачаващи пластове. Стори му се, че ъгълчетата й издаваха гняв. Тя се обърна към реещото се във въздуха бледо лице на служителя от рецепцията и каза:

— По дяволите с твоя прозорец, Джонсън. Толкова пъти ти казвах да махнеш тия газови жигльори оттук. В още колко стаи ги има?

— Не ми говори с тоя тон, Ол Мардън. Познавам те от…

— Пет пари не давам откога ме познаваш, Джонсън. В още колко стаи ги има тия газови жигльори?

Гласът на човека от рецепцията се обади с гневни нотки на наранено честолюбие:

— Само в тази и в още четири на горния етаж, но там няма никой.

— До утре вечерта да си ги махнал — рече Мардън.

Нечии забързани стъпки прекъснаха спора. Овалното лице на доктор Пиаже скри тавана от погледа на Дасен. Върху чертите му бе изписано безпокойство. Дасен усети как някой поставя пръсти върху клепачите му. Пиаже каза:

— Да го сложим на леглото.

— Ще се оправи ли? — попита служителят от рецепцията.

— Въпрос на време — рече Мардън.

— Открихме го навреме — каза Пиаже. — Онази стая от другата страна на коридора свободна ли е?

— Можем да го преместим в номер 260 — рече служителят от рецепцията. — Ей сега ще я отворя.

— Нали разбра, че човека, който насмалко не уби, е приятел на Джени от института? — запита Мардън и гласът му затихна с няколкото крачки, които бе направил по посока на човека от рецепцията.

— Приятел на Джени? — Чу се звука от завъртане на ключ. — Но аз си мислех…

— Няма значение какво си мислел!

Лицето на Пиаже се доближи до Дасен.

— Чувате ли ме, млади човече? — попита той.

Дасен пое болезнено дъх и изкряка:

— Да.

— Главата ви ще ви създава проблеми, но ще се оправите.

Лицето на Пиаже се отдалечи. Дасен усети, че го вдигат на ръце. Таванът се задвижи. Сега се намираше в друга стая: същата като предишната — висок таван и дори шум от течаща вода. Почувства под гърба си повърхността на легло, ръце, които го събличат. Изведнъж усети гадене. Дасен отблъсна ръцете.

Някой му помогна да стигне до банята, където започна да повръща. След това се почувства по-добре — отмалял, но с чиста глава и с по-добър контрол над мускулите си. Видя, че му беше помогнал Пиаже.

— Искате да си легнете пак, нали? — попита Пиаже.

— Да.

— Ще ви направя една инжекция с желязо, която ще противодейства на газовото натравяне в кръвта ви — рече Пиаже. — Ще се оправите.

— Как е дошъл този газ тук? — попита Дасен. Думите бяха произнесени с дрезгав шепот.

— Джонсън има една смахната система от клапи в кухнята — каза Пиаже. — Нямаше да се случи нищо, ако някакъв идиот не беше подал газ към жигльора в твоята стая.

— Мога да се закълна, че ги бях изключил всичките. — Това беше гласа на човека от рецепцията, идващ някъде отвъд вратата на банята.

— По-добре до утре вечерта всички да бъдат запушени — рече Мардън.

Всички те говореха толкова трезво и разумно, помисли си Дасен. Мардън изглеждаше искрено разгневен. Зад изражението на Пиаже не можеше да се крие нищо друго освен загриженост.

Беше ли възможно това наистина да е злополука, зачуди се Дасен.

Спомни си за двамата агенти, които бяха загинали в долината при злополука по време на работа върху проекта.

— Добре — каза Пиаже. — Ол, ти, Пим и другите можете да си ходите. Аз ще го сложа да си легне.

— Добре, Лари. Всички да си тръгват, без изключение. — Това беше Мардън.

— Ще донеса чантите му от другата стая. — Дасен не можа да разпознае този глас.

Малко по-късно, с помощта на Пиаже, Дасен вече беше в леглото, облечен в пижама. Главата му беше бистра, беше се разсънил напълно и се чувстваше самотен, макар Пиаже да беше все още в стаята.

Сред чужди, помисли си Дасен.

— Ето, глътнете това — каза Пиаже. Той пъхна две хапчета в устата му и му поднесе чаша вода. Дасен преглътна и усети как хапчетата се спускат надолу по гърлото му, понесени от водната струя.

— Какво беше това? — попита Дасен, отблъсквайки чашата вода.

— Желязо и приспивателно.

— Не искам да спя. Газта…

— Не сте погълнал толкова много газ. Почивайте спокойно. — Пиаже го потупа по рамото. — Най-доброто лечение за вас е почивка в легло и свеж въздух. От време на време някой ще наминава да ви види как сте. А аз ще се отбия при вас сутринта.

— Някой — рече Дасен. — Сестра?

— Да — отвърна Пиаже. — Сестра. Ще бъдете в пълна безопасност, все едно сте в болница.

Дасен погледна към прозореца и нощта отвъд него. Откъде идва тогава това усещане за опасност, зачуди се той. Някаква реакция ли беше? Чувстваше как приспивателното замъглява и успокоява сетивата му. Но предчувствието за опасност не го напусна.

— Джени ще се зарадва като разбере, че сте тук — каза Пиаже. На излизане от стаята той угаси осветлението и тихо затвори вратата.

Стори му се, че мракът го задушава. Пребори се с паниката и поне външно се успокои.

Джени… Джени…

Спомни си за странния разговор между Мардън и служителя от рецепцията, Джонсън. „… Приятел на Джени от института…“

Какво си беше помислил Джонсън? И какво беше онова нещо, което Мардън не му позволи да доизрече?

Дасен се бореше с приспивателното. Капенето от банята завладяваше съзнанието му.

Стаята беше чуждоземна килия.

Наистина ли беше просто злополука?

Спомни си хаотичното усещане за паника, в момента в който погледът му се спря върху свистящия газов жигльор. Сега, когато опасността беше отминала, го връхлетя ужас.

Не би могло да е злополука!

Но защо му е на Джонсън да го убива?

Накъсаният телефонен звън не му даваше покой. Бяха ли оправили линията? Какво бе направил Селадор? Той познаваше тукашните опасности.

Дасен почувства, че приспивателното започва да надделява над съзнанието му. Опита се да се съсредоточи върху проучването. Замисълът беше зашеметяващ. Чуваше как Селадор разяснява онези аспекти, които превръщаха проекта „Сантарога“ в блестящ скъпоценен камък:

Погледнато поотделно, нито един от фактите, влизащи в този информационен масив, не би могъл да бъде разглеждан като тревожен или заслужаващ по-голямо внимание. Може би ще ви заинтересува обстоятелството, че нито един човек от Кловърдейл, Калифорния, не е постъпвал в болница за душевноболни. Може би донякъде ще ви бъде интересно да научите, че жителите на Хоуп, Мисури, пушат много малко. Ще се обезпокоите ли от това, че бизнесът в Инъмклоу, Вашингтон, е изцяло в ръцете на местни жители? Определено не. Но когато всички тези обстоятелства, а и някои други, бъдат отнесени към една единствена общност, се получава нещо тревожно. В този случай има разлика.

Капенето от банята непреодолимо отвличаше вниманието му. Опасна разлика, помисли си Дасен. Кой ли ще ме навести, зачуди се той.

Дойде му на ум да се попита кой е бил тревога. Някой е решил, че счупеният прозорец е сигнал за опасност. Най-вероятно това да е бил Джонсън, служителят от рецепцията. Но защо му е да вика помощ за човек, когото се опитва да убие? Параноята в неговите собствени мисли започна да се отразява и на Дасен.

Това беше злополука, помисли си той. Злополука, станала на място, за което е характерно едно опасно различие.

На сутринта Дасен се събуди с усещането за глад. То бе придружено от спазматични болки. Събитията от предишната нощ нахлуха в паметта му. Имаше чувството, че някой е ритнал главата му отвътре.

Изправи се полека. Точно срещу него, зад прозореца, се виждаха зелените листа на един дъбов клон. Сякаш някаква скрита сила, установила контрол над цялото му тяло, го накара да погледне към вратата за да види дали там няма газов жигльор. Търсещите му очи не откриха нищо друго освен една кръпка върху тапета, прикриваща мястото на газовия жигльор.

Опитвайки се да държи главата си колкото се може по-изправена, Дасен стана от леглото и тръгна към банята. Студеният душ възстанови донякъде чувството му за реалност.

Непрекъснато си повтаряше: „Това беше злополука“.

Когато се върна от банята, Дасен видя една сойка, която пищеше от дъбовия клон. Този звук го накара да почувства болка, наподобяваща камбанен звън. Гладът го подтикна да се облече набързо. Сойката вече си имаше компания. Птиците цвъртяха и се стрелваха една към друга около дъбовия клон, а качулките им потрепваха. Дасен скръцна със зъби и се погледна в огледалото за да върже вратовръзката си. Докато приключваше с възела, той зърна в огледалото как вратата откъм коридора бавно се отваря навътре. Появи се количка с поднос. Чу се дрънкане на съдове. Вратата се отвори по-широко.

Момичето, което влезе, бутайки количката напред, беше Джени. Дасен се вторачи в отражението й в огледалото, а ръцете му замръзнаха върху вратовръзката. Тя беше облечена в червена рокля. Дългата й черна коса беше хваната с панделка в тон с тоалета. Кожата й имаше загар, говорещ за здраве. Чертите на овалното й лице бяха застинали в бдително очакване. Устните й бяха така пълни както ги помнеше, сякаш всеки момент щяха да се усмихнат, а на лявата й страна потрепваше колеблива трапчинка.

— Свърши с вратовръзката си — рече тя. — Донесох ти закуска. — Гласът й беше какъвто го помнеше, леко дрезгав, успокояващ.

Дасен се обърна и тръгна към нея, сякаш го бяха дръпнали с въже. Джени остави количката и го посрещна в средата на стаята. Тя се озова в прегръдките му и вдигна устни да я целуне. Той почувства топлината на устните й, а познатото усещане от тялото, което се притискаше към него, му се стори като завръщане у дома.

Джени се отдръпна и заразглежда лицето му.

— О, Джил — каза тя. — Толкова много ми липсваше. Защо поне не ми писа?

Той се втренчи в нея. Беше толкова изненадан, че в първия момент не можа да отговори.

— Но аз ти писах. Ти не ми отговори нито веднъж.

Тя го отблъсна, а лицето й се свъси.

— О-о! — Джени тропна с крак.

— Е, виждам, че си го намерила. — На вратата стоеше доктор Пиаже. Той вкара количката в стаята и затвори вратата.

Джени се завъртя към него.

— Вуйчо Лари! Ти ли скри писмата на Джил?

Пиаже отмести поглед от нея към Дасен.

— Писма? Какви писма?

— Джил ми е писал, а аз не получих нито едно негово писмо!

— О. — Пиаже кимна. — Ами, нали знаеш какво правят понякога в пощата — когато момичето е от долината, а пък приятелят й не е.

— О! Иска ми се да им издера очите!

— Спокойно, момиче. — Пиаже се усмихна на Дасен.

Джени се върна в прегръдките на приятеля си и го изненада с още една целувка. Когато я откъсна от себе си, беше леко задъхан.

— Да — рече тя. — И ето те тук. Онези кокошки от пощата не могат да те изхвърлят в кошчето за боклук.

— Какви кокошки? — попита Дасен. Той разбра, че е пропуснал част от разговора. Топлината на целувката на Джени и поведението й, сякаш нищо между тях не се беше променило, го накараха да се чувства беззащитен и да застане нащрек. В края на краищата бе изминала цяла година. Нараненото му мъжко честолюбие го бе спирало да дойде тук в продължение на година, да, а също и страхът, че ще намери Джени омъжена… изгубена завинаги. Но какво я беше спирало нея? Тя можеше да дойде в Бъркли, дори и само на посещение.

Аз също можех да дойда.

Джени се усмихна широко.

— Защо се усмихваш? — попита я той. — Освен това не ми обясни тази работа с пощата и…

— Усмихвам се, защото съм страшно щастлива — рече тя. — Усмихвам се, защото виждам какво ти се върти в главата. Защо нито един от нас не е дошъл да види другия по-рано? Е добре, ти си тук и аз знаех, че това ще стане. Просто знаех, че ще дойдеш. — Джени го прегърна поривисто и каза: — За пощата…

— Струва ми се, че закуската на Джилбърт изстива — рече Пиаже. — Нали нямаш нищо против да те наричам Джилбърт?

— Нищо против няма — каза Джени. Гласът й беше шеговит, но изведнъж тялото й се скова. Тя се отдръпна от Дасен.

Пиаже вдигна похлупака на една от чиниите в количката и обяви:

— Омлет „Джаспърс“. Истински Джаспърс.

Джени заговори, сякаш се оправдаваше, а жизнерадостното й настроение по някакъв необясним начин се беше изпарило:

— Направих го сама, в кухнята на Джонсън.

— Разбирам — рече Пиаже. — Да… е, може би така е най-добре. — Той посочи чинията: — Опитай го Джилбърт.

Мисълта за храна накара стомаха на Дасен да се свие на възел. Искаше му се да седне и да изгълта омлета, но нещо го спря и той се поколеба. Не можеше да се отърве от натрапчивото усещане за опасност.

— Какъв е този Джаспърс? — попита той.

— О, това ли било — рече тя, придърпвайки количката до стола зад бюрото. — Джаспърс е всичко онова, което се прави с продукцията на кооперацията. Това е нашето специално сирене за омлет. Сядай и яж.

— Ще ти хареса — каза Пиаже. Той прекоси стаята, сложи ръка върху рамото на Дасен и го подкани да седне. — Но нека преди това те прегледам набързо. — Пиаже пощипна долната месеста част на лявото му ухо, разгледа я и после се втренчи в очите му. — Изглежда, че всичко е наред. Как е главата?

— Сега е по-добре. Но когато се събудих, беше ужасно.

— Добре… Изяж си закуската. Почини си ден-два. Ако почувстваш гадене или общи симптоми на сънливост и апатия, веднага ми се обади. Препоръчвам ти за обяд да ядеш черен дроб, а по Джени ще ти изпратя хапчета с желязо. Времето, което си останал в онази стая, не е било достатъчно дълго, че да предизвика някакви трайни увреждания.

— Като си помисля за безотговорността на този господин Джонсън, ми идва да взема един от сатърите му и да го запратя по него — рече Джени.

— Днес сме кръвожадни, нали? — каза Пиаже.

Дасен взе вилицата и опита омлета. Джени го наблюдаваше в очакване. Омлетът беше превъзходен — сочен и с лек привкус на сирене. Той преглътна и й се усмихна.

Джени отвърна на усмивката му.

— Нали разбираш — рече тя, — това е първата храна, която готвя за теб.

— Не го пришпорвай, момиче — каза Пиаже. Той я погали по главата и рече: — А сега ви оставям двамата. Защо не вземеш да доведеш младия си приятел вкъщи на обяд? Ще накарам Сара да приготви онова, от което той има нужда. — Пиаже погледна към Дасен. — Приемаш ли поканата?

Дасен преглътна още една хапка от омлета. Сиренето остави в устата му остър вкус, който му напомняше за непастьоризираната бира, сервирана му от Бурдо.

— За мен ще бъде чест, сър — каза той.

— Е, чак пък чест — рече Пиаже. — Ще те чакаме около седем. — Той погледна часовника си. — А сега е почти осем и половина, Джени. Днес не си ли на работа?

— Обадих се на Джордж и му казах, че ще закъснея.

— Той не възрази ли?

— Казах му… че ми е дошъл на гости… приятел. — Джени поруменя.

— А, така ли? Е, гледай да не си навлечеш неприятности. — Пиаже се обърна, наведе глава и тръгна към вратата с тежка и решителна стъпка.

Джени погледна Дасен със стеснителна усмивка, в която се четеше въпрос.

— Не обръщай внимание на вуйчо Лари — рече тя. — Той си е такъв — бързо преминава от една вълна на друга. Иначе е искрен и прекрасен човек.

— Къде работиш? — попита Дасен.

— В кооперацията.

— Във фабриката за сирене?

— Да. Аз… работя в отдела по качество и контрол.

Дасен преглътна, напомни си, че е тук за да прави пазарно проучване. Той беше шпионин. Какво ли щеше да каже Джени, когато узнае това? Но около нея беше изникнала още една загадка. Тя имаше изключителен талант в областта на клиничната психология — дори и според доктор Селадор, чийто критерии бяха високи. И въпреки това… Джени работеше във фабриката за сирене.

— Тук няма ли някаква работа… в твоята област? — попита Дасен.

— Работата е добра — отбеляза Джени. Тя седна на края на бюрото и залюля крака. — Довърши си закуската. Кафето не съм го правила аз. От кафе-машината на хотела е. Ако е твърде силно, не го пий. В металната кана има портокалов сок. Спомних си, че обичаш само черно кафе и не донесох…

— Ей, я поспри малко! — рече Дасен.

— Знам, че говоря прекалено много — каза тя и после обгърна раменете си с ръце. — О, Джил, толкова съм щастлива, че си тук. Довърши закуската си, а след това, ако искаш, можеш да ме изпратиш до кооперацията. Може би ще успея да те разведа из фабриката. Мястото е очарователно. Отзад в склада има безброй тъмни кътчета…

Дасен приключи с кафето си и поклати глава.

— Джени, ти си непоправима.

— Джил, ти ще обикнеш нашата долина. Знам това — заяви тя.

Дасен избърса устните си със салфетка. Тя все още беше влюбена в него. Всеки неин поглед издаваше това. А и той… той също я обичаше. Но онази стара песен, „обичай ме, обичай моята долина“, си беше все същата. Това беше станало очевидно от думите й. Дасен въздъхна. Той виждаше пред тях да се мержелее една огромна сляпа стена на неразрешими различия. Ако любовта й беше достатъчно силна, че да устои на откритието за истинската му задача тук, дали не би могла да понесе и скъсването с живота в долината. Би ли дошла с него, когато дойде време да напусне Сантарога?

— Джил, добре ли си? — попита тя.

Той бутна стола си назад и се изправи.

— Да. Аз…

Телефонът иззвъня.

Джени се пресегна назад и вдигна слушалката към ухото си:

— Стаята на доктор Дасен. — Тя му се усмихна широко, но веднага след това се намръщи. — О, това сте вие, господин Пем Джонсън, така ли? Е добре, имам да ви казвам едно-друго, господин Джонсън! Това, че едва не сте убил доктор Дасен, ме кара да мисля, че вие сте престъпник! Ако бяхте… Не! Не се опитвайте да се извинявате! Отворени газови кранове по стаите! Смятам, че доктор Дасен трябва да ви съди и да ви отнеме всеки цент, който имате!

От телефона долиташе стържещ тенекиен звук. Дасен дочу само няколко думи. Широката усмивка отново се върна върху лицето на Джени.

— Джени Сордж е на телефона, щом искате да знаете — рече тя. — Недейте… добре, ще ви кажа, ако млъкнете за малко. Дошла съм тук за да донеса на Дасен онова, което му препоръча доктора — добра закуска. Той не смее да яде храна, приготвена от вас. Вероятно в нея ще има отрова!

Дасен прекоси стаята, отиде до поставката за багаж, където беше оставен куфара му и го отвори. После се обади през рамо:

— Джени, какво за Бога иска този?

Тя му махна с ръка да мълчи.

Дасен започна да рови из куфара, търсейки чантата си. Опита се да си спомни какво се беше случило с нея по време на бъркотията миналата нощ. Огледа и стаята. От чантата нямаше нито следа. Някой бе отишъл в другата стая да пренесе багажа му. Може би същия този човек беше пропуснал да вземе чантата. Дасен се замисли за съдържанието й и навлажни устните си с език. В нея имаше описание на всяка една от стъпките му, включени в програмата по разнищване на мистерията около бариерата Сантарога. Ако тази информация попаднеше в неподходящи ръце, това можеше да му причини много главоболия и да издигне нови бариери.

— Ще му кажа — рече Джени.

— Чакай малко — намеси се Дасен. — Искам да говоря с него. — Той взе телефона от нея. — Джонсън?

— Какво желаете? — Същият носов изговор с нотки на враждебност. Но Дасен не можеше да го вини след онова, което Джени му беше наговорила.

— Чантата ми — каза той. — Беше в предишната ми стая. Бихте ли изпратили някой с ключ и…

— Проклетата ви чанта не е в онази стая, господине. Зная това, защото сам я почистих.

— Къде е тогава? — попита Дасен.

— Ако става дума за същата оная чанта, за която бяхте толкова чувствителен вчера вечерта, тогава мога да ви кажа, че видях капитан Мардън да си тръгва, след цялата бъркотия причинена от вас, с нещо, което приличаше на нея.

— Причинена от мен? — Гласът на Дасен потрепваше от обида. — Вижте, Джонсън! Престанете да изопачавате фактите!

След секунда мълчание Джонсън отвърна:

— Да, вината беше моя. Простете.

Внезапният пристъп на откровеност у Джонсън обезоръжи психолога в Дасен. По някакъв начин поведението му напомни за Джени. Той реши, че при сантарогийците има нещо като неуравновесено усещане за реалността, което беше едновременно и подкупващо и объркващо. Когато събра мислите си, той можа само да каже:

— А защо чантата ми е била в ръцете на Мардън?

— Това си е ваш проблем, нека той ви каже — заяви Джонсън с цялата си предишна враждебност. Чу се рязко изщракване — линията беше прекъсната.

Дасен поклати глава и постави слушалката на мястото й.

— Ол Мардън иска да обядва с теб в „Блу ю“^[2].

— Ъ? — Той вдигна очи към нея, погълнат от мислите си. За да вникне в думите й, му беше необходимо известно време. — Мардън… обяд?

— В дванайсет часа. „Блу ю“ се намира на авенюто на великаните в участъка на града… след първия разклон веднага вдясно.

— Мардън? Капитанът от пътната полиция?

— Да. Джонсън току-що предаде съобщението. — Джени се приплъзна и скочи от бюрото, проблясване на колене, червена пола, понесла се в кръг. — Хайде. Изпрати ме до работата.

Дасен взе сакото си и се остави да го изведат от стаята.

Тази проклета чанта с всичките й формуляри, бележки и писма, помисли си той. Всичко беше там! Но мисълта, че всичко щеше да излезе наяве му носеше някакво своеобразно чувство на удовлетворение. Явно не ме бива за работа в тайните служби.

Но беше очевидно, че разкритието за истинската му задача тук щеше да доведе до още по-пълно мълчание и затвореност. А каква ли щеше да бъде реакцията на Джени?