Том Кланси
Мечката и драконът (41)

40.
Мода и декларации

— Казвай, Джордж — нареди му Райън.

— Започна се. Оказва се, че много договори за следващия моден сезон не са подновени, а също и тези за коледните играчки — докладва министърът на финансите. — При това не сме само ние. Италия, Франция, Англия, всички бягат от тях. Китайците са успели да направят голям пробив в текстилната промишленост и са засегнали интересите на много хора, докато са го правели. Да, ама птичето, което стоеше на рамото им, отлетя, а те останаха с празна торба, и то много голяма, Джак. Става въпрос за милиарди.

— Как ще им се отрази това? — попита държавният секретар.

— Скот, съгласен съм, че е странно съдбата на една страна да зависи от сутиените „Виктория сикрет“, но парите са си пари. Те са им нужни, а в сегашните им валутни сметки внезапно се появи голяма дупка. Колко голяма ли? За милиарди. От това те ще почувстват ужасни болки в корема.

— Какви ще бъдат отрицателните последици за нас? — попита Райън.

— Това не е в компетенциите на моето министерство, Джак — отвърна Уинстън. — За тези неща отговаря Скот.

— Добре. — Райън се извърна към другия си министър.

— Преди да мога да отговаря на този въпрос, трябва да знам какви ще бъдат последиците за китайската икономика. — Уинстън сви рамене. — Теоретично погледнато, те би трябвало да преодолеят лесно сегашните трудности, но ще зависи как ще се опитат да компенсират сегашния недостиг на средства. Тяхната национална индустриална база е невероятна смесица от държавни и частни предприятия. Разбира се, ефикасните са частните, а държавните предприятия, които са най-зле, принадлежат на армията. Имах възможност да се запозная с анализи за мениджърските решения на техните военни, които са толкова налудничави, че при пръв прочит човек не може да повярва на очите си. Военните по принцип не ги бива много в съзиданието, те са по-добри в рушенето, а и марксизмът допълнително обърква работите. Така че тези „предприятия“ пропиляват огромни средства. Ако ги закрият или поне съкратят персонала им, това донякъде ще компенсира сегашните загуби и те ще могат да продължат нататък. Обаче няма да го направят.

— Това е точно така — съгласи се Адлер. — Там армията има голямо политическо влияние. Тя се контролира от партията, но влиянието на армията е много силно. В Китай има значително политическо и икономическо недоволство и армията им е нужна, за да държи нещата под контрол. Точно по тази причина военните получават една значителна част от националния бюджет.

— В Съветския съюз не постъпваха като тях — възрази президентът.

— Не забравяй, че това е друга страна, с друг манталитет.

— Клингони — изсумтя Райън и кимна. — Добре, продължавай.

Уинстън пак започна пръв.

— Не можем да предскажем какво въздействие ще има това върху обществото им, без да знаем как ще реагират на недостига на средства.

— А ако се разпищят, когато започне да ги боли? — попита Райън.

— Тогава ще трябва да направят нещо, което да покаже, че сменят политиката си. Например да възстановят поръчките за „Боинг“ и „Кетърпилър“, като при това го направят публично.

— Няма да го направят, не могат — усъмни се Адлер. — За тях според азиатските им разбирания това ще е прекомерна загуба на престиж. Няма да го направят. Могат да ни предложат някои отстъпки, но ще искат да не става открито.

— Обаче подобен вариант не е приемлив за нас. Ако се опитам да изляза с такова нещо пред Конгреса, те първо ще ми се изсмеят, а след това ще ме разпнат на кръст — каза Райън и отпи една глътка от питието си.

— Но те не могат да разберат, че ти не си в състояние да казваш на Конгреса какво да прави. За тях ти си един силен ръководител и трябва сам да вземаш решенията — каза Орелът на президента.

— Нямат ли представа как работи нашето правителство? — попита Райън.

— Джак, сигурен съм, че имат най-различни експерти, които са запознати с нашия конституционен процес по-добре от мен, но членовете на Политбюро не са длъжни да се съобразяват с мнението им. Те идват от съвсем различна политическа среда и разбират само нея. За нас „народът“ това е общественото мнение, разните допитвания до него и най-вече изборите. За тях това са работниците и селяните, от които се очаква да правят каквото им се нареди.

— И ние правим бизнес с тези хора? — отправи въпроса си Уинстън към тавана.

— Това се казва политика, съобразена с реалността — обясни Райън.

— Не можем да се държим така, като че ли те не съществуват. Та те са над един милиард, а между другото имат и ядрени оръжия, дори балистични ракети. — Това внасяше твърде неприятен елемент в общото уравнение.

— Според ЦРУ те са общо дванадесет на брой. Можем да превърнем страната им в паркинг, ако се наложи, само че сега за това ще са необходими двадесет и четири часа вместо четиридесет минути — каза Райън на гостите си. Усети да го полазват студени тръпки, макар че подобна възможност беше твърде теоретична. — А и те го знаят. Кой би искал да бъде крал на някой паркинг? Предполагам, че умът им стига да разберат поне това, нали, Скот?

— Мисля, че да. Дрънкаха оръжие срещу Тайван, но напоследък престанаха да правят дори това. Особено откакто Седми флот е непрекъснато в района, въпреки че това ни коства доста гориво за корабите.

— Както и да е, този недостиг на средства ще се отрази ли много зле на икономиката им? — попита Джак.

— Не мисля, освен ако не са прекалено тъпи.

— Скот, те тъпи ли са? — попита Райън държавния секретар.

— Не чак толкова, поне аз не мисля така — отвърна той.

— Тогава да се кача горе и да си налея още едно питие — каза Райън и стана. Другите също станаха.

 

 

— Това е лудост! — каза Цян Кун на Фан, когато двамата разговаряха по същия въпрос.

— Съгласен съм с теб, Пян, но трябва да убедим и останалите.

— Фан, това може да ни разори. С какво ще купуваме пшеница и петрол?

— Какви са резервите ни? — Министърът на финансите се облегна назад, за да помисли. Затвори очи и се опита да си спомни цифрите, които му се съобщаваха всеки първи понеделник от месеца. След това ги отвори. — Реколтата миналата година беше по-добра от средната. Имаме храна за една година, ако предположим, че тазгодишната реколта бъде на средното равнище и дори малко по-лоша. Неотложният ни проблем е петролът. Напоследък сме изразходвали много заради постоянните военни маневри на армията на север и по крайбрежието. Имаме резерви от петрол за четири месеца, а пари — да купим за още два. След това ще трябва да намалим употребата. Сега задоволяваме сами нуждите си от въглища. Така че ще имаме необходимата ни електрическа енергия. Ще има осветление. Влаковете ще вървят, но за армията трябва да бъдат въведени ограничения. — Той не добави, че това няма да е толкова лошо.

И двамата ценяха китайската народноосвободителна армия, но днес тя изпълняваше по-скоро функциите на вътрешна служба за сигурност като една голяма и добре въоръжена полицейска сила, а не като истински гарант на националната сигурност, срещу която не се виждаше реална заплаха отвън.

— На военните това няма да се хареса — предупреди Фан.

— Не ме интересува много какво ще им хареса и какво не, Фан — отвърна министърът на финансите. — Трябва да извадим една страна от деветнайсети век, да развиваме промишлеността си, да храним народа и да откриваме работни места. Идеологията от времето на нашата младост не успя да стори това, което ни учеше.

— Да не искаш да кажеш, че…?

Цян се размърда в стола си.

— Помниш ли какво казваше Дън? Не е важно дали котката е черна или бяла, щом като лови мишки. След това Мао го прати в изгнание, а сега ние трябва да храним 200 милиона гърла повече. Единствените допълнителни средства за това идват от черната котка, а не от бялата. Живеем в практичен свят, Фан. Аз също имам копие от малката червена книжка, но никога не съм се опитвал да го ям.

Този бивш инженер от железопътното строителство също бе повлиян от бюрокрацията в неговата работа като предшественика си, който умря сравнително рано на 78 години, преди да бъде изключен от Политбюро. Цян беше по-млад, на 66 години, и би трябвало да се научи да бъде по-предпазлив както в думите, така и в мислите си. Фан точно се канеше да му го каже, когато Цян продължи.

— Фан, хора като теб и мен трябва да могат да разговарят свободно помежду си. Ние не сме студенти, изпълнени с революционен плам. Имаме зад гърба си години и опит и трябва да можем да говорим по проблемите открито. Губим твърде много време в нашите съвещания, за да коленичим пред трупа на Мао. Този човек е мъртъв, Фан. Да, той беше голям лидер на нашия народ, но не беше Бог, Буда, Исус или някой друг. Той беше просто човек и имаше идеи, повечето от които бяха правилни, но някои се оказаха погрешни. Те не проработиха. Големият скок не постигна нищо, а Културната революция освен че стана причина за избиването на неудобни интелектуалци и смутители на реда, доведе до гладната смърт на милиони, а това не беше нужно, нали?

— Съгласен съм с теб, млади приятелю, но по-важно е как ще представиш идеите си — предупреди Фан кандидат-члена на Политбюро, който нямаше право на глас. „Ако ги представиш глупаво, ще се озовеш в някоя кооперативна фирма и ще броиш чувалите с ориз.“

Беше стар, за да ходи бос из оризищата като наказание за идеологическа измяна.

— Ще ме подкрепиш ли? — попита Цян.

— Ще се опитам — отвърна с половин уста Фан. В същия ден той трябваше да се застъпи и за проблема на Шен Хъпин, а това нямаше да бъде лесно.

 

 

Преброиха парите, които министерството на Цян трябваше да преведе. Китайците имаха договори, за които трябваше да се плаща. Доставката на танкера беше поръчана отдавна, защото това се правеше предварително, и сега той се приближаваше към иранското крайбрежие, за да товари. За по-малко от ден щеше да качи 456 000 тона суров петрол и да се отправи обратно през Персийския залив, след това щеше да се насочи на югоизток, за да заобиколи Индия, щеше да мине транзит през много натоварения Малакски пролив, покрай Сингапур, а след това щеше да вземе курс на север към огромната новопостроена рафинерия в Шанхай, където да разтовари за 30–40 часа. После пак щеше да се отправи по обратния път към Залива за нов товар и така до безкрай.

Само че този процес не беше съвсем безкраен. Щеше да приключи, когато парите свършеха, защото на моряците трябваше да се плаща, дълговете към танкера да се обслужват, а най-вече защото петролът се купуваше с пари. Танкерът не беше само един. Имаше няколко такива, наети от Китай. Сателитът, който наблюдаваше само тази част от световната търговия с петрол, ги виждаше отдалеч като леки коли по магистрала, които непрекъснато сновяха насам-натам между две точки. Като колите те не посещаваха само тези две места. Имаше и други пристанища, където товареха петрол, а в други — разтоварваха. За екипажите на танкерите местата за товарене и разтоварване нямаха голямо значение, защото повечето време прекарваха в морето, а то винаги си оставаше едно и също. Нямаше значение и за собствениците на танкерите, нито за посредниците за наемането им. За тях важното беше да си получат парите за свършената работа.

За наемането на този танкер парите бяха преведени по банков път от една сметка в друга, а екипажът само наблюдаваше товарния процес на таблото с уредите. Самият петрол в тръбите не се виждаше. Част от екипажа беше на брега, за да види оттам танкера си, да си купи някои книги и списания за четене от корабния агент, както и видеокасети с филми, храна, пиене и разни други неща, нужни за дългото пътуване. Някои моряци търсеха и женски ласки, но в Иран тези неща не ставаха много лесно. Никой от екипажа не знаеше, нито пък се замисляше много кой плаща за всичко това. Неговата работа беше да обслужва ефикасно и безопасно кораба. Много от командващите офицери бяха тук с жените си, за които пътуването беше една дълга, но отегчителна разходка. Всеки модерен танкер имаше плувен басейн и плаж на палубата плюс сателитна телевизия за новини и забавления. Никой от тях всъщност не се интересуваше много в каква посока се отправяше корабът, защото за жените пазаруването си е навсякъде едно и също и всяко ново пристанище си имаше своите привлекателни страни.

Танкерът „Световен прогрес“ беше нает в Лондон и трябваше да направи още пет курса до Шанхай, докато изпълни цялата поръчка. Плащането обаче ставаше за всеки отделен рейс и парите за него се превеждаха седем дни предварително. Собствениците и екипажът не се безпокояха много за тези неща. Нали в крайна сметка имаха работа с държави, за които се предполагаше, че имат добри кредитни линии. След време товаренето завърши. Компютризираната система показа на първия помощник, че товаренето е приключило нормално и той уведоми за това капитана, който от своя страна нареди на главния инженер да включи двигателите. Дизеловите двигатели улесняваха нещата и след по-малко от пет минути машинното отделение имаше готовност да излезе в открито море. Двайсет минути след това мощните пристанищни влекачи изтеглиха кораба от товарния кей. Тази маневра беше най-деликатната за екипажа, защото само в пристанището имаше риск от сблъсък и реална опасност от сериозни повреди. След два часа танкерът вече беше на собствен ход, насочвайки се към Бандар Абас и след това към открито море.

— Да, Цян — каза уморено Ху, — продължавай.

— Другари, на последната ни среща ви предупредих за един важен потенциален проблем. Сега той вече стои пред нас и става все по-голям.

— Изпитваме недостиг от пари ли, Цян? — попита Цзян Хансан, едва прикривайки усмивката си.

Отговорът само го развесели още повече.

— Да, Цзян, изпитваме.

— Как може една страна да остане без пари? — попита влиятелният член на Политбюро.

— По същия начин, както и един работник във фабрика, който е харчил повече, отколкото получава. Другият начин е да обидиш боса си и да загубиш работата. Ние направихме и двете — отвърна спокойно Цян.

— Какъв е този бос? — попита Цзян с ледена любезност.

— Другари, на това му казваме търговия. Ние продаваме стоки на другите и в замяна получаваме пари, които използваме за покупка на стоки от тях. Тъй като не сме селяни от старо време, които си разменят прасе за овца, трябва да използваме парите, които са средство за международен обмен. От нашата търговия с Америка имахме годишно положително салдо от порядъка на 70 милиарда долара.

— Много великодушно от страна на чуждите дяволи — отбеляза премиерът Ху.

— Почти цялата част от тази сума използваме за различни цели, напоследък главно за нашите колеги от армията. Повечето от тези неща са покупки по дългосрочни договори, за които е нужно предварително заплащане, каквато е практиката в международната търговия с оръжие. Към тях трябва да прибавим петрола и пшеницата. Има и други важни неща за нашата икономика, но за момента ще съсредоточим вниманието си върху тези. — Цян огледа присъстващите, за да види някакво одобрение. Получи го, въпреки че министърът на отбраната маршал Лю Цун, главнокомандващ на народноосвободителната армия и господар на огромната й индустриална империя, го стрелкаше с очи. Разходите на неговата империя бяха изрично споменати и това не му хареса.

— Другари — продължи Цян, — сега сме изправени пред загубата на доста, а може би и много от положителния баланс в търговията с Америка, а също и с другите страни. Виждате ли това? — той размаха купчина телекси и съобщения по електронната поща. — Това са уведомления за анулиране на търговски поръчки и прекратяване на плащания. Нека да поясня. Това са милиарди загубени долари, пари, които в някои случаи вече сме похарчили, но които вече няма да получим, защото ядосахме тези, с които правим бизнес.

— Да не искаш да кажеш, че сме толкова зависими от тях? Глупости! — обади се друг член на Политбюро.

— Другарю — продължи Цян, — те са в състояние да купуват стоките ни срещу пари или да не ги купуват. Ако решат да не купуват, няма да получим парите, които харчим за скъпите играчки на маршал Лю. — Той нарочно използва тази дума. Беше време на тези хора да се кажат нещата с истинските им имена и една плесница през лицето сигурно щеше да привлече вниманието им. — Сега нека се спрем на пшеницата. Ние я използваме, за да правим хляб и тестени произведения. Ако няма пшеница, няма и макарони.

Нашата страна не може да отгледа достатъчно пшеница, за да храни народа ни. Това ни е известно — каза Цян. — Имаме много гърла за хранене. В продължение на няколко месеца големите производители на пшеница — Америка, Канада, Австралия, Аржентина и т.н., ще трябва да продават. Но с какво ще я купим? Маршал Лю, вашата армия се нуждае от петрол, който да се преработи в дизелово и самолетно гориво, нали? Същото е нужно и за дизеловите ни локомотиви, както и за гражданските ни самолети. Но ние не можем да произведем всичкия петрол, който ни е нужен за вътрешно потребление. Затова трябва да го купуваме от Персийския залив или от някъде другаде. Пак питам, с какво ще го купим?

— А защо не продадем нашите стоки на някой друг — обади се с изненадваща невинност според Цян друг член на Политбюро.

— А кой може да бъде този някой друг? Има само една Америка. Ние обидихме и цяла Европа. Кой остава тогава? Австралия? Те са съюзници на Европа и Америка. Япония? Те също продават на Америка и ще направят всичко възможно да заемат мястото ни на загубените пазари и няма да купуват от нас. Може би Южна Америка? Всичките са християнски страни, а ние току-що убихме висш християнски духовник. Нещо повече, според техните етични разбирания той е загинал като герой. Ние не просто го убихме. Създадохме един мъченик за тяхната вяра!

Другари! Преднамерено развихме нашата индустрия така, че да можем да продаваме на американския пазар. За да продаваме на друго място, първо трябва да решим от какво имат нужда, за да го направим и чак тогава да влезем на пазара. Това не е като да се появиш с кораб, пълен с разни стоки, и да ги разменяш срещу пари на пристанището! Необходимо е време и търпение, за да се превърнеш в сила на такъв пазар. Другари! Ние просто захвърлихме на боклука десетилетия работа. Парите, които губим, няма да се върнат в продължение на години, а дотогава трябва да се научим да живеем по друг начин.

— Какво искаш да кажеш? — запита ядосан Цзян.

— Искам да кажа, че КНР е изправена пред икономическа разруха, защото двама наши полицаи убиха двама непокорни свещеници.

— Това не е възможно!

— Не е възможно ли, Цзян? Ако обидиш човека, който ти дава пари, той просто ще спре да ти ги дава. Разбираш ли това? Ние стигнахме твърде далеч в обидите си срещу Америка, а след това обидихме и Европа. По такъв начин останахме изолирани. Те ни наричат варвари заради този достоен за съжаление инцидент в болницата. Аз не ги защитавам, но трябва да ви кажа какво те говорят и мислят. Докато говорят и мислят по този начин, ще плащаме за грешката си.

— Отказвам да го повярвам — настоя Цзян.

— Добре. Можеш да дойдеш в моето министерство и сам да сметнеш цифрите. Фан видя, че Цян се държи уверено. Най-после ги беше накарал да го изслушат. Беше успял да ги накара да се замислят върху това, което казва. — Да не си мислите, че съм съчинил тази история, за да се разказва в някоя селска кръчма на чаша оризово вино?

В този момент премиерът Ху се наведе напред и започна да разсъждава на глас.

— Ние те слушаме, Цян. Какво можем да направим, за да избегнем това затруднение?

След като беше изложил главното си послание бързо и ефикасно, Цян Кун не знаеше какво да каже по-нататък. Нямаше начин за оправяне на нещата, който тези хора биха приели. Но след като им беше казал горчивата истина, сега трябваше да каже и още нещо:

— Трябва да променим политиката си спрямо американците. Трябва да им покажем, че не сме такива варвари, за каквито ни мислят. Трябва да променим представата за нас в техните очи. За начало трябва да покажем, че много съжаляваме за смъртта на двамата духовници.

— Да се унижим пред чуждите дяволи? Никога! — озъби се Цзян.

— Другарю Цзян — каза Фан, опитвайки се предпазливо да защити Цян, — да, ние сме Средното царство и не сме варвари. Те са такива. Но понякога човек трябва да прави бизнес с варвари, а това означава да разбираме техните виждания и да се нагаждаме спрямо тях.

— Да се смирим пред тях?

— Да, Цзян. Имаме нужда от това, което те притежават, и за да го получим, трябва да бъдем приемливи за тях.

— А когато следващия път поискат да извършим политически промени, тогава какво? — Това беше премиерът Ху, който изглеждаше изнервен, нещо необичайно за него.

— В такъв случай ще решаваме когато и ако той се появи — отвърна Цян за радост на Фан, който не искаше да рискува да го каже сам.

— Не можем да рискуваме — обади се за пръв път министърът на вътрешните работи Тун Цзе. Полицията на страната беше под негово командване и той отговаряше за реда в нея. Само ако не се справеше, щеше да се обърне към маршал Лю, което щеше да му коства както загуба на престиж, така и загуба на влияние на тази маса. На практика за смъртта на двамата беше отговорен самият той, защото беше издал заповедите за потискане на религиозната дейност в КНР и беше подсилил строгостта на закона, за да увеличи влиянието на своето министерство. — Ако чужденците настояват за вътрешни политически промени, това ще ни свали от власт.

Фан веднага разбра, че това беше същината на въпроса. КНР се крепеше изцяло на властта на партията и нейните ръководители, на хората, които бяха в тази стая. Както някогашните благородници, всеки беше обслужван от доверен служител, който седеше до стената и очакваше заповед да донесе чай или вода. Всеки имаше своя дял от властта, независимо дали беше министър на отбраната, на вътрешните работи или на тежката индустрия, до който се беше докопал благодарение на приятелски връзки и опит. Всеки се беше трудил дълго и упорито, за да стигне до това положение, и на никого не му допадаше мисълта, че може да го загуби. Това щеше да бъде също толкова неприятно, както ако някой губернатор на провинция при династията Цин доброволно се съгласеше да си остане само един мандарин. Това щеше да бъде не само унижение за него, но вероятно щеше да означава и смърт. Тези хора знаеха, че ако една чужда страна поиска и получи съгласие за вътрешни политически промени, тогава властта щеше да започне да се изплъзва от ръцете им, а те не искаха да рискуват. Те ръководеха работниците и селяните, но и се страхуваха от тях. Благородниците от едно време можеха да се опрат на ученията на Конфуций или на Буда, които бяха духовната основа на тяхната временна власт. Но Маркс и Мао бяха елиминирали тези неща, оставяйки в своя защита само силата. И ако заради продължаването на просперитета на страната си те трябваше да намалят тази сила, какво щеше да стане? Те не знаеха и се страхуваха от неизвестното, както детето се страхува от чудовища в леглото си през нощта, но техните страхове бяха много по-основателни. Нещо подобно се беше случило тук, в Пекин, и то преди не много години. Никой от тези мъже не го беше забравил. Тогава те бяха проявили твърда решителност пред обществеността, но всеки от тях се страхуваше, когато останеше сам в банята пред огледалото или в леглото, преди да заспи. Те разчитаха на предаността на работниците и селяните, но усещаха, че работниците и селяните се страхуваха от тях и същевременно ги мразеха. Мразеха ги за тяхната арогантност, корумпираност, заради привилегиите им, за по-добрата храна, която ядяха, за луксозните къщи и личната прислуга. Всички знаеха, че техните прислужници също ги мразят, въпреки че им се усмихваха и се кланяха почтително. Със същата лекота те можеха да крият нож в пазвата си, защото преди сто години същите чувства са изпитвали работниците и селяните към благородниците. Преди време революционерите се бяха възползвали от тази омраза срещу класовия враг, а новите ръководители знаеха, че тя може да бъде използвана и срещу тях. Затова се държаха със зъби и нокти за властта така отчаяно, както и благородниците от едно време, но бяха готови на още по-голямо безсърдечие, защото за разлика от старите благородници нямаше къде да избягат. Тяхната идеология ги беше затворила в златните им клетки по-сигурно, отколкото би могла да направи която и да било религия.

Фан никога досега не се беше замислял така сериозно за тези неща. Като другите, и той се беше страхувал повече, когато студентите бяха излезли да протестират, бяха направили своя „Богиня на свободата“ от пластмаса и картон, която Фан не помнеше, но добре си спомняше въздишката на облекчение, когато армията я разруши. Той се изненада, когато разбра каква примка е това място за него. Властта, която той и неговите колеги имаха, беше като отражение в огледало, което при дадени условия може да се смени в един миг. Те можеха да държат във властта си всеки гражданин на тази страна, но тази власт всъщност беше една илюзия…

…Не, те не можеха да позволят друга страна да им диктува каква да бъде политиката им, защото животът на всички зависеше от тази илюзия. Това беше нещо като дим в спокоен ден, като колона, която крепи небето, но най-малкият вятър можеше да я издуха и тогава то щеше да се стовари върху всички тях.

Но Фан виждаше също, че няма изход, ако не променят политиката си към Америка. Тогава страната им щеше да остане без пшеница и петрол, а вероятно и без други неща и щеше да бъде изправена пред риска от масови социални вълнения в низините. За да попречат на това, те трябваше да разрешат някои вътрешни промени, а така крайният резултат щеше да бъде същият.

Това щеше още по-сигурно да доведе до тяхната гибел.

„Има ли някакво значение?“, запита се Фан. И в единия, и в другия случай те щяха да бъдат мъртъвци. Той се опита да си представи как би могло да стане това — да загинат от юмруците на тълпата, да бъдат изправени до стената и разстреляни или да им окачат въжето на врата. Не, сигурно щеше да бъде с куршуми. В неговата страна така извършваха екзекуциите. Вероятно е за предпочитане от някогашното обезглавяване с меч. Ами ако палачът не улучеше целта си? Сигурно щеше да е ужасно. Достатъчно беше да се огледа наоколо, за да разбере, че и другите бяха налегнати от подобни мисли, поне онези, които имаха достатъчно разум в главите си. Всички хора се страхуват от неизвестното, но сега трябваше да изберат от кое неизвестно да се страхуват, а този избор също предизвикваше страх.

— Според теб, Цян, ние рискуваме да се лишим от някои неща, защото вече няма да имаме пари, с които да ги купим, така ли? — попита премиерът Ху.

— Точно така — потвърди министърът на финансите.

— Има ли други начини да се сдобием с пари и петрол? — запита Ху.

— Това не влиза в моите компетенции, другарю председател — отвърна Цян.

— Петролът сам по себе си е валута — каза Цзян. — На север от нас има много от него. Там има и злато, както и много други неща, от които се нуждаем. Огромни количества дървен материал. А и нещо, от което се нуждаем най-много — пространство, жизнено пространство за народа ни.

Маршал Лю кимна.

— Обсъждали сме това и преди.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фан.

— Някога нашите японски приятели го наричаха северната ресурсна зона — припомни на всички Цзян.

— Тази авантюра завърши катастрофално за тях — обади се веднага Фан. — Имахме късмет, че останахме незасегнати.

— Изобщо не бяхме засегнати — подхвърли Цзян. — Дори не бяхме замесени. Сигурни сме в това, нали, Лю?

— Да, така е. Руснаците никога не успяха да подсилят южната си отбрана. Те дори не обърнаха внимание на нашите маневри, които повишиха боеготовността на войските ни.

— Можем ли да сме сигурни в това?

— Да — отговори министърът на отбраната. — Тан? — попита той.

Тан Дъсъ беше шеф на Министерството на държавната сигурност, което отговаряше за външното и вътрешното разузнаване. Той минаваше за по-млад. Беше на седемдесет години и вероятно беше най-здрав от всички. Пушеше цигара от цигара и дори си попийваше.

— Когато започнахме по-интензивни учения, отначало те се разтревожиха, но след първите две години загубиха интерес. В Източен Сибир живеят над един милион наши съграждани. Това е незаконно, но руснаците не са се възползвали много от този факт. Голям брой от тях ми докладват. Имаме добро разузнаване сред руската отбрана.

— И каква е степента на тяхната боеготовност? — попита Тун Цзе.

— Общо взето, твърде слаба. Имат една напълно боеспособна дивизия, друга на две трети, а останалите са просто кадри без особена подготовка. Според нашите източници техният нов главнокомандващ Далекоизточния военен окръг генерал-полковник Бондаренко се мъчи отчаяно да подобри положението.

— Чакайте — възрази Фан. — Да не би тук да обсъждаме възможността за война с руснаците?

— Да — отвърна Цзян Хансан. — И друг път сме го правили.

— Това е вярно, но при първия такъв случай японците щяха да бъдат наш съюзник, а американците щяха да запазят неутралитет. При втория предположихме, че Русия ще се разпадне преди това поради религиозни междуособици. Кои са съюзниците ни в този случай? Разпадна ли се Русия?

— Късметът ни малко ни изневери — отвърна Тан. — Онзи министър, т.е. главният съветник на президента Грушевой, остана жив.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фан.

— Искам да кажа, че опитът ни да го убием не успя — обясни Тан и в продължение на две минути ги запозна с подробностите. Хората около масата бяха леко шокирани.

— Тан имаше моето одобрение — каза премиерът Ху.

Фан погледна към Цзян Хансан. Ето откъде беше дошла идеята. Неговият стар приятел можеше и да мрази капиталистите, но това не му беше попречило да действа като някой пират, за да постигне целите си. Ху го слушаше, а Тан беше неговата силна дясна ръка. Фан си мислеше, че познава тези мъже, но сега си даваше сметка, че е грешал. В това имаше нещо скрито и зловещо. Те бяха много по-безмилостни, отколкото него.

— Та това е равносилно на обявяване на война — възрази той.

— Мерките, които взехме за сигурността на тази операция, са безупречни. Нашият руски агент Клементий Суворов е бивш офицер от КГБ, когото вербувахме отдавна, когато беше изпратен тук, в Пекин. Изпълнявал е различни задачи, които сме му поставяли, и той има отлични връзки както в разузнаването, така и сред военните, поне с онези, които сега са основното ядро на новия руски подземен свят. Всъщност той си е най-обикновен престъпник, в каквито се превърнаха много бивши служители на КГБ, но работи за нас. Обича парите и за тях е готов на всичко. За съжаление в този случай чисто стечение на случайности попречи за ликвидирането на Головко — завърши Тан.

— И сега? — попита Фан. После се усети. Задаваше твърде много въпроси и показваше прекалено много каква е личната му позиция. Дори и в тази стая, дори и сред старите другари не беше разумно да отива толкова далеч.

— Сега Политбюро трябва да реши — отвърна рязко Тан. Целта му беше да не покаже, че всичко е решено предварително и той се справи добре с ролята си.

Фан кимна и се облегна в стола си. Реши за момента да си замълчи.

— Лю? — каза Ху. — Това осъществимо ли е?

Маршалът също трябваше да бъде предпазлив в думите си и да не изглежда прекалено уверен. Можеше да си навлече неприятности на тази маса, ако обещаеше повече от това, което можеше да изпълниш, въпреки че Лю беше в изключителна позиция, донякъде разделяна с министъра на вътрешните работи Тун — зад тях стояха пушките.

— Другари, от дълго време проучваме обсъждания тук стратегически въпрос. Когато Русия беше Съветският съюз, подобна операция би била невъзможна. Техните въоръжени сили бяха много по-големи и по-добре въоръжени и те имаха много междуконтинентални и тактически балистични ракети с термоядрени бойни глави. Сега те нямат такива благодарение на двустранното си споразумение с Америка. Днешната руска армия е жалко подобие на това, което беше само преди десет-дванадесет години. Половината от повиканите наборници дори не се явяват, когато получат повиквателните. Ако това се случеше тук, знаете какво щеше да стане с такива нарушители на закона. Те хвърлиха много от останалата им военна мощ срещу религиозното чеченско малцинство и може да се каже, че поради религиозни причини Русия започва да се разпада. Погледнато от практическа гледна точка, задачата е осъществима, без това да означава, че е съвсем лесна. Реалната трудност, пред която сме изправени, е отдалечеността и твърде голямата територия на въпросния район, а не толкова военната съпротива, която бихме могли да срещнем. От нашата граница до петролните полета по тяхното крайбрежие на Северния ледовит океан има много километри. До златното находище те са много по-малко. Добрата новина е, че руската армия сама прокарва пътищата, необходими ни, за да стигнем там, а това намалява проблемите ни с две трети. Военновъздушните им сили са направо смешни. Би трябвало да сме в състояние да се справим с тях. В края на краищата, те ни продават своите най-добри самолети, а не ги дават на своите летци. За да улесним задачата си, ще бъде добре да разстроим тяхното командване и контрол, тяхната политическа стабилност и т.н. Тан, можеш ли да постигнеш това?

— Зависи каква точно ще е поставената задача — отвърна Тан Дъсъ.

— Може би да се премахне Грушевой — предположи Цзян. — В момента той е силният човек в Русия. Ако бъде отстранен, страната им ще рухне политически.

— Другари — каза Фан, решил да поеме риска, — това, което обсъждаме тук, е много дръзка и смела стъпка, но тя крие куп опасности. Ами ако се провали?

— В такъв случай, приятелю, положението ни няма да стане по-лошо, отколкото вече е — отвърна Цзян. — Но ако успеем, което изглежда възможно, ще стигнем до положението, за което сме мечтали още в младините си. Китайската народна република ще стане най-голямата сила в света. — „Имаме пълно право на това“, помисли си той, но не го каза гласно. — Председателят Мао никога не е мислил, че няма да успее да свали Чан Кайшъ.

При такава постановка на въпроса не можеше да има възражения и Фан не се опита да ги направи. Смяната на страха с авантюризъм беше станала толкова бързо и вече завладяваше всички. Къде отиде типичната за тези мъже предпазливост? Те бяха хора в потъващ кораб и виждаха средство за спасението си. Оставаше му само да седи и да слуша какво казват другите, да изчаква и да се надява, че ще започнат да разсъждават по-трезво и разумът ще надделее.

Но от кого би могъл да очаква такова нещо?