Том Кланси
Мечката и драконът (24)

23.
На работа

Бекон с яйца, препечени филии, пържени картофи и колумбийско кафе. Грант беше евреин, но не спазваше еврейските правила за хранене и обичаше бекон. Всички са станали и изглеждат добре, каза си той. Раздадените им черни хапчета (така ги наричаха и очевидно бяха някаква неизвестна за него традиция) бяха подействали на всички и сега дипломатите имаха свеж вид. Забеляза, че повечето от разговорите се въртяха около мачовете от Националната баскетболна асоциация. Отборът на Лейкърс пак се държеше. Грант видя, че Рътлидж седи начело на масата и води приятелски разговор с посланик Хитч, който изглеждаше свестен мъж. В този момент влезе един разтревожен служител на посолството с плик, облепен с червени и бели ленти. Подаде го на посланик Хитч и той веднага го отвори.

Грант моментално разбра, че материалът е поверителен. Подобни неща не се виждаха често в Министерството на финансите, но все пак се появяваха от време на време. Като един от близките сътрудници на министър Уинстън той беше подложен на проверка за благонадеждност, която му даде право на специален достъп до свръхсекретни документи. Значи от Вашингтон бяха изпратили сведения от разузнаването за преговорите. Не можеше да види за какво точно се отнасяха и не знаеше дали ще разбере. Запита се дали да не настоява да му ги покажат, но това трябваше да реши Рътлидж, а той не искаше да даде възможност на това леке от Държавния департамент да му покаже кой командва парада. Отдавна се беше научил да бъде търпелив и сега му се отдаваше още една възможност да го докаже. Продължи да се храни. След малко реши да си сипе допълнително от бюфета. В Пекин обядът едва ли щеше да е много привлекателен, дори и в китайското Министерство на външните работи, където сигурно ще искат да им покажат най-екзотичните Национални блюда. Пържен пенис от панда и захаросани бамбукови корени не му бяха съвсем по вкуса. Поне чаят сигурно щеше да бъде приемлив, но и най-добрият чай не можеше да замени кафето.

— Марк? — каза Рътлидж и повика с ръка човека от Министерството на финансите.

Грант се приближи, след като напълни отново чинията си с яйца и бекон.

— Да, Клиф?

Посланик Хитч стори място на Грант да седне при тях и сервитьорът му донесе нови прибори. Когато пожелаеше, държавата можеше да накара човек да се чувства удобно. Той помоли за още пържени картофи и препечен хляб, а новото кафе му беше донесено без подканване.

— Марк, това нещо току-що пристигна от Вашингтон. Материалът е поверителен…

— Да, знам. Все едно че не съм го виждал и не ми е разрешено дори да си спомням за него. Сега мога ли да го погледна?

Рътлидж кимна и му подаде документите.

— Какво ти говорят тези цифри от валутната борса?

Грант отхапа парче бекон, но моментално престана да дъвче.

— По дяволите, толкова ли са зле? За какво ли са похарчили тези пари?

— Какво искаш да кажеш?

— Клиф, едно време д-р Самюъл Джонсън казваше: „Харчи по-малко, отколкото имаш.“ Е, китайците явно не са се вслушали в съвета му. — Грант прелисти набързо страниците. — Тук не се казва за какво са ги похарчили.

— Доколкото ми е известно, главно за военна техника — отговори посланик Хитч. — Или за неща, които могат да имат военно приложение, особено електроника. Това е както готова продукция, така и машини, с които може да се произвежда електронна техника. Предполагам, че тези неща струват скъпо.

— Сигурно — съгласи се Грант. Той зачете материала пак от самото начало. Видя, че е изпратен с кодиращата система „Тапданс“. Значи беше суперсекретен. „Тапданс“ се използваше само за най-секретни материали поради някои технически проблеми в предаването, а това означаваше, че този съдържа строго поверителни сведения на разузнаването, каза си Телескопът. После разбра причината. Някой сигурно е монтирал електронна апаратура в кабинетите на много висши китайски служители, за да се добере до това… „Господи!“

— Какво означава това, Марк?

— Означава, че са харчили по-бързо пари, отколкото са получавали, и са ги инвестирали главно за нетърговски цели. По дяволите, това значи, че са действали като идиотите, които имаме и в нашето правителство. Мислят си, че парите са нещо, което се появява с едно щракване на пръстите и можеш да ги харчиш толкова бързо, колкото пожелаеш… Щом ти потрябват още, пак щракваш с пръсти. Тези хора не живеят в реалния свят, Клиф. Нямат представа как се печелят пари и за какво служат. — Той замълча. Беше се поувлякъл. Някой от „Уолстрийт“ би го разбрал, но вероятно не и Рътлидж. — Нека да го кажа по-просто. Те знаят, че парите идват от положителното салдо, което имат в търговията със Съединените щати, и според тях този дисбаланс е нещо напълно нормално, нещо, което могат лесно да ни диктуват, защото кои сме ние в края на краищата. Мислят си, че останалият свят им е длъжник, а щом като вярват в това, преговорите с тях ще бъдат трудни.

— Защо? — попита Рътлидж.

Грант видя, че посланик Хитч вече беше кимнал с глава. Вероятно познаваше по-добре китайските диваци.

— Хора, които мислят по такъв начин, не разбират, че воденето на преговори означава да вземаш, но и да даваш. Който и да решава нещата тук, си мисли, че може да взема всичко, каквото пожелае, защото останалите са му длъжници. Вероятно в Мюнхен Хитлер също е разсъждавал по този начин. Дайте ми, за да съм доволен. Нямаме намерение да отстъпваме пред тези копелета, нали?

— Нямам подобни инструкции — отговори Рътлидж.

— Добре, знаеш ли какво? Твоите китайски опоненти имат точно такива инструкции. Нещо повече, тяхното икономическо положение очевидно е много по-нестабилно, отколкото сме очаквали. Кажи на онези от ЦРУ, че имат нужда от по-способни хора в отдела си за финансово разузнаване — подчерта Грант. Хитч погледна към един човек в другия край на масата, който вероятно беше местният резидент на ЦРУ.

— Те дават ли си сметка колко сериозно е положението им? — попита Рътлидж.

— И да, и не. Да, те знаят, че имат нужда от твърда валута, за да постигнат това, което искат. И не, защото си мислят, че могат безкрайно да продължават така, че за тях дисбалансът в търговията им с нас е нещо естествено, а защо? Защото се смятат за по-висша раса, ето защо.

Посланик Хитч отново кимна.

— Викат му комплекс за превъзходство на Централното царство. Да, господин Грант, те наистина мислят така за себе си и очакват хората да дойдат при тях и да им дадат, а не да се обърнат към други. Един ден това ще бъде причината за техния провал. Тук се сблъскваме с някаква институционална, може би расистка арогантност, която е трудно да се опише и да се разбере. — След това Хитч се обърна към Рътлидж. — Клиф, очаква те един интересен ден.

Грант веднага видя, че на помощник-държавния секретар по политическите въпроси не му стана никак приятно.

 

 

— Сега сигурно закусват — каза Адлер, седнал с чаша коняк „Хенеси“ в ръка в Източния салон.

Приемът мина добре, макар че Джак и Кети Райън намираха подобни прояви за твърде отегчителни, но те бяха също такава неотменна част от задълженията на президента, както и годишното му послание „За състоянието на Съюза“. Е, поне вечерята беше добра. Едно от нещата, на които човек може да разчита в Белия дом, беше качествената храна, а дошлите на приема бяха все хора от вашингтонския елит. Макар Райън да не го оценяваше, но дори и в това отношение имаше известно подобрение. Някога Конгресът беше пълен до голяма степен с хора, чиято амбиция в живота беше „да служат на обществото“ — фраза, чийто благороден смисъл бе преиначен от тези, за които 130 000 долара бяха крезовска заплата (това беше далеч по-малко, отколкото можеше да спечели един току-що завършил колежа младеж от правене на софтуерни програми за някоя фирма за компютърни игри и неимоверно по-далеч от това, което можеше да се изкара на „Уолстрийт“) и чиято истинска цел беше да налагат волята си върху законите на страната. Сега много от тях благодарение на речите, които президентът беше произнесъл из цялата страна, бяха хора, които действително „служеха“ на обществото, като вършеха полезна работа, и на които им беше писнало от машинациите на правителството. Те бяха решили да си вземат няколко години отпуск, за да поправят развалината, в която се беше превърнал официален Вашингтон, преди да се върнат отново към предишния си продуктивен живот. Първата дама прекара по-голямата част от вечерта в разговор с един млад сенатор от щата Индиана, който в реалния живот беше хирург педиатър с добра репутация. Неговите сегашни усилия бяха съсредоточени в коригиране на правителствените програми за здравеопазване, преди да са избили прекалено много граждани, на които искаха да помогнат. Най-голямата му задача беше да убеди и медиите, че един лекар може би е толкова наясно как да подобри положението на болните, колкото и лобистите във Вашингтон. През по-голямата част от вечерта той непрекъснато повтаряше това на Хирурга, т.е. на президентшата.

— Информацията, която получихме от Мери Пат, би трябвало да помогне на Рътлидж.

— Радвам се, че Грант е там, за да му я разтълкува. Клиф доста ще се поозори, докато ние спим, почивайки си от храната и алкохола, Джак.

— Дали е подходящ за тази работа? Знам, че беше гъст с Ед Килти, а това не говори много добре за характера му.

— Клиф е добър специалист — отвърна Адлер, след като отпи от коняка. — Освен това има ясни инструкции какво да прави, а и едно страхотно добро разузнаване, което му помага. Това ми прилича на онези сведения, които Джонатан Ярдли ни даде по време на преговорите във Вашингтон за морските граници. Не може да се каже, че гледаме право в картите им, но разбираме какъв е начинът им на мислене, а това е почти същото. Така че според мен той е подходящ за тази работа, иначе не бих го изпратил.

— А как е посланикът ни там? — попита президентът на САЩ.

— Карл Хитч ли? Супер е. Истински професионалист, Джак. Скоро трябва да се пенсионира, но той е като добър архитект по вътрешно оформление. Не може да ти проектира къща, но когато си свърши работата, в кухнята ти всичко ще е както трябва. Ценя такива качества у един дипломат. Освен това проектирането на къщата е твоя работа, г-н президент.

— Да — каза Райън. Той даде знак на една сервитьорка да донесе вода с лед. Тази вечер беше пил доста и Кети пак започна да го мъмри. „Лошо е да имаш жена доктор“, помисли си Джак. — Да, Скот, но към кого да се обърна за съвет, когато не знам какво правя.

— Е, и аз не знам — отвърна Орелът. — Може би трябва да гледаш малко по-леко на нещата. Опитай да направиш сеанс и да извикаш духовете на Том Джеферсън и Джордж Вашингтон. — Той се засмя и довърши коняка си. — Джак, бъди спокоен за себе си и си върши проклетата работа. Справяш се добре. Повярвай ми.

— Мразя тази работа — каза Фехтовачът и приятелски се усмихна на държавния си секретар.

— Знам, може би точно затова се справяш толкова добре. Да ни пази Господ от някой, който има претенции да служи много на обществото. Я виж мен. Да не мислиш, че съм искал да ставам държавен секретар? Много по-добре ми беше, когато обядвах в кафетерията с моите приятели и псувахме онези копелета в правителството. А сега, мамка му, те си седят там и говорят същите неща за мен. Не е честно, Джак. Аз съм трудещ се човек.

— Кажи ми какво да правя?

— Погледни нещата от друг ъгъл. Когато започнеш да си пишеш мемоарите, ще имаш едно предимство пред издателя си. Как ти се струва „Случайният президент“? — предложи Адлер работно заглавие.

— Скот, когато пийнеш, ставаш много смешен. Предпочитам да се занимавам с голф.

— Кой каза магическата дума? — попита вицепрезидентът Джексън, включвайки в разговора.

— Този непрекъснато ме побеждава — оплака се Райън на държавния секретар. — Понякога ми идва да се самоубия. Сега пък какво ти пречи?

— Малко играя, Джак. Вече не повече от 6–7 пъти месечно.

— Тогава стани професионалист и иди в професионалната лига.

— Както и да е. Това е баща ми. Самолетът му закъсня и той пропусна официалната част — обясни Роби.

— Преподобни Джексън, най-после се срещнахме. — Джак пое ръката на възрастния черен пастор. Когато беше официалната церемония по встъпването в длъжност, той беше в болница с камъни в бъбреците, което сигурно е било по-малко приятно от самата церемония.

— Роби ми е разправял много хубави неща за вас.

— Синът ви е летец-изтребител и много преувеличава.

Пасторът се засмя.

— А, знам, г-н президент, знам.

— Как ви се стори храната? — попита Райън.

Хошая Джексън беше прехвърлил доста седемдесетте, нисък като сина си и понапълнял с годините, но от него се излъчваше достолепие, характерно за негрите в свещенически дрехи.

— Прекалено питателна за стар човек като мен, г-н президент, но въпреки това я изядох.

— Не се безпокой, Джак. Татко не пие — каза Котаракът. На ревера на смокинга му имаше миниатюрни златни криле — знакът на пилотите от военноморските сили. Роби никога нямаше да престане да се чувства летец-изтребител.

— Ти също не трябва да пиеш, момче! Във флота си възприел много лоши навици, включително и това, че обичаш много да се хвалиш.

Джак побърза да защити приятеля си.

— Сър, един летец-изтребител, който не се хвали, не трябва да му разрешават да лети. Дизи Дийн го е казал най-добре. Не е хвалба, ако можеш да го направиш. А Роби може, поне така казва.

— Започнаха ли разговорите в Пекин? — попита Роби, поглеждайки часовника си.

— След около половин час — отвърна Адлер. — Ще бъде интересно — добави той, намеквайки за материала на Зорге.

— Надявам се — съгласи се вицепрезидентът Джексън, схващайки намека. — Знаеш ли, не ги обичам тези хора.

— Роби, не ти позволявам да говориш така — скастри го баща му. — Имам приятел в Пекин.

— Така ли? — Това не беше известно на сина му.

Отговорът беше достоен за един папа.

— Да, преподобният Ю Фаан. Той е добър баптистки проповедник, завършил е Свободния университет „Робъртс“. Моят приятел Джери Патерсън е учил с него.

— Предполагам, че това е трудно място за един пастор — каза Райън.

Тази забележка подейства на пастора като настъпване по мазола.

— Г-н президент, аз му завиждам. Да проповядваш Светото евангелие където и да е, е привилегия. Но да го правиш в земята на езичниците е рядка благодат.

— Кафе? — попита един минаващ сервитьор.

Хошая взе една чаша и си сложи захар и сметана.

— Така е добре — каза той.

— Това е едно от хубавите неща тук, татко — препоръча го Джексън на баща си и го погледна с обич. — По-добро е дори от кафето във флота, въпреки че там го сервират стюарди. Марка „Джамайка блу маунтин“. Половин килограм струва 40 долара.

— Господи, Роби! Не говори за подобни неща на висок глас. Медиите още не са се докопали до тази подробност — предупреди го президентът на Съединените щати. — Освен това ние го купуваме на едро по 32 долара половинката.

— Това е добра сделка — съгласи се с усмивка вицепрезидентът.

 

 

След официалната церемония пленарното заседание започна без много формалности. Помощник-държавният секретар Рътлидж седна в стола си, поздрави китайските дипломати от другата страна на масата и започна. В началото декларацията му съдържаше обичайните любезности, които бяха така предвидими, като уводните текстове на игрален филм.

— Съединените щати — продължи той, навлизайки в същината на проблема — са загрижени от няколко обезпокоителни аспекта на двустранните ни търговски отношения. На първо място това е очевидната неспособност на КНР да се придържа към предишните ни споразумения и да признава международните договори и конвенции, отнасящи се до търговските марки, авторските права и патентите. Тези въпроси са били дискутирани и по тях са се водили дълги преговори в предишни наши срещи като тази и ние си мислехме, че споровете ни са успешно преодолени. За съжаление се оказа, че не е така. — Той посочи няколко примера в подкрепа на твърдението си. — Също така — продължи Рътлидж — поетите ангажименти за отваряне на китайския пазар за американските стоки не са изпълнени. Това доведе до дисбаланс в търговския ни обмен, което вреди на нашите общи отношения. Сегашното отрицателно салдо е около 70 милиарда долара, а това е неприемливо за Съединените щати. Накратко казано, КНР не изпълнява задължения си към Съединените щати, поети съгласно международните договори и споразумения. Според американското законодателство нашата страна има право да променя законите си в съответствие с практиката на другите държави. Това е добре известният Закон за търговската реформа, приет от американското правителство преди няколко години. Имам неприятното задължение да информирам правителството на КНР, че оттук нататък Америка ще приложи този законов акт в търговията си с Китай, ако предварителните ни уговорки по тези споразумения не бъдат изпълнени незабавно — каза накрая Рътлидж. Незабавно е дума, която не се използва често в международните отношения. — С това завършвам встъпителната си декларация.

Когато Рътлидж свърши, Марк Грант се запита дали от другата страна на полираната дъбова маса няма да скочат с извадени саби и кинжали. Ръкавицата беше хвърлена по най-категоричен начин и това сигурно не се беше понравило на китайците. Но ръководителят на делегацията от другата страна на масата — външният министър Шен Танг, реагира така, сякаш получавайки сметката си в ресторанта, е открил, че са надписали с пет долара. Той дори не вдигна очи и продължи да разглежда бележките пред себе си. Погледна нагоре едва когато усети, че декларацията на Рътлидж е към края си, но с такова безразличие, сякаш се намираше в картинна галерия и гледаше картина, която жена му иска да купи, за да скрие пукнатина в стената на трапезарията.

— Благодаря за изказването ви, секретар Рътлидж — започна на свой ред той. — Първо, Китайската народна република ви приветства в нашата страна и иска да стане ясно на всички с желанието си за продължаване на приятелските отношения с Америка и с американския народ.

Ние обаче считаме, че изразеното от Америка желание за приятелски отношения влиза в противоречие с признаването от нейна страна на откъсналата се провинция о-в Тайван като независима държава. Подобни действия имат за цел да взривят нашите отношения. Те разпалват пламъците, вместо да ги гасят. Народът на нашата страна няма да приеме тази груба намеса в китайските вътрешни работи и… — Дипломатът с изненада видя, че Рътлидж вдигна ръка, за да го прекъсне. Той беше толкова шокиран от подобно нарушение на протокола, че спря да говори.

— Министре — обърна се Рътлидж към него, — целта на тази среща е да говорим по въпросите на търговията. Проблемът с дипломатическото признаване на Република Китай от Америка сега не е на дневен ред. Американската делегация няма желание да го обсъждаме днес. — На дипломатически език това означаваше: „Вземете си проблема и си го заврете…“

— Г-н Рътлидж, вие не можете да диктувате на КНР по какви проблеми да говори — отбеляза министър Шен с такъв равен глас, като че ли обсъждаше цената на марулята на пазара. — Правилата на подобна среща са прости. Никой от участниците не трябва да дава воля на гнева си.

— Е, добре, щом трябва, продължавайте — отвърна Рътлидж отегчено. „Пилееш ми времето, но независимо дали върша работа или не, пак ще ми платят“, показваше държанието му.

Грант усети, че още в началото и двете страни си бяха поставили свои цели за обсъждане и всяка се опитваше да ги наложи на другата, за да определя насоката на дискусията. Това беше толкова нехарактерно за бизнессрещите, че просто не можеше да става сравнение. Преговарящите му приличаха на двама голи в леглото, решили да правят секс, които започват кавга кой да държи дистанционното на телевизора. Грант беше участвал в най-различни преговори, поне така си мислеше. Но тези бяха нещо съвършено ново и му изглеждаха абсолютно непонятни.

— Ренегатите бандити от Тайван са част от Китай както по наследство, така и исторически и КНР не може да пренебрегне тази преднамерена обида за националното ни достойнство от режима на Райън.

— Министър Шен, правителството на САЩ много отдавна подкрепя демократично избраните правителства по целия свят. Това е било неотменна част от духа на нацията ни в продължение на повече от двеста години. Трябва да припомня на Китайската народна република, че Съединените американски щати имат най-дълго просъществувалата демократична държава в света. У нас тази конституционна форма на управление продължава вече повече от двеста години. Сравнени с историята на Китай, те не са много дълъг период, но ще ви напомня също, че когато Америка е избрала своя първи президент и Конгрес, Китай се е управлявал от наследствена монархия. Оттогава формата на управление във вашата страна се е сменяла много пъти, но тази в Съединените щати не е. Така че като независима държава, признаваща международните норми, ние имаме моралното право като дългогодишна законна демокрация да действаме както намерим за добре в подкрепа на подобни на нашата форми на управление. Правителството на Република Китай е демократично избрано и затова се ползва с уважението на избрано от народа си правителство като нашето. Обаче, министре, целта на тази среща е да обсъждаме търговските ни отношения. Ще направим ли това, или ще си губим времето в обсъждане на въпроси, които нямат нищо общо с темата?

— Нищо не може да бъде повече свързано с нея от липсата на уважение към правителството на нашата страна, което демонстрира режимът на Райън. Въпросът за Тайван е основен за… — Той продължи в този дух още четири минути.

— Министър Шен, САЩ не са никакъв „режим“. Те са независима държава със свободно избрано от народа правителство. Ние сме възприели тази форма на управление още когато вашата страна се е управлявала от династията Манчу. В бъдеще може би и вие ще помислите дали да не преминете към подобна система за благото на народа ви. А сега ще се върнем ли на въпросите от дневния ред на срещата, или искате на продължите да губите моето и вашето време в обсъждането на тема, за която аз нито имам инструкции, а и не проявявам голям интерес?

— Няма да ви позволим да се отнасяте с нас така безцеремонно — отвърна Шен, спечелвайки си уважението на Рътлидж с неочаквано добрия си английски.

Шефът на американската делегация се облегна в стола си и се загледа с възможно най-любезното си изражение към отсрещната страна на масата, докато мислеше за плановете на жена си за промени в кухнята в къщата им в Джорджтаун. Щяха ли да си подхождат зеленото и синьото? Той предпочиташе по-земните цветове, но имаше много по-големи шансове да излезе победител в спора с Пекин, отколкото в Джорджтаун. Въпреки дългогодишния си опит като дипломат не беше успял нито веднъж да се наложи, когато ставаше въпрос за обзавеждането на жилището…

Така минаха първите деветдесет минути, когато настъпи време за почивка. Сервираха чай с леки закуски. Участниците излязоха през френските прозорци (странно място за подобни неща, каза си Грант) в градината. Това беше неговото първо участие в дипломатически преговори и тепърва му предстоеше да разбере как стават тези неща. Хората се разделиха на двойки — китайци с американци. Отдалеч можеше да се разбере кой кой е. Всички китайци пушеха — порок, от който страдаха само двама от американската делегация. И двамата бяха доволни, че тук можеха спокойно да пушат където пожелаят. Може да гледат много сериозно на търговските преговори, но не и на здравето си, помисли си човекът от Министерството на финансите.

— Какво е впечатлението ви? — попита един глас. Грант се обърна и видя същото малко човече, което се беше залепило за него на приема. Казваше се Хю Ма, спомни си Грант. Беше висок не повече от метър и петдесет с очи на покерджия и известни актьорски способности. Изглежда по-умен, отколкото на пръв поглед, каза си американецът. И така, какво да му отговори? Когато имаш съмнения, придържай се към истината, реши той.

— За първи път присъствам на дипломатически преговори. Доста е досадно — каза Грант и отпи от кафето, което беше отвратително.

— Е, това е нормално — отвърна Хю.

— Така ли? Но не и в бизнеса. Как изобщо може да се върши работа така?

— За всяко нещо си има начини — отвърна китаецът.

— Предполагам. Може ли да ми отговорите нещо?

— Ще се опитам.

— За какво е този спор за Тайван?

— А за какво беше големият спор, когато у вас започна Гражданската война? — отвърна на въпроса с въпрос Хю.

— Е да, обаче след като са минали петдесет години, защо не се съгласите на равен резултат и сложите едно ново начало?

— Ние не мислим в такива кратки срокове — отвърна Хю с усмивка на превъзходство.

— Съгласен съм, но в Америка на това му казваме да живееш в миналото. — „Зачуках ли ти го, мъник такъв?“

— Те са наши сънародници — настоя Хю.

— Обаче са решили да не бъдат повече. Ако искате да се върнат, направете нещо, за да ги привлечете. Например като постигнете тук същия прогрес, който те са отбелязали там. — „Тъпо комунистче такова.“

— Ако някое от вашите деца избяга от къщи, няма ли да се опитате да го върнете?

— Вероятно, но ще се опитам да го привлека с нещо, а не да го заплашвам, особено пък след като не мога да го уплаша. — „Вашата армия не е в състояние да го направи.“ Така им бяха казали на брифингите преди заминаването.

— Но не трябва ли да протестираме, когато другите поощряват нашето дете да се държи предизвикателно с баща си?

— Виж какво, приятел — рече Грант, опитвайки се да не показва раздразнението си, или поне така си мислеше. — Ако искате да правим бизнес, нека го правим. Ако желаете само да си говорим, ще си говорим. Обаче времето ми е скъпо, на вашата страна също и можем да отложим приказките за някой друг път. — В този момент Грант осъзна, че не е дипломат, не може да играе в такава игра и да спечели. — Както виждате, не ме бива много в подобен род спорове. За това имаме други хора, но не съм от тях. Аз съм от онези американци, които се занимават с реални неща и печелят пари. Ако тази игра ви харесва, добре, но без мен. Предполагам, че търпението е добро нещо, но не и когато пречи на целта, затова мисля, че вашият министър пропуска нещо.

— Какво е то, господин Грант?

— Ние ще постигнем желаното от тази среща — заяви Грант на китаеца и веднага разбра, че се е отнесъл изключително нетактично. Той допи кафето си, извини се и без да има особена нужда, се отправи към тоалетната, където си изми ръцете, преди да излезе отново навън. Намери Рътлидж да стои сам и да разглежда някакви пролетни цветя.

— Клиф, мисля че сбърках нещо — призна тихо Грант.

— Какво? — попита помощник-държавният секретар и изслуша изповедта му. — Не се притеснявай. Не си им казал нещо, което аз вече не съм им изтъкнал. Просто не разбираш дипломатическия език.

— Но те ще си помислят, че проявяваме нетърпение, а това ни прави уязвими.

— Не и когато вътре говоря аз — отвърна Рътлидж и леко се усмихна. — Тук съм нещо като Джими Конърс на откритото първенство по тенис в САЩ, Марк. Такава ми е ролята.

— И другата страна си мисли същото.

— Вярно, но ние имаме предимство. Те имат повече нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Мислех си, че подобна позиция към тях не ти допада — отбеляза Грант, озадачен от поведението на Рътлидж.

— Не е нужно непременно да ми харесва. Просто трябва да го направя, а да се наложиш е винаги приятно.

Той не добави, че никога преди не беше се срещал с министър Шен и нямаше лични контакти с него, които да му пречат. При дипломатите често пъти се получава така, че личните им приятелства понякога да надделяват над интересите на техните страни. Обикновено те се оправдават с това, че следващия път копелето ще им бъде задължено, което пък ще бъде в интерес на собствената им страна. В дипломацията личностният елемент е много важен и политическите наблюдатели често го пропускат, гледайки на тези майстори на словото като на някакви роботи.

Грант намираше поведението на Рътлидж за странно, но щеше да играе по неговата свирка, защото се налагаше и защото онзи поне външно показваше, че му е ясно какво прави. Дали е точно така… — зачуди се Грант. Откъде бих могъл да разбера? Дойде време да влязат отново вътре.

Пепелниците бяха почистени, а прислужниците бяха напълнили отново бутилките с вода. Сигурно всички бяха политически благонадеждни и изпълняваха някакви задачи. Най-вероятно бяха от разузнаването. Бяха изпратени тук, защото правителството им не искаше да поема каквито и да било рискове, или поне се опитваше да не го прави. Така се пилееше напразно времето на професионалисти, но комунизмът не отдаваше особено значение на използването на хората по най-ефикасния начин.

Министър Шен запали цигара и даде знак на Рътлидж да започне пръв. От своя страна американецът си припомни съвета на Бисмарк, който беше препоръчвал пушенето на пури по време на преговори, защото за някои гъстият тютюнев дим не беше много приятен, а това даваше на пушача известно предимство.

— Министре, търговската политика на Китайската народна република се прави от малък брой хора и с нея се преследват политически цели. Ние в Америка го разбираме. Това обаче, което вие не разбирате, е, че нашето правителство наистина е избрано от народа, а той настоява да се заемем с решаването на проблема за балансирането на търговския ни обмен с вашата страна. Нежеланието на КНР да отвори пазарите си за американските стоки струва работни места на американските граждани. В нашата страна правителството трябва да служи на интересите на хората, а не просто да ги управлява и по тази причина въпросът с баланса в търговския ни обмен трябва да бъде разрешен.

— Напълно съм съгласен, че работата на едно правителство е да защитава интересите на народа си и поради тази причина ние трябва да се съобразяваме с болката, която тайванският проблем причинява на гражданите на моята страна. Тези, които би трябвало да са наши съотечественици, са отделени от нас и Съединените щати помогнаха за тяхното отчуждаване от нас…

Чудно как този дърт пърдел не е умрял от пушенето на проклетите цигари, помисли си Рътлидж. Приличаха и миришеха на някогашните „Лъки страйкс“, от които на осемдесет години беше починал дядо му. Дядо му Оуенс караше в колата внука си към южната гара на Бостън, когато запали една цигара, изпусна я в скута си и опитвайки се да я вземе оттам, навлезе в насрещното движение. Той нямаше вяра в безопасните колани… Копелето пушеше цигара от цигара, палейки нова от фаса на предишната като по филмите от 30-те години. Е, може би китайците по този начин реализират политиката си за ограничаване броя на населението, но това беше един доста идиотски подход…

— Господин външен министър — започна пак Рътлидж, когато дойде отново неговият ред, — правителството на Република Китай е избрано в свободни и честни избори от хората, които живеят в тази страна, а това го прави законно в очите на Америка. — Той не каза, че оттук би следвало да се счита, че правителството на КНР е незаконно, но тази мисъл увисна като тъмен облак в залата. — По тази причина въпросното правителство заслужава международно признание и както сами можахте да се уверите, миналата година това стана. Политиката на нашата страна изисква такива правителства да бъдат признати. Не можем да променяме твърдите си политически принципи според желанията на други страни, които не ги споделят. Можем да си говорим дотогава, докато изпушите всичките си цигари, но позицията на моето правителство по този въпрос ще остане непроменена. Затова вие или ще признаете този факт и ще позволите да преминем към по-продуктивни области, или ще продължавате напразните си усилия. Разбира се, изборът е ваш, но все пак ще е по-добре, ако постигнем някакви резултати, вместо да не ги постигнем.

— Америка не може да диктува на КНР какво да счита за важно. Вие твърдите, че имате ваши принципи, ние пък имаме наши и един от тях е важното значение, което нашата страна придава на териториалната си цялост.

Най-трудното за Грант беше да запази безизразна физиономия. Трябваше да се преструва, че във всичко това има логика и е важно, докато би предпочел да включи компютъра си и да види как вървят цените на борсата или да прочете някое романче под ръба на масата. Но не можеше да го направи. Трябваше да се преструва, че всичко това му е много интересно и ако успееше, трябваше да бъде номиниран при следващото раздаване на наградите „Оскар“. „Наградата за най-добър актьор с второстепенна роля, който не е заспал по време на най-скучното състезание, което е имало някога след първенството в Айова по бързо растене на трева, се дава на…“ Той се стараеше да не мърда много в стола си, но от това задникът го заболя повече, защото явно, че тези столове не бяха направени за такива като неговия. Може би бяха по-удобни за задника на мършавите китайци отсреща, но не и за един професионалист от Чикаго, който обичаше да си пийва бира, поне веднъж седмично обядваше сандвич със студено говеждо и не се преуморяваше много. За неговия задник беше нужен по-мек и по-широк стол, но наоколо нямаше такъв. Опита се да си намери някакво по-интересно занимание. Реши, че министърът на външните работи Шен има ужасна кожа. Сякаш лицето му някога е било обхванато от пламъци и негов приятел се е опитал да ги гаси с ледена висулка. Грант се постара да си представи как беше станало това, без да се усмихва. След това установи, че Шен пуши прекалено много, като палеше цигарите си с евтин обикновен кибрит, а не със свястна запалка. Може би беше някой от онези хора, които непрекъснато забравят къде си оставят нещата, а това обясняваше и обстоятелството, че той използваше евтини химикалки за еднократна употреба вместо нещо, което да отговаря на ранга и положението му. И така, този важен кучи син явно е имал много юношески пъпки и е бил голям смотаняк… Този извод го накара да се усмихне вътрешно, докато министърът говореше монотонно на своя поносим английски. Това накара Грант да се сети за нещо друго. Пред него имаше слушалки за симултанен превод. Дали не можеше да намери с тях някоя местна радиостанция? Сигурно в Пекин имаше радио, което да предава някаква музика.

Когато дойде ред на Рътлидж, нещата не се подобриха особено. Той повтаряше американската позиция така настоятелно, както другият китайската, може би с малко повече резон, но не по-малко отегчително. Грант си представи как адвокатите в някое бракоразводно дело говорят подобни врели-некипели. Като дипломатите и на тях им плащат на час, а не за това, което са постигнали. Дипломати и адвокати! Ама че двойка, помисли си Грант. Не можеше да погледне часовника си. Американската делегация трябваше да демонстрира непоклатимо единство, за да покаже на китайските езичници, че силите на красотата и истината са непоклатими. Или нещо подобно. Запита се дали щеше да се чувства по-различно при едни преговори с англичаните например, когато всички говорят един език. Но такива преговори вероятно се уреждаха по телефона или чрез електронната поща, вместо подобни официалности.

В определения час прекъснаха за обяд, и то с десет минути закъснение, защото Шен говори повече от определеното време, което можеше да се очаква. Цялата американска делегация се насочи право към тоалетната, но вътре никой не говореше поради страх от подслушвателни устройства. След това те излязоха и Грант отиде при Рътлидж.

— Значи така си изкарваш прехраната? — запита малко недоверчиво търговецът на акции.

— Опитвам се. Преговорите вървят доста добре — отбеляза помощник-държавният секретар.

— Какво? — попита изумен Грант.

— Е, преговорите се водят от техния външен министър и ние трябва да играем по тяхната свирка — обясни Рътлидж. — Това означава, че ще можем да постигнем реално споразумение, вместо разни чиновници да започнат да сноват напред-назад между преговарящите и Политбюро. В такива случаи участват допълнителен брой хора и всичко се обърква. Разбира се, няма да минем съвсем без тези работи. Шен трябва всяка вечер да уточнява позицията си с висшестоящите, може би го прави и в момента. Не го виждам никъде. Питам се на кого ли точно докладва. Според нас той няма реални пълномощия и непрекъснато трябва да се консултира с по-големите. Едно време същото правеха и руснаците. Системата им е такава. Никой няма доверие на никого.

— Сериозно ли говориш? — попита Телескопът.

— Да, системата им действа по този начин.

— Голяма тъпотия — забеляза Грант.

— Защо, мислиш, че Съветският съюз обърна корема? — попита развеселен Рътлидж. — Те никога не бяха единни в нищо, защото по принцип не знаеха как да използват властта, която имат. За съжаление беше точно така. Но сега се справят много по-добре.

— Откъде си сигурен, че преговорите се развиват добре?

— Ако единственото нещо, което могат да ни противопоставят, е Тайван, техните контрааргументи по търговските въпроси няма да бъдат убедителни. Тайванският проблем е решен и те го знаят. До 10–11 месеца ще сключим с Тайпе договор за взаимна отбрана, а те вероятно знаят и това. Имат добро разузнаване в Тайван.

— А ние откъде сме сигурни, че е така?

— Нашите приятели в Тайван са се погрижили да го разберат. Човек винаги иска противникът му да знае повече неща. Така разбирателството е по-добро и не се правят грешки. Рътлидж млъкна за миг. — Чудя се какво ли ще има за обяд?

Господи, каза си Грант. После благодари на Бога, че беше тук само като икономически съветник на този дипломат. Те играеха толкова различна игра от онова, което беше виждал преди, че се чувстваше като шофьор на камион, който се опитва да прави амбулантна търговия от телефонна будка на шосето.

 

 

На обяда се появиха и новинарите, за да заснемат как дипломатите си говорят за такива неща като времето и храната, а зрителите да си мислят, че разговарят по държавнически въпроси, докато всъщност най-малко половината от разговорите между дипломатите се ограничаваха върху проблемите им с отглеждането на децата или плевенето на ливадата пред къщи. Това беше съвършено друга игра, на която трудно можеше да се намерят аналози и Грант още не можеше да се ориентира. Видя как Бари Уайз се приближи до Рътлидж без микрофон и камера.

— Как върви, г-н секретар? — попита репортерът.

— Доста добре. Първото заседание протече нормално — отговори Рътлидж и Грант го чу. Жалко, каза си Телескопът, че хората не могат да видят какво в действителност става. Това ще е най-смешното нещо, което се е виждало някога. Скуката е толкова голяма, че в сравнение с него световното първенство по шахмат ще им се види като шампионат по вдигане на тежести. Но всяка човешка дейност си има свои правила и тук те бяха различни.

 

 

— Ето го нашия приятел — каза ченгето, когато колата потегли.

Беше Суворов/Конев в мерцедеса си клас „С“. Записаха регистрационния номер и с биноклите видяха лицето на човека. Провалов беше накарал местните органи за сигурност да се заемат със случая и дори им беше осигурил помощ от Федералната служба за сигурност — бившето Второ главно управление на бившето КГБ, т.е. професионалните преследвачи на шпиони, които вгорчаваха живота на чуждестранните разузнавачи в Москва. Те си останаха все така добре екипирани, въпреки че не разполагаха с толкова средства, колкото в миналото, но почти нямаха недостатъци в обучението.

Разбира се, проблемът беше, че те го знаеха и се държаха надменно, което дразнеше много следователите от отдел „Убийства“. Въпреки това обаче те бяха полезни съюзници. Наблюдението се извършваше от седем коли. В Америка ФБР вероятно щеше да използва и хеликоптер, но за облекчение на Провалов Майкъл Рейли не беше тук да им го подскаже. Бяха станали приятели и той му даваше добри съвети, но всичко си имаше граници. Имаше и камиони с телевизионни камери, които заснемаха утринното движение. Във всеки автомобил бяха по двама души, за да може единият да кара, а другият да наблюдава. Последваха Суворов/Конев към центъра на Москва.

 

 

Друг екип вече беше успял да се справи с бравата и беше влязъл в апартамента. Това, което ставаше там, се вършеше толкова изящно, като представление на балета на Болшой театър. Когато влязоха, отначало хората от екипа застанаха на едно място и се огледаха за някакви незначителни белези, като например човешки косъм, поставен на вратата на дрешника, за да покаже дали някой я е отварял. Провалов най-после беше получил в КГБ досието на Суворов и знаеше каква беше подготовката на този човек. Оказа се, че тя е доста добра, а и оценките за него бяха такива. Е, не бяха най-добрите и не бяха достатъчни, за да го направят действащ нелегал на територията на „Главния противник“ (което означаваше САЩ), но достатъчни, за да го превърнат в специалист в дипломатическото разузнаване. Задачата му се състоеше главно да преценява информация, доставена от други, но известно време се беше занимавал и с оперативна дейност, опитвайки се да вербува и да ръководи агенти. Така той си беше създал контакти с различни чужди дипломати, включително и трима от Китай. Беше използвал тримата да събира не много важна дипломатическа информация главно чрез неангажиращи разговори, но тя се считаше за важна. Последната оперативна задача на Суворов е била в периода 1989–1991 година в съветското посолство в Пекин, където се беше опитвал да събира разузнавателни сведения, и то както се виждаше, с известен успех. Провалов видя, че тогава тези негови постижения не бяха предизвиквали някакви подозрения, вероятно защото той имаше някои малки успехи срещу дипломатическата служба на същата държава и в Москва. В досието му се казваше, че владее китайски писмено и говоримо. Беше го научил в школата на КГБ и това го беше превърнало в специалист по въпросите на Китай. Един от проблемите на операциите в разузнаването беше, че това, което на пръв поглед изглежда подозрително, често се оказва невинно. А това, което изглежда невинно, можеше да бъде подозрително. Един разузнавач би трябвало да може да установява контакт с чужденци, често от чужди разузнавания, но в такива случаи чуждият шпионин можеше да прибегне до маневра, която американците наричаха „обръщане“, т.е. превръщането на един враг в съюзник. КГБ беше правил същото много пъти и част от цената, която се плащаше за такива неща, беше, че те можеха да се случат и на твоите хора, и то без да разбереш. Хиляда деветстотин деветдесет и първа година беше времето на гласността, която унищожи Съветския съюз така ефикасно, както едрата шарка погубва туземците. „Онова КГБ си имаше свои проблеми“, припомни си Провалов, „и нищо чудно китайците да са вербували Суворов“. Китайската икономика беше започнала да се възстановява и те имаха пари за пилеене, не толкова, колкото американците, но достатъчно да привлекат един съветски служител, който е изправен пред перспективата скоро да остане без работа.

Но какво е правил Суворов оттогава? Сега кара мерцедес бенц. А тях не ти ги изпращат по пощата. Истината беше, че не знаеха и нямаше лесно да разберат. Беше им известно, че нито Клементий Иванич Суворов, нито Иван Юриевич Конев си бяха плащали данъците, но това се отнасяше за повечето руснаци, които не искаха да се безпокоят за такива глупости. А и не искаха да разпитват съседите му. Сега проверяваха имената им, за да разберат дали сред тях няма бивши служители на КГБ и евентуални съюзници на заподозрения. Не, те не искаха в никакъв случай да го подплашат.

Апартаментът изглеждаше „чист“ от политическа гледна точка. Стигайки до това заключение, те продължиха търсенето. Леглото не беше оправено, Суворов/Конев беше мъж и затова не можеше да се очаква да държи много на реда. Повечето неща в апартамента бяха скъпи и чуждо производство. Електрическите уреди бяха западногермански, което беше страст на руските богаташи. Следователите работеха с хирургически ръкавици, докато отваряха вратата на хладилника (хладилниците се смятат за скривалище), за да погледнат вътре. Нищо интересно. След това преминаха към чекмеджетата на дрешника. Проблемът беше, че разполагаха с малко време, а в едно жилище имаше твърде много места, където можеше да се скрие нещо, било то в чифт сгънати чорапи или в тръбата на тоалетното руло. Не очакваха да намерят нещо важно, но бяха длъжни да опитат. Беше по-трудно да се обясни на началниците защо не са го направили, отколкото да се изпрати група професионалисти да си пилеят времето. Другаде хората можеха да монтират записващо устройство към телефона в апартамента. Мислеха също да сложат някои миниатюрни камери. Те можеха да се скриват лесно и само някой маниак на тема преследване можеше да ги открие, но за тяхното инсталиране беше нужно време. Трудното беше да се прекарат жици до централната предавателна станция, а не разполагаха с време. Ръководителят на групата държеше мобифон в джоба на ризата си и очакваше той да иззвъни, за да им кажат, че обектът се връща. В такъв случай трябваше бързо да подредят всичко и да излязат.

 

 

Той се намираше на 12 км от жилището си. Зад него следващите го коли непрекъснато се сменяха, за да могат да го наблюдават така изкусно, както руският национален футболен отбор обработва топката в някой оспорван футболен мач. Провалов беше в командната кола. Наблюдаваше и слушаше по радиото как ръководителят на екипа от ФСС дава нареждания на хората си. Всички коли бяха мръсни и на средна възраст, без особени отличителни белези. Можеха да бъдат собственост на всеки среден руски гражданин или на таксиджия и да се скрият бързо сред многобройните си двойници. В повечето случаи вторият човек в колата седеше на задната, а не на предната седалка, за да имитира пътник. За по-голяма достоверност имаха дори мобифони, които им позволяваха да се свързват с централата, без да предизвикват подозрение. Командирът на екипа на ФСС беше изтъкнал пред ченгето това като преимущество на новите технологии. След това доложиха, че обектът е спрял и паркирал колата си. Двата проследяващи го отблизо автомобила минаха покрай него, а на тяхно място се приближиха други и спряха.

— Той излиза от колата — докладва майорът от ФСС. — Излизам да го следя пеш.

Майорът беше доста млад за чина си, което обикновено беше признак, че е способен и обещаващ млад офицер с шансове да се издигне. Случаят беше точно такъв. Той беше и красавец на 28 години, облечен в скъпи дрехи като сегашното поколение московски бизнесмени. Говореше на висок глас в мобифона си, което беше точно обратното на поведението, което би трябвало да спазва един преследвач. Това му даде възможност да се приближи на 30 метра от обекта и да наблюдава зорко всяка негова стъпка. Трябваше да внимава, за да не пропусне нито едно незабележимо движение.

Суворов/Конев седна на една пейка, дясната му ръка беше вече в джоба на палтото, а в лявата си държеше сутрешен вестник, който беше взел от колата. Това подсети майора от ФСС, че работата ще е трудна. Вестникът беше главното прикритие, което използваха шпионите. С него те прикриваха действията на работещата ръка, както илюзионистът непрекъснато движи едната си ръка, докато номерът се прави с другата. Тук нещата бяха извършени майсторски и ако не беше обучен, той никога нямаше да ги забележи. Майорът седна на друга пейка, набра фалшив номер с мобифона си и започна да говори с въображаем бизнеспартньор. След това видя как наблюдаваният обект стана и се върна с небрежна походка към паркирания мерцедес.

Майор Ефремов се обади веднага по телефона, когато обектът се отдалечи на 100 метра.

— Тук е Павел Григориевич. Спирам тук, за да видя дали не е оставил нещо — докладва той в базата.

Преметна крак върху крак и запали цигара, наблюдавайки как другият влезе в колата и потегли. Когато изчезна от погледа му, Ефремов отиде при другата пейка и бръкна отдолу. Да, беше магнитна кутия. Суворов използваше тази пейка не за първи път. Върху боядисаното със зелена боя дърво беше залепил метална пластина, към която прикрепяше намагнетизираната кутийка, дебела 1 сантиметър. Значи, все пак обектът се оказа играч. Беше използвал тайник. Когато чу това, Провалов изпита такова вълнение, като че ли престъплението беше извършено пред очите му. Сега можеха да обвинят човека в престъпление срещу държавата. Вече беше в ръцете им. Можеха да го арестуват, когато пожелаят. Но, разбира се, нямаше да го направят. Командващият операцията нареди на Ефремов да вземе кутията за изследване. Това трябваше да стане много бързо, защото трябваше да бъде върната на мястото й. Бяха заловили само половината от шпионския екип, другата половина трябваше да дойде и да вземе оставеното.

 

 

Беше компютърът. Нямаше къде да е другаде. Когато го включиха, видяха поредица от файлове, но бързо установиха, че един от тях е закодиран. Кодиращата програма не им беше позната. Беше американска и това беше написано на нея. В момента не можеха да направят нищо повече. Нямаха и нужните дискети, за да копират файла. Това можеше да се уреди и да копират кодирания файл. После трябваше да вкарат записващо устройство в клавиатурата. Така можеха да използват ключа на Суворов за собствения му код и да го дешифрират. След като взе това решение, екипът напусна жилището.

 

 

По-нататък нещата се развиха по предварително начертания план. Проследиха мерцедеса, използвайки същата система за наблюдение с много коли, но в един момент пътят им препречи самосвал, който все още беше едно от най-често срещащите се превозни средства по московските улици. В това време обектът паркира мерцедеса и изскочи навън. Залепи парче хартия на един уличен стълб и скочи обратно в колата. Дори не си даде труд да се огледа, като че ли вършеше нещо съвсем обикновено. Но не беше така. Той току-що беше поставил сигнал, известяващ някой още неизвестен, че в тайника има оставено нещо. Този някой трябваше да отиде пеш или с кола, да види парчето хартия и да знае къде да отиде. Това означаваше, че те трябваше много бързо да проучат кутията и да я върнат отново на мястото й, ако не искат да предупредят вражеския шпионин, че малката им операция е разкрита. А такива неща не се правеха, докато не му дойдеше времето. То е като да повдигнеш пуловера на хубава жена. Не спираш, докато не се покажат циците й, каза командирът от ФСС на Провалов.