Том Кланси
Мечката и драконът (8)

7.
Разплитане на нишките

Това беше едно от съвпаденията в полицейската работа по целия свят. Провалов се обади в Управлението на милицията и тъй като разследваше убийство, трябваше да разговаря с един капитан, началник на съответния отдел в Санкт Петербург. Когато спомена, че издирва бивши войници от Спецназ, капитанът се спомни, че на сутрешното съвещание двама от неговите хора бяха докладвали за два трупа с татуировки на Спецназ, а това беше достатъчно, за да го накара да удължи разговора.

— За случая с гранатомета в Москва ли става дума? — попита Евгений Петрович Устинов. — И кой е убитият?

— Главният обект, изглежда, е бил Григорий Филипович Овсеенко, който се е занимавал със сводничество — обясни на колегата си от север Провалов. — Убити са също шофьорът му и едно от момичетата, но изглежда, че те не са от съществено значение.

— Значи, според вашите източници извършителите са били ветерани от Спецназ?

— Точно така. Скоро след това са отпътували със самолет за Санкт Петербург.

— Разбирам. Вчера извадихме от водите на Нева труповете на мъже с подобно описание. И двамата към четиридесетгодишни. Застреляни са били с куршум в тила.

— Така ли?

— Да. Имаме пръстови отпечатъци и от двете тела. Чакам справката от армейския архив, за да ги сравним. Но няма да стане много бързо.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса, Евгений Петрович. Работата е там, че на мястото на убийството се е намирал и Сергей Николаич Головко. Не сме сигурни дали той не е бил истинската мишена.

— Това би било твърде дръзка постъпка — отбеляза хладно Устинов. — Може би вашите приятели от площад „Дзержински“ ще могат да накарат онези тъпанари от армейския архив да се поразмърдат.

— Ще им се обадя и ще видя какво мога да направя — обеща Провалов.

— Добре, нещо друго?

— Има още едно име: Суворов, Клементий Иванич, за когото се твърди, че е бивш офицер от КГБ, но това е всичко, което знам за момента. На вас името говори ли ви нещо? — Стори му се, че чува как събеседникът му поклаща отрицателно глава.

— Не, никога не ми е попадало — отвърна старшият детектив, докато си го записваше. — В каква връзка?

— Според моя информатор той е човекът, поръчал убийството.

— Ще проверя в нашите архиви дали нямаме нещо за него. Значи още един бивш рицар на плаща и кинжала, така ли? Колко такива пазители на родината тръгнаха по лошия път? — зададе си риторичен въпрос ченгето от Санкт Петербург.

— Доста — съгласи се колегата му от Москва и се намръщи.

— А този Овсеенко да не би и той да е бил от КГБ?

— Да, казват, че отговарял за Школата на врабчетата.

Като чу това, Устинов се засмя.

— О, сводник, обучен от държавата. Страхотно. А момичетата бива ли си ги?

— Много — потвърди Провалов. — Обаче не са по джоба ни.

— Истинският мъж не трябва да плаща за такива работи, Олег Григориевич — увери ченгето от Санкт Петербург московския си колега.

— Така си е, приятелю. Поне докато не мине известно време — добави Провалов.

— Точно така! — В слушалката се чу смях. — Обади ми се, ако научиш нещо.

— Добре, ще ти изпратя по факса бележките си по случая.

— Чудесно. Аз също ще ти изпратя информацията, с която разполагам — обеща Устинов.

Има нещо, което свързва всички следователи по света, разследващи убийства. Никоя страна не санкционира неофициалните разговори, отнасящи се до човешкия живот. Само държавите запазват това право за себе си.

В продължение на няколко минути Провалов записа в невзрачния си кабинет резултатите от водения разговор. Беше твърде късно да се обажда на ФСС да накарат онези от армейския архив да побързат. Това ще бъде първото нещо, което ще направя сутринта, обеща си той. Стана време да си върви. Взе палтото си от закачалката до бюрото и излезе навън, където беше паркирана служебната му кола. С нея отиде до един ъгъл близо до американското посолство, където се намираше бар „Борис Годунов“ — приятно и топло местенце. Не минаха и пет минути, откакто беше дошъл, и една приятелска ръка докосна рамото му.

— Здравей, Мишка — каза Провалов, без да се обърне.

— Знаеш ли, Олег, хубаво е човек да разбере, че руските ченгета приличат на американските.

— В Ню Йорк същото ли е?

— Ами да — потвърди Рейли. — След като цял ден си гонил лошите момчета, какво по-хубаво от това да обърнеш няколко чашки в компанията на приятели? — Агентът от ФБР махна на келнера да му донесе обичайното питие — водка със сода. — Освен това на такива места се върши и истинска работа. Има ли някакво ново развитие по случая със сводника?

— Да, двамата, които са го убили, изглежда, са били убити на свой ред в Санкт Петербург. — Провалов гаврътна остатъка от водката в чашата си, разказа подробностите на американеца и завърши с думите: — Какво мислиш за тази работа?

— Или е отмъщение, или презастраховане, приятел. Имал съм подобни случаи у дома.

— Презастраховане?

— Да, и в Ню Йорк съм се натъквал на такава практика. Мафията видя сметката на Джон Гало. Направи го открито. Искаха убийството да бъде показно, затова наеха един черен разбойник да свърши работата, но после нещастникът беше застрелян само на петнадесет метра по-нататък. Това се казва презастраховане, Олег. Така няма начин покойникът да разкаже на някого кой е направил поръчката. Вторият стрелец просто си замина и никога не можахме да се доберем до него. Може да е било и убийство за отмъщение. Онзи, който им е платил да свършат работата, ги е ликвидирал за това, че са сбъркали обекта. Който плаща, той поръчва музиката, приятел.

— Как му казвахте на това, „преплитане на интереси“?

Рейли кимна.

— Точно така му викаме. Е, така поне ще имаш допълнителни нишки за проследяване. Може твоите стрелци да са говорили пред някого. Може дори да са си водили дневник. — То е като да хвърлиш камък в локва, помисли си Рейли. В случай като този кръговете от вълните стават все по-широки. Това не е доброто битово убийство, при което някой затрива жена си за това, че хойка с чужди мъже или не е успяла да му приготви вечерята навреме, а после си признава и се скъсва от рев, че го е сторил. Още повече, че в конкретния случай престъплението беше извършено с много гръм и трясък, а такива обикновено биват разкрити, защото хората ги коментират и някои от тях може да знаят неща, които биха ти свършили работа. Просто трябва да ги срещнеш на улицата, да тропаш по врати и да изтъркаш доста подметки, докато се добереш до това, което ти трябва. Руските ченгета не бяха тъпи. Липсваше им подготовката, която имаше Рейли, но въпреки това те притежаваха полицейски инстинкти и ако човек следва съответните процедури, ще разнищи случая, защото другата страна не беше кой знае колко умна. Умните не нарушаваха закона по такъв драстичен начин. Не, идеалното престъпление беше това, което си оставаше неразкрито, жертвата ненамерена, откраднатите пари неоткриваеми поради лошо счетоводство и шпионинът неразобличен. След като веднъж знаеш, че е било извършено престъпление, вече имаш отправна точка и цялата работа заприличва на разплитане на пуловер. Няма много неща, които да държат преждата, ако упорито я разплиташ.

— Кажи ми, Миша, твоите противници от мафията биваше ли ги? — попита Провалов, след като отпи втората чаша водка.

Рейли направи същото.

— Не е както във филмите, Олег, като изключим дребните риби. Те са евтини наемници. Не са образовани. Някои от тях са доста тъпи. Някога не говореха заради омертата — закона на мълчанието. Имам предвид, че поемаха вината и не желаеха да сътрудничат. Но с времето това се промени. Хората от прародината им постепенно измряха, новото поколение е по-мекушаво, а и ние станахме по-твърди. Много по-лесно е да ти лепнат три години в пандиза, отколкото десет, а на всичкото отгоре да ти разтурят организацията. Престанаха да се грижат за семействата, докато бащата е в дранголника, а това се отрази зле на техния морал. Започнаха да говорят. Нашата ефикасност също се подобри благодарение на електронното следене — сега му викат „специални операции“, а в миналото „черната работа“, т.е. вършехме някои неща без прокурорска заповед. Имам предвид времето през 60-те години, когато никой дон на мафията не можеше да се изпикае, без да разберем какъв цвят има пикнята му.

— А те не ви ли го връщаха?

— Искаш да кажеш да се бъзикат с нас ли? Да си отмъстят на федерален агент? — Самата мисъл го накара да се усмихне. — Олег, никой не е дръзвал да се бъзика с ФБР. И по онова време, а до известна степен и сега на нас се гледа като на дясната ръка на Господ. И ако някой си позволи такова нещо, могат да му се случат доста неприятни работи. Истината е, че никога не сме прибягвали чак до такива мерки, но лошите момчета знаят, че би могло да се случи. Е, понякога не играем съвсем по правилата, но все пак гледаме да не нарушаваме законите, поне на мен не ми е известно такова нещо. Обаче ако предупредиш някой разбойник, че за него може да има сериозни последици, в повечето случаи той ще погледне сериозно на това.

— Тук не е така. Още не се отнасят към нас с подобно уважение.

— В такъв случай трябва да си го създадете, Олег. — Беше лесно да се каже, но Рейли знаеше, че трудно може да се постигне.

Трябваше ли местните ченгета да нарушават правилата от време на време, за да научат разбойниците на уважение? Тези неща са част от американската история, помисли си Рейли. Градските шерифи като Уайът Ърп, Бат Мастърсън и Дивият Бил Хикок, Лоун Улф Гонзалес от тексаските рейнджъри, Бил Тилмън и Били Трийпърсънс от американската полиция бяха ченгета, които навремето внушаваха респект само с появата си на улицата. Руснаците нямат подобни легендарни блюстители на закона. Може би имаха нужда от някой такъв. Това беше част от наследството на всяко американско ченге. Само от гледането на уестърни по телевизията и филми американските граждани бяха се научили да очакват, че нарушаването на законите може да докара някой такъв човек в живота им, а това нямаше да им е от полза. ФБР беше израснало в период на засилена престъпност по време на Голямата депресия и беше усъвършенствало традициите на Запада с модерни технологии и методи, за да създаде свой митичен образ като институция. За да стане това, трябваше да бъдат осъдени много престъпници и някои дори да бъдат убити на улицата. В Америка се ширеше убеждението, че ченгетата са героични фигури, които не само следят за спазването на законите, но и са на страната на невинните. Тук нямаше подобна традиция. За да бъде създадена, трябваше да бъдат решени много проблеми, останали от бившия Съветски съюз, при който все още неизчезнала традиция беше органите на реда да служат по-скоро като репресивен апарат, а не в защита на гражданите. Руските филми нямаха нито Джон Уейн, нито Мелвин Първис и тази страна беше бедна в това отношение. Въпреки че на Рейли му харесваше да работи тук и уважаваше и харесваше руските си колеги, той би трябвало да ги засипе с купища инструкции, за да може да бъде въведен такъв ред както в Ню Йорк. Тук всички дадености бяха налице, но организацията им беше задача, пред която разчистването на Авгиевите обори от Херкулес беше просто дреболия. Олег имаше подходящата мотивация и необходимите умения, но му предстоеше още много работа. Рейли не му завиждаше за това, но трябваше да му помогне с каквото може.

— Не ти завиждам, Мишка, но бих желал да работя при такава организация като в твоята страна.

— Тя не е изникнала просто така, Олег. Били са нужни много години и много способни мъже. Може би ще трябва да ти покажа някой филм с Клинт Истууд.

— „Мръсният Хари“ ли? Гледал съм го. — Забавен, но не и много реалистичен — помисли си руснакът.

— Не, „Обесете ги на високо“, за службата на съдия-изпълнителя от някогашния Запад, когато мъжете са били мъже, а жените благодарни за това. В действителност истината съвсем не е била такава. В Дивия запад не е имало много престъпност.

Руснакът изненадан вдигна очи от чашата си.

— Тогава защо във всички филми се твърди обратното?

— Олег, филмите трябва да вълнуват зрителя, а в отглеждането на пшеница и на добитък няма нищо вълнуващо. В американския Запад са се настанили главно ветерани от Гражданската война. Това е бил тежък и жесток конфликт, но никой мъж, оцелял в битката при Шилох, няма да се уплаши от някой тъпанар на кон, независимо дали носи револвер или не. Преди около двадесет години един професор от щатския университет в Оклахома написа книга на тази тема. Проучил е съдебни архиви и установил, че като се изключи стрелбата в кръчмата — между пищовите и уискито има някаква явна несъвместимост, — на Запад престъпността не е била голяма. Гражданите са можели сами да се пазят, а техните закони са били твърде безкомпромисни — рецидивистите са били твърде малко. Но най-важното е, че всички граждани са носели оръжие и са знаели добре да боравят с него, а това е бил сериозен възпиращ фактор за лошите момчета. Ако се стигне до вадене на пищови, има много по-малко вероятност да бъдеш застрелян от едно ченге, отколкото от разгневен гражданин. На него не му се занимава с цялата тази бумащина и предпочита да я избегне. — Американецът отпи от чашата си и се засмя.

— В това отношение ние и американците си приличаме — съгласи се Провалов.

— А, и това бързо вадене на револверите от кобурите, което непрекъснато ни показват във филмите. Не съм чувал за такова нещо на практика. Това са холивудски измишльотини. Няма да улучиш, ако измъкнеш пищова по този начин. Ако ставаше така, в Куантико щяха да ни научат да стреляме по този начин. Като изключим някои хора, които се обучават за представления в цирка или за някакво състезание, но там винаги се стреля под един и същ ъгъл и от едно и също разстояние, никой не може да се надява на точна стрелба по този начин.

— Сериозно ли говориш? — Легендите умират най-трудно, особено за едно, общо взето, способно ченге, което беше гледало доста уестърни.

— Бях главен инструктор и да ме вземат дяволите, ако мога да стрелям така.

— А добър стрелец ли си?

Рейли скромно кимна с глава.

— Да — каза той. — Доста добър.

Завършилите с пълно отличие специалния курс по стрелба в школата на ФБР бяха по-малко от триста души и Майк Рейли беше един от тях. Той беше заместник-началник на оперативния отдел в Канзас Сити, преди да бъде преместен при онези шахматисти от отдела за ОП — организираната престъпност. Чувстваше се като гол, когато вървеше по улицата без верния си автоматичен „Смит и Уесън“-1076, но практиката в дипломатическата служба беше такава. Голяма работа, тукашната водка беше добра и той беше започнал да свиква с нея. Дипломатическите регистрационни номера го улесняваха, защото местните ченгета бяха доста стриктни за употребата на алкохол зад волана. Жалко, че имаше да учат още твърде много за криминалното разследване.

— Значи, Олег, по всяка вероятност мишената е бил нашият сводник?

— Да, според мен доста е вероятно, но все още не съм напълно сигурен. — Той сви рамене. — Обаче ще продължим да държим открита и възможността да е бил Головко — добави Провалов, след като отпи глътка водка. — Така останалите институции ще ни окажат по-голямо съдействие.

Рейли се засмя.

— Олег Григориевич, ти си напълно наясно как да се оправяш с бюрокрацията. Аз не бих се справил толкова добре! — Той махна на келнера. Беше време за следващата поръчка.

 

 

Интернет е може би най-доброто изобретение за шпионаж, каза си Патриша Фоли. Тя благослови също и деня, в който лично беше препоръчала Честър Номури на Управлението за оперативна дейност. Този дребен японец вече имаше някои добри постижения за агент, който още нямаше и тридесет и пет години. Беше свършил великолепна работа в Япония и веднага се беше съгласил доброволно да участва в операция „Чингис“ в Пекин. Прикритието му като служител на „Нипон електрик“ не би могло да бъде по-подходящо за изпълнението на задачата и изглежда, че той беше влязъл с такава танцова стъпка в новата си роля като Фред Астер в най-добрите си дни. Най-лесната част от операцията беше да изнесе събраните сведения.

Преди шест години хора на ЦРУ посетили Силиконовата долина — естествено под прикритие — и бяха уговорили с един производител на най-съвременни технологии да им изработи специален модем. За много специалисти той изглеждаше твърде бавен, защото времето му за установяване на връзка беше с четири-пет секунди по-бавно от нормалното. Обаче това, което те не знаеха, беше, че последните четири секунди не бяха някакъв произволен електронен шум, а включване на специална кодираща система, която ако бъде засечена при телефонно подслушване, звучеше като най-обикновен електронен шум. Така че на Честър му оставаше само да подготви съобщението си за изпращане и да натисне копчето. За по-голяма сигурност съобщенията бяха свръхкодирани с 256-битова система, създадена специално в Националната агенция за сигурност, нейното двойно шифриране беше толкова сложно, че дори суперкомпютрите на НАС я пробиваха много трудно, и то след загуба на доста скъпоценно време. След това вече беше достатъчно само да се осигури едно www. еди какво си чрез най-обикновен компютър за влизане в местната мрежа за интернет услуги, каквито имаше в изобилие навсякъде по света. Тя можеше да се използва дори за директна връзка на един компютър с друг — всъщност това беше и първоначалното й приложение — и дори да бъде засечена от устройство за телефонно подслушване, щеше да бъде нужен някой математически гений плюс най-големият суперкомпютър, създаден от „Майкрософт“, за да се разкодира посланието.

Лян Мин, прочете Мери Пат, секретарка на… на онзи, де? Съвсем не лош потенциален източник. Най-забавното в случая беше, че Номури беше посочил изрично възможностите за сексуална връзка при вербуването. Младежът все още беше твърде неопитен в тези неща. Вероятно се е изчервил, докато е писал за това, си каза заместник-директорката на оперативната дирекция на Централното разузнавателно управление. Той обаче беше включил и тази част в доклада си, защото беше изключително честен във всичко, което правеше. Време беше да го повишат и да му увеличат заплатата. Госпожа Фоли написа нужната докладна, която трябваше да бъде приложена към досието му. Джеймс Бонд-сан, каза си тя и се засмя. Отговорът беше най-лесната част от цялата работа: „Одобряваме, продължавай.“ Нямаше нужда дори да добавя дежурното „но внимателно“. Номури знаеше как да се държи, когато изпълняваше задача, нещо, което не можеше да се каже за всички млади разузнавачи. След това тя вдигна телефона и се обади по пряката линия на съпруга си.

— Да, скъпа? — каза директорът на Централното разузнавателно управление.

— Зает ли си?

Ед Фоли знаеше, че жена му не задава въпроса просто така.

— За теб не съм чак толкова зает, бейби. Слез долу. — Той затвори.

Кабинетът на директора на ЦРУ е сравнително дълъг и тесен с прозорци от пода до тавана, които гледат към гората и паркинга за специални посетители. Зад него са дърветата, които се извисяваха над долината Потомак и булевард „Джордж Вашингтон“, както и още нещо. Възможността някой да може да наблюдава директно тази сграда, особено пък кабинета на директора, би причинила сериозни киселини на досадниците, отговарящи за сигурността. Ед вдигна глава от книжата на бюрото си, когато жена му влезе и седна в коженото кресло срещу него.

— Добра новина ли ми носиш?

— По-добра дори от бележките на Еди в училище — отвърна тя със сладострастната си усмивка, която пазеше само за пред съпруга си, когато бяха сами. А бележките наистина бяха добри. Едуард Фоли-младши беше един от бързо напредващите млади специалисти в Политехническия институт „Ренселър“ в Ню Йорк и състезател в техния хокеен отбор, който за малко пропусна шанса си да влезе в Националната хокейна асоциация. Младият Ед би могъл да намери място в олимпийския отбор по хокей, но не искаше да става професионалист. Печелеше твърде много пари като компютърен инженер, за да си губи времето с такива неща. — Мисля, че от тази работа може да излезе нещо.

— Като например?

— Като секретарката на Фан Ган — отвърна тя. — Номури се опитва да я вербува и твърди, че перспективите са добри.

— Чингис — каза Ед. Би трябвало да изберат друго име, но за разлика от повечето операции на ЦРУ наименованието на тази не беше посочено от някой компютър в приземния етаж. Тази предохранителна мярка не беше взета поради простата причина, че никой не очакваше да излезе нещо от това. Най-много да стигнат до някой капитан от Народноосвободителната армия. Проблемите бяха все едни и същи. Първо трябваше да вербуват етнически китаец, а ЦРУ не беше постигнало някакви особени успехи в това отношение. Освен това въпросният разузнавач трябваше да владее перфектно езика и да може да изчезне сред китайското общество. По ред причини тези неща никога не бяха постигани. Тогава Мери Пат предложи да опитат с Номури. В края на краищата неговата фирма въртеше значителен бизнес с Китай, а и младежът имаше добри инстинкти. И така, Ед Фоли се съгласи, но в действителност не се надяваше да излезе нещо от това. Обаче инстинктите на жена му като професионален разузнавач отново се оказаха по-добри от неговите. Много хора бяха на мнение, че Мери Пат Фоли е най-добрият оперативен разузнавач, който управлението беше имало от двадесет години насам, и, изглежда, беше на път да затвърди това убеждение.

— Няма ли опасност за Чет?

Жена му кимна утвърдително.

— Опасност има, но той знае как да се пази, а и средството му за комуникация е най-доброто, с което разполагаме. Ако към него не постъпят брутално, нали знаеш, могат просто да го нарочат заради това, че не харесват прическата му, не би трябвало да е изложен на много голям риск. Както и да е… — Тя му предаде съобщението от Пекин.

Директорът на ЦРУ го прочете три пъти, преди да й го върне обратно.

— Чукането едва ли е кой знае какъв добър разузнавачески похват, скъпа. Мисля, че не е много добре да влиза в такива отношения с агентката си…

— Съгласна съм, Ед, но нали знаеш, човекът играе с такива карти, каквито има подръка. И ако ние успеем да я снабдим с компютър като този, който използва Чет, и нейната сигурност няма да бъде много застрашена.

— Освен ако някой от тях не го разглоби на части — изрази гласно мисълта си Ед Фоли.

— Господи, Ед, на нашите най-добри специалисти им се разплака майката, докато го създадат. Нали аз отговарях за проекта, не помниш ли? Компютърът е много надежден!

— По-спокойно, скъпа. — Директорът вдигна ръка. Когато жена му прибягваше до такъв език, значи беше взела много присърце цялата работа. — Знам, че е сигурен, но моята работа е да се безпокоя, а твоята да действаш.

— Прав си, скъпото ми мъжленце. — Тя отново пусна в ход сладострастната си усмивка.

— Ти сигурно вече си му казала да продължава, нали?

— Той е мой подчинен, Еди.

Директорът кимна, предавайки се. Не беше редно да работи заедно с жена си. Тя винаги печелеше споровете в кабинета му.

— Добре, скъпа, ти отговаряш за операцията, обаче…

— Обаче какво?

— Ще сменим наименованието Чингис с нещо друго. Ако от това излезе нещо, ще го сменяме всеки месец. Тази операция може да има сериозни последици и трябва да се върши при максимални мерки за сигурност.

Тя трябваше да се съгласи с този аргумент. Навремето като надзираващи офицери те отговаряха за един агент, известен в ЦРУ с кодовото наименование Кардинал, полковник Михаил Семьонович Филитов, който работеше в Кремъл повече от тридесет години и изпращаше много ценна информация по всякакви въпроси, отнасящи се до съветските въоръжени сили, както и сведения с политически характер от огромна важност. По ред бюрократични причини, вече позабравени с течение на времето, Кардинал не се водеше като редовно действащ внедрен агент и това го беше спасило от предателството на Олдрич Еймс, жертви на което станаха дузина съветски граждани, работили за Америка. Самият Еймс беше спечелил по около 100 000 долара за всеки предаден от него сътрудник. Семейство Фоли съжаляваше, че не беше осъден на смърт, но те не отговаряха за спазването на законите.

— Добре, Еди, ще сменяме кодовото наименование на операцията всеки месец. Скъпи, винаги си много предпазлив. Ти ли ще наредиш или аз?

— Нека почакаме тя да ни съобщи нещо полезно, преди да си направим този труд, обаче още сега да измислим друго наименование вместо Чингис. Прекалено очебийно се свързва с Китай.

— Добре — каза тя с дяволита усмивка. — Какво ще кажеш за момента да я наречем Зорге?

Това беше името на Рихард Зорге, един от най-големите шпиони за всички времена. Германец, работил за Съветския съюз, и може би човекът, който беше попречил на Хитлер да спечели войната срещу Сталин на източния фронт. Съветският диктатор дори не си беше помръднал пръста, за да го спаси от екзекуция. „Благодарността, беше казал някога той, е кучешка болест.“

Директорът на ЦРУ кимна в знак на съгласие. Жена му имаше добро чувство за хумор, особено когато ставаше дума за делови въпроси.

— Кога според теб ще знаем дали се е съгласила да ни сътрудничи?

— Предполагам, че веднага след като Чет я изчука.

— Мери, ти някога…?

— При изпълнението на задача ли? Ед, това са мъжки, а не женски работи — отвърна тя със закачлива усмивка. След това си събра книжата и се отправи към вратата. — Като изключим теб, скъпото ми мъжленце.

 

 

Самолетът на „Алиталия“ DC-10 кацна петнадесет минути по-рано поради благоприятния вятър. Ренато, кардинал Ди Мило, каза една молитва за благодарност по този повод. Работеше от доста години в дипломатическата служба на Ватикана и беше свикнал с продължителните полети, което не означаваше, че му харесват. Беше облечен в червено-черните си кардиналски одежди, които по-скоро приличаха на нещо като парадна униформа, която не беше особено удобна, въпреки че беше купена от един от най-добрите магазини в Рим за дрехи по поръчка. Един от недостатъците на неговия духовен и дипломатически статус беше, че не можеше да свали горнището на дрехата по време на полета, но беше успял да се отърве от обувките. Установи обаче, че от дългата неподвижност краката му се бяха подули и нахлузването на обувките се оказа по-трудно от обикновено. Това го накара да изпусне тежка въздишка вместо ругатня, докато самолетът се насочваше към аерогарата. Главният стюард го отведе до предната врата и му позволи да напусне пръв самолета. Едно от предимствата на дипломатическия му статус беше, че трябваше само да размаха дипломатическия си паспорт пред граничните служители, а в конкретния случай до стълбичката на самолета го чакаше висш служител на КНР.

— Добре дошли в нашата страна — приветства го той и му подаде ръка.

— За мен е голямо удоволствие, че съм тук — отвърна кардиналът, забелязвайки, че този комунистически атеист не целуна пръстена му, както го изискваше нормалният протокол. Е, можеше да се каже, че по-специално католицизмът, а и изобщо християнството не бяха твърде желани в Китайската народна република. Обаче ако КНР искаше да влезе в цивилизования свят, те трябваше да приемат представителството на Светия престол, колкото и да им е неприятно. Освен това той щеше да работи сред тези хора и кой знае, може би пък щеше да успее да убеди един-двама да приемат християнската вяра. Ставали са и по-странни неща, а Римокатолическата църква се беше справяла и с далеч по-опасни противници от този.

С помощта на ръкомахания и малък ескорт висшият служител преведе видния си гост през широката зала на аерогарата до мястото, където ги чакаха служебната кола и кортежът.

— Как пътувахте? — попита служителят.

— Дълго, но не и неприятно — беше очакваният отговор. Дипломатите трябваше да се преструват, че много обичат да летят със самолет, въпреки че дори екипажите намираха подобни пътувания за уморителни. Задачата на посрещача беше да огледа новия посланик на Ватикана, да види как се държи, дори как гледа през прозорците. В това отношение той не беше по-различен от другите дипломати, които пристигаха в Пекин за първи път. За тях формата на сградите беше необичайна, необикновени бяха и цветът на тухлите, а и това как зидарията изглежда отблизо и отдалеч. Изобщо поради тези различия те намираха за очарователни неща, които, общо взето, бяха едни и същи и разликата, обективно погледнато, беше минимална.

Пътуването до резиденцията на посолството продължи 28 минути. Това беше стара сграда от началото на миналия век, когато в нея е живял мисионер от американската методистка църква. Очевидно той е бил човек, твърде свикнал с американските удобства, помисли си китайският служител. Предишния ден беше научил, че сградата е минала през няколко превъплъщения, включително и като публичен дом в дипломатическия квартал в периода между 20-те и 30-те години, защото и тогавашните дипломати са държали на удобствата. Служителят се запита дали бардакът е бил обслужван от етнически китайки или от рускини, които, както беше чувал, неизменно се представяли за изгонени благороднички. Поради някаква причина западняците си падат по аристократките, като че ли телата им се различават от тези на останалите жени. И това го беше чул в службата от един архивар в министерството, който съхраняваше сведения за подобни неща. За личните навици на председателя Мао не се пазеха архивни данни, но страстта му да обезчестява дванадесетгодишни девственици беше добре известна в Министерството на външните работи. Той знаеше, че всеки от държавните ръководители има своите странности. При великите мъже тези отклонения обикновено бяха по-големи.

Колата спря пред старинна къща. Един униформен полицай отвори вратата за пристигналия италианец и дори му отдаде чест, спечелвайки си леко кимване с глава от човека с яркочервената шапчица.

Пред главния вход чакаше още един чужденец, монсеньор Франц Шепке, чийто дипломатически ранг беше заместник-ръководител на мисията. Това обикновено означаваше, че той е човекът, който в действителност върти работата в мисията, докато посланикът — избран главно по политически съображения — отговаряше за дипломатическото представителство. Китайците не бяха наясно дали и тук разпределението на ролите щеше да бъде такова.

Шепке имаше вид на типичен германец — висок, слаб, със сивосини очи, които не издаваха нищо, и изумителен талант за чуждите езици. Владееше до съвършенство не само сложния китайски, но дори и местния диалект и акцент. По телефона този чужденец можеше да мине за партиен член, а това впечатляваше много местните официални лица, които не бяха свикнали чужденците дори да говорят сносен китайски, камо ли да го владеят до съвършенство.

Китаецът видя, че германецът целуна пръстена на своя шеф. След това италианецът разтърси ръката му и прегърна по-младия духовник. Вероятно се познаваха. След това кардинал Ди Мило заведе Шепке до придружителя си и го запозна с него. Разбира се, последният го беше срещал много пъти и това накара китайския служител да заключи, че висшият духовник не е много досетлив. След малко багажът беше пренесен в резиденцията и китаецът се качи обратно в служебната кола, за да се върне с нея във външното министерство и да напише доклада си. Папският нунций е позастаряващ, приятен човек, който може би не е много умен, написа той. С други думи, типичен посланик от западен тип.

Веднага след като влязоха вътре, Шепке потупа дясното си ухо и посочи с ръка наоколо.

— Навсякъде ли? — попита кардиналът.

— Да — отвърна на немски Шепке, а след това премина на гръцки, и то не на съвременен, а на старогръцки, какъвто е говорил Аристотел. Той е подобен, но различен от съвременния гръцки и се ползва само от шепа учени в Оксфорд и няколко други западни университети. — Добре дошли, Ваше високопреосвещенство.

— Дори и със самолетите се пътува прекалено дълго. Защо да не можем да използваме кораб? Така преместването от едно място на друго би било по-поносимо.

— Проклятието на прогреса — обади се тихо германският духовник. Полетът Рим-Пекин беше само с четиридесет минути по-дълъг, отколкото от Рим до Ню Йорк, но Ренато беше човек от друга, по-търпелива епоха.

— Какво можеш да ми кажеш за моя придружител?

— Казва се Цян. На четиридесет години е, женен и има син. Той ще бъде нашият човек за връзка с Министерството на външните работи. Умен, добре образован, но ревностен комунист, син също на комунист — обясни бързо Шепке на езика, който беше учил още в семинарията. Двамата с шефа му бяха наясно, че този разговор се записва и ще подлуди лингвистите в китайското Министерство на външните работи. Е, те не бяха виновни, че там работят неграмотни хора!

— Значи из цялата сграда има подслушвателни устройства, така ли? — попита Ди Мило и се отправи към един поднос с бутилка червено вино.

— Най-вероятно е така — отвърна Шепке с кимане на главата, докато кардиналът си пълнеше чашата. — Бих могъл да поискам къщата да бъде проверена, но тук не е лесно да се намерят хора, на които бих могъл да разчитам. — Тези, които щяха да извършат проверката, сигурно щяха да се възползват от възможността да монтират подслушвателни устройства за страната, за която работят — Америка, Великобритания, Франция, Израел, всички се интересуваха какво знае Ватиканът.

Ватиканът, който се намира в центъра на Рим, всъщност е независима държава. Това дава дипломатически статут на кардинал Ди Мило дори и в страната, в която в най-добрия случай не гледат с добро око на религиозните убеждения, а в най-лошия ги потъпкват. Кардинал Ди Мило беше служил на църквата повече от четиридесет години, повечето от които в дипломатическата служба на Ватикана. Там неговите лингвистични способности бяха известни, но далеч не на всички, а във външния свят за това знаеха съвсем малко хора. Научаването на един чужд език е трудна работа, но при Ди Мило това ставаше толкова лесно, че той се изненадваше как другите не могат да се справят по същия начин. Освен че беше духовник и дипломат, Ди Мило беше и разузнавач — предполага се, че всички посланици са такива, но за него това беше валидно в по-голяма степен. Една от задачите му беше да държи Ватикана и най-вече папата информиран за това какво става по света, за да може Ватиканът, т.е. папата да предприема съответни действия или най-малко да оказва влияние в съответната посока.

Ди Мило се познаваше доста добре със сегашния папа. Бяха приятели дълги години преди избирането му за понтифекс максимус („максимус“ в значение на „главен“, а „понтифекс“ като „строител на мостове“, тъй като се предполага, че духовникът е мостът между хората и техния Бог). Като такъв Ди Мило беше работил за Ватикана в няколко страни. Преди сгромолясването на Съветския съюз той се беше специализирал в източноевропейските страни, където се беше научил да оспорва заслугите на комунизма пред някои от най-ревностните му привърженици. За тяхно голямо съжаление в повечето случаи той беше излизал победител. Тук обаче ще бъде различно, помисли си кардиналът. Не ставаше само въпрос за марксистките убеждения. Това беше страна с друга култура. Конфуций беше определил мястото на китайския гражданин в обществото още преди две хиляди години и то беше различно от онова, което проповядваше западната култура. Разбира се, и тук, както навсякъде другаде, имаше място да се проповядва Христовото учение. Местните граждани, които се обръщаха към християнските мисионери просто от любопитство, ставаха още по-любопитни, когато се запознаваха с Евангелието, защото то беше много по-различно от древните учения на тяхната страна. Но дори по-обикновени вярвания, които малко или повече се съобразяваха с китайските традиции като източното спиритистко движение „Фалунгун“, бяха подлагани ако не на унищожителни, то на безмилостни репресии. Кардинал Ди Мило си даваше сметка, че е пристигнал в една от малкото останали езически страни, в която мъченичеството все още беше една възможност за щастливците или за нещастниците, в зависимост от гледната точка. Той отпи от виното, като се опитваше да определи колко показва биологичният му часовник в сравнение с този, който беше на ръката му. И в двата случая виното беше добро. То му напомни за дома — място, което никога не бе изоставял напълно, дори когато беше в Москва или Прага. Обаче Пекин… Пекин можеше да се окаже едно предизвикателство.