Том Кланси
Мечката и драконът (58)

57.
Хипервойна

Последните два дни на подводна лодка „Тъксън“ бяха отегчителни. Тя наблюдаваше 406 вече шестнадесет дни, като поддържаше разстояние около осем и половина морски мили^[1], откъм кърмата на китайската ракетна подводница и охраняващата я ядрена щурмова лодка, която в момента се намираше южно от нея. Втората поне имаше име — „Хай Лун“, според гениите от разузнаването, но за сонарните оператори на „Тъксън“, 406 бе Сиера-единадесет, а „Хай Лун“ — Сиера дванадесет. Китайските подводници бяха известни с тези имена и на екипа за прицелване и изстрелване на торпедата.

Проследяването на двете цели не бе трудно. И двете лодки разполагаха с ядрени силови агрегати, реакторните системи бяха шумни, особено помпите, които нагнетяваха водата за охлаждане на котела. Всичко това плюс шестдесетхерцовите генератори, които оставяха по два чифта ярки линии на екрана на хидролокатора, правеше проследяването толкова трудно, колкото наблюдението на двама слепци на празен паркинг по обяд при ясно време. Все пак беше по-интересно, отколкото преследването на китове в Северния Пасифик — задача, която неотдавна бе възложена на част от лодките на Тихоокеанския флот, за да се достави удоволствие на еколозите.

Нещата наистина придобиха по-интересен характер напоследък. „Тъксън“ излизаше на перископна дълбочина два пъти дневно и екипажът с изненада научи, че китайските и американските въоръжени сили си разменят изстрели в Сибир. Това означаваше, помислиха си подводничарите, че в скоро време можеше да се наложи 406 да изчезне, а това си бе мисия, макар и много забавна, но все пак затова им плащаха, тоест имаше вероятност да свършат нещо полезно.

406 носеше на борда си балистични ракети — дванадесет „Цзю Лан“-1, CSS-N-3, всяка от които имаше бойна глава с мощност от порядъка на един мегатон. „Цзю Лан“ означаваше „Велика вълна“, съобщаваше разузнавателната сводка. Според нея периметърът им на действие бе малко под три хиляди километра — по-малко от половината разстояние до Калифорния, но можеха да ударят Гуам, който бе американска територия. Всъщност това нямаше голямо значение. Важното в случая бе, че 406 и „Хай Лун“ бяха бойни кораби на страна, с която Съединените щати воюваха в този момент.

VLS радиостанцията приемаше чрез антена, която се намираше в кърмовата част на „Тъксън“, а сигналът бе изпращан от един чудовищен, в по-голямата си част подземен предавател, разположен в северната част на Мичиганския полуостров. Еколозите протестираха, че енергията, излъчвана от съоръжението, смущава миграцията на гъските през есента, но ловците не се оплакваха от недостиг на водни птици, така че радиостанцията продължи да функционира. Създадена, за да изпраща съобщения до американските ракетни подводници, сега тя осъществяваше връзка с бързоходните щурмови лодки, които останаха на въоръжение. Приетите сигнали задействаха една камбанка в комуникационната рубка, която се намираше зад центъра за управление на бойните действия откъм щирборда^[2].

Камбанката звънна. Вахтеният матрос съобщи на прекия си началник — лейтенант, той от своя страна докладва на капитана, който отново вдигна подводницата на перископна дълбочина, след което вдигна комуникационния лазер, за да насочи антената към спътника на флота, известен като сателит за подводен информационен обмен. В отговор получи съобщение по насочената високочестотна радиостанция, която действаше в късовълновия обхват. Сигналът бе въведен в криптографската машина на подводницата, декодиран и разпечатан.

ДО: ПЛ САЩ ТЪКСЪН (SSN-770)

ОТ: ГК ПАСИФИК

 

1. ПРИ ПОЛУЧАВАНЕ НА СИГНАЛ „XQT SPEC OP“ ПО VLS НАПАДАТЕ И УНИЩОЖАВАТЕ ПРЛ НА КНР И ВСИЧКИ КОРАБИ НА КНР В СЪПРИКОСНОВЕНИЕ.

2. ДОКЛАДВАТЕ РЕЗУЛТАТ ЧРЕЗ САТЕЛИТ ЗА ПОДВОДЕН КОМУНИКАЦИОНЕН ОБМЕН.

3. СЛЕД ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ТАЗИ ОПЕРАЦИЯ ПРОВЕЖДАТЕ БЕЗ ОГРАНИЧЕНИЯ АКЦИИ СРЕЩУ ВМС ЕДИНИЦИ НА КНР.

4. НЕ НАПАДАТЕ, ПОВТАРЯМ, НЕ НАПАДАТЕ ТЪРГОВСКИ КОРАБИ ОТ КАКЪВТО И ДА Е ВИД.

 

КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО

— Е, крайно време беше — обърна се командващият офицер към старши помощник-командира.

— Не казват кога да го очакваме — отбеляза старпомът.

— Предполагам, че след два дни — каза капитанът. — Да скъсим дистанцията на десет хиляди ярда^[3]. Екипажът да се подготви. Да се провери въоръжението.

— Слушам.

— Има ли нещо друго наблизо?

— Има една китайска фрегата на около тридесет мили северно от нас.

— Добре, след като се оправим с подводниците, ще харпунираме и нея, а после ще се приближим, за да я довършим, ако е необходимо, разбира се.

— Разбрано — каза старпомът и се отправи към центъра за управление на бойните действия. Пътем погледна часовника си. Горе беше тъмно. Това всъщност нямаше значение за никой от хората на борда на подводницата, но тъмнината по някаква причина караше всички да се чувстват по-сигурни, дори и старши помощник-командира.

 

 

Сега бе доста по-напрегнато. Разузнавачите на Гуисти вече бяха на двадесет мили от позициите на китайците. Така те попадаха в обсега на артилерията и нещата ставаха сериозни.

Задачата бе да се придвижат до съприкосновение с противника и да намерят дупка в китайските позиции, която дивизията да разшири. След това трябваше да си проправят път през пробива и да нападнат зоната за материално-техническо и тилово осигуряване непосредствено отвъд реката, откъдето китайците започнаха настъплението си. После вероятно щяха да се върнат на север, за да атакуват тила на противника с една или с две бригади, а третата да остане на пътя на китайското снабдяване като блокираща сила.

Разузнавачите му вече си бяха сложили „грима“, както някои от тях наричаха камуфлажните бои. С тях те правеха по-тъмни естествено светлите участъци от лицата си и по-светли тъмните, като в крайна сметка заприличваха на зелено-черни извънземни нашественици. Настъплението в по-голямата си част щеше да бъде осъществено с машините и сега разузнавачите седяха в бронетранспортьорите, като разчитаха главно на инфрачервените прибори за нощно виждане, които шофьорът и мерачът използваха, за да откриват враговете. От време на време обаче пехотинците щяха да слизат от машината и затова всеки от тях провери индивидуалния си прибор за нощно виждане. Всеки разузнавач имаше три комплекта от батерии AA, които бяха толкова важни за него, колкото и пълнителите за автомата му M-16A2. По-голямата част от мъжете изядоха полевите си порциони и ги прокараха с вода, а някои от тях с аспирин, за да се предпазят от леките болки, които можеха да се появят вследствие на случайни удари или навехвания. Разменяха си погледи и закачки, за да облекчат стреса, както и обичайните в подобна ситуация куражлийски приказки, предназначени колкото за другите, толкова и за самите тях. Сержантите и младшите офицери напомниха на хората си за обучението, което бяха преминали и им казаха да вярват в своите способности.

После по подадена по радиото команда бронетранспортьорите запалиха двигателите си и поведоха основните боеви танкове към противника, като първоначално се движеха с около десет мили в час.

Хеликоптерите на батальона вече бяха във въздуха, и шестнадесетте, и се придвижваха изключително внимателно, защото бронята на всеки от тях вършеше работа горе-долу колкото лист от вестник и всеки долу на земята можеше да го забележи с чифт инфрачервени очила и да го очисти с ракета с топлинно насочване. Освен това противникът имаше и лека противовъздушна артилерия, която бе също толкова смъртоносна.

Хеликоптерите OH-58D „Киова Уориър“ разполагаха с добри системи за нощно виждане и по време на тренировъчните полети пилотите бяха разбрали, че могат да разчитат на тях, но на учения обикновено никой не умира. Мисълта, че там, долу, има хора с истински оръжия, които са получили заповед да ги използват, караше всички да не се предоверяват на уменията си от периода на обучение. Да те прострелят на учение означаваше да ти съобщят това по радиостанцията и да ти наредят да се приземиш, е, може би и едно конско от командира, задето си оплескал нещата, което обикновено приключваше с напомнянето, че в истинска битка си щял наистина да умреш, жена ти да остане вдовица, а децата ти — сираци. Само че ситуацията не бе такава и никой не обръщаше внимание на тези думи. Сега обаче това можеше да се превърне в реалност, а всички пилоти имаха съпруги или приятелки, а повечето от тях и деца.

И така те тръгнаха напред, като използваха собствените си прибори за нощно виждане, за да огледат повърхността пред себе си, но сега ръцете им стискаха уредите за управление малко по-силно от обикновено.

 

 

Щабквартирата на дивизията вече разполагаше със собствен терминал за приемане на информация от безпилотните разузнавателни самолети „Дарк Стар“, както и с един капитан от военновъздушните сили, който да работи с него. Дигс не бе особено доволен, че се намираше толкова далеч от хората си, които се бяха изправили срещу злото, но командването се различаваше от водачеството. Бяха му казали това преди години в Генералщабната школа във Форт Лийвънуърт, а в Саудитска Арабия го бе разбрал и от личен опит, но въпреки това изпитваше желание да бъде напред при своите войници и да сподели опасността с тях. Сега обаче единственият начин да намали риска за хората си бе да стои тук отзад и да упражнява ефективен контрол на операциите с помощта на полковник Мастърман.

— Готварски печки? — попита Мастърман.

— Да — потвърди капитанът от ВВС на САЩ, който се казваше Франк Уилямс. — А тези по-ярките са лагерни огньове. Нощта е хладна. Температурата на земната повърхност е шест градуса, на въздуха — пет. Това осигурява добър контраст на инфрачервените системи за наблюдение. Използват някакви печки като онези, които имахме в скаутската организация. По дяволите, страшно много са. Стотици.

— Виждаш ли дупка в редиците им?

— Изглежда по-рехаво тук, между тези двата хълма. Има една рота на хребета и още една тук — обзалагам се, че са от различни батальони — каза Уилямс. — Обикновено е така. Пролуката между тях е малко повече от километър, но тук, в дъното, има рекичка.

— Нищо няма да им стане на бронетранспортьорите, ако малко се понамокрят — каза Дигс на младшия офицер. — Дюк?

— Най-доброто място за пробив от видяното дотук. Да насоча ли Анжело натам?

Дигс се замисли. Това означаваше да хвърли в бой разузнавателното си охранение, както и поне още една от своите бригади, но точно за вземането на такива решения бяха създадени генералските длъжности.

— Какво още има наоколо?

— Бих казал, че щабът на полка им е някъде тук, като съдя по палатките и по камионите. Ще ги ударите с артилерия, предполагам.

— Точно когато „Куотър Хорс“ стигне там. Няма смисъл да ги предупреждаваме по-рано — предложи Мастърман. Генерал Дигс помисли още малко и взе първото си важно решение за тази вечер.

— Дадено. Дюк, кажи на Гуисти да се насочва към тази дупка.

— Да, сър — полковник Мастърман тръгна към радиостанциите. Тръгваха с летящ старт. Това не бе начинът, по който обичаха да правят нещата, но бе нещо нормално при реалните бойни операции.

— Роджър — продължи Дигс.

Полковник Роджър Ардън, командир на артилерийските подразделения на дивизията с позивна „Стрелец“ шест, бе висок и доста слаб мъж.

— Да, сър.

— Ето огневата ти задача. Ще трябва да осигурим поддръжка на Анжело Гуисти, за да премине през този проход. Тук и тук има пехотни роти, а това тук, изглежда, е полкови команден пункт.

— Противникова артилерия?

— Известен брой сто двадесет и две милиметрови тук и нещо, което прилича на двеста и три, тоест осеминчови — тук.

— Ракетни установки?

— Досега не съм видял. Вижда ми се малко странно, но не съм забелязал наоколо — каза капитан Уилямс на артилериста.

— Някакви радари? — попита полковник Ардън.

— Може би тук има един, но е трудно да се каже. Отгоре има камуфлажна мрежа — показа Уилямс, като загради мястото с мишката и увеличи образа.

— Ще приемем, че има, и ще му забием една топлийка за всеки случай — каза Ардън.

— Да, сър. Да разпечатам ли списък на целите?

— Разбира се, синко.

— Веднага, сър — каза Уилямс. Капитанът въведе една команда и принтерът изплю два листа, на които бяха разпечатани позициите на противниковите цели с точност до една секунда от градуса. Той подаде списъка с целите на полковника.

— Как изобщо сме се оправяли досега без GPS и височинно фоторазузнаване? — зачуди се Ардън. — Добре, генерале, това можем да го направим. Кога?

— Да кажем след тридесет минути.

— Ще бъдем готови — обеща Стрелецът. — Ще издам заповед „време за нанасяне на удар“ по полковия команден пункт.

— Това ми звучи добре — отбеляза Дигс.

 

 

Първа бронетанкова имаше доста добре оборудвана артилерийска бригада. Втори и трети батальон от Първи полеви артилерийски полк бяха въоръжени с новите самоходни 155-милиметрови гаубици „Паладин“, а втори батальон на Шести полеви артилерийски разполагаше със самоходни осеминчови оръдия плюс монтираните върху верижни бронетранспортьори ракетни системи за залпов пуск, които обикновено се намираха под прякото командване на командира на дивизията, също като личното му оръжие. Тези подразделения бяха на десетина километра зад челните разузнавателни части и при получаването на заповедта слязоха от пътя и заеха огневи позиции северно и южно от макадамовото шосе. Всеки от батальоните разполагаше с GPS приемник, чрез който можеше да научи местоположението с точност до три метра във всеки един момент. Чрез Обединената система за разпределяне на тактическа информация те получиха координатите на своите цели и ги въведоха в бордовите компютри, които изчислиха азимута и разстоянието до тях. После получиха указание за вида на боеприпасите, които трябваше да използват — или „обикновени“ осколочно-фугасни, или с вариращо време на задействане, заредиха ги, насочиха оръдията към целите и мерачите зачакаха заповед да дръпнат шнуровете, а командирите докладваха в щаба, че са в състояние на пълна готовност.

 

 

— Всичко е подготвено, сър — докладва полковник Ардън.

— Добре, ще изчакаме да видим как се справя Анжело.

— Ето мястото, сър — каза капитан Уилямс на генерала. Чувстваше се като телевизионен оператор, който заснема футболен мач, с малката разлика, че единият отбор не знаеше, че го снимат, както и че съперниците му вече са на терена. — На две крачки са от първите постове на противника.

— Дюк, кажи на Анджело. Използвай IVIS.

— Готово — отвърна Мастърман. Единственото, което не можеха да направят, бе да му препратят директно данните от „Дарк Стар“.

 

 

Сабя шест бе в своя „Брадли“ вместо в по-сигурния основен боен танк „Абрамс“. От тази машина щеше да вижда по-добре, реши Гуисти.

— Антената на IVIS е вдигната — съобщи старшият на машината. Полковник Гуисти се наведе и се промъкна покрай оръдейния купол, за да отиде до мястото, на което седеше сержантът. Онзи, който бе проектирал този бронетранспортьор, не бе предвидил, че той може да бъде използван и от офицери, а разузнавателният батальон все още не разполагаше с новите верижни машини „Год“, в които терминалът на IVIS бе в задната част.

— Първият противников пост е точно тук, сър, на единадесет часа, зад това малко възвишение — каза сержантът, като сочеше екрана.

— Добре, хайде да отидем да им кажем „здрасти“.

— Прието, полковник. Пали, Чарли — каза той на механик-водача, след което се обърна към останалите от екипажа. — Стегнете се, момчета. Горе главите. Вече сме на индианска територия.

 

 

— Как са нещата горе на север? — обърна се Дигс към капитан Уилямс.

— Сега ще видим — каза капитанът и превключи от „Мерилин Монро“ на „Грейс Кели“. — Ето, челните китайски части са на петнадесет километра от руснаците. Изглежда, се готвят за пренощуване. Вероятно ние ще влезем в съприкосновение първи.

— Добре — сви рамене Дигс. — Да се върнем при госпожица „Монро“.

— Да, сър — каза Уилямс и направи необходимото. — Ето, пристигнахме. Ето и вашата челна разузнавателна част, на два километра от първата дупка в земята на Джо Китаеца.

Като малък Дигс бе изгледал много боксови срещи по телевизията. Баща му бе запален почитател на Мохамед Али. Когато загуби от Спинкс обаче, Али знаеше, че съперникът му е на ринга. Сега ситуацията не бе такава. Обективът се фокусира върху дупката. Вътре имаше двама души. Единият се бе свил долу и пушеше цигара. Това се отразяваше негативно на способността му да вижда в тъмното, вероятно бе отслабило нощното зрение и на втория и може би затова не бяха забелязали нищо, макар че поне трябваше да са чули… Брадлитата не бяха чак толкова тихи…

— Колко можеш да увеличиш картината? — попита Дигс.

— Да видим… — след пет секунди двамата безименни китайци, скрити в изкопаната на ръка дупка, заеха половината екран. После Уилямс раздели екрана на две, като по-голямата част показваше двамата обречени войници, а малката — челния „Брадли“, чийто купол в момента се завърташе леко наляво… сега бяха на около хиляда и сто метра…

В дупката имаше полеви телефон, видя Дигс. Той се намираше долу на дъното между двамата войници. Дупката бе първата в линията на китайското бойно охранение и по всяка вероятност задачата им бе да докладват, когато от тяхната страна се появи някаква опасност. Те чуха нещо, но не бяха сигурни какво точно е то и вероятно изчакваха да го видят.

„Китайската народоосвободителна армия няма очила за нощно виждане, поне на това ниво на личния състав“, помисли си Дигс. Това бе съществена информация.

— Добре, отдръпни.

— Да, сър — каза Уилямс и отдалечи обектива от двамата войници, като върна на екрана изображението, което показваше едновременно дупката и приближаващия я „Брадли“. Дигс бе сигурен, че мерачът на Гуисти вече може да ги види. Не знаеше само кога ще бъде даден първият изстрел, но тези решения трябваше да се вземат от човека, който е на бойното поле, нали?

— Ето!

Дулото на 25-милиметровата тежка картечница проблясна три пъти, при което изображението избледня. Към дупката се проточи линия от трасиращи снаряди…

… и двамата китайци загинаха, покосени от осколочно-фугасните запалителни боеприпаси. Дигс се обърна.

— Стрелец, открий огън!

— Огън! — извика полковник Ардън в микрофона. Миг по-късно земята под краката им се разтърси, а след още няколко секунди чуха далечен гръмотевичен тътен, с който над деветдесет снаряда излетяха в небето.

 

 

Полковник Ардън бе издал команда „време за нанасяне на удар“ по полковия команден пункт зад малкия проход, към който се бе насочил „Куотър Хорс“. Това бе изобретение на американците от Първата световна война и бе замислено така, че всички боеприпаси, изстреляни от различни оръдия към една и съща точка на картата, да попаднат там едновременно, за да лишат противника от възможността да потърси укритие при първото предупреждение. В началото това изискваше трудоемки изчисления на времето на движение на всеки снаряд поотделно, но сега компютрите вършеха това мигновено. В конкретния случай изпълнението на задачата се бе паднало на втори батальон от шести артилерийски полк и на неговите осеминчови оръдия, които бяха считани за най-точните тежки артилерийски единици в армията на САЩ. Два от снарядите бяха обикновени осколочно-фугасни, които се взривяваха при удар, а останалите десет — с вариращо време на задействане. Това на практика означаваше, че боеприпасът избухва на около петнадесет метра от земната повърхност, задействан от малък радар в носа на снаряда. Така осколките не се забиваха в земята, а образуваха смъртоносен конус с диаметър на основата около шестдесет метра. Обикновените снаряди се използваха, за да отварят кратери и да поразяват онези противникови войници, които се криеха в индивидуални окопи.

Капитан Уилямс насочи обектива на „Мерилин Монро“ върху противниковия команден пункт. От далечната перспектива инфрачервените камери показваха като ярки точки снарядите, които летяха в нощното небе. После целта отново изпълни екрана. Според Дигс всички снаряди се приземиха в рамките на по-малко от две секунди. Ефектът бе ужасяваш Шестте палатки просто изчезнаха, а бледозелените фигурки на човешки същества изпопадаха по земята и постепенно престанаха да се движат. Някои тела бяха разчленени — Дигс никога не бе виждал нещо подобно.

— Уха! — възкликна Уилямс. — Пържено по китайски.

Дигс се зачуди дали така възприемат нещата във военновъздушните сили, или просто реакцията на капитана бе плод на младежко лекомислие.

На екрана част от хората все още се движеха, оцелели като по чудо от първия преграден залп, но вместо да се скрият или да избягат надалеч (защото след първия преграден залп винаги имаше още), те останаха по местата си, като някои от тях се опитваха да помогнат на ранените си другари. Това бе проява на смелост, но така се обричаха на сигурна смърт. Единствените един или двама от намиращите се в командния пункт, които щяха да оцелеят след този ужас, сигурно след време щяха да изтеглят печелившите билети от лотарията. Ако, разбира се, някой там изобщо оживееше. Вторият залп избухна двадесет и осем секунди по-късно, а третият — след още тридесет и една според цифрите в горния десен ъгъл на екрана.

— Бъди милостив, Господи — с въздишка промълви полковник Ардън. Никога досега не бе виждал ефекта от артилерийския огън по този начин. За него това винаги бе нещо много далечно и съвсем абстрактно, но сега видя какво в действителност причиняват оръдията му.

— Цел, прекрати огъня — каза Дигс, което на жаргона на танкистите означаваше „мъртъв е, уби го, избери си друг“. Преди година в пясъците на Саудитска Арабия той бе наблюдавал битка на компютърен екран и усети мъртвешкия хлад на войната, но това тук бе далеч по-лошо. То бе като да гледаш холивудски филм със специални ефекти, но тук кръвта бе истинска. Той току-що бе видял как командването на един пехотен полк, около четиридесет човека вероятно, бяха изтрити от лицето на земята за по-малко от деветдесет секунди, а те все пак бяха човешки същества — нещо, което този млад капитан от военновъздушните сили явно пропускаше. За него очевидно това бе нещо като електронна игра. Дигс реши, че сигурно бе по-добре да мисли за това по този начин.

По една батарея обстрелваше всяка от двете пехотни роти на хребетите северно и южно от малкия проход. Следващият въпрос бе какво ще предизвика всичко това. След като полковият команден пункт бе унищожен, нещата в щаба на дивизията щяха да се пообъркат. Някой щеше да чуе шумотевицата и щеше да вдигне телефона. Свободният сигнал от другия край първоначално щеше да предизвика реакция от рода на „мамка му“, защото всички нормални хора, включително и войниците, намиращи се в зона на военни действия, считаха, че лошите телефонни връзки са по-скоро правилото, а не изключението. Почти сигурно бе, че използваха телефони, а не радиостанции, защото първите бяха по-сигурни и по-надеждни, освен в случаите, когато артилерийски огън е унищожил телефона и е прекъснал кабелите. И така най-вероятно командирът на дивизията им току-що се събуждаше от потупване по рамото, а след малко щеше да остане много объркан от това, което щяха да му кажат.

— Капитане, знаем ли къде е дивизионният команден пункт на противника?

— Вероятно тук, сър. Не съм съвсем сигурен, но там има маса камиони.

— Покажи ми го на карта.

— Тук, сър — показа Уилямс отново върху екрана на монитора, където бе извикал картата. Този млад офицер от ВВС сигурно можеше и вечерята си да яде от екрана, помисли си Дигс. По-важно в случая бе, че командният пункт бе в обсега на батареите с ракетните системи за залпов пуск. Там имаше доста радиоантени. Да, явно това бе мястото, на което се намираше китайският генерал.

— Стрелец, искам да удариш това веднага!

— Да, сър — командата бе предадена по Обединената система за разпределяне на тактическа информация на втори батальон на шести полеви артилерийски полк. Ракетните системи за залпов пуск бяха готови и очакваха заповеди, а зададената цел бе в периметъра им на действие. Разстоянието — четиридесет и три километра, бе почти в края на възможностите им. И тук работата бе извършена с компютър. Екипажите зададоха на установките необходимия азимут, блокираха трансмисиите на носещите бронетранспортьори, за да ги стабилизират, и затвориха капаците на прозорците като предпазна мярка срещу удар и нахлуване на изгорелите газове от соплата, чието вдишване имаше летални последствия. Единственото, което трябваше да се направи сега, бе да се натисне червеният пусков бутон. Това бе сторено по заповед на командира на батареята и всяка от деветте установки изстреля, На интервали от около една секунда, по дванадесет ракети, всяка от които съдържаше 644 бойни елемента с размера на ръчна граната. Всичко това се изсипа на площ с размерите на три футболни игрища.

Ефектът от залпа, както Дигс видя три минути след като издаде заповедта, бе близо седемдесет хиляди отделни експлозии в зоната на целта. Колкото и лошо да бе онова, което сполетя полковия команден пункт, то бе като лек шамар в сравнение със случилото се тук. Дигс не знаеше коя бе тази дивизия, но бе сигурен, че тя е обезглавена така, сякаш го е сторил самият Робеспиер.

 

 

След първоначалната артилерийска стрелба подполковник Гуисти установи, че за него не са останали цели. Изпрати една рота през прохода, докато самият той се насочи на север, без по него да бъде даден нито един изстрел. Падащите на хълмовете пред и зад него 155-милиметрови снаряди обясняваха защо нямаше съпротива. По хълмовете вилнееше буря от стомана и взрив. Някой някъде изстреля сигнална ракета с парашут, но нищо повече не се случи. Двадесет минути след първия преграден залп той видя в далечината челните елементи на Първа бригада. Изчака ги да се приближат на стотина метра, след което тръгна на изток, за да настигне батальона си в долината отвъд прохода. Теоретически сега бе отвъд фронтовата линия, но както във футбола след първия гол напрежението бе изчезнало, а все още оставаше много работа за вършене.

 

 

Дик Бойл, както повечето летци, притежаваше квалификация да пилотира различни машини, така че можеше да избере за тази мисия предпочитания от повечето вертолетчици в подобни случаи „Апач“, но реши да остане в своя UH-60 „Блекхоук“, който предоставяше по-добри възможности за наблюдение на действията. Неговата цел бе независимата танкова бригада, която бе организационният юмрук на 65-а армия на противника. За да изпълни задачата си, той бе повел двадесет и осем от четиридесет и двата си щурмови хеликоптера АН-64D „Алач“, поддържани от дванадесет „Киова Уориър“ и още един „Блекхоук“.

Китайската танкова бригада бе на тридесет километра северозападно от мястото, на което дебаркира на руска земя. Сега стоеше на открито, подредена в кръгови формации, така че оръдията да сочат във всички посоки, но това изобщо не засягаше Дик Бойл и хората му. Преди четиридесет години подобен лагерен строй сигурно имаше смисъл, но не и днес, не и нощем, когато наоколо има апачи. Водена от своите ОН-58D, които изпълняваха ролята на челен дозор, щурмовата формация се промъкна от север по продължение на долината. Полковникът, командващ тази част, очевидно бе избрал място, от което да може да придвижи, за да осигури поддръжка на всяка от дивизиите на 65-а армия, но по този начин машините му оставаха съсредоточени на едно място с диаметър от около петстотин метра. Единственото притеснение на Бойл бе зенитната артилерия, но благодарение на безпилотните разузнавателни самолети той знаеше точното местоположение на противовъздушните батареи на противника и те щяха да бъдат първата цел в тази операция. Правото да елиминира опасността бе делегирано на екип от четири апача.

Противовъздушната отбрана бе сформирана от две ракетни батареи. Едната включваше в състава си четири самоходни верижни установки DK-9, подобни на американските „Чапърал“ с по четири ракети с топлинно насочване от рода на „Сайдуиндър“. Периметърът им на действие бе около единадесет километра, малко повече от далекобойността на ракетите „Хелфайър“ на Бойл. Другата батарея бе въоръжена с HQ-61A, което според полковника бе китайската версия на руските СА-6. Те бяха по-малко, но периметърът им на действие бе шестнадесет километра и по всяка вероятност разполагаха с доста добра радарна система за насочване. Те обаче имаха „под“ от около сто метра, под който не можеха да проследяват цели. Това можеше да се окаже спасителната сламка, ако, разбира се, бе вярно. Тактиката му бе да ги открие с хеликоптера за електронно разузнаване ЕН-60 и да ги удари възможно най-бързо. Кодовото име на машината бе „Холидей“, а ракетите с топлинно насочване наричаха „Дък“.

Китайските войници долу разполагаха и с обикновени преносими ракети с топлинно насочване, чиито възможности бяха сходни с тези на американските „Редай“, но апачите можеха да изпускат компресирани горещи отработени газове, за които се предполагаше, че заблуждават търсещите глави. Онези, които не вярваха в това, не летяха тази вечер. Те никога не летяха.

 

 

Тази вечер имаше още въздушни мисии и не всички бяха на руска територия. Двадесет изтребителя F-117 „Стелт“, наричани още „Блек Джет“, бяха дислоцирани в Жиганск. От пристигането си досега те бяха стояли предимно на земята в очакване на бомбите и прилежащите пакети с насочващи приспособления, които превръщаха боеприпасите от обикновени балистични оръжия в интелигентни снаряди, способни да отлетят самостоятелно до точно определен недвижим имот. Въпросните специални боеприпаси на „Блек Джет“ бяха бомбите за проникване в защитени цели с лазерно насочване GBU-27. Те бяха конструирани така, че не просто да ударят даден обект и да експлодират, а да влязат в него и едва тогава да детонират. Затова техните цели бяха специални. Тази вечер те бяха двадесет и две. Всички те бяха разположени във или в близост до градовете Харбин и Бейан и представляваха бреговите устои на железопътни мостове.

Китайската народна република зависеше от железопътния си транспорт повече, отколкото останалите страни, защото автомобилите в страната бяха твърде малко, за да наложат изграждането на по-добра пътна мрежа, а и защото прословутата ефективност на железниците се вписваше в икономическия модел в главите на политическите й лидери. Те бяха отчели факта, че подобна зависимост от определен вид транспорт може да ги направи уязвими при нападение и по тази причина, използвайки труда на огромните човешки ресурси на страната си, те бяха изградили множество солидни железобетонни мостове при всички потенциални точки на задръстване, каквито например бяха реките. Те бяха убедени, че шест отделни моста над една река не могат да бъдат поразени едновременно така, че възстановяването им да е невъзможно в кратки срокове.

Блек джетовете заредиха както обикновено от въздушния танкер КС-135 и продължиха на юг, незабелязани от рубежа за радиолокационно откриване, който правителството на КНР бе разположило по североизточната граница на страната. Самолетите бяха почти изцяло автоматизирани, така че продължиха към направленията си на автопилот. Те извършваха дори бомбардировките автоматично, защото бе твърде сложно за един пилот, бил той и най-опитният, да управлява самолета и в същото време да насочва инфрачервения лазер, чиято невидима точка на повърхността на земята привличаше търсещите глави на боеприпасите. Шестте успоредни моста над река Сунхуа Цзюан край Харбин бяха атакувани почти едновременно, в рамките на една минута в посока от изток на запад. Всеки от тях имаше по два основни брегови устоя — на северния и на южния бряг. Всички те бяха поразени. Самото бомбардиране бе по-лесно, отколкото по време на тестовете при договарянето на разработката на боеприпасите благодарение на ясното небе и пълното отсъствие на отбранителни смущения. Всеки от самолетите освободи по един комплект от шест бомби, които удариха целите си със скорост 1M и проникнаха в тях на разстояние между седем и половина и девет метра, преди да се взривят. Всеки боеприпас съдържаше 243 килограма експлозив „Тритонал“. Количеството не бе особено голямо, но в ограничени пространства то неизменно действаше с адска мощ и в случая раздроби огромните бетонни конструкции, сякаш бяха от порцелан, без обаче да вдига очаквания при подобно събитие шум.

Недоволна от разрушенията, втората формация от F-117 удари северните брегови устои и също ги срина със земята. Единствените хора, които загинаха като пряко следствие от тази акция, бяха двамата машинисти на един дизелов локомотив, теглещ на север вагони с боеприпаси за армейските сили отвъд река Амур, който не успя да спре преди поразения участък на моста.

Същото изпълнение бе повторено и в Бейан, където още пет моста бяха сринати в река Уюй Хе. С този двоен удар, който продължи едва двадесет и една минути, снабдителната верига на китайските нашественически сили бе прекъсната за доста дълго време. Останалите осем самолета, които изчакваха като резерва, в случай че някоя от бомбите не успее да порази целта си, се насочиха към железопътната рампа на брега на река Амур, използван от платформите за транспортиране на танкове. Изненадващо въпросната цел не пострада колкото мостовете, тъй като проникващите боеприпаси навлязоха твърде надълбоко в земята, за да направят достатъчно кратери по повърхността, но част от вагоните пострадаха, а един от тях се запали. Като цяло мисията за F-117 бе рутинна. Опитите на ПВО-батареите в двата града да ги поразят претърпяха провал, защото самолетите така и не се появиха на радарите и от земята не бе изстреляна нито една ракета.

 

 

Камбанката звънна отново и съобщението EQT SPEC OP или изпълнете специалната операция бе разпечатано. „Тъксън“ сега се намираше на осем хиляди метра зад Сиера единадесет и на около 14 хиляди от Сиера дванадесет.

— Ще пуснем по една рибка на всяка от тях. Заповед за огън две, едно. Имаме ли светлини за готовност? — попита капитанът.

— Двете риби са в готовност, сър — докладва началникът на оръжейния разчет.

— Подготви торпедна тръба две.

— Тръба две е готова във всички аспекти, тръбата е напълнена, външният люк е отворен.

— Много добре, съгласувай пеленга и… стреляй!

Ръчката върху съответната конзола бе завъртяна:

— Тръба две произведе електрически пуск, сър.

„Тъксън“ потрепери по дължината си от резкия удар на сгъстения въздух, който изстреля боеприпаса в океана.

— Единицата се движи направо и нормално, сър — докладва хидроакустикът.

— Много добре, подготви тръба едно — бе следващата команда на капитана.

— Тръба едно е готова във всички аспекти, тръбата е напълнена, външният люк е отворен — докладва отново оръжейникът.

— Много добре. Съгласувай пеленга и стреляй! — тази заповед бе произнесена с повече патос. Капитанът почувства, че дължи това на хората от екипажа, всеки от които, разбира се, бе на бойния си пост.

— Тръба едно произведе електрически пуск, сър — съобщи старшината, след като отново завъртя ръчката. Запускът произведе върху подводницата същия ефект като предишния.

— Единица две се движи направо и нормално, сър — отново докладва хидроакустикът.

Капитанът изкачи петте стъпала до сонарната рубка.

— Ето, капитане — каза главният хидроакустик, като посочи на екрана с жълт маркер за стъкло.

Разстоянието от осем хиляди метра до 406 бе равно на четири и половина морски мили. Подводницата се движеше на дълбочина по-малко от тридесет метра, вероятно защото осъществяваше радиовръзка с базата си, или по някаква друга причина, и се носеше едва с пет възела, ако се съдеше по оборотите на витлото. Това означаваше, че първата цел ще бъде поразена след по-малко от пет минути, а втората след още около сто и шестдесет секунди. Задачата на второто торпедо вероятно щеше да бъде по-сложна от тази на първото. Дори да не чуеха приближаването на подводния снаряд „Марк“ 48 ADCAP, хората от втората цел със сигурност нямаше начин да пропуснат подводния взрив на 360-те килограма „Торпекс“ на три мили от себе си, щяха да се опитат да маневрират или да сторят нещо друго, вместо да скъсат молитвените си броеници и да кажат няколко „Хайл Мао“ или каквито там бяха молитвите им. Капитанът се върна обратно в центъра за управление на бойните действия.

— Презареди ADCAP в тръба две и един харпун в тръба едно.

— Слушам, капитане — потвърди оръжейникът.

— Къде е тази фрегата? — обърна се капитанът към хидроакустика.

— Тук, сър, клас Луда, старо корито с парни машини, пеленг две-едно-шест, скорост около четиринадесет възела, съдейки по оборотите на витлото.

— Време на единица две — попита шкиперът.

— Минута и двадесет секунди до съприкосновението, сър.

Капитанът погледна екрана. Ако Сиера единадесет имаше дежурни хидроакустици, те не обръщаха особено внимание на света около себе си. Това скоро щеше да се промени.

— Добре, активиране след тридесет секунди.

— Слушам, сър!

На сонарния екран шумовата характеристика на торпедото се покриваше от звуковата линия на 406. Изглеждаше странно да потопиш подводница, когато дори не знаеш името й…

— Активиране на единица две — извика оръжейникът.

— Ето го, сър — каза хидроакустикът и посочи един друг участък от екрана. Появи се нова линия и петнадесет секунди по-късно…

— Сиера единадесет току-що настъпи газта, сър, погледнете тук, кавитацията и оборотите на витлото се засилват, започва поворот на щирборд… но това няма значение, сър — хидроакустикът виждаше това на екрана. Не можеш да се изплъзнеш с маневра от 48-ица.

— Какво става с дванадесет?

— И той го чу, кап’тане. Увеличава скоростта си и… — хидроакустикът свали слушалките. — Уау! Как заболя… Съприкосновение на единица две със Сиера единадесет, сър.

Капитанът вдигна резервния чифт слушалки и ги сложи на главата си. Океанът все още бучеше. Двигателят на целта бе спрял почти моментално — екранът потвърждаваше това, въпреки че шестдесетхерцовата линия показваше, че генераторите все още… не, и те спряха. Той чу свистенето на въздуха. Който и да бе поел командването след удара, сега се опитваше да изхвърли баласта и да излезе на повърхността, но без двигателите… не, нямаше голям шанс, нали? Капитанът насочи вниманието си към хидроакустичните следи на Сиера дванадесет. Щурмовата подводница бе малко по-активна в действията си и сега бягаше обратно към базата, без да пести гориво. Шумът от реактора й бе твърде силен, както и този от витлото… тя също изпразваше баластните си резервоари… защо?

— Време на единица едно? — попита капитанът.

— Тридесет секунди по първоначалния график, вероятно малко повече.

„Не много повече“, помисли си шкиперът. ADCAP се движеше с повече от шестдесет възела на толкова малка дълбочина… Оръжейникът активира торпедото и то тръгна на лов. Един добре обучен екипаж щеше да изстреля свое торпедо, просто за да стресне нападателя си и с повече късмет да се измъкне, ако първият изстрел пропуснеше целта си — не че шансът бе голям, но това не ти струваше нищо, а и можеше да ти осигури компания, докато чакаш пред вратата на Ада… но те не пуснаха дори симулатор. Сигурно всички са били заспали… определено не са били много будни… не са внимавали… не знаеха ли, че се води война? Двадесет и пет секунди по-късно те научиха урока си по трудния начин — още едно петно се появи на екрана на хидроакустичната система.

„Е, две от две. Беше доста лесно“, помисли си капитанът. Той се върна в центъра за управление на бойните действия и вдигна микрофона.

— Сега слушайте. Говори капитанът. Току-що изстреляхме две риби по чифт китайски подводници. Няма да видим повече нито една от тях. Всички свършиха добра работа. Това е — приключи той и се обърна към командира на комуникационния разчет. — Подготви съобщение до главнокомандващия на Атлантическия район: „Четири нула шест унищожена в… двадесет и две петдесет и шест време Зулу заедно с ескортиращата я щурмова лодка. Сега се заемаме с фрегатата.“ Изпрати това, когато излезем на антенна дълбочина.

— Да, сър.

— Съпровождащ разчет, имаме фрегата на две-едно-шест. Да я засечем, за да харпунираме задника й.

— Слушам, сър — отвърна лейтенантът, който седеше зад терминала за съпровождане на целите.

 

 

Във Вашингтон наближаваше шест часът вечерта и най-важните хора в държавата в този момент гледаха телевизионния екран, който обаче не излъчваше сериали или реклами, а материала от безпилотните самолети „Дарк Стар“. Сигналът преминаваше по закодирани сателитни линии, след което се ретранслираше до заинтересованите държавни институции в столицата на САЩ по специални военни фиброоптични трасета. Едно от тях, разбира се, завършваше в Залата за овладяване на критични ситуации в Белия дом.

— Боже господи — каза Райън. — Това е като някаква шибана видеоигра. Откога разполагаме с тези възможности?

— Сравнително ново е, Джак, и да — съгласи се вицепрезидентът, — малко гадно е, но същото виждат и изпълнителите. Имам предвид, че когато гърмях по самолети, виждах такива неща, но тогава бях в летателен костюм и на гърба ми бе закачен един „Томкет“^[4]. Това изглежда мръсничко, човече. То е като да гледаш някой да го прави с момичето си, и то не в образователен филм…

— Какво?

— Така наричахме порнопарчетата по корабите, Джак — образователни филми. Само че това е като да се залепиш за прозореца, докато някой кара първата си брачна нощ, а той не знае… струва ми се мръсничко.

— На хората ще им хареса — каза Арни ван Дам. — Средния гражданин, особено хлапетиите… за тях ще бъде нещо като филм.

— Може и да е така, Арни, но много гнусен филм. Тук загиват истински хора, и то много. Този дивизионен команден пункт, който Дигс порази с ракетните системи за залпов пуск — боже господи. То бе като дело на разярен езически бог, като метеора, който е избил динозаврите, като престъпник, който убива дете в училищния двор — Роби искаше да покаже колко гадно му се струваше. Само че това бе работа, а не нещо лично, макар че това едва ли щеше да бъде кой знае каква утеха за семействата на загиналите.

 

 

— Засякохме радиообмен — каза Толкунов на генерал Бондаренко. Полковникът получаваше сведения от шест групи за електронно разузнаване, които прослушваха честотите, използвани от Народоосвободителната армия. Китайците обикновено използваха кодирани фрази, чийто смисъл трудно можеше да бъде разбран, още повече че те променяха кодовите думи и най-вече идентификационните имена на подразделенията и на хората ежедневно.

Мерките за сигурност от другата страна обаче се отслабваха в критични ситуации, тъй като висшите офицери изискваха важна и точна информация веднага. Бондаренко бе гледал картината от „Грейс Кели“, но не изпитваше голямо съжаление към жертвите, тъй като предпочиташе пораженията да нанася той, защото китайците бяха нападнали неговата страна.

— Американската артилерийска доктрина е впечатляваща, нали? — отбеляза полковник Толкунов.

— Те винаги са имали добра артилерия. Ние също и този Пън ще научи това след няколко часа — отвърна главнокомандващият на ТВД Далечен изток. — Какво мислиш, че ще предприеме?

— Зависи от това какво ще му съобщят — отвърна началникът на разузнавателния отдел. — Информацията, която ще стигне до него, ще бъде доста смущаваща и той вероятно ще се замисли, но основната му грижа ще остане неговата собствена операция.

Генадий Йосифович трябваше да се съгласи с това. Генералите имаха склонност да мислят главно за своите задачи и оставяха другите да се притесняват за техните, като смятаха, че всеки трябва да изпълнява сам онова, което му е възложено. Всъщност само така можеше да функционира една армия. В противен случай започваш да се тревожиш за онова, което става край теб толкова много, че не успяваш да свършиш своята работа и скоро цялата операция се проваля. Това се нарича тесногръдо мислене, когато нещата се оплескат, и способност за работа в екип, ако всичко завърши успешно.

— Нещо за американските удари в дълбочина на отбраната?

— Тези самолети „Стелт“ са удивителни. Китайската железопътна система е напълно разстроена. Гостите ни скоро ще останат без гориво.

— Жалко — каза Бондаренко. Американците бяха добри войници и доктрината им за удари по обекти в дълбочина на отбраната, на които руските военни ръководители не бяха обърнали особено внимание, можеше да се окаже адски ефективна, ако бъде изпълнена както трябва и ако врагът не успее да й противодейства. Дали китайците щяха да успеят да противодействат засега не бе ясно. — Все пак те имат тук още шестнадесет механизирани дивизии, с които трябва да се справим.

— Така е, другарю генерал — съгласи се Толкунов.

 

 

— Сокол три до Сокол Водач, виждам верижен бронетранспортьор със зенитна установка. Тип „Холидей“ — докладва пилотът. — На хребета на две мили западно от Детелина… чакай, там има и един „Дък“.

— Нещо друго? — попита Сокол Водач. Въпросният капитан командваше апачите, чиято задача бе елиминирането на противниковите противовъздушни единици.

— Няколко леки зенитни оръдия две-пет майк-майк, развърнати около установката. Искам разрешение за откриване на огън, край.

— Изчакай — отвърна Сокол Водач. — Орел Водач, тук Сокол Водач, край.

— Орел Водач слуша, Сокол — отвърна Бойл от своя „Блекхоук“.

— Виждаме верижна машина със зенитна установка. Искам разрешение за атака, край.

Бойл обмисли ситуацията бързо. Апачите му вече бяха установили визуален контакт с танковия лагер и го бяха обкръжили от трите страни. Сокол приближаваше до хълма над лагера, чието кодово име бе Детелина. Е, време беше.

— Имате разрешение. Започнете с установката. Край.

— Разбрано, атакуваме. Сокол три, тук Водач. Издухай ги.

— Стреляй, Били — обърна се пилотът към мерача си.

— Хелфайър, сега! — мерачът на предната седалка натисна спусъка на първата ракета. Широкият седем инча снаряд изскочи с ярък жълт пламък. През прибора си за нощно виждане сержантът видя как един войник от разчета на установката забеляза хеликоптера и го посочи с ръка. Той крещеше, за да привлече нечие внимание. Започна надпреварата между летящата ракета и човешката реакция. Ракетата трябваше да победи. Към войника притича друг мъж, лейтенант или сержант, и се вгледа в посоката, в която сочеше първият. По начина, по който клатеше главата си, ставаше ясно, че първоначално не вижда нищо, след което забеляза летящия снаряд, но вече не му оставаше нищо, освен да се хвърли на земята, макар това да бе напълно излишно. Хелфайърът удари установката в основата и експлодира, като унищожи всичко в радиус от десет метра.

— Кофти късмет, Джо — каза мерачът и насочи вниманието си към другата цел — зенитната система „Холидей“. Нейният разчет вече бе предупреден от шума и той виждаше как хората бързат да приведат установката в готовност. Те тъкмо бяха заели местата си, когато до тях избухна първата цел — системата „Дък“.

После дойде редът на зенитните оръдия. Те бяха шест — по три 25 и 35-милиметрови със сдвоени дула, и можеха да бъдат наистина неприятни. Мерачът избра 20-милиметровото си оръдие и обстреля всяка от шестте позиции. Попаденията изглеждаха като фотографски светкавици. Шестте оръдия бяха унищожени.

— Орел Водач, Сокол три, хребетът е прочистен. Ще минем отгоре, за да сме сигурни. Детелина вече няма прикритие. Отворено е.

— Прието — каза Бойл и заповяда на апачите си да атакуват.

Битката беше толкова честна, колкото ако професионален боксьор излезеше на ринга срещу шестгодишно дете. Апачите закръжиха около лагеруващите танкове точно както индианците По филмите препускаха около кервана с каруци на белите, но в този случай заселниците не можеха да отвърнат на огъня. Почти всички екипажи на китайските танкове спяха на открито, близо до машините си. Някои от тях бяха по местата си, носейки рутинното бойно дежурство, други обикаляха наоколо пеша с автоматите си. Експлозиите по хълма над лагера ги предупредиха. Младшите офицери започнаха да крещят на хората си да стават и да влизат в танковете. Те не знаеха какво точно ги заплашва, но естествено смятаха, че зад бронята ще бъдат на сигурно място, а освен това ще могат и да отвръщат на огъня. Едва ли можеха да допуснат по-голяма грешка.

Апачите танцуваха около лагера, докато мерачите изстрелваха ракетите си. Три от танковете на Народоосвободителната армия забелязаха хеликоптерите посредством системите си за нощно виждане и стреляха по тях, но далекобойността на оръдията им бе два пъти по-малка от тази на „Хелфайър“, така че всички снаряди паднаха доста пред целите си, както стана и с боеприпасите на петте преносими противовъздушни системи HN-5. Това обаче не се случи с американските ракети и всички те с изключение на две, които пропуснаха целите си, пометоха китайските танкове, сякаш бяха пластмасови играчки. Куполите излетяха във въздуха върху огнени стълбове, след което паднаха, в повечето случаи обърнати наопаки, обратно върху собствените си шасита. В лагера имаше осемдесет и шест танка, което означаваше по три ракети на хеликоптер, като няколко късметлии изстреляха и четвърта. Всичко на всичко бригадата бе унищожена за по-малко от три минути, докато полковникът, командващ формацията, стоеше с отворена от ужас уста и гледаше как загиват тристата войници, които бе обучавал в продължение на три години за този миг. Той оцеля и при обстрела на командния пункт от един оттеглящ се апач, който прелетя толкова бързо над него, че китайският офицер не успя да извади служебния си пистолет.

— Орел Водач, Сокол Водач. Детелината е опечена, прибираме се в базата, край.

За Бойл не оставаше нищо, освен да поклати глава.

— Прието, Сокол. Добра работа, капитане.

— Прието, благодаря, сър. Край.

Апачите се подредиха във формация и се насочиха на северозапад към базата си, за да презаредят и да се подготвят за следващата задача. Долу Бойл видя Първа бригада, която бе пробила противниковата линия и продължаваше на югоизток към снабдителния пункт на китайците.

 

 

Оперативно съединение 77 бе дислоцирано източно от протока Формоза, докато не получи заповед да потегли бързо на запад. Големите началници бяха съобщили, че една от подводниците му е потопила китайски ядрен ракетоносец и ескортиращата го подводна лодка и хората очевидно бяха доволни от това, както и командирът на съединението. Сега задачата на 77 бе да подгони флотата на Народоосвободителната армия, което според личния състав бе доста странно наименование на една военноморска сила. Първите самолети, които се вдигнаха във въздуха след патрула по курса на противниковата авиация, формиран от F-14D, бяха летящите радиолокационни станции Е-2C „Хоукай“ — витловите двумоторни миниауакси на флотата. Тяхната задача бе да откриват цели за изтребителите на съединението, предимно F/A-18 „Хорнет“.

Операцията трябваше да бъде комплексна. Съединението разчиташе на три атомни подводници, които да „хигиенизират“ района от китайски подводни лодки. Командирът на 77 се притесняваше особено да не би някоя от тях да пробие дупка в негов кораб, но това не засягаше летците, освен ако не забележеха такава, привързана някъде по кея.

Единственият проблем бе идентификацията на целите. В района имаше доста търговски кораби, а заповедите бяха те да бъдат оставени на мира, включително и онези, които плаваха под флага на КНР. Всеки съд с радиолокационна станция за откриване на зенитни управляеми ракети на борда трябваше да бъде унищожаван, преди да влезе в полезрение, защото в противен случай пилотът щеше доста да се поизпоти, преди да натисне спусъка. Боеприпаси имаха достатъчно, а и корабите бяха крехки, когато ставаше дума за ракети или за стофунтови^[5] бомби. Общата цел на Оперативно съединение 77 бе флотата на Народоосвободителната армия в Южнокитайско море, която бе базирана в Гуанчжоу (по-известен на запад като Кантон). Военноморската база там бе удобна за нападение, въпреки че разполагаше със зенитни установки за изстрелване на ракети „земя-въздух“, както и с флак^[6].

Челните F-14 бяха насочени към въздушни цели от хоукаите. Тъй като в района имаше и цивилен въздушен трафик, пилотите на изтребителите трябваше да установят визуален контакт с целите си, за да се уверят, че те наистина са единици на военновъздушните сили на противника, а не пътнически самолети. Това бе опасно, но нямаше начин да бъде избегнато.

Това, което пилотите на военноморските сили на САЩ не знаеха, бе, че китайците можеха да разпознават електронните характеристики на радарите APD-138 на самолетите Е-2C и по тази причина също бяха предупредени за приближаването на вражески сили. Точно сто изтребителя на КНР се вдигнаха във въздуха и формираха свой собствен патрул по курса на противниковата авиация над източното си крайбрежие. Самолетите „Хоукай“ забелязаха това и изпратиха предупреждение до настъпващите изтребители, подготвяйки арената за масов въздушен бой в предутринния мрак.

Нямаше елегантен начин да се избегне това. Две ескадрили от F-14D, всичко на всичко двадесет и четири самолета, бяха начело на ударната сила. Всеки от тях носеше четири ракети AIM-54C „Феникс“ и четири AIM-9X „Сайдуиндър“. Първите бяха стари, някои от тях — почти петнадесетгодишни и в част от случаите техните двигатели с твърдо гориво се самовзривяваха. Това щеше да стане известно съвсем скоро. Така или иначе по теория тяхната далекобойност бе над сто мили и това ги правеше полезни в случая.

Екипажите на самолетите „Хоукай“ бяха получили заповед внимателно да проверяват кое е патка и кое — гъска, но бързо стана ясно, че не е трудно да се различат на радарните екрани два или повече изтребителя, летящи в компактна формация, от „Еърбъс“, пълен с цивилни пътници, така че F-14 получиха разрешение да изстрелват боеприпасите си на сто мили от китайския бряг. С първия залп полетяха четиридесет и осем ракети. Шест от тях се самовзривиха на петстотин метра от изтребителите, от които бяха изпратени, с което изненадаха доста неприятно съответните пилоти. Останалите четиридесет и две се стрелнаха нагоре по балистична траектория, изкачиха се на височина над тридесет хиляди метра, след което ускориха до 5M и включиха доплеровите си насочващи радари, действащи в милиметровия обхват. Към края на полета горивото им бе свършило и те не оставяха след себе си димната следа, за която се оглеждат пилотите. Така макар да знаеха, че са засечени, китайските пилоти не забелязаха опасността и по тази причина не направиха нищо, за да я избегнат. Четиридесет и двата феникса се разпръснаха в техните формации. Оцеляха само онези, които успяха да извършат резки маневри още при избухването на първите бойни глави. В крайна сметка резултатът от изстрелването на четиридесет и осемте ракети бе унищожаването на тридесет и два самолета на противника. Ударът стресна оцелелите китайски пилоти, но гибелта на другарите им ги разяри и те като един включиха радиолокационните си системи, търсейки цели за собствените си ракети „въздух-въздух“. Цели имаше, но всички те бяха извън периметъра на действие на боеприпасите им. Старшият офицер, който бе оцелял при първия удар, заповяда на останалите да включат форсажите и да се насочат на изток. Когато се приближиха на шестдесет мили до целите си, те изстреляха своите ракети „въздух-въздух“ с радарно насочване PL-10. Въпросните боеприпаси бяха копие на италианските „Аспида“, които от своя страна не бяха нищо друго освен старите американски AIM-7E „Спароу“. За да проследят дадена цел, бе необходимо самолетът, който ги е изстрелял, и неговият радар да са насочени към нея. Американските изтребители също летяха насреща с включени радари и ситуацията заприлича на една масова игра на „пиле“^[7], като пилотите и от двете страни не желаеха да завият и да избягат, макар да осъзнаваха, че ако не го сторят, със сигурност ще загинат. И така състезанието бе между самолети и ракети, но скоростта на PL-10 бе 4M, докато „Финикс“ летяха с 5M.

Доста по-назад, в хоукаите, екипажите продължиха да следят битката. Както самолетите, така и летящите към тях ракети се виждаха на екраните и всички бяха затаили дъх.

Фениксите удариха първи и поразиха още тридесет и един изтребителя на военновъздушните сили на Народоосвободителната армия, като по този начин доста грубо изключиха радарите им. Така част от ракетите на китайците „оглупяха“, но това не се отнасяше за всички и шестте китайски изтребителя, които оцеляха след втория американски залп, сега водеха общо тридесет и девет PL-10 към своите цели, които на практика бяха едва четири томкета.

Американските пилоти разбраха това и съвсем не останаха доволни. Всеки от тях премина на форсаж и пикира, като междувременно изхвърли всички диполни отражатели и лъжливи топлинни цели и усили докрай системите радиолокационно подавяне. Един се измъкна. Друг се отърва от почти всичките си преследвачи благодарение на облака от диполни отражатели, в който китайските ракети избухваха като фойерверки зад изтребителя. Един от томкетите обаче се оказа преследван от общо деветнадесет PL-10 и нямаше как да избяга от всичките. Третата ракета се приближи достатъчно, за да взриви бойната си глава, последваха я още девет и американският самолет заедно с двучленния си екипаж се превърна в диполни отражатели, каквито изхвърляше допреди малко. Четвъртият изтребител на военноморските сили също бе поразен, като операторът на системата за радиолокационно прехващане катапултира успешно, но пилотът не успя.

Останалите F-14 не се отказаха. Фениксите им бяха свършили и те скъсиха дистанцията, за да продължат битката със сайдуиндъри. Загубата на бойни другари засега само ги разгневи и този път китайците побягнаха към бреговата си ивица, следвани от облак ракети с топлинно насочване.

Тази въздушна битка разчисти пътя за щурмовите сили. Военноморската база на Народоосвободителната армия разполагаше с дванадесет пирса, за които бяха завързани кораби. Както ставаше обикновено, флотата на Съединените щати се хвърли срещу китайските си колеги, спазвайки принципа, че по време на война хората неизбежно унищожават себеподобните си, преди да насочат внимание към останалите.

Първи привлякоха гнева на щурмовите изтребители F/A-18 „Хорнет“ подводниците. Те бяха главно стари дизелови лодки от клас „Ромео“, чиито славни времена отдавна бяха отминали. Повечето бяха наредени по двойки и „шофьорите“ на хорнетите ги удариха със скипери и свръхзвукови ракети, летящи на малка височина. Първите представляваха хилядафунтови бомби с елементарни насочващи системи и с ракетни двигатели и се считаше, че са подходящи за целта. Пилотите се опитваха да ги насочват в средата на всяка двойка подводници, за да поразяват по две наведнъж и в три от петте случая успяха. Свръхзвуковите ракети, летящи на малка височина, представляваха версия на противокорабните „Харпун“ за поразяване на сухопътни цели. Те бяха изпратени към пристанищните съоръжения, без които всяка военноморска база не е нищо друго освен не особено привлекателен плаж. Нанесените поражения изглеждаха впечатляващо на видеозаписите. Друга част от самолетите бяха получили задача с кодово име „Желязната ръка“. Те откриха китайските зенитни ракетни установки и оръдия и от безопасно разстояние изстреляха по тях противолокационни боеприпаси HARM, които локализираха и унищожиха всички радари за засичане и проследяване.

В крайна сметка първата атака на флотата на САЩ над земна цел след Виетнам премина добре. Унищожени бяха дванадесет бойни кораба на КНР и бе разрушена една от главните й военноморски бази.

Още няколко подобни обекта бяха атакувани с крилати управляеми ракети „Томахоук“, изстреляни предимно от надводни кораби. Всяка база на флотата на Народоосвободителната армия по продължение на осемстотин километра от бреговата ивица беше обстрелвана с едно или друго оръжие. Броят на поразените кораби нарасна на шестнадесет за малко повече от един час. Американските тактически самолети се завърнаха по самолетоносачите, пролели кръвта на своите противници с цената на малко от своята.