Том Кланси
Мечката и драконът (53)

52.
Истинска битка

Генерал Пън премина на руска територия с командната си машина доста след първия полк тежки боеви танкове. Отначало мислеше да използва хеликоптер, но хората от щаба му казаха, че във въздуха нещата не се развиват толкова добре, колкото го уверяваха празноглавците от ВВС на Народоосвободителната армия. Стана му неприятно при мисълта, че трябва да премине по клатещия се мост в тежка бронирана машина като тухла, окачена на балон, но все пак го направи, като през това време слушаше доклада на началника на оперативния отдел за напредъка на армията си до момента.

— Американците докараха известен брой изтребители, както и няколко от техните самолети за радиолокационно насочване Е-3. Последните са отлични и освен това са трудноуязвими, макар колегите ни от военновъздушните сили да твърдят, че имат тактика за борба с тях. Ще повярвам в това едва след като го видя — отбеляза полковник Ва. — Това е единствената лоша новина до момента. Вече изпреварваме графика с няколко часа. Руската отбрана е по-слаба, отколкото очаквах. Пленниците, които взехме, са обезсърчени от липсата на артилерийска поддръжка.

— Това вярно ли е? — попита Пън, докато те слизаха от понтонния мост на руска земя.

— Да, заловихме десет души от отбранителните им позиции. Ще можете да ги видите след няколко минути. Руснаците са подготвили тунели за бягство и бронетранспортьори, с които да евакуират хората си. Не са очаквали да издържат дълго — продължи полковник Ва. — Планирали са по-скоро бягство, отколкото бой до последно, както очаквахме. Мисля, че им липсва смелост да влязат в битка, другарю генерал.

Това привлече вниманието на Пън. Много важно бе да знаеш какъв е бойният дух на противника:

— Някой от тях остана ли да се бие до края?

— Само една от отбранителните им позиции. Залавянето им ни коства тридесет човека, но все пак ги хванахме. Може би бронетранспортьорът, с който е трябвало да се евакуират, е бил повреден от снаряд и те са нямали друг избор — предположи полковникът.

— Искам да видя някой от тази позиция веднага — заповяда Пън.

— Слушам, другарю генерал — отговори Ва, наведе се и изкрещя някаква заповед към шофьора. Командният бронетранспортьор тип-90 рязко зави надясно, като изненада военния регулировчик, който се опитваше да направлява движението, но последният не възрази. Четирите високи антени върху машината му показаха с кого си има работа. Бронетранспортьорът напусна утъпкания черен път и се отправи към един от незасегнатите руски бункери.

Генерал Пън излезе от машината и се запъти към оцелелия танков купол. Формата на обърнат тиган му подсказа, че тя е от стария ЙС-3, чудесна машина преди години, която в днешно време очевидно се бе превърнала в реликва. Около бункера се навъртаха група специалисти от разузнаването. Те се изпънаха в стойка „мирно“, когато видяха генерала да се приближава.

— С какво го неутрализирахме? — попита Пън.

— Не сме го неутрализирали, другарю генерал. Те го напуснаха, след като изстреляха петнадесет снаряда с оръдието и около триста куршума с картечниците. Дори не успяха да го унищожат, преди да ги заловим — рапортува капитанът от разузнаването, като посочи към люка на танковия купол. — Сигурно е. Проверихме за капани.

Пън влезе в бункера. Вътре имаше удобни мажи помещения, склад за снарядите на оръдието, касети с патрони за двете картечници. По пода имаше празни гилзи от двата типа боеприпаси, както и консервени кутии от полевите дажби. Позицията бе удобна, разполагаше със спални помещения, баня, тоалетна и големи запаси храна. Нещо, за което си струва да се воюва, помисли си генералът.

— Откъде излязоха? — попита Пън.

— Оттук — младият капитан го поведе на север по тунела. — Виждате ли, руснаците са се подготвили за всичко.

Тунелът водеше под хребета на хълма към покрита площадка за паркиране, вероятно подготвена за БТР, ако се съдеше по следите от гуми по земята непосредствено до бетона.

— Колко време издържаха?

— Завладяхме позицията по-малко от три часа след първия ни артилерийски обстрел. Пехотата ни обгради позицията и те скоро побягнаха — каза капитанът на командира на армията.

— Ясно. Щурмовата ни пехота е свършила добра работа — каза Пън и видя, че полковник Ва е докарал командния бронетранспортьор до изхода на тунела, за да му спести обратния път.

— Сега? — попита Ва.

— Искам да видя какво сме направили с позициите на поддържащата им артилерия.

Ва кимна и издаде необходимите заповеди към командира на бронетранспортьора. Пътуването по неравния терен отне петнадесет минути. Петнадесет тежки оръдия все още бяха там, макар двете, покрай които Пън мина, да бяха обърнати и повредени напълно от контрабатарейния огън. Позицията, която разглеждаха, беше почти незасегната, въпреки че множество ракети бяха паднали съвсем близо. Доказателство за това бяха трите тела, които лежаха на земята до оръдията в засъхващи локви кръв. Повечето бяха оцелели вероятно. В близост до всяко оръдие имаше дълбоки два метра тесни траншеи с бетонни стени, които ракетите почти не бяха засегнали. Имаше и голям бункер за боеприпаси, от който излизаха две релси за количката за превозване на снаряди и метателни заряди до позицията. Вратата беше отворена.

— Колко залпа дадоха? — попита Пън.

— Не повече от десет — отговори друг офицер от разузнаването. — Контрабатарейната ни артилерия се справи отлично тук. Руската батарея разполагаше общо с петнадесет оръдия. Едно от тях е произвело двадесет изстрела, но това е всичко. Извадихме ги от строя за по-малко от десет минути. Радарите за засичане на артилерийски огън свършиха отлична работа, другарю генерал.

Пън кимна в знак на съгласие.

— Така излиза. Тази позиция би била много добра преди двадесет или тридесет години — артилеристите са добре защитени, има достатъчно боеприпаси, но не е подготвена за случай, в който противникът ще успее да открие оръдията толкова бързо. Ако не стрелят, Ва, не можеш да ги унищожиш — Пън се огледа. — Трябва да призная, че инженерите, които са построили тази позиция, а и предишната, са били много добри. Проблемът е в това, че тези съоръжения вече са остарели. Какъв е общият брой на жертвите от наша страна?

— Убити — триста и петдесет, приблизително. Ранени — шестстотин и двадесет — отговори началникът на оперативния отдел. — Не мина съвсем безболезнено, но все пак е по-малко, отколкото очаквахме. Ако руснаците бяха останали на позициите си и се бяха били, положението щеше да е далеч по-лошо.

— Защо избягаха толкова рано? — попита Пън. — Знаем ли?

— В един от бункерите намерихме писмена заповед, която им разрешава да напуснат позициите, ако решат, че положението е безнадеждно. Това ме изненада — отбеляза полковник Ва. — Исторически погледнато, руснаците се бият изключително самоотвержено в отбрана, както германците установиха от опит. Тогава обаче имаше дисциплина. И смелост. Очевидно сега вече не е така.

— Евакуацията е проведена доста умело — замисли се на глас Пън. — Би трябвало да заловим повече пленници.

— Избягаха прекалено бързо, другарю генерал — обясни началникът на оперативния отдел.

— Онзи, който се бие и бяга — цитира генерал Пън, — остава жив, за да се бие още един ден. Запомни това, полковник.

— Тъй вярно, другарю генерал, но този, който бяга, не представлява непосредствена заплаха.

— Да вървим — каза генералът и се насочи към командния бронетранспортьор. Той искаше да види фронта такъв, какъвто е.

 

 

— Е? — обърна се Бондаренко към лейтенанта. Младежът бе изкарал изключително лош ден и това, че сега трябваше да се изправи пред командира на ТВД и да докладва, не оправяше настроението му. — Отпусни се, момче. Жив си. Можеше да бъде много по-зле.

— Другарю генерал, можехме да издържим, ако бяхме получили поне малко огнева поддръжка — каза Команов, като не успя да сдържи гнева си.

— Не разполагахме с такава. Продължавай — каза генералът и посочи към картата на стената.

— Те пресякоха тук, преминаха през тази седловина и продължиха по този хълм към нас. Само пехота, не видяхме нито една машина. Имаха преносими противотанкови карабини, нищо сериозно или необичайно, но артилерийската им поддръжка бе масирана. Сигурно една цяла батарея от техните бе концентрирала огъня си върху моята позиция. Оръдията им са тежки, петнадесет сантиметра или повече. Контрабатарейните им ракети пометоха нашата артилерийска поддръжка почти мигновено.

— Това бе единствената изненада, която ни поднесоха — потвърди Алиев. — Вероятно разполагат с доста повече от онези системи за локализиране на артилерийски огън, отколкото предполагахме. Освен това използват техните ракети тип-83 за контрабатареен огън, както американците сториха в Саудитска Арабия. Това се оказа ефективна тактика. Ще трябва да се справим първо с контрабатарейните им системи или да използваме самоходни оръдия, които да сменят позициите си след два или три изстрела. Не съм чувал за някакъв начин да бъдат заблудени, а заглушаването на сигнала на тези радари е изключително трудно.

— Значи трябва да измислим как да ги унищожим възможно най-рано. Имаме подразделения за електронно разузнаване. Нека те локализират тези китайски радари и ще ги неутрализираме с наши ракети — каза Бондаренко и се обърна към Команов. — Продължете, старши лейтенант. Разкажете ми за китайската пехота.

— Не са страхливци, другарю генерал. Не се плашат от огъня и се държат както трябва под обстрел. Надъхани са. Моята позиция и тази до мен поразиха поне двеста души от техните, но те не се отказаха и продължиха да настъпват. Бойният им дух е висок, координацията им е добра като на футболен отбор. Реагират бързо и адекватно. Трябва да кажа, че насочиха артилерията си много умело.

— Батареите им са били вече готови, старши лейтенант, готови и са чакали — каза Алиев на младшия офицер. — Винаги е по-добре, ако се движиш по предварително изготвен сценарий. Нещо друго?

— Не видяхме нито един танк. Принудиха ни да напуснем позицията си, преди да са завършили понтонните мостове. Пехотата им изглеждаше добре подготвена, добре обучена и мотивирана за настъпление. Не забелязах дори следа от гъвкаво мислене, но всъщност аз и не успях да видя много. Както отбелязахте обаче, всичко бе планирано предварително и добре отработено.

— Това е типично за китайците. Те казват на хората си доста неща за предстоящите операции предварително. Схващанията им за секретност доста се различават от нашите — каза Алиев. — Може би това допринася за солидарността на бойното поле.

— Нещата търпят развитие, Андрей. Една армия се оценява по това, как действа, когато нещата тръгнат зле. Така или иначе досега не сме видели това — каза Бондаренко.

„Дали наистина ще го видим“, замисли се той, но веднага поклати глава. Не трябваше да допуска подобни мисли. Как хората му щяха да вярват в успеха, ако самият той не вярваше?

— Какво ще кажете за хората си, Валерий Михайлович? Как се биха?

— Бихме се, другарю генерал — разпалено увери Команов своя главнокомандващ. — Убихме двеста и щяхме да убием много повече, ако имахме малко артилерийска поддръжка.

— Хората ти ще се бият ли отново? — попита Алиев.

— Мамка му, да! — изръмжа Команов. — Тези малки копелета нахлуват в страната ни. Само ни дайте подходящо оръжие и ще ги избием всичките!

— Завършил си танково училище, нали?

Команов се изпъна като кадет.

— Тъй вярно, другарю генерал. Завърших осми в курса си.

— Дай му една рота от „Бояр“ — обърна се генералът към Алиев. — Не ни достигат офицери.

 

 

Генерал-майор Мариън Дигс бе в третата влакова композиция, която потегли от Берлин. Това не бе по негово желание, просто така се стекоха обстоятелствата. Движеше се тридесет минути след разузнавателния батальон на Анжело Гуисти. Руснаците придвижваха композициите толкова близо една след друга, колкото позволяваха изискванията за сигурност, като понякога дори ги нарушаваха. Важното бе, че руската железопътна мрежа бе изцяло електрифицирана, благодарение на което влаковете се движеха бързо извън гарите и участъците с повреди по линията.

Дигс бе израснал в Чикаго. Баща му бе шафнер във влака „Гранд Чийф“ между Чикаго и Лос Анджелис до закриването на линията през 70-те години. После учудващо стана машинист. Мариън си спомни как пътуваше с него като малко момче. Харесваше му чувството, че контролира с ръцете си толкова тежка машина, и когато постъпи в „Уест Пойнт“, реши да стане танкист, по възможност разузнавач. Сега вече контролираше много тежки машини.

Това бе първото му идване в Русия. През първата половина на кариерата си в армията той едва ли бе предполагал, че това ще се случи. Тогава единствените руснаци, които бе виждал, бяха от Първа гвардейска танкова и Трета ударна армия, които по онова време бяха дислоцирани в Източна Германия, готови за малка разходка до Париж, според опасенията на НАТО.

Сега това бе минало. Русия вече бе част от НАТО, макар за мнозина това да изглеждаше като епизод от научнофантастичен филм. Въпреки всичко то бе факт и никой не можеше да го отрече. През прозореца на купето си той виждаше заоблените кубета на руските православни църкви, онези, които Сталин очевидно не бе успял да срути. Разпределителните гари му бяха до болка познати. Те никога не представляваха шедьоври на архитектурното изкуство или на градското планиране и изглеждаха също като мрачните товарни гари в Чикаго или във всеки друг американски град. Не, само гарите, които децата строяха под коледните си елхи, бяха красиви. Тук обаче не се виждаха коледни елхи. Влакът бавно спря, вероятно чакаше сигнал да продължи… не, това, изглежда, бе някакъв военен терминал. Отдясно се виждаха руски танкове и високи бетонни рампи. Руснаците сигурно са построили това съоръжение, за да товарят собствената си верижна техника за транспортиране на запад, реши Дигс.

— Генерале? — извика някой.

— Да!

— Чакат ви, сър — съобщи същият глас.

Дигс стана и се отправи към източника на гласа. Той принадлежеше на един от младшите офицери от щаба му. Зад него стоеше руски генерал.

— Вие ли сте Дигс? — попита руснакът на приличен английски.

— Да.

— Елате с мен, моля — каза руснакът и слезе на перона. Въздухът бе свеж, но утринното небе бе покрито с ниски сиви облаци.

— Ще ми кажете ли как се развиват нещата на изток? — попита Дигс.

— Бихме желали да ви откараме заедно с част от хората ви със самолет до Хабаровск, за да видите сами какво е положението.

„Така е по-добре“, помисли си Дигс.

— Колко души?

— Шестима, освен вас.

— Добре — генералът кимна и се обърна към капитана, който го повика от купето. — Повикай полковниците Мастърман, Дъглас, Уелч, Търнър, майор Хърст и подполковник Гарви.

— Да, сър — каза капитанът и изчезна.

— След колко време тръгваме?

— Самолетът вече чака.

„Някой от техните“, помисли си Дигс. Досега той не бе летял с руски самолет. Дали е сигурен? Безопасно ли е да летиш в район на военни действия? Е, все пак армията не му плащаше, за да стои на сигурно място.

— Вие кой сте?

— Носенко, Валентин Носенко, генерал-майор от Ставка.

— Лошо ли е положението?

— Не е добро, генерал Дигс. Основният ни проблем в момента е прехвърлянето на подкрепления в театъра на военните действия. Те пък трябва да преминават реки. Трудностите, както казвате вие, американците, са и за двете страни.

Основната грижа на Дигс бяха доставките. Танковете му и бронетранспортьорите „Брадли“ носеха основния запас от боеприпаси, а още два и половина пъти по толкова бяха натоварени на камионите за снабдяване, които пътуваха с други композиции. Въпреки това ситуацията будеше известно безпокойство, особено що се отнасяше до артилерията. Най-сериозната му грижа обаче бе дизеловото гориво. Той разполагаше с достатъчно, за да придвижи дивизията си петстотин, дори шестстотин километра. Това бе доста разстояние, ако се движиш по права линия, но войните не позволяваха на подразделенията да се движат само направо. Така разстоянието, което можеше да измине с наличните запаси гориво, намаляваше на триста километра в най-добрия случай, а тази дистанция съвсем не бе впечатляваща. Така че заместникът по тиловата част полковник Тед Дъглас бе вторият по важност човек, който му бе необходим сега след Мастърман, началника на оперативния отдел. Офицерите започнаха да се събират.

— Какво има, сър? — попита Мастърман.

— Ще летим на изток, за да видим какво става там.

— Добре, нека само се уверя, че разполагаме със средства за връзка — каза Мастърман и отново изчезна. След малко той слезе от влака с двама войници, които носеха сателитна радиоапаратура.

— Много добре, Дюк — отбеляза подполковник Гарви. Той бе началник на отдела за свръзки и електронно разузнаване.

— Господа, това е генерал Носенко от Ставка. Той ще ни отведе на изток, нали?

— Да, аз съм офицер от разузнаването на Ставка. Оттук, моля — каза той и ги поведе към четирите автомобила, които ги очакваха. Пътуването до военното летище отне двадесет минути.

— Как хората ви приемат това? — попита Дигс.

— Имате предвид цивилните, нали? Твърде рано е да се каже. Доста са обезверени, но се надига гняв. Гневът е полезен — каза Носенко. — Гневът дава смелост и решимост.

Щом руснаците говореха за гняв и решимост, то нещата наистина бяха много зле, помисли си Дигс, докато гледаше през прозореца на колата улиците на московското предградие.

— Какво придвижвате на изток пред нас?

— Досега четири мотострелкови дивизии — отговори Носенко. — Това са най-добре подготвените ни формирования. Събираме и други съединения.

— Не съм съвсем в течение на нещата. Какво друго изпраща НАТО? Изобщо изпраща ли нещо? — бе следващият въпрос на Дигс.

— Една британска бригада се подготвя, онази, която е базирана в Хон. Надяваме се да потеглят насам до два дни.

— Няма начин да се включим в действията, без поне британците да ни подкрепят — каза Дигс. — Въоръжението им е почти като нашето.

„И което е по-важно, подготовката им е като нашата. Хон, помисли си той, това бе 22-ра бригада от казармите «Хейг» под ръководството на бригаден генерал Сам Търнър. Пие уиски, сякаш е минерална вода, но има ум в главата си и е превъзходен тактик.“

— А германците?

— Това е политически въпрос — призна Носенко.

— Кажи на вашите политици, че Хитлер е мъртъв, Валентин. Германците са на ваша страна. Повярвай ми, приятел. Играем с тях през цялото време. Малко са позападнали през последните десет години, но германският войник не е глупак, както и командирът му. Разузнавателните им части са изключително добри.

— Да, но това е политически въпрос — повтори Носенко и Дигс разбра, че засега нищо не може да се направи.

Самолетът, който ги очакваше, бе Ил-86, руският еквивалент на американския „Локхийд“ С-141 „Старлифтър“. Той бе с цветовете на „Аерофлот“, руската цивилна авиокомпания, но в опашката си имаше огнева точка, каквато руснаците поставяха на всичките си тактически самолети. В конкретната ситуация Дигс не възразяваше срещу това. Те едва бяха успели да се настанят и да закопчаят коланите си, когато машината започна да рулира.

— Май доста бързаме, Валентин?

— Защо да чакаме, генерал Дигс? Води се война — напомни руснакът на своя гост.

— Добре, какво знаем?

Носенко отвори куфарчето с картите, което носеше, и разстла един голям лист на пода на самолета, който в този момент излиташе. Картата изобразяваше един участък от руско-китайската граница по река Амур. Върху нея вече бяха нанесени с молив някакви маркировки. Американските офицери се наведоха над нея.

— Те тръгнаха оттук и продължиха през реката…

 

 

— Колко бързо се придвижват? — попита Бонадеренко.

— Имам една разузнавателна рота пред тях. Докладват ми на всеки петнадесет минути — отговори полковник Толкунов. — Движат се доста спокойно. Разузнавателното им охранение е съставено от верижни бронетранспортьори B3-501 със сериозно радиооборудване, но с доста леко въоръжение. Като цяло не са много предприемчиви. Бих казал, че са доста спокойни. Движат се на скокове от по половин километър, ако теренът позволява. Следим радиовръзките им. Не са кодирани, но говоримият им език е доста заблуждаващ особено при използването на термини. Работим върху този проблем.

— С каква скорост се придвижват?

— Пет километра в час е най-бързото, което сме засекли до момента. Обикновено напредват по-бавно. Главните им сили все още се организират, а освен това не са подготвили и влаковите композиции с материално-техническо и тилово осигуряване. Ако съдим по видяното до момента, скоростта им на придвижване няма да надвиши тридесет километра в час на равнинен терен.

— Интересно — Бондаренко върна погледа върху картите. Щяха да тръгнат на север-северозапад, защото теренът щеше да ги принуди. При тази скорост щяха да достигнат до златното находище за шест-седем дни.

Теоретично той можеше да придвижи 265-а мотострелкова на отсечена позиция^[1] тук… до два дни и да ги остави на позиция, но дотогава китайците щяха да разполагат с най-малко три, може би осем механизирани дивизии, с които да нападнат единствената му напълно комплектована част, а той все още не бе готов за това. Добрата новина бе, че противникът подминаваше командния му пост — може би преднамерено? Или просто защото тук нямаше нищо, което да представлява заплаха за тях, така че защо да хвърлят излишни сили? Не, те щяха да напредват към целта си колкото може по-бързо, като придвижват още пехота, за да оградят фланговете на настъплението си. Това бе класическа тактика и бе станала такава точно защото бе ефективна. Всички бяха постъпвали така — от Ханибал до Хитлер.

Да, значи челните им формирования се движеха спокойно, а главните сили все още се организираха отвъд Амур.

— Какви формирования сме идентифицирали досега?

— Водещата формация на противника е тяхната 34-а червенознаменна ударна армия под командването на Пън Сиван. Той е политически лоялен и се ползва с доверие в Пекин. Опитен воин. Очаква се да стане командир на група армии. Почти цялата 34-а вече е отсам реката. Още три механизирани армии от тип А са в готовност да я пресекат — това са 31-ва, 29-а и 43-та. Това са общо шестнадесет механизирани дивизии и голям брой спомагателни формирования. Смятаме, че 65-а армия от тип Б ще бъде следващата, която ще премине отсам. Тя включва четири пехотни дивизии и една танкова бригада. Задачата им ще бъде да държат западния фланг, предполагам.

Вероятно бе така. Източно от пробива нямаше сериозни руски сили. Класическата операция би включвала и настъпление на изток към Владивосток на Тихоокеанското крайбрежие, но това само щеше да отвлече вниманието на основните сили от главната цел. Значи настъплението на изток щеше да почака поне една седмица, най-вероятно две или три, а в момента нататък щяха да се насочат само леки екранни формирования.

— Как стои въпросът с цивилните?

— Напускат градовете по линията на китайското настъпление, доколкото могат, предимно с леки коли и автобуси. Части на военната ни милиция се опитват да създадат някаква организация. Досега нищо не е попречило на евакуацията — каза Толкунов. — Вижте, от данните на разузнаването досега можем да предположим, че ще подминат Белогорск — дозорните им разузнавателни единици преминаха източно от града.

— Добър ход, нали? — отбеляза Бондаренко. — Реалната им цел се намира далеч на север. Защо да губят време за други неща? Те не искат земя. Не искат хора. Искат нефт и злато. Няма да улеснят задачата си, като пленяват цивилни. Ако бях на мястото на този Пън, щях да се притеснявам за дълбочината на настъплението си на север. Дори без съпротива естествените прегради са доста сериозни и охраната на настъплението му ще бъде кошмарен проблем — главнокомандващият замълча. Защо изпитваше съчувствие към този варварин? Задачата му бе да убие китайския генерал и неговите хора. Само че как? Ако дори настъплението толкова на север бе проблем, а то беше, то колко по-трудно щеше да бъде да нанася удари на същия терен, и то с по-слабо подготвени формации? И двете страни срещаха тактически проблеми, каквито хората в тази професия мразеха.

— Генерал Бондаренко? — попита някой с чуждестранен акцент.

— Да? — той се обърна, за да види мъж в униформа на американските ВВС.

— Сър, аз съм майор Дан Тъкър. Току-що пристигнах с апаратурата, която ще предава информацията от безпилотните ни разузнавателни самолети. Къде искате да я инсталирам, сър?

— Полковник Толкунов? Майоре, това е началникът на разузнаването ми.

— Колко време ще отнеме инсталирането?

Американецът остана доволен, че английският на Толкунов бе по-добър от собствения му руски.

— По-малко от час, сър.

— Оттук — началникът на разузнавателния отдел го поведе навън. — Добри ли са камерите ви?

— Полковник, когато някой излезе да се изпикае, можете да видите колко голяма му е онази работа.

Толкунов предположи, че това е типичното американско самохвалство, но все пак се замисли.

 

 

Капитан Фьодор Илич Александров командваше разузнавателната рота на 265-а мотострелкова дивизия. По принцип дивизията трябваше да разполага с цял батальон за тази цел, но засега това бяха възможностите й — осем от новите разузнавателни верижни машини. Тя бе усъвършенстван вариант на стандартните БМП, с подобрени динамични характеристики — по-надеждни двигател и трансмисионна част, както и най-доброто радиооборудване, което се произвеждаше в Русия. Капитанът докладваше директно на своя дивизионен командир, а както се и оказа, на началника на разузнавателния отдел на ТВД, някой си полковник Толкунов. Този тип, с изненада установи Александров, бе изключително загрижен за личната му сигурност. Той постоянно настояваше дозорът да се движи близо до противника, но не толкова, че да бъде забелязан, и ги предупреждаваше в никакъв случай да не влизат в бой. Задачата му, повтаряше Толкунов най-малко веднъж на два часа през последния ден, бе да остане жив и да държи под око настъпващите китайски части. Не му разрешаваха дори да развали прическите на симпатичните малки китайчета, задачата му бе просто да стои толкова наблизо, че ако случайно някой от противниковите войници започне да бълнува насън, да може да запише името на гаджето, което въпросният боец люби в съня си.

Александров бе млад капитан, едва на двадесет и осем, и изглеждаше много добре. Той бягаше за лично удоволствие и постоянно повтаряше на хората си, че бягането е най-доброто упражнение за един войник, особено ако е разузнавач. Разчетът на всяка от машините включваше механик-водач, мерач и радиооператор, както и трима пехотинци, които Александров лично бе обучил да бъдат невидими.

Задачата им бе през половината от времето да се движат извън машината, обикновено на километър или повече преди китайците, да се крият между дърветата или зад леките неравности, които предлагаше теренът и да изпращат обратно едносрични коментари на видяното по преносимите си радиостанции, произведени в Япония. Мъжете се придвижваха с лекота, тъй като носеха единствено автоматите си и по два резервни пълнителя, защото се предполагаше, че никой няма да ги чуе или да ги види. Истината бе, че Александров би предпочел да ги изпрати невъоръжени, за да не се изкушат и да застрелят някого, водени от патриотичен гняв. Така или иначе никой войник не би приел да замине невъоръжен на бойното поле и той трябваше да се задоволи с издаването на заповед да тръгват на задача със спуснат предпазител и без патрон в цевта. Капитанът обикновено излизаше с хората си, а машините чакаха скрити между дърветата на около триста метра по-назад.

През последните двадесет и четири часа руснаците бяха станали много близки с китайските си противници. Последните бяха също добре обучени и мотивирани разузнавачи и вършеха добре работата си, или поне така изглеждаше. Те също като руските си колеги през повечето време се движеха пеша, на известно разстояние пред машините си, криеха се между дърветата и бавно се придвижваха на север, оглеждайки се за сили на противника. Руснаците дори бяха дали имена на някои от тях.

— Градинарят е — каза сержант Буйков. Въпросният мъж обичаше да докосва дърветата и храстите и ги разглеждаше, сякаш ги изследваше, за да пише научни публикации за тях. Градинарят бе нисък, слаб и жилав и приличаше на руснаците на дванадесетгодишно момче. Изглеждаше доста компетентен в действията си — носеше автомата на гърба и често използваше бинокъла. Той бе лейтенант от китайската армия, ако се съдеше по пагоните му, вероятно командир на разузнавателния им взвод. Действаше хората си много, но често самият той вървеше отпред. Явно бе доста съвестен.

„Значи точно той трябва да бъде убит пръв“, помисли си Александров. Бойната машина разполагаше с отлично 30-милиметрово оръдие, което можеше да превърне градинаря в тор за почвата от около хиляда метра и дори повече, но капитан Александров бе забранил това за жалост, помисли си Буйков. Той бе родом от този край и като младеж често ходеше с баща си, който бе дървосекач, на лов в гората.

— Наистина трябва да го убием — тихо каза той.

— Борис Евгениевич, нима искаш да предупредиш врага за присъствието ни? — обърна се Александров към сержанта.

— Съвсем не, другарю капитан, но ловният сезон е…

— … закрит, сержант. Сезонът е закрит и освен това този човек не е вълк, който можеш да застреляш за свое собствено удоволствие и… залегни! — заповяда Александров. Градинарят гледаше в тяхната посока през бинокъла си. Лицата им бяха боядисани в камуфлажни цветове, а от маскировъчните им униформи стърчаха клони, които накъсваха силуетите, но капитанът не искаше да поема излишни рискове. — Скоро ще започнат придвижването. Връщаме се към машината.

Най-трудната част от задачата им бе да заличават следите от веригите на бронетранспортьора, за да не ги забележат китайците. Александров бе „обсъдил“ този въпрос с водачите, като заплаши, че ще застреля всеки, който остави следа. (Знаеше, че не може да направи това, разбира се, но хората му не бяха съвсем сигурни.) Машините бяха оборудвани и с усъвършенствани ауспуси, които намаляваха шума. Понякога конструкторите на руска военна техника си вършеха работата добре и сега случаят бе точно такъв. Освен това хората на Александров не запускаха машините си, преди китайците да сторят това. Капитанът вдигна поглед. Градинарят махна с ръка към хората си. Жестът, както бяха разбрали от досегашния си опит, означаваше, че им нарежда да придвижат машините напред. Правеха поредния бърз скок, за да заемат позиция за наблюдение на местността и прикритие за следващия ход, в случай че възникнат проблеми. Александров не смяташе да им създава проблеми, но те, разбира се, нямаше как да знаят това. Той бе изненадан, че китайският взвод продължава да се придвижва бавно и изключително внимателно вече втори ден. Все още не се бяха отпуснали. Очакваше от тях точно това, но очевидно китайците бяха по-добре обучени, отколкото предполагаше, и явно следваха стриктно инструкциите си. Значи и той трябваше да прави същото.

— Тръгваме ли, другарю капитан? — попита Буйков.

— Не, засега ще останем тук и ще гледаме. Те трябва да се спрат на онзи нисък хълм с дърварския път. Искам да разбера доколко действията им са предсказуеми, Борис Евгениевич — той натисна бутона на портативната радиостанция. — Приведете се в готовност. Те отново се придвижват.

Отговорът бе тихо прещракване от натискане и отпускане на бутона. Добре, хората му бяха научили урока за спазване на радиодисциплината. Вторият ешелон от китайски верижни машини тръгна бавно със скорост около десет километра в час по продължение на просеката в гората. Интересно, помисли си Александров, те не навлизаха много навътре в горите. Не повече от двеста-триста метра. Изведнъж той замря. Над него имаше вертолет. Бронетранспортьорът му се бе върнал в гората и както всеки път, още щом спреше, хората му го покриваха с камуфлажната мрежа. Те бяха добре обучени. Той постоянно им повтаряше, че не трябва да оставят следи, ако искат да оцелеят. Хеликоптерът не бе шедьовър на военната техника, но все пак носеше ракети, а бронята на бронетранспортьора не бе чак толкова дебела.

— Какво прави? — попита Буйков.

— Просто оглежда, не е изпратен, за да ни търси.

Китайците се придвижваха през една просека, изсечена преди време за участък от Байкало-Амурската магистрала, който така и не бе построен. Проходът бе широк, на места достигаше до петстотин метра, и доста добре изравнен. Преди години някой бе прокарал това трасе, за да улесни достъпа до неизследваните богатства на Сибир, изсичайки голям брой дървета, които така и не бяха израснали отново в мразовитите продължителни зими. Доста по на север този път бе продължен от военни инженерни части към новото златно находище, а след това и към нефтените залежи на арктическия бряг. Когато стигнеха дотам, китайците щяха да заварят хубав път, подходящ за използване от механизирана техника, но доста тесен. Ако продължаха по него, нашествениците щяха да научат някои нови неща за фланговата отбрана.

Александров си спомни за един поход на римляните в Германия, за воина Квинтилий Вар, командващ три легиона, който бе пренебрегнал отбраната на фланговете си и по тази причина бе загубил армията си. Дали китайците щяха да допуснат подобна грешка? Не, всеки знаеше за поражението в Тевтобургската гора. Това бе един от уроците, преподавани във всяка военна академия в света. Квинтилий Вар е бил политик и е получил командването на армия заради предаността си към своя император Цезар, а не заради тактическите си умения. Войниците бяха научили този урок по-добре от политиците, а китайската армия все пак се командваше от войници, нали?

— Лисицата — каза Буйков. Това бе другият офицер от китайската част, по всяка вероятност подчинен на Градинаря. Той бе приблизително с ръста на началника си, но интересът му бе насочен по-скоро към прокрадването, отколкото към растенията. Докато наблюдаваха, Лисицата изчезна между дърветата от източната страна на просеката и ако съдеха по досегашния си опит, щеше да се появи след не по-малко от пет-шест минути.

— Мога да запаля, докато чакаме — каза Буйков.

— Ще трябва да почакаш, сержант.

— Слушам, другарю капитан. А глътка вода може ли? — раздразнено попита той. Не вода бе това, което му се пиеше.

— Да-а, и аз бих пийнал глътка водка, но си забравих манерката. Сигурен съм, че и ти си забравил твоята.

— За съжаление е така, другарю капитан. Глътка водка щеше да ни помогне срещу студа в тези проклети гори.

— Освен това щеше да притъпи възприятията ни, а те са ни необходими, Борис Евгениевич, освен ако не искаш в следващите няколко месеца да се храниш с ориз. Ако, разбира се, китайците вземат пленници, в което дълбоко се съмнявам. Те не ни харесват, сержант, а освен това не са цивилизован народ. Запомни това добре.

„Е, не са тръгнали на балет. Нито пък аз“, помисли си сержант Буйков, но не каза нищо. Капитан Александров бе московчанин и често говореше за културни събития. От друга страна, Буйков също като командира си не обичаше китайците, особено сега, когато ги гледаше как тъпчат родната му земя. Съжаляваше, че не може да убие някои от тях, но задачата му не бе да убива. Задачата му в момента бе да ги гледа как препикават страната му, което засилваше гнева му още повече.

— Другарю капитан, дали изобщо някога ще можем да стреляме по тях? — попита сержантът.

— Когато му дойде времето, да, задачата ни ще бъде да унищожим разузнавателните им единици. Борис, аз също очаквам този момент — каза Александров и добави наум. — „Освен това и аз бих запалил, а не бих отказал и чаша водка.“ Засега обаче трябваше да се задоволи с малко черен хляб с масло, и то когато отидеше в бронетранспортьора стотина метра северно оттук.

Този път Лисицата се появи след шест минути и половина. Китайският офицер явно бе проучил гората на изток, вероятно се е ослушвал за шум на работещи дизелови двигатели, но не е чул нищо, освен песента на птиците. Според Буйков този китайски лейтенант бе по-съвестен дори от началника си.

„Него трябва да убием първи, когато му дойде времето“, помисли си той.

Александров докосна сержанта по рамото.

— Наш ред е да се придвижим, Борис Евгениевич.

— Когато заповядате, другарю капитан — отвърна Буйков.

Двамата мъже започнаха да се промъкват, като внимаваха да не шумят през първите сто метра, докато китайците не запуснаха двигателите на машините си. След още пет минути те бяха в бронетранспортьора и се придвижваха на север, като внимателно подбираха пътя си между дърветата. Александров си намаза една филия с масло и я изяде, като от време на време отпиваше по глътка вода. След като изминаха около хиляда метра, машината спря и капитанът включи голямата радиостанция.

 

 

— Коя е Ингрид? — попита Толкунов.

— Ингрид Бергман — отвърна майор Тъкър. — Актриса, готино маце по времето, когато бе звезда. Всичките ни безпилотни самолети носят имената на филмови актриси, полковник. Бойците им ги дават.

В горната част на монитора бе залепена пластмасова лента, която показваше коя от машините бе горе и предаваше. „Мерилин Монро“ се намираше в Жиганск за техническо обслужване, а „Грейс Кели“ щеше да излети след петнадесет часа.

— Както и да е — каза американецът, натисна едно копче, след което започна да върши нещо с мишката на компютъра. — Ето ги китайските челни части.

— Кучи син — каза на английски Толкунов, като демонстрира познанията си в областта на американския жаргон.

Тъкър се усмихна.

— Доста добре е, нали? Веднъж изпратих един над нудистка колония в Калифорния — това е частен парк, в който хората се разхождат голи през цялото време. Можехме да видим разликата между плоските и онези с големите цици. Можехме и да различим естествените блондинки от перхидролените. Както и да е. Използвате тази мишка, за да управлявате камерата, е сега това го прави някой в Жиганск. Интересува ли ви нещо конкретно?

— Мостовете на Амур — веднага отговори Толкунов.

Тъкър вдигна един радиомикрофон.

— Тук е майор Тъкър. Имаме молба. Насочете камера три към главната точка на форсиране.

— Разбрано — чу се от високоговорителя до монитора.

Картината незабавно се промени, сякаш някой превърташе видеолента на бързи обороти, след което се стабилизира. Мястото, което показваше, се намираше на около четири километра от предишното. На монитора се виждаха общо осем моста, по всеки от които се движеха подобни на насекоми силуети.

— Прехвърлете ми управлението на камера три — каза Тъкър.

— Готово, сър — рапортува високоговорителят.

— Добре — Тъкър си поигра още малко с мишката, после започна да въвежда нещо чрез клавиатурата. Изображението стана по-ясно, като се фокусира върху третия мост от запад на изток. В момента върху него имаше три танка, които се движеха с около десет километра от юг на север. На монитора имаше и компас, в случай че „зрителят“ не може да се ориентира. Изображението дори бе цветно, забеляза Толкунов и попита защо.

— Не е по-скъпа от черно-бялата камера и я използваме, защото понякога показва различни неща, които иначе са еднакво сиви. За първи път се прилага при наблюдение от голяма височина. Дори сателитите още нямат цветни камери — поясни Тъкър. После се намръщи. — Ъгълът не е удобен, не можем да видим отличителните знаци на танковете, без да сменим курса. Сержант, кой преминава по мостовете в момента?

— Изглежда, е тяхната триста и втора бронетанкова дивизия, сър. Тя е в състава на двадесет и девета армия тип А. Тридесет и четвърта армия вече изцяло се прехвърли оттатък. Според нас един цял полк от триста и втора вече премина реката и в този момент вече се придвижва на север — докладва разузнавателният гений така, сякаш съобщаваше бейзболните резултати от вчера.

— Благодаря, сержант.

— Прието, майоре.

— И те не могат да видят този самолет? — попита Толкунов.

— Ами за радарите е достатъчно невидим, а освен това има още един малък номер. Датира от Втората световна война и се нарича проекта „Йехуди“ — слагаш светлини на машинката.

— Какво? — изненадано реагира Толкунов.

— Да, забелязваш самолетите, защото те са по-тъмни от небето, но ако сложиш по тях осветителни тела, стават невидими. Точно затова сме инсталирали светлини на корпуса, а яркостта им се регулира автоматично чрез фотосензор. Така самолетчетата стават практически невидими с просто око. Освен това нямат инфрачервена сигнатура изобщо, така че дори да знаеш накъде да гледаш, не можеш да насочиш ракета въздух-въздух към някоя от тях. Хитра играчка, а?

— Откога ги имате?

— Аз работя с тях от, ами, от около четири години.

— Бях чувал за „Дарк Стар“, но възможностите им са поразителни.

Тъкър кимна.

— Да, доста са хлъзгави. Хубаво е да знаеш какво прави другият отбор. За първи път ги вдигнахме над Югославия и щом се научихме как да ги използваме оптимално и да ги координираме със стрелците, разбрахме как да зачерняме живота на другия. Кофти, Джо.

— Джо?

— Китаеца Джо или Джони Китаеца. Така наричаме китайците — Тъкър посочи екрана. Преди години обобщаващото прозвище за корейците бе Дръпнатия Люк. — „Ингрид“ още го няма, но „Грейс Кели“ е снабдена с такова — става дума за система за лазерно насочване, с която тези машинки могат да се използват за поразяване на цели. Изтребителят просто пуска бомбите на двадесетина километра и ние ги насочваме към целта. Не можем да го правим оттук, от този терминал, но от Жиганск могат.

— Да насочваш бомби от шестстотин километра разстояние?

— Да. По дяволите, можеш да го правиш и от Вашингтон, ако искаш. Всичко минава през сателит, доколкото знам.

— Ёб твою мать!

— Съвсем скоро ще изпратим въздушните асове в историята, полковник. След година-две ще можем да насочваме от подобни терминали ракети, изстреляни на неколкостотин мили. Тогава няма да имаме нужда от летци-изтребители. Предполагам, че ще трябва да си купя бял пилотски шал за случая. Е, полковник, какво още искате да видите?

 

 

Самолетът Ил-86 кацна на спартанска военновъздушна база, която в момента приютяваше само няколко хеликоптера, забеляза полковник Мич Търнър. Като началник на разузнавателния отдел на дивизията той оценяваше почти всичко, което виждаше в Русия, а видяното съвсем не бе обнадеждаващо. Също като генерал Дигс Търнър постъпи в армията по времето, когато СССР бе главният враг и най-сериозният проблем на САЩ, и сега се чудеше колко от разузнавателните оценки, в чието изготвяне бе участвал като млад офицер, бяха чиста фантазия. Или просто могъщата военна сила бе западнала по-бързо от която и да е друга нация в историята. Руската армия не представляваше дори бледа сянка на някогашната Червена армия. Лудият, щур червен задник, от който НАТО толкова се страхуваше някога, сега бе мъртъв също като динозаврите, а точно сега това не бе добре. Руската федерация приличаше на богата стара фамилия, останала без синове, които да я защитават, и дъщерите й биваха изнасилвани. Лошо. Руснаците, също като Америка, разполагаха с ядрено оръжие — бомби, които можеха да изпратят срещу врага с бомбардировачи и с тактически изтребители. Китайците от своя страна имаха за тази цел ракети и те бяха насочени към по-големите градове. Въпросът бе дали руснаците са готови да заменят няколко града и около четиридесет милиона души срещу една златна мина и някакви петролни полета. Вероятно не, реши Търнър. Един разумен човек не би постъпил така. Те не можеха да си позволят и война на изтощение с една страна, която имаше осем пъти по-многобройно население и сравнително по-стабилна икономика. Не, ако имаше начин да победят китайците, то това можеше да стане чрез умело маневриране и бързо придвижване, но армията им бе в упадък и не бе нито обучена, нито екипирана за такъв род военни действия.

Това, помисли си Търнър, щеше да бъде интересна война. Не такава, в каквато искаше да участва. По-добре да опухаш някой загубен слаб противник, отколкото да се сблъскаш с умен и находчив враг. Може и да не е много славно, но за сметка на това е доста по-безопасно.

— Мич — каза генерал Дигс, когато те се изправиха, за да излязат от самолета. — Някакви идеи?

— Ами, ъ-ъ, сър, можехме да изберем и по-добро място, където да отидем. Изглежда, че тук ще бъде доста вълнуващо.

— Продължавай — нареди генералът.

— Другата страна има по-добри карти. Повече жива сила, по-добре обучени са и въоръжението им е по-добро. Задачата им — да прекосят тази недотам приятна страна, е тежка, но и задачата на руснаците не е много лека. За да спечелят, трябва да водят маневрена война, но ми се струва, че нямат достатъчно ресурси за това.

— Шефът им тук, Бондаренко. Доста добър е.

— Такъв беше и Ервин Ромел, сър, но Монтгомъри му скъса задника.

Край пистата чакаха няколко автомобила, които щяха да ги отведат до руския команден пост. Времето тук бе по-добро, но сега се намираха по-близо до китайците, така че ясното небе не беше нещо, на което да се радват.