Том Кланси
Мечката и драконът (52)

51.
Отстъпление

Старши лейтенант Валерий Михайлович Команов научи нещо, което досега не бе и подозирал. Най-неприятната част от една битка, поне за човек в стационарна позиция, бе да знаеш, че врагът е там, наблизо, но да не можеш да стреляш по него. Северните склонове на хълма южно от него гъмжаха от китайска пехота, а артилерията, която трябваше да му осигури поддръжка, бе извадена от строя още в първите минути на битката. Който и да бе планирал разположението на артилерийските позиции, бе допуснал грешката да приеме, че оръдията са позиционирани достатъчно далеч и са достатъчно добре защитени от терена, за да може противникът да ги порази. Радарите за засичане на артилерийска стрелба заедно с компютърните си системи за проследяване бяха променили това и липсата на покриващи защитни съоръжения бе обрекла на бърза смърт персонала на оръдията, освен онези, които бяха успели да намерят укритие в бетонните траншеи, прорязващи позициите им. Команов разполагаше с мощно оръдие, което можеше да задейства с едно движение на пръста си, но то не можеше да порази цел отвъд хълма южно от него заради линейната си траектория. Предвидено бе тази защитна линия да разполага и с пехота, която едновременно да зависи от бункерите и да ги поддържа със своите оръдия, способни да изпратят снаряди от другата страна на хълма, за да поразят намиращите се там, но скрити от терена противникови части. Команов можеше да стреля само срещу онези, които виждаше, а те…

— Ето там, другарю старши лейтенант — каза мерачът. — Леко вдясно от дванадесет часа, пехотни части току-що тръгнаха по хълма. Разстоянието е около хиляда и петстотин метра.

— Виждам ги. — Откъм изток съвсем леко бе започнало да просветлява. Скоро щеше да бъде достатъчно светло, за да се вижда нормално. Това щеше да улесни стрелбата, както, разбира се, и тази на противника. След един час бункерът му щеше да бъде засечен и те щяха да разберат емпирично колко дебела в действителност е бронята над тях.

— Пет-шест-алфа, тук е пет-нула. Имаме пехота на хиляда и сто метра на юг. В състав до рота са и се придвижват на север към нас.

— Добре. Не се разкривайте, докато не се приближат на двеста метра — Команов автоматично удвои разстоянието, от което бе обучен да открива огън. Което, по дяволите, помисли си той, и хората му така или иначе щяха да направят на своя глава. Човек мисли по различен начин, когато край него свистят истински куршуми.

Сякаш в подкрепа на мислите му снаряди започнаха да падат на билото непосредствено зад позицията, достатъчно близо, за да го накарат да се сниши.

— Дали ни виждат? — попита пълначът.

— Не, просто водят преграден огън по следващия хълм, за да защитят пехотата си.

— Вижте, вижте там, те са върху фалшив бункер едно-шест — каза мерачът. Команов вдигна бинокъла си…

Да, те бяха там и проучваха купола на стария КВ-2 със 155-милиметровото й оръдие. Той видя как един китайски войник сложи чанта с взрив в основата на купола и бързо се изтегли. После зарядът експлодира, унищожавайки това, което така или иначе никога не бе функционирало.

„Това ще накара китайския лейтенант да се почувства добре“, помисли си Команов. Е, пет-шест-алфа щеше да промени възгледите му след още двадесет-тридесет минути.

Неприятното в случая бе, че разполагаше с отлични цели за поддържащата артилерия, която със своите стари 155-милиметрови оръдия щеше да покоси противниковата пехота като жетварски сърп, но китайците продължаваха да обстрелват руските позиции, въпреки че последните отдавна бяха прекратили огъня. Той се обади в полка отново, за да получи актуална информация.

— Старши лейтенант — отговори полковникът, — поддържащата артилерия бе ударена доста зле. Сега сте сами. Дръжте ме в течение.

— Слушам, другарю полковник. Край — той погледна хората си. — Не очаквайте артилерийска поддръжка.

Оръдията от Втората световна война току-що бяха унищожили тези от Първата.

— Мамка му — отбеляза пълначът.

— Съвсем скоро ще се включим във войната, момчета. Успокойте се и се концентрирайте. Врагът приближава…

— На петстотин метра е — съгласи се мерачът.

 

 

— Е? — попита генерал Пън своя пост на билото на Оризовия хълм.

— Открихме няколко бункера, но всичките са фалшиви, докладва полковник Ва. — Досега единствените удари срещу нас бяха с непряко мерене и ние унищожихме позициите им с контрабатареен огън. Атаката върви точно по план, другарю генерал.

Това бе истината. Инженерните части вече се бяха построили по южния бряг на Амур и секциите на понтонните мостове чакаха сгънати върху камионите. Над сто основни бойни танка тип-90 се намираха близо до реката. Куполите им се въртяха в търсене на цели, за да осъществят евентуална огнева поддръжка на пехотата, но така и не откриха нещо, по което да стрелят, и на танкистите, също като на генералите, не им оставаше нищо, освен да гледат как работят инженерните части. Първата секция от понтонния мост бе спусната във водата и отворена, за да изгради първите осем метра от магистралата към природните богатства. Пън погледна часовника си. Да, операцията се движеше с пет минути преди графика и това бе много добре.

 

 

Позиция пет-нула откри огън първа с 12,7-милиметровата си картечница. Тракането й прониза хълма. Пет-нула бе на три хиляди и петстотин метра на изток от Команов и се намираше под командването на един интелигентен млад сержант на име Иванов.

„Започна твърде рано“, помисли си Команов, докато гледаше за цели на четиристотин метра по на юг. Не бе ядосан на подчинения си, тежката картечница лесно можеше да порази хора на такова разстояние и… да, той видя тела, които се търкаляха надолу по стръмния склон…

В този момент чу оглушителното бу-у-у-м на главното оръдие, което изстреля един-единствен снаряд. Той падна отсреща в седловината, която защитаваха в средата на някакво подразделение, може би отряд или отделение.

— Другарю старши лейтенант, може ли и ние? — попита мерачът.

— Не, не още. Търпение, сержант — отвърна Команов, докато гледаше на изток, за да види как китайците ще реагират на стрелбата. Да, тактиката им бе предсказуема, но правилна. Лейтенантът, който командваше китайската пехотна част, първо накара хората си да залегнат. После те започнаха стрелба, за да отвлекат вниманието на руската позиция, след което тръгнаха пълзешком наляво и надясно. А, ето там някаква групичка сглобяваше нещо… нещо, поставено на тринога. Противотанкова безоткатна карабина вероятно. Команов можеше да завърти оръдието си и да я унищожи, но не искаше все още да разкрива позицията си.

— Пет-нула, тук пет-шест алфа, китайска безоткатна карабина на два часа от вас, разстояние осемстотин метра — предупреди той другарите си.

— Да, виждам я — отвърна сержантът. Той се оказа достатъчно разумен и насочи към нея картечницата си. След две секунди зелените трасиращи куршуми достигнаха до противотанковата карабина и покосиха мястото, на което се намираше тя веднъж, два пъти, три пъти, за по-сигурно. През бинокъла си Команов видя някакво потрепване, но това бе всичко.

— Добра работа, сержант Иванов! Внимавай, придвижват се към теб под прикритието на терена.

Такова всъщност почти нямаше. Булдозерите бяха изравнили земята на около осемстотин метра от всяка огнева позиция, за да засипят бункерите с пръст.

— Ще внимавам, другарю старши лейтенант. — Картечницата проговори отново. Сега вече имаше и ответен огън. Команов можеше да види трасиращите куршуми, които излитаха иззад дебелата броня на купола в тъмното небе.

— Полк, тук пет-шест алфа. Позиция пет-нула е нападната от пехота и…

В този момент започнаха да се сипят още артилерийски снаряди, насочени директно срещу пет-нула. Той се надяваше Иванов да е затворил люка. Куполът имаше една стара, мощна картечница с дълги 7,62-милиметрови патрони. Команов повери на мерача си задачата да следи за опасност срещу неговия бункер, докато самият той гледаше как китайците атакуват позицията на сержант Иванов. Пехотата им се придвижваше умело, като използваше неравностите на терена, доколкото съществуваха, и в същото време поддържаше огън срещу открития оръдеен купол — множеството артилерийски снаряди, паднали около него бяха изкоренили всички храсти, които по-рано го прикриваха от любопитните погледи. Дори когато отскачат от бронята, куршумите разсейват онези, които се намират вътре. Големите снаряди обаче тревожеха старши лейтенанта доста повече. Едно пряко попадение вероятно щеше да пробие бронята отгоре, нали? Преди час той би отговорил на този въпрос с „не“, но сега, като виждаше какво правят снарядите със земята, доверието му в слоя стомана прогресивно намаляваше.

— Другарю лейтенант — каза мерачът. — Хората, които идваха към нас, се насочват към Иванов. Погледнете.

Команов се обърна, за да види какво става. Не му бе необходим бинокъл. Небето просветляваше и сега той можеше да види нещо повече от движещи се сенки. На неколкостотин метра от себе си той виждаше силуетите на хора, които носеха оръжие. Една част настъпваше отляво и трима души от състава й носеха нещо тежко. Когато достигнаха до средата на хълма, те спряха и започнаха да сглобяват някакво оръжие, някаква тръба…

Това бе противотанкова ракетна установка за изстрелване на НУРС^[1] реши той, припомняйки си информацията от неколкомесечните занятия по артилерийско разузнаване. Те бяха на около хиляда метра от лявата му страна и позицията на Иванов бе в обсега на установката им… както и в обсега на неговата голяма картечница. Команов се изправи пред пулта за стрелба и стисна здраво ръкохватката на оръжието, като внимателно го изравни и прицели. Голямото оръдие на танковия купол щеше да се справи с тази задача, но и той можеше да го направи…

Значи искате да убиете сержант Иванов?, попита той противника наум. После дръпна спусъка и голямата картечница се затресе в ръцете му. Първият откос вдигна прах тридесетина метра преди целта, но вторият бе съвсем точен и покоси тримата противникови войници. Команов продължи да стреля, за да бъде сигурен, че е унищожил и ракетната им установка. Когато спря, той осъзна, че зелените трасиращи куршуми току-що са издали на врага позицията му — светещите боеприпаси работят и за двете страни. Потвърждението на това дойде две минути по-късно, когато първите артилерийски снаряди започнаха да падат около позиция пет-шест алфа. Едно по-близко попадение го принуди да скочи в купола и да затършне люка. Металният капак бе най-слабата част от защитата на позицията му, тъй като дебелината му бе едва една пета от тази на останалата броня над главите им, защото в противен случай нямаше да може да се отваря, но ако снаряд попаднеше там, той и хората му със сигурност щяха да загинат. Сега противникът знаеше местоположението им и нямаше защо да се крият.

— Сержант — обърна се Команов към мерача си. — Сега можеш да стреляш колкото си искаш.

— Слушам, другарю старши лейтенант! — с тези думи сержантът изстреля първия фугасно-осколочен снаряд към група хора, които монтираха тежка картечница на около осемстотин метра на юг. Снарядът удари самата картечница и буквално изпари пехотинците, които я обслужваха.

— Ето три добри китайчета! — възкликна той. — Зареди друг!

Куполът започна да се върти, а мерачът започна да ловува.

 

 

— Сега има известна съпротива — докладва Ва на Пън. — Има руски позиции на южния склон на втория хълм. Обстрелваме ги с артилерия.

— Загуби?

— Леки — отвърна заместник-командирът по оперативните въпроси, който получаваше информацията по тактическата радиостанция.

— Добре — каза генерал Пън. Вниманието му бе насочено предимно към реката. Първият мост вече бе готов на една трета от дължината си.

 

 

— Тези мостостроителни части са доста добри — отбеляза генерал Уолъс, докато разглеждаше „добива“ от „Мерилин Монро“.

— Да, сър, но това би могло да бъде и мирновременно учение. Засега не стрелят — каза младшият офицер, докато наблюдаваше как поставят поредната секция. — Трябва да се отбележи, че конструкцията им е много добра.

— Руска?

Майорът кимна.

— Да, сър. И ние я прекопирахме.

— Колко остава?

— При темповете, с които се движат? Около час, може би час и десет минути.

— Върни на артилерийската битка — заповяда Уолъс.

— Сержант, да се върнем на хълма — обърна се офицерът към сержанта, който управляваше безпилотния самолет. Тридесет секунди по-късно екранът показа нещо, което приличаше на танк, затънал до купола в калта, заобиколен от група пехотинци.

— Исусе, изглежда, там наистина е забавно — каза Уолъс. Той бе пилот-изтребител и идеята да воюва в калта му изглеждаше толкова неприятна, колкото и аналният секс.

— Няма да издържат още дълго — каза майорът. — Погледнете тук. Тъпанарите вече са минали зад част от бункерите.

— И разглеждат артилерията в тях.

 

 

Общо сто тежки полеви оръдия в момента обстрелваха стационарно дислоцирания взвод на Команов. Това означаваше, че на всяка негова позиция се пада по една батарея и колкото и тежки да бяха бетонните бункери, сега те се тресяха, а въздухът в тях бе изпълнен с циментов прах, докато старши лейтенантът и неговият разчет се опитваха да стрелят по целите си.

— Започва да става интересно, другарю старши лейтенант — отбеляза мерачът, докато изстрелваше поредния снаряд от 155-милиметровото основно оръдие.

Команов бе в командния купол, оглеждаше се и осъзнаваше, че бункерът му, както и всички останали, поставени под негово командване, няма да успеят да се справят с агресорите. Най-сетне наученото във военното училище съвпадна с онова, което здравият разум отдавна твърдеше. Той не бе непобедим тук. Въпреки голямото танково оръдие и двете тежки картечници той не би могъл да се справи с всичките тези насекоми, които пъплеха към него. Бе все едно да избиваш мухи с шило за лед. Старши лейтенантът осъзнаваше, че той и разчетът му лично бяха убили или ранили стотина или повече войници на противника, но нито един танк. Къде бяха танковете, които той мечтаеше да унищожи? Това той можеше да прави добре. За да се справи с пехотни подразделения обаче, му бе необходима огнева артилерийска поддръжка и войници под негово командване. Без последните той бе като голяма скала на морския бряг, способна да устои на вълните, които се разбиваха в нея. В момента те правеха точно това и Команов си спомни, че всички морски скали бавно биваха подкопавани от вълните, докато в един момент не се сринеха и потънеха във водата. Неговата война продължи три часа, дори по-малко, а вече бе напълно обкръжен и ако искаше да оживее, скоро трябваше да напусне позицията си.

Тази мисъл го разяри. Да изостави позицията си? Да избяга? В този момент той си спомни, че заповедите му разрешаваха да постъпи така, в случай че не можеше повече да задържа позицията. Той бе приел заповедта с пренебрежителна усмивка. Да избяга от непревземаемата миникрепост? Каква безсмислица. Сега обаче бе сам. Всяка от позициите му бе сама. И…

… куполът иззвъня като камбана от прякото попадение на тежък снаряд, след което…

— Мамка му! — изкрещя мерачът. Мамка му! Оръдието ми е повредено!

Команов погледна през един от прорезите за наблюдение и да, видя го. Дулото на оръдието бе обгорено и… и всъщност огънато. Как бе възможно това? Цевта на оръдията се правеше от най-здравите материали, които човек можеше да създаде, но все пак това тук бе леко огънато. Това означаваше, че то вече изобщо не е цев на оръдие, а просто един тежък стоманен прът. То бе изстреляло тридесет и четири снаряда, но повече нямаше да може да изпраща нищо срещу врага. След като то се повреди, той вече нямаше никакъв шанс да унищожи китайски танк. Команов пое дълбоко въздух, за да събере мислите си. Да, вече бе време.

— Подгответе позицията за унищожаване! — заповяда той.

— Сега? — попита мерачът.

— Сега! — заповяда старши лейтенантът. — Подгответе я!

Бяха отработвали това много пъти. Пълначът извади разрушаващия заряд и го постави между снарядите. Електрическият кабел бе навит на макара и той го изтегли. Мерачът не обръщаше внимание на действията в бункера. Той завъртя купола надясно, за да стреля с картечницата по някакви наближаващи пехотинци, после бързо я върна обратно, за да посрещне онези от другата страна, които бяха използвали заетостта му с техните другари като прикритие за настъпление. Команов слезе от креслото в купола и се огледа. Тук бе леглото му, масата, на която той и разчетът му се бяха хранили, тоалетната и душът. Този бункер се бе превърнал в техен дом, място, в което почиваха и работеха, а сега трябваше да го предадат на китайците. Това бе недопустимо, но в конкретната ситуация просто нямаха друг избор. В някой филм те щяха да се бият до смърт тук, но боят до смърт бе доста по-приемлив за актьори, които следващата седмица можеха да започнат нов филм.

— Хайде, сержант — заповяда той на мерача си, който изстреля последен откос, преди да слезе от купола и да се насочи към тунела за отстъпление.

Команов преброи хората си, докато те влизаха в прохода, след което тръгна след тях. Той осъзна, че не бе съобщил по телефона намеренията си в полка и се поколеба дали да не го стори, но не, нямаше време за това сега. Щеше да се свърже с началниците си в движение, по радиостанцията от БТР-а.

Тунелът бе доста нисък и те трябваше да бягат приведени, но все пак бе осветен и войниците скоро видяха изхода. Когато вторият мерач го отвори, разчетът бе поздравен от оглушителния грохот на падащи снаряди.

— Къде на майната си се мотахте досега — посрещна ги отвън един тридесетинагодишен сержант и гневно махна с ръка към чакащия БТР-60. — Хайде!

— Чакайте — Команов извади ръчния детонатор и завърза жиците към клемите му. После се прикри зад бетонната рамка на стоманената врата на тунела и завъртя ръчката.

Разрушаващият заряд представляваше десет килограма тротил. Той и складираните снаряди произведоха взрив, който разтърси тунела за отстъпление с грохот, достоен за свършека на света, а от другата страна на хълма тежкият купол на незавършения танк ЙС-3 полетя към небето за учудване и радост на китайските пехотинци. С това задачата на Команов приключи. Той се обърна и последва хората си в осемколесния бронетранспортьор. Машината чакаше на бетонна площадка под покрит с трева бетонен навес, който я предпазваше от чужди погледи. По-малко от минута по-късно БТР-ът вече се носеше надолу по хълма на север, където всички щяха да бъдат в безопасност.

 

 

— Измъкват се — обърна се сержантът към майора, без да откъсва очи от екрана, който предаваше информацията от камерите на „Мерилин Монро“. — Тази шайка току-що вдигна във въздуха собствения си купол. Това е третият досега.

— Изненадан съм, че издържаха толкова дълго — отбеляза генерал Уолъс. Идеята да стои на едно място по време на битка му бе доста чужда. Досега той никога не бе летял с по-малко от 750 километра в час — и за него тази скорост на практика означаваше да стои неподвижно.

— Обзалагам се, че руснаците ще останат разочаровани — каза майорът.

— Кога ще имаме връзка с Хабаровск?

— Преди обяд, сър. Изпратихме хора, които да им покажат как да използват апаратурата.

 

 

БТР-60 в много отношения представляваше най-добрият бронетранспортьор на света с осемте си задвижващи колела, предните четири от които се управляваха чрез волана. Запаснякът, който сега седеше зад въпросния волан, в цивилния си живот бе шофьор на камион и очевидно можеше да кара само с десен крак плътно долепен до пода, помисли си Команов. Той и хората му подскачаха във вътрешността на машината като зарове в чаша и само стоманените каски ги предпазваха от тежки контузии на главата. Въпреки това нито един от тях не се оплакваше. През отворите за цеви на автомати те виждаха пораженията, нанасяни от китайската артилерия и с всеки изминат метър на север се чувстваха все по-добре.

— Как беше при вас? — обърна се старши лейтенантът към сержанта, който бе старши на машината.

— През повечето време се молехме да се окажете страхливец. Какво да правим с всичките онези снаряди, които се сипеха край нас. Да бъде благословен строителят на гаража, в който се криехме, докато ви чакахме. Най-малко един снаряд падна директно върху него. Почти напълних гащите — каза запаснякът с успокояваща прямота. Двамата общуваха помежду си, като крещяха в лицата си.

— Колко път има до щаба на полка?

— Около десет минути. Колко ударихте?

— Може би около двеста — отвърна Команов, като преувеличи леко бройката. — Не видях обаче нито един танк.

— Вероятно в момента още строят понтонните си мостове. Това отнема известно време. Виждал съм това, докато бях с Осма армия в Германия. Всъщност там всички се обучавахме да форсираме реки. Онези бива ли ги?

— Не са страхливци. Напредват под обстрел дори когато убиваш някои от тях. Какво стана с нашата артилерия?

— Пометоха я, артилерийски ракети, покриха района като с одеяло и просто я издухаха, другарю старши лейтенант, бум — сержантът вдигна двете си ръце във въздуха.

— Къде е огневата ни поддръжка?

— Кои, по дяволите, си мислите, че сме ние? — отвърна му с въпрос сержантът.

Изведнъж БТР-ът внезапно спря.

— Какво става? — изненадано извика сержантът към водача.

— Виж! — отвърна мъжът и посочи напред.

В този момент задните врати се отвориха и десетина мъже се натъпкаха вътре, при което БТР-ът заприлича на консерва със сардели.

— Другарю старши лейтенант! — беше Иванов от пет-нула.

— Какво се случи?

— Един снаряд ни удари по покрива — отвърна сержантът, а бинтовете по главата му разказаха останалото. Той изпитваше болка, но се радваше, че още може да се движи. — БТР-ът ни получи пряко попадение в предната част. То уби водача и повреди машината.

— Никога не съм виждал подобен артилерийски обстрел, дори на учения в Германия и в Украйна — каза сержантът от бронетранспортьора. — Също като във филмите за войната, но когато си сред участниците, е доста по-различно.

— Да — съгласи се Команов. Съвсем не му бе до смях, дори и при сигурността в бункера, а сега още по-малко. Сержантът запали цигара, японска, и се хвана за дръжката над главата си, за да не подскача толкова много. За щастие водачът познаваше пътя и скоро китайската артилерия започна да заглъхва, тъй като очевидно стреляше наслуки по обекти отвъд видимия обхват на своите наблюдатели.

 

 

— Започна се, Джак — каза министърът на отбраната Бретано. — Искам да пусна хората си да стрелят.

— Кои по-точно?

— Военновъздушните сили, изтребителите, които имаме в театъра на военните действия, като начало. Вдигнали сме един АУАКС горе и вече работим в сътрудничество с руснаците. Имаше дори един въздушен бой, наистина малък. Освен това получаваме данни от разузнавателните спътници и безпилотните самолети. Мога да наредя да ги предават и при теб, ако искаш.

— Добре, направи го — каза Райън по телефона. — А по другия въпрос, добре, пускай ги.

Джак затвори телефона и погледна към Роби.

— Джак, за това им плащаме и повярвай ми, те нямат нищо против. Пилотите-изтребители живеят с надеждата за нещо подобно, докато не видят какво представлява в действителност, но за повечето от тях това така и не се случва. Те виждат само поразения самолет, но не и простреляното, кървящо копеле вътре, което се опитва да катапултира, докато все още е в съзнание — обясни му вицепрезидентът Джексън. — После някой пилот може и да се замисли над това. Аз го правех. Но не всички. Повечето просто отбелязват със звездичка на фюзелажа поредния свален самолет.

 

 

— Добре, хора, това вече е наша война — обърна се полковник Бронко Уинтърс към пилотите си. Той бе свалил четири противникови самолета над Саудитска Арабия миналата година, прострелвайки нещастните чалмосани тъпанари, които летяха за страната, нанесла удар с биологично оръжие срещу родината му. Трябваше му още един, за да стане истински ас, нещо, за което мечтаеше, откакто бе първокурсник във военновъздушното училище в Колорадо Спрингс През цялата си кариера във ВВС бе летял на F-15 „Ийгъл“, но се надяваше да премине на новите F-22 „Раптър“ след две-три години. Имаше 4 231 часа на „Ийгъл“, знаеше всичките му номера и не можеше да си представи по-добър самолет, с който да се вдигне във въздуха. И така, сега щеше да сваля китайци. Той не беше съвсем наясно с политиката в момента, но не се и интересуваше особено. Намираше се на руска военновъздушна база, каквато не бе мислил, че някога ще види освен през прицелните съоръжения на самолета си, но това също не го смущаваше. За миг си помисли, че всъщност харесва китайска храна, особено онези неща, които приготвяха от зеленчуци в дълбок тиган, но онези бяха американски китайци, а не комунистчетата. Беше в Русия по-малко от един ден и вече бе отхвърлил двадесетина предложения да обърне една водка. Техните пилоти изглеждаха достатъчно умни, може би малко по-ентусиазирани от необходимото, но се отнасяха към него приятелски и с уважение, особено когато видяха четирите символа на свалени самолети на фюзелажа на неговия F-15 „Чарли“, водача на 390-а ескадрила изтребители. Той скочи от руския джип, тук ги наричаха по друг начин, точно пред самолета си. Главният му механик го очакваше.

— Приготви ли го вече, шефе? — попита Уинтърс, докато стъпваше на стълбичката към кабината.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна главен мастър-сержант Нийл Нолън. — Всичко е тип-топ. По-готов не може и да бъде. Хайде, иди да ни гръмнеш нещо, Бронко.

В ескадрилата бе правило, щом някой от пилотите пипнеше самолета си, всички да се обръщат към него с позивната му.

— Ще ти донеса скалповете, Нолън — полковник Уинтърс продължи да се изкачва по стълбата, като пътем прокара ръка по рисунките на фюзелажа. Главен мастър-сержант Нолън се качи след него, помогна му да се настани вътре, след което слезе, откачи стълбата и се дръпна встрани.

Уинтърс започна процедурата по запускане, като преди това въведе наземните си координати — нещо, което все още правеха въпреки наличието на новите GPS^[2] локаторни системи, защото F-15 имаше инертна навигационна система, ако другата откажеше (това никога не се случваше, но процедурата си е процедура). Уредите оживяха, като показаха на Уинтърс, че резервоарите на самолета му са пълни и че разполага с пълен товар от четири ракети AIM-120 AMRAAM с радарно насочване плюс още четири чисто нови AIM-9X — последната версия на старите ракети, които датираха отпреди времето, в което родителите му се бяха венчали в една църква на „Ленъкс авеню“ в Харлем.

— Кула, тук е Бронко с още трима, готови сме за рулиране, край.

— Тук Кула, Бронко, можете да рулирате. Вятърът е три-нула-пет от десет часа. Късмет, полковник.

— Благодаря, Кула. Глигани, тук е водачът, да тръгваме — с тези думи той отпусна спирачките и самолетът започна да се движи, тласкан от мощните си двигатели „Прат енд Уитни“. Група руснаци, главно наземен персонал, ако се съдеше по униформите им, както и няколко шофьори седяха на рампата и наблюдаваха Бронко Уинтърс и хората му.

„Добре, сега ще им покажем как правим тези работи у нас“, каза си наум той.

Четирите самолета, разделени на две двойки, изрулираха до края на полосата, след което първите два изтребителя се стрелнаха напред по бетонните блокове и рязко се вдигнаха във въздуха. Няколко секунди по-късно ги последваха и другите два. Четирите самолета поеха на юг и вече разговаряха с близкия АУАКС — Орел две.

— Орел две, тук е Глиган Водач. Във въздуха съм с още трима.

— Водач на Глиган, тук Орел две. Засякохме ви. Тръгнете на юг, вектор едно-седем-нула, изкачете се на ниво три и продължете там. Изглежда, ще ви се отвори работа днес.

— Устройва ме. Край — полковник Уинтърс се понамести в седалката си, за да се чувства по-удобно, и се изкачи на около 10 000 метра. Радарната му система бе изключена, освен това не трябваше да води излишни разговори, защото някой можеше да подслушва, а защо трябваше да разваля изненадата? След няколко минути той щеше да навлезе в обсега на китайските гранични радарни станции. Трябваше да се направи нещо по този въпрос. По-късно днес, надяваше се той, малките невестулки F-16 щяха да наминат и да се заемат с проблема. Неговата работа бяха китайските изтребители и някой друг бомбардировач, ако посмееше да се появи. Заповедите му бяха да остане в руското въздушно пространство през цялото време на изпълнение на задачата, така че ако Китаеца Джо не проявеше желание да дойде да си поиграят, денят щеше да бъде доста скучен. Джо разполагаше със Су-27, а това бяха доста добри самолети. Вероятно китайските пилоти мислеха същото и за него.

Е, скоро щяха да разберат.

Иначе денят бе добър за полети. Облаците бяха две десети, въздухът бе чист и приятен за летене. С ястребовия си поглед той можеше да вижда на около сто мили напред, а освен това Орел две щеше да му казва къде са тъпанарите. След него още две формации от по четири ийгъла вече бяха излетели. „Дивите глигани“ днес бяха в пълен състав.

 

 

Пътуването с влака бе доста разтърсващо в буквалния смисъл на думата. Подполковник Гуисти се въртеше на седалката, като се опитваше да се настани по-удобно, но очевидно комфортът не бе сред приоритетите на създателите на обзавеждането в купетата на руските вагони, с които той и хората му пътуваха, така че нямаше смисъл да мърмори. Навън беше тъмно, онази много ранна сутрин, която за децата още е нощ, нямаше и много светлини. Те се намираха в Източна Полша и вероятно пътуваха сред земеделски земи, тъй като в САЩ тази страна вече бе известна като Айова на Европа заради многобройните свинеферми. Тук се произвеждаше шунката, с която тази част на света бе известна. Тук сигурно правеха и водка и подполковник Гуисти нямаше нищо против една глътка в този момент. Той се изправи и излезе в коридора на вагона. Почти всички спяха или поне се опитваха. Двама по-чувствителни сержанти бяха легнали на пода, вместо на изтърбушените седалки в купето си. Мръсният под нямаше да се отрази много добре на униформите им, но все пак те отиваха на война, а там чистотата не е от първостепенно значение. Въоръжението пътуваше на откритите платформи, където бе леснодостъпно. Все пак те бяха войници и не се чувстваха много добре без оръжие до себе си. Той продължи назад по коридора. В следващия вагон пътуваха още бойци от щабната рота. Сержант-майорът^[3] от разузнавателния батальон седеше в края на вагона и четеше книжка.

— Здравейте, полковник — поздрави командира си сержант-майорът. — Дълго пътуване, а?

— Още поне три дни, ако не и четири.

— Супер — каза старшият подофицер. — Доста по-зле е, отколкото да летиш.

— Е, да, но поне машините са си с нас.

— Да, сър.

— Какво е положението с храната?

— Ами, сър, имаме си консерви, освен това съм запазил и един кашон „Сникърс“. Чува ли се нещо за това, какво става навън по света?

— Знам само, че в Сибир вече са започнали. Китайците са преминали границата, а Иван се опитва да ги спре. Няма подробности. Ще научим повече, когато пристигнем в Москва, някъде към обяд, надявам се.

— Бива.

— Бойците как приемат нещата?

— Няма проблеми, отегчени са от пътуването с влака и искат вече да се върнат по машините си, както обикновено.

— Каква е настройката им?

— Готови са, полковник — увери го сержант-майорът.

— Добре — каза Гуисти, обърна се и тръгна към своето купе, като се надяваше, че все пак ще успее да подремне малко. Нямаше кой знае какво за гледане през прозорците и така щеше да си спести няколко отегчителни часа. Разполагаше със сателитна радиостанция в бронетранспортьора си, но той бе на една от откритите платформи зад вагона и не можеше да отиде до там, а така не знаеше какво става. Водеше се война. Той знаеше това, но не беше същото, като да знае и подробностите — къде ще спре влакът, къде и кога ще разтоварят въоръжението си, ще се организират и ще поемат по пътя на съдбата си.

Що се отнася до пътуването, всичко бе наред. Руските железници разполагаха с милиони открити платформи, които бяха предназначени да превозват експедитивно верижна военна техника, несъмнено да транспортират танковете си на запад, в Германия, за война с НАТО. Сигурно никой не бе предполагал, че тези платформи ще бъдат използвани да превозват американски танкове на изток, за да помогнат на Русия да се защити от друг агресор. Е, никой не можеше да предскаже бъдещето с повече от една-две седмици. В този момент той би се задоволил и с прогнози за повече от пет-шест дни напред.

Останалата част от Първа бронетанкова се движеше стотина мили по-назад по железопътната магистрала Изток-Запад. Втора бригада на полковник Дон Лайсъл току-що бе привършила с товаренето на композициите в Берлин и потегляше да се присъедини към дивизията. Те щяха да прекосят Полша по светло и поне щяха да видят повече.

„Куотър Хорс“ беше в челото, където й бе мястото. Където и да бе точката за разтоварване, те трябваше да организират сигурността на периметъра, след което да продължат на изток с маневра, наречена „настъпление към контакт“, и тогава започваше „веселбата“. Той трябваше да е отпочинал добре дотогава, напомни си подполковник Гуисти, отпусна се на седалката и затвори очи.

 

 

Патрулът по изгрев слънце беше символ за всички пилоти-изтребители. Названието на това дежурство стана популярно от един филм с Ерол Флин от 30-те и вероятно водеше началото си от реална бойна задача — да бъдеш първият, който се е вдигнал горе през този ден, да видиш изгрева на слънцето първи и да търсиш врага веднага след закуска.

Бронко Уинтърс не приличаше много на Ерол Флин, но това нямаше голямо значение. Човек разпознаваше воина не по това, как изглежда лицето му, а по неговото изражение. Той бе пилот-изтребител. Като момче в Ню Йорк Бронко ходеше с метрото до летище „Ла Гуардия“ само за да стои край оградата и да гледа как самолетите излитат и кацат. Още тогава той знаеше, че иска да лети. Освен това знаеше, че изтребителите са по-интересни от авиолайнерите и бе наясно, че за да пилотира боен самолет, трябва да влезе във военновъздушната академия. За това обаче трябваше да учи много и така той залегна сериозно над учебниците в училище, като наблегна основно на математиката и на другите точни науки, защото знаеше, че самолетите са механизми и точно тези предмети щяха да му помогнат да разбере как те функционират. Бронко се превърна в нещо като математически гений, поне в колежа в Колорадо Спрингс, но интересът му към тази наука буквално се изпари, когато премина през портала на военновъздушна база Кълъмбъс в Мисисипи. Още щом сложи ръцете си върху уредите за управление на самолета, той разбра, че е приключил с училището и сега предстои придобиването на истинските умения. Бронко бе първенец в своя курс в Кълъмбъс, бързо овладя управлението на учебно-тренировъчния самолет „Чесна Туийти“, след което премина на изтребители. Тъй като бе отличникът на курса, той получи правото на избор и той, разбира се, избра F-15 „Ийгъл“, силния и красив внук на F-4 „Фантом“. F-15 се управляваше лесно, но да се води битка с него бе доста по-трудно. Уредите за контрол на бойните системи бяха монтирани на ръкохватката за управление на самолета и на дроселите и представляваха бутони с различна форма, така че пилотът да може да борави с тях чрез осезанието си и да гледа извън самолета, вместо да следи приборите по панела пред себе си. Беше като да свириш на две пиана едновременно и на Уинтърс му бяха необходими шест тежки месеца, за да овладее необходимите умения. Сега обаче той се справяше с уредите така естествено, както втриваше помада в бисмарковските си мустаци — атрибут, който бе копирал от Робин Олдс, легенда в общността на американските летци, пилот с невероятна интуиция и задълбочено мислене и по тази причина — много опасен тактик. Ас от Втората световна война, ас от войната в Корея, ас над Северен Виетнам, Олдс бе един от най-добрите летци-изтребители, а мустаците му правеха Ото фон Бисмарк да изглежда като малко коте.

Полковник Уинтърс не мислеше за това сега. Той наистина прехвърляше тези спомени в главата си, но една определена част от мозъка му през цялото време следеше триизмерната реалност наоколо. За него летенето бе станало нещо толкова естествено, колкото и за исландския сокол — талисмана на военновъздушната академия. Както и ловуването, а сега той ловуваше. Самолетът му разполагаше с оборудване, което приемаше данните от АУАКС-а, намиращ се на сто и петдесет мили зад него и полковникът разпределяше вниманието си между небето наоколо и дисплея, разположен на около 90 см от кафявите му очи.

Ето… двеста мили, азимут едно-седем-две, четирима бандити се насочват на север. После други четирима и след тях още една четворка. Китаеца Джо идваше да си играе, а прасенцата бяха гладни.

— Глиган Водач, тук Орел две — връзката се осъществяваше чрез кодирани импулсни радиостанции, които се засичаха трудно, а подслушването на разговорите бе невъзможно.

— Глиган Водач — отвърна той съвсем кратко, тъй като не искаше да рискува излишно да го засекат. Защо да разваля изненадата?

— Глиган Водач, имаме шестнадесет бандити, азимут едно-седем-нула от теб, ъгъл тридесет, идват на север с около 900 километра в час.

— Засякох ги.

— Все още са на юг от границата, но скоро ще я пресекат — информира го младият контрольор на полетите от АУАКС-а. — Глиган, когато това стане, имате разрешение за използване на оръжие.

— Разбрано, разрешение за използване на оръжие — потвърди полковник Уинтърс и с лявата ръка натисна бутона за активиране на системите. Един бърз поглед към дисплея за състоянието на въоръжението го увери, че системите са готови за стрелба. Радарът за проследяване и прицелване не бе включен, но бе включен в режим на готовност. F-15 изглеждаше като придатък на чудовищния радар, монтиран в носа му. Въпросната апаратура бе определила и габаритите на самолета от самото му създаване на чертожната маса, но с времето пилотите постепенно престанаха да го използват, защото той съобщаваше на противника характеристиките на приближаваща опасност — предупреждаваше го, че някъде наблизо дебне „Ийгъл“ със зорки очи и остри зъби. Вместо това Уинтърс можеше да приема информацията от АУАКС-а, чиито радарни сигнали със сигурност дразнеха противника, но той нищо не можеше да направи. Китайците бяха направлявани и контролирани чрез наземни радари и в момента „Глиганите“ бяха в самия край на обхвата им. Можеше да са ги засекли, можеше и да не са. Някъде зад него един ЕС-135 следеше радарите и радиовръзките на китайските наземни центрове за управление на полетите и щяха да изпратят предупреждение до АУАКС-а. Засега обаче такова нямаше. Е, значи Китаеца Джо идваше на север.

— Орел, тук Глиган, тип на бандитите, край.

— Глиган, не сме сигурни, но вероятно са Су-27, ако се съди по произхода и летателните характеристики, край.

— Разбрано.

„Добре, много добре“, помисли си Уинтърс. Су-27 бе считан за доста опасен самолет и наистина бе един от най-добрите, който руснаците бяха създали. Китайците поверяваха този тип самолети на елитните си пилоти и те се считаха за добри колкото него. „Добре, Джо, хайде да видим колко те бива.“

— Глигани, Водач, завой наляво, едно-три-пет.

— Две.

— Три.

— Четири — потвърдиха хората му и всички самолети се наклониха наляво. Уинтърс се огледа, за да се увери, че не оставя следи, които да издадат местоположението му. После провери системата за предупреждение за опасност. Тя приемаше някакви сигнали от китайски търсещ радар, но те бяха под прага на теоретично засичане. Това щеше да се промени след двадесетина мили. Тогава обаче „Глиганите“ щяха да се появят на екраните на китайските радари като неизвестни, при това доста неясни обекти. Вероятно контрольорите на земята щяха да изпратят по радиото предупреждение към хората си, но не бе изключено и да останат с поглед в дисплеите и да се чудят дали това са наистина самолети или не. Ийгълите бяха боядисани в небесносиньо и оставаха труднозабележими в небето, особено когато слънцето оставаше зад тях — един от най-старите трикове в библията на пилота-изтребител и един от онези, срещу които все още не бе намерено противодействие…

Китайците минаха от дясната страна на формацията на разстояние около тридесет мили и продължиха на север, като търсеха руски изтребители, които да нападнат. Те просто искаха да установят контрол над театъра на военни действия, чиято завеса току-що бяха вдигнали. Това означаваше, че ще включат радарите си за търсене на противник и пренасочат вниманието си от небето наоколо към дисплеите, а това бе опасно. Когато четворката „Глигани“ се озова южно от китайците, Уинтърс поведе хората си надясно, на запад и надолу, докато слязоха на шест хиляди метра, доста под крейсерската височина на полета на китайците, защото пилотите-изтребители често поглеждат назад и нагоре, но много рядко назад и надолу, тъй като ги бяха учили, че височината, както и скоростта означават живот. Така и беше… поне в повечето случаи. След още три минути те се намираха точно на юг зад китайските самолети. Уинтърс увеличи мощността, за да ги настигнат. По команда формацията се раздели на две двойки. Бронко пое наляво и видя противника — тъмни точки на ясното синьо небе. Самолетите бяха боядисани в същото светлосиво, което предпочитаха и руснаците. Това щеше да се окаже сериозен проблем, ако руски Су-27 навлезеше в периметъра, тъй като обикновено човек не успява да се приближи достатъчно, за да види дали на крилата има червени звезди или бяло-синьо-червен трикольор.

После чу звуковото предупреждение. Инфрачервените скенери на F-15 бяха засекли топлината от турбореактивните двигатели „Люлка“, което означаваше, че след малко ще бъдат достатъчно близо. Партньорът на полковника в двойката, интелигентен млад лейтенант, сега летеше на около петстотин метра от дясната му страна и изпълняваше задачата си, която бе да покрива водача си.

„Добре“, помисли си Бронко Уинтърс. Беше достигнал необходимата скорост.

— Глиган, тук Орел, имайте предвид, че тези момчета идват директно към нас.

— Няма да е задълго, Орел — отговори полковник Уинтърс. Китайските самолети вече не изглеждаха като точки. Сега ясно се виждаше, че са изтребители с два вертикални стабилизатора. С левия си показалец полковникът включи инфрачервения скенер в режим на прицелване и чу приятния силен звук в шлемофона. Щеше да започне с два изстрела, към най-левия и към най-десния самолет от китайската формация.

— Фокс две, Фокс две изстрелва две птички — докладва Бронко. Следите от реактивните двигатели се разделиха точно както се надяваше и ракетите „въздух-въздух“ се насочиха към целите си. Видеокамерата работеше и записваше полета на двете птички, също както над Саудитска Арабия през миналата година. Трябваше му още един свален самолет, за да стане ас… и той го записа в актива си след шест секунди, а след още половин и втората ракета порази целта си. И двата китайски изтребителя се завъртяха надясно. Левият почти се сблъска с партньора си от двойката, но се размина и продължи да се върти и от корпуса му започнаха да се откъсват парчета. Другият също се превъртя няколко пъти, след което се превърна в огнено кълбо. Първият пилот катапултира нормално, вторият не успя.

„Кофти късмет, Джо“, помисли си Уинтърс. Останалите два китайски изтребителя се поколебаха за момент, след което се разделиха и всеки от тях започна да маневрира. Уинтърс включи радара си и последва този отляво. Локаторът засече целта, която бе в периметъра на поразяване на неговия AMRAAM. Той натисна бутона с десния си показалец.

— Фокс едно, Фокс едно, тупаник към бандита на запад — той проследи с поглед тупаника, както наричаха AMRAAM. На практика това бе боеприпас от типа „изстрелваш и забравяш“, също като сайдуиндъра. Ракетата се ускори почти мигновено до малко над 2M и бързо преодоля трите мили до целта си. Само десет секунди й бяха необходими за да достигне до китайския Су-27 и да експлодира на няколко метра над фюзелажа му, при което самолетът изчезна в пламъци.

„Добре, три“ — тази сутрин се очертаваше като доста успешна, но сега ситуацията заприличваше на Първата световна война. Трябваше да търси цели визуално, а откриването на реактивни изтребители в ясно небе не беше…

… ето…

— С мен ли си, Скипи? — попита той по радиото.

— Покрий се, Бронко — отговори партньорът му в двойката. — Бандит на един часа от теб, движи се отляво надясно.

— Тръгвам — отвърна Уинтърс и насочи носа на ийгъла към далечната точка в небето. Радарът му го засече и системата за опознаване „свой-чужд“ го обяви за враг. Бронко изстреля втория си тупаник.

— Фокс едно към южния! Орел, тук Глиган, как се справяме?

— Дотук имате пет поразени цели. Бандитите се насочват на изток и пикират. Имаш четирима от запад, курс три-пет, скорост шестстотин, сега са на десет часа от теб. Провери системата за опознаване, Глиган Водач — контрольорът беше твърде предпазлив, но това бе нормално.

— Глигани, Водач, проверете системите за опознаване!

— Две.

— Три.

— Четири — потвърдиха хората му. Преди последният от тях обаче да съобщи, че е включил системата си, вторият тупаник на Бронко намери целта си и увеличи актива му за тази сутрин на четири свалени самолета.

„Добре, по дяволите“, помисли си Уинтърс. „Тази сутрин наистина се очертава доста приятна.“

— Бронко, Скипи хвана един! — докладва партньорът му в двойката и Уинтърс зае позиция отляво на колегата си леко назад и малко по-ниско от него. „Скипи“ бе първи лейтенант^[4] Марио Акоста — червенокосо хлапе от Уичита, което се справяше доста добре за момченце с едва двеста летателни часа опит.

— Фокс две, с една — съобщи Скипи. Целта му зави наляво и се насочи директно срещу летящата ракета. Уинтърс видя как сайдуиндърът се вряза директно в десния въздухозаборник на китайския изтребител. Експлозията бе доста впечатляваща.

— Орел, Глиган Водач, подайте ми вектор, край.

— Глиган Водач, завой надясно по нула-девет-нула. Имам бандит на десет мили ниско, десет градуса, насочва се на юг с над шестстотин.

Уинтърс извърши завоя и провери дисплея на радара си.

— Хванах го! — каза той и изстреля следващия тупаник. — Фокс едно с тупаник.

Петата му ракета за този ден отскочи от крилото и полетя на изток и леко надолу. Уинтърс и този път насочи носа на самолета си след нея, за да е сигурен, че камерата ще запише поразената цел… да!

„Попадение, Бронко има попадение, това е петото“, възкликна наум полковникът.

— Потвърждавам пет поразени цели — съобщи Орел две. — Добра работа, приятел.

— Има ли още нещо наоколо?

— Глиган Водач, бандитите бягат на юг като на пожар, току-що преминаха едно М. Имаме потвърждение за девет поразени самолета на противника и един засегнат, шест бандити бягат към къщи, край.

— Прието, разбрах, Орел. Нещо друго?

— Няма, Глиган Водач.

— Къде е най-близкият заправчик?

— Можете да заредите от Оливър шест, вектор нула-нула-пет, разстояние двеста, край.

— Прието. Звено, тук Бронко. Събираме се и се насочваме за зареждане. Групирайте се по мен.

— Две.

— Три.

— Четири.

— Как се справихме?

— Скипи има един — докладва партньорът му.

— Дъки има два — съобщи водачът на втората двойка.

— Призракът има два и една драскотина.

Сметката не излиза, помисли си Уинтърс. Може би мъжът в АУАКС-а е объркал нещо. Затова обаче служеха видеокамерите. Общо взето, денят започваше добре. Най-важното бе, че поочукаха сутата на китайците и вероятно успяха да накърнят авторитета на техните шофьори. Да разклатиш реномето на пилот-изтребител бе почти като да го свалиш, особено ако става дума за командир на ескадрила. Това кара оцелелите да побеснеят, но и да започнат да си задават въпроси за доктрината и за уязвимостта на самолета си, което бе добре.

 

 

— Е?

— Граничната отбрана се справи толкова добре, колкото можеше да се очаква — отговори полковник Алиев. — Добрата новина е, че повечето от хората ни успяха да се измъкнат. Общо загубите са по-малко от двадесет души, има и петнадесетина ранени.

— Какво са успели да прехвърлят през реката досега?

— Според непотвърдени данни части от три механизирани дивизии. Американците твърдят, че досега са изградили шест моста и вече ги използват, така че можем да очакваме броят на силите им отсам реката да нарасне бързо. Китайските разузнавателни подразделения напредват. Устроихме засади на някои от тях, но все още нямаме пленници. Посоката на настъплението им съвпада точно с очакванията ни, както и скоростта им на придвижване, поне досега.

— А някакви добри новини? — попита Бондаренко.

— Да, другарю генерал. Военновъздушните ни сили и нашите американски приятели доста им поразкървавиха носа. Свалили сме над тридесет техни самолета само с четири загуби от наша страна досега, като двама от пилотите бяха спасени. Заловихме шестима китайски летци. Откарани са на запад за разпит. Малко вероятно е да ни дадат наистина полезна информация, но съм сигурен, че военновъздушните сили ще се опитат да измъкнат от тях някои технически подробности. Плановете и целите им са абсолютно очевидни и те се движат по график, дори вероятно го изпреварват.

Нищо от казаното не изненада генерал Бондаренко, но нищо не го и зарадва. Разузнаването му вършеше добра работа, донасяше му какво се случва и какво може да се очаква, но това бе нещо като метеорологична прогноза през зимата — да, студено е, да, вали сняг, не, студът и снеговалежите най-вероятно ще се задържат, а вас не ви ли е срам, че нямате топла шуба? Той разполагаше с почти перфектна информация, но нямаше възможност да направи каквото и да е, за да промени ситуацията. Това, че неговите летци свалят китайските си колеги, беше много добре, но основната му задача бе да спре танковете и пехотата на нашественика.

— Кога ще разполагаме с достатъчно авиационна техника, за да ударим челото на настъплението им?

— Ще започнем операции въздух-земя днес следобед с щурмоваците Су-31 — отговори Алиев. — Обаче…

— Обаче какво?

— Обаче не е ли по-добре да ги оставим да напредват безпрепятствено няколко дни? — това бе доста смело изказване от страна на началника на оперативния отдел. От друга страна, точно това бе правилният ход, помисли си Генадий Йосифович. Ако единствената му стратегическа възможност бе да изкопае дълбок вълчи капан, то защо да прахосва човешки и материални ресурси, преди клопката да е готова? Това тук не бе Западният фронт през юни 1941 година и в Москва не командваше Сталин, който да разпореди разстрела му.

Не, сега в Москва правителството устройваше политически ад, вероятно настояваше за спешно свикване на Съвета за сигурност на ООН, но това бе само шумотевица. Той бе длъжен да разгроми тези жълти варвари, като използва мощта, с която разполага, по най-ефективния възможен начин, а това означаваше да ги подлъже навътре в страната си. Трябваше да създаде у командира им онова чувство за превъзходство, което има побойникът на училището пред първолаците. Японците някога нарекоха това „болестта на победителя“. Накарай ги да се почувстват непобедими и тогава се хвърли върху тях като тигър от дърво.

— Андрей, ще използваме само малка част от самолетите и предупреди летците да не предприемат излишни рискове при атаките си. Можем да нанасяме удари на военновъздушните им сили, но сухопътните… да ги оставим да запазят преимуществото си засега. Нека понадебелеят от богатата трапеза, зад която се настаниха.

— Съгласен съм с вас, другарю генерал. Ще ни бъде трудно да ги гледаме как настъпват, но после за тях ще стане още по-неприятно, ако, разбира се, Москва ни разреши да направим това, което е необходимо.

— Това е истинският проблем, не мислиш ли?