Том Кланси
Мечката и драконът (5)

4.
Разклащане на дръжката на вратата

Полицейската работа е една и съща, независимо в кой град или в коя страна си, каза си Майк Рейли. Разговаряш с възможни свидетели, със замесени хора, с жертвата. Този път обаче последното не беше възможно. Гриша Овсеенко няма да проговори повече. Патологът, който се занимаваше със случая, сподели, че от времето, когато служил в Афганистан, не е виждал такава каша. Това би могло да се очаква. Гранатометът е предназначен да пробива дупки в танкове и бетонни бункери, което е доста по-трудно, отколкото да разруши частен автомобил като този на площад „Дзержински“, въпреки че беше толкова скъп. Това означаваше, че разкъсаното тяло много трудно можеше да бъде идентифицирано. Все пак се оказа, че по половина от челюстта има достатъчно поправени зъби, за да се установи с голяма сигурност, че загиналият наистина е Григорий Филипович Овсеенко, а пробите от ДНК също можеха да го потвърдят (и кръвната група съвпадаше). От тялото не беше останало много нещо, за да бъде идентифицирано. Например лицето изобщо го нямаше, а и лявата ръка, на която някога е имало татуировка. Според патолога смъртта беше настъпила моментално. Изследваните останки бяха събрани в пластмасов контейнер, който беше поставен в дървена кутия за евентуална кремация. Московската милиция трябваше да установи дали убитият има някакви роднини и как биха желали тялото да бъде погребано. Според лейтенант Провалов вероятният избор щеше да бъде кремация. Беше по-бързо и по-чисто, а и щеше да бъде по-евтино да се намери място в гробищата за една малка кутия или урна, отколкото за ковчег с мъртвец в него.

Провалов взе обратно от американския си колега доклада на патолога. Не беше очаквал той да разкрие нещо интересно, но едно от нещата, които беше научил от общуването си с агента от американското ФБР, беше, че всичко трябва внимателно да бъде проверено, защото да се предвиди как ще завърши едно дело беше все едно да познаеш две седмици по-рано как ще завърши един футболен турнир. Логиката на престъпниците не се поддаваше много на предварителни прогнози.

Дотук беше лесно. Докладът на патолога за шофьора беше напълно безполезен. Единствените данни в него, които евентуално биха могли да се използват, бяха от пробите на кръвта и тъканите, които биха могли да бъдат сравнени с данните за него от времето, когато е отбивал военната си служба, ако изобщо бъдат открити, тъй като тялото беше така разкъсано на парчета, че идентифицирането му беше направо невъзможно. Колкото и странно да беше, неговите документи за самоличност бяха оцелели в портфейла и благодарение на тях вероятно можеше да се установи кой е той. Същото се отнасяше и за жената в колата, чиято чантичка беше останала непокътната на седалката вдясно от нея заедно с документите й за самоличност. Това беше много повече, отколкото можеше да се каже за лицето и горната част на тялото. Рейли погледна снимките на другите две жертви. Приличат си, помисли си той. В сведенията за шофьора нямаше нищо необикновено, може би беше малко по-опитен от средната категория шофьори тук. За жената, която беше още една от скъпите проститутки на сводника, имаше снимка в досието й в милицията. Беше апетитно парче и спокойно можеше да се яви на пробни снимки някъде в Холивуд. Беше достатъчно красива, за да се появи и във фолиото на списание „Плейбой“, но не би могла да се надява на нещо повече.

— Мишка, сигурно си имал много подобни случаи и такива снимки вече не те разстройват? — попита Провалов.

— Искаш честен отговор, нали? — попита на свой ред Рейли и поклати глава. — Всъщност не съм имал много такива случаи. Ние от ФБР не се занимаваме често с убийства, освен с онези, които се случват на федерална територия — индиански резервати и военни бази. Обаче съм разследвал някои случаи на отвличания, а с тях човек никога не може да свикне. — Рейли се въздържа да добави, че в Америка отвличането за пари често завършва с убийство. — Сега отвличат деца за сексуални издевателства над тях и в много от случаите те биват убивани до пет часа. Не рядко това става преди ФБР да може да откликне на молбата на местната полиция за помощ.

От всички престъпления, които Майк Рейли беше разследвал, тези бяха най-лошите случаи. Те те карат да седнеш в местния бар на ФБР — всеки филиал има такъв — и да обърнеш няколко питиета в компанията на също толкова мълчаливи и мрачни колеги, като от време на време се заричаш да хванеш този мръсник, независимо какво ще ти коства това. В повечето случаи тези гадове ги залавят, предявяват им обвинение и ги осъждат. По-късметлиите получават смъртни присъди. Онези обаче, които са осъдени в щати, където смъртното наказание е отменено, отиват в общите затвори, а там имат възможност да разберат на място какво е мнението на въоръжените бандити за изнасилвачите на деца.

— Ясно ми е какво ме питаш, Олег Григориевич. Това е нещо, което не можеш да обясниш на обикновените граждани. — Най-тежкото при вида на едно извършено престъпление или на снимки от аутопсията на жертвата беше колко тъжно е всичко това, как жертвата е била лишена не само от живот, но и от човешкото си достойнство. А тези снимки тук бяха особено зловещи. Някогашната красота на Мария Ивановна Саблина сега бе само спомен, и то преди всичко за онези мъже, които са плащали, за да имат тялото й. Кой ли пък скърби за мъртва проститутка? — запита се Рейли. Вероятно дори и колежките й в търговията с плът и задоволяване на страсти не тъжат за нея. Онези членове на семейството й, които беше напуснала, вероятно ще си я спомнят не като детето, тръгнало по лош път, когато е пораснало, а като една добра жена, която е продавала тялото си и се е преструвала, че го прави за удоволствие, но всъщност по време на акта не е изпитвала нищо повече от претръпналия патолог, който взема едно по едно парчетата от тялото й и ги поставя на металната маса в моргата. Такива ли са проститутките — патолози в секса? — запита се Рейли. Някои казват, че проституцията е престъпление без жертви. Рейли би искал такива хора да могат да видят тези снимки, за да разберат колко безобидно е една жена да продава тялото си.

— Има ли нещо друго, Олег? — попита Рейли.

— Продължаваме да разпитваме хора, които познават убития — отвърна той и сви рамене.

 

 

— Обидил е този, когото не трябва — каза информаторът и също сви рамене, за да покаже колко абсурдно очевиден е отговорът на зададения му въпрос. Защо иначе човек с положението на Овсеенко ще бъде убит по такъв зрелищен начин?

— И кой може да бъде той? — настоя следователят от милицията, без да очаква смислен отговор, но го зададе, защото не знаеше какъв ще бъде той, докато не го получи.

— Колегите му от държавна сигурност — предположи информаторът.

— Така ли?

— Че кой друг би го убил по такъв начин? Ако беше някое от неговите момичета, щеше да използва нож. Съперникът му в бизнеса на улицата би използвал пистолет, може по-голям нож, но не и гранатомет. Я се замислете откъде може да се достави такова нещо?

Той, разбира се, не беше първият, изказал подобна мисъл, въпреки че местната милиция добре знаеше, че от арсеналите на това, което някога беше Червената армия, бяха изчезнали най-различни видове оръжия — и леки, и тежки.

— Можеш ли да ни кажеш някакво име? — попита сержантът от милицията.

— Име не мога да кажа, но знам лицето му. Той е висок, як, има стойка на военен, с червеникава коса и бяла кожа, има лунички, останали от детството, и зелени очи. — Информаторът млъкна за момент и после продължи: — Приятелите му го наричат „Момчето“, защото изглежда по-млад, отколкото е. Някога е работил в държавна сигурност, но не като агент и такъв, който лови шпиони. Занимавал се е с нещо друго, но не знам точно с какво.

Сержантът започна да си води по-прецизни бележки и следите, оставени от молива му, бяха по-отчетливи върху жълтата страница.

— Значи този човек го е било яд за нещо на Овсеенко, така ли?

— Така съм чувал да разправят.

— И каква е била причината?

— Това не знам, обаче Григорий Филипович обичаше да обижда хората. Много го биваше да се оправя с жените. Имаше истински талант за това, но не и за мъжете, с които общуваше. Много хора го мислеха за педал, но, разбира се, той не беше такъв. Всяка нощ имаше до себе си различни жени, при това никак не бяха грозни, но по някаква причина не се погаждаше с мъжете, дори и с тези от държавна сигурност, където, както се говори, някога бил важна клечка.

— Това сигурно ли е? — попита сержантът, който отново се беше отегчил. Това, което престъпниците обичаха най-много, беше да преувеличават. Беше чувал хиляди подобни твърдения.

— Ами да, Григорий Филипович твърдеше, че снабдявал с любовници всякакви чужденци, дори министри и според него те продължавали да предават ценна информация на матушка Русия. Според мен сигурно ще е вярно — добави информаторът. — Ако можех и аз да прекарам една седмица с онези ангелчета, вероятно щях да се разприказвам.

Че кой не би го направил, помисли си следователят и се прозя.

— А по какъв начин Овсеенко е засягал такива могъщи мъже? — попита отново той.

— Казах ви, че не знам. Поприказвайте с „Момчето“, може би той знае.

— Говори се, че Григорий се канел да внася наркотици — подметна следователят, хвърляйки въдицата на друго място, като се питаше каква риба би могла да се крие в тези води.

Информаторът кимна.

— Това е вярно. Говори се. Обаче досега не съм се натъквал на никакво доказателство.

— А на кого може да е известно такова доказателство?

Последва ново свиване на рамене.

— Това не знам. Може би на някое от момичетата. Никога не ми е било ясно как е възнамерявал да пласира това, което е имал намерение да внесе. Разбира се, логично е да използва момичетата, но това е опасно за тях. Неговите курви едва ли щяха да останат лоялни към него, ако бъдат изправени пред опасността да бъдат изпратени в лагер за принудителен труд. Тогава какво остава? — зададе риторичен въпрос информаторът. — Би трябвало да създаде съвършено нова организация, а това също е опасно. Да, вероятно е имал намерение да внася дрога, за да я продава и да печели много пари, но Григорий не беше човек, който би искал да влезе в затвора. Затова считам, че по-скоро само си го е мислил и повече е говорил, но не е действал. Според мен не е взел окончателно решение. Мисля, че не е внесъл нищо, преди да бъде убит.

— Кои биха могли да му бъдат съперници с подобни намерения? — попита пак ченгето.

— Знаете, че има хора, които могат да те снабдят с кокаин и други наркотици.

Следователят повдигна вежди. В действителност не беше много сигурен, че знае. Беше чувал недомлъвки и слухове, но не и неопровержими доказателства от информаторите, на които се доверяваше, доколкото изобщо някое ченге можеше да има доверие на някой информатор където и да е по света. Както и за много други неща, по московските улици се носеха разни слухове, но като повечето ченгета и той смяташе, че първите признаци за подобна търговия щяха да се появят в черноморското пристанище Одеса — град, известен с престъпността си още от царско време. Днес, когато свободната търговия с останалия свят се възстановяваше, той вероятно щеше отново да спечели първенството в Русия във всички форми на незаконна дейност. Ако в Москва имаше организирана търговия с дрога, тя вероятно е нещо съвсем ново и в малки мащаби. Каза си, че трябва да направи справка с Одеса по въпроса, за да види дали там не се прави нещо в тази насока.

— И кои биха могли да се занимават с такова дейност? — попита сержантът. Ако Москва беше на път да има своя мрежа за разпространение на дрога, трябваше да научи нещо повече за това.

 

 

Работата на Номури във фирмата „Нипон електрик“ беше да продава настолни компютри и друга спомагателна компютърна техника. Клиенти му бяха държавните учреждения на КНР, чиито висши администратори искаха да имат най-новото и най-хубавото, като се започне от леките коли и се стигне до любовниците. За всичко това плащаше държавата, която на свой ред вземаше тези пари от народа, който тези бюрократи претендираха, че представляват и че защитават по най-добър начин неговите интереси. Както и за много други неща, КНР би могла да закупи американска компютърна техника, но в случая предпочете да внесе малко по-евтините (но и по-малко усъвършенствани) компютри от Япония. По същия начин преди няколко години китайците предпочетоха да купят от европейския пазар самолетите „Еърбъс“ вместо американските „Боинг“, за да дадат урок на американците. За кратко време Америка се поразсърди, но както и при други подобни случаи бърже забрави за станалото за разлика от китайците, които никога нищо не забравяха.

Когато президентът Райън отново официално призна правителството на Република Китай в Тайван, отзвукът в коридорите на властта в Пекин беше със силата на първите трусове на голямо земетресение. Тогава Номури не беше още тук, за да види какъв силен гняв предизвика тази стъпка, но последствията от нея още се усещаха и след пристигането си в Пекин той ги почувства като ехо от вторични земни трусове. Понякога въпросите към него бяха толкова директни и изискващи обяснение, че той веднага се запита дали прикритието му не е разкрито и дали разпитващите го не са вече наясно, че е оперативен „нелегален“ агент на ЦРУ в столицата на Китайската народна република, без какъвто и да било дипломатически имунитет. Обаче не беше така. Причината просто беше неотминалият съвсем отзвук от чист политически гняв. Парадоксалното беше, че самото китайско правителство се опитва да потисне този гняв, защото то също трябваше да прави бизнес със Съединените американски щати, които бяха негов търговски партньор номер едно и източник на огромни парични средства, нужни му, за да върши нещата, които Номури беше изпратен да разкрие. По тази причина той беше тук в приемната на един от висшите държавни служители.

— Добър ден — поздрави Номури, поклони се и се усмихна на секретарката. Знаеше, че тя работи за един влиятелен министър, който се казваше Фан Ган и кабинетът му беше наблизо. Беше изненадващо добре облечена за полуобикновена служителка в страна, в която модните тенденции се изчерпваха с цвета на копчетата, които се носят върху куртка на Мао. Тя беше част от униформата на цивилните правителствени представители като сивозелената вълнена униформа на войниците от Народноосвободителната армия.

— Добър ден — отговори младата дама. — Вие ли сте Номури?

— Да, а вие сте…?

— Лян Мин — отвърна секретарката.

Интересно име, помисли си Честър. „Лян“ на мандарински^[1] означаваше „грациозна върба“. Беше ниска като повечето китайки, с четвъртито лице и черни очи. Най-непривлекателното в нея беше косата — къса и подстригана по модата от 50-те години в Америка, която след това се запази само у децата в резерватите на Апалачките планини. Това беше едно класическо китайско лице, което се харесваше много в тази страна с трайни традиции. Погледът й говореше, че е интелигентна и образована.

— Посещението ви е свързано с продажбата на компютри и принтери — каза тя с възприетия от шефа си неутрален тон, който трябваше да подскаже важността на положението й.

— Да, така е. Мисля, че нашият нов матричен принтер много ще ви хареса.

— И каква е причината? — попита Мин.

— Говорите ли английски? — попита на този език Номури.

— Разбира се — отвърна Мин.

— Тогава лесно ще ви обясня. Ако транслитерирате, т.е. пишете на китайски с английски букви, принтерът автоматично заменя китайските идеограми ето така. — Той извади от пластмасовата си папка един лист и го подаде на секретарката. — Работим и върху система за лазерно принтиране, която ще бъде още по-усъвършенствана.

— О! — възкликна секретарката.

Качеството на изписаните букви беше великолепно и лесно възпроизвеждаше шрифта на чудовищните пишещи машини, които секретарките използваха за официални документи или пък ги пишеха на ръка, след което ги размножаваха с помощта на ксероксни апарати, предимно марка „Канон“ — също японско производство. Тази работа отнемаше много време, беше досадна и секретарките я ненавиждаха.

— А как се решава проблемът с вариациите в инфлексията?

Уместен въпрос, каза си Номури. Китайският език е много зависим от инфлексията. Тонът, с който се произнася дадена дума, определя и конкретното й значение, което може да има четири различни опции. Тя е определящ фактор за нужната идеограма.

— Изписват ли се толкова добре буквите и на компютърния екран? — попита секретарката.

— Това става възможно само с едно кликване на мишката — увери я Номури. — Може да се яви някой „софтуерен“ проблем, след като се налага да мислите едновременно и на двата езика — предупреди я с усмивка той.

Мин се засмя.

— При нас това се случва често.

Зъбите й биха изглеждали по-добре, ако прибегнеше до услугите на ортодонт, помисли си Номури, но в Пекин едва ли имаше много такива, както и специалисти по пластична хирургия. Е, все пак беше я накарал да се засмее, а това вече беше нещо.

— Искате ли да ви демонстрирам нашите нови възможности? — попита агентът от ЦРУ.

— Да, защо не? — Беше леко разочарована, когато разбра, че не може да стане веднага.

— Чудесно, обаче ще ми трябва вашето разрешение да вкарам необходимата техника в сградата. Охрана, нали разбирате?

Как можах да забравя? — прочете той въпроса в очите й, докато тя примигваше усилено, самоукорявайки се. Номури си каза, че не е зле да се възползва от момента.

— Имате ли право да решавате сама този въпрос, или ще трябва да се консултирате с някой по-висшестоящ? — Най-уязвимото място на всеки бюрократ е чувството за собствената му значимост.

Последва многозначителна усмивка.

— О, да, мога сама да реша въпроса. Той също се усмихна.

— Чудесно. Мога да бъда тук с техниката, да речем, в десет сутринта?

— Добре, при главния вход. Ще ви очакват.

— Благодаря ви, другарко Мин — каза Номури, като се поклони леко на младата секретарка, която според него вероятно беше и любовница на министъра. Това откриваше някакви възможности, но трябва да бъда предпазлив както по отношение на себе си, така и спрямо нея, си каза агентът, докато чакаше асансьора. За това получаваше такава заплата от Ленгли, да не говорим за приказното възнаграждение от фирмата „Нипон електрик“, което му идваше твърде добре. Трябваше да оцелее по някакъв начин тук. Цените бяха високи за китайците, а за чужденеца нещата бяха още по-зле, защото за него всичко беше или трябваше да бъде специално. Специални бяха и апартаментите, в които почти със сигурност имаше подслушващи устройства. Той купуваше храната си от специален магазин, а там тя беше по-скъпа. Номури не възразяваше, защото вероятно беше и по-здравословна.

Той наричаше Китай страна на десетте метра. Всичко изглеждаше добре и впечатляващо, докато не се приближиш на десетина метра. Тогава виждаш, че отделните елементи не пасват много добре. Беше установил, че да ползва асансьор е твърде неприятна работа. Беше облечен по западната мода (за китайците Япония беше западна страна, а това би развеселило много хора както в самата Япония, така и в някоя западна държава), а това моментално го определяше в очите им като „куай“ — чуждестранен дявол — още преди да са видели лицето му. Когато и това се случеше, погледите се променяха, някои изразяваха просто любопитство, а други открита враждебност, защото китайците не бяха като японците. Не са обучени да скриват напълно чувствата си или просто не им пука, помисли си агентът от ЦРУ зад собствената си маска — невъзмутимото лице на покерджия. Беше я усвоил в Токио, и то добре, а това обясняваше защо беше получил добра работа в „Нипон електрик“ и защо досега не се беше провалил като агент.

Асансьорът вървеше достатъчно гладко, но въпреки това нещо с него не беше съвсем наред. Може би пак защото отделните елементи не си пасваха напълно. В Япония Номури нямаше това чувство. Въпреки всичките си недостатъци японците бяха добри инженери. Без съмнение същото се отнасяше и за Тайван, но в Тайван, както и в Япония, имаше капиталистическа система, която възнаграждаваше способните, като им предоставяше и възможности за изява и печалба и осигуряваше сносни заплати на онези работници, които си вършеха добре работата. КНР още се учеше как се прави това. Китайците внасяха много, но до този момент нещата, които изнасяха, или имаха твърде семпъл дизайн (като например обувките за тенис), или пък бяха произведени по стандарт, определен някъде другаде, а след това просто копиран изцяло от Китай (като произведения на електрониката). Това, разбира се, вече се променяше. Китайците бяха също толкова способни, колкото и останалите и дори комунизмът не им попречи да го докажат. И все пак индустриалците, които започнаха да се модернизират и да предлагат на света истински нови производства, бяха третирани от своите държавни ръководители като… в най-добрия случай като необикновено продуктивни селяни. Тези полезни хора едва ли се чувстваха много доволни и от време на време, когато се събираха на чашка, се питаха защо става така, че те, които осигуряват богатството на нацията, са третирани като необикновено продуктивни селяни от онези, които се считат за господари на държавата и на нейната култура. Номури излезе навън и се отправи към колата си на паркинга, като се питаше докога може да продължи това.

Знаеше, че в тази политическа и икономическа линия има нещо шизофренично. Рано или късно индустриалците щяха да се надигнат и щяха да поискат да имат право на глас в определянето на политиката на страната. Без съмнение, вероятно тук-там вече говореха шепнешком за тези неща. Ако това беше така, то хората, които шушукаха, може би знаеха китайските поговорки, че най-високото дърво се сече първо, че кладенецът с най-сладката вода пресъхва първи и че пръв млъква онзи, който крещи най-силно. Възможно беше лидерите на китайските индустриалци просто да изчакват и да се оглеждат помежду си на техните събирания, като се питат кой от тях ще рискува пръв. Той щеше да спечели уважение и слава, а в спомените щеше бъде обявен за герой, или което е по-вероятно, семейството му щеше да изплаща стойността на 7,62-милиметровия патрон, с който е бил изпратен в другия свят, обещан от Буда, чието съществуване държавата с презрение отричаше.

 

 

— Значи новината още не се е разчула. Това е малко странно — каза Райън.

— Така е — съгласи се Бен Гудли и кимна.

— Да имаш някаква представа защо се бавят?

— Не, сър… Освен ако някой иска да спечели по някакъв начин от това, но как точно… — Покерджията сви рамене.

— Като купи акции от „Атлантик Ричфийлд“ ли? Някой производител на миньорска техника…

— Или пък като закупи правата за есплоатация на някои територии от Източен Сибир — предположи Джордж Уинстън. — Не искам да кажа, че слугите на народа имат подобна практика.

При тези думи президентът се разсмя така силно, че трябваше да остави чашата си с кафе на масата.

— Особено пък в това правителство — отбеляза с насмешка той. Едно от предимствата, които даваше на средствата за информация екипът на Райън, беше, че всички в него бяха повече или по-малко плутократи, а не „трудови“ хора. Излизаше така, че според медиите техните пари или са били спечелени благодарение на някакво чудо… или чрез някаква неназована и все още неразкрита престъпна дейност, но в никакъв случай с честен труд. Едно от най-странните политически предубеждения беше, че богатството не се печели с работа, а с нещо друго, за което никога не се говореше открито, но винаги имаше подозрения, че съществува.

— Така си е, Джак — съгласи се Уинстън и на свой ред избухна в смях. — Ние сме достатъчно богати, за да си позволим да бъдем честни. Освен това на кого му е притрябвало някакво си там петролно находище или златна мина?

— Има ли нова информация за потенциалните възможности и на двете?

Гудли поклати глава.

— Не, сър. Потвърди се първоначалната информация. И двете находища са големи, особено петролното, но и златното.

— Тази работа със златото може да разстрои пазара — обади се министърът на финансите. — Зависи колко бързо ще започне производството. Има вероятност то да доведе дори до закриване на мината в Дакота.

— Защо? — попита Гудли.

— Ако руското находище се окаже толкова богато, колкото сочат предварителните сведения, производствените разходи за тяхното злато ще бъдат с двадесет и пет процента по-ниски, отколкото там, въпреки неблагоприятните природни условия. Очакваното спадане на цената на златото на световния пазар ще направи неизгодно продължаването на производството в Дакота. — Уинстън сви рамене. — Така че те ще бъдат принудени да прекратят добива, докато цената не се покачи отново. Вероятно след първото опиянение от високите добиви нашите руски приятели ще укротят малко топката, за да могат да печелят, да кажем, по по-нормален начин. Други производители на злато, особено от Южна Африка, сигурно ще се срещнат с тях и ще им дадат някои съвети как да експлоатират по-ефикасно находището. Обикновено децата слушат по-възрастните. Руснаците координират производството си на диаманти с хората на Де Беерс още от времето на Съветския съюз. Бизнесът си е бизнес дори и за комунягите. И така, ще предложиш ли помощ на нашите приятели от Москва? — зададе директно Търговецът въпроса на Фехтовача.

Райън поклати глава.

— Не още. Не мога да им дам да разберат, че знаем. Сергей Николаич ще започне да се пита как сме разбрали и вероятно ще се досети, че е станало чрез засичане на комуникации от нашите разузнавателни служби, а ние не искаме да се шуми много по този въпрос. — Райън знаеше, че това е само въпрос на време, но играта си имаше правила и всеки трябваше да се съобразява с тях. Головко може би щеше да се досети от някои сигнали на своето разузнаване, но нямаше да знае точно как е станало. Може би никога няма да престана да разсъждавам като шпионин, призна си президентът. Да пази тайни и да взема мерки те да не бъдат разкрити беше за него нещо съвсем естествено, дори прекалено естествено. Арни ван Дам често го предупреждаваше за това. Едно съвременно демократично правителство трябваше да бъде по-открито като скъсана завеса в спалнята, през която хората можеха да надникнат вътре, когато пожелаят. Това беше нещо, с което Райън никак не можеше да свикне. Именно той решаваше какво могат да знаят хората и кога трябваше да го узнаят. Беше възглед, към който се придържаше дори и когато разбираше, че не е прав, само защото го беше възприел още по времето, докато служеше при един адмирал на име Джеймс Гриър. Старите навици трудно се изкореняваха.

— Ще се обадя на Сам Шърмън от „Атлантик Ричфийлд“ — предложи Уинстън. — Ако той ми каже защо, значи няма да е нужно да се пази в тайна, или поне тя не е толкова голяма.

— Можем ли да му имаме доверие?

Уинстън кимна.

— Сам играе по правилата. Не можем да искаме от него да не се съобразява с директорския си съвет, но той е добър патриот, Джак.

— Добре, Джордж, само че направи го дискретно.

— Да, сър, господин президент, сър.

— По дяволите, Джордж!

— Джак, кога най-после ще свикнеш с тази шибана работа — попита министърът на финансите президента на Съединените щати.

— В деня, когато се изнеса от този проклет музей и отново стана свободен човек — отвърна по-смирено Райън. Уинстън беше прав. Трябваше да се научи да приема по-спокойно тези неща в президентския кабинет. Освен че не помагаше на себе си, не беше от полза и за страната да се изнервя от това, че се намираше тук. Също така беше по-лесно за хора като министъра на финансите да го дразнят, а Джордж Уинстън обичаше да прави това… Може би защото му помага да се отпусне, помисли си Райън. Сигурно се дължеше да английското му възпитание, или нещо от сорта. — Джордж, защо смяташ, че трябва да свикна да гледам по-спокойно на тази работа?

— Джак, защото си тук, за да бъдеш по-ефективен, а ако нервничиш през цялото време, това не те прави такъв. Отпусни се, момче, а може дори някои неща тук да ти харесат.

— Като например?

— Знам ли? — Уинстън сви рамене, а после кимна с глава към кабинета на секретарките. — Там има доста засукани стажантки.

— Престани — сряза го Райън. После все пак успя леко да се усмихне. — Освен това аз съм женен за хирург. Ако направя подобно малко прегрешение, може и да се събудя без нещо доста важно.

— Е, да, предполагам, че няма да е добре за страната, ако на президента му отрежат онази работа. Хората може би ще престанат да ни уважават. — Уинстън се изправи. — Трябва да се връщам отсреща, за да се запозная с някои икономически модели.

— Добро ли е състоянието на икономиката? — попита президентът.

— Аз и Марк Грант не се оплакваме, докато председателят на Федералния резерв^[2] не закача лихвения процент, а според мен той няма основания да го прави засега. Инфлацията е ниска и не забелязвам някой да оказва натиск тя да се повиши.

— Бен?

Гудли погледна бележките си, като че ли беше забравил нещо.

— Може и да не ви се вярва, но Ватиканът е назначил в КНР папски нунций.

— О? Това какво точно означава? — попита Уинстън, спирайки на половината път към вратата.

— Нунцият е посланик. Хората забравят, че Ватиканът е самостоятелна държава и има всички символи на държавността, в това число и дипломатически представители. Нунцият е тъкмо това — посланик… и шпионин — добави Райън.

— Хайде бе? — изненада се Уинстън.

— Джордж, Ватиканът има едно от най-старите разузнавания в света. То съществува от векове. Да, нунцият събира информация и я изпраща в министерството на вътрешните работи, защото хората говорят пред него — че пред кого друг ще говорят, ако не пред един свещеник? Те са добри в събирането на информация и от време на време ние се опитваме да засичаме техните комуникации. През 30-те години един шифровчик в Държавния департамент трябваше да подаде оставка по тази причина — каза Райън на министъра на финансите, влизайки отново в ролята на учител по история.

— И сега ли го правим? — отправи Уинстън въпроса си към Гудли, а той кимна в отговор.

— Да, сър. Форт Мийд поглежда от време на време в техните послания. Шифрите им са малко старомодни и не е лесно да ги дешифрираме.

— А нашите?

— Сегашният стандартен шрифт се нарича „Тапданс“. Той е напълно произволен и теоретически непробиваем, освен ако някой не превърти и не започне да използва отново и отново някой негов елемент. Но като се има предвид, че всеки обикновен компактдиск има шестстотин четиридесет и седем милиона транспозиции, това е малко вероятно.

— А какво ще кажеш за телефонните системи?

— За системата STU ли? — попита Гудли и получи кимване в отговор. — Тя използва компютри. Закодиращият ключ, който се задейства от компютър, е с обем 256 К. Кодът може да бъде разкодиран, но ще са ви нужни компютър, точният алгоритъм и най-малко две седмици. Колкото по-кратко е съобщението, толкова по-трудно е разкодирането, а не обратното. Хората във Форт Мийд се забавляват, като използват уравнения от квантовата физика, за да декодират шифри, и очевидно са постигнали някакъв успех, но ако искате по-подробно обяснение, ще трябва да се обърнете към някой друг. Аз дори не се правя, че слушам обясненията им — призна си Гудли. — Тези неща са толкова далеч от мен, че почти нищо не мога да разбера.

— По-добре да се обърнеш към твоя приятел Грант — предложи Райън. — Той разбира много от компютри. Всъщност можеш да го запознаеш с тези новини за Русия. Може би той ще прогнозира какъв ще бъде ефектът им върху руската икономика.

— Само ако всеки играе по правилата — предупреди Уинстън. — Ако продължат с корупцията, която опустоши страната им през последните няколко години, не може нищо да се предвиди, Джак.

 

 

— Не можем да позволим това да стане отново, другарю президент — каза Сергей Николаич и погледна пълната до средата чаша с водка. Тя все още беше най-добрата в света, макар че беше единственото руско произведение, с което би могъл да се похвали. Намръщи се ядосан при мисълта в какво се беше превърнала неговата страна.

— Какво предлагате, Сергей Николаич?

— Другарю президент, тези две открития са дар божи. Ако се възползваме от тях както трябва, можем да променим страната или поне да сложим едно добро начало. Печалбите в твърда валута ще бъдат колосални и ще можем да използваме тези пари, за да изградим отново нашата структура и да преобразим държавата. Ако — той вдигна предупредително пръст — не позволим на няколко крадци да ги прехвърлят в банките на Женева и Лихтенщайн. Там няма да имаме полза от тези пари, другарю президент.

Головко не добави, че някои високопоставени хора ще извлекат значителни печалби от това. Той дори не каза, че самият ще бъде един от тях, както и президентът. Беше прекалено да се иска от някого да се откаже от подобна възможност. Честността беше добродетел, но само за хората, които можеха да си я позволят, а онези от печата да вървят по дяволите, каза си професионалният разузнавач. Какво бяха направили те за тази страна, а и в която и да било друга? Знаят само да излагат на показ честната работа на едни и нечестната работа на други, а самите те не вършат никаква работа и освен това са подкупни като всички останали.

— И кой ще получи лиценз за експлоатирането на тези ресурси? — попита руският президент.

— В случая с петрола това ще бъдат нашата собствена петролна компания и американската фирма „Атлантик Ричфийлд“. Те имат най-голям опит в добива на петрол при такива природни условия и нашите хора могат да научат много неща от тях. Бих предложил да им се заплати за услугата, и то щедро, но да не им се дава никакво право на собственост върху петролното находище. Договорът, който бяхме сключили с тях за проучвателните работи, беше в този дух. Платихме им богато, но не им дадохме никакъв дял от откритите петролни полета.

— А златното находище?

— Там нещата са по-лесни. В откриването му не са участвали никакви чужденци. Другарят Гогол, разбира се, трябва да си получи наградата за откритието, но той е стар човек, няма наследници и, изглежда, има съвсем скромни нужди. Ако се съди по докладите, които получих, едно подходящо отопление за колибата му и нова ловна пушка вероятно ще го направят много щастлив.

— И на каква сума се изчислява всичко това?

— Някъде около седемдесет милиарда долара. Ще ни е нужно само да закупим специална техника. Най-добрата е на американската фирма „Кетърпилър“.

— Наложително ли е това, Сергей?

— Другарю президент, американците са вече наши приятели и няма да е зле да запазим добрите си отношения с техния президент. Освен това тяхното тежко оборудване е най-доброто в света.

— По-добро от японското?

— За тези цели да, обаче ще е малко по-скъпо — отвърна Головко, като същевременно си помисли колко са еднакви хората навсякъде. Въпреки образованието, което получава в младостта си, във всеки човек се крие един капиталист, който търси начини да намали разходите и да увеличи печалбата до такава степен, че дори забравя за някои по-важни неща. Е, Головко нали за това беше тук?

— И кой ще ползва тези средства?

Усмивката беше нещо рядко в този кабинет, но все пак се появи.

— Другарю президент, че кой няма нужда от пари. Обаче ако говорим реално, това на първо място ще бъдат нашите военни.

— Разбира се — съгласи се президентът и въздъхна. — Обикновено за тях се харчи най-много. А, има ли някакъв напредък по случая с нападението срещу колата ти? — попита той, вдигайки очи от книжата на бюрото си.

Головко поклати глава.

— Нищо съществено. Общото мнение все още е, че този Овсеенко е бил истинският обект и автомобилът е бил просто съвпадение. Милицията продължава разследването.

— Дръж ме в течение.

— Разбира се, другарю президент.