Том Кланси
Мечката и драконът (39)

38.
Развитие

Всичко ставаше по електронен път. Някога финансовото състояние на една страна се измерваше с броя на златните блокчета, които тя пазеше на сигурно и добре охранявано място или държавният глава ги носеше навсякъде със себе си в сандък. През деветнадесети век книжните банкноти намират вече широко приложение. Отначало те имат покритие в злато и в сребро и стойността им се измерва с тежината му. Но постепенно тази практика е прекратена, защото тези ценни метали са твърде тежки, за да бъдат прехвърляни от едно място на друго. Скоро и книжните банкноти стават прекалено много, за да ги носи човек със себе си. За обикновените граждани следващата стъпка са пластмасовите карти с магнитни ленти на гърба, чрез които при покупка вашите предполагаеми авоари могат да бъдат прехвърлени в сметката на някой друг. За големите корпорации и държавите нещата стоят още по-теоретично. Една държава определя стойността на валутата си, изчислявайки какво количество стоки и услуги са изработили гражданите й с ежедневния си труд. Това определя финансовото й състояние й то се приема за достоверно от другите държави и граждани по света. Това свое богатство тя може да разпраща чрез оптически или медни кабели и дори с помощта на сателитни връзки в други части на света, така че милиарди долари, лири стерлинги, йени или новите евро се прехвърлят от едно място на друго само с едно натискане на бутона. Този начин е много по-лесен и много по-бърз, отколкото да се товарят купища златни блокчета, но въпреки удобствата, които се предлагат, системата, по която се определя какво е валутното състояние на даден човек или държава, е изключително стриктна и в някои централни банки по света цифровият израз на богатството на дадена страна се определя до най-малките числа след десетичната точка. Системата позволява известни отсрочки за сделки, които са в процес на реализация, но техните срокове са точно определени по електронен път. Това, което се получава в крайна сметка като резултат, не е по-различно от преброяването на златните блокчета в съкровищницата на цар Крез. Новата система, която зависи от движението на електроните и фотоните от един компютър към друг, е дори по-точна и по-безпристрастна. Някога е можело оловни блокчета да се боядисат в жълто, за да се заблуди някой по-небрежен инспектор, но за да се излъже една компютризирана счетоводна система се иска много повече.

В Китай с подобни лъжи се занимаваше Министерството на финансите — незаконното отроче на една марксистка държава, пълна с бюрократи, които ежедневно се стараят да натворят колкото може повече абсурдни неща. Първият и най-лесен абсурд, защото той нямаше как да бъде избегнат, беше нейните ръководители да не се съобразяват с нищо от това, което бяха научили в университетите или на конгресите на комунистическата партия. За да се включат в световната финансова система, те трябваше да разберат и да съблюдават нейните правила, а не тези, на които ги бяха учили свещените за тях трудове на Карл Маркс.

Така че Министерството на финансите имаше нелеката задача да обяснява на комунистическите фанатици, че техният бог е фалшив и че техният безупречен теоретичен модел не може да проработи в реалния свят, поради което би трябвало да се съобразят с това, което напълно отричаха. Повечето от бюрократите в Министерството на финансите изпълняваха роля на наблюдатели и приличаха на деца, играещи компютърна игра, която не разбират, но въпреки това тя им харесва. Някои от тях дори се оказват доста изобретателни и я играят добре. Понякога даже успяват да сключат добри търговски сделки. Подобни хора получават повишения в министерството и биват ценени. Някои дори ходят на работа със собствени коли и се сприятеляват с новата класа на местните индустриалци, които са се отърсили от идеологическите си задръжки и действат като капиталисти в една комунистическа страна. Това носи пари на държавата и техните политически господари проявяват към тях благосклонно отношение, но не и уважение. Отнасят се като към добро овчарско куче. Индустриалците работят в тясно сътрудничество с Министерството на финансите и по този начин въздействат на бюрократичната машина, която се разпорежда със средствата, които се спечелили за страната си.

В резултат от всичко това Министерството на финансите неотклонно и не много бавно изневерява на марксизма, навлизайки в твърде мъглявия свят на социалистическия капитализъм — свят без истинско име и идентичност. Всъщност всеки министър на финансите малко или повече се отклонява от марксизма, независимо колко предан му е бил преди, защото един по един всички виждат, че страната им трябва да излезе на международния пазар, а за да стане това, трябва да играе по правилата. Между другото, тази игра донася на Китайската народна република такъв просперитет, какъвто не можаха да й осигурят нито Маркс, нито Мао.

Пряката последица от този неизбежен процес беше, че министърът на финансите беше кандидат, а не член на Политбюро. Той можеше да взема отношение по въпросите, но нямаше право на глас и думите му трябваше да се преценяват от хора, които никога не си даваха труда да вникнат в тях и в света, в който той беше принуден да действа. Фамилното име на този министър беше Цян, което приблизително означаваше монети, пари. Той беше на този пост от шест години. По професия беше инженер. Беше строил железопътни линии в североизточната част на страната в продължение на двадесет години и за това, че се беше справил добре, беше стигнал до този пост. Всъщност той си вършеше добре работата като министър и международната общност признаваше това. Но на Цян Кун често му се налагаше да обяснява на Политбюро, че то не може да прави каквото си поиска. Поради това за тях появата му в съвещателната зала често беше толкова желана, колкото и на заразен от чума плъх. Качвайки се в служебната си кола, за да отиде на сутрешното заседание, Цян се опасяваше, че днешният ден се очертаваше да бъде тъкмо такъв.

 

 

Единадесет часа по-късно на „Парк авеню“ в Ню Йорк имаше друго съвещание. „Бътерфлай“ беше името на процъфтяваща верига магазини за облекло, от които купуваха богати американки. Благодарение на комбинацията от нови текстилни микровлакна и блестящ италиански дизайнер от Флоренция тя държеше шест процента от пазара в този бранш, а за Америка това бяха много пари.

Имаше обаче едно нещо. Всичките й платове се произвеждаха в Китайската народна република, в една фабрика в околностите на пристанищния град Шанхай и се крояха и превръщаха в дрехи в друга фабрика близо до град Янчън.

Президентът на „Бътерфлай“ беше едва на тридесет и две години и след десет години неуморен труд се канеше да осъществи една мечта, която имаше още от гимназията „Еразъм“ в Бруклин. Почти всеки ден след завършването на института „Прат“ той беше планирал и изграждал своя бизнес и сега беше ударил неговият час. Беше дошло време да си купи частен реактивен самолет, с който да пътува до Париж, когато му хрумне, къща на хълмовете в Тоскана и друга в Аспен, за да може наистина да живее, както заслужаваше.

Пречеше му само една дреболия. Пред неговия представителен магазин на „Парк авеню“ и 50-а улица се беше случило нещо толкова немислимо като пристигането на хора от Марс. Там се беше състояла демонстрация. Хора с дрехи на Версаче се бяха появили с плакати върху дървени дръжки, бяха се обявили против търговията с ВАРВАРИТЕ! и критикуваха „Бътерфлай“ за бизнеса й с такава страна. А на един плакат беше дори нарисувано китайското знаме със свастика по средата. Нищо в Ню Йорк не би се отразило по-зле на търговията ти от зловещия знак на Хитлер.

— Трябва да вземем бързи мерки — каза главният адвокат на корпорацията. Беше много ловък евреин, който беше превел „Бътерфлай“ през не едно минно поле, за да стигне до сегашния си успех. — Това може да ни унищожи.

Той не се шегуваше и останалите го знаеха. В този ден, за да влязат в магазина, покрай протестиращите бяха минали точно четири клиентки и една от тях върна нещо, като каза, че вече не иска да го има в гардероба си.

— Какво рискуваме да загубим — попита основателят и президент на управителния съвет.

— В реално изражение ли? — попита главният счетоводител. — Ами около четиристотин. — Имаше предвид четиристотин милиона долара. — До дванадесет седмици това ще ни ликвидира.

„Ликвидира“ не беше думата, която босът би желал да чуе. Да докараш една търговска верига за облекла до сегашното й състояние беше толкова трудно, колкото да преплуваш Атлантическия океан по време на годишната конференция на акулите. Тъкмо беше настъпил часът му и се беше натъкнал на ново минно поле, за което никой не го беше предупредил.

— Добре — каза толкова спокойно, колкото му позволяваха киселините в стомаха. — Какво можем да направим?

— Да анулираме договорите си — посъветва го адвокатът.

— Това ще бъде ли законно?

— Напълно. — С това той искаше да каже, че последиците от анулирането на договорите с китайските производители щяха да бъдат повече за предпочитане, отколкото да имаш магазини, пълни с продукция, която никой не иска да купи.

— Какви са алтернативите?

— Тайландците — обади се шефът на производството. — В околностите на Банкок има едно място, което с удоволствие ще се заеме с поръчките ни. Всъщност днес ни се обадиха по телефона.

— Цената?

— Разликата ще е по-малка от четири процента. Точните цифри са 3,63. Ще им трябват може би най-много четири седмици, за да заработят с пълен капацитет. Имаме достатъчно готова продукция, за да държим магазините отворени през това време, няма да е проблем — каза уверено на останалите членове на управителния съвет шефът на производството.

— Колко от наличната продукция е от китайски произход?

— Не забравяйте, че голяма част от нея е от Тайван. Ще накараме нашите хора да й сложат етикети на Добрите момчета… И с това можем да се справим. Малко клиенти правят разлика между името на един китайски и един тайвански град. Виж, със знамената работата е по-друга.

— Утре също започваме рекламна кампания — обади се отговарящият за рекламата. „БЪТЕРФЛАЙ“ НЕ ИСКА ДА ПРАВИ БИЗНЕС С ДРАКОНИ. — За илюстрация той показа как една пеперуда, която беше знакът на фирмата, се опитва да избяга от бълващата огън паст на дракон. Това, че рисунката беше доста неугледна, нямаше значение за момента. Трябваше да вземат мерки, и то бързо.

— Преди час ми се обади Франк Менг от „Менг, Харисън и Сисеро“ — съобщи директорът на производството. — Каза, че до няколко дни ще ни препоръча някои тайвански текстилни производители. Според него те могат да преустроят производството си за по-малко от месец и ако сме съгласни, тайванският посланик ще ни включи официално в списъка на Добрите момчета. В замяна трябва да им гарантираме, че ще правим бизнес с тях в продължение на пет години при обикновените клаузи за прекратяване на договора.

— Това ми харесва — каза юридическият съветник. — Тайванският посланик ще играе честно, а страната му също. Наясно са, че са хванали тигъра за опашката.

— Тогава да гласуваме — обяви президентът на компанията. — Всички ли сте „за“?

С това „Бътерфлай“ стана първата американска компания, която прекрати договорите си с КНР. Като първата патица, напуснала Северна Канада през есента, тя даде сигнал, че настъпва нов мразовит сезон. Единственият потенциален проблем бяха правните действия, които щяха да предприемат китайските бизнесмени, но един федерален съдия вероятно щеше да прояви разбиране, че между подписването на един договор и опасността от самоубийство има разлика. Може би дори щеше да отсъди, че политическата ситуация беше достатъчно основание за анулиране на договора. След това адвокатът им щеше да обжалва в съда, а ако се наложеше, и пред нюйоркското съдебно жури. Аргументите му щяха да са, че когато разбереш, че имаш работа с Адолф Хитлер, се налага да отстъпиш крачка назад. Адвокатът на противниковата страна също щеше да изложи своите доводи, но той щеше да знае, че е в губеща позиция, и щеше да го каже предварително на клиентите си.

— Утре ще се обадя на нашите банкери. Ще им кажа да прекратят преводите за още трийсет и шест часа.

Това означаваше, че 140 милиона долара нямаше да бъдат прехвърлени по сметките на Пекин, както би трябвало. Сега президентът на фирмата пак можеше да си мисли как ще си купи частен самолет. Знакът на фирмата — императорска пеперуда, измъкваща се от пашкула, сигурно ще изглежда чудесно върху щурвала.

 

 

— Още не сме сигурни — каза Цян на колегите си, — но съм сериозно разтревожен.

— Какъв е конкретният проблем днес? — попита Ху Кунпяо.

— В следващите три седмици ни изтичат редица търговски и други договори. При нормални обстоятелства бих очаквал те да бъдат продължени, но нашите представители в Америка се обадиха да ме предупредят, че може да имаме проблем.

— Кои са тези представители — попита Шен Танг.

— Главно адвокати, които сме наели да ни представляват по бизнесделата ни. Почти всички са американски граждани. Те не са глупаци и умният човек би трябвало да се вслушва внимателно в съветите им — каза Цян.

— Адвокатите са проклятието на Америка — подхвърли Цзян Хансан, — както и на всички останали цивилизовани страни. — Той не добави, че в Китай именно те определят законите.

— Може би, Цзян, но ако правиш бизнес с Америка, такива хора са ти необходими и те са полезни, за да ни обяснят какви са условията там. На теб може да ти харесва да застреляш парламентьора, но едва ли ще е много благоразумно.

Фан кимна и се усмихна, като чу това. Той харесваше Цян. Човекът говореше истината, но другите не се вслушваха много в съветите му. Обаче Фан запази мълчание. Той също беше обезпокоен от политическите последствия, причинени от двамата прекалено усърдни полицаи, но вече беше твърде късно да ги наказват. Дори и ако Ху предложеше, Цзян и другите щяха да го разубедят.

 

 

Министър Уинстън си беше вкъщи и гледаше филм по видеото. Така беше по-лесно, отколкото да ходи на кино в компанията на четирима агенти от службата за охрана. Жена му плетеше пуловер за ски. Тя приготвяше сама всички важни подаръци за Коледа. Правеше го, докато гледаше телевизия и говореше, а това я успокояваше също толкова, колкото мъжът й се успокояваше, когато се качеше на голямата си яхта.

В гостната Уинстън имаше няколко телефонни поста, същото беше и в другите стаи на къщата в Чевичейз. Но секретният телефон имаше друг звук и той го различаваше от останалите.

— Да?

— Джордж, Марк е.

— Останал си да работиш до късно.

— Не, обаждам се от къщи. Току-що ми позвъниха от Ню Йорк. Може би се започва.

— Какво? — попита Търговецът Телескопа.

— „Бътерфлай“, онази фирма за дамско облекло.

— А, да, знам я — увери Уинстън помощника си. Сигурно беше така. Жена му и дъщеря му много обичаха да пазаруват оттам.

— Прекъсват договорите си с доставчиците си от КНР.

— Каква е сумата?

— Около сто и четиридесет.

Уинстън подсвирна.

— Толкова голяма?

— Толкова — увери го Грант. — А и те ще повлекат крак. Когато утре това се разчуе, много хора ще се замислят. А, и още нещо.

— Да?

— От КНР току-що са прекратили договорите си с „Кетърпилър“ за оборудването, нужно им за проекта „Трите клисури“. Триста милиона долара ще отидат при „Кава“, Япония. Утре новината ще се появи в сутрешния брой на „Уолстрийт джърнъл“.

— Това е наистина хитър ход! — изсумтя Уинстън.

— Опитват се да ни покажат кой държи камшика, Джордж.

— Е, надявам се да им хареса, когато го почувстват върху задниците си — отвърна министърът на финансите, а жена му с укор го погледна.

— Добре. Кога ще се разчуе историята за „Бътерфлай“?

— Късно е за утрешния брой на „Джърнъл“, но Си Ен Ен и Ен Би Си сигурно ще я съобщят.

— А какво ще стане, ако и други модни къщи направят същото?

— Веднага губят един милиард. А нали знаеш приказката, Джордж. Един милиард тук, един милиард там и скоро оставаш без пари.

— Колко време ще мине, докато това се отрази на валутните им постъпления?

— След двайсет дни ще започнат да го усещат. След четирийсет ще са затънали до уши, а след шейсет ще са фалирали. Никога не съм виждал да фалира цяла страна. Джордж, те внасят също храни, главно пшеница от Канада и Австралия. Това наистина може да им се отрази зле.

— Разбрах те. До утре.

— Добре. — Телефонът замря.

Уинстън вдигна дистанционното на видеото, но след това му мина друга мисъл. Взе един миниатюрен касетофон, който използваше, за да си запомня някои неща: „Да се разбере колко от военните поръчки на КНР са изпълнени финансово, особено тези с Израел.“ Той натисна стопа, облегна се назад и взе дистанционното на видеото, за да си догледа филма. Скоро обаче разбра, че не може да се съсредоточи. Ставаше нещо голямо, а опитът му в световната търговия му подсказваше, че нещата излизат от неговия контрол. Това не се случваше често на Джордж Уинстън и беше достатъчно, за да му попречи да се посмее на „Мъжете в черно“.

 

 

Мин разбра, че нейният министър не е в настроение. Видът му беше такъв, сякаш беше умрял негов близък. Когато започна да й диктува, узна и други неща. Този път диктовката продължи цели деветдесет минути, а след това й бяха нужни два часа, за да прехвърли всичко в компютъра си. Не беше забравила какво правеше всяка нощ машината със записаното, но от седмици не беше мислила за това. Щеше й се да може да поговори с министър Фан по съдържанието на материала. Благодарение на годините, през които беше работила за него, беше така добре запозната с политиката на страната, че можеше да предугажда мислите не само на нейния министър, но и на някои от неговите колеги. Макар и неофициално, тя беше доверено лице на министъра и въпреки че не можеше да го съветва по въпроси, отнасящи се до работата му, ако той беше достатъчно умен да оцени как биха могли да се отразят способностите и образованието й на това, което върши, би могъл да я използва много по-ефикасно, отколкото като обикновена секретарка. Но тя беше жена, която живееше в страна, управлявана от мъже, и затова нямаше право на глас. Оруел беше прав. Преди години беше чела книгата му „Животинската ферма“. Всички бяха равни, но някои бяха по-равни от другите. Ако Фан беше умен, би могъл да се възползва от интелигентността й, но той не беше. Трябваше да поговори с Номури сан за това довечера.

 

 

Честър току-що беше привършил работата по една поръчка за 1 661 компютри ново поколение на компанията „Нипон електрик“, поръчани от китайската „Корпорация за внос и износ на електроника“, която отговаряше и за производството на направляеми ракети за народноосвободителната армия. Поръчката сигурно много щеше да зарадва японската компания. Беше жалко, че той не можеше да изманипулира и тези компютри, за да предават информация така безотказно, както двата в Министерския съвет, но подобна стъпка би била твърде рискована, макар и да му беше приятно да си мечтае за нея на чаша бира и цигара в ръка. Кибершпионинът Честър Номури. В този момент сигнализиращото устройство на пейджъра му започна да вибрира. Той се пресегна и го погледна. Номерът беше 745–4426. Замяната им със съответните букви даваше личния код — „шин ган“ — „сърце и душа“ — така Мин се обръщаше, когато бяха насаме към своя любовник. Уведомяваше го, че иска да дойде в апартамента му довечера. Номури нямаше нищо против. В края на краищата той се беше превърнал в един Джеймс Бонд. Набра номера за електронната си поща и изпрати в мрежата съобщението си — 226-234: „бао бей“ — „любима“. Тя обичаше да я нарича така, а и той нямаше нищо против. Тази вечер щеше да се разнообрази с нещо друго вместо телевизия. Добре. Надявяше се, че му беше останало достатъчно от японското уиски за разпускане след секса.

 

 

Човек знае, че не може да очаква нещо добро, когато отива на зъболекар. Джак ходеше при един и същи вече деветнадесет години, но този път това стана с хеликоптер до полицейското управление на Мериленд, което имаше площадка за кацане, след което пътува пет минути с кола до кабинета на зъболекаря. Той си мислеше за Китай, а личният му бодигард погрешно изтълкува израза на лицето му.

— Спокойно, шефе — каза Андреа на президента. — Ако те накара да се разкрещиш, ще го халосам по главата.

— Не трябва да ставаш толкова рано — скара й се Райън.

— Д-р Норт каза, че засега не е нужно да променям работния си график. Вече започнах да пия витамините, които ми предписа.

— Пат изглежда много доволен. — Бяха изкарали заедно една приятна вечер в Белия дом. Винаги ставаше така, когато гостите ти не се интересуват от политика.

— Че какво ви е на вас мъжете? Изпълнявате ролята на петли, а ние трябва да вършим цялата останала работа.

— Андреа, с удоволствие бих разменил ролята си с твоята! — пошегува се Райън. — Често дразнеше Кети с твърдението си, че раждането на едно дете не било чак толкова трудна работа, а всички тежести на живота се струпвали върху гърба на мъжете. Обаче с чужда жена не можеше да се шегува по този начин.

 

 

Номури чу сигнала на компютъра, което означаваше, че е приел информацията от компютъра на Мин и сега автоматично я засекретяваше и я изпращаше по електронната поща. От последната им среща бяха изминали пет дни, а това за него беше дълъг срок. Очевидно и за нея нещата стояха така, ако се съди по страстта, с която го целуваше. След известно време всичко свърши и те се излегнаха, за да изпушат по цигара.

— Как вървят работите в службата? — попита Номури със съзнанието, че отговорът на този въпрос сега се намираше в един сървър в Уискънсин.

— В Политбюро се водят дебати по голям финансов проблем. Министърът на финансите Цян се опитва да убеди Политбюро да промени политиката си, но те не се вслушват в съветите му, макар че според министър Фан би трябвало.

— Така ли?

— Яд го е на някои от старите му другари, че не проявяват гъвкавост. — Мин се засмя. — Чаи каза, че когато бил с нея преди две вечери, онази работа на министъра доста се огъвала.

— Не е хубаво да се говори така за един мъж — смъмри я Номури.

— Никога не бих казала такова нещо за твоята наденица, шин ган — увери го тя и го целуна.

— Тук често ли спорят? Имам предвид в Политбюро?

— Често има разногласия, но за първи път от месеци насам въпросите не се решават така, както Фан би искал. Обикновено спорят като колеги, но сега различията са идеологически. Може да се стигне до сблъсък, имам предвид сблъсък на идеи. — Явно членовете на Политбюро бяха твърде стари и не можеха да направят нещо повече от това да ударят някой свой противник с бастун по главата.

— И за какво спорят сега?

— Според министър Цян страната скоро може да остане без пари. Другите министри обаче заявяват, че това са глупости. Цян смята, че трябва да променим политиката си към западните държави. Но Цзян и други като него са на мнение, че не можем да показваме признаци на слабост след начина, по който Западът постъпва с нас напоследък, особено американците.

— Нима не си дават сметка, че убийството на италианския духовник е голям гаф?

— За тях това е достоен за съжаление инцидент, а освен това той е нарушил нашите закони.

„Господи“ — помисли си Номури, — „те наистина се мислят за наместници на Бога.“

— Бао бей, това ще е голяма грешка от тяхна страна.

— Мислиш ли?

— Не забравяй, че съм живял в Америка. Американците много държат на мнението на религиозните си водачи и там религията се ползва с голям авторитет. Проявата на неуважение към нея много ги ядосва.

— Значи мислиш, че Цян е прав? Според теб Америка ще спре парите, които получаваме от търговията си с нея заради тази глупава постъпка?

— Възможно е. Има голяма вероятност, Мин.

— Според министър Фан трябва да възприемем по-умерена линия и да се разберем някак с американците, но на съвещанието той не го каза.

— Така ли? Защо?

— Не иска да показва някакви големи различия с мнението на останалите. В Япония казвате на това страх от възможността да не бъде преизбран. Тук в Политбюро също правят някакви свои избори и могат да отстранят онези, които вече не са им нужни. Очевидно Фан не иска да загуби положението си и затова проявява предпазливост.

— Трудно ми е да го разбера, Мин. Как избират членовете си? Как „принцовете“ избират нов „принц“?

— Има партийни членове, отличили се на идеологическия фронт, а понякога има и хора, издигнали се благодарение на работата си. Например министър Цян отговаряше за изграждането на железопътната мрежа и се издигна благодарение на тази работа, но повечето се избират по идеологически критерии.

— А Фан?

— Моят министър е от старата гвардия. Баща му е бил един от верните помощници на Мао и Фан е бил винаги политически благонадежден. Напоследък обаче е впечатлен от новите индустриалци. Вижда колко добре се справят и се възхищава от тях. Дори от време на време кани някои на чай в кабинета си, където разговарят.

„Значи старият развратник минава за прогресивен“, помисли си Номури. Е, тук летвата за подобна оценка е твърде ниска. Не е нужно да скача много високо, но все пак това му дава известни предимства пред останалите.

— Значи гласът на народа изобщо не се чува, така ли?

Мин се засмя.

— Само на партийни събрания, а там внимаваш какво ще кажеш.

— Ти партиен член ли си?

— О, да. Ходя на събрания един път в месеца. Седя отзад. Кимам, когато другите кимат, ръкопляскам, когато ръкопляскат, и се правя, че слушам какво се говори. Да си партиен член не е малко, но мен ме направиха заради работата ми в министерството. Тук съм заради езиците, които зная, и благодарение на компютърните ми умения. Освен това министрите обичат около тях да се въртят млади жени — добави тя.

— Ти качваш ли се отгоре му?

— Той предпочита обикновената поза, но ръцете му бързо се изморяват — каза Мин и се закиска.

 

 

Райън забеляза, че зъболекарят пипаше много внимателно. Както и друг път го посъветва да използва паста за избелване на зъбите и както винаги Райън му обеща, че ще се вслуша в съвета му. Никога не беше купувал такива неща и нямаше намерение да го прави и сега. Откакто бе станал президент, не му се беше налагало да ходи на лекар, като се изключат два прегледа на рентген, на които беше с оловна престилка. Посещението при зъболекаря му отне общо деветдесет минути. Когато се върна в Овалния кабинет, се беше получил нов доклад от Зорге, който го накара тихо да изругае. Вдигна телефона на Мери Пат в Ленгли.

— Ама тези хора са много тъпи — каза Райън.

— Явно не разбират много от финанси. Дори аз съм по-наясно от тях с тези неща.

— Търговецът трябва да види този доклад. Включи го в списъка на посветените в операция „Зорге“ — нареди президентът.

— Само с твое одобрение за всеки конкретен случай — съгласи се без особен ентусиазъм заместник-директорката на ЦРУ. — Можем да му осигурим достъп само до информацията, засягаща икономиката, но не и до тази по други въпроси, става ли?

— Засега така е добре — съгласи се Джак. Обаче той знаеше, че Джордж се справя добре и със стратегически проблеми, което го превръщаше в добър съветник по политически въпроси. Той знаеше по-добре от много други как се играе политическа игра с висок залог, а тази беше точно такава. Джак затвори телефона и нареди на Елън Съмтър да се обади на министъра на финансите.

 

 

— Имат ли и други проблеми, които им създават главоболия? — попита Честър.

— Безпокоят се, че някои работници и селяни не са вече толкова покорни, както биха искали. Във въгледобивния район имаше бунтове.

— Така ли?

— Да. Миналата година там миньорите се разбунтуваха. Изпратиха армията да оправи нещата. Няколкостотин души бяха убити, а три хиляди арестувани. — Тя сви рамене, докато слагаше сутиена си. — Има недоволство, но тук това не е нещо необичайно. В по-отдалечените райони положението се контролира от армията. Харчат толкова много пари именно за да могат да разчитат на нея. Икономическата империя на народноосвободителната армия се управлява от генералите — всичките фабрики и т.н. Те знаят как да държат нещата под контрол. Обикновените войници са прости работници и селяни, но всички офицери са партийни членове и са благонадеждни. Поне така си мисли Политбюро. Вероятно има право — заключи Мин.

Не беше забелязала нейният министър да се безпокои много за тези неща. Властта в Китайската народна република определено се крепеше на силата на оръжието, а то беше притежание на Политбюро. Това опростяваше нещата.

Номури току-що беше научил неща, за които не беше се замислял преди. Може би трябваше да изготви собствен доклад по въпроса. Мин вероятно знаеше много работи, за които не се споменаваше в материалите на Пойна птичка, и щеше да е пропуск от негова страна, ако не уведоми за тях Ленгли.

 

 

— Поведението им е на петгодишно дете в магазин за оръжие — забеляза министър Уинстън. — Тези хора не са наясно как да се оправят с икономическите проблеми на една градска управа, камо ли с тези на голяма страна. Постъпват по същия глупав начин както японците преди няколко години, но те поне се научиха да се вслушват в мнението на по-умните от тях.

— И какво следва от това?

— Когато се ударят в тухлената стена, очите им още ще са затворени. Това може и да ги поотрезви малко. Нещо ще ги захапе здравата за задниците, но те още не си дават сметка за това. — Райън оценяваше умението на Уинстън да си служи добре с подобни метафори.

— Кога ще стане това? — попита Фехтовачът.

— Зависи колко други компании ще последват примера на „Бътерфлай“. До няколко дни ще разберем. Модната индустрия ще бъде най-верният показател.

— Така ли?

— Аз също се изненадах, но сега за тях е времето да се подготвят за следващия сезон, а в този бизнес има купища пари, които ще отидат на друго място. Към тях можем да прибавим и всичките играчки, които ще бъдат произведени за коледните празници. Марк Грант ми каза, че само те могат да докарат печалба от седемнадесет милиарда долара.

— Я виж ти!

— Да. Не знаех, че елените на Дядо Коледа са с тесни очи, Джак. Поне не до такава степен.

— Ами Тайван? — попита Райън.

— Ти майтапиш ли се? Те са готови да скочат и с двата крака, за да запълнят празнината, очертаваща се в международния пазар. Предполагам, че при тях ще отиде една четвърт, а може би и една трета от това, което ще загуби КНР. Следващият ще бъде Сингапур. Тайланд също. Това малко препятствие по пътя може да възстанови загубите, които техните икономики претърпяха преди години. Всъщност проблемите на КНР може да станат причина за стабилизиране на икономиката на цяла Южна Азия. От Китай ще бъдат отклонени петдесет милиарда долара, които ще отидат другаде. Вече получаваме оферти, Джак. Това няма да е неизгодно за нашите потребители. Обзалагам се, че тези страни са си взели поука от примера с Пекин и ще поотворят малко повече пазарите си. Така че нашите работници също ще спечелят нещо, може би не кой знае колко много, но все пак нещо.

— А какви са неблагоприятните последици за нас?

— Е, компанията „Боинг“ ще трябва да позатегне коланите. Те имаха нужда от китайската поръчка, но ще изчакаме и ще видим. Някой ще поеме и нея. Има и друго нещо.

— Какво? — попита Райън.

— Не само американските компании бягат от китайците. Две големи италиански фирми и германската „Сименс“ обявиха, че прекратяват бизнеса си с китайските си партньори — каза Търговецът.

— Има ли вероятност това да стане масова тенденция?

— Още е рано да се каже, но ако бях на мястото на тези хора — Уинстън размаха материала на ЦРУ от Пекин, — щях веднага да се опитам да поправя нещата.

— Те няма да го направят, Джордж.

— Тогава ще получат доста неприятен урок.