Том Кланси
Мечката и драконът (35)

34.
Попадения

През последната седмица още със събуждането Райън, а с него и семейството му свикнаха да очакват лоши новини. Той разбираше, че приема нещата твърде сериозно, когато на закуска децата започваха да му задават въпроси.

— Какво става с Китай, татко? — попита Сали, давайки още един повод на Райън да съжалява. Тя вече не му казваше „татенце“. А Джак държеше повече на това обръщение, отколкото на „господин президент“. От синовете си можеше да го очаква, но не и от дъщеря си. Сподели това с Кети, но тя му каза, че просто трябва да го преглътне.

— Не знаем, Сали.

— Предполага се, че ти знаеш всичко! — Освен това приятелките й в училище непрекъснато я питаха.

— Сали, президентът не знае всичко. Поне аз не знам — обясни той, вдигайки очи от страниците на сутрешното „Ранно пиле“. — А ако не си забелязала, телевизорът в кабинета ми винаги е включен на Си Ен Ен и на другите телевизионни канали, защото често пъти те ми казват повече, отколкото ЦРУ.

— Така ли? — учуди се Сали. Тя беше гледала прекалено много филми. Холивуд представяше ЦРУ като опасна, нарушаваща законите, антидемократична, фашистка и недобронамерена правителствена институция, която обаче знаеше всичко за всеки и беше убила президента Кенеди по някакви свои съображения, каквито и да бяха те. (Холивуд никога не каза какви.) Но това нямаше значение, защото която и кинозвезда да изпълняваше главната роля, до края на филма тя винаги успяваше да осуети зловещите планове на ЦРУ.

— Скъпа, в ЦРУ работят някои способни хора, но по същество това е просто още една правителствена служба.

— А ФБР и Сикрет сървис? — попита тя?

— Те са ченгета. Ченгетата са по-различни. И баща ми беше полицай. Нали си спомняш?

— Да — каза тя и се зачете в страницата „Стил“ на „Вашингтон поуст“, в която имаше комикси и други неща, които я интересуваха, главно свързани с такава музика, каквато баща й не одобряваше.

На вратата дискретно се почука и влезе Андреа. По това време на деня тя действаше и като негова лична секретарка. Предаде му съобщение от Държавния департамент. Райън го взе, прочете го и все пак успя да се сдържи да не удари с юмрук по масата заради децата.

— Благодаря, Андреа — каза й той.

— За нищо, г-н президент. — Специален агент Прайс О’Дей се върна в коридора.

Джак видя, че жена му го гледа. Децата не можеха да тълкуват израженията на лицето му, но жена му можеше. За Кети способността на Райън да лъже не струваше пукната пара и точно затова тя не се безпокоеше дали й е верен. Умението на Джак да се преструва беше като на двегодишно дете, въпреки многото уроци, които му беше дал Арни. Той срещна погледа й и й кимна.

Да, пак беше за Китай. Десет минути по-късно закуската беше изядена, телевизорът изключен и семейство Райън слезе долу, за да започне работа. Едни щяха да отидат на училище, други в детската градина на университета „Джон Хопкинс“, в зависимост от възрастта, придружавани неизменно от бодигардовете на службата за охрана. Джак целуна всички един по един, с изключение на малкия Джак — Запетайката, както го наричаше охраната, защото Джон Патрик Райън-младши не обичаше подобни лигавщини. „Не е лесно да имаш дъщери“, помисли си Райън, отправяйки се към Овалния кабинет. Там вече го чакаше Бен Гудли със сутрешната сводка за президента.

— Получихте ли съобщението на държавния секретар? — попита Картоиграчът.

— Да, Андреа ми го донесе. — Райън се отпусна във въртящия се стол, вдигна телефона и натисна един бутон.

— Добро утро, Джак — чу той гласа на държавния секретар, който беше успял да поспи малко на отварящото се канапе в кабинета си. За щастие в тоалетната му имаше и душ.

— Одобрявам. Връщай ги обратно — каза Фехтовачът на Орела.

— Кой ще им съобщи? — попита секретарят Адлер.

— Ти. Ние ще гледаме да не бием много на очи — каза президентът със слаба надежда в гласа.

— Добре — отвърна Адлер. — Нещо друго?

— Това е засега. О’кей. Дочуване, Скот. — Райън остави телефона. — Какво става в Китай — попита той Гудли. — Забелязва ли се нещо необикновено?

— Не. Има известно раздвижване сред войските, но това са обичайните им маневри. Най-активните сектори са на североизток и срещу Тайван. Активността е по-слаба в техния югозапад, северно от Индия.

— Китайците дали не завиждат на късмета, който руснаците извадиха с новооткритите залежи от петрол и злато?

— Би могло да се предположи, но нямаме сигурни сведения за това от никой от нашите източници. В края на краищата, всеки завижда на богатите си съседи. Това накара Саддам Хюсеин да нахлуе в Кувейт, въпреки че под собствените му пясъци има много петрол.

Никой от нашите източници, включително и Зорге, припомни си президентът. Той се замисли за секунда.

— Кажи на Ед, че искам специална оценка на националното разузнаване за отношенията между Русия и Китай.

— В какъв срок? — попита Гудли. За такава оценка бяха необходими месеци.

— До три-четири седмици. И искам да мога да разчитам на нея.

— Ще кажа на директора на ЦРУ — обеща Гудли.

— Нещо друго? — попита Райън.

— Това е засега, сър.

Джак кимна и погледна разписанието си. Денят се очертаваше сравнително обикновен, но по-голямата част от следващия щеше да прекара обикаляйки Америка с президентския самолет „Еър форс 1“. Вечерта, преди да се завърне във Вашингтон, щеше да бъде — той обърна една страница от бележника си — в Сиатъл. Можеше да спи и в самолета. А, да, на закуска трябваше да произнесе и реч в Сиатъл. Щеше да говори за реформата в училищата. Това го накара да изръмжи. Просто вече нямаше достатъчно монахини. В неговото начално училище „Св. Матюс“ в североизточен Балтимор преди повече от четиридесет години го бяха учили сестри от колежа „Нотр Дам“. Бяха го учили добре, защото наказанието за това, че не учиш или за недобро поведение, беше много строго за едно седемгодишно момче. Но истината беше, че той беше добър ученик, сравнително послушен, т.е. мухльо, каза си Джак и се усмихна накриво. Като дете имаше добри бележки, защото майка му и баща му бяха добри, а с подобно нещо можеха да се похвалят малко деца в днешна Америка. Как щеше да се справи той със своите? — запита се Джак. Как да ги научи на ценностите, на които държеше поколението на родителите му, на това да разберат, че религията е важно нещо и че хората отиват под венчило пред олтара девствени. Сега учат децата, че в хомосексуалния и лесбийския секс няма нищо нередно. Какво би казала сестра Франсис Мери по този повод — запита се Джак. Жалко, че нея я няма да удря през пръстите с линията разните сенатори и конгресмени. При него и съучениците му от „Св. Матюс“ това имаше ефект.

Микрофонът на бюрото му изпука.

— Сенатор Смитърс току-що пристигна на западния вход.

Райън се изправи и тръгна вдясно към вратата, която водеше към преддверието на секретарките. По някаква причина хората предпочитаха тази врата вместо другата в коридора, точно срещу стаята на Рузвелт. Може би така беше някак по-делово, но те най-вече искаха да видят, че президентът ги чака пред отворената врата с протегната ръка и усмивка на лицето, сякаш наистина е доволен да ги види. Как пък не!

„Мери Смитърс от Айова. Лелка с три деца и седем внуци“, помисли си той. Пак ще говорят за законопроекта за земеделието. Какво разбираше той от земеделие? Когато много рядко купуваше храна, го правеше в супермаркета, защото тя се вземаше от там. Едно от нещата, които винаги бяха включени в материалите му, за да бъде политически подготвен, беше цената на хляба и млякото, в случай че някой местен репортер го попиташе за нея. Млякото с какао сигурно идваше от кафяви крави.

 

 

— В съответствие с това решение посланик Хитч и помощник-държавният секретар Рътлидж се връщат във Вашингтон за консултации — каза говорителят на журналистите.

— Това означава ли, че може да скъсаме отношенията с Китай? — попита веднага един репортер.

— Няма такова нещо. Консултациите са си консултации. Ще обсъждаме последния развой на събитията с нашите представители, за да могат отношенията ни с Китай да станат по-бързо такива, каквито бяха преди — каза говорителят, без да му мигне окото.

Репортерите не можаха да разберат какво точно означава това и веднага последваха още три въпроса с буквално едно и също съдържание. На тях беше даден буквално един и същ отговор.

— Бива си го — каза Райън, който гледаше пресконференцията по телевизионния канал, дублиращ този на Си Ен Ен за сателитите. Странното беше, че предаването не беше на живо въпреки важността на въпроса, по който се дискутираше.

— Не беше много убедителен — обади се Арни ван Дам. — На теб също ще ти зададат подобни въпроси.

— Предполагам. Кога?

— Когато следващия път застанеш пред камерите, Джак. — Президентът знаеше, че има толкова шанс да ги избегне, колкото играчът, който пръв трябва да посрещне противниковия удар при откриването на шампионата по бейзбол на „Янки стейдиъм“. Камерите в Белия дом бяха толкова много, колкото ловните пушки при откриването на сезона за дивите патици без никакви ограничения за броя на изстрелите.

 

 

— Господи, Олег! — Трябваше да стане нещо изключително, за да накара Рейли да се стресне, но това надминаваше всички граници. — Сериозно ли говориш?

— Така изглежда, Мишка — отвърна Провалов.

— И защо ми казваш всичко това? — попита американецът. Подобна информация беше свръхсекретна държавна тайна, до която би трябвало да имат достъп само тесен кръг хора около президента Грушевой.

— Няма как да го скрия от теб. Предполагам, че докладваш всичко, за което си говорим, във Вашингтон, а ти идентифицира китайския дипломат, за което аз и моята страна сме ти задължени.

В случая забавното беше, че Рейли беше хукнал да следи Суворов/Конев, без да се замисли, просто по инстинкт на полицай, който иска да помогне на свой колега. Едва след това си даде сметка за политическите последствия от постъпката си. Беше мислил за това предварително, но само като вероятност, без да очаква, че нещата ще стигнат толкова далеч.

— Е, да, трябва да информирам ФБР за дейността си тук — призна аташето, макар че не разкриваше кой знае каква потресаваща тайна.

— Знам, Мишка.

— Китайците са искали да убият Головко — каза тихо Рейли над водката си. — Мамка му!

— И аз казах същото — призна си Провалов. — Въпросът е…

— Въпросите са два, Олег. Първо, защо? И второ: а сега какво?

— И, трето, кой е Суворов и какво е замислил?

Това е очевидно, помисли си Рейли. Дали Суворов беше само платен агент на чужда държава? Или пък беше част от някаква фракция на КГБ в руската мафия, на която китайците са платили да извърши нещо, но какво и с каква цел?

— От много време преследвам хора от организираната престъпност, но никога не съм имал такъв случай. Това се приближава до онези тъпи истории от рода на „Кой наистина уби Кенеди?“.

Провалов го погледна:

— Да не искаш да кажеш…

— Не, Олег. От мафията не са толкова откачени. Едва ли биха искали да имат такива големи врагове. Човек не може да предвиди последиците от подобно нещо и то не е добро за бизнеса. Мафията е бизнес, Олег. Те се опитват да печелят пари. Дори и политическите протекции, които търсят, са свързани само с това. А и те имат граници, които са им известни.

— Ако Суворов е от мафията, значи иска само да спечели пари?

— Тук нещата са малко по-други — каза бавно Рейли, опитвайки се да се съсредоточи. — Вашите момчета от организираната престъпност мислят малко по-политически от онези в Ню Йорк. Причината за това е, че всички от КГБ са израснали в оживена политическа среда. Тук политиката наистина означава власт в по-прекия смисъл на думата, отколкото когато и да било в Америка, където политиката и търговията винаги са били разделени. Първата защитава втората (срещу заплащане), но така тя я държи и под контрол. Тук винаги е било и продължава да е обратното. На бизнеса му е нужно да ръководи политиката, защото е източник на просперитет, към който гражданите на една страна се стремят. Русия никога не е била просперираща държава, защото винаги каруцата е била пред коня. Онзи, който получава богатството, винаги се опитва да го умножава, а политическите фигури винаги са били безнадеждни в това отношение. Тях ги бива само да пръскат пари. Политиците живеят от техните политически теории, а бизнесмените се съобразяват с реалността и трябва да действат в свят, зависим от тази реалност, а не се ръководят от теории. Точно поради тази причина дори в Америка двете страни не са се разбирали много и никога не са си имали кой знае какво доверие.

— Какво прави Головко обект? Каква е ползата да бъде убит? — попита на глас Рейли.

— Той е главен съветник на президента Грушевой. Никога не е бил на избираем пост и затова не може да се счита за редовен министър, но президентът се вслушва в съветите му, защото е интелигентен и честен. Освен това е и патриот в истинския смисъл на думата.

„Независимо от биографията му“, помисли си Рейли, но не го каза. Головко беше човек на КГБ, някогашен смъртен враг на Запада и личен враг на президента Райън, но беше станало така, че двамата се бяха срещнали и бяха започнали да се уважават и дори, ако се вярва на това, което се говореше във Вашингтон, да се харесват. Рейли допи втората си водка и даде знак на келнера да му донесе друга. Превръщам се в типичен руснак, помисли си агентът на ФБР. Не можеше да проведе интелигентен разговор без едно-две питиета.

— Значи ликвидирането му би означавало да се навреди на вашия президент, а оттам и на цялата страна. И въпреки всичко това е опасна игра, Олег Григориевич.

— Много опасна, Мишка — съгласи се Провалов. — Кой би направил такова нещо?

Рейли продължително въздъхна.

— Някой много амбициозен кучи син. — Трябваше да се върне в посолството и да съобщи колкото може по-скоро новината по секретния телефон. Щеше да каже на директора Мъри, а той на президента Райън. И после какво? Е, това вече ще се решава на много по-високо равнище, каза си Майк Рейли.

— Ти продължаваш ли да се занимаваш със случая Суворов?

— Да, вече и в сътрудничество с Федералната служба за сигурност — потвърди Провалов.

— Добри ли са?

— Много — отвърна лейтенантът от милицията. — Суворов не може да пръдне, без да знаем преди това какво е ял.

— А успяхте ли да дешифрирате съобщенията му?

Олег кимна.

— Само писмените. Той има мобифон, може и да не е само един. А засичането им е по-трудно.

— Особено ако имат специална засекретяваща система. Сега такива неща могат да се намерят на пазара и нашите хора си имат проблеми с това.

— Така ли? — Провалов го погледна. Беше изненадан по две причини: първо, че има надеждна засекретяваща система за мобифоните, и второ, че американците имат проблеми с дешифрирането на разговорите.

Рейли кимна.

— За щастие лошите момчета още не са разбрали това. Противно на всеобщото мнение, мафията не е чак толкова напреднала в използването на новите технологии. Те са стигнали най-вече до микровълновите печки, на които си готвят. Един мафиотски дон си мислеше, че неговият мобифон е сигурен срещу подслушване, защото може да мести честотите си, но напълно елиминирал това предполагаемо преимущество, когато стоял на едно място! Този глупак изобщо не си давал сметка за това до момента, докато от Федералния съд не му представили запис на разговорите му.

— Ние още не сме забелязали подобно нещо тук.

— Продължавайте в същия дух — посъветва го Рейли. — Сега значи разследвате случай, свързан с националната сигурност.

— Все още се води като убийство и планиране на убийство — каза Провалов, давайки да се разбере, че случаят е все още негов.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Помисли по това, което ти казах. Ти имаш добри инстинкти за мафиотските дела и случаят сигурно ще е такъв.

Рейли допи водката си.

— Добре. Ще се видим утре пак на това място.

— Става — съгласи се Олег.

Агентът на ФБР излезе навън и се качи в колата си. Десет минути по-късно беше пред бюрото си. Взе пластмасовия ключ от чекмеджето, вкара го в телефона и набра Вашингтон.

До секретния телефон на Мъри имаха достъп най-различни хора, затова когато чу зад гърба си сигнала за повикване, той вдигна слушалката и в продължение на трийсет секунди слушаше шума от статичното електричество, преди гласът на робота да обяви: „Линията е сигурна.“

— Мъри — каза той.

— Обажда се Рейли от Москва.

Директорът на ФБР погледна часовника на бюрото си. Там беше ужасно късно.

— Какво е станало, Майк? — попита той.

Другият му разказа бързо за случилото се.

 

 

— Да, Елън? — каза Райън, когато чу звънеца.

— Министърът на правосъдието и директорът на ФБР искат да се срещнат с вас по някакъв важен въпрос. След четиридесет минути ще имате прозорец.

— Добре. — Райън не се запита за какво може да става дума. Скоро щеше да разбере. Когато осъзна какво си беше помислил току-що, още веднъж прокълна президентството. Тази работа беше започнала да му омръзва.

 

 

— Какво е това, по дяволите! — запита Ед Фоли.

— Изглежда, че информацията е достоверна — каза Мъри на директора на ЦРУ.

— Какво друго знаеш по случая?

— Факсът току-що пристигна. Той е само от две страници и не съдържа нищо повече от това, което вече ти казах, но ще го изпратя и на теб. Казах на Рейли напълно да им съдейства. Ти от своя страна можеш ли да предложиш нещо? — попита Дан.

— В момента нищо не ми идва наум. За мен това е съвсем ново, Дан. — Предай поздравленията ми на твоя човек Рейли за информацията. — В края на краищата Фоли си беше една информационна проститутка. На никого не отказваше.

— Добро момче. Баща му също беше агент.

Мъри не искаше да бъде необщителен, а и Фоли не го заслужаваше. Неща като това не засягаха само ЦРУ и нямаше опасност да си пречат един на друг.

От своя страна Фоли се запита дали ще трябва да каже на Мъри за Зорге. Ако това, което му беше съобщил, беше вярно, то сигурно е известно на най-високо правителствено равнище в Китай. Не може да е някаква авантюра на техния клон в Москва. За такова своеволие разстрелват. А дори и комунистическите бюрократи не биха си го помислили, тъй като не бяха от най-инициативните хора на света.

— Както и да е, аз ще взема Пат Мартин със себе си. На него шпионските операции са му доста добре познати от правна гледна точка и мисля, че ще имам нужда от подкрепата му.

— Добре, благодаря. Прати ми факса, а аз ще ти се обадя по-късно.

— О’кей, Ед. Дочуване.

След трийсет секунди секретарката му донесе факса в една папка. Ед прочете първата страница и се обади на жена си.