Том Кланси
Мечката и драконът (33)

32.
Коалиционен сблъсък

Пътуването с кола от летището до Ватикана беше дълго. Всеки метър от него бе заснет с камери от движещия се с голяма скорост кортеж, докато накрая той навлезе в площада „Свети Петър“. Там чакаше взвод швейцарски гвардейци, облечени в униформи в пурпурно и златисто по дизайн на Микеланджело. Няколко от тях свалиха контейнера с църковния служител, загинал като мъченик в далечната страна, и го внесоха през високите бронзови врати в потъналата в полумрак просторна църква, където на следващия ден самият папа щеше да отслужи литургия в памет на починалия.

Сега обаче нещата не опираха само до религията, като изключим обществеността. За президента на Съединените щати този случай повдигаше държавнически въпроси. Оказа се, че в края на краищата Том Джеферсън е бил прав. Властта на правителството произтича пряко от народа и сега Райън трябваше да действа така, че народът да одобри действията му, защото излизаше, че това не е неговата държава, а тяхната.

Едно нещо влоши още повече ситуацията. Тази сутрин Зорге беше пратил още един доклад. Той пристигна със закъснение на бюрото на президента, защото Мери Пат Фоли искаше да се увери повторно, че преводът е точен.

В Овалния кабинет бяха също Бен Гудли, Арни ван Дам и вицепрезидентът.

— Е? — попита ги Райън.

— Мръсници — обади се пръв Роби. — Ако наистина гледат на нещата по такъв начин, не трябва да им продаваме и конски фъшкии. Дори летците-изтребители от военноморските сили не говорят след нощно бойно дежурство по такъв начин.

— Много са безцеремонни — съгласи се Бен Гудли.

— Нямат поведение на политически лидери — обобщи Ван Дам.

— Как би реагирал баща ти на подобна информация, Роби? — попита Райън.

— Първоначалната му реакция сигурно щеше да е като моята: Да посипем копелетата с атомни бомби. После щеше да си спомни какво означава истинската война и щеше да се поуспокои. Джак, трябва да ги накажем.

Райън кимна.

— Добре, обаче ако прекъснем търговските връзки с КНР, първите, които ще бъдат засегнати от това, ще бъдат онези нещастници, които работят в нашите заводи.

— Така е, Джак, но кой ги превръща в заложници, добрите или лошите момчета? Някой винаги може да каже подобно нещо, но ако страхът да не им навредим ти пречи да действаш, тогава ти просто им гарантираш, че за тях нещата никога няма да се подобрят. Не можеш да си налагаш подобно ограничение, защото сам се превръщаш в заложник — завърши Котаракът.

В този момент телефонът иззвъня. Райън вдигна слушалката, ядосан, че ги прекъсват.

— Държавният секретар Адлер иска да говори с вас, господин президент. Каза, че е важно.

Джак се наведе над бюрото и натисна мигащия бутон.

— Да, Скот.

— Получих материала. Не съм изненадан, освен това трябва да имаш предвид, че хората говорят по един начин в кабинета и по друг навън.

— Добре, че ми напомни, Скот. Ако те говорят, че имат намерение да изпратят на екскурзия с влак до Аушвиц няколко хиляди евреи, и това ли ще е смешно?

— Джак, не забравяй, че съм евреин.

Райън тежко въздъхна и натисна друг бутон.

— Добре, Скот. Включих те на говорител. Казвай каквото ще казваш — нареди президентът.

— Тези копелета просто така си разговарят. Да, те са арогантни, но това вече ни е известно. Джак, ако другите страни знаеха как говорим помежду си в Белия дом, щяхме да имаме много по-малко съюзници и доста повече войни. Понякога разузнавателните сведения са прекалено добри.

Адлер наистина е добър държавен секретар, помисли си Райън. Работата му беше да търси прости и сигурни решения на проблемите и той правеше всичко, което беше по силите му.

— Добре. Някакви предложения?

— Ще накарам Карл Хитч да им връчи нота. Ще настояваме да се извинят за кашата, която забъркаха.

— Ами ако ни кажат да си я заврем отзад?

— Тогава ще върнем Рътлидж, ще извикаме Хитч за консултации и ще ги оставим малко да поразмислят.

— Относно нотата, Скот.

— Да, господин президент.

— Напишете я на азбестова хартия и я подпишете с кръв — каза рязко Джак.

— Да, сър — отвърна държавният секретар и затвори телефона.

 

 

В Москва вече беше много по-късно, когато Павел Ефремов и Олег Провалов влязоха в кабинета на Сергей Головко.

— Съжалявам, че не можах да ви приема по-рано — извини се председателят на СВР на гостите си. — Бяхме заети с някои проблеми… с китайците и стрелбата в Пекин. — Той гледаше на случилото се като всеки друг човек по света.

— Тогава проблемите ви с китайците ще се увеличат с още един, другарю председател.

— Така ли?

Ефремов му подаде дешифровката. Головко я взе и благодари на човека с присъщата си любезност. След това седна в креслото и се зачете. След пет секунди очите му се разшириха.

— Това не е възможно — прошепна той.

— Може би е така, но трудно ще се обясни по друг начин.

— Аз съм бил обектът?

— Така излиза — отвърна Провалов.

— Но защо?

— Това не можем да кажем — отвърна Ефремов, — вероятно никой в Москва не би могъл да знае. Ако заповедта е била дадена чрез китайския разузнавач, тя е дошла от Пекин и човекът, който я е предал, вероятно не знае какви са мотивите за нея. Още повече, че цялата операция е малко трудна за доказване. Ние дори не можем да докажем, че този човек е разузнавач, а не някакъв помощник или стрингер, както казват американците. Всъщност техният човек беше идентифициран за нас от един американец — завърши офицерът от ФСС.

Головко повдигна вежди.

— Как, по дяволите, е станало това?

Провалов обясни.

— Един китайски разузнавач в Москва едва ли би се притеснил от присъствието на някакъв американец, докато руският гражданин за него е потенциален човек на контраразузнаването. Мишка беше там и предложи да помогне, а аз му разреших. Но това ме изправи пред този въпрос.

— И какво обясни на американеца? — попита Головко.

— Да, другарю председател, той знае доста за разследването на убийството, защото аз му се доверих и той ми даде някои полезни съвети. Американецът е добър полицейски следовател и не е глупак. Когато ме пита как върви разследването на случая, какво да му отговоря?

Първоначалният отговор на Головко щеше да бъде съвсем очевиден и машинален. „Няма да отговаряш нищо.“ Но той се въздържа. Ако Провалов не кажеше нищо, тогава американецът трябва да е пълен глупак, за да не види, че го лъжем. А както той каза, американецът не е глупак. От друга страна, имаше ли полза Головко или пък Русия от това Америка да знае, че животът му е в опасност? Отговорът на този въпрос беше труден. Докато размишляваше по него, той реши да повика бодигарда си и позвъни на секретаря.

— Да, другарю председател — каза майор Шелепин, отваряйки вратата.

— Ето ти още едно нещо, за което да се безпокоиш, Анатолий Иванич — каза му Головко.

Още при първото изречение лицето на Шелепин пребледня.

 

 

В Америка всичко започна от профсъюзите. Тези работнически обединения, които вече нямаха същата мощ от предишните десетилетия, бяха най-консервативните организации в Америка по простата причина, че загубата на власт ги караше да пазят ревностно тази, която им беше останала. Поради това те се противопоставяха и на най-дребните неща, които можеха да заплашат техните членове.

Китай отдавна беше черна овца за профсъюзното движение, тъй като китайските работници получаваха много по-малко на ден, отколкото американските работници в автомобилната промишленост можеха да изкарат по време на почивката за сутрешното кафе. Това накланяше везните в полза на азиатците, а подобно нещо профсъюзите не можеха да одобрят. Още повече, че държавата, която управляваше тези зле платени работници, не зачиташе човешките права. Това улесняваше профсъюзите в техния протест.

Американските профсъюзи нямаше да бъдат това, което са, ако не бяха организирани. По тази причина всеки член на Конгреса започна да получава телефонни обаждания. На повечето от тях отговаряха служители от администрацията на Конгреса, но обажданията на по-висшите профсъюзни босове стигаха чак до конгресмените, независимо кой към коя партия принадлежеше. В тези обаждания се обръщаше внимание на варварските действия на тази безбожна страна, която между другото се отнасяше зле с работниците си и отнемаше работата на американските работници чрез нечестното си отношение към пазара на труда. Във всяко телефонно обаждане се споменаваше и за положителното за Китай салдо в търговията със САЩ. Всичко това трябваше да подсети конгресмените, че това е една добре организирана телефонна кампания (каквато си беше), ако се бяха сетили да сравнят разговорите (но те не го направиха). По-късно през деня се състояха демонстрации и въпреки че бяха толкова спонтанни, колкото и тези в КНР, те бяха отразени от местните и националните медии, защото бяха събития, подходящи за снимане, а освен това и журналистите членуваха в профсъюз.

След телефонните обаждания и излъчването на демонстрациите по телевизията започнаха да пристигат писма и електронна поща. Всички бяха преброени и категоризирани от служителите в Конгреса.

Някои от тях се обадиха в Белия дом, за да съобщят на президента какво става в Конгреса. Всичките обаждания бяха до кабинета на Арнолд ван Дам, чиито подчинени също внимателно ги брояха, отчитаха излаганата в тях позиция, както и степента на емоционалност, която беше твърде висока.

За капак дойдоха и протестите на различните религиозни общности, като буквално всички се чувстваха обидени от Китай.

Един неочакван, но твърде хитър ход беше направен не чрез телефона, нито чрез писмо до което и да било правителство. Всички китайски индустриалци в Тайван имаха лобита и служби за връзки с обществеността в Америка. Една от тези служби излезе с идея, която бе подета с такава бързина, както барутът в патрона на пушката. До обяд три принтера изкараха етикети със знамето на Република Китай и текст: „Ние сме добрите момчета.“ На следващата сутрин продавачите в цяла Америка ги бяха прикрепили към тайванските стоки. Медиите бяха разбрали за инициативата още преди да бъде осъществена и така помогнаха на индустриалците от Тайван в кампанията им за разграничаване от комунистически Китай още преди да е започнала.

Резултатът от всичко това беше, че американската общественост беше отново запозната с факта, че има два Китая и че само в единия са били убити духовници и са били бити тези, които са се опитали да се помолят за тях на улицата. А другият Китай дори участваше в първенството на Малката лига по бейзбол.

Не се случваше често профсъюзните лидери и духовенството да протестират заедно толкова решително, затова гласът им беше чут. Включиха се и институти за проучване на общественото мнение, които така задаваха въпросите си, че отговорите ставаха очевидни още преди да бъдат дадени.

 

 

Проектът за нота пристигна в посолството в Пекин рано сутринта. Когато беше дешифриран от един служител и показан на дежурния дипломат, той реши да събуди веднага посланик Хитч. Половин час по-късно Хитч влезе в кабинета, все още не напълно разсънен и раздразнен, че трябваше да стане два часа преди обичайното си време. Съдържанието на нотата нямаше да подобри настроението му. Веднага се свърза по телефона с Министерството на външните работи.

— Да, точно това искаме да кажеш — уведоми го Скот Адлер по секретния телефон.

— Няма никак да им хареса.

— Няма да се изненадам, Карл.

— Добре. Просто исках да знаеш — каза Хитч на държавния секретар.

— Карл, и ние тук мислим по тези неща, но президентът е много ядосан за…

— Скот, имай предвид, че аз живея тук и знам какво се случи.

— Как смяташ, че ще реагират? — попита Орелът.

— Преди или след като ми откъснат главата? — попита на свой ред Хитч. — Ще ми кажат да си завра тази нота… Е, може би малко по-официално, разбира се.

— Дай им да разберат, че американският народ иска да покажат, че съжаляват и че убийството на дипломати не може да остане безнаказано.

— Добре, Скот, знам как да го направя. Ще ти се обадя по-късно.

— Ще бъда буден — обеща Адлер, мислейки си за дългия работен ден, който му предстоеше.

— Дочуване. — Хитч затвори телефона.