Том Кланси
Мечката и драконът (30)

29.
Били Бъд

— Какво друго може да се обърка още там? — попита Райън.

— Нещата биха могли да се успокоят, ако другата страна имаше поне малко мозък в главата си — отвърна с надежда Адлер.

— А има ли? — попита Роби Джексън, изпреварвайки Арни ван Дам.

— Сър, отговорът на този въпрос не е лесен. Ако се запитаме дали са глупави, той е, че не са. Но ако се питаме дали виждат нещата така, както ние ги виждаме, отговорът е не. Това е основният проблем при работата с тях.

— Да, те са клингони — каза мрачно Райън. — Пришълци от космоса. Господи, Скот, как да предвидим какво ще направят?

— Не можем — отвърна държавният секретар. — Имаме добри познавачи на Китай, но проблемът е, че когато трябва да решим нещо важно, те никога не са на едно мнение, никога — каза Адлер. Намръщи се и продължи: — Вижте, тези хора са като крале от друга култура. Тя е била много по-различна от нашата дълго преди да се появи Маркс. Идеите на нашия стар приятел Карл направиха нещата още по-лоши. Те са крале, защото притежават абсолютна власт. Тази власт има някакви граници, но ние не сме напълно наясно къде са те. Затова е трудно да се възползваме от тях. Те са клингони. Значи на нас ни трябва един г-н Спок. Някой да познава такъв?

Насъбралите се около масата за кафе започнаха да се усмихват малко накриво, както обикновено ставаше, когато някой кажеше нещо, което нито е толкова смешно, нито съвсем приемливо.

— Има ли нещо ново от Зорге днес? — попита Ван Дам.

Райън поклати глава.

— Не, източникът не предава всеки ден.

— Жалко — каза Адлер. — Обсъждах предаденото от Зорге с някои от моите експерти по китайските въпроси, като представях нещата за мои теоретични разсъждения…

— Е и? — попита Джексън.

— Те са на мнение, че в тях има доста логика, но това не е напълно достатъчно.

Около масата настъпи раздвижване.

— Проблемът с добрата шпионска информация е точно този. Тя не се връзва много с това, което мислят собствените ти хора, ако предположим, че изобщо могат да мислят — обади се вицепрезидентът.

— Не си прав, Роби — каза Райън.

— Знам, знам — Джексън вдигна ръце, като да се защити. — Просто не мога да забравя мотото на шпионите: „Залогът е животът ти.“ Не е много приятно някой изтребител да се залепи за теб и да рискуваш живота си заради парче хартия, на което някой е написал мнението си и не знаеш нищо за него, нито пък откъде е почерпил сведенията си. — Той разклати чашата с кафето. — Вижте, във флота мислехме или поне се надявахме, че решенията, които се вземат в тази стая, се базират на солидни данни. Много е разочароващо да видиш как стоят нещата в действителност.

— Роби, когато бях в гимназията, си спомням кубинската ракетна криза. Спомням си, че се питах дали светът ще се взриви, но имах да превеждам половин страница от проклетите „Галски войни“ на Цезар. Видях президента по телевизията и си казах, че всичко ще е наред, защото това беше президентът на Съединените щати и той би трябвало да знае какво в действителност става. Затова си преведох пасажа за битката с хелветите и си легнах. Президентът би трябвало да знае всичко, защото е президент. После аз самият станах президент, но не знаех нищо повече, отколкото месец преди това, обаче всички навън — Райън посочи с ръка към прозореца — си мислят, че съм всезнаещ… Елън! — провикна се той достатъчно силно, за да го чуят оттатък.

След секунди вратата се отвори.

— Да, господин президент.

— Мисля, че се сещаш, Елън — каза й Джак.

— Да, сър. — Тя извади от джоба си кутията с „Вирджиния слимс“ и я отвори. Райън си взе една цигара и я запали с розовата газова запалка, която беше вътре. Пое дълбоко дима.

— Благодаря, Елън.

Тя се усмихна майчински.

— Няма нищо, г-н президент — и пак се отправи към стаята си, затваряйки вратата след себе си.

— Джак?

— Да, Роб — отвърна Райън.

— Това е ужасно.

— Да, но аз не съм всезнаещ и не съм безупречен — повтори ядосан президентът на Съединените щати и дръпна още веднъж от цигарата. — Хайде да се върнем на въпроса за Китай.

— Те могат да забравят за МВФ — каза Ван Дам. — Конгресът ще те даде под съд, ако поискаш такова нещо за тях, Джак. И можеш да бъдеш сигурен, че следващия път конгресмените ще предложат да се дадат на Тайван всички оръжия, които би поискал.

— Това не ми е проблем, а и няма начин да им предложа да станат член на МВФ, освен ако не се променят и не започнат да се държат като цивилизовани хора.

— Там е проблемът — припомни им Адлер. — Те смятат, че ние сме нецивилизованите.

— Усещам, че нещата отиват на зле — каза Джексън, изпреварвайки останалите. Райън си помисли, че това е свързано с навика на летците-изтребители винаги да бъдат първи. — Те просто нямат връзка с останалия свят. Единственият начин да ги накараме да я почувстват е да им причиним известна болка, не на техния народ, а на онези, които вземат решенията.

— А точно те разполагат с оръжията — отбеляза Ван Дам.

— Разбрах те, Арни — каза Джексън.

— И как бихме могли да ги накараме да станат по-гъвкави? — попита Райън, връщайки отново разговора на темата.

— Като държим на позицията си. Ще им кажем, че искаме търговия на реципрочни начала, или ще бъдат изправени пред възможността да срещнат търговски бариери и от наша страна. Ще им кажем, че поради случая с папския нунций не можем да им направим никакви отстъпки и че нещата просто стоят така. Ако искат да търгуват с нас, трябва да отстъпят — подчерта Адлер. — Те не обичат да им се говори по този начин, но нещата стоят така и трябва да се съобразят с обективната реалност. Мисля, че ще го разберат — завърши държавният секретар.

Райън се огледа и видя, че останалите в стаята кимнаха в знак на съгласие.

— Добре. Погрижи се Рътлидж да разбере точно каква е позицията ни — каза той на Орела.

— Да, сър — съгласи се държавният секретар и кимна.

Останалите станаха и започнаха да излизат от кабинета. Вицепрезидентът Джексън си тръгна последен.

— Ей, Роб — викна Райън на стария си приятел.

— Снощи гледах филм по телевизията, за да се поразсея малко, и попаднах на един много стар, който бях гледал като дете.

— Кой филм?

— „Били Бъд“. Онази история на Мелвил за нещастния моряк, който се обесва. Бях забравил името на кораба на Били.

— И как беше то? — Райън също го беше забравил.

— „Правата на човека“. Твърде претенциозно име за кораб. Предполагам, че Мелвил го е избрал с някаква задна мисъл, както често правят писателите, но ние нали за това се борим? Дори и английският кралски флот не се бори за такова нещо. Правата на човека — повтори Джексън. — Звучи благородно.

— И какво общо има това със сегашния ни проблем, Роб?

— Джак, първото и най-важно нещо за една война е нейната кауза. А това е отговор на въпроса защо ние сме там и какво предлагаш да направим? Правата на човека е доста добра отправна точка. Между другото, утре Си Ен Ен ще предава от църквата на баща ми и от тази на Джери Патерсън. Те са се разменили и всеки ще проповядва в църквата на другия по време на възпоменателната церемония. Си Ен Ен са решили да я предават пряко. Мисля, че това е добър ход от тяхна страна. Някога, когато бях момче, в щата Мисисипи нещата не стояха така.

— И така ли ще стане, както предполагаш?

— Вярно, че това е само мое предположение — призна Роби, — но според мен и двамата ще бъдат много разпалени. Предоставя им се добра възможност да покажат, че на Господ не му пука кой какъв цвят на кожата има и че всички вярващи трябва да се държат заедно. Сигурно и двамата ще пренебрегнат момента за аборта. Татко не е от хората, които защитават правото на аборт, а и Патерсън е същият, но проповедите им ще бъдат главно върху темата за справедливостта и равенството и за това как двама мъже са били изпратени при Бога, след като са постъпили правилно.

— Баща ти е много добър в проповедите, нали?

— Ако имаше награди „Пулицър“ за проповедничество, сигурно стената вкъщи щеше да е пълна с тях, Джак. А и Джери Патерсън също не се справя зле за един бял.

 

 

— Аха — каза Ефремов. Беше в сградата, откъдето наблюдаваха, а не в колите. Тук беше по-удобно за един старши офицер.

Суворов/Конев беше седнал на пейката със следобедния вестник в ръка. Нямаше нужда да го наблюдават, но въпреки това го правеха за всеки случай. Разбира се, в Москва имаше хиляди пейки по парковете и вероятността техният обект да е седнал случайно на една от тях няколко пъти поред беше астрономически малка. Щяха да го използват като довод пред съдията, когато се стигнеше до процес. Всичко зависеше от това какво държи онзи в дясната си ръка. В досието му в КГБ пишеше, че е десняк. Беше толкова опитен, че почти не се видя какво направи, но го направи. Остави вестника с дясната си ръка, бръкна в сакото си и извади нещо метално. После ръката спря за миг, докато той разгръщаше страниците — разтварянето на вестник беше добър начин за отвличане на вниманието на всеки, който можеше да го наблюдава, тъй като човешкото око винаги се привлича от движението — плъзна се надолу и постави металната кутия върху магнитната плочка. След това продължи да си чете вестника. Всичко беше извършено с едно много премерено движение и толкова бързо, че беше почти незабележимо. И все пак почти, помисли си Ефремов. И по-рано беше залавял шпиони — четирима на брой, което го беше издигнало до високия му пост. Всеки от случаите беше твърде вълнуващ, защото играта на преследване и залавяне беше една от най-деликатните. А този беше руснак и още по-труден за залавяне. Досега не беше имал такъв случай и вълнението, че ще залови не само шпионин, а и изменник на родината, беше още по-голямо. Изменник, който може би беше и убиец. Това също му се случваше за първи път. Никога в практиката му досега шпионите не престъпваха този закон. Не, целта на една шпионска операция, която и без това беше много опасна, беше да се предаде информация. Убийството я излагаше на допълнителни рискове и това не се нравеше много на опитния шпионин. Както обичаха да казват те, вдигаше се много шум, а шумът е нещо, което един шпионин се старае да избягва също така, както и извършителят на кражбите с взлом.

— Обади се на Провалов — каза Ефремов на подчинения си.

Имаше две причини за това. Първо, той беше задължен на лейтенанта от полицията, който му предостави както случая, така и обекта. И, второ, цивилното ченге можеше да е открило нещо полезно по време на разследването. Продължиха да наблюдават Суворов/Конев още десет минути. Накрая той стана и се върна при колата си, отправяйки се към апартамента. По пътя го следяха непрекъснато сменящи се екипи. След задължителните 15 минути един от хората на Ефремов пресече улицата и прибра кутията от пейката. Тя пак беше заключена, което подсказваше, че съдържанието й може би е важно. Трябваше да се преодолее предпазният механизъм, за да не се повреди онова, което беше вътре. Но хората от ФСС имаха опит в тази работа, а и вече знаеха как да постъпят в случая. Това се потвърди 20 минути по-късно, когато кутията беше отворена и съдържанието извадено. Листовете бяха разгънати, фотографирани, отново сгънати и върнати на мястото им, кутията заключена и веднага оставена обратно под пейката. Междувременно групата за дешифриране във ФСС вложи текста в компютъра, в който вече имаше един файл със съдържанието на предишното съобщение. Вече беше въпрос на секунди да се наложат двата текста един върху друг. Хубавото беше, че написаното бе на руски. Но въпросът със съдържанието стоеше по-другояче.

— Ёб твою мать! — изпусна една от най-мръсните си ругатни дешифраторът. После подаде листа на началниците си, чиято реакция беше малко по-различна. Отиде при телефона и набра номера на Ефремов.

— Павел Георгиевич, трябва да видите това.

Провалов беше там, когато шефът на дешифраторите влезе. Принтираният текст беше поставен в плик, който дешифраторът му подаде, без да каже дума.

— Е, Паша? — попита инспекторът от отдел „Убийства“.

— Намерихме отговора на първия въпрос.

„Колата дори беше купена от същия магазин в центъра на Москва“, се казваше в текста. „Тук няма никаква грешка. И двамата, които изпълниха задачата, са мъртви в Санкт Петербург. Преди да направя друг опит, трябва да ми дадете указания за разписанието и за възнаграждението на изпълнителите.“

— Значи Головко е бил обектът — каза Провалов. — Шефът на нашето разузнаване дължи живота си на един сводник.

— Така изглежда — съгласи се Ефремов. — Забележи, че не иска пари за себе си. Предполагам, че се чувства виновен, че е пропуснал обекта при първия опит.

— Но той работи за китайците?

— И това, изглежда, е вярно — отбеляза човекът от ФСС, потръпвайки вътрешно. „Защо“, запита се той, „китайците ще искат да направят такова нещо? Не е ли това почти равносилно на обявяване на война?“ Облегна се в стола си, запали цигара и погледна колегата си от милицията. И двамата не знаеха какво да кажат в момента, затова мълчаха. Скоро случаят щеше да им бъде отнет. След като стигнаха до това заключение, си тръгнаха за вкъщи да вечерят.

 

 

Тази сутрин беше по-ведра от обикновено в Пекин. Госпожа Ю спа дълбоко и добре и въпреки че се събуди с леко главоболие, беше благодарна на Вен, че я накара да изпие две чашки алкохол преди лягане. После си спомни защо дойде в Пекин и доброто й настроение в миг изчезна. Закуската се състоеше предимно от зелен чай. Докато го пиеше, тя си припомни гласа на мъжа си, както и факта, че никога повече нямаше да го чуе. Той винаги беше в добро настроение на закуска и никога не забравяше, както сега направи тя, да каже една молитва и да благодари на Бога за възможността да му служи още един ден. Но това нямаше вече да се повтори. Повече няма да може да го прави, напомни си тя. Предстоеше обаче да свърши сама някои неща.

— Какво ще правим, Цзон? — попита домакина си, когато той се появи.

— Ще отидем до полицейския участък и ще попитаме за тялото на Фаан. След това ще ти помогна да натовариш нашия приятел на самолета за дома и ще организираме малко траурно тържество в…

— Не, не можем да го направим, Цзон. Там има полицаи и не пускат никого вътре. Не пуснаха дори и мен, въпреки че документите ми са в ред.

— Тогава ще го направим отвън, а те ще ни гледат как се молим за нашия приятел — каза Цзон на гостенката си.

Десет минути по-късно тя оправи стаята и беше готова за излизане. Полицейският участък беше на четири преки по-нататък в една обикновена сграда, която не се различаваше от другите по нищо, освен по надписа на вратата.

— Да? — каза полицаят на пропуска, когато забеляза с периферното си зрение хората, изправени до бюрото му. Вдигна очи от книжата пред себе си и видя жена и мъж приблизително на еднаква възраст.

— Аз съм Ю Чън — каза госпожа Ю и забеляза как изражението на полицая се смени.

— Вие сте съпругата на Ю Фаан?

— Точно така.

— Вашият съпруг е народен враг — добави уверено полицаят, но не беше много сигурен какво да каже по-нататък.

— Мисля, че не е бил такъв, но аз съм дошла само за тялото му, за да го кача на самолета и да го откарам у дома, където да бъде погребан от семейството му.

— Не знам къде е трупът — отвърна полицаят.

— Но той беше застрелян от полицай — намеси се Вен, — така че полицията е длъжна да предаде тялото. Ще бъдете ли така любезен, другарю, да се обадите по телефона, за да вземем тялото на нашия приятел? — Поведението му не даде никакъв повод на полицая на пропуска да се ядоса.

Но той не знаеше на какъв номер да се обади и затова набра вътрешен телефон на полицейското управление. Беше му неудобно да го прави пред двамата граждани, които стояха при бюрото, но нямаше как.

— Да? — отвърна един глас при третото продължително иззвъняване.

— Тук е сержант Янг от пропуска. При мен е Ю Чън, която търси тялото на съпруга си Ю Фаан. Трябва да й кажа къде да отиде.

Минаха няколко секунди, преди човекът оттатък да си спомни.

— А, да. Кажи й да отиде при реката Да Юнхъ. Тялото му беше кремирано и прахът разпръснат във водата снощи.

Народен враг или не, но не беше приятно да кажеш това на една вдовица, която вероятно изпитваше някакви чувства към него.

Сержант Янг остави телефона и реши да й съобщи новината.

— Тялото на Ю Фаан е било кремирано и прахът му разпръснат в реката, другарко.

— Това е жестоко — обади се веднага Вен.

Чън беше прекалено зашеметена, за да каже нещо в момента.

— Не мога да ви помогна с нищо — каза Янг на посетителите и отново заби поглед в книжата, за да им покаже, че трябва да си вървят.

— Къде е съпругът ми? — едва успя да промълви след 30 секунди Ю Чън.

— Тялото на съпруга ви беше кремирано и прахът му разпръснат — повтори Янг, без да я погледне, защото наистина не искаше да среща погледа й при тези обстоятелства. — Не мога да ви помогна с нищо повече. Трябва да си вървите.

— Искам обратно съпруга си — настоя тя.

— Той е мъртъв и тялото му е кремирано. Върви си! — повтори сержант Янг в желанието си тя да се махне и да го остави да си гледа работата.

— Искам съпруга си! — каза по-високо тя, като накара някои от присъстващите в чакалнята да погледнат към нея.

— Него го няма, Чън — каза Вен Цзон, хвана я за ръка и я поведе към вратата. — Хайде да излезем навън да се помолим за душата му.

— Но защо са го направили? Защо е … Защо са постъпили така? — За 24 часа това й дойде твърде много. Въпреки че беше спала през нощта, Ю Чън все още не беше дошла напълно на себе си. Мъжът, с когото беше живяла двайсет години, беше изчезнал, а сега не можеше да види дори урната с праха му. Беше твърде много, за да го разбере една жена, която досега не беше имала никаква работа с полицията и която не беше направила нищо против държавата, с изключение може би на факта, че се беше оженила за християнин, но какво лошо имаше в това. Някой от тяхното паство замислял ли беше нещо против държавата? Не. И защо я сполетя това нещастие? Почувства се така, сякаш невидим камион я беше блъснал при пресичане на улицата, а след това бяха решили, че вината е нейна. Зад невидимия камион следваше друг, още по-безмилостен от първия. Нямаше какво да направи. Нямаше с какво да отвърне, нито по съдебен или по някакъв друг начин. Дори не можеха да се върнат в апартамента й, който често бяха използвали като църква, за да се помолят за душата на Ю. Трябваше да се молят някъде другаде, но къде? Всичко с времето си. Тя и Вен излязоха навън, избягвайки погледите на хората в чакалнята, които ги пронизваха така, че почти ги усещаха физически. Скоро забравиха за тях. Яркото слънце навън също не подхождаше на деня, в който трябваше да се отправят молитви към Бога, а до този момент той оставаше безучастен. Слънчевите лъчи минаваха през клепачите й и прогонваха тъмнината, която беше по-подходяща за настроението й. Тя имаше билет за обратния полет до Хонконг и оттам до Тайпе, където можеше поне да си поплаче в присъствието на майка й, която също очакваше смъртта, защото беше над 90 години и беше много болна.

 

 

За Бари Уайз денят беше започнал отдавна. Колегите му в Атланта го засипаха с похвали в писмо, изпратено по електронната поща за предишния му репортаж. Според тях той можеше да му донесе нова награда „Еми“. Уайз обичаше да получава награди, но те не бяха основният му стимул. Това му беше работата. Дори не казваше, че се радва, защото новините, които съобщаваше, рядко бяха хубави и приятни. Просто това беше професията, която беше избрал. Онова, което да му харесва в нея, беше, че тя винаги поднасяше нещо ново. Като хората, които, събуждайки се, питат всеки ден какво ще гледат по Си Ен Ен — от резултати по бейзбол до екзекуции, така и той още със събуждането се питаше какво ще съобщи. Често имаше някаква представа откъде може да излезе репортаж и какво ще съдържа той в най-общи линии, но човек никога не можеше да бъде напълно сигурен, а и тръпката в работата му беше, че винаги може да се появи нещо ново. Беше се научил да се доверява на инстинктите си, въпреки че не можеше да разбере откъде се появяват и на какъв принцип действат. Днес те му припомниха, че един от хората, които застреляха пред очите му онзи ден, беше казал, че е женен и че съпругата му е в Тайван. Може би се беше върнала? Струваше си да провери. Опита се да накара хората в Атланта да разберат какво става във Ватикана, но тази задача щеше да бъде възложена на бюрото в Рим. Самолетът с тялото на кардинал Ди Мило беше на път за Италия, където някой щеше да се постарае пристигането му да бъде предавано пряко по Си Ен Ен и записът с репортажа щеше да бъде излъчен за целия свят най-малко десет пъти.

В хотелската стая имаше кафеварка и той си свари кафе, откраднато от бюрото на Си Ен Ен в Пекин. Както при много хора, пиенето на кафе му помагаше да мисли.

Добре, каза си той, тялото на италианския кардинал вече го няма. То беше затворено в контейнер и качено на „Боинг“ 747 на „Алиталия“, който сега вероятно беше някъде над Афганистан. Но какво е станало с трупа на китаеца, онзи баптистки проповедник, който беше застрелян в главата? Трупът му все щеше да е някъде, а той има паство. Каза също, че е женен. Значи има жена някъде и тя ще иска да прибере тялото, за да го погребе. Най-малко можеше да се опита да вземе интервю от нея… Щеше да бъде добър повод за Атланта да покажат отново записа с убийството. Беше сигурен, че е в черния списък на пекинските власти, но да вървят на майната си, помисли си Уайз, отпивайки от кафето. И без това не беше много приятно да е тук. Тези хора са заклети расисти. Дори минувачите по улиците се отдръпваха, когато го видеха да минава покрай тях. Никъде другаде не се отнасяха към чернокожите американци като към извънземни, дошли от друга планета. Тук всички изглеждат по един и същ начин, обличат се еднакво, мислят еднакво. По дяволите, тук трябва да дойдат малко чернокожи, за да разнообразят гледката. Трябва да има малко русокоси шведи, а също и италианци, които да отворят свестни ресторанти…

Обаче не беше негова работа да цивилизова света. Той просто трябваше да съобщава на хората какво става в него. На търговските преговори нямаше да се случи нищо, не и днес, помисли си Уайз. Днес той и неговият микробус със сателитната чиния на покрива щяха да се отправят към дома на преподобния Ю Фаан. Уайз действаше, подтикван от инстинктите си, нищо повече. А те рядко го подвеждаха.

 

 

Райън имаше пак свободна вечер. Но следващата щеше да бъде различна. Трябваше да произнесе още една проклета реч по въпросите на външната политика. Никой не му казваше защо не можеше да го направи от залата за пресконференции и да приключи с това, а и той не питаше, за да не изглежда (отново) като глупак пред Арни. Речта и темата й нямаше да имат нищо общо с хората, пред които щеше да я произнесе. Не може да няма някакъв по-лесен начин да се каже на света какво мисли той. Този път и Кети трябваше да дойде с него, а тя мразеше още повече тези неща. Те й пречеха да мисли върху проблемите на пациентите си, а тя бдеше над тях като лъв, току-що убил животно за обяд. Кейти често се оплакваше, че тази роля на първа дама й пречи да си гледа работата като хирург. Джак не й вярваше. Повечето жени бяха такива. На Кети просто й трябваше повод, за да се оплаче, а този беше по-подходящ от другите от ежедневието й, като например, че не може от време на време да приготви вечерята сама. Това й липсваше доста повече, отколкото на редица членки на феминисткото движение, които никога не си бяха давали труда да се научат да готвят. Кети в продължение на двадесет години се беше учила на готварско изкуство и когато времето й позволяваше (това се случваше рядко) се промъкваше в огромната кухня на Белия дом, за да обменя идеи и рецепти с главния готвач. В момента обаче се беше сгушила удобно в креслото и четеше картоните на своите пациенти, като отпиваше от време на време по някоя глътка от чашата с вино. Джак гледаше телевизия, но за разнообразие, не под погледа на охраната и прислугата.

Всъщност Райън не гледаше телевизия. Погледът му беше насочен към екрана, но мисълта му беше другаде. През последната година жена му се беше научила да познава това състояние. Беше нещо като сън с отворени очи, докато мозъкът се ровеше в някакъв проблем. Тя самата често го правеше, докато мислеше кой ще да е най-добрият начин за излекуване на даден пациент и същевременно се хранеше в докторското кафене на университета „Джон Хопкинс“. Представяше си картина, подобна на рисуваните филми на Уолт Дисни, симулираше проблема и търсеше начини за неговото преодоляване. Напоследък това ставаше все по-рядко. Благодарение на приложението на лазера в диагностиката, за което тя имаше личен принос, нещата бяха стигнали дотам, че с нея можеше да се справи и автомонтьор. Това беше нещо, за което тя и колегите й избягваха да говорят, защото имаше опасност да изгубят способността си да внушават на пациентите какво трябва да правят и те да го изпълняват.

По някаква причина този номер не минава при президента, помисли си Кети. Вярно е, че през повечето време Конгресът не му се противопоставяше, както се беше случвало с други президенти, но това беше така, защото исканията на Джак обикновено бяха много логични. И все пак имаше изключения, причините за които бяха най-тъпи. „Това може да е добре за страната, но не и за моя район, или…“ Всички забравяха, че когато бяха дошли във Вашингтон, се бяха заклели пред цялата страна, а не пред глупавите си малки райончета. Когато каза това на Арни, той много се смя и й изнесе лекция как ставаха нещата в реалния свят, „сякаш един лекар не знае как стават!“, възмущаваше се тя. Така че Джак трябваше да балансира между реалността и това, което не беше реалност, но би трябвало да бъде, за разлика от онова, което не беше реално и никога нямаше да бъде. Както стояха нещата във външната политика. Имаше много повече логика женен мъж да тръгне подир някоя фльорца, вместо да се опитва да спори с чужди държави. На фльорцата поне можеш да й кажеш, че след три-четири пъти всичко е свършило, но онези проклети държавни ръководители никога нямаше да променят глупавите си позиции.

В медицината има едно хубаво нещо, помисли си професор Райън. Лекарите навсякъде по света лекуват пациентите си по един и същ начин, защото човешкото тяло е еднакво навсякъде и лечението, което прилагаха в „Джон Хопкинс“, се практикуваше и в Берлин, Москва и Токио, въпреки че хората там изглеждаха по-различно и говореха на други езици. Ако това беше вярно, защо хората по света не можеха да разсъждават по един и същ начин? Нали мозъците им бяха еднакви? Сега беше неин ред да изсумти, както често правеше съпругът й.

— Джак? — каза Кети и остави картоните настрана.

— Да, Кети?

— За какво мислиш?

„Най-много ми се иска Елън Съмтър да беше тук с една цигара“, би могъл да отговори той. Ако Кети знаеше, че пуши тайно в Овалния кабинет, не го показваше, какъвто вероятно беше случаят, защото не беше от жените, които сами си търсят повод за разправии, а той вече не пушеше пред нея и пред децата. Просто Кети му позволяваше да се отдава на тази си слабост, стига да не прекалява. Но въпросът й беше свързан с причината, която го караше да изпитва нужда от никотин.

— За Китай, скъпа. Този път те наистина прехвърлиха всякакви граници, но, изглежда, не си дават сметка колко лошо е това.

— Как може убийството на онези двама души да не им изглежда нещо лошо? — попита Хирургът.

— Не всички ценят еднакво човешкия живот като нас, Кет.

— Китайските лекари, които съм срещала, го ценят. И те са лекари и ние разговаряме с тях като с такива.

— Предполагам. — Райън видя, че по телевизията започнаха да предават реклами, стана и се запъти към горната кухня, за да си налее още едно уиски. — Искаш ли да ти напълня чашата, скъпа?

— Да, благодаря — отвърна тя с широка усмивка.

Джак взе чашата на жена си. Значи утре нямаше да оперира. Беше започнала да харесва шардонето „Шато Мишел“, което за първи път бяха опитали в Кемп Дейвид. Тази вечер той пиеше царевично уиски „Уайлд търки“ с лед. Харесваше острия вкус на царевица и ръж. Беше освободил прислугата на горния етаж и щеше сам да си налее. Можеше дори да си направи сандвич с фъстъчено масло, ако пожелаеше. Донесе питиетата и докосна жена си по врата, което винаги я караше леко да потръпва.

— Какво ще стане в Китай?

— Ще разберем, както и всички останали, от Си Ен Ен. Понякога те реагират много по-мъдро от нашите разузнавачи. Освен това нашите шпиони, както и дилърите на „Уолстрийт“, не могат да предвиждат бъдещето. — „Ако имаше такъв човек в банката «Мерил Линч», лесно щяха да го разберат кой е“, помисли си Джак. „Всички милионери щяха да се наредят на опашка пред вратата му.“

— А ти какво мислиш?

— Разтревожен съм, Кет — призна Райън и седна обратно на мястото си.

— От какво?

— От това как ще трябва да реагираме, ако те отново направят някоя глупост. Не можем да ги предупредим, а това означава, че нещата със сигурност ще се влошат, защото тогава ще направят някоя истинска тъпотия само за да ни покажат колко са силни. Държавите действат по този начин. Не можем да разговаряме с тях като с нормални хора. Онези, които вземат решенията там, мислят с…

— Пишките си ли? — помогна му тя и леко се засмя.

— Да — потвърди Джак и кимна с глава. — Много от тях вървят навсякъде подир пишките си. Имаме сведения, че някои чуждестранни ръководители имат такива навици, заради които биха ги изхвърлили от всеки порядъчен публичен дом по света. Те просто искат да покажат пред всички какви мъже са и за да го постигнат, се държат като животни в обор.

— Със секретарките си ли?

— С много от тях — кимна Райън. — Председателят Мао обичаше да чука дванадесетгодишни девственици и да ги сменя като носни кърпички. Предполагам, че на неговата възраст едва ли е можел да направи нещо повече от…

— Тогава не е имало виагра, Джак — напомни му Кети.

— Да не мислиш, че тя ще помогне светът да стане по-цивилизован? — попита той, извръщайки се с усмивка към жена си, която беше лекарка. Не вярваше, че ще стане така.

— Е, може би поне ще предпази много дванадесетгодишни девици.

Джак погледна часовника си. След половин час щеше да си легне. Дотогава можеше да погледа още малко телевизия.

 

 

Рътлидж току-що се беше събудил. Под вратата му беше пъхнат плик, който той взе и отвори. Беше официалното комюнике на Министерството на външните работи с инструкциите му за деня, които не се различаваха много от тези, които беше получил предния ден. Не трябваше да прави никакви отстъпки, а те бяха маслото, което можеше да накара преговорите с КНР да потръгнат. Трябва да им дадеш нещо, ако искаш и ти да получиш. На китайците, изглежда, никога не им идваше наум, че понякога трябва да стане обратното. Рътлидж се отправи към банята, като се питаше дали така е било и при преговорите с германските дипломати през май 1939 година. Би ли могъл някой да предотврати онази война? Вероятно не. Някои държавни ръководители бяха прекалено тъпи, за да схванат какво им казват техните дипломати, или пък просто на някои хора войната им харесваше. Е, дори и дипломацията има предел на възможностите си.

След половин час сервираха закуската. През това време Рътлидж беше успял да се изкъпе и да се избръсне до синьо. Всички от екипа му вече бяха в трапезарията и повечето четяха вестници, за да научат какво става вкъщи. Вече знаеха или поне си мислеха, че знаят какво ще стане тук. Едно голямо нищо. Рътлидж беше съгласен с тази оценка. Обаче и той грешеше.