Том Кланси
Мечката и драконът (3)

2.
Мъртвата богиня

Тук е станало всичко, помисли си Честър Номури. Огромният площад „Тянанмън“, „Небесното спокойствие“, с масивните стени от дясната му страна приличаше… на какво? Замисляйки се, той си даде сметка, че не може да го сравни с нищо. Ако някъде по света имаше подобно място, той никога не го беше посещавал и дори не беше чувал за него.

Самите павета като че ли бяха напоени с кръв. Имаше чувството, че усеща миризмата й, въпреки че бяха минали повече от десет години от голямата протестна демонстрация срещу правителството на студенти, които бяха почти на неговата възраст, когато той беше в Калифорния. Те не бяха протестирали толкова против формата на държавно управление, колкото против корупцията на най-високо равнище и както би могло да се очаква, техните действия бяха изключително опасни за корумпираните. В повечето случаи ставаше така. И на Изток, и на Запад човек трябваше да бъде предпазлив, когато критикува властимащите, но това място тук беше най-опасно от всички поради многовековната си история, изпълнена със случаи на бруталност. Тук тя беше нещо, което би могло да се очаква…

… но при първия опит да се прибегне до нея на този площад войниците, на които бе наредено да разпръснат демонстрантите, не бяха се подчинили. Това сигурно е уплашило управляващите в техните луксозни кабинети, защото когато някои от изпълнителните органи на държавата отказват да се подчинят на нарежданията на нейното ръководство, започва нещо, което се нарича „революция“, а точно тук, на това място, вече е имало такава. Изпратените първоначално войници са били върнати в казармите и заменени с други, млади войници (всички войници са млади, припомни си Номури), докарани от по-далечни места. Те още не са били повлияни от думите и мислите на техните връстници, които протестирали на площада, не им симпатизирали, нито пък имали желание да се запитат защо правителството, което им беше дало оръжие и униформи, ги кара да посегнат на тези хора, вместо да се вслуша в онова, което казват… Така че те са действали като безмозъчни автомати, каквито са били обучени да бъдат.

Само на няколко метра от него минаха, марширувайки, войници от Народноосвободителната армия със странно изражение на лицата, каквото имат восъчните кукли. В зелените си вълнени униформи те не изглеждаха съвсем като хора. На Чет му се сториха като гримирани и му се прииска да види лицата им по-отблизо, за да провери дали е така. Той се извърна и тръсна глава. Не беше дошъл за това в Китай със самолет на японските авиолинии. Не беше никак лесно да си издейства тази командировка от фирмата „Нипон електрик къмпани“ (НЕК). Щеше да му бъде трудно да съчетае двете задачи — на изпълнителен директор от среден ранг в НЕК и на оперативен агент на ЦРУ. За да успее във второто начинание, трябваше да се справи добре с първото, а за да стане това, трябваше да се представи като типичен японски чиновник, който е готов да даде всичко от себе си за доброто на фирмата. Е, най-малко поне трябваше да оправдае двете си заплати, а японската не беше никак лоша. Особено при сегашния разменен курс на долара.

За Номури поставената задача беше знак за голямо признание на способностите му, но и признак на отчаяние. Той беше успял да изгради в Япония агентурна мрежа със сравнително скромни възможности, за която сега щяха да отговарят други агенти на ЦРУ. Но Управлението не можеше да установи шпионска мрежа тук, в Китайската народна република. От Ленгли не бяха успели да вербуват много американци от китайски произход, а един от онези, които привлякоха, сега се намираше във федерален затвор, след като се беше оказал двоен агент. Беше безспорен факт, че в някои федерални ведомства расистките настроения бяха нещо нормално, и в щаба на ЦРУ се отнасяха с голямо подозрение към американците от китайски произход. В това отношение той не можеше да направи нищо, но не можеше да претендира, че самият е китаец. На някои полуслепи расисти от европейски тип всички с дръпнатите очи им изглеждат еднакви, но тук, в Пекин, Номури, чието потекло бе сто процента японско (макар и в южнокалифорнийски вариант), се открояваше така, както ако беше Майкъл Джордън. А за един разузнавач без дипломатическо прикритие този факт едва ли му помагаше да се чувства удобно, особено като се има предвид колко активно и добре организирано е Китайското министерство на държавна сигурност (МДСК). В този град то беше не по-малко могъщо от КГБ в Москва и вероятно беше също толкова безмилостно. Номури си припомни, че в Китай от хиляди години имат практика да подлагат на мъчения престъпници и всякакви други хора, които не обичат, така че неговият произход едва ли щеше да му бъде от полза. Китайците поддържаха делови връзки с японците, защото за тях това беше удобно или поточно необходимо, но двете страни никак не се обичаха. През Втората световна война Япония беше избила повече китайци, отколкото Хитлер евреи — факт, на който по света се отдава малко значение, с изключение, разбира се, в Китай, но той само се прибавяше към расовоетническата антипатия, която водеше началото си още от времето на Кубла хан^[1].

Но той беше свикнал да се приспособява. Навремето си мислеше, че постъпва в ЦРУ, за да служи на родината си и за да се позабавлява. Обаче след това разбра колко опасна и сериозна работа е оперативното разузнаване и какво изпитание е да се вмъкваш на места, в които не би трябвало да бъдеш, да се докопваш до информация, до която не би трябвало да имаш достъп, и след това да я предаваш на хора, които не би трябвало да разполагат с нея. Дългът към родината не беше единственото нещо, което го караше да се занимава с тази работа. Другото нещо беше тръпката, вълнението, че знаеш неща, които другите не знаят, че побеждаваш хора на техен терен и с тяхната игра.

В Япония той приличаше на всеки друг японец. Тук, в Пекин, обаче не беше така. Беше с няколко сантиметра по-висок от средния китаец, а това се дължеше на начина на хранене като малък и на американското отглеждане. Беше и по-добре облечен. Дрехите му бяха по западната мода. С тях щеше да се оправи някак, но с лицето си нямаше да може. Помисли, че за начало трябва да смени прическата си. Така поне нямаше да се набива в очи, гледан отзад, а и би могъл да се отърве от някой преследващ го агент на държавна сигурност. Имаше на разположение кола, за която плащаше японската фирма, но беше решил да си вземе и велосипед, и то китайско производство, а не някое скъпо европейско колело. Ако го попитат защо го прави, щеше да обясни, че е добър начин за раздвижване и в края на краищата това е един чудесен социалистически велосипед. Нямаше съмнение, че тук щяха да му задават подобни въпроси и присъствието му нямаше да мине незабелязано. Номури си даваше сметка, че в Япония беше започнал да става немарлив и прекалено спокоен при ръководенето на агентурната си мрежа. Там той знаеше, че може да се скрие в някоя сауна и да разговаря не за бизнес, а за жени, спорт и много други неща. В Япония всяка делова дейност се пазеше до известна степен в тайна. Дори с близки приятели, с които можеше да обсъжда недостатъците на жените им, един японски служител не говореше какво става в работата му, докато то не бъде оповестено публично. А това беше добре за сигурността на разузнавача.

Като се оглеждаше наоколо подобно на останалите туристи, Номури се чудеше как ще се справи с подобни неща тук. Най-вече забелязваше погледите, които се спираха на него, докато вървеше от единия до другия край на огромния площад. Как ли е изглеждало това място, когато тук са били танковете? Спря за момент и си припомни… Било е точно тук… Човекът с дипломатическо куфарче и пазарска чанта в ръце, който спрял колоната танкове просто като стоял там… Защото дори и редникът, седнал на мястото на водача в танка Т-80 — китайско производство, не дръзнал да прегази човека, каквото и да му крещял капитанът в наушниците от командната кула. И все пак това се беше случило точно тук. Разбира се, по-късно, след около седмица, човекът с куфарчето и пазарската чанта бил арестуван от органите на държавна сигурност, както потвърдиха източниците на ЦРУ. Бил отведен и разпитван, за да се разбере какво го беше накарало да заеме толкова явна и толкова глупава политическа позиция както срещу правителството, така и срещу въоръжените сили на родината му. Вероятно разпитите са продължили известно време, мислеше си агентът от ЦРУ, застанал там, където смелият мъж беше отстоявал убежденията си. Разпитващите го от държавна сигурност не биха могли да повярват, че е действал самостоятелно и по своя воля… Това беше нещо, което не се поощряваше от комунистическия режим и беше напълно непонятно за онези, които налагаха волята на държавата на другите, които нарушаваха нейните правила. Който и да е бил, сега човекът с куфарчето беше мъртъв. Източниците бяха напълно категорични в това. Един служител на държавна сигурност го бе казал със задоволство по-късно пред някой, който имаше косвена връзка с Америка. Бяха го застреляли с куршум в тила, а неговото семейство — жена му и малкият му син, според източника трябвало да плати патрона от пистолета, с който бил екзекутиран съпругът и бащата, контрареволюционерът и държавният враг. Такова беше правосъдието в Китайската народна република.

Как викаха тук на чужденците? Варвари. Да, спомни си Номури, разбира се, вилбур. Митът, че те се отнасят с безразличие към чужденците, беше толкова жив тук, колкото и на „Курфюрстендам“ в Берлин по времето на Хитлер. Расизмът навсякъде по света е един и същ. Безразсъден. Това беше един урок, на който неговата страна беше научила света, помисли си Честър Номури, въпреки че самата Америка не беше усвоила напълно този урок.

 

 

Тя е проститутка, и то много скъпа, каза си Майк Рейли, седнал в стола си зад стъклената стена. Косата й беше необикновено изрусена в скъп фризьорски салон в Москва, но имаше нужда от допълнителна обработка, защото се забелязваха тъмнокафявите корени. Обаче този цвят отиваше на скулите и очите. Толкова сини женски очи не беше виждал никъде. Цветът сигурно привлича постоянните й клиенти, помисли си той, но не и изражението на лицето. Тялото й като че ли беше изваяно от атинския скулптор Фидий и можеше да принадлежи на богиня, беше цялото като изтъкано. Краката бяха по-слаби, отколкото ги предпочитат руснаците, но вероятно щяха да бъдат възприети много добре в Холивуд и на „Вайнстрийт“, ако този квартал все още минаваше за добър…

… обаче изразът в прекрасните й очи би накарал да спре да бие и сърцето на маратонец. Какво правеше проститутките да изглеждат така? Рейли разтърси глава. Навремето не му се беше случвало да се занимава често с този вид престъпление и не се чувстваше голям познавач на практикуващите го. Това нарушение беше от компетенцията на местните ченгета. Изразът в очите й плашеше. Предполагаше се, че само мъжете могат да бъдат хищници, но тази жена напълно опровергаваше подобни твърдения.

Казваше се Таня Богданова. Беше споменала, че е на двадесет и три години. Имаше лице на ангел и тяло на кинозвезда. Но агентът на ФБР не можеше да каже същото за душата и сърцето й. Може би тя просто се различава от обикновените хора, често срещащо се явление при закоравелите престъпници. А може би я бяха изнасилили още като малка. Но дори и на двадесет и три години, ако се съди по това как гледа този, който я разпитва, детството й изглеждаше нещо твърде далечно. Рейли погледна в полицейското й досие. В него имаше само една снимка. Беше черно-бяла и правена отдалеч. На нея тя беше до някакъв мъж, може би с някой Иван, помисли си Рейли и веднага му стана неприятно. На тази снимка лицето й беше оживено, младежко и така примамливо, като на Ингрид Бергман в ролята на Боги от „Казабланка“. Таня би могла да стане актриса, каза си Рейли. Ако тази зад стъклената стена беше истинската Таня, което беше много вероятно, то тогава онази от снимката беше поза. Там тя играеше роля, беше една илюзия, при това прекрасна, но потенциално много опасна и лъжовна за някой, който би бил запленен от нея. Онази млада жена зад витрината, през която можеше да се вижда само от едната страна, би могла да откъсне с нокти топките на някой мъж и да ги изяде сурови, преди да отиде на следващата си среща в новия московски хотел „Четирите сезона“.

— Кои бяха враговете му, Таня? — попита следователят в стаята за разпити.

— Приятелите му ли? — повтори с досада въпроса тя. — Той нямаше такива. Но имаше много врагове. — Говореше интелигентно, почти изтънчено. Вероятно и английският й беше отличен. Без съмнение, той й е нужен за клиентите и вероятно това им струваше още няколко долара, германски марки, английски лири или евро, изобщо хубава, твърда валута, за която тя вероятно правеше и отстъпка. Без съмнение кокетно се усмихваше, когато го съобщаваше на своя Джон, Жан, Йохан или Иван. Преди или след? — запита се Рейли. Никога не беше плащал за жени, но като гледаше Таня, разбираше защо някои хора може би…

— Каква й е тарифата? — попита той шепнешком Провалов.

— Повече, отколкото бих могъл да си позволя — отвърна недоволно лейтенантът детектив. — Някъде около шестстотин евро, може би повече за цялата нощ. За отбелязване е, че медицинското й свидетелство е чисто. Има най-разнообразен избор от качествени презервативи в чантата си — американски, френски и японски.

— Какъв е произходът й? Да не би да се е занимавала с балет или нещо подобно? — попита агентът от ФБР, явно имайки предвид нейната грация.

Провалов леко се развесели.

— Не, циците й са твърде големи за това, а е и много висока. Бих казал, че тежи някъде около петдесет и пет килограма, а това е много за нежните феички от Болшой театър, за да ги повдигат и подхвърлят натам-натам. Би могла да стане модел в нашата непрекъснато развиваща се модна индустрия, но не е станала. Що се отнася до произхода й, той е съвсем обикновен. Баща й е починал, бил е фабричен работник, майка й, която също е починала, е работила в универсален магазин. И двамата са умрели от непрекъснато пиене. Нашата Таня пие умерено. Изкарала е училището на държавни разноски, но не е била особено прилежна. Няма никакви роднини. Нашата Таня е съвсем сама на света, и то от доста време. Работила е за Распутин почти четири години. Съмнявам се, че от Школата на врабчетата е излязла по-добра проститутка от тази. Григорий Филипович сам я е използвал много пъти. Не сме сигурни дали за секс, или просто за да се появява на обществени места с нея, а тя става за тази работа. Но дори да е бил привързан към нея, както можа да се увериш, тя не му е отвръщала със същото.

— Има ли някой, който да й е близък?

Провалов поклати глава.

— Не ни е известно. Не знаем дори да има приятелка.

Разпитът си беше чисто губене на време. Все едно да ловиш костур в добре зарибено езеро, помисли си Рейли. Това беше един от общо двадесет и седемте разпита досега във връзка със смъртта на Г. Ф. Овсеенко. Изглежда, всички бяха забравили факта, че в колата загинаха още две човешки същества, но те вероятно не са били обект на нападението. Нещата не се проясняваха. Това, от което имаха нужда, беше самосвалът, в него можеха да се открият физически доказателства. Като повечето агенти на ФБР Рейли вярваше във веществените улики, в нещо, което можеш да държиш в ръка и да го подадеш на съдията или на членовете на съдебния състав, за да им покажеш, че то едновременно потвърждава извършването на престъплението и доказва кой е извършителят. От друга страна, свидетелите очевидци често пъти се оказваха лъжци, а в най-добрия случай бяха лесно обърквани от адвокатите на защитата и затова ченгетата и съдиите рядко им се доверяваха. В камиона може би имаше останки от изстрела с гранатомета, може би имаше пръстови отпечатъци по омазана с машинно масло опаковъчна хартия, с която руснаците често обвиват оръжията си, може би имаше нещо друго. Най-добре беше да се открие някой фас, хвърлен от шофьора или от стрелеца, защото чрез него ФБР можеше да направи сравнителен анализ на ДНК от останките от слюнка. Това беше един от най-добрите нови трикове на Бюрото (при вероятност 600 милиона към едно беше трудно за някой да оспорва такова доказателство, дори и за високоплатен адвокат от защитата). Един от любимите проекти на Рейли беше да внесе технология за изследване на ДНК за руската милиция, обаче тя трябваше да поеме разходите за лабораторното оборудване, което щеше да се окаже проблем, защото руснаците, изглежда, нямаха пари за нищо важно. Сега те разполагаха единствено с останки от бойната глава на изстреляния снаряд. Чудното беше колко много от тях бяха се запазили при изстрелването и детонацията. Открит беше дори серийният номер, който беше проследен, въпреки че беше съмнително, че това малко указание щеше да ги доведе до някъде. Но всичко трябваше да се проверява, защото човек не знае кое ще се окаже ценно и кое не, докато не стигне до финала. Той обикновено беше пред бюрото на съдията и дванадесетте съдебни заседатели в бокса от дясната страна. Тук, в Русия, от процедурна гледна точка нещата бяха по-различни, но той се опитваше да накара руските ченгета, на които даваше съвети, да разберат едно нещо — че целта на всяко разследване е произнасянето на присъда. Те започваха да разбират това, повечето бавно, няколко души по-бързо. Започнаха също да схващат, че да ритнеш някой заподозрян в топките така, че да заседнат в гърлото му, не е ефикасно средство за разпит. Русия имаше конституция, обаче тя все още не се зачиташе твърде много от обществото и вероятно така щеше да продължи още доста време. Идеята за върховенството на закона в тази страна беше толкова чужда, колкото някой марсианец.

„Проблемът, помисли си Рейли, е, че нито той, нито някой друг знаеше колко време ще е необходимо на руснаците да догонят останалия свят.“ Тук имаше много неща, от които да се възхити човек, особено що се отнася до изкуствата. Благодарение на дипломатическия си статут Рейли и съпругата му често получаваха гратисни билети за концерти (той ги харесваше) и за балетни представления (които тя обожаваше), които бяха наистина на световно равнище… Обаче останалите неща в тази страна продължаваха да изостават. Някои от по-старите служители на ЦРУ в посолството, които са били тук преди разпадането на Съветския съюз, твърдяха, че имало невероятни подобрения. Но ако това беше вярно, казваше си Рейли, то тогава онова, което е било тук преди, е било направо ужасно за гледане, въпреки че дори и тогава Болшой театър си бил пак Болшой театър.

— Това ли е всичко? — попита Таня в стаята за разпита.

— Да, благодаря, че дойдохте. Може пак да ви се обадим.

— Търсете ме на този номер — каза тя и подаде визитната си картичка. — Той е на мобифона ми. — За тези, които имаха твърда валута, това беше една нова придобивка, а Таня явно имаше такава.

Разпитът се водеше от млад сержант от милицията. Той любезно стана и отиде до вратата, за да я отвори пред нея, демонстрирайки онази галантност пред Богданова, която беше свикнала да очаква от мъжете. При тези от Запада тя се дължеше на физическите й данни. Нейните съотечественици се впечатляваха повече от облеклото й, което я издигаше в очите им. Рейли наблюдаваше очите й, докато тя излизаше от стаята. Изражението беше на дете, което е очаквало да го хванат за някаква пакост, но не бяха успели. Усмивката й казваше „колко глупав е баща ми“. Тя съвсем не подхождаше на това ангелско лице, но се видя съвсем ясно от другата страна на стъклената стена.

— Олег?

— Да, Миша? — обади се Провалов.

— Тази жена е мръсница. Тя е играч — каза Рейли на английски. — Провалов разбираше езика на американските ченгета.

— Съгласен съм, Миша, но не разполагам с нищо срещу нея.

— Сигурно, обаче няма да е зле да я държите под око.

— Ако можех да си го позволя, бих направил и нещо повече, Михаил Иванич.

— Е, това вече го чух — отвърна развеселен Рейли.

— Обаче сърцето й е като буца лед.

— Безспорно — съгласи се агентът от ФБР. Играта й в най-добрия случай беше опасна, а в най-лошия — смъртоносна.

 

 

— И така, с какво разполагаме? — попита Ед Фоли няколко часа по-късно от кабинета си на отсрещния бряг на реката във Вашингтон.

— Засега почти с нищо — отговори Мери Пат на въпроса на съпруга си.

— Джак иска бързо повече информация по въпроса.

— Кажи на президента, че действаме възможно най-бързо, но всичко, с което разполагаме засега, е от официалния аташе. Той е гъст с местните ченгета, но и те, изглежда, не знаят много. Някой може и да се е опитал да убие Сергей Николаич, но според аташето обектът е бил Распутин.

— Предполагам, че е имал доста врагове — съгласи се директорът на Централното разузнавателно управление.

 

 

— Благодаря ви — каза вицепрезидентът в края на речта си в препълнената зала във футболната база на Оле Мис. Целта на речта беше да съобщи, че в голямата корабостроителница „Литън“, на брега на Мексиканския залив в щата Мисисипи, ще се строят осем разрушителя, което означаваше работни места и пари за щата. Това бяха много важни неща за губернатора, който сега ръкопляскаше прав така, като че ли футболният отбор на Оле Мис току-що беше сразил този на Тексас в шампионата за купата „Котън Боул“. Тук се отнасят много сериозно към спорта, а и към политиката, припомни си Роби и потисна една ругатня по адрес на сегашната си смешна професия. Тя много му приличаше на средновековен пазарлък насред селския площад, където три добри прасета се разменят за една крава и халба горчива бира в добавка. Така ли се управляваше тази страна? Той изсумтя и поклати глава. Е, и във флота имаше политика и той се беше издигнал там много високо, но го беше постигнал с това, че беше невероятно добър морски офицер и най-страхотният летец-изтребител, който някога бе заставал пред катапулта за излитане на палубата на самолетоносач. Даваше си сметка, че докато чака да бъде изстрелян от катапулта, всеки летец-изтребител се чувстваше по абсолютно същия начин, само че в неговия случай той беше напълно прав в самооценката си.

Последваха задължителните ръкостискания от трибуната под зоркия поглед на хората от охраната му, всичките с черни очила, след това премина по стълбите и през задния вход до колата, където чакаше друга група въоръжени мъже. Оглеждат се внимателно наоколо, както някога стрелците на бомбардировач В-17 са се оглеждали над Швайнфюрт, помисли си вицепрезидентът. Един от тях задържа вратата отворена и Роби влезе вътре.

— Котаракът тръгва — каза в микрофона шефът на вицепрезидентския кортеж и колата потегли.

Роби взе бележника си, когато лимузината излезе на шосето за летището.

— Да се е случило нещо важно във Вашингтон?

— Не са ме уведомявали — отвърна агентът от специалната служба за охрана.

Джексън кимна. За него се грижеха способни хора. Предполагаше, че шефът на охраната има чин капитан, а останалите вероятно са лейтенанти и той се отнасяше се с тях като такива. Бяха младоци, но ги биваше. Бяха добре обучени професионалисти, които си заслужаваха по някоя усмивка или кимване в знак на одобрение, когато си свършеха работата както трябва, а това беше почти винаги. Повечето от тях биха станали добри летци, а останалите вероятно добри моряци. Накрая колата спря при заобиколения от още охранители реактивен VC-20B в един отдалечен край на гражданското летище. Шофьорът паркира само на седем-осем метра от стълбата.

— Вие ли ще ни карате към къщи, сър? — попита шефът на охраната, подозирайки какъв ще бъде отговорът.

— Можеш да си заложиш задника, че ще е така, Сам — отвърна с усмивка шефът.

Това не се хареса на капитана от военновъздушните сили на САЩ, който беше вторият пилот на самолета, а и на подполковника, който беше командир на модифицирания „Гълфстрийм“. Вицепрезидентът обичаше при всички полети да държи кормилото, а подполковникът поемаше радиото и следеше уредите. Разбира се, през повечето време самолетът летеше на автопилот, но независимо от това дали седеше в креслото отдясно или не, Джексън държеше да бъде главният пилот по време на полет и нямаше начин да му се откаже. Резултатът от това беше, че капитанът сядаше на задната седалка, а подполковникът на тази отляво и не му оставаше нищо друго, освен да мастурбира. Голяма работа, помисли си последният, вицепрезидентът умееше да разказва забавни истории, а и беше сравнително добър при кормилото за един морски бълвоч.

— Отдясно чисто — каза след няколко минути Джексън.

— Отляво чисто — отвърна пилотът, потвърждавайки това, което му сигнализираше застаналият пред самолета регулировчик.

— Включвам първи — рече след това Джексън, а тридесет секунди по-късно добави: — Включвам втори.

Лентата от изгорели газове отзад беше равномерна.

— Изглежда добре, сър — докладва подполковникът от ВВС. Гълфстриймът имаше двигатели „Ролс Ройс Спей“ — същите, каквито някога използваше английската версия на изтребителя F-4 — „Фантом“, но по-надеждни.

— Кула, тук Еър форс две, готов за рулиране.

— Еър форс две, тук Кула, разрешено рулиране по коридор номер три.

— Роджър, Кула Еър форс две, потвърждавам рулиране по коридор три.

Джексън отпусна спирачките и самолетът потегли. Двигателите едва работеха, но въпреки това изразходваха огромно количество гориво. На самолетоносача, помисли си Джексън, има хора в яркожълти якета, за да те насочват. Тук трябва да следваш диаграмата, посочена на картата, закачена пред кормилото, за да стигнеш до желаното място, като през цялото време се оглеждаш да не би някой идиот с „Чесна“ 172 да се юрне и да ти пресече пътя като някоя бездомна котка на паркинга на супермаркет. Стигнаха края на пистата за излитане и се обърнаха, за да застанат с лице към нея.

— Кула, тук Спатия, искам разрешение за излитане — изпусна се, без да се усети, Джексън.

Последва смях.

— Еър форс две, това не ви е самолетоносачът „Ентърпрайз“ и тук ние нямаме катапулти за излитане, обаче разрешавам да потеглите, сър.

В отговора също се усети леко хихикане:

— Роджър, Кула, Еър форс две потегля.

— Вашата позивна „Спатия“ ли беше? — попита командирът на самолета, когато VC-20B се понесе по пистата.

— Лепнаха ми я още като новобранец и оттогава не ми излиза от ума. — Вицепрезидентът поклати глава. — Господи, колко време мина.

— Скорост — едно, сър — каза седналият отляво офицер от ВВС. След това добави: — Смяна на скоростта.

При втората команда Джексън изтегли назад кормилото и самолетът се отдели от земята. Подполковникът дръпна ръчката за прибиране на колесника, а Джексън размърда щурвала с около сантиметър вляво и вдясно, накланяйки леко крилата на едната и на другата страна, за да се увери, че самолетът му се подчинява. След три минути гълфстриймът беше вече на автопилот и всичките му завои, набиране на височина и хоризонтален полет на десет хиляди метра бяха предварително програмирани.

— Досадно, нали?

— Думата сигурност може да се замени и с тази, сър — отговори офицерът от ВВС.

Виж го ти, боклукът му с боклук, помисли си Джексън. Никой летец-изтребител не би изрекъл подобно нещо на глас. Откога летенето стана… е, Роби трябваше да си признае, че винаги закопчаваше безопасния колан, преди да подкара колата и никога не беше правил нещо безразсъдно, дори и с изтребител. Обаче му беше обидно, че този самолет, както почти всички от по-новите, върши толкова много от това, за което е обучен да прави сам. Можеше дори да се приземи сам… Е, и във военноморския флот самолетите на самолетоносачите имаха такива системи, но никой истински пилот от военноморската авиация не ги използваше, освен ако не му наредят, нещо, което Робърт Джеферсън Джексън винаги беше успявал да избегне. Това пътуване щеше да бъде записано в летателния дневник като време на командващ полет, обаче на практика нямаше да бъде така. Вместо него командваше един микрочип, а неговата истинска роля беше да вземе съответни мерки, ако нещо се случи. Обаче нищо не се случваше, дори и с проклетите двигатели. Някога турбореактивните двигатели издържали само девет-десет часа работа и трябвало да бъдат заменяни. Сега има двигатели „Спей“ на самолетите „Гълфстрийм“, които изкарват по дванадесет хиляди часа. Има един, който издържал тридесет хиляди часа и от „Ролс Ройс“ поискали да го откупят обратно. В замяна предлагали безплатно съвършено нов самолет, защото инженерите искали да разглобят стария, за да разберат какво точно са направили, за да издържи толкова дълго. Но както би могло да се очаква, собственикът упорито отказвал да се раздели с него. Останалите компоненти на гълфстрийма са също толкова надеждни, а електрониката в него е направо съвършена. Джексън добре съзнаваше това, докато наблюдаваше цветния екран на метеорологичния радар. В момента той бе оцветен в приятелското и успокояващо черно, което показваше, че до пристигането им във военновъздушната база Андрюс край Вашингтон вероятно ги очаква спокоен полет. Засега нямаше инструменти, които да откриват турболентността, обаче на височината, на която летяха, това се случваше твърде рядко, а и Джексън не беше от тези, на които им се гади във въздуха. Но ръката му винаги беше на сантиметри от кормилото, в случай че стане нещо неочаквано. Понякога той се надяваше наистина да се случи нещо, защото то би му дало възможност да покаже колко добър летец е… но нищо не се случваше. От младежките години, когато летеше на изтребител F-4 N-„Фантом“ и след това вече като зрял мъж на изтребителя F-14 „Томкет“, летенето се беше превърнало в нещо много рутинно. А може би така беше по-добре. По това няма спор, каза си той.

— Господин вицепрезидент? — Беше гласът на сержантката, която отговаряше за комуникациите на VC-20B.

Роби се извърна и видя, че държи лист хартия.

— Да, сержант?

— Току-що дойде спешно съобщение на принтера. — Тя протегна ръка и Роби взе листа.

— Подполковник, поемете за малко командването — каза вицепрезидентът на летеца отляво.

— Поемам командването — потвърди подполковникът, докато Роби четеше.

Беше винаги едно и също, въпреки че всъщност беше винаги различно. От външната страна на листа пишеше строго поверително. Някога Джексън много се беше впечатлил, когато разбра, че показването на лист с такъв гриф на неподходящ човек можеше да го прати направо във федералния затвор в Лийвънуърт, тъй като тогава затворът за военните моряци в Портсмут, щата Ню Хемпшир, вече беше закрит. Но сега като висш представител на властта във Вашингтон той знаеше, че може да покаже почти всичко на някой репортер от в. „Вашингтон поуст“ и нищо нямаше да му се случи. И това не беше защото стои по-високо от законите, а защото той беше един от хората, които решаваха какво означават те. Оказа се, че в конкретния случай това, което беше толкова дяволски секретно, всъщност беше съобщението, че ЦРУ не успяло да научи абсолютно нищо ново за възможния опит да се посегне върху живота на руския шпионски бос, а това от своя страна означаваше, че и никой друг във Вашингтон не знае нещо повече…