Том Кланси
Мечката и драконът (27)

26.
Стъклени къщи и скали

Фан Ган работи до късно този ден по същата причина, поради която Вашингтон започна рано работа. Мин не беше записала неговите паметни бележки и компютърът й не ги беше изпратил в Мрежата по времето, в което това обикновено ставаше, но Мери Пат получи нейния имейл в 9,45. Тя го прочете, направи копие за съпруга си Ед и след това бързо предаде съобщението по секретния факс за Белия дом, а там Бен Гудли го занесе в Овалния кабинет. В придружителния текст нямаше първоначалния коментар на Мери Пат, след като беше прочела съобщението: „О, мамка му…“

— Тези минетчии — изруга Райън, изненадвайки Андреа Прайс, която тъкмо тогава се намираше в кабинета.

— Трябва ли да знам нещо, сър? — попита тя.

Гласът му прозвуча така гневно.

— Не, Андреа, става въпрос за съобщението на Си Ен Ен тази сутрин. — Райън млъкна и се изчерви, когато се усети, че отново го беше чула да дава воля на гнева си, и то по такъв начин. — Между другото, как я кара съпругът ти?

— Залови онези банкови крадци във Филаделфия, без да бъде даден нито един изстрел. Малко бях обезпокоена.

Райън се усмихна.

— Не бих искал да се изправя срещу пистолета на твоя човек. Кажи ми видя ли какво предадоха по Си Ен Ен тази сутрин?

— Да, сър, в командния пост имаме запис от него, който отново пуснахме.

— Какво ти е мнението?

— Ако бях там, сигурно щях да извадя револвера си. Това беше хладнокръвно убийство. Такива неща са доста неприятни за гледане по телевизията, сър.

— Така е — съгласи се президентът. За малко да я попита какво според нея би трябвало да направи по въпроса. Райън уважаваше госпожа О’Дей (в работата тя продължаваше да е известна с фамилното си име Прайс), но нямаше да е честно да я кара да взема отношение по външнополитически въпроси, а освен това вече беше решил каква да е позицията му. Обади се на Адлер по прекия телефон.

— Да, Джак? — Само един човек можеше да се обажда по пряката линия.

— Какво мислиш за изпратеното от Зорге?

— За съжаление, не съм изненадан. Би трябвало да очакваме, че ще излязат с единна позиция.

— И какво ще правим? — настоя Фехтовачът.

— Ще кажем каквото мислим, но трябва да се постараем да не влошим нещата повече, отколкото са — отвърна държавният секретар, предпазлив както винаги.

— Добре — каза без особен ентусиазъм Райън, въпреки че очакваше тъкмо такъв съвет от държавния секретар. Затвори телефона. Спомни си съвета на Арни, че президентът не може да дава воля на чувствата си, но беше прекалено да се иска това от него. В какъв момент би могъл да реагира както всеки нормален човек? Кога щеше да престане да действа като някакъв робот?

— Искаш ли Кали да ти напише набързо нещо? — попита Арни по телефона.

— Не — отвърна Райън и поклати глава. — Сам ще се оправя.

— Това е грешка — предупреди го началникът на кабинета.

— Арни, остави ме поне веднъж сам да реша как да постъпя.

— Добре, Джак — отвърна Ван Дам.

За щастие президентът не видя изражението му. „Не влошавай нещата повече, отколкото вече са“ — каза си Райън. „Да бе, като че ли това е възможно…“

 

 

— Здравей татко — каза Роби Джексън в кабинета си в северозападния край на Западното крило на Белия дом.

— Робърт, видя ли…

— Да, всички го видяхме — увери вицепрезидентът баща си.

— И какво смятате да направите?

— Татко, още не сме решили. Не забравяй, че с тези хора трябва да правим бизнес. Работните места на много американци зависят от търговията с Китай и…

— Робърт — преподобният Хошая Джексън се обръщаше към Роби с цялото му име главно когато беше много сериозен, — тези хора убиха един божи служител. Не, извинявай, убиха двама божи служители, изпълняващи дълга си. Опитаха се да спасят живота на едно невинно дете, а с убийци не се прави бизнес.

— Знам. На мен тази работа не ми харесва също толкова, колкото и на теб, повярвай ми. На Джак Райън също. Обаче когато определяме външната политика на страната ни, трябва внимателно да премислим нещата, защото ако сбъркаме, хората могат да загубят живота си.

— Някои вече платиха с живота си, Робърт — изтъкна преподобният Джексън.

— Знам. Виж какво, татко, запознат съм по-добре със случая от теб. Имаме начини да научаваме разни неща, които няма да се появят по Си Ен Ен — каза вицепрезидентът на баща си, държейки в ръка последния доклад на Зорге. Щеше му се да може да го покаже на баща си, защото той беше достатъчно умен да схване важността на секретните сведения, с които двамата с Райън разполагаха. Но не можеше да каже и дума по въпроса пред някого без официално разрешение. Това се отнасяше дори за жена му, а също и за Кети Райън. Обаче по такива въпроси човек имаше нужда да поговори с някого, на когото има доверие, за да си свери часовника кое е правилно и кое не. Съпругите им нямаше да изложат на риск националната сигурност.

— Като например? — попита баща му, без да се надява много на отговор.

— Като например това, че не мога да обсъждам някои неща с теб, татко, и ти го знаеш. Съжалявам. За мен правилата важат, както и за всички останали.

— Добре, какво ще направим във връзка със случая?

— Ще дадем на китайците да разберат, че сме много ядосани по този повод, че очакваме да дадат обяснения за случилото се, да се извинят и…

— Да се извинят! — възмути се преподобният Джексън. — Робърт, та те убиха двама души!

— Знам, татко, но не можем да изпратим ФБР да арестува тяхното правителство. Тук ние сме силни, но не сме богове и колкото и да ми се иска да изпратя някоя гръмотевица по главите им, не мога.

— И така, какво ще направим?

— Още не сме решили. Ще ти съобщя, когато стане — обеща Котаракът на баща си.

— Непременно — каза Хошая и затвори телефона по-бързо от обикновено.

— Господи, татко! — прошепна Роби в слушалката. След това се запита доколко отношението на баща му беше показателно за настроенията на религиозната общност. Най-трудното беше да се разбере как ще реагира обществеността. Хората не се замислят много-много, когато вземат отношение по това, което им се показва по телевизията. Ако видят на екрана как някой държавен глава изхвърля малко кученце през прозореца на колата си, асоциацията на гражданите за защита на животните може да поиска скъсване на дипломатическите отношения, а в Белия дом щяха да пристигнат милиони протестни телеграми и имейли. Джексън си спомняше един случай в Калифорния, когато убийството на куче предизвика по-бурна реакция, отколкото убийството на отвлечено момиченце. Добре че поне копелето, убило момиченцето, беше заловено и осъдено на смърт. Обаче онзи задник, който хвърли кученцето под колелата на автомобилите, не беше разкрит въпреки купищата пари, събрани като награда за залавянето му. Е, това стана в района на Сан Франциско и това донякъде обясняваше нещата. Америка не би трябвало да гради политиката си на базата на емоции, обаче Америка беше демокрация и избраните на отговорните правителствени постове лица трябваше да се съобразяват с мнението на хората. Никак не беше лесно, особено за трезвомислещите, да предвидят какви ще бъдат емоциите на обществеността като цяло. Можеше ли, теоретично погледнато, онова, което беше показано на телевизионния екран, да се отрази отрицателно на международната търговия? Без съмнение, и в това беше цялата работа. Джексън стана и отиде до кабинета на Арни.

— Имам въпрос — каза той, влизайки.

— Питай — отвърна началникът на кабинета.

— Как ще реагира обществеността на тази дивотия в Пекин?

— Още не е ясно — отвърна Ван Дам.

— А как ще разберем?

— Обикновено просто изчакваш, за да видиш. Не си падам много по социологическите проучвания. Предпочитам да съдя за общественото мнение по статиите във вестниците, писмата на читателите, както и от пощата, която пристига тук. Тази работа те тревожи, нали?

— Да — кимна Роби.

— И мен. От организацията „Защита на правото на живот“ ще се нахвърлят върху нас като лъвове на куца газела. Същото ще направят и онези, които не обичат КНР. В Конгреса има много такива. Ако китайците си мислят, че тази година ще могат да влязат в Международния валутен фонд, направо се заблуждават. Отношенията на КНР с международната общественост ще се превърнат в кошмар за тях, но според мен те не си дават сметка за последиците. Мисля също, че на никого няма да се извинят.

— Да. Баща ми току-що ме измъчи във връзка със случая — каза вицепрезидентът Джексън. — Ако останалите представители на духовенството реагират като него, ще стане голям пожар. Китайците трябва да се извинят съвсем недвусмислено и да го направят бързо, ако не искат да понесат още по-големи загуби.

Ван Дам кимна в знак на съгласие.

— Да, но няма да го сторят. Прекалено горди са.

— Човек е горд, докато не падне на земята — отбеляза Котаракът.

— Да, обаче гордостта изчезва едва след като почувстваш болката от счупения крак, адмирале — поправи Ван Дам вицепрезидента.

 

 

Райън влезе напрегнат в залата за пресконференции на Белия дом. Обичайните телевизионни камери вече бяха там. Вероятно Си Ен Ен и „Фокс“ щяха да предават на живо, а може би и кабелната телевизия Си Пи Ей Ен. Другите просто щяха да направят запис и да го пуснат по местните канали в централните вечерни новини. Той отиде до катедрата и отпи глътка вода, преди да се взре в лицата на събралите се около тридесетина репортери.

— Добро утро — започна Джак, хващайки се здраво с ръце за катедрата. Така постъпваше, когато беше ядосан. Не знаеше, че това също беше известно на репортерите, които можеха да го забележат от местата си.

— Всички видяхме ужасните кадри по телевизията тази сутрин, смъртта на кардинал Ренато ди Мило — папски нунций в КНР, и на преподобния Ю Фаан, който, доколкото ни е известно, е от Република Китай и е завършил Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома. На първо място искам да изразя съболезнованията на Съединените американски щати на семействата на двамата мъже. Освен това ние призоваваме Китайската народна република да започне незабавно разследване на тази ужасна трагедия, за да се установи сбъркал ли е някой и ако наистина е допуснал грешка, този човек или тези хора да бъдат осъдени с цялата сила на закона.

Смъртта на един дипломат, причинена от правителствен служител, е грубо нарушение на международните договори и конвенции. Това само по себе си е нецивилизован акт, който трябва да бъде санкциониран бързо и решително, колкото е възможно по-скоро. Мирните отношения между държавите не могат да съществуват без дипломация, а дипломацията не може да се осъществява от други, освен от онези мъже и жени, чиято лична сигурност е неприкосновена. Така е от хиляди години. По тази причина дори по време на воина животът на дипломатите е бил защитаван от всички страни. Ние настояваме правителството на КНР да даде обяснение по повод трагичната случка и да предприеме съответни действия, за да гарантира, че подобни неща никога няма да се повтарят в бъдеще. С това завършвам декларацията си. Въпроси? — Райън вдигна очи, опитвайки се да не изглежда прекалено подготвен за бурята, която щеше да последва.

— Господин президент — каза представителят на Асошиейтед прес, — двамата загинали духовници са били там, за да попречат на един аборт. Това повлия ли на вашата реакция по повод инцидента?

Райън се направи на изненадан от този глупав въпрос:

— Моето отношение към абортите е добре известно на обществеността, но според мен дори онези, които се обявяват в тяхна защита, биха реагирали негативно на това, което се случи. Въпросната жена не е решила сама да абортира, а китайските власти са се опитали да й наложат волята си, като убият напълно износено дете в момента на раждането му. Ако някой в Съединените щати постъпи така, той щеше да бъде обвинен в извършване на углавно престъпление и вероятно не само по един параграф. Но това е правителствена политика на Китайската народна република. Както знаете, аз лично съм против абортите по морални съображения, обаче това, което видяхме тази сутрин по телевизията, е по-лошо. Това е акт на необяснимо варварство. Тези двама смели мъже се опитаха да го предотвратят и бяха убити, обаче, да благодарим на Бога, бебето е останало живо. Следващият въпрос? — Райън посочи към една журналистка, известна с неудобните си въпроси.

— Господин президент — каза репортерката на в. „Бостън глоуб“, — действията на властите произтичат от политиката на КНР за контрол над раждаемостта. Наша работа ли е да критикуваме вътрешната политика на тази страна?

„Господи“, помисли си Райън, „още една провокация.“

— Знаете, че някога един човек на име Хитлер се опита да влияе върху прираста на населението в своята страна, а всъщност и на много други европейски държави, чрез избиване на душевноболни, социално неприемливи и такива, чиито религиозни вярвания не му допадаха. Е, да, Германия беше суверенна държава и ние дори имахме дипломатически отношения с Хитлер до декември 1941 година. Обаче да искате да кажете, че Америка няма право да се противопоставя на политика, която счита за варварска, само защото това е официалната политика на една държава? Херман Гьоринг се опита да излезе с подобна защита на Нюрнбергския процес. Искате ли Съединените американски щати да признаят подобна практика? — попита Джак.

Репортерката беше свикнала да задава въпроси, а не и да им отговаря. В този момент тя видя, че камерите са насочени към нея и че денят й няма да е от най-приятните. Но отговорът й можеше и да е по-добър.

— Господин президент, възможно ли е вашите възгледи за абортите да са повлияли върху реакцията ви в случая?

— Не, госпожо. Аз съм против убийството много по-отдавна, отколкото против абортите — отвърна хладно той.

— Обаче вие току-що сравнихте Китайската народна република с хитлеристка Германия — подчерта репортерката на „Глоуб“. — Не можете да говорите за тях по такъв начин!

— И двете страни споделят възгледи по отношение на контрола върху раждаемостта, които са несъвместими с американските традиции. А вие одобрявате ли жените да бъдат карани да правят аборти в късен стадий на бременността против волята им?

— Сър, аз не съм президентът — отвърна репортерката и си седна на мястото, избягвайки да отговори на въпроса, но не можа да скрие, че се изчерви.

— Господин президент — започна репортер от „Сан Франциско Екзаминър“, — независимо дали ни харесва или не, Китай сам решава какви закони да има, а двамата души, които загинаха тази сутрин, са попречили на изпълнението им.

— Навремето, когато бях ученик в гимназията, преподобният доктор Мартин Лутър Кинг попречи на изпълнението на закони на щатите Мисисипи и Алабама. Тогава вашият вестник обяви ли се против неговите действия?

— Да, но тогава…

— Ние признаваме суверенното право на всеки човек да има лични убеждения, нали така? — контрира Джак. — Този принцип е валиден още от времето на свети Августин, когато той казва, че един несправедлив закон не е закон. Предполагам, че и вие от медиите сте съгласни с този принцип. Дали обаче това не се отнася само за случаите, когато сте съгласни с човека, който действа ръководен от него? Това справедливо ли е от интелектуална гледна точка? Аз лично не одобрявам абортите. Знаете го. Бях подложен на много остри критики за това мое лично убеждение, някои от които бяха отправени и от тук присъстващите. Добре. Конституцията ни разрешава да имаме такива убеждения, каквито намерим за добре. Обаче Конституцията не ми позволява да не приложа строгостта на закона срещу хората, които взривяват клиники за аборти. Аз симпатизирам на техните принципни възгледи, но не мога да се съглася и не симпатизирам на прибягването до насилие с политически цели. Ние наричаме това тероризъм и то е противозаконно, а аз съм положил клетва да прилагам изцяло и справедливо законите при всички случаи, независимо от това какво мисля и не мисля по даден въпрос.

Защото, дами и господа, ако не ги прилагам безпристрастно, тогава това няма да е принципност, а идеология, а тя няма да е много от полза каква насока да дадем на живота си и как да управляваме страната.

А сега към по-общия въпрос. Казвате, че Китай сам избира законите си. Така ли е? Така ли е наистина? За съжаление Китайската народна република не е демократична страна. Там законите се определят от един малоброен елит. Двамата смели мъже вчера загинаха, обявявайки се против тези закони, и успяха да спасят живота на едно неродено дете. Човешката история познава много случаи, при които хората са загивали за по-недостойни каузи. Както и да го погледнем, тези хора са герои но според мен никой в тази зала, а всъщност и никой в нашата страна, не мисли, че те е трябвало изобщо да умират, независимо дали като герои, или не. Наказанието за гражданско неподчинение не е смърт. Дори и по време на най-черните дни през 60-те години, когато чернокожите американци се бореха за гражданските си права, полицията в южните щати не прибягна до масови убийства. Местните ченгета и онези членове на ку-клукс-клан, които престъпиха тази черта, бяха арестувани и осъдени от ФБР и Министерството на правосъдието.

Накратко казано, между Китайската народна република и Америка има фундаментални различия и от двете системи аз предпочитам нашата.

Десет минути по-късно Райън се измъкна от залата и видя, че Арни го чака на площадката на стълбите.

— Много добре, Джак.

— А? — президентът се страхуваше от този тон в гласа му.

— Да. Ти току-що сравни Китайската народна република с хитлеристка Германия и ку-клукс-клан.

— Арни, защо медиите се толкова загрижени за комунистическите страни?

— Те не са и…

— Да бе, никак не са! Току-що сравних КНР с хитлеристка Германия и те за малко да се напикаят в гащите. Знаеш ли какво? Мао е избил повече хора, отколкото Хитлер. Това е добре известно. Спомням си, когато ЦРУ разгласи документите на проучването, но те не им обърнаха внимание. Да разбираме ли, че убийството на китайски граждани от Мао е по-малко осъдително от това, че Хитлер е убил някое нещастно полско копеле?

— Джак, и те имат своите предпочитания — каза Ван Дам на президента.

— Така ли? Бих искал от време на време някой от тях да ми покаже, че има своите принципи. — Казвайки това, Райън се отправи към кабинета си, а ушите му всеки миг можеха да изпуснат пара.

— Темперамента, Джак, темперамента — каза Арни, без да се обръща конкретно към някого.

Президентът все още не беше научил първия принцип в политиката — способността да се отнасяш към някой кучи син като към пръв приятел, защото интересите на страната ти зависят от това. Светът щеше да е много по-добро място, ако нещата бяха така прости, както Райън иска, помисли си началникът на кабинета. Но той не беше и не показваше, че ще стане.

 

 

Няколко пресечки по-нататък в Министерството на външните работи Скот Адлер вече беше приключил с похвалите по повод пресконференцията на президента и сега мислеше как да поправи пакостите, които Райън току-що беше сторил. Трябваше да седнат с Джак и да си поговорят за някои неща, като например за принципите, които му бяха толкова скъпи.

 

 

— Какво мислиш за това Джери?

— Хошая, според мен имаме един истински президент. Какво е мнението на сина ти за него?

— Джери, те са приятели от двадесет години, още от времето, когато и двамата преподаваха във военноморската академия. Срещал съм се с него. Той е католик, но можем да пренебрегнем този факт.

— Ще трябва. — Патерсън почти се усмихна — Не забравяй, че такъв беше и един от мъжете, които вчера бяха застреляни.

— При това италианец, сигурно е пийнал повече вино.

— Е, и Скип понякога си пийваше — каза Патерсън на чернокожия си колега.

— Не знаех — отвърна преподобният Джексън, обезпокоен от този факт.

— Хошая, живеем в несъвършен свят.

— Е, нали поне не е бил и танцьор. — Джексън се опита това да прозвучи като шега, но не беше съвсем.

— Скип ли? Никога не съм го виждал да танцува — отвърна преподобният Патерсън. — Между другото, имам идея.

— Каква, Джери?

— Какво ще кажеш тази неделя ти да произнесеш проповедта в моята църква, а аз в твоята? Сигурен съм, че и двамата ще говорим за живота и мъченичеството на китаеца.

— Кой пасаж ще използваш за основа на проповедта си? — попита изненадан и заинтересуван от предложението Хошая.

— Деяния — отвърна веднага Патерсън.

Преподобният Джексън се замисли. Не беше трудно да се сети за кой пасаж става дума. Джери беше добър познавач на Светото писание.

— Възхищавам се от избора ти, сър.

— Благодаря, пастор Джексън. Какво ще кажеш за предложението ми?

Преподобният Джексън се поколеба само за секунди.

— Преподобни Патерсън, за мен ще е чест да проповядвам в твоята църква и аз с удоволствие те каня в моята.

Преди 40 години, когато Джери Патерсън играеше голф в спонсорираната от църквата Малка лига, Хошая Джексън беше млад баптистки проповедник и самата идея да изнесе проповед в църквата на Патерсън щеше да бъде повод за линчуване. Но по волята Божия те бяха негови служители и щяха да скърбят за смъртта — мъченичеството — на друг божи служител с още по-различен цвят на кожата. Пред Бога всички мъже са еднакви и в това беше целият смисъл на вярата, която изповядваха. Двамата бързо започнаха да мислят как могат да променят стила си, защото въпреки че бяха баптисти и проповядваха Светото писание пред вярващи баптисти, техните аудитории малко се различаваха и изискваха по-различен подход. Но и двамата лесно можеха да се справят с това.

— Благодаря, Хошая. Знаеш ли, понякога трябва да признаваме, че вярата ни е по-голяма от самите нас.

Преподобният Джексън беше впечатлен. Никога не беше се съмнявал в искреността на белия си колега и те често бяха разговаряли по религиозни въпроси. За себе си Хошая признаваше, че Патерсън го превъзхожда като познавач на Светото писание, вероятно благодарение на по-продължителното си образование, но Хошая Джексън беше по-добър оратор и техните способности добре се допълваха.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно, за да обсъдим подробностите? — попита Джексън.

— Днес ли? Свободен съм.

— Добре тогава. Къде?

— В областния голфклуб? Ти не играеш голф, нали? — попита с надежда Патерсън. Искаше да поиграе малко, а този следобед беше свободен.

— Никога не съм докосвал стик за голф в живота си, Джери — каза Хошая и добродушно се засмя. — Виж, Робърт да. Научи се в Анаполис и оттогава непрекъснато играе. Казва, че пердаши президента всеки път, когато се изправят един срещу друг.

Не беше ходил и в областния голфклуб „Уилоу глен“ и се запита дали в него членуват и чернокожи. Вероятно не. Щатът Мисисипи едва ли се е променил чак дотолкова, въпреки че отборът на „Тайгър Уудс“ беше участвал в местен турнир по голф, така че расовата граница поне вече беше премината.

— Е, той сигурно и мен ще ме бие. Следващия път, като дойде, можем да изиграем една игра. — Членството на Патерсън в „Уилоу глен“ му беше дадено по заслуги, което беше още едно преимущество да бъдеш пастор на богати енориаши.

Истината беше, че бял или черен, Джери Патерсън не беше двуличен и преподобният Джексън го знаеше. Той проповядваше Евангелието с чисто сърце. Хошая беше достатъчно възрастен, за да си спомня, че навремето това не беше много често явление, но и тези неща се бяха променили веднъж завинаги благодарение на Бога.

 

 

За адмирал Манкузо повдигнатите въпроси бяха същите, но от малко по-различен ъгъл. Той ставаше рано и успя да хване съобщението на Си Ен Ен като всички останали. Бригадният генерал Майк Лар също го беше гледал.

— Е, Майк, за какво е всичко това? — попита главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския район, когато неговият началник на разузнаването пристигна за сутрешната сводка.

— Голяма каша, адмирале. Онези свещеници са си пъхали носовете където не трябва и са си платили за това. ВНА сериозно се е вкиснал. — ВНА беше кодовото съкращение на Върховния национален авторитет, т.е. президентът Джак Райън.

— Какво трябва да знам за цялата история?

— Ами, като начало отношенията между Америка и Китай могат да се изострят. Това вероятно ще се отрази и на работата на нашата търговска делегация в Пекин. Ако отражението бъде прекалено силно, тогава… — той не се доизказа.

— Кажи ми какъв може да бъде най-лошият вариант — нареди командващият.

— В най-лошия случай позицията срещу КНР ще получи всенародна подкрепа, ние ще отзовем делегацията, а и посланика си, и за известно време в двустранните отношения ще настъпи силно захлаждане.

— И тогава какво?

— Тогава… Това е по-скоро политически въпрос, но няма да е зле да го приемем малко по-сериозно, сър — каза Лар на боса си, който по принцип се отнасяше сериозно към всичко.

Манкузо погледна към картата на Тихия океан на стената.

Самолетоносачът „Ентърпрайз“ беше отново в открито море и участваше в маневри между остров Маркус и Марианските острови. „Джон Стенис“ беше в пристанището на Пърл Харбър. „Хари Труман“ беше на път за Пърл Харбър, след като направи голямата обиколка през нос Хорн. Съвременните самолетоносачи бяха твърде големи за Панамския канал. „Линкълн“ завършваше ремонта си в Сан Диего и скоро щеше да излезе в открито море. „Кити Хоук“ и „Индипендънс“ бяха два стари самолетоносача с дизелови двигатели и се намираха в Индийския океан. Дотук той имаше късмет. За първи път от години Първи и Седми американски флот имаха шест напълно оперативни самолетоносача. Така че ако той трябваше да демонстрира сила, имаше с какво да накара хората да се замислят. На негово разположение бяха и самолетите на военновъздушните сили. Трета дивизия на морската пехота и двайсет и пета лека пехотна дивизия бяха на база в Хавай и не влизаха в сметката. Флотът можеше да се сблъска с китайските комуняги, а също и военновъздушните сили, но той нямаше нужните десантни средства, за да нахлуе в Китай. Освен това не беше чак толкова луд, за да си помисли, че това ще бъде разумен начин за действие при каквито и да било обстоятелства.

— Какво имаме в Тайван в момента?

— „Мобайл бей“, „Майлиус“, „Чандлър“ и „Флетчър“ развяват флага там. Фрегатите „Къртис“ и „Рейд“ участват в маневри с военноморските сили на Република Китай. Подводниците „Ла Йола“, „Хелен“ и „Тенеси“ плават във водите на пролива Формоза или покрай китайското крайбрежие, за да следят корабите на техния флот.

Манкузо кимна. Той обикновено държеше близо до Тайван няколко модерни надводни бойни кораба. „Майлиус“ беше разрушител от клас „Бърг“, а „Мобайл бей“ беше кръстосвач. И двата имаха на борда си радарна система „Егида“, за да предпазят Тайван от евентуална ракетна заплаха срещу острова. Манкузо не мислеше, че китайците ще бъдат толкова глупави да нападнат град, в чието пристанище има кораби на американския боен флот, а и радарните системи „Егида“ имаха голям шанс да спрат всичко, което лети в техния обсег. Но човек никога не знае и ако този инцидент в Пекин се раздуе повече… Той вдигна телефона на командващия надводните кораби в Тихоокеанския боен театър, който беше адмирал с три звезди.

— Да — отвърна вицеадмирал Ед Голдсмит.

— Ед, Бърт е. Какво е материалното състояние на корабите ни в пристанището на Тайпе?

— Ти във връзка с показаното по Си Ен Ен ли се обаждаш?

— Да — потвърди главнокомандващият.

— Ами, много добро. Не ми е известно нещо да им липсва. Те са там на рутинно приятелско посещение. Пускат хора да разглеждат корабите и т.н. Екипажите прекарват много време на брега.

Манкузо не попита какво правят на брега. Някога и той беше млад моряк, въпреки че никога не беше ходил в Тайван.

— Няма да навреди да бъдат по-нащрек.

— Ясно — потвърди вицеадмиралът.

Манкузо не трябваше да казва нещо повече. Сега корабите на ротационен принцип щяха да преминат в бойна готовност 3. На някои от тях радарната система „Егида“ щеше да работи непрекъснато. Хубавото на корабите с такава система беше, че можеха да преминат от почти нулева до пълна оперативна готовност само за шейсет секунди. Нужно беше само да се завъртят няколко ключа. Трябваше обаче да внимават. Радарната система „Егида“ излъчваше толкова енергия, че можеше да опържи всяко електронно устройство на мили около себе си. Всичко зависеше от начина, по който се насочваха електронните лъчи, а той се контролираше с компютър.

— Добре, сър, веднага ще наредя каквото трябва.

— Благодаря, Ед. По-късно ще те информирам най-подробно.

— Да, да — отвърна вицеадмиралът. Щеше веднага да се обади на своите помощници.

— Има ли нещо друго? — попита Манкузо.

— Не сме чули нищо конкретно от Вашингтон, адмирале — каза на боса си бригаден генерал Лар.

— Знаеш ли какво е хубавото на главнокомандващия, Майк? Разрешено ти е да мислиш малко самостоятелно.

 

 

— Каква страхотна бъркотия — каза генерал-полковник Бондаренко над чашата си с водка. Той не говореше за новината на деня, а за поетото от него командване, въпреки че офицерският клуб в Хабаровск беше доста комфортно място. Руските генерали винаги са обичали удобствата, а сградата беше още от царско време. Беше построена по време на руско-японската война в началото на предишния век и няколко пъти беше разширявана. Виждаше се ясно границата между дореволюционното и следреволюционното строителство. Очевидно германските военнопленници не бяха стигнали чак толкова на изток. Те бяха построили повечето дачи на някогашния партиен елит. Но водката беше добра, а и колегите не бяха лоши.

— Нещата биха могли да бъдат по-добри, другарю генерал — съгласи се оперативният офицер на Бондаренко. — Има много неща, които не са направени както трябва, но възможностите за това са ограничени.

Това беше деликатен начин да се каже, че командването на Далекоизточния военен окръг имаше по-малко реални пълномощия, отколкото на теория. От петте мотострелкови дивизии, които бяха на негово разположение, само една — 265-а — беше с 80-процентова боеготовност. Останалите бяха в най-добрия случай формации с размерите на полк или просто кадри. На теория той имаше под свое командване и една танкова дивизия с размерите на полк и половина плюс тринайсет дивизии запасни, които съществуваха не толкова на хартия, колкото в сънищата на някои щабни офицери. Имаше на разположение едно нещо: огромни складове с боеприпаси и оръжие, но повечето още от 60-те години и дори от по-рано. Най-добрите войски в района всъщност не бяха под негово командване. Това бяха граничните войски — формации с размерите на батальони, които някога бяха част от КГБ, а сега бяха полунезависима военна служба под командването на руския президент.

Имаше и някаква отбранителна линия, изградена още през 30-те години, което й личеше. Защото в тази линия голям брой танкове, някои от които бяха германски, бяха заровени в земята и изпълняваха ролята на бункери. Тя напомняше много на френската отбранителна линия Мажино, която също беше строена през 30-те години. Нейната задача беше да защитава Съветския съюз от японско нападение, а по-късно през годините беше укрепвана, без особен ентусиазъм, за защита от Китайската народна република. Необходимостта от такава защита никога не беше забравена, но и никога не бе вземана много на сериозно. Предишния ден Бондаренко беше обиколил някои части от нея. В инженерните войски на руската армия имаше много способни офицери и това беше така още от времето на царизма. Някои от бункерите бяха разположени много удачно и си личеше отлично съобразяване с възможностите на терена. Обаче един появил се неотдавна американски афоризъм определяше проблема с бункерите така: „Ако можеш да го видиш, можеш и да го уцелиш, а ако можеш да го уцелиш, можеш и да го унищожиш.“ Отбранителната линия е била планирана и построена, когато артилерийският огън беше нещо епизодично и когато попадение на авиационна бомба върху набелязана цел се считаше за голям късмет. Сега можеш да стреляш с 15-сантиметрово оръдие с такава точност, както със снайперистка пушка, а самолетът можеше да избира през кой прозорец на дадена сграда да мине бомбата.

— Андрей Петрович, радвам се, че си оптимист. Какво ще препоръчаш за начало?

— Подобряването на камуфлажа на бункерите по границата е сравнително проста работа. През годините то бе много занемарено — каза полковник Алиев на командващия. — Това ще намали значително тяхната уязвимост.

— И ще им позволи да издържат на сериозна атака… шестдесет минути, Андрюшка.

— Може би дори деветдесет, другарю генерал. Все пак ще е по-добре, отколкото пет, нали? — Той отпи от чашата с водка. И двамата пиеха от половин час. — Трябва незабавно да пристъпим към изпълнението на подготвителна програма в 265-а дивизия. Честно казано, командирът на дивизията не ме впечатлява твърде много, но предполагам, че трябва да му дадем известен шанс.

— Той е тук от дълго време, може пък да му е харесала китайската кухня — каза Бондаренко.

— Генерале, бях тук като лейтенант — каза Алиев. — Помня как офицерите по политическата част ни говореха, че китайците са увеличили дължината на ножовете за техните калашници, за да могат да минат през дебелия пласт сланина, който сме натрупали от много ядене, след като се отвърнахме от истинския марксизъм-ленинизъм.

— Стига бе? — зачуди се Бондаренко.

— Това беше самата истина, Генадий Йосифович.

— А какво знаем за Китайската народноосвободителна армия?

— Превъзхожда ни по численост и през последните четири години отделя сериозно внимание на бойната подготовка, много повече отколкото ние.

— Могат да си го позволят — отбеляза ядосан Бондаренко. Другото нещо, което беше узнал с пристигането си, беше колко малко средства бяха предвидени за военна подготовка и свързаните с това съоръжения. Но положението не беше съвсем безнадеждно. Той имаше на разположение военни складове, чиито запаси бяха трупани в продължение на три поколения. В тях например имаше цели планини от 100-милиметрови снаряди за оръдията на неговите отдавна остарели танкове — Т-54 и Т-55, както и море от дизелово гориво, скрито в подземни резервоари, които трудно можеха да се преброят. В Далекоизточния военен окръг той имаше на разположение и още едно нещо. Това беше инфраструктурата, изградена в продължение на поколения благодарение на институционната параноя, обхванала Съветския съюз. Обаче една армия не се командваше с инфраструктура.

— Ами авиацията?

— Повечето самолети са на земята — отвърна мрачно Алиев. — Има проблем с резервните части. Използвахме голямо количество в Чечения и не достигат до нас. Освен това винаги се дава предимство на нуждите на Западния военен окръг.

— Така ли? Да не би нашето политическо ръководство да очаква да ни нападнат поляците?

— Това е посоката, в която се намира Германия — посочи полковникът.

— В продължение на три години имах много спорове по този въпрос с върховното командване — оплака се Бондаренко, спомняйки си за времето, когато беше шеф на оперативния отдел на сухопътните войски. — Хората предпочитат да се вслушват в собствения си глас, отколкото в логиката на другите. — Той погледна към Алиев. — А ако китайците ни нападнат?

Началникът на оперативния отдел сви рамене.

— Не ни очаква нищо хубаво.

Бондаренко помнеше картите. От границата до златното находище разстоянието не беше чак толкова голямо, а инженерните войски, които винаги проявяваха прекалено усърдие, прокарваха до там проклетите пътища…

— От утре, Андрей Петрович, започваме изготвянето на тренировъчен режим за целия състав — каза командващият Далекоизточния военен окръг на началника на оперативния си отдел.