Том Кланси
Мечката и драконът (23)

22.
Масата и рецептата

— Господин министър, за мен е удоволствие — каза Рътлидж с най-приятелския дипломатически глас и се ръкува. Той беше доволен, че КНР беше възприела този западен обичай. Никога не можа да научи как точно се прави протоколен поклон.

На церемонията по започването на преговорите присъстваше и посланикът на Съединените щати Карл Хитч. Той беше дипломат от кариерата, който предпочиташе да работи повече в чужбина, отколкото в Министерството на външните работи. Ежедневието на един дипломат не беше кой знае колко вълнуващо, но за място като това се искаше здрава ръка. Хитч притежаваше това качество и останалите членове на дипломатическия корпус го харесваха, а от това нямаше вреда.

Обаче за Марк Грант всичко беше съвсем ново. Помещението за преговори беше внушително, приличаше на съвещателна зала на управителния съвет на голяма корпорация, в която неговите членове щяха да се чувстват така добре, както благородниците в средновековна Италия. Таванът беше висок, а стените покрити с плат — в случая с китайска коприна, разбира се, червена, така че човек имаше чувството, че се е вмъкнал в сърцето на някой кит, което беше пълно с полилеи, кристални вази и лъскава мед. Пред всеки имаше по чашка тао май, което беше все едно да пиеш газ за запалки. Бяха го предупредили.

— За първи път ли идвате в Пекин? — попита го някакъв служител с по-нисък ранг.

Грант сведе очи към малкото човече.

— Да.

— Тогава все още е рано да ви питам за първите ви впечатления.

— Така е, обаче тази зала е изумителна… Е, коприната е нещо полезно и отдавна известно на хората — продължи той, като се питаше дали се държи като дипломат, или просто е непохватен.

— Вярно е — съгласи се служителят, кимна и оголи зъбите си в усмивка, но това не подсказа нищо на американеца, освен че домакинът му не си пилее парите за четки за зъби.

— Много съм слушал за императорската колекция от предмети на изкуството.

— Ще я видите — обеща му китаецът. — Включена е в официалната програма.

— Чудесно. Освен задълженията ми бих искал да поиграя и ролята на турист.

— Надявам се да останете доволен от домакинството ни — каза малкото човече.

Грант се питаше дали това усмихващо се и покланящо се джудже не се кани да му погоди някой номер, но за него дипломацията беше напълно непозната област. Това не бяха инвеститорите от банковия свят, които по принцип можеха да бъдат любезни колкото една акула. Ще те нахранят и напоят, преди да се опитат да ти отхапят онази работа. Те обаче никога не криеха, че са си акули. С тези хора той не беше много сигурен. Грант не беше свикал с толкова много любезност и внимание, но припомняйки си предварително получените инструкции, се питаше дали гостоприемството е само прелюдия към необикновено враждебна атмосфера, когато истинските преговори започнеха. Ако между тези две неща трябваше да има някакъв баланс, то втората част сигурно щеше да е крайно неприятна.

— Значи вие не сте от Държавния департамент? — попита китаецът.

— Не. Работя в Министерството на финансите. Пряко подчинен съм на министър Уинстън.

— Значи се занимавате с търговия?

„Малкото копеленце очевидно е информирано…“ Това трябваше да се очаква. На такова правителствено равнище никой не разчиташе на случайността. Всеки от тях сигурно беше много добре информиран и беше чел сведенията на разузнаването на американците. Онези от Държавния департамент, които бяха включени в делегацията, бяха сторили същото. Но не и Грант, защото той не беше пряк участник и му беше казано само онова, което трябваше да знае. Това му даваше известно предимство пред китаеца, определен да се грижи за него. Не беше служител на Държавния департамент и затова на него не би трябвало да се гледа като на важна фигура, но същевременно беше личен представител на много влиятелен член на американското правителство, един от най-близките му помощници, а това повдигаше много акциите му. Можеше дори да е главният съветник на Рътлидж. Това според китайците можеше да означава, че точно този Грант беше човекът, който действително щеше да води преговорите, а не официално натовареният с тази задача дипломат. Те сами често прибягваха до подобна практика. На Грант му хрумна, че той може да ги поразиграва малко, но как да го направи?

— О, да. Аз съм бил капиталист през целия си живот — каза той, решил да се държи естествено и да разговаря с домакина си като с нормално човешко същество, а не като с някой проклет комунистически дипломат. — Министър Уинстън също е такъв. Такъв е и президентът ни.

— Той не беше ли преди всичко разузнавач? Поне на мен така са ми казвали.

Сега беше моментът.

— Предполагам, че до известна степен това е вярно, но мисля, че по душа е най-вече бизнесмен. След като изкара мандата си, той и Джордж вероятно ще започнат бизнес заедно и сигурно ще направят големи пари. — Това е почти вярно, помисли си Грант, спомняйки си, че най-хубавите лъжи са точно такива.

— А и вие работите от години с министър Уинстън, нали? — Това беше казано по-скоро декларативно, отколкото като въпрос, помисли си Грант. Как да отговори? До каква степен бяха осведомени за него? И дали той беше абсолютно неизвестен за китайските комунисти? Ако последното беше вярно, дали нямаше да може да се възползва от това по някакъв начин? Грант многозначително се усмихна.

— Е, да, с Джордж понаправихме малко пари заедно. Когато Джак го извика в правителството, Джордж реши, че има нужда от мен да му помагам в реализирането на неговата политика, особено по въпроса за данъците. Там беше пълна каша и Джордж ми даде зелена улица по този въпрос. И знаете ли какво? Всичко това може съвсем скоро да се промени. Изглежда, че Конгресът ще направи това, което искаме от него, а няма да е никак зле да накараме тези идиоти да направят каквото желаем — отбеляза Грант, заглеждайки се прекалено съсредоточено върху една фигурка от слонова кост, поставена върху дървена полица. Някой майстор с много остър нож беше прекарал доста време, за да я направи както трябва… „И така, господин китаец, сега изглеждам ли ви достатъчно важен?“ За този човек можеше да се каже едно нещо със сигурност. От него би излязъл много добър играч на покер. Очите му не казваха нищо, абсолютно нищо. Грант пак погледна надолу към китаеца. — Моля да ме извините, но като че ли доста се разприказвах.

Домакинът му се усмихна.

— Че какво друго може да се прави тук? Защо мислите, че всички са си взели нещо за пиене? — попита той с известна закачлива нотка в гласа, което накара Грант да се замисли кой всъщност командва парада тук…

— Предполагам — каза той предпазливо и продължи нататък, придружен от нисшия служител. Да не би пък той да беше човекът, който всъщност ще да води преговорите?

От своя страна Рътлидж се опитваше да разбере дали противниковата страна знае какви са неговите инструкции. В медиите нарочно беше подхвърлена известна информация, но Адлер го направи така изкусно, че дори внимателен наблюдател, като например посланикът на КНР във Вашингтон, щеше да се чуди от кого точно идва тя и каква е целта й. Администрацията на Райън вероятно улеснява доста пресата, помисли си Рътлидж, защото министрите в правителството получават указанията си главно от началника на канцеларията на президента Арни ван Дам, който беше много опитен политик. В новото правителство нямаше несигурни политически фигури, които имаха нужда да ухажват медиите за свои собствени политически цели. Райън беше избрал преди всичко хора без такива стремежи, което беше голямо постижение. Повечето от тях бяха компетентни в своите сфери, които като него искаха да напуснат Вашингтон, оставайки верни на себе си, и да се върнат към предишния си живот веднага след като изпълнят дълга си. На Рътлидж като дипломат от кариерата му се струваше невъзможно да се състави подобен тип правителство. Според него причината за това беше в онзи откачен японски пилот, който изби толкова много вашингтонски политици с налудничавата си постъпка.

Точно в този момент в залата се появи с официалния си антураж Ху Кунпяо. Ху беше генерален секретар на Комунистическата партия на КНР и председател на китайското Политбюро, въпреки че местните медии го наричаха „премиер“, което не отговаряше точно на длъжността му, но се приемаше от дипломатическия корпус. Той беше на седемдесет и една години, от второто поколение китайски ръководители. Оцелелите от Големия поход отдавна бяха измрели. Някои висши държавни служители имаха претенции, че са участвали в него, но проверката установи, че ако е било така, те трябва да са сучели от гърдите на майките си по онова време, и такива хора не се вземаха на сериозно. Не, сегашното поколение китайски политически лидери беше съставено главно от синове и племенници на родоначалниците. Те бяха израснали сред охолство и привилегии, но никога не забравяха факта, че техните позиции не бяха най-сигурните. От една страна, те бяха децата на другите политици, които искаха да се издигнат повече от бащите си и се представяха за по католици от местния комунистически папа. Когато бяха размахвали малките си червени книжки по време на „културната революция“, те вече бяха на възраст. А преди това бяха държали устите си затворени и ушите наострени по време на неуспялата, но твърде хищническа кампания на „Стоте цветя“ в края на 50-те години, която ликвидира много интелектуалци, успели да се скрият в първите десет години от управлението на Мао. Те бяха подлъгани да излязат на открито от интереса, който Мао прояви към техните идеи, и се оставиха да бъдат подмамени, като сами подложиха вратовете си за брадвата, която щеше да се стовари върху тях няколко години по-късно с бруталната канибалистка „културна революция“.

Сегашните членове на Политбюро бяха оцелели по два начина. Първо, те бяха подсигурени от бащите си и техните постове. И, второ, бяха много грижливо предупредени какво могат да говорят и какво не. Така че през цялото време бяха изключително предпазливи, заявявайки на висок глас, че идеите на председателя Мао са това, от което действително се нуждае Китай, докато идеите на другите, въпреки че може би са интересни в по-тесен интелектуален смисъл, засега са опасни, защото отвличат вниманието на работниците и селяните от Истинския път на Мао. И така, когато брадвата се стовари, причината за това беше пак Малката червена книжка. Те бяха сред първите, които я носеха и показваха на другите, спасявайки се по този начин. Разбира се, някои от тях все пак бяха принесени в жертва, но по-умните оцеляха и сега седяха в Политбюро. Това беше брутален Дарвинов процес, през който те бяха преминали благодарение на това, че бяха малко по-умни от другите. Сега, когато бяха на върха на извоюваната от тях власт благодарение на ума и предпазливостта си, беше време да се порадват на спечеленото.

Новото поколение ръководители приемаха комунизма също така ревностно, както другите хора вярваха в Бога, защото не бяха научени на нищо друго и не бяха подлагали на изпитание интелектуалните си способности в търсене на нова вяра или дори в откриване на отговори на въпросите, на които марксизмът не можа да отговори. Разчиташе се повече на примирението, отколкото на ентусиазма. Хора с ограничен интелектуален кръгозор, те никога не дръзваха да погледнат извън него, защото се страхуваха от това, което можеха да видят. През последните двадесет години бяха принудени да позволят на капитализма да се развие в тяхната страна, защото тя се нуждаеше от пари, за да стане нещо по-могъщо от Корейската народнодемократична република с нейния провалил се експеримент. Около 1960 година Китай също преживя убийствен глад и си взе известна поука. Китайците го използваха и като отправна точка за своята „културна революция“, трупайки политически дивиденти от своето самоналожено нещастие.

Те искаха страната им да стане велика. Всъщност вече я считаха за такава, но признаваха, че останалите държави не гледат на нея така, затова се налагаше да търсят начини да коригират тази глупава преценка на останалия свят за тях. Обаче за такова нещо бяха нужни пари, те от своя страна означаваха индустрия, която се нуждаеше от капиталисти. Бяха стигнали до това заключение преди глупавите Съвети, които се простираха на север и на запад. Съветският съюз се сгромоляса, но КНР оцеля.

Или поне те така си мислеха. Поглеждаха навън, когато си даваха труда да го направят — към външния свят, който имаха претенции, че разбират и когото смятаха, че превъзхождат само заради цвета на кожата и езика си. Идеологията оставаше на втори план в тяхната самооценка — истинската любов идва отвътре. Те очакваха хората да се отнасят към тях с респект и предишните им дипломатически отношения със заобикалящия ги свят не бяха променили много този възглед.

Но точно заради това страдаха от собствените си илюзии. През 1971 година Хенри Кисинджър пристигна в Китай по настояване на президента Ричард Никсън не толкова защото се беше убедил в необходимостта от установяване на нормални отношения с най-многолюдната страна в света, а защото искаше да използва КНР като тояга, с която да принуди Съветския съюз да преклони глава. Всъщност Никсън сложи началото на един дълъг процес, който далеч надхвърляше възможностите дори на Запада и западните политици не се надяваха китайците да схванат това. При подобни идеи хората само показваха различните си етнически предразсъдъци. Егоцентризмът на ръководителя на един тоталитарен режим е толкова голям, че той не мисли по-далеч от времето, което му остава да живее, а, общо взето, човешкият живот навсякъде по света има горе-долу еднаква продължителност. По тази проста причина всички съсредоточават вниманието си върху програми, които могат да бъдат завършени в обозримото бъдеще или малко отвъд него. Всички бяха събаряли статуи на предишни лидери и не си правеха илюзии, че техните няма да бъдат сполетени от същата съдба. Едва когато се изправеха пред лицето на смъртта, се замисляха какво са направили. Мао направо беше признал пред Хенри Кисинджър, че единственото нещо, което беше успял да постигне, е да промени живота на селяните в радиус от няколко километра около Пекин.

Но хората в тази зала все още бяха доста далеч от предсмъртния си час, за да мислят по този начин. Те бяха господари на тази земя и определяха правилата, с които другите трябваше да се съобразяват. Думите им имаха силата на закон, прищевките им се изпълняваха с готовност. Хората гледаха на тях така, както навремето са се отнасяли към императорите и принцовете. Те имаха всичко, което би могъл да пожелае човек. Най-вече разполагаха с власт. Тази обширна и древна земя се управляваше съобразно техните желания. Тяхната комунистическа идеология беше само магията, която определяше формата на техните желания, т.е. правилата на играта, която беше решено да се играе още преди години. Главното беше властта. С едно драсване на писалката те можеха да дарят живот и да го отнемат. По-скоро диктувайки на личната си секретарка, предаваха решението си на онези, които трябваше да натиснат спусъка.

Ху беше човек, в когото всичко беше средно — ръст, тегло, очи и лице… а според някои и интелект. Рътлидж беше запознат с всичко това от предварителните сведения за него. Истинската власт беше другаде. Ху беше нещо като представителна фигура, избран отчасти заради външния си вид, заради това, че можеше да говори, заради способността си да възприеме от време на време по някоя идея на другите от Политбюро и да се преструва на убеден. Като холивудска звезда той не трябваше да е непременно умен, за да играе ролята на умник.

— Другарю премиер — поздрави го Рътлидж, подавайки му ръка, която китаецът пое.

— Господин Рътлидж — отговори на поздрава Ху на поносим английски. За по сложни изречения имаше преводач. — Добре дошли в Пекин.

— За мен е удоволствие и чест да посетя отново вашата древна страна — каза американският дипломат, демонстрирайки, според китайския лидер, уважение и покорство.

— Винаги е приятно да посрещнеш приятел — продължи Ху, както го бяха инструктирали.

Рътлидж беше посещавал Китай и преди в качеството си на официално лице, но никога като ръководител на делегация. Беше известен на китайското Министерство на външните работи като дипломат от кариерата като самите тях — просто един експерт, но с висок ранг.

Шефът на Политбюро вдигна чашата си.

— Пия за едни успешни и откровени преговори.

Рътлидж се усмихна и също вдигна чашата си.

— И аз, сър.

Фотоапаратите и телевизионните камери заработиха. Журналистите ги заобиколиха. Фоторепортерите и телевизионните оператори правеха главно така наречените „пробни“ кадри, както всеки аматьор постъпва, за да изпробва техниката си. Нарочно снимаха залата в по-широк план, за да покажат на зрителите цветовете, даваха по-отблизо столовете, на които щяха да седнат участниците, и в още по-едър план как главните действащи лица отпиват от чашите си и се усмихват един на друг. Това беше така наречената „Ролка-Б“, която трябваше да покаже на зрителите как изглежда един голям, официален и вероятно не много приятен коктейл. Истинските новини от събитието щяха да дойдат от хора като Бари Уайз и другите журналисти, които щяха да разкажат на зрителя онова, което кадрите не можеха.

След това картината щеше да се премести в телевизионното студио на Си Ен Ен във Вашингтон, където други журналисти щяха да говорят какво са успели да научат и какво не и щяха да изкажат своите лични, дълбокомислени мнения какъв трябва или не трябва да бъде следваният от САЩ курс. Президентът Райън щеше да види всичко това на закуска, докато четеше вестниците и подбраните изрезки от правителствената служба „Ранобудно птиче“. Още на закуска Джак Райън щеше да направи своя коментар пред жена си, която пък от своя страна щеше да го разкаже на колегите си от института „Джон Хопкинс“, а те съответно на своите половинки, но нямаше да отиде по-далеч. По този начин често пъти си оставаше загадка какво мислеше президентът.

Партито приключи в предварително уречения час и американците се отправиха към посолството със служебните си коли.

— И така, ще кажете ли нещо повече, което не е за публикуване? — Бари попита Рътлидж, когато седнаха на задната седалка в черния линкълн.

— Всъщност нямам какво много да кажа — отвърна помощник-държавният секретар. — Ние ще ги изслушаме, те ще изслушат нас и оттам ще започне цялата работа.

— Искат да влязат в МВФ. Ще успеят ли?

— Аз не решавам тези неща, Бари, и ти го знаеш. — Рътлидж беше твърде уморен от дългото пътуване със самолета, за да води по-сериозен разговор в момента. В това състояние не искаше да рискува и да се разпростира много. Предполагаше, че Уайз го знае. А репортерът разчиташе точно на това.

— И за какво ще разговаряте?

— Бихме искали китайците да отворят повече пазарите си и да се спрем по-подробно на някои проблеми, като например патентите и нарушенията на авторските права, от които се оплакват американските бизнесмени.

— Проблемът с компютърната компания „Дел“ ли имате предвид?

Рътлидж кимна.

— Да, той е един от тях. — След това се прозя. — Извинявай, пътуването беше доста дълго. Знаеш как е.

— И аз бях в същия самолет — намекна Бари Уайз.

— Може би ти го понасяш по-добре от мен. Можем ли да отложим разговора с един ден?

— Щом казвате — съгласи се репортерът на Си Ен Ен.

Не харесваше много този надут задник, но той беше източник на информация, а за Уайз това беше професия. Добре че пътуването беше кратко. Официалната делегация слезе от колите пред посолството, а те откараха журналистите до техните хотели.

В посолството имаше достатъчно място за настаняване на цялата официална делегация, главно за да бъдат сигурни, че всичко, което кажат нейните членове, няма да бъде записано от монтираните във всяка хотелска стая в града микрофони. Това не означаваше непременно, че условията бяха много луксозни, въпреки че за Рътлидж имаше определена хубава стая. Тук протоколът изигра лоша шега на Марк Грант, но той все пак успя да си намери малка самостоятелна стаичка с обща баня. За компенсация взе гореща вана и едно приспивателно хапче, което придружаващият делегацията лекар му беше дал. Това щеше да му осигури 8-часов здрав сън и сутринта щеше да се почувства пригодил се към местното време. След това щеше да има голяма работна закуска, подобна на тази, каквато имат астронавтите, преди да се качат в космическата совалка, и както го изискваше американската традиция.

 

 

Номури чу за пристигането на търговската делегация от китайската телевизия, която следеше главно за да упражнява езика. Вече имаше напредък, въпреки че интонацията на китайския го влудяваше. Някога беше решил, че японският е труден, но в сравнение с китайския му се струваше направо играчка. Вгледа се в лицата, като се питаше кои ли са те. Китайският преводач му помогна, но се запъна доста при произнасянето на името „Рътлидж“. Е, и американците осакатяваха китайските имена, освен ако не са прости като Мин и Ван. Номури се развесели, когато чу как американски бизнесмен се опитва да каже нещо на един китаец. Коментаторът продължи да говори за китайската позиция на търговските преговори, за това как Америка трябва да направи отстъпки на КНР. В края на краищата, нали точно Китай беше позволил великодушно на американците да плащат за безценните китайски стоки с нищо неструващите си долари. В това отношение Китай много приличаше на Япония навремето, но новото японско правителство отвори пазарите си. Въпреки че САЩ продължаваха да имат дефицит в търговията си с Япония, въвеждането на едни по-справедливи правила в техния обмен намали американските протести, независимо че японските коли продължаваха да не се приемат с такъв ентусиазъм в Америка, както преди. Това обаче щеше да отмине. Номури беше сигурен. Ако Америка имаше някаква слабост, тя беше, че прощава и твърде бързо забравя. В това отношение той се възхищаваше на евреите. Те още не бяха забравили Германия и Хитлер. Не би и трябвало — помисли си той. Последната му мисъл, преди да заспи, беше дали новият софтуер действа в компютъра на Чаи и дали Мин изобщо го беше сложила. След това реши да провери.

Стана от леглото, включи лаптопа и… Да! Системата на Чаи не беше като софтуера на Мин, но предаваше това, което трябва. Добре, чудесно. Преводачите в Ленгли щяха да се справят някак. Той нямаше желание да го прави, само го препрати и си легна.

 

 

— По дяволите! — каза Мери Пат. Това не можеше да се чете. Но беше вторият източник на Зорге. Личеше си от начина, по който информацията беше стигнала през Интернет. Тя се запита дали Номури се престарава, или е успял да бръкне под полата и на друга важна китайска секретарка. Всъщност той не беше единственият разузнавач с по-активен сексуален живот, но това не беше и чак толкова често срещащо се явление. Тя пусна принтера, запамети файла в харддиска и извика един преводач да го преведе. След това се зачете в новата информация от Пойна птичка. Започна да пристига редовно като „Вашингтон поуст“, но беше много по-интересно. Тя се облегна в стола си и зачете превода на последните бележки на Мин от министър Фан Ган. Дано говори за търговските преговори, каза си тя и видя, че очакванията й се оправдаха. Важно е, помисли си заместник-директорката на ЦРУ. Но скоро с изненада щеше да установи колко погрешно беше това впечатление.