Том Кланси
Мечката и драконът (22)

21.
Проблясъци

— Какво научи снощи? — попита Рейли.

Щеше да пристигне със закъснение в посолството, но имаше чувството, че случаят с гранатомета, както го наричаше, започва по малко да се разплита. Директорът Мъри се интересуваше лично от него, защото и президентът проявяваше интерес, а това беше по-важно от ежедневните глупости на бюрото на Рейли.

— Нашият китайски приятел, този от мъжката тоалетна, е трети секретар в тяхното посолство. Приятелите ни от СВР подозират, че е от тяхното Министерство на държавната сигурност. На него в нашето Министерство на външните работи не гледат като на особено блестящ дипломат.

— По този начин прикриват един шпионин — съгласи се Рейли. — Представят го за тъпанар, който ходи само по приеми.

— Добре. Значи той е в играта.

— Съгласен съм, Мишка — каза Провалов. — Хубаво щеше да е да знаехме кой на кого какво предаде.

— Олег Григориевич — Рейли обичаше тази руска полуофициална форма на обръщение, — дори и да бях съвсем близо до тях и да ги наблюдавах, нямаше да мога да кажа какво е.

Това беше проблем, когато човек си имаше работа с истински професионалисти. Те са толкова ловки в тази работа, колкото някой професионален картоиграч в Лас Вегас. Човек би трябвало да има добър обектив и бавно експониращ апарат, за да бъде сигурен. Но тези неща са твърде обемисти за оперативна работа. Обаче те бяха доволни. Поне се увериха, че двамата мъже са активни шпиони. А това, както и да го погледнеш, беше напредък за разследването.

— Идентифицирахте ли момичето?

— Елена Ивановна Димитрова. — Провалов му подаде една папка. — Просто една проститутка, разбира се, много скъпа.

Рейли я отвори и разгледа съдържанието. Известна проститутка, специализирала се по чужденци. На снимката изглеждаше необикновено привлекателна.

— Рано си дошъл на работа тази сутрин — каза Рейли. — Вече си успял да свършиш толкова неща.

— Преди шест — потвърди Олег. И на него започваше да му става по-интересно.

— Клементий Иванич я държа при себе си цялата нощ. Тя напуснала апартамента му и взела такси за вкъщи в седем и четиридесет тази сутрин. Изглеждала щастлива и доволна според моите хора.

Това накара Рейли да се усмихне. Значи тя не беше напуснала клиента си, преди Олег да дойде в службата. Този факт сигурно е засегнал самочувствието му — помисли си Рейли и вътрешно се усмихна. И той би трябвало да се чувства засегнат.

— Е, това говори добре за нашия обект. Предполагам обаче, че след няколко месеца няма да има много такива възможности — каза агентът от ФБР, надявайки се с това да подобри малко настроението на руския си колега.

— Да се надяваме — отвърна Провалов. — Оставил съм четирима души да наблюдават апартамента му. Ако излезе и се разбере, че ще отсъства известно време, ще се опитам да вкарам вътре екип, за да постави електронна апаратура за наблюдение.

— Нали знаят, че трябва да бъдат внимателни? — припомни му Рейли. — Ако този помияр Суворов се окажеше така подготвен, както се предполага, той сигурно ще е оставил в апартамента си белези, които биха направили рисковано влизането вътре.

— Те също са обучавани в КГБ. Навремето един от тях помогна да бъде заловен френски разузнавач. Но искам да те питам нещо — каза руското ченге.

— Кажи.

— Какво знаеш за специалната антитерористична група в Англия?

— Имаш предвид „Мъжете в черно“ ли?

Провалов кимна.

— Знаеш ли нещо за тях?

Рейли разбра, че трябва да внимава какво ще каже, въпреки че знаеше много малко.

— Всъщност не ми е известно нещо повече от онова, което прочетох във вестниците. Това е някаква многонационална група към НАТО с полувоенни и полуполицейски задачи. Миналата година имаха добри постижения. Защо питаш?

— По молба на висшестоящите и защото те познавам. Казаха ми, че ще дойдат в Москва да помогнат в обучението на наши хора — групи от Спецназ с подобни функции — обясни Олег.

— Така ли? Е, аз никога не съм работил в силовите подразделения на ФБР. Само веднъж бях в местен оперативен екип. Гюс Вернер вероятно знае доста за тях. Сега той ръководи новия отдел за борба срещу тероризма във ФБР. Преди това беше шеф на филиал на ФБР в голям град. Срещал съм го само веднъж, колкото да се запознаем. Неговият реп е много добър.

— Реп ли?

— Репутация, Олег. Оперативните агенти имат много добро мнение за него. Но както ти казах, това са силовите подразделения на Бюрото. Аз винаги съм бил от шахматистите.

— Имаш предвид следователите?

Рейли кимна.

— Точно така. Поначало ФБР трябва да се занимава именно с това. Но през последните години станаха някои промени — американецът замълча. — Значи ти следиш изкъсо този Суворов/Конев — попита Рейли, за да смени темата.

— Хората ми имат нареждане да го правят дискретно, но както и ти каза, държа го под око.

— Ако той наистина работи за китайската разведка… мислиш ли, че те може би са искали да убият Головко?

— Не знам, но подобна възможност може да се окаже реална.

Рейли кимна и си помисли, че от това ставаше интересен доклад за Вашингтон и може би трябваше да го обсъди с представителя на ЦРУ в посолството.

 

 

— Искам досиетата на всички хора, които са работили с него — нареди Сергей Николаевич. — Освен това искам да ми донесете и личното му досие.

— Да, другарю председател — отвърна майор Шелепин и рязко кимна с глава.

Сутрешната сводка беше представена от един полковник от милицията, но от нея не остана доволен нито председателят на СВР, нито неговият главен бодигард. За разлика от друг път, в случая пословичната мудност на руската бюрокрация беше прескочена и исканата информация беше доставена бързо на тези, които се интересуваха от нея. Сред тях беше човекът, чийто живот може би в крайна сметка беше пощаден по една случайност.

— И сформирайте специална група за действие, която да работи с онзи момък Провалов.

— Разбира се, другарю председател.

Странно, помисли си Сергей Николаевич, колко бързо се променя светът. Ясно си спомняше сутринта, когато беше извършено убийството — такива неща не се забравят. Но след стреса от първите няколко дни и съпровождащия го страх той се поуспокои и започна да вярва, че Овсеенко е бил истинският обект за някой бос от подземния свят, а неговият собствен живот не е бил заплашен. Приемайки това за вярно, целият случай се превърна в едно обикновено транспортно произшествие. Дори и някакъв нещастен моторист да е лежал убит край пътя, човек просто го отминава с безразличие, защото такова нещо не можеше да му се случи на него в скъпата му служебна кола. Особено когато зад кормилото беше Анатолий. Но сега той започна да се пита дали животът му не беше пощаден по една случайност, а такива неща не трябваше да се случват и изобщо не трябваше да се допускат.

Сега беше по-изплашен, отколкото в онази ведра московска утрин, когато гледаше през прозореца димящата разбита кола. Това означаваше, че за него опасността все още не беше отминала и го караше да си мисли, че може да е следващият.

Още по-лошото беше, че неговият преследвач може да е един от собствените му хора, някой бивш офицер от КГБ с връзки в Спецназ и ако той беше свързан с китайците…

… Но защо им трябва на китайците да го убиват? И защо те биха искали да извършат такова престъпление на чужда територия? В това нямаше логика.

Логика наистина нямаше, но като дългогодишен разузнавач Головко отдавна не хранеше илюзии, че всичко на този свят трябва да изглежда логично. Той знаеше само, че му е нужна повече информация и поне се намираше на такова място, което му позволяваше да я намери. Може и да не беше толкова всемогъщ, колкото едно време, но все пак разполагаше с достатъчно власт, която да използва за собствените си цели — каза си Головко.

Вероятно.

 

 

Той избягваше да ходи много често в министерството. Това беше обикновена предпазна мярка, и то доста разумна. След като веднъж си вербувал някой за агент, не е нужно да се мотаеш около него или нея, за да не го компрометираш. Това беше едно от нещата, които ги бяха учили във Фермата. Ако провалиш някой от агентите си, после ще имаш проблеми със съня, защото ЦРУ обикновено действаше в страни, където предупрежденията се правеха с пистолет, нож или с юмрук. А може и с нещо също толкова лошо и толкова неприятно, което една полицейска държава би измислила. Това нещо, както му бяха казали неговите инструктори, можеше да се окаже твърде неприятно. Особено в случай като този, когато той беше в интимна връзка с въпросната агентка, а ако скъсаше с нея, можеше да сложи край на нейното сътрудничество. Обаче от Ленгли му бяха казали, че то е изключително добро и искат да продължи. Щеше да е трудно дори за някой технически гений от Калифорния да изтрие програмата, която той й беше дал да сложи в компютъра си, но същият ефект можеше да се постигне с изтриването на целия харддиск и с наслагването на нови файлове върху старите, защото онова безценно малко файлче беше скрито в софтуерната система и един презапис щеше да я разруши със същата сигурност, както и земетресението в Сан Франциско.

По тази причина той не искаше да идва често тук, но освен че беше шпионин, беше и бизнесмен и клиентът го повика. Едно момиче през две бюра от това на Мин имаше проблем с компютъра, а той беше представителят на „Нипон електрик“ за министерството.

Проблемът се оказа незначителен — не може да се очаква от жените да разбират много от компютри. Това беше все едно да загубиш някое четиригодишно дете в оръжеен магазин — помисли си той, но не смееше да каже такова нещо на глас в тези времена на еманципация дори тук. За щастие Мин не се виждаше наоколо, когато той влезе. Отиде при бюрото с компютърния проблем и го разреши за около три минути, като обясни грешката на секретарката колкото може по-просто, за да го разбере. Така тя се превърна в експерта на канцеларията при подобни проблеми в бъдеще. С усмивка и вежлив японски поклон той се отправи към вратата, но в този момент вратата на вътрешния кабинет се отвори и Мин излезе с министър Фан зад нея, който гледаше някакви документи.

— Здравейте, Номури сан — каза тя изненадана, а Фан каза само „Чаи“ и даде знак на друго момиче да го последва в кабинета. Не показа дали беше забелязал Номури, просто се прибра вътре.

— Здравейте, другарко Мин — каза на английски американецът. — Компютърът ви работи ли добре? — попита той.

— Да, благодаря.

— Радвам се. Е, ако имате някакви проблеми, ето ви визитната ми картичка.

— Благодаря. Настанихте ли се добре в Пекин? — попита тя любезно.

— Да, благодаря.

— Трябва да опитате китайската кухня и да не се придържате само към японската храна, въпреки че да си призная, напоследък много ми харесва японската наденица — каза му тя на всеослушание, без да й мигне окото.

Сърцето на Честър Номури не само подскочи, ами му се стори, че спря за цели десет секунди.

— А, да — успя да каже той, след като едва си пое дъх. — Те са много вкусни.

Мин само кимна, отиде при бюрото си и се съсредоточи в работата си. Номури се поклони любезно на всички в офиса и си тръгна. Но когато излезе в коридора, веднага се отправи към мъжката тоалетна, за да се облекчи.

„Боже Господи!“ Това беше един от проблемите с агентите. Понякога ставаха толкова неадекватни, като наркоман, усетил внезапно наркотика в кръвта си. Тогава те дърпат дракона за опашката, просто за да изпитат тръпката от риска, забравяйки, че опашката на дракона е много по-близо до устата му, отколкото изглежда. Беше глупаво да се излага на опасност. Той вдигна ципа на панталона си и си каза, че не беше нарушил никакви правила и се беше държал съвсем естествено при нейната закачлива забележка. Но трябваше да я предупреди да не се опитва да танцува по минно поле. Човек не знае къде ще си сложи крака и когато разбере, че е стъпил не там, където трябва, ставаше болезнено.

И в този момент внезапно разбра каква беше причината. Мин беше влюбена в него, затова си беше позволила тази волност. Иначе защо би го направила? Заради самата игра? Дали гледаше на всичко това като на игра? Не. От нея не ставаше проститутка. Вярно, че в сексуално отношение беше много добра, може би прекалено добра, каза си Номури, отправяйки се към асансьора. След като беше казала това, сигурно тази вечер щеше да го посети. На път за вкъщи трябваше да мине в магазина за напитки, за да купи още от онова ужасно японско уиски по 30 долара литъра. Един трудещ се човек не би могъл да си позволи да се напие тук освен с местните питиета, които бяха направо отвратителни. Но Мин беше изложила на показ тяхната връзка, рискувайки живота си пред министъра и нейните колежки, и това беше много по-обезпокоително за Номури от нейната шегичка за онази му работа и привързаността й към нея.

„Господи! Нещата започват да стават прекалено сериозни“ — помисли си той. Но какво можеше да направи? Беше я прелъстил, направи я шпионин, а тя се беше увлякла по него вероятно защото беше по-млад от онзи дърт мръсник, за когото работеше, и на нея й беше много по-приятно. Е, той се справяше доста добре със секса и това повдигаше мъжкото му самочувствие и въпреки че беше чужденец в друга страна, все пак трябваше по някакъв начин да задоволява и тези си потребности. А с нея това беше по-безопасно за задачата му, отколкото да се захване с някоя проститутка от бар. Същевременно той не искаше и да си помисли за някакво по-сериозно обвързване в реалния си живот…

… Но къде беше чертата между едното и другото? Като се изключи, разбира се, фактът, че докато тя беше увлечена по него, нейният компютър щеше да продължава да изпраща за другия свят записките, които тя правеше…

 

 

Пак се налагаше да го правят след края на редовното работно време. Благодарение на единайсетчасовата разлика във времето материалите бяха готови на бюрата на американските държавници скоро след закуска. За Мери Патриша Фоли утрините не бяха толкова напрегнати както преди. Най-малката й дъщеря още не беше постъпила в колеж, но предпочиташе сама да си приготвя овесената каша и вече ходеше сама на училище, което даваше възможност на майка й да поспи сутрин още двадесет и пет минути. Двадесетте години, прекарани като оперативен разузнавач и майка, бяха напълно достатъчни да я побъркат, но на нея този живот всъщност й харесваше. Това се отнасяше особено за годините, прекарани в Москва, където си вършеше работата право в утробата на звяра и по едно време успя да причини на копелето сериозна язва, спомни си тя с усмивка.

Съпругът й можеше да каже същото за себе си. Те бяха първата съпружеска двойка, издигнала се толкова високо в Ленгли. Ходеха заедно сутрин на работа със собствената си кола, а не със „служебната“, която им се полагаше. С водеща кола отпред и следваща ги отзад, при това и двете пълни с въоръжени хора, за всеки терорист, който имаше малко ум в главата си, те щяха да бъдат предпочитана цел от купчина рубини. Така можеха да разговарят по пътя, а колата им всяка седмица биваше проверявана за монтирани подслушвателни устройства.

Обикновено паркираха на запазеното за тях място в подземния етаж на старата сграда на Управлението. След това отиваха до асансьора, който по някакъв необясним начин винаги ги очакваше, за да се качат до седмия етаж.

И бюрото на госпожа Фоли беше винаги подредено. Нощният екип беше наредил върху него всички важни документи. Обаче днес, както и през миналата седмица, вместо да прегледа очакващите я папки, пълни със свръхсекретни кодирани материали, тя първо включи компютъра на бюрото си и провери специалната си електронна поща. И тази сутрин не остана разочарована. Копира по електронен път материала в харддиска, изкара едно копие на принтера, а когато той спря, изтри имейла от системата си, унищожавайки всякакви следи за неговото съществуване. После прочете отново принтираните листове и вдигна телефона, за да се обади в кабинета на съпруга си.

— Да, бейби?

— Искаш ли малко яйчена супа? — попита тя директора на Централното разузнавателно управление. Това беше едно особено отвратително китайско ястие, с което обичаше да дразни мъжа си.

— Добре, скъпа, идвай.

Директорът беше наясно, че ще е нещо важно, след като беше накарала стомахът му да се разбунтува толкова рано сутринта.

 

 

— Пак ли от Зорге? — попита президентът седемдесет и пет минути по-късно.

— Да, сър — отвърна Бен Гудли, подавайки му листа. Материалът не беше дълъг, но интересен.

Райън набързо го прегледа.

— А анализът?

— Госпожа Фоли иска да го обсъди с вас този следобед. Имате свободен промеждутък в два и петнадесет.

— Добре. Кой друг ще присъства?

— Вицепрезидентът, защото той също е тук. — Гудли знаеше, че Райън държеше Роби Джексън да присъства при обсъждането на интересен стратегически материал. — Днес е сравнително свободен.

— Добре. Уреди срещата — нареди президентът.

 

 

Шест пресечки по-нататък Дан Мъри току-що беше влязъл в просторния си кабинет (значително по-голям от този на президента), който също се охраняваше, защото като първи контраразузнавач и антитерорист на страната разполагаше с много информация, от която другите се интересуваха. Тази сутрин пристигна още.

— Добро утро, господин директор — поздрави го една жена от персонала. Тя не беше само секретарка, а и положил клетва агент с револвер в кобура, който носеше под мишницата.

— Здравей, Тони — отвърна Мъри. Агентката имаше хубави форми, но този факт само накара директора на ФБР да осъзнае, че жена му Лиз беше права, когато казваше, че е станал един стар мръсник.

Нощният екип беше подредил папките върху бюрото. В тази работа имаше дългогодишна традиция. Купчината отдясно съдържаше сведения на разузнаването, а тази отляво се отнасяше за операции на контраразузнаването, докато голямата по средата съдържаше сведения за текущи разследвания на престъпления, изискващи неговото лично внимание. Така беше още от времето на „господин Хувър“, както го помнеха във ФБР, който явно беше изчитал всяка папка, отнасяща се за престъпление по-голямо от кражба на употребявани коли от правителствен паркинг.

Обаче Мъри отдавна работеше откъм „тъмната страна“ в дейността на Бюрото, затова се нахвърли първо на купчината вдясно. В нея нямаше нещо особено. В момента ФБР осъществяваше някои свои разузнавателни операции, което не се харесваше много на ЦРУ, но тези две правителствени служби никога не се погаждаха много-много, въпреки че Мъри харесваше семейство Фоли. Голяма работа, казваше той, малко съревнование няма да навреди на никого, докато ЦРУ не започне да си пъха носа в криминалните разследвания. Това вече би било нещо съвсем друго. Най-горният доклад беше от Майк Рейли в Москва…

— По дяволите! — изсумтя Мъри. Но след това се усмихна. Той беше определил лично Рейли за Москва въпреки възраженията на някои от неговите старши помощници, които искаха да разкарат Пол Ландау от отдела за разузнаване. Мъри обаче не се съгласи. Според него Москва имаше повече нужда от полицейска помощ, а не от човек, който да се занимава с шпиони. Самите руснаци имаха доста добър опит в подобни работи. Затова той изпрати Майк, който беше агент второ поколение като баща си. Пат Рейли беше причинил доста сериозни неприятности на мафията в Ню Йорк. Сега Ландау беше в Берлин, сътрудничеше на германската служба за борба с престъпността и се чувстваше доста добре. А Рейли беше потенциална звезда. Баща му се беше пенсионирал като помощник-началник на отдел. Майк вероятно щеше да напредне повече.

А и познанството му с руския детектив Провалов никак нямаше да навреди на кариерата му. Така те бяха установили връзка между бивш офицер от КГБ и китайската служба за сигурност. А това беше свързано с разследването на онзи случай с гранатомета в Москва. Господи! Дали китайците нямат пръст в тази работа? Ако е така, какво можеше да означава? Е, трябваше да уведоми за това семейство Фоли. Директор Мъри вдигна телефона. Десет минути по-късно документът от Москва беше изпратен от неговия факс за Ленгли, но за да бъде сигурен, че онези от ЦРУ няма да спечелят похвали за сметка на ФБР, едно копие беше изпратено по куриер на Белия дом и беше предадено на д-р Бенджамин Гудли, който със сигурност щеше да го покаже на президента преди обяд.

 

 

Вече беше свикнал да познава чукането й на вратата. Номури остави питието, скочи и отвори пет секунди след първото почукване.

— Мин! — каза Чет.

— Номури сан! — поздрави го тя.

Той я дръпна вътре, затвори вратата и я заключи. След това я повдигна и страстно я прегърна почти без да преиграва.

— Значи ти харесва японската наденица, а? — попита той и я целуна.

— Ти дори не се усмихна, когато го казах. Не беше ли смешно? — попита тя, разкопчавайки няколко копчета на блузата.

— Мин! — Но след това той се поколеба и опита нещо, което беше научил същия ден. — Бау бей — каза Номури. Преведено, това означаваше: „Скъпа!“

Мин се усмихна, като го чу, и отговори:

— Шин Ган — което буквално означаваше „сърце и черен дроб“, но в контекста значеше „От сърце и душа!“

— Скъпа — каза Номури, след като я целуна, — ти разказваш ли за нашата връзка в службата?

— Не. На министър Фан това може да не му хареса. Но другите момичета в офиса няма да имат нищо против, ако разберат — обясни тя с кокетна усмивка. — Обаче знае ли човек!

— Тогава защо рискуваш с такива шеги, освен ако не искаш да те компрометирам?

— Ти нямаш чувство за хумор — каза Мин. После мушна ръка под ризата му и погали гърдите му. — Но това няма значение. Имаш други неща, от които се нуждая.

След това настъпи време за деловите въпроси.

— Бау бей?

— Да?

— Компютърът ти работи ли добре?

— Да — увери го тя с известно безразличие.

Лявата му ръка нежно галеше тялото й.

— Някои от другите момичета в офиса използват ли компютрите си, за да сърфират в мрежата?

— Само Чаи. Фан я използва като мен. Всъщност той я харесва повече. Смята, че има по-добра уста.

— А? — И за да смекчи въпроса, Номури се усмихна.

— Нали ти казах, че министър Фан е стар човек. Понякога се нуждае от по-специално окуражаване. А Чаи не е толкова против това. Фан й напомня за дядо й — каза Мин.

— Значи всички момичета в службата споделят преживяванията си с министъра?

Мин се засмя.

— Разбира се, всички го правим.

„По дяволите!“ — каза си Номури. Винаги беше мислил, че жените са по-… дискретни и само мъжете се хвалят с подобни неща в съблекалнята.

— Първия път, когато той го направи с мен — продължи тя, — не знаех какво да правя. Затова помолих Чаи за съвет. Тя работи най-отдавна там. Каза ми просто да се радвам и да се опитвам да му доставя удоволствие. И той може да ми купи въртящия се стол, който си бях харесала. Чаи сигурно се отнася много добре с него. Миналия ноември й подари нов велосипед. Тя има по-големи гърди от моите, но аз съм по-хубава. Обаче е по-привързана към него и го харесва. Поне повече от мен. Аз не искам ново колело.

 

 

— Какво означава това — попита Роби Джексън.

— Не сме съвсем сигурни — призна директорът на ЦРУ. — Фан е разговарял надълго с нашия стар приятел Цзян Хансан. Говорили са за преговорите с нашия търговски екип, които започват утре. По дяволите! — Ед Фоли си погледна часовника. — Т.е. след 14 часа. И изглежда, че те искат отстъпки от нас, вместо да ни предлагат такива. Ядосани са повече, отколкото очаквахме, за това, че признахме Тайван.

— Да вървят на майната си! — каза Райън.

— Джак, споделям чувствата ти, но да не влагаме прекалено много емоции за това какво мислят те — предложи Фоли.

— Започваш да говориш като Скот — каза президентът.

— Така ли! Ако искаш Ленгли да се управлява от някой, който се съгласява с всичко, което кажеш, значи не си попаднал на подходящия човек — опъна се директорът на ЦРУ.

— Прав си, Ед — съгласи се Джак. — Карай нататък.

— Джак, трябва да предупредим Рътлидж, че на КНР няма да им хареса това, което ще им каже. Може би няма да са в настроение да направят много отстъпки в търговските преговори.

— Но и Съединените щати нямат подобни намерения — каза Райън на директора на ЦРУ. — Стигаме пак до факта, че те имат нужда от нашите пари повече, отколкото ние от техните стоки.

— А каква е вероятността всичко това да е блъф? Имам предвид тази информация — попита вицепрезидентът Джексън.

— Искате да кажете, че могат да използват този източник, за да ни заблудят с информацията, която ни подхвърлят? — попита Патриша Фоли. — Според мен такава вероятност е равна на нула или почти равна на нула.

— Защо си толкова уверена, Мери Пат? — попита президентът Райън.

— Не му е мястото да го казвам тук, Джак, но наистина съм уверена — отговори тя, притеснявайки съпруга си.

Райън забеляза това. В разузнаването много рядко се случваше някой да бъде абсолютно уверен в нещо и Ед винаги беше много предпазлив. Но Мери Пат беше по-директна. Тя беше напълно лоялна към хората си като майка към детето си и Райън й се възхищаваше, въпреки че и той понякога си казваше, че това не винаги е реалистично.

— Какво ще кажеш, Ед? — попита Райън просто за да го провери.

— В случая подкрепям Мери. Този източник се оказа златна мина.

— Значи според вас този документ представлява позицията на тяхното правителство? — попита вицепрезидентът.

Фоли обаче го изненада, поклащайки глава.

— Не, това е позицията на Цзян Хансан. Той е влиятелен министър, но не може да говори от името на цялото правителство. Забележете, че в този текст не се казва каква е тяхната официална позиция. Цзян вероятно е изразител на едно мнение на група влиятелни хора в Политбюро, но там има също и умерени, за чиято позиция в този документ не става дума.

— Страхотно! — каза Роби и се размърда в стола си. — Тогава защо ни губите времето с това нещо?

— Цзян е много гъст с министъра на отбраната. Всъщност той има решаващ глас по въпросите на цялата им национална сигурност. Ако прехвърли влиянието си и върху търговската им политика, ще имаме проблем и нашият екип на преговорите трябва да бъде уведомен предварително — каза директорът на ЦРУ.

 

 

— И така? — попита уморено Мин. Мразеше да се облича и да си тръгва. За нея това означаваше, че няма да може да се наспи като хората.

— Значи утре трябва да станеш рано и да сложиш това в компютъра на Чаи. Още една нова система като тази, която вкара в твоя компютър. Сега най-новата система е 6.3.2 и ще мине година, докато се наложи да я сменяме.

— Защо ме караш да правя това?

— Има ли значение, бау бей?

Тя се поколеба, замисли се и тези една-две секунди накараха американския шпионин да изтръпне.

— Не, мисля, че няма.

— Трябва да ти купя някои нови неща — прошепна Номури и я прегърна.

— Какви? — попита тя.

Беше харесала много предишните си подаръци.

— Ще бъде изненада, и то хубава — обеща той.

Черните й очи светнаха в очакване. Номури й помогна да си облече ужасното сако. Обличането не му беше толкова приятно, колкото когато я събличаше, но това можеше да се очаква. Миг по-късно тя го целуна за последен път пред вратата и той я видя как си тръгва. След това се върна при компютъра си и съобщи на patsbakery@brownienet.com, че е уредил втора рецепта, която се надява да й хареса.