Том Кланси
Мечката и драконът (19)

18.
Маневри

Интересното в новата работа на Манкузо беше, че сега освен командването на самолети, за което имаше известна представа, отговаряше и за сухопътни войски, от които нищо не разбираше. Това бяха 3-та дивизия на морската пехота на база в Окинава и 25-а армейска лека пехотна дивизия в казармата Шофийлд в Оаху. Манкузо никога не беше имал под свое командване повече от сто и петдесет души, които бяха на борда на първия и последния поверен му обект, подводницата „Далас“. Това беше добро число — достатъчно голямо, за да гледа на него като на едно многобройно семейство и не чак толкова, че да не може да запомни имената и лицата на подчинените си. Но екипажът на „Далас“ не можеше да се сравнява с числеността на хората, които сега ръководеше от бюрото си.

Той беше изкарал курса „Кепстоун“ — програма, имаща за цел да запознае новите офицери с другите родове войски. Беше бродил по горите заедно с пехотинци, беше пълзял през калта с хора от морската пехота и от седалката на транспортен самолет С-5B бе наблюдавал как става зареждане с гориво във въздуха (най-необичайното нещо, което някога беше виждал — два самолета да се сношават помежду си сред въздуха при скорост 700 километра в час), беше участвал в маневри заедно с бронетанкови части във Форт Ъруин, щата Калифорния, където се беше пробвал като водач и стрелец на танкове и пехотни машини „Брадли“. Но това, че беше виждал всичко това, че беше участвал в маневри с момчетата и беше се цапал с кал, не означаваше, че разбира много от тези неща. Той имаше само твърде обща представа как изглеждат те. Беше виждал уверения поглед в очите на хората, които носеха други униформи, и за стотен път си беше казвал, че всички войници си приличат. Сержантът, командващ танк „Абрамс“, малко се различаваше по дух от командира на високоскоростен торпеден катер. И той не заставаше често под душа, но държеше не по-малко самоуверено зелената барета, отколкото летецът-изтребител. Но за да може човек да командва както трябва такива хора, трябваше да знае повече от тях, си каза главнокомандващият на американските въоръжени сили в района на Тихия океан. Обаче след това си рече, че и на най-добрия летец-изтребител от военновъздушните или военноморските сили щяха да му трябват месеци, за да разбере какво беше правил той на „Далас“. По дяволите, само докато научат колко важна е безопасността на атомния реактор, ще трябва да измине година. На него му беше нужно горе-долу толкова, за да научи едно време всичко това, а Манкузо не беше подготвян първоначално за атомен подводничар. Той винаги е бил от хората, които стоят в предния отсек. Различните родове войски имаха различна представа за изпълнението на една мисия и това беше така, защото характерът на самите мисии беше толкова различен, колкото овчарското куче се различава от питбула.

Обаче сега трябваше да командва всички, и то умело, за да не допусне грешка, която можеше да стане причина в дома на госпожа Смит да пристигне телеграма със съобщение за преждевременната смърт на сина й или на съпруга й, защото някой старши офицер се беше провалил. Е, каза си адмирал Бърт Манкузо, нали затова има на разположение такъв разнообразен щаб от офицери. Сред тях имаше човек от надводния флот, който трябваше да умее да обясни какво може да прави този обект (за Манкузо всеки надводен кораб беше обект), летец, който беше наясно със задачите на морската авиация, морски пехотинец и някои други представители на сухопътните войски, които знаеха какво е да пълзиш в калта, а също и човек на военновъздушните сили, който можеше да му разкаже какво могат неговите птички. Всички бяха там, за да му дават съвети, но след като веднъж той се съгласеше с тях, решението ставаше лично негово, защото той беше командващият, а командването означаваше да поемеш отговорност за всичко, което се случи във или близо до района на Тихия океан. Това включваше и коментарите на някой млад офицер за циците на негова колежка — едно ново явление във военноморските сили, което Манкузо би отложил поне за след още десет години. Сега дори пращаха жени да служат в подводници и адмиралът не съжаляваше, че е пропуснал този момент. Каква ще е ползата на подводничарите от всичко това?

Той смяташе, че знае как да организира едни големи военноморски маневри, в които половината от 7-и американски флот имаше за задача да нападне и унищожи другата половина, последвани от симулиране на морски десант от един батальон морски пехотинци. Изтребителите на морската авиация щяха да влязат в съприкосновение с тези от военновъздушните сили, след което компютрите щяха да покажат кой беше спечелил и кой беше загубил, а в баровете щяха да се изплатят най-различни залози. Някои щяха да го понесат по-тежко, защото докладите за боеготовността, както и кариерата зависеха от резултатите от тези символични схватки.

От всички части под негово командване Манкузо смяташе, че неговите подводничари са в най-добра форма. В това имаше някаква логика, защото предишният му пост беше командващ подводния тихоокеански флот и той безмилостно беше гонил своите подводничари, за да влязат в нужната форма. Освен това малката война, в която те участваха преди две години, беше дала възможност на всички да осъзнаят каква мисия изпълняват до такава степен, че екипажите на подводниците, които организираха онази знаменита подводна засада, още се фукаха, когато слезнеха на брега. „Бръмчилата“, както наричаха подводниците от клас „Охайо“, останаха на въоръжение като спомагателни средства за бърза атака, защото Манкузо се беше застъпил за тях пред командващия военноморските сили Дейв Сийтън, който беше негов приятел. Той от своя страна поиска от Конгреса допълнителни средства за тях и парламентът се съгласи без съпротива, защото последните два конфликта бяха показали, че хората в униформа имат и други задачи, освен да отварят и затварят вратите пред избраниците на народа. При това подводниците от клас „Охайо“ бяха прекалено скъпи, за да бъдат захвърлени просто така, и те се използваха за ценни океанографски мисии в северната част на Пасифика. Това допадна на еколозите, в случая на онези, които се тревожеха за опазването на рибите и делфините, и които според офицера в бяла униформа имаха прекалено голяма политическа власт.

Всяка сутрин при него пристигаше сутрешната сводка, обикновено представяна от бригадния генерал Майк Лар, отговарящ за разузнаването. Това беше една добра практика. От сутринта на 7 декември 1941 година^[1] Съединените щати бяха разбрали какви са предимствата командващите обширни райони да получават нужните им сведения от разузнаването, така че за разлика от адмирал Хъсбанд Е. Кимел навремето сегашният командващ въоръжените сили в Тихия океан имаше да чуе доста работи.

— Добро утро, Майк — поздрави Манкузо, докато главният стюард сервираше кафето.

— Добро утро, сър — отвърна генералът с една звезда.

— Какво ново в Пасифика?

— Най-важната новина тази сутрин е, че руснаците са назначили нов човек за главнокомандващ техния Далекоизточен военен окръг. Името му е Генадий Бондаренко. Беше началник на оперативния отдел на руските сухопътни войски. Биографията му е твърде интересна. Започнал е като свързочник, а не като пехотинец, но се е отличил в края на тяхната авантюра в Афганистан. Носител е на ордена „Червено знаме“ и има звание „Герой на Съветския съюз“. Получил е и двете отличия като полковник. От този момент започнал бързо да се издига. Има добри политически връзки. Работил е в тясно сътрудничество с един човек на име Головко — бивш офицер от КГБ, който все още се занимава с шпионаж и е личен познат на нашия президент. Головко е нещо като началник на оперативния отдел за руския президент Грушевой и е с ранг главен министър, или нещо подобно. Грушевой се вслушва в съветите му за много работи и той е връзката с Белия дом по въпроси от „взаимен интерес“.

— Страхотно. Значи руснаците използват този човек, когато искат да съобщят нещо на Джак Райън. Що за птица е? — попита адмиралът.

— Нашите приятели от Ленгли го смятат за много умен и много способен. Както и да е, да се върнем на Бондаренко. Сведенията за него са, че и той е умен и много способен и е претендент за по-високи постове. Един умен и смел човек може да напредне както в техните въоръжени сили, така и в нашите.

— В какво състояние са силите, които сега ще командва?

— Не много добро, сър. Според нашите данни това са осем дивизии — шест мотострелкови, една танкова и един артилерийски дивизион. Всички разчитат повече на ракетните войски и авиацията и не отделят много време за учения. Ако се съди по сведенията ни за него, Бондаренко ще промени това.

— Мислиш ли?

— Като бивш началник на техния оперативен отдел той се е обявявал за повишаване на боеготовността, а е и малко интелектуалец. Миналата година публикува едно дълго есе за римските легиони. Заглавието му беше „Войниците на Цезар“. В него се съдържа следният цитат от еврейския историк Йосиф: „Техните учения бяха безкръвни битки, а битките им кървави учения.“ Както и да е. Изваждането на цитати от хора като Йосиф си е чисто ровене в историята, но намекът е съвсем очевиден. Той пледира за по-добро обучение на руската армия и изявява претенции за главнокомандващ. Отделя много време на друг древен историк, който е писал по въпроса как се изгражда един центурион. Съветската армия наистина не разполага със сержанти, както ние разбираме това звание, и Бондаренко е един от новото поколение старши офицери, който твърди, че новата руска армия трябва да въведе отново това понятие. — „В това има много логика“, помисли си Лар.

— Значи смяташ, че ще подгони подчинените си, за да влязат във форма. А руският флот в Далечния изток?

— Той не е под негово подчинение. Разполага с тактическа фронтова авиация и сухопътни войски. Това е всичко.

— Техният флот е така осран, че не знае как да си избърше задника — забеляза Манкузо. — Има ли друго?

— Разни политически дреболии, които можете да прочетете и сам, когато имате време. Китайците продължават да извършват военни маневри. В момента разиграват учение южно от река Амур, в което участват четири дивизии.

— Толкова голямо?

— Адмирале, те са на засилен подготвителен режим вече три години. Няма нищо обезпокоително, но харчат доста пари за превъоръжаване на Китайската народноосвободителна армия. В сегашното участват много танкове и артилерия. Голяма стрелба пада. Районът е подходящ за маневри, защото не е много населен, но не е равен като пустинята Невада. Отначало, когато започнаха, ги следяхме изкъсо, но сега вече се превърна почти в постоянна практика.

— Така ли? А какво мислят руснаците по въпроса?

Лар се протегна в стола си.

— Сър, вероятно това е и причината за новото назначение на Бондаренко. Сигурно защото изостават в бойната подготовка. Китайците ги превъзхождат много по численост на силите, струпани по границата, но не са прибягвали до враждебни действия. В момента политическата обстановка е сравнително спокойна.

— Аха — изръмжа командващият зад бюрото си. — А Тайван?

— Военните учения в близост до пролива също зачестиха, но няма и помен от десантни маневри. Следим ги внимателно с помощта на нашите приятели от Тайван.

Манкузо кимна. Имаше в кабинета си етажерка, пълна с планове за изпращане на 7-и флот на Запад, а почти непрекъснато един от корабите му се намираше на „посещение на вежливост“ в пристанищата на острова. За моряците му Република Китай беше страхотно място за добро прекарване на времето, пълно с жени, за чиито услуги човек можеше да се спазари. Наличието на американски боен кораб в пристанището на Тайпе превръщаше града в неудобна зона за ракетна атака. Дори една драскотина, причинена на американски кораб, можеше да се изтълкува като враждебен акт и повод за война. Никой не вярваше китайските комунисти да са готови за подобно нещо. За да запази нещата в това положение, Манкузо държеше своите самолетоносачи непрекъснато под пара, карайки ги постоянно да извършват учения на своите прехващачи и щурмови изтребители-бомбардировачи както през 80-те години. Той винаги държеше и поне една щурмова или някоя по-бавна подводница в пролива Формоза, факт, за който се споменаваше в медиите само когато от време на време им се подхвърлеше информация, уж изтекла от военноморските сили. Но подводниците много рядко акостираха в пристанищата на Тайван. Те бяха по-ефикасни, когато не се виждаха. Но в друга етажерка той държеше купища перископни снимки на китайски бойни кораби, както и фотографии на корпусите им, направени директно под водата, които подлагаха на изпитание щурманите на подводниците.

От време на време караше хората си да проследяват подводници на китайските комунисти, както навремето беше правил с „Далас“ срещу някогашния съветски флот. Обаче това беше по-лесно. Китайските ядрени реактори бяха толкова шумни, че рибите ги избягваха отдалеч, за да не си повредят ушите, шегуваха се неговите подслушвачи. Колкото и КНР да дрънкаше оръжие срещу Тайван, ако неговият 7-и флот се противопоставеше на евентуално истинско нападение, работата бързо щеше да се превърне в кървава касапница и той се надяваше, че в Пекин са наясно с това. Ако имаха някакви съмнения, опитът им да ги проверят щеше да им струва доста скъпо. Освен това засега китайците не разполагаха с кораби амфибии, с които биха могли да направят десант, а и не даваха основание да се мисли, че имат намерение да ги построят.

— Значи днес на Тихоокеанския театър като че ли всичко е спокойно? — каза Манкузо, слагайки край на брифинга.

— Така изглежда — потвърди генерал Лар.

— На какви средства разчитаме, за да държим под око нашите китайски приятели?

— Главно на такива от въздуха — отвърна шефът на разузнаването. Никога не сме имали сериозно присъствие на наши разузнавачи в КНР, поне не съм чувал за такова нещо.

— На какво се дължи това?

— Най-простото обяснение е, че за мен, както и за вас ще е трудно да останем незабелязани сред тях, а последната ми проверка показва, че повечето американски граждани от азиатски произход работят за компютърни компании.

— Във флота нямаме много такива. А в сухопътните войски?

— И там не са много, сър. Броят се на пръсти.

— Чудя се защо.

— Сър, аз съм разузнавач, а не демограф — забеляза Лар.

— Предполагам, че това ти е напълно достатъчно, Майк. Дръж ме в течение, ако има нещо интересно.

— Разбира се, сър. — Лар се отправи към вратата, за да бъде сменен от началника на оперативния отдел на Манкузо, който щеше да му докладва какво е днешното състояние на силите под негово командване, плюс това колко кораби и самолети имат повреди и се нуждаят от ремонти.

 

 

Тя продължаваше да е все така красива, въпреки че докарването й тук се беше оказало трудна работа. Таня Богданова не се беше опитала да се скрие, но в продължение на няколко дни беше недосегаема.

— Заета ли бяхте? — попита Провалов.

— Да, имах специален клиент — кимна тя утвърдително. Бяхме заедно в Санкт Петербург. Не носех мобифона си. Той не обича да ни прекъсват — обясни тя, без да й личи, че съжалява за това.

Провалов можеше да я попита каква е таксата за няколко дни в компанията й и тя сигурно щеше да му отговори, но реши, че това не го интересува толкова. Тя си оставаше едно видение и само белите крила й липсваха, за да я помисли за ангел, като изключим очите и сърцето, разбира се. Очите гледаха студено, а сърцето като че ли изобщо не съществуваше.

— Имам въпрос — каза й лейтенантът от милицията.

— Да?

— Едно име. Дали ви е известно? Клементий Иванич Суворов.

Очите леко се оживиха.

— О, да. Познавам го добре. — Не обясни подробно какво означаваше това „добре“.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Какво искате да знаете?

— Ами, като за начало адреса му.

— Живее извън Москва.

— Под какво име?

— Той не знае, че аз го знам, но веднъж видях паспорта му. Иван Юриевич Конев.

— Как успяхте да разберете това? — попита Провалов.

— Беше заспал, разбира се, и аз му пребърках дрехите — отвърна тя така невъзмутимо, като че ли разказваше на лейтенанта от милицията откъде си купува хляб.

„Значи той те е чукал, а ти на свой ред също си му го начукала“, помисли си Провалов, но не го каза.

— Спомняте ли си адреса му?

Тя поклати глава.

— Не, но това е една от новите зони оттатък околовръстното шосе.

— Кога го видяхте за последен път?

— Седмица преди да умре Григорий Филипович — отвърна тя веднага.

Тогава на Провалов внезапно му хрумна да я попита:

— Таня, в нощта преди убийството на Григорий с кого се видяхте?

— Беше някакъв войник или нещо подобно, чакайте да помисля… Пьотр Алексеевич… не знам кой си…

— Амалрик? — попита Провалов, почти надигайки се от стола си.

— Да, нещо подобно. Имаше татуировка на ръката, тази на Спецназ, каквато имат мнозина, които са били в Афганистан. Мислеше се за голяма работа, но не беше много добър любовник — каза с пренебрежение Таня.

„Няма и да бъде“, би могъл да добави Провалов, но не го направи.

— Кой уреди срещата ви?

— Ами Клементий Иванич. Той имаше уговорка с Григорий. Очевидно се познаваха от дълго време. Григорий често изпълняваше специални поръчки за приятелите на Клементий.

Значи Суворов е уредил единият или двамата убийци да чукат курвите на човека, когото са убили на следващия ден?… Който и да беше Суворов, той имаше известно чувство за хумор… Или пък истинската цел е бил Сергей Николаич? Провалов току-що се беше добрал до важна информация, но тя не хвърли светлина върху разследвания случай. Това беше само още един факт, който допълнително усложняваше разследването, а не го улесняваше. Пак беше изправен пред две възможности: Суворов е наел двамата войници от Спецназ да убият Распутин, а след това ги е ликвидирал, за да се „подсигури“ срещу евентуални последици. Или пък ги е наел да убият Головко, след което ги е премахнал, защото са допуснали голяма грешка. Коя от двете? Трябваше да открие Суворов, за да разбере. Но сега разполагаше с име и вероятното му местонахождение. А това все пак беше нещо.