Том Кланси
Мечката и драконът (18)

17.
Превръщане на златото в монети

Скот Адлер беше считан за твърде млад и неопитен за поста, който заемаше, но тази оценка идваше от хора, които искаха чрез политиката да заемат важни държавни служби, докато Адлер беше дипломат от кариерата още от завършването на Факултета по международно право и дипломация при университета „Тофс Флечър“ преди двадесет и шест години. Хората, които бяха работили с него, го считаха за много способен дипломат, а за тези, с които беше играл карти (преди важни срещи и преговори Адлер обичаше да играе покер), той беше кучи син с голям късмет.

Кабинетът му на седмия етаж в Държавния департамент беше просторен и удобен. Зад бюрото му имаше масичка с обичайните фотографии в рамки на съпругата, децата и родителите. Когато седеше зад бюрото, не обичаше да носи сако, защото не се чувстваше удобно в него. С този си навик вбесяваше някои висши бюрократи в Държавния департамент, които гледаха на този факт като на неподобаваща безцеремонност. Разбира се, когато имаше важни срещи с чуждестранни знаменитости, слагаше сакото, но не смяташе, че се налага да търпи това неудобство по време на вътрешни съвещания.

Това напълно устрои Джордж Уинстън, който веднага след като влезе, метна сакото си на облегалката на стола. Като него Скот Адлер беше работяга и с такива хора Уинстън се чувстваше най-добре. Може и да е скапан дипломат от кариерата, но кучият му син се отнасяше сериозно към работата си, а това беше нещо, което не би могъл да каже за много хора в собственото си министерство. Правеше всичко, което бе по силите му, за да изгони търтеите, но не беше лесно, защото законите в защита на държавния служител превръщаха уволнението на мързеливците в доста непосилна задача.

— Чете ли китайските материали? — попита Адлер, веднага след като оставиха подноса с обяда на масата.

— Да, Скот. Страхотно нещо, приятел — каза Търговецът на Орела.

— Тогава добре дошъл в клуба. Информацията, която получаваме от разузнаването, може да се окаже доста интересна. — Министерството на външните работи имаше своя шпионска служба, която се наричаше „Разузнаване и изследвания“. Макар и да не конкурираше ЦРУ и другите тайни служби, тя успяваше да измъкне по някой и друг нешлифован диамант от гъстата дипломатическа кал. — И какво мислиш за нашите малки жълти приятели?

Уинстън се сдържа да не изръмжи.

— Братче, мисля дори да се откажа от проклетата им кухня.

— Сравнени с тях, най-големите ни крадци приличат на майка Тереза. Те са едни безсъвестни копелдаци, Джордж, това е безспорно. — С тези думи Адлер веднага се хареса още повече на Уинстън. Човек, който можеше да говори така, явно имаше истински заложби. Сега беше негов ред да демонстрира професионално хладнокръвие, за да контрира работническата невъздържаност на Адлер.

— Мислиш ли, че го правят от идеологически съображения?

— Напълно, е, може би примесено с малко корупция, но помни, че за тях политическата вярност им дава право да живеят по-комфортно и изобщо не считат това за корупция. Просто вземат дължимото от селяните, а и думата „селянин“ там още не е излязла от употреба.

— С други думи, имаме работа с херцози и графове, така ли?

Държавният секретар кимна.

— В повечето случаи, да. Те имат неимоверно развито чувство за собствената си значимост. Не са свикнали под никаква форма да чуват думата „не“ и като последица от това не винаги знаят как да постъпят, когато я чуят от хора като мен. Затова на преговори често изпадат в неизгодна позиция, особено в случаите, когато ги попритиснем. Не го правим често, но миналата година, след като беше свален онзи самолет „Еърбъс“, аз малко се поизсилих, а после дойде и дипломатическото признаване на Китайската република Тайван. Това наистина накара онези в Пекин да провесят носове, въпреки че тайванското правителство не е обявявало официално независимостта на острова от Китай.

— Какво? — този факт беше убягнал от вниманието на министъра на финансите.

— Да, тайванците играят играта разумно, без да се изсипват. Всъщност те никога не са си позволявали да обидят с нещо континентален Китай. Въпреки че имат посолства из целия свят, на практика никога не са се обявявали официално за независима държава. Подобно нещо би вбесило Пекин. Може би за Тайпе това би било проява на некоректно поведение. Същевременно с тях имаме уговорка Пекин да е наясно с положението. Ако някой започне да тормози Тайван, Седми американски флот ще пристигне в района, за да следи отблизо обстановката, и ние няма да позволим пряка военна заплаха срещу правителството на Република Китай. КНР няма силен военноморски флот, който да застрашава нашите момчета, така че всичките декларации са празни приказки. — Адлер вдигна очи от сандвича си. — Само разлайват кучетата.

— Добре. Тази сутрин закусвах с Джак и говорихме за търговските преговори.

— И Джак иска да ги попритиснем малко, нали? — попита държавният секретар. Не беше много изненадан. Райън винаги беше предпочитал откритата игра, а това не беше често срещана практика в междудържавните отношения.

— Отгатна — каза Уинстън и отхапа от сандвича.

Хората от работнически произход имат едно хубаво качество, знаят какво е свестен обяд, каза си министърът на финансите. Беше му втръснало да му поднасят префърцунена френска кухня. На обяд човек трябва да хапне парче месо между две филии хляб. Френската кухня не е лоша, но става повече за вечеря.

— Колко силно?

— Трябва да получим това, което искаме. Трябва да ги накараме да разберат, че те имат далеч по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Това е рисковано, Джордж. Ами ако не пожелаят да се вслушат в предупреждението ни?

— Тогава ще почукаме по-силно на вратата, а може и направо върху главите им. Скот, тази сутрин и ти си чел онзи документ.

— Да — потвърди държавният секретар.

— Хората, които те се опитват да измамят и да оставят без работа, са американски граждани.

— Знам. Обаче помни, че не можем да диктуваме условия на една суверенна държава. В този свят не се постъпва така.

— Е добре, но можем да им кажем, че и те не могат да ни налагат своите виждания за търговията между нас.

— Джордж, по тези въпроси Америка от дълго време проявява голяма снизходителност.

— Може би, но проектът за реформа на търговските ни отношения е вече закон…

— Да, знам. Но знам също, че това ни вкара и в една истинска война — припомни на госта си държавният секретар.

— Ние я спечелихме. Аз пък помня и това. Може би и други си го спомнят. Скот, имаме огромен дефицит в търговията с китайците. Президентът каза, че на това нещо трябва да се сложи край. Аз, представи си, съм съгласен с него. Щом като ние купуваме от тях, и те трябва да купуват от нас, в противен случай ще внасяме пръчици за хранене и плюшени мечета от другаде.

— Това може да ни коства загуба на работни места — предупреди Адлер. — Те знаят как да изиграят тази карта. Ще анулират някои договори с нас и ще престанат да купуват нашата вече готова продукция, а тогава някои хора ще изгубят работата си.

— Обаче ако успеем, ще започнат да купуват от нас повече готова продукция и нашите фабрики ще могат да приемат на работа повече работници. Играй, за да спечелиш, Джордж — посъветва го Уинстън.

— Непрекъснато го правя, но това не ти е бейзбол, в който има правила и огради. Прилича по-скоро на ветроходно състезание в мъгла. Не винаги можеш да видиш противника си и дори къде е финишът.

— Тогава ще ти купя радар. Какво ще кажеш да ти дам един от моите хора, за да ти помага?

— Кой?

— Марк Грант. Той е моят компютърен магьосник. На него техническите, т.е. финансовите въпроси са му много ясни.

Адлер се замисли. Държавният департамент винаги е бил слаб в тази област. Не бяха много бизнесмените, които правеха кариера в дипломацията, а да се учиш на бизнес от книги не беше същото, като да имаш практика в тази област. Този факт се подценяваше от много „професионалисти“ в Държавния департамент.

— Добре, прати го. Сега пак искам да знам колко силно ще трябва да ги притиснем?

— Мисля, че ще трябва да поговориш по въпроса с Джак, но от това, което ми каза тази сутрин, разбрах, че искаме с нас да се играе на равностойни начала.

Лесно е да се каже, помисли си Адлер, но е трудно да се постигне. Той харесваше президента Райън и се възхищаваше от него, но не можеше да си затваря очите пред факта, че Фехтовачът не беше от най-търпеливите, а в дипломацията търпението е всичко. По дяволите, та то е единственото важно нещо.

— Добре — каза той, след като помисли малко, — ще говоря с него, преди да кажа на моите хора как да действат. Играта може да загрубее. Китайците не си падат много по деликатностите.

— Животът е сурово нещо — каза Уинстън.

Държавният секретар се усмихна.

— Добре, ще го имам предвид. Нека да видим какво ще каже Джак. Как върви икономиката?

— Все още доста добре. Цените продължават да са малко високи, но доходите се покачват, инфлацията е под контрол, а инвеститорите не се оплакват. Председателят на Бюрото за федералния резерв води умела монетарна политика. Имаме шанс да успеем да прокараме промените в закона за данъците, така че нещата не изглеждат зле. Вярно е, че в спокойни води корабът се управлява по-лесно.

Адлер направи кисела физиономия.

— Да, някога и аз ще опитам да я карам така. — Обаче сега той имаше заповед да навлезе в тайфун. Ставаше интересно.

 

 

— Е, как сме с боеготовността? — попита генерал Дигс събралите се офицери.

— Може и по-добре — призна полковникът, командващ 1-ва бригада. — Напоследък не ни достигат средства за обучение. Техниката и войниците са налице и прекарваме много време на полигона, обаче не е като да нагазиш в калта с танковете и бронетранспортьорите.

Генералът кимна в знак на съгласие.

— За мен това също е проблем — обади се подполковник Анжело Гуисти, командващ 1-ви ескадрон на 4-ти бронетанков кавалерийски полк. В сухопътните войски той беше известен като Еднокракият кон заради знака 1-ви/4-ти, който носеха на пагоните си войниците и офицерите от тази част. Това беше разузнаването на дивизията и неговият командир докладваше директно на командващия генерал на 1-ва танкова дивизия вместо на командващия бригадата. — Не мога да изведа хората си на учение навън, а обучението в района на казармата не си е работа. Местните фермери недоволстват, когато минаваме през нивите им и сме принудени да правим разузнаване по пътища с твърдо покритие. Обаче, сър, тези неща не стават така и това ме тревожи.

Не можеше да се отрече фактът, че по-големият потърпевш от пресичането на една нива с бронирана техника беше житото. Въпреки че след всяко тактическо формирование на американската армия вървеше джип, чиито пътници веднага вадеха голямата чекова книжка, за да заплащат нанесените щети, германците бяха грижливи стопани и за тях доларите на янките не винаги бяха адекватна компенсация за разровените ниви. Когато Червената армия беше от другата страна на оградата и заплашваше със смърт и унищожение Западна Германия, беше по-лесно, но сега Германия беше суверенна държава, а руснаците вече бяха далеч, от другата страна на Полша, и не представляваха такава голяма заплаха както преди. Все още имаше няколко места, където можеха да се извършват учения на големи формации, но за тях имаше толкова много предварителни заявки, като за танц с най-красивата дама на бала. Така че Еднокракият кон трябваше да прекарва повечето време на полигона в казармата.

— Добре — каза Дигс. — Добрата новина е, че за нас са предвидени допълнителни средства в новия федерален бюджет. Ще имаме много повече средства за боева подготовка и до дванадесет дни ще можем вече да ги използваме. Имате ли някакви планове как бихме могли да ги похарчим, полковник Мастърман?

— Мисля, че ще мога да ви предложа нещо, генерале. Можем ли да имаме същите изисквания към бойната подготовка, както през 1983 година?

В разгара на студената война Седма армия беше най-добре подготвената армия в света и това беше доказано не в Германия, а в Ирак по най-красноречив начин. През 1983 година отпускането на повече средства даде първите реални резултати и това беше признато както от агентите на КГБ, така и от тези на руското военно разузнаване, ГРУ, които до този момент си мислеха, че Червената армия има шансове да победи НАТО. През 1984 година дори най-големите оптимисти сред руските офицери вече не разчитаха на това. Събралите се офицери знаеха, че ако успеят да възстановят някогашния режим на подготовка, техните войници ще бъдат доволни, защото въпреки че маневрите са тежка работа, те бяха постъпили в армията за това. Войникът се чувства добре най-вече на учение.

— Полковник Мастърман, отговорът на вашия въпрос е да. А сега да се върнем на първия ми въпрос. Как сме с боеготовността?

— Около осемдесет и пет процента — каза командващият 2-ра бригада. — За артилерията може би около 90 процента…

— Благодаря ви, полковник, съгласен съм с вас — обади се командващият артилерията на дивизията.

— Но всички знаем как си живеят топчиите — подкачи го командващият 2-ра бригада.

— А авиацията? — попита Дигс.

— Сър, на моите хора им трябват три седмици, за да бъдат стопроцентово готови. За щастие ние не тъпчем житото на никого, когато тренираме горе в небето. Моето единствено оплакване е, че за хората ми е твърде лесно да следят танкове, които се движат по пътища, и едни по-реалистични условия не биха им навредили. Обаче, сър, моите летци ще се справят с всеки, който се изправи срещу тях, особено тези на хеликоптерите „Апачи“.

Екипажите на тези хеликоптери се ползваха с репутацията на твърде кръвожадни бойци. Това им създаде проблеми в Югославия преди няколко години и разтревожи много хора, което принуди командването на военновъздушните сили да вземе бързи мерки.

— Добре, разбирам, че сте в сравнително добра форма, но нямате нищо против да понаточим още малко острието на сабята, нали? — попита Дигс и офицерите закимаха с глави в отговор.

По време на пътуването през океана беше изчел досиетата на всичките си старши офицери. Сред тях нямаше лентяи. Сухопътните имаха по-малко проблеми от другите родове войски в задържането на способни хора на служба. Авиокомпаниите не се опитваха да отнемат командири на танкове от 1-ва бронетанкова дивизия, въпреки че никога не се отказваха да откраднат от военновъздушните сили някой летец-изтребител. Вярно е, че в полицията търсеха много опитни пехотинци, а в неговата дивизия те бяха само около хиляда и петстотин. Това беше единствената структурна слабост на бронетанковата дивизия — твърде малко хора с пушки и щикове. В американския й вариант имаше отлична организация, когато ставаше дума за завземане на чужди територии, т.е. за привличането на някой, от когото наистина имаше нужда. Тя обаче не беше достатъчно екипирана за отстояване на вече заети позиции. В армията на Съединените щати никога не бе имало завоевателен дух. В нея от край време се държеше много на свободата, така че тези, които я напущаха, запазваха благодарността си към нея и не си отиваха с враждебни чувства. По традиция старшите офицери в сухопътните войски рядко ги напущаха и не мислеха за други възможности. Сега Виетнам беше останал твърде далеч в миналото. Дори Дигс беше твърде млад, за да помни този конфликт, и макар да му бяха казвали колко голям късметлия е, че не е участвал в него, това беше нещо, за което той почти никога не мислеше. Виетнам не беше неговата война и той не искаше да знае как действа леката пехота в джунглата. Той беше кавалерист и неговата представа за битка бяха танковете и пехотните машини „Брадли“ на открит фронт.

— Добре, господа. През следващите дни ще искам да разговарям поотделно с всеки от вас. След това ще трябва да се запозная с частите, които командвате. Ще видите, че с мен се работи сравнително лесно. — С това имаше предвид, че не е като някои други генерали, които крещят. И той като останалите изискваше добра работа, но според него да откъснеш на някого главата пред другите не беше най-добрият начин да го постигнеш. — Освен това ми е известно, че сте опитни бойци. В срок от шест месеца, а може би и за по-малко, искам тази дивизия да бъде в състояние да се справи с всичко, което срещне по пътя си. Абсолютно с всичко.

„Че какво ли ще е то“, помисли си полковник Мастърман, „германците ли?“ При тоталната липса на реална заплаха ще е малко трудно да бъдат мотивирани войниците, но чистата радост от войниклъка не е по-различна от преживяването, което запалянковците изпитват от футбола. На истинските войници им е забавно да се потъркалят из калта с големите си играчки. В такива моменти те си задават въпроса какво ли ще е, ако всичко това е наистина. В 10-и и 11-и кавалерийски полк на 1-ва танкова дивизия имаше хора, които бяха участвали преди година в сраженията по границата със Саудитска Арабия и както навсякъде, и те разказваха на другите преживяванията си. Но неприятните спомени за тях бяха малко. Говореха повече как всичко им приличало повече на учение и наричаха тогавашните си противници „нещастни, тъпи парцалени кукли“, които не били в състояние да им окажат истинска съпротива. Малко попрекаляваха с хвалбите. В повечето случаи от една спечелена война остават само приятните спомени, особено ако тя не е продължителна. При вдигането на наздравици имената на падналите в боя се споменават с уважение и тъга, но като цяло това преживяване не оставя лоши спомени в участниците.

Не би могло да се каже, че войниците изгарят от желание да влязат в истинска битка. Просто те често се чувстват като футболисти, които тренират упорито, но остават на резервната скамейка. Все пак бяха наясно, че сражението е игра на живот и смърт, че не е футбол, но за мнозинството от тях това беше повече теоретичен въпрос. Танкистите стреляха с учебни снаряди и ако мишените се окажеха стоманени, изпитваха удоволствие, когато виждаха да хвърчат искри от попадението в целта. Но това не беше същото като да видиш кулата на противниковия танк да се накланя и от него да започнат да излизат пламъци и дим… И да си наясно, че животът на трима-четирима души вътре е угаснал като свещ, която някой петгодишен хлапак е духнал върху тортата за рождения му ден. Ветераните от Втората война в Персийския залив понякога говореха за нея като за резултатите от домашната си работа с изрази като: „Братче, това наистина беше нещо ужасно“, и толкова. Погледнато отстрани, за войниците убиването не е престъпление. Срещу тях има враг и двете страни играят една смъртоносна игра на едно и също бойно поле, която единият печели, а другият губи. „Ако не искаш да рискуваш живота си, да не си обличал униформа.“ Или пък: „Старай се повече, задник такъв, щото ние не си поплюваме.“ Това беше другата причина, поради която войниците обичаха ученията. Това не беше просто интересна и забавна тежка работа. Беше нещо като застраховка за живот, ако играта станеше истинска, а войниците, както комарджиите, обичат да имат хубави карти.

Дигс закри съвещанието и даде знак на полковник Мастърман да остане.

— Е, Дюк?

— Поогледах се наоколо. Намирам за доста добро това, което видях, сър. Гуисти е много добър и непрекъснато се оплаква, че не разполага с достатъчно време за подготовка. Това ми харесва.

— На мен също — съгласи се веднага Дигс. — Нещо друго?

— Както вече се каза, артилерията е в много добра форма и състоянието на бригадите не е лошо, като се има предвид липсата на достатъчно време за учения. Може и да не им допадат тренировките със съоръженията на казармения полигон, но въпреки това се стараят. Изостават с около двадесет процента от боеготовността на десети кавалерийски полк, когато участвахме с израелците в маневрите в пустинята Негев, а това не е никак зле. Сър, дайте ми три-четири месеца за подготовка на открито и те ще бъдат готови да се справят с всяка задача.

— Добре, Дюк. Следващата седмица ще ти подпиша чек. Имаш ли готови планове?

— Ще ви докладвам вдругиден. Правя обиколки с хеликоптер за проучване на околността, за да разбера какво можем и какво не можем да използваме. Има една немска бригада, която иска да играе ролята на агресора в съвместно учение.

— Бива ли ги?

— Твърдят, че били добри. Просто трябва сами да се уверим. Препоръчвам да им изпратим най-напред 1-ва бригада. Те са малко по-агресивни от останалите две. Полковник Лайсъл отговаря на нашите представи за командир.

— Биографията му е твърде добра. При следващото повишение сигурно ще получи първата си генералска звезда.

— Вероятно — съгласи се Мастърман. „А какво ли ще стане с моята?“ Не можеше да зададе такъв въпрос. Според него шансовете му да я получи бяха доста добри, но знае ли човек. Е, добре че поне щеше да работи с командир, когото познаваше.

— Така, покажи ми плановете си за следващото излизане на втора бригада на полето… За утре става ли?

— В общи линии да, сър. — Мастърман отдаде чест и излезе от кабинета.

 

 

— Колко силно? — попита Клиф Рътлидж.

— Току-що разговарях по телефона с президента. Той каза, че държи да получи това, което иска, и ние трябва да му го доставим.

— Това е грешка, Скот — предупреди го помощник-държавният секретар.

— Грешка или не, ние работим за президента.

— Съгласен съм, но с Пекин отдавна не сме имали неприятности за Тайван. Може би сега не е най-подходящият момент да ги притискаме прекалено силно.

— Дори и сега, когато разговаряме, Америка губи работни места заради тяхната търговска политика — подчерта Адлер. — Кога смяташ, че ще трябва да реагираме?

— Предполагам, че това ще трябва да го реши Райън, нали?

— Така постановява Конституцията.

— Значи искаш да се срещна с тях?

Държавният секретар кимна.

— Правилно си ме разбрал. В срок от четири дни, считано от днес. Изложи писмено каква ще бъде позицията ти и ми дай да я видя, преди да им я изпратим, но искам да разберат, че не се шегуваме. Търговският дефицит в обмена ни с тях трябва да бъде намален и това трябва да стане скоро. Не могат да печелят толкова много пари от нас и да ги харчат другаде.

— Но те не могат да купуват военна техника от нас — отбеляза Рътлидж.

— Че за какво им е? — попита на свой ред Адлер. — Какви външни врагове имат?

— Ще ни отговорят, че националната им сигурност си е лично тяхна работа.

— А ние ще им отговорим, че нашата икономическа сигурност пък е наша работа, а те не ни помагат в тази насока — Това означаваше да се намекне на КНР, че изглежда се готви за война… Но срещу кого и дали това ще е добре за света? Рътлидж щеше да зададе въпроса със заучена невъзмутимост. Той се изправи.

— Добре, ще им изложа нашите виждания. Няма да ми е лесно, но мисля, че това си е моя грижа. Така ли е?

— Отново си прав.

Всъщност Адлер не харесваше много Рътлидж. Той идваше от политическите среди и дължеше издигането си повече на тях, отколкото на личните си заслуги. Например беше много близък с бившия вицепрезидент Килти, но след като нещата с онзи инцидент се поуспокоиха, Клиф заличи следите от своето участие със завидна бързина. Вероятно нямаше да получи ново повишение. Беше стигнал достатъчно далеч за човек без наистина сериозни политически връзки. Беше се добрал до този пост от преподавател в колежа „Кенеди“ при Харвардския университет, след което беше станал главен четец на вечерните новини за телевизия Пи Би Ес, очаквайки да бъде забелязан от някой издигащ се политик. Това си беше чист късмет. Рътлидж отиде по-далеч, отколкото го заслужаваше, но това му донесе добра заплата и престиж като неизменна фигура в партита на висшите политически кръгове във Вашингтон (винаги беше на едно от челните места в списъка на поканените). Оттук следваше, че като напусне правителствения пост, ще увеличи доходите си като консултант на някоя голяма фирма. Адлер знаеше, че и той би могъл да постъпи така, но нямаше да го направи. Вероятно щеше да се върне като преподавател в колежа „Флечър“ при университета „Тафтс“ и ще се опита да предаде това, което беше научил, на ново поколение бъдещи дипломати. Беше твърде млад за пенсиониране, въпреки че за човек, който е бил държавен секретар, в по-нататъшния му живот тук нямаше да има много нещо за правене, така че преподавателската работа не беше съвсем лош вариант. Освен това можеше да бъде използван за консултант по някои въпроси и да пише във вестниците, където щеше да влезе в ролята на политически мъдрец.

— Добре, да се залавям за работа. — Рътлидж излезе и сви вляво по коридора към кабинета си на седмия етаж.

„От това може да се извлекат дивиденти“, помисли си Рътлидж, въпреки че поводът не беше от най-добрите. За него Райън не се покриваше напълно с представата за президент. Той си мисли, че в международните отношения може да насочва пистолет към главите на хората и да поставя условия, вместо да търси диалог с тях. Предпочитаният от Рътлидж път беше по-дълъг, но по-сигурен. Трябва да дадеш нещо, за да получиш. Е, наистина от КНР не беше останало много нещо за вземане след дипломатическото признаване на Тайван от Америка. Не беше трудно да се разбере причината, поради която го бяха направили, но въпреки това си беше грешка. Това ядоса КНР, а не можеш да поставяш един глупав „принцип“ пред международните политически реалности. В дипломацията, както и в политиката — друга област, в която Райън беше много бос, човек трябва да бъде практичен. В КНР живеят един милиард души и ти трябва да се съобразяваш с това. Тайван имаше демократично избрано правителство и т.н., но въпреки това си оставаше една откъснала се от Китай провинция, а това го превръщаше във вътрешен въпрос. Онази гражданска война се беше водила преди петдесет и една години, но в Азия не забравяха лесно подобни неща.

„Хм“, помисли си той, когато сядаше зад бюрото, „искаме да получим това, което ни е нужно, и ще го получим…“ Рътлидж извади един бележник и се облегна назад, за да нахвърли някои бележки. Тази политика може и да е погрешна, може и да е тъпа и той да не е съгласен с нея, но това беше политика, и ако искаше да се издигне още нагоре, т.е. до някой друг кабинет на същия етаж — на заместник-държавния секретар, трябваше да представи тази политика по най-добрия начин. Прилича много на адвокатската работа, помисли си Рътлидж. Непрекъснато пледират за някакви глупости. Но това не ги прави наемници, а професионалисти. Той също беше професионалист.

Освен това никога не бяха успели да го хванат. Можеше да признае едно нещо на Ед Килти. Не беше казал на никого как Рътлидж се беше опитал да му помогне да стане президент. Може и да беше проявил двуличие към своя президент, но беше останал лоялен към хората си, нещо, което би трябвало да се очаква от един политик. И Райън колкото и да е хитър, не беше успял да го хване в нищо. „И така, господин президент“, каза си Рътлидж, „може и да се мислите за много умен, но съм ви нужен, за да формулирам политиката ви вместо вас. Ха!“

 

 

— Това е една приятна новост, другарю министър — отбеляза при влизането си Бондаренко. Головко го покани да седне и му наля малка чаша водка — горивото за руските делови срещи. Генерал-лейтенантът отпи задължителната малка глътка и изрази благодарността си за гостоприемството. Той идваше тук най-често след края на работното време, но този път беше повикан официално веднага след обяд. Ако не бяха сърдечните му отношения с главния шпионин на Русия, в предишните времена подобна покана в главната квартира на КГБ би го притеснила и би го накарала бързо да посети тоалетната.

— И така, Генадий Йосифович, разговарях за теб и за идеите ти с президента Грушевой. Ти доста дълго остана с три генералски звезди. Президентът и аз сме на мнение, че е време да получиш още една, както и ново назначение.

— Така ли? — Бондаренко не се изненада много, но веднага застана нащрек. Не винаги беше приятно други да решават каква ще бъде кариерата ти, дори и когато те харесват.

— Да. От следващия понеделник ставаш генерал-полковник Бондаренко и скоро след това ще заминеш, за да оглавиш командването на Далекоизточния военен окръг.

Това накара генерала да повдигне вежди. Тази беше наградата, за която беше мечтал от известно време.

— Мога ли да попитам защо ме изпращате там?

— Споделям опасенията ти от нашите жълти съседи. Запознах се с някои доклади на военното разузнаване за продължаващите маневри на китайската армия, въпреки че ако трябва да бъда откровен, сведенията, които получаваме от нашето разузнаване в Пекин, не са на нивото, което бихме искали. Затова Едуард Петрович и аз сме на мнение, че източната ни отбрана може би се нуждае от известно укрепване. Това се превръща в твоя задача, Генадий. Свърши си работата добре и могат да ти се случат някои други хубави неща.

Това може да означава само едно нещо, помисли си Бондаренко, въпреки че лицето му остана безизразно като на покерджия. След четирите генералски звезди следваше само една голяма звезда — маршалската, и това беше най-високият чин, до който един военен в Русия можеше да стигне. Получи ли я, можеше да стане командващ на цялата армия или министър на отбраната, или пък да се пенсионира и да пише мемоарите си.

— Има някои хора, които бих искал да взема със себе си в Хабаровск, някои полковници от моя оперативен щаб — каза генералът, след като помисли малко.

— Разбира се, това е твое право. Кажи ми какво би искал да направиш там?

— Наистина ли искате да знаете? — попита новият генерал с четири звезди.

При тези думи Головко широко се усмихна.

— Разбирам, че искаш да възстановиш руската армия според твоите представи, Генадий.

— Не според моите, другарю министър. Искам тя да стане отново такава боеспособна армия, каквато имахме през 1945 година. Има представи и представи — за някои изобщо не си струва да се мисли, а за други не бих и мечтал. Според вас ние към кои представи трябва да се стремим?

— Какво ще ни струва това?

— Сергей Николаич, аз не съм икономист, нито счетоводител, но мога да ви кажа, че ще ни струва по-малко, ако го направим, отколкото ако не го направим. — Бондаренко си каза, че сега ще има по-голям достъп до сведенията на разузнаването. Сигурно щеше да е по-добре, ако Русия изразходваше същите средства, каквито харчеха американците за така наречените Национални технически средства — стратегическите шпионски спътници, каквито Съветският съюз имаше някога. Той обаче щеше да получи само това, което имаше в наличност, и може би щеше да убеди военновъздушните сили да извършат няколко специални разузнавателни полета…

— Ще уведомя за това президента Грушевой. — Въпреки че нещата едва ли щяха да се променят много. Хазната все още беше празна, макар до няколко години това може би щеше да се промени.

— Дали откриването на новите находища в Сибир ще направи възможно отпускането на малко повече средства за нас?

Головко кимна.

— Да, но ще трябва да минат няколко години. Търпение, Генадий.

Генералът допи водката си.

— Аз мога да бъда търпелив, но за китайците не знам.

Головко трябваше да се съгласи с опасенията на госта си.

— Да, сега те правят повече военни маневри, отколкото преди. — Това, което някога беше един от редките поводи за безпокойство, беше станало редовна практика и Головко, като много други, беше започнал да свиква, погълнат от проблемите на ежедневието. — Но от дипломатическа гледна точка няма причини за безпокойство. Отношенията между нашите две страни са сърдечни.

— Другарю министър, аз не съм дипломат, нито разузнавач, но съм изучавал историята. Спомням си, че отношенията ни с Хитлер бяха сърдечни до 23 юни 1941 година. Съветските влакове пътуваха на Запад, за да доставят петрол и пшеница за фашистите. Това ме кара да мисля, че дипломатическите отношения не винаги са показателни за намеренията на дадена страна.

— Това е вярно, поради тази причина имаме и разузнаване.

— Вероятно вие също си спомняте, че в миналото Китайската народна република гледаше със завист на минералните богатства в Сибир. Тази завист сигурно се е засилила след съобщенията за откриването на нови залежи. Вярно е, че ние не сме оповестявали това официално, но предполагам, че китайците имат своите разузнавачи в самата Москва.

— Не е изключено — призна Головко. Той не добави, че тези източници вероятно са ревностни комунисти от някогашна Русия, хора, които съжаляваха за падането на предишната политическа система и може би виждаха в Китай средството, чрез което да върнат страната към истинската вярност на марксизма-ленинизма, разнообразена тук-там с идеите на Мао. Навремето и двамата членуваха в комунистическата партия — Бондаренко, защото издигането в съветската армия правеше това абсолютно задължително, а Головко, защото без това никога не би получил някакъв пост в КГБ. И двамата бяха казвали нужните думи и се бяха мъчили да не заспиват на партийните събрания, разглеждайки жените или мечтаейки си за по-практични неща. Обаче имаше и такива, които слушаха внимателно какво се говори и вярваха в онези политически глупости. Бондаренко и Головко бяха прагматици, интересуващи се от главно от реални неща, които можеха да се докоснат и почувстват, а не от празни приказки за бъдещето, което можеше да настъпи, а можеше и да не настъпи. За тяхно щастие те си бяха избрали професии, в които се отдаваше повече значение на практиката, отколкото на теорията, и където техните интелектуални способности се приемаха по-лесно, тъй като от хора с въображение винаги имаше нужда дори в страна, в която върху него се налагаха ограничения. — Но ти ще имаш доста възможности за противодействие, в случай че опасенията ти се оправдаят.

Едва ли, помисли си генералът. Какво щеше да има на разположение? Шест мотострелкови дивизии, една танкова и артилерия към тях. Всички бяха съставени от редовни войници със степен на боеготовност около 70 процента и съмнителна военна подготовка. Това щеше да е първата му задача, която нямаше да е никак лесна — да превърне тези облекли униформите момчета в такива войници на Червената армия, каквито бяха онези, които бяха сразили германците при Курск и бяха превзели Берлин. „Това е твърде непосилна задача, но кой би могъл да се справи по-добре с нея?“, запита се Бондаренко. Той познаваше някои обещаващи млади генерали и може би щеше да успее да открадне поне един от тях, но от неговата възрастова група Генадий Йосифович Бондаренко се считаше за най-способния във въоръжените сили на страната. Освен това той беше човек на действието и имаше възможност да го докаже. Възможността да се провали винаги съществуваше, но хора като него можеха да видят възможности там, където другите съзираха само опасности.

— Предполагам, че ще имам свобода на действие? — попита той, след като размисли още малко.

— В рамките на разумното — отвърна Головко. — Все пак бихме предпочели да не започнеш там някоя война.

— Нямам желание да ходя в Пекин. Китайската кухня никога не ми е харесвала — пошегува се Бондаренко. Предполагаше се, че руснаците са по-добри войници. Боеспособността на руснака никога не беше поставяна под съмнение. Той просто имаше нужда от добра подготовка и екипировка, както и от способен командир. Бондаренко си каза, че би могъл да му осигури две от тези неща и това ще е достатъчно. Вече мислено се беше пренесъл на Изток. Представяше си своя щаб и кой офицер би могъл да го оглави, кого трябва да смени и с кого да го замени. Там сигурно щеше да има търтеи, офицери, които бяха облекли униформата просто така и гледаха само годините да текат. Това не бяха истински войници. За такива хора нямаше да има място. Е, щеше да им даде един месец да се постегнат. Той се познаваше и знаеше, че може да накара някои хора да се променят. Но най-големи надежди възлагаше на отделния войник, на младите момчета, които носеха с безразличие униформата на своята страна, защото никой не им беше казал точно какво представляват те и колко важна задача изпълняват. Обаче той щеше да промени това. Тези момчета бяха войници. Те бяха стражи на родината и трябваше да се гордеят с това. При добро обучение след девет месеца униформата щеше да им стои по-добре, щяха да вървят по-изправени и щяха да се перчат, когато излизат в отпуск, като нормални войници. Той щеше да им покаже как да го направят. Щеше да стане техен суров баща, който щеше да направи от своите нови синове мъже. Това беше достойна цел за всеки мъж, а като командващ Далекоизточния военен окръг той можеше да даде пример как да стане това из цялата страна.

— И така, Генадий Йосифович, какво да кажа на Едуард Петрович? — попита Головко, навеждайки се напред, за да му сипе още малко водка.

Бондаренко вдигна чашата си в чест на домакина.

— Другарю министър, моля, кажете на нашия президент, че той има нов командващ Далекоизточния военен окръг.