Том Кланси
Мечката и драконът (14)

13.
Внедрен агент

Когато сутринта включи компютъра си, Мери Пат установи, че този път той беше спестил пикантните подробности. Операция Зорге продължаваше. Която и да беше Мин, беше попрекалила с приказките. Странно. От Министерството на държавната сигурност не бяха ли инструктирали секретарките за подобни неща? Вероятно, но се знаеше също, че една от добре известните четири причини за измяна на родината и шпионаж — викаха им ПИСЕ: пари, идеология, съзнание, его — беше тъкмо последната. Младата госпожица Мин е била използвана сексуално от нейния министър Фан и това не й се беше понравило много, а за Мери Пат Фоли подобна причина беше напълно логична. Една жена има само едно нещо за даване, а когато то й бъде отнето безцеремонно от някой мъж, облечен във власт, едва ли би се почувствала много щастлива. Смешното е, че въпросният влиятелен мъж може да си мисли, че й е оказал голяма чест, насочвайки към нея своето биологично внимание. В края на краищата той беше важна личност, а тя само една селянка. Тази мисъл я накара да изсумти, докато отпиваше на седмия етаж сутрешното си кафе. Независимо към каква култура или раса принадлежаха, мъжете навсякъде бяха еднакви. Много от тях мислеха не с главата, а с онази си работа. Е, на този, изглежда, това ще му струва доста скъпо, заключи заместник-директорката, отговаряща за операциите.

 

 

Всеки ден на Райън му представяха ежедневната президентска сводка от разузнаването. Тя съдържаше сведения, събрани от ЦРУ, и се правеше късно вечер, а се принтираше рано сутрин. Вадеха се около сто екземпляра. По-късно същия ден почти всички биваха изгаряни. Само няколко копия, може би три-четири, се пазеха в архивите, в случай че по някакъв начин файловете в компютрите се повредеха, но дори президентът Райън не знаеше къде ги държат. Надяваше се, че са охранявани зорко, за предпочитане от морски пехотинци.

Разбира се, в сводката не беше включено всичко. Някои неща бяха толкова секретни, че не можеха да се доверят дори на президента. Това беше нещо, което Райън приемаше със забележително хладнокръвие. Имената на източниците трябваше да си останат в тайна дори и за него, а понякога методите бяха толкова строго технически, че използваната техника не му беше напълно ясна. Обаче имаше случаи, когато дори част от „улова“, т.е. информацията, събрана от ЦРУ чрез безименни източници, оставаше скрита за президента, защото броят на тези източници беше твърде ограничен. В разузнаването и най-малката грешка можеше да коства живота на безценен агент и макар подобни неща да се случваха, никой не можеше да бъде особено доволен от това, въпреки че някои политици се отнасяха към подобни случаи с вбесяващо безразличие. Добрият оперативен разузнавач гледаше на своите агенти като на собствени деца и се стараеше да пази живота им от всякакви опасности. Това беше крайно наложително. Ако проявяваш безгрижие, хората умираха, а заедно с това се губеше и ценна информация, а тайните служби бяха създадени точно заради нея.

— Добре, Бен — каза Райън, като се облегна в креслото и запрелиства страниците на сводката. — Нещо интересно?

— При Мери Пат има някакви сведения за Китай. Обаче не знам за какво точно става дума. Пази ги в тайна. Останалото в днешната сводка може да го научите и от Си Ен Ен.

За съжаление това се случваше често. От друга страна, светът изглеждаше сравнително спокоен и нямаше чак такава нужда от информация на внедрени агенти… Поне така изглежда на пръв поглед, поправи се Райън. Човек никога не може да бъде сигурен в тези работи. В Ленгли беше научил и това.

— Може би аз ще й се обадя — каза президентът на Съединените щати и обърна още една страница. — Какво е това?

— За руския петрол и газ ли питате?

— Тези цифри реални ли са?

— Така изглежда. Сравниха ги с информацията, която Търговецът ни даде от своите източници.

— Ух! — изпъшка Райън, докато гледаше прогнозите за развитието на руската икономика. После се намръщи малко разочарован. — Оценките, които дадоха хората на Джордж, бяха по-добри.

— Така ли мислите? Икономическите експерти на ЦРУ също си ги бива.

— Джордж има практически опит в тези неща. Това е по-добре, отколкото да следиш събитията като учен, Бен. Науката е хубаво нещо, но практиката си е практика, запомни това.

Гудли кимна.

— Ще го запомня, сър.

— През 80-те години ЦРУ надцени съветската икономика. Знаеш ли защо?

— Не, не знам. Къде сбъркаха?

Джак кисело се усмихна.

— Не може да се каже, че сбъркаха. Всичко беше както трябва. Тогава имахме един агент там, който ни предаваше същата информация, с която разполагаше и съветското Политбюро. Просто на никой от нас не му дойде наум, че системата се самозалъгва. Политбюро базираше решенията си върху една химера. Цифрите, с които разполагаха, почти никога не са били верни, защото стоящите по-долу си пазеха задниците. Ето това е.

— Мислите ли, че в Китай нещата ще са същите? — попита Гудли. — В края на краищата те са последната марксистка страна.

— Добър въпрос. Обади се в Ленгли и ги питай. Ще получиш отговора от също такъв бюрократ, който китайците имат в Пекин, но доколкото ми е известно, там ние нямаме внедрен агент, който да ни предаде нужните цифри. — Райън замълча и се загледа в камината срещу бюрото си. Някой ден трябва да накара онези от охранителната служба да сложат в нея истински огън… — Не, мисля, че цифрите на китайците са по-добри. Могат да си го позволят. Икономиката им се развива добре. Вероятно се самозалъгват за други неща, но че и те сами се заблуждават, е сигурно. Това е общовалидна човешка черта и марксизмът не е успял да направи много нещо по въпроса. Дори в Америка с нейния свободен печат и другите превантивни механизми реалността често така удря политиците в лицето, че им изпадва по някой и друг зъб. Навсякъде има хора, които създават теоретични модели, основани на идеологически разбирания, а не на факти. Подобни хора има най-вече в науката и в политиката, защото в истинските професии мечтателите биват наказвани по-строго, отколкото политиците.

— Добро утро, Джак — чу се един глас от вратата към коридора.

— Здравей, Роби. — Президентът му посочи подноса с кафето. Вицепрезидентът си наля една чаша, но подмина кроасаните. Беше малко понапълнял в кръста. Е, Роби никога не беше изглеждал като маратонец. Много пилоти на изтребители са малко по-широки в талията, отколкото трябва. Може би това им помага да се справят с центробежните сили, предположи Джак.

— Чете ли сводката тази сутрин, Джак? За тази работа с руските запаси от петрол и злато. Наистина ли са толкова големи?

— Джордж твърди, че са дори по-големи. Ходи ли при него да изучаваш икономиката?

— В края на седмицата ще играем голф в „Горящото дърво“. Сега чета Милтън Фридмън и още две книги, за да съм подготвен. Нали знаеш, че Джордж обича да парадира колко е умен.

— Достатъчно умен, за да направи купища пари на „Уолстрийт“. Мисля, че ако ги обърнеш в стодоларови банкноти, сигурно ще тежат цял тон.

— Не е зле — въздъхна човекът, който никога не беше изкарвал повече от 130 000 долара на година, преди да постъпи на сегашната работа.

— Никак даже. Обаче тук кафето е доста добро, нали?

— Някога на Големия Джон беше по-добро.

— Къде?

— На самолетоносача „Джон Ф. Кенеди“, когато аз бях командир на операциите и се забавлявах да излитам с изтребителите „Томкет“ от палубата му.

— Роби, не ми се ще да ти го напомням, но вече не си на двадесет и шест години.

— Джак, ти така добре умееш да ми повдигаш самочувствието. Преди се налагаше да гледам смъртта в очите, но се чувствах по-сигурен и ми беше къде по-приятно, когато някой изтребител се залепеше за опашката ми.

— Какво ще правиш днес?

— Ако щеш вярвай, но трябва да отида на Капитолийския хълм и да председателствам съвещание на Сената в продължение на няколко часа, за да покажа, че знам какви са задълженията ми, произтичащи от Конституцията. След това ще говоря на една вечеря в Балтимор на тема кой прави най-добрите сутиени — добави той с усмивка.

— Какво? — запита Джак и вдигна очи от сводката. Проблемът с чувството за хумор на Роби беше, че човек не можеше да разбере кога се майтапи.

— Национално съвещание на производителите на изкуствени тъкани. Те правят и бронирани жилетки, но повечето от материалите им отиват за производство на сутиени, поне така твърдят моите хора. Опитват се да вкарат в речта ми някоя и друга шега по този повод.

— Трябва да поработиш върху тези неща — посъветва Джак вицепрезидента.

— Някога ти ме смяташе за голям шегаджия — напомни Джексън на стария си приятел.

— Роб, някога и аз се мислех за такъв, но според Арни ми липсва чувство.

— Е, не знам полски вицове. Обаче някои поляци се научиха да пускат телевизора едва миналата година, а шест-седем дори знаят да четат. Не броя полските мацки, които не използват вибратори, за да не си строшат зъбите.

— Господи, Роби! — Райън за малко щеше да си разлее кафето от смях. — На нас вече ни е забранено дори да мислим подобни неща.

— Джак, аз не съм политик, а летец-изтребител, така че ми е позволено да пускам по някоя шега от време на време.

— Е, да, но помни, че това не ти е дежурната стая на самолетоносача „Кенеди“. Медиите не могат да оценят хумора на военноморските летци.

— Така е, освен ако не надушат нещо за нас. Тогава им става много забавно — забеляза вицеадмиралът от запаса.

— Роб, най-после и ти започна да се отракваш. Радвам се да го видя.

Последното нещо, което Райън видя, беше гърбът на тръгващия си негов подчинен. Беше облечен в добре ушит костюм, но продължаваше да говори под носа си мръсотии.

 

 

— Е, Миша, да имаш някакви идеи? — попита Провалов.

Рейли отпи глътка водка. Тук беше страхотно мека.

— Олег, просто трябва да разтърсиш дървото и да видиш какво ще падне от него. Може да си много близо до истината, но все още не знаем каква е тя. — Той отново отпи от чашата. — Не ти ли се струва, че двама души от Спецназ са прекалено много, за да се види сметката на някакъв сводник?

Руснакът кимна.

— Да, разбира се. Мислил съм върху това, но този сводник беше богат, Миша. Имаше много пари и много връзки в подземния свят. Трябваше да се съобразяват с него. Може и той да е убивал хора. Не сме виждали името му замесено в никакви убийства, но това не означава, че самият Овсеенко не е опасен човек и не е достоен за по-височайше внимание.

— Научи ли нещо за този Суворов?

Провалов поклати глава.

— Не. Разполагаме с досието му в КГБ и със снимка, но дори и да става дума за същия човек, още не сме го намерили.

— Григорий Григориевич, изглежда, че ти се е паднал доста заплетен случай. — Рейли вдигна ръка, за да поръча по още едно.

— Ти си експертът по организираната престъпност — припомни руският лейтенант на своя гост от ФБР.

— Вярно, Олег, но аз не съм някоя циганска врачка, нито пък Делфийският оракул. Още не знаеш кой е бил истинският обект и докато не го разбереш, нищо няма да се изясни. Проблемът е да установиш кой е бил обектът и да намериш някой, който знае нещо за това престъпление. Тези две неща са свързани, брат. Ако разбереш едното, ще откриеш и другото, ако не успееш, няма да стигнеш до никъде.

Питиетата пристигнаха. Рейли плати и отпи от чашата си.

— Моят капитан никак не е доволен.

Агентът от ФБР поклати глава.

— Е, да. И в Бюрото началниците са такива, но той би трябвало да е наясно какви са проблемите. Ако е така, трябва да ти даде време и възможности да се справиш. Колко хора имаш за работа по случая?

— Шест тук и трима в Санкт Петербург.

— Може би ще трябва да поискаш да ти дадат повече, братче. В нюйоркския филиал на ФБР по такъв случай щяха да работят поне двадесет агенти, половината от които постоянно. — Обаче численият състав на московската милиция беше рязко намален. Въпреки голямата престъпност сега в Москва местните ченгета все още не получаваха достатъчна подкрепа от правителството. Но можеше да е и по-зле. За разлика от много руснаци милиционерите поне получаваха заплати.

 

 

— Ти ме изтощи — оплака се Номури.

— Винаги мога да се обърна към министър Фан — подразни го Мин.

— А, значи ме сравняваш с един старец, така ли? — направи се на ядосан той.

— И двамата сте мъже, но по-добре наденица, отколкото мънисто — каза тя и хвана члена му с лявата си ръка.

— Спокойно, момиче. Нека си почина малко от първото състезание. — Той я повдигна и я сложи да легне до себе си. „Тя, изглежда, наистина ме харесва“, помисли си Номури. „Три нощи подред. Фан не е това, за което се мисли. Не можеш да ги спечелиш всичките, мой човек.“ Освен това той имаше предимството, че беше с четиридесет години по-млад. Вероятно и това има някакво значение, призна си Номури.

— Но ти много избърза! — запротестира Мин, като търкаше тялото си в неговото.

— Има нещо, което бих искал да направиш за мен.

Тя го погледна с дяволита усмивка.

— Какво е то? — попита Мин, докато ръката й продължаваше да го гали.

— Не е това!

— О!… — Тя не скри разочарованието си.

— Нещо, което е свързано с работата ти — обясни Номури. Добре, че не можеше да усети колко е напрегнат.

— С работата ми? Да не би да искаш да правим тези неща в службата? Не мога да те вкарам там — каза тя през смях и страстно го целуна.

— Искам да сложиш нещо в компютъра си. — Номури бръкна в чекмеджето на нощната си масичка и извади от там един компактдиск. — Ето, сложи го в компютъра. Кликни на ВЪВЕДИ (INSTALL) и след това го извади.

— И какво ще стане? — попита тя.

— Интересува ли те?

— Ами… — тя се поколеба. Не й беше ясно. — Трябва да внимавам.

— Това ще ми даде възможност от време на време да надниквам в компютъра ти.

— Но защо?

— Заради „Нипон електрик“… Нали ние сме производителите на компютъра ти? — Той се опита да се освободи от напрежението. — За моята фирма ще е интересно да знае какви икономически решения се вземат в Китайската народна република — пусна Номури лъжата, която предварително беше намислил. — Така ще можем да се ориентираме по-добре, за да правим по-успешен бизнес тук. Колкото по-добра работа им върша, толкова по-добре ще ми плащат и ще имам повече пари за моята скъпа Мин.

— Разбирам — каза тя замислена.

Той се наведе, за да я целуне на едно особено привлекателно място. Тялото й потрепера, точно както беше очаквал. Добре, тя не се възпротиви на предложението, поне не искаше то да пречи на сегашното им занимание, което също беше добре за Номури, и причината не беше само една. Разузнавачът се запита дали някой ден ще изпита угризения, че я е използвал по такъв начин. Бизнесът си е бизнес, каза си той.

— Никой друг няма да знае, нали?

— Не, това е невъзможно.

— Да не ми навлече някои неприятности?

При този въпрос той се претърколи и се намери върху нея. Хвана лицето й с две ръце.

— Не бих допуснал подобно нещо да се случи на моята Мин. Никога! — зарече се агентът и страстно я целуна.

След това повече не говориха за компактдиска, който тя прибра в чантата си, преди да си тръгне. Чантата беше хубава, имитираше италианска и можеше да се купи в тукашните магазини. Приличаше на онези, които се носеха в Ню Йорк през рамо и евфемистично им викаха „задницата на камиона“.

Всеки път се разделяха с известно нежелание. Тя не искаше да си тръгва, а и на него не му се щеше тя да си върви, но се налагаше. Съвместното им съжителство щеше да стане повод за приказки. Мин не можеше да си помисли дори и в мечтите си да спи в апартамента на един чужденец. Заедно с други секретарки тя беше инструктирана за подобни неща от един отегчен офицер от Министерството на държавна сигурност, но не беше докладвала за връзката си на своите началници, нито на човека, който отговаряше за сигурността в службата й, както беше длъжна. Защо? Отчасти, защото беше забравила за разпоредбите, които тя никога не беше нарушавала и не познаваше някой, който да го беше правил, и отчасти, защото като мнозина правеше разграничение между частния и професионалния си живот. При инструктажа в Министерството на държавната сигурност й беше казано, че в случай като нейния такова разграничение не е разрешено, но то бе направено по такъв непохватен и неубедителен начин, че още тогава тя не му обърна особено внимание. Сега тя беше тук, без дори да може да си даде точна сметка какво означава това „тук“. Дано има късмет никога да не го разбере, помисли си Номури, докато я наблюдаваше как завива зад ъгъла и изчезва от погледа му. Късметът наистина би й помогнал. Не искаше да мисли как постъпват с жените онези от службата за сигурност, които водеха разпитите в пекинския вариант на „Лубянка“, особено сега, когато току-що беше правил любов с нея два пъти в продължение на два часа.

— Желая ти късмет, скъпа — прошепна Номури, затвори вратата и се отправи към банята да вземе един душ.