Том Кланси
Мечката и драконът (11)

10.
Уроци на бизнеса

Връзката започваше от апартамента на Номури и оттам отиваше в един сайт в мрежата в Пекин, който се водеше на фирмата „Нипон електрик“. Но той беше създаден на името на японската компания от американски гражданин, който работеше и за Централното разузнавателно управление. Така точният имейл адрес на Номури ставаше достъпен за шефа на резидентурата на ЦРУ в Пекин, който обаче не знаеше нищо за разузнавача. Това беше предохранителна мярка, срещу която той вероятно би възразил, но която би приел като типична за начина, по който Мери Патриша Фоли ръководеше Оперативната дирекция, а освен това резидентурата в Пекин не можеше да се похвали с успехи във вербуването на висши служители на КНР за американски агенти.

Съобщението, което шефът на резидентурата получи, не му говореше нищо. Бяха някакви безразборни букви, които лесно би могло да натрака и едно шимпанзе в някой научноизследователски институт, за да получи като награда връзка банани. Той не си ги записа, а само ги засекрети в собствената си вътрешна система с кодовото наименование „Тапданс“ и ги препрати в официалната държавна комуникационна мрежа, която беше свързана със сателит, за да бъдат получени в Слънчевата долина, Калифорния. Оттам те отново трябваше да бъдат препратени, за да стигнат до Форт Белвоар, Вирджиния, на отсрещния бряг на река Потомак срещу Вашингтон, Д.С. Оттам съобщението премина по специален секретен оптичен кабел до главната квартира на ЦРУ в Ленгли, най-напред в Меркурий — комуникационния център на Управлението, където суперсекретният код на резидентурата в Пекин беше разсекретен, за да се появят отново непонятните букви. След това те отново бяха препратени вече за последен път в персоналния компютър на госпожа Фоли, който единствен имаше система за дешифриране и сменящ се ежедневно ключ за избора на алгоритъма за модема на портативния компютър на Чет Номури, наречен Интеркрипт. В момента Мери Пат беше заета с други неща и трябваше да минат двадесет минути, преди да провери какви съобщения има в компютъра й и да види съобщението на Зорге. Това веднага изостри вниманието й. Тя изпълни командите за дешифриране на съобщението, но се появиха само безразборните букви. Тогава се сети (не й беше за първи път) за часовата разлика с Номури и затова беше използвала друга комбинация. „Смени датата с утрешната… А, ето!“ Принтера едно копие за съпруга си, запамети съобщението в личния си харддиск, който автоматично го закодира отново. Пътят до кабинета на Ед беше кратък.

— Здравей, скъпа — каза директорът на ЦРУ, без да вдигне очи от бюрото си. Не бяха много тези, които влизаха в кабинета му, без да се обадят предварително. Новината сигурно ще е добра. Мери Пат му подаде листа с доволна усмивка.

— Снощи Чет са го изчукали! — каза директорът на Оперативната дирекция на директора на ЦРУ.

— Трябва ли да си глътна пурата от изненада? — попита директорът на Централното разузнавателно управление. Той прочете бързо съобщението.

— Това е крачка напред.

— За него може би — отвърна Ед Фоли и й намигна. — Предполагам, че при такава задача човек лесно се възбужда, макар че аз никога не съм имал подобен проблем.

Когато бяха оперативни агенти, семейство Фоли винаги действаха като съпружеска двойка. Дори и във Фермата бяха заедно. Това беше спестило на Ед Фоли всички усложнения, на които се беше натъквал Джеймс Бонд.

— Еди, как можеш да си такава пинтия!

Това накара директора на ЦРУ рязко да вдигне глава.

— Да съм какво?

— Циция! — уточни ядосана тя. — Това може да се окаже истински пробив. Онази малка китайка е лична секретарка на Фан Ган. Знае много неща, които бихме искали да научим.

— И снощи Чет я е обладал. Скъпа, това все още не означава, че я е вербувал. Засега все още нямаме агент на самото място — припомни той на жена си.

— Знам, знам, но вече имам подобно усещане.

— Женска интуиция? — попита Ед и отново разгледа съобщението, за да види дали няма нещо по-особено, обаче откри само сухи факти — като че ли историята с прелъстяването беше разказана от „Уолстрийт джърнъл“. Е, поне Номури беше запазил известно приличие. Нямаше описания от сорта как неговият твърд и пулсиращ чеп се забил във влажната й топла ножница. Въпреки че Номури беше на двадесет и девет години и на тази възраст чепът му ще да е доста твърд. „Чет беше от Калифорния, нали?“, запита се директорът на ЦРУ. Значи по всяка вероятност не е бил девствен, а може и да е опитен любовник, въпреки че когато го правиш за първи път с някого, най-вече ти се иска да провериш дали съответните части си пасват добре… Винаги си пасваха, Ед Фоли се беше уверил в това от личния си опит, но на човек пак му се иска да се увери сам. Той си спомни карикатурата на Робии Уилямс за Адам и Ева. „По-добре стой настрана, скъпа. Не знам колко голямо може да стане това нещо!“ Типична комбинация от предпазлив консерватизъм и твърде прозрачни намеци, така характерни за мъжете.

— И какво ще му отговориш? До колко оргазма успяхте да стигнете двамата ли?

— По дяволите, Ед! — Директорът на ЦРУ видя, че провокацията му подейства. Стори му се, че дори забелязва как хубавите уши на жена му пламнаха. — Знаеш много добре какво ще му предложа. Задълбочи връзката до такава степен, че тя да почне да говори по-свободно за работата си. Ще мине известно време, но ако работите вървят добре, ще си струва усилието.

„А ако не потръгне, Честър пак ще остане доволен“, помисли си Ед Фоли. Не бяха много професиите по света, при които сексът беше част от нещата, които могат да ти изкарат повишение.

— Мери?

— Да, Ед.

— Не ти ли се струва малко странно, че това момче ни докладва за сексуалния си живот? Това не те ли кара леко да се изчервиш?

— Вероятно щеше да е така, ако ми го кажеше очи в очи. Електронната поща е най-подходящият начин за такива неща. Губи се човешкият елемент.

— Според теб достатъчни ли са мерките за сигурност при изпращането на информацията?

— Да, вече сме се уверили в това. Може да мине просто като някакво бизнессъобщение, а и системата за кодиране е много надеждна. Хората във Форт Мийд могат да я пробият, но всеки път това им коства много усилия и им е нужна поне седмица, дори и когато са наясно как работи кодиращата система. Онези от КНР трябва да започнат от самото начало. Кодиращата система е много сложна, а разкодиращата също. Дори и ако я засекат по някой подслушван телефон на посолството, пак няма да могат да разберат нищо. За прикритие сме накарали един служител от консулството да използва същата система за порнографски сайтове от местната мрежа, в случай че някой все пак се усъмни в нещо. Всичко е премислено много внимателно. Желанието на човека да крие подобни неща е съвсем естествено. Би било съвсем разбираемо и донякъде забавно за контраразузнавателната служба в Пекин, ако тя някога успее да пробие кодиращата система.

— И все пак няма ли някаква опасност? — попита отново той, само за да подразни жена си.

— Не, освен тази, че можеш да бъдеш обвинен в педофилски наклонности. Някои от участниците в този сайт са още прекалено млади, за да гласуват. Ако се ползваш от него тук, от ФБР могат да почукат на вратата ти.

— Значи капитализмът наистина е проникнал в Китай.

— Някои от висшите партийни функционери, изглежда, харесват подобни неща. Предполагам, че когато човек наближи осемдесетте, му е нужно нещо по-специално, за да запали мотора. — Мери Пат беше виждала снимките. По едно време те бяха доста много. Тя беше майка, а показаните на снимките бяха още деца, колкото и странно да се стори това на някой от абонатите в Мрежата. На педофилите момиченцата от снимките сигурно им се струваха като живи с разтворените си крака и подканващото изражение на детските си, кукленски лица. В края на краищата аз не съм свещеник, помисли си директорката на Оперативната дирекция. Понякога се налагаше да имаш работа с такива перверзници, защото разполагаха с информация, която беше нужна на страната й. Ако имаш късмет и информацията се окажеше наистина полезна, често пъти се налагаше да им уреждаш да избягат и да живеят в Съединените щати, където те можеха да се отдават в по-голяма или по-малка степен на перверзните си, след като биваха запознати със законите на страната и последиците от нарушаването им. Освен това винаги имаше на разположение баня и сапун, където да си измие ръцете. Често й се налагаше да го прави. Един от проблемите, свързани с шпионажа, беше, че човек не винаги има работа с такива хора, които би искал да покани на вечеря вкъщи. Тук обаче добрите маниери оставаха на заден план. Ставаше въпрос за информация, която е нужна на страната ти, за да пази своите стратегически интереси и дори да победи в евентуална война, ако се стигнеше дотам. Често пъти директно или индиректно животът ти е изложен на опасност. Така че си готов да правиш бизнес с всеки, който има такава информация, дори и ако той или тя не са светци.

— Добре, скъпа, дръж ме в течение — каза Фоли на жена си.

— Непременно, скъпото ми мъжленце. — Директорката на Оперативната дирекция тръгна обратно към кабинета си. Там тя написа отговора си до Номури: СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. ДРЪЖ НИ В ТЕЧЕНИЕ КАК НАПРЕДВАШ. МП. КРАЙ.

 

 

Номури си отдъхна с облекчение, когато се събуди и видя отговора в електронната си поща. Беше малко разочарован, че нямаше компания в леглото, но да се надява на подобно нещо не беше реалистично. За Мин не беше много за препоръчване да прекара другаде нощта, освен в леглото си. Номури дори не можеше да си позволи да я откара обратно до дома й. Тя просто си тръгна заедно с подаръците. Е, някои от тях бяха на нея по пътя пеш обратно към дома. Номури горещо се надяваше, че тя няма да обсъжда нощните си приключения със своите съквартирантки. Обаче човек никога не можеше да бъде сигурен какво си споделят жените. Същото беше и с някои мъже, които помнеше от колежа. Имаше приятели, които разказваха с най-големи подробности за завоеванията си, сякаш бяха успели да разсекат дракон с пика. Номури никога не си беше падал по подобни хвалби на всеослушание. Или още оттогава притежаваше шпионски манталитет, или пък се ръководеше от правилото, че един джентълмен не се хвали с любовните си подвизи. А жените? Той не знаеше отговора на този въпрос, както и защо те обичат да влизат в банята по двойки. Дори понякога се шегуваше, че там правят профсъюзните си съвещания. При всички случаи жените бяха по-приказливи от мъжете. Беше сигурен в това. И въпреки че те криеха много тайни от мъжете, колко ли бяха тези, които крият и от другите жени? Господи, достатъчно беше само тя да каже на съквартирантката си, че един японски търговец я беше чукал до побъркване и ако другата се окажеше доносник на държавна сигурност, Мин щеше да бъде посетена от някой неин служител, който в най-добрия случай щеше да я посъветва никога повече да не се среща с Номури. По-вероятно беше да я накара да върне на онзи скапан американски буржоазен боклук бельото от „Виктория сикрет“ и да я заплаши, че ще изгуби работата си в министерството, ако отново я видят да върви по една и съща улица с него. А това би означавало също, че той щеше да бъде следен, наблюдаван и проучван от Министерството на държавната сигурност, нещо, върху което Номури трябваше сериозно да се замисли. Не трябваше да допуска да го заловят, че върши шпионаж. Това беше комунистическа страна, в която спазването на законите беше буржоазно схващане, на което не трябва да се обръща сериозно внимание, а гражданските свободи се ограничаваха с изискването да правиш това, което ти се казва. Като чужденец, занимаващ се с бизнес в КНР, отношението към него можеше и да не е толкова строго, но не и снизходително.

Номури си каза, че не само бе задоволил сексуалните си нужди, прекарвайки една бурна и възхитителна вечер, но и беше прекрачил червената лента на улицата и сега сигурността му зависеше от това колко дискретна ще бъде Мин. Той не беше я предупредил, а и не можеше да й каже да не разправя, че са били заедно. Такива неща не се казват, защото внасят допълнителен сериозен елемент в едно приятно запознанство… което можеше да прерасне в нещо повече от приятелство. Жените мислят за тези неща, напомни си Номури, затова и той трябваше да внимава следващия път, когато се погледнеше в огледалото, да не види в него някой мазен измамник. Но после си каза, че просто си върши работата и не влага нищо лично, след което изключи компютъра.

Обаче трябваше да има предвид една малка подробност. Той беше имал сексуална връзка с една интелигентна и не съвсем непривлекателна млада жена, едно човешко същество. Проблемът беше, че когато дадеш малко от сърцето си, никога вече не можеш да върнеш даденото обратно. С известно закъснение Номури осъзна, че между сърцето и онази му работа имаше някаква далечна връзка. Той не беше Джеймс Бонд. Не можеше да прегърне една жена, както платената проститутка прегръща някой мъж. Просто не беше такава безсърдечна свиня. Хубавото беше, че тъкмо поради тази причина засега можеше да се гледа спокойно в огледалото. Лошото обаче беше, че това положение можеше да се промени, ако той се отнесе с Мин като към предмет, а не като с човек.

Номури се нуждаеше от съвет как да постъпи с чувствата си в изпълнението на тази операция, а нямаше откъде да го получи. Не беше нещо, което можеше да изпрати по електронната поща на Мери Пат или до някой от психиатрите на Управлението, които даваха съвети на хората от Оперативната дирекция, имащи нужда от известни напътствия в работата си. Този проблем трябваше да бъде решен в разговор лице в лице с реално съществуваща личност, по чиито жестове и интонация Номури можеше да се ориентира. Не, електронната поща сега не можеше да му помогне. Трябваше да вземе самолета за Токио и да се срещне с някой по-старши офицер от Оперативната дирекция, който би могъл да го посъветва как да процедира по-нататък. Ами ако онзи му кажеше да прекъсне интимната си връзка с Мин, тогава какво щеше да прави? На него не му беше все едно с каква жена ще поддържа интимна връзка, а той все пак имаше нужда от подобна близост. Освен това, ако скъсаше с нея, как щеше да се отрази това на неговия потенциален и многообещаващ агент? Когато човек постъпва на работа в ЦРУ, не оставя човечността си пред вратата, въпреки че тъкмо това се твърди в повечето книги на тази тема и очакванията на хората са точно такива. Сега всичките шегички по този въпрос на чаша бира вечер, след приключване на тренировките, му изглеждаха твърде далечни, а тогавашните негови представи и тези на колегите му — нямащи нищо общо с действителността. Те бяха твърде далеч от нея, независимо от това какво им бяха говорили инструкторите. Тогава той беше още твърде млад, а до известна степен и в Япония нещата не се промениха много за него. Обаче изведнъж се превърна в мъж, оставен сам на себе си в страна, в която в най-добрия случай към него се отнасяха с подозрение, а в най-лошия — враждебно. Така че сега нещата бяха в нейни ръце и това беше нещо, което той не можеше да промени.

 

 

Колежките й забелязаха известна промяна в нея. Усмихваше се по-често и някак по-различно. Сигурно й се е случило нещо хубаво, казаха си те и се радваха, макар да не го показваха открито. Ако Мин искаше да го сподели с тях, добре, ако не го споделеше, това също ги устройваше, защото някои неща бяха лични дори и между жени, които си споделяха абсолютно всичко, включително разни истории за техния министър и неговите нескопосани, дълги и често пъти напразни усилия да се прояви като любовник. Той беше умен човек и обикновено любезен, въпреки че като шеф имаше и своите лоши страни. Днес обаче Мин не ги забелязваше. Усмивката й е по-лъчезарна отвсякога, а очите й блестят като малки диаманти, си казваха останалите служителки. Бяха наблюдавали подобно нещо и преди, но не и с Мин, която имаше една твърде кратка любовна история и към която министърът проявяваше малко по-големи предпочитания, отколкото към другите, макар че правеше това рядко и не както трябва. Тя седна пред компютъра, за да се занимае с кореспонденцията и преводите на статиите от западни вестници, които могат да се сторят интересни на министъра. Мин беше с най-добрите познания по английски в това крило на сградата, а новата компютърна система работеше великолепно. Говореше се, че следващият етап ще бъде доставката на компютър, на който можеш само да говориш и буквите сами ще се изписват, командвани от гласа. За всяка секретарка по света това беше равносилно на проклятие, защото до голяма степен ставаше ненужна. А може би не. Шефът не можеше да чука компютъра, въпреки че нуждите на министър Фан в това отношение бяха твърде скромни, а служебните облаги, които той даваше в замяна, не бяха никак лоши.

Тя изпълни първите си задължения за около деветдесет минути, след което извади копия на принтера и ги подреди по страници. Тази сутрин беше превела откъси от лондонския „Таймс“, „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон поуст“, за да даде възможност на своя министър да узнае какво мислят варварите по света за новата политика на Китайската народна република.

 

 

В кабинета си министър Фан се занимаваше с други работи. Министерството на държавната сигурност докладваше по два въпроса, отнасящи се до руснаците. Ставаше дума за петрол и злато. Значи Цзян е бил прав през цялото време, дори без самият да осъзнава до каква степен, помисли си той. Източен Сибир наистина е цяла съкровищница, пълна с неща, от които всички имат нужда. Петрол, защото той е кръвта на съвременното общество, и злато, защото освен стойността му като старо, но все още много ефикасно средство за размяна то все още се използва в промишлеността и науката. Ставаше въпрос за залежи и от двете неща. Колко жалко, че такива богатства се падаха на хора които не знаеха как да ги използват. Беше странно, че тъкмо руснаците, които дадоха на света марксизма за пример, но не можаха да се възползват от него както трябва, а след това го изоставиха само за да се провалят с техния преход към буржоазното капиталистическо общество. Фан запали цигара, петата му за деня, опитваше се да ги намалява, защото наближаваше седемдесетият му рожден ден. Остави доклада на държавна сигурност на бюрото, облегна се назад в креслото и запуфка с цигарата без филтър, докато мислеше за информацията, получена тази сутрин. Сибир, както твърдеше Цзян години наред, има толкова много неща, необходими на КНР — дървен материал, изобилие от полезни изкопаеми, даже прекалено голямо, ако се съди по този доклад на разузнаването, както и територия, от която Китай имаше най-голяма нужда.

В КНР просто имаше прекалено много хора въпреки мерките за контрол на раждаемостта, които бяха направо драконовски както като съдържание, така и в безмилостното им прилагане. Те бяха в пълно противоречие с китайската култура, която винаги е гледала на децата като на нещо много хубаво, а и това социално инженерство постигаше съвсем неочаквани резултати. Тъй като на една брачна двойка се разрешаваше само по едно дете, хората все по-често предпочитаха да имат момчета вместо момичета. Не рядко селянинът вземаше двегодишното момиченце и го пускаше в някой кладенец, по-снизходителните първо му пречупваха врата, преди да се отърват от това неудобно бреме. Фан разбираше защо го правят. Когато пораснеше, момичето щеше да се омъжи и да живее при друг мъж, докато на момчето винаги можеше да се разчита, че един ден ще бъде опора и закрила на родителите си. Момичето само ще си разтвори краката за някое момче на друга съпружеска двойка, а къде отиваше тогава подкрепата и закрилата, на която родителите се надяваха?

Случаят с Фан потвърждаваше тази истина. Беше се издигнал до висш партиен функционер и се беше погрижил да осигури спокойни старини на майка си и баща си, защото това беше задължението на децата към онези, които им бяха дали живот. Разбира се, и той се беше оженил — жена му отдавна беше починала от сърдечно заболяване — и беше направил някои дребни жестове за нейните родители, но те не можеха да се сравнят с това, което стори за своите. Дори собствената му съпруга беше наясно по този въпрос и тя беше използвала твърде незначителното си влияние като жена на висш партиен деец, за да се погрижи за родителите си, въпреки че нейните възможности в това отношение бяха много по-малки. Брат й беше паднал убит още много млад от американските войски в Корея и затова се беше превърнал само в спомен без практическа стойност.

Обаче проблемът, за който дори и в Политбюро не говореха, беше, че тази политика по отношение на населението се отразява на демографските характеристики на страната. Като повишаваше цената на момчетата пред момичетата, КНР причиняваше дисбаланс, който според статистическите данни вече ставаше чувствителен. След около петдесет години щеше да се чувства недостиг от жени. Според някои това не беше чак толкова лошо, защото щяха да постигнат дълго мечтаната цел за ограничаване на раждаемостта, но същевременно означаваше, че в рамките на едно поколение милиони китайски мъже нямаше да има за кого да се оженят и да задоволяват сексуалните си потребности. Нямаше ли по такъв начин да се разрасне хомосексуализмът? Китайската политическата система все още го отхвърляше като пример за моралния упадък на капитализма, въпреки че от 1998 година содомията вече не се считаше за престъпление. Обаче ако жените се свършеха, какво щяха да правят мъжете? Освен избиването на излишните бебета от женски пол онези деца, които бяха изоставени от родителите си, често пъти биваха давани на американски или европейски бездетни семейства. Такава съдба беше сполетяла стотици хиляди деца, които се предлагаха с такава готовност и безгрижие, както американците предлагаха новородени кученца по пазарите. Тези мисли смущаваха душата на Фан, но той ги отхвърли като проява на буржоазна сантименталност. Това, което трябваше да се направи, се диктуваше от националната политика, а тя означаваше, че трябва да се постигне нужната цел.

Привилегиите, от които се ползваше, му осигуряваха доста комфортен живот. Освен луксозния кабинет като на капиталистите той имаше на разположение служебна кола с шофьор, която го откарваше до жилището му — богато обзаведен апартамент с прислужници, които се грижеха за него, както и най-добрата храна, която можеше да се намери в страната, качествени напитки, телевизор със сателитна антена, предлагащ всякакви забавления, включително японски порнографски канали, защото неговите мъжки мераци все още не бяха го напуснали съвсем. Не говореше японски, но в подобни филми не беше нужно да разбира диалога.

Работният ден на Фан продължаваше да е дълъг. Той ставаше в шест и половина и всяка сутрин беше зад бюрото си в осем. Неговите секретарки и помощници се грижеха много за него. Някои от жените с готовност откликваха на нуждите му един, а понякога и два пъти седмично. Фан знаеше, че малко мъже на неговата възраст бяха толкова жизнени, но за разлика от председателя Мао не посягаше на деца. Намираше това за проява на лош вкус. Великите мъже имаха своите недостатъци, обаче човек си затваряше очите пред тях заради това, което ги беше направило велики. Що се отнасяше до него и подобните му, те имаха право на подходящи условия за почивка, добра храна, с която да се поддържат в дългите си и изнурителни работни дни, и възможности за релаксация и възстановяване на своята жизненост и умствени способности. Те имаха „нужда“ да живеят по-добре от повечето техни съграждани, бяха си спечелили тази привилегия. Да ръководиш най-населената страна в света не беше лесна работа. Това изискваше цялата им интелектуална енергия, а тя трябваше да се възстановява и пази. Фан вдигна глава, когато Мин влезе с папката със статиите.

— Добро утро, другарю министър — поздрави го почтително тя.

— Добро утро, дете — кимна благосклонно Фан.

Това момиче често споделяше леглото му и поради тази причина се ползваше в по-голяма степен с благоволението му. Нали затова я беше снабдил с много удобен стол в кабинета й?

Тя се оттегли и както винаги изрази уважението си към възрастния човек с лек поклон. Фан не забеляза нищо особено в поведението и, докато вземаше папката и изваждаше новите статии и молива, за да си подчертава някои неща. Щеше да ги свери с оценките на Министерството на държавната сигурност за настроенията на другите държави и техните правителства. По този начин Фан показваше на държавната сигурност, че членовете на Политбюро все още имат глави на раменете си и могат да мислят самостоятелно. Министерството не успя да предвиди дипломатическото признаване на Тайван от Америка, въпреки че справедливостта изискваше да се каже, че самите американски медии също не успяха да предскажат действията на онзи президент Райън. Той беше доста странен човек и със сигурност не беше приятел на Китайската народна република. В анализите си Министерството на държавната сигурност го определяше като селянин и в много отношения това определение беше точно и сполучливо. Той проявяваше странна липса на такт в изразяването на своите възгледи, както често това се коментираше от „Ню Йорк таймс“. Защо ли не го харесват? Дали за това, че не беше достатъчно капиталист, или пък беше прекалено ревностен такъв? Фан не разбираше американските средства за информация, това беше над аналитичните му способности, но той поне разсъждаваше върху нещата, които те казваха, а това беше нещо, което не винаги правеха „експертите“ от разузнаването в Института за американски изследвания при Министерството на държавната сигурност. С тази мисъл Фан запали нова цигара и се облегна в креслото.

 

 

Това е равносилно на чудо, помисли си Провалов. В Централния армейски архив бяха намерили досиетата, пръстовите отпечатъци и фотографиите на двата трупа, открити в Санкт Петербург, обаче бяха изпратили материалите на него, а не на Абрамов и Устинов. Това без съмнение се дължеше на факта, че той беше използвал името на Сергей Головко. Площад „Дзержински“ все още караше хората да си свършат навреме работата. Имената и всички важни данни щяха веднага да бъдат изпратени в Санкт Петербург, за да могат колегите от Севера да се запознаят с нужната им информация. Имената и фотографиите бяха само едно начало. Снимките бяха правени преди двадесет години и на тях се виждаха младежи с безизразни лица. Обаче служебните им досиета бяха доста впечатляващи. Някога Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин са били с репутацията на изключително способни бойци — умни, с добри физически данни и много надеждни в политическо отношение. Тъкмо затова са били изпратени в школата на Спецназ, както и в школа за сержанти. И двамата са се сражавали в Афганистан и са се справили там доста добре — оцелели са в афганистанската война, което не беше нещо много обичайно за войниците от Спецназ, повечето от които се издавиха при изпълнение на мръсните си задачи в една особено мръсна война. После бяха напуснали армията, нещо, което не беше необичайно. Никой не постъпваше в съветската армия отново по собствено желание. И двамата се бяха върнали към цивилния живот, и двамата бяха работили в един и същ завод в покрайнините на Ленинград, както някога се казваше. Но обикновеният граждански живот се беше видял доста скучен на Амалрик и Зимянин и те се бяха насочили към нещо друго. Той трябваше да поиска от следователите в Санкт Петербург да открият нещо повече за това друго. Провалов извади от чекмеджето си скоч, залепи с него пакета с документите и го запечата. Щеше да бъде изпратен по куриер в Санкт Петербург, където Абрамов и Устинов щяха да се запознаят със съдържанието им.

 

 

— Господин Шърмън, господин министър — каза по вътрешната уредба секретарката на Уинстън. — На трета линия.

— Здравей, Сам — поздрави го министърът на финансите, след като вдигна слушалката. — Какво ново?

— Относно нашето петролно находище на Север — доложи президентът на „Атлантик Ричфийлд“.

— Добри ли са новините оттам?

— Може и така да се каже. Нашите експерти на място твърдят, че находището е с петдесет процента по-голямо от първоначалните ни оценки.

— Колко надеждна е тази информация?

— Толкова, колкото и твоите търговски законопроекти, Джордж. Моят главен оперативен експерт е Ърни Бийч. Той е толкова добър в откриването на петрол, колкото ти беше като играч на борсата на „Уолстрийт“.

„Може би дори по-добър“, помисли си Сам, но не го каза. Известно му беше, че Уинстън е доста чувствителен, когато ставаше въпрос за собствените му качества. Този път обаче сравнението мина.

— Разкажи ми в общи линии какво произлиза от това — настоя министърът на финансите.

— Когато находището влезе в експлоатация, руснаците ще бъдат в състояние направо да купят Саудитска Арабия плюс Кувейт и може би половината от Иран. Сравнени с него, петролните запаси на Източен Тексас ще приличат на пръдня в ураган. То е огромно, Джордж.

— Трудно ли ще е изваждането?

— Няма да е лесно и няма да е евтино, но от инженерна гледна точка нещата изглеждат сравнително прости. Ако търсиш да купиш печеливши акции, избери си някоя руска фирма, която произвежда оборудване за добив на петрол при ниски температури. В следващите десет години те ще имат много работа — посъветва го Шърмън.

— Добре, а какво можеш да ми кажеш за последиците, които това би имало за Русия от икономическа гледна точка?

— Трудно е да се каже. За да започне експлоатацията на находището с пълен капацитет, ще са необходими между осем и дванадесет години, а количеството петрол, което ще се появи оттам на пазара, ще подбие доста цените. Не сме правили още цялостни прогнози, но печалбите ще са огромни, някъде около сто милиарда долара годишно по сегашния курс.

— В продължение на колко време? — Уинстън почти почувства как другият сви рамене.

— Двадесет години, може би и повече. Нашите приятели в Москва все още искат ние да участваме, но във фирмата ни се говори, че се опитват да държат тази работа в тайна. Предполагам, че до месец новината ще се разчуе в медиите. Може би ще мине малко повече време, но няма да е много.

— А златното находище?

— По дяволите, Джордж, за това те не са ми споменали абсолютно нищо, но моят човек в Москва твърди, че са набарали нещо голямо, или поне така изглежда. Това вероятно ще свали световната цена на златото с пет, може би с десет процента, но според прогнозите на моите експерти тя ще скочи нагоре, преди Иванушка да започне да продава това, което е успял да извади от земята. Богатият чичо ще се нагълта колкото може, а после ще завещае всичко на нашите руски приятели.

— А това няма ли да има отрицателни последици за нас? — изказа гласно мисълта си Уинстън.

— О, не. Те ще трябва да купят от нас най-различна техника и ще имат нужда от много експертна помощ, с която само ние разполагаме, а когато производството започне, световните цени на петрола ще паднат, но и това няма да ни засегне. Знаеш ли, Джордж, аз харесвам руснаците. От дълго време те са едни нещастни кучи синове, но това положение може да се промени.

— Нямам нищо против, Сам — увери го министърът на финансите. Благодаря ти за информацията.

— Няма защо, нали на вас си плащам данъците, „копелета такива.“ — Последното си го каза само наум, но въпреки това Уинстън го чу, както и последвалия смях в слушалката.

— До скоро, Джордж.

— Добре, всичко хубаво, Сам, и благодаря още веднъж. — Уинстън натисна едно копче на телефона и избра друг номер по пряката линия.

— Да? — чу той познатия глас. Само десет души имаха достъп до този номер.

— Джак, Джордж е. Току-що ми се обади Сам Шърмън от „Атлантик Ричфийлд“.

— Русия?

— Да. Находището е с петдесет процента по-голямо, отколкото първоначално предполагахме, а това е дяволски много. Всъщност става дума за най-големите петролни залежи, откривани някога, по-голямо е от всички петролни запаси на Персийския залив. Изваждането на петрола ще излезе малко скъпичко, но Сам твърди, че не представлява проблем. Вярно, че няма да е лесно, но те знаят как да го направят. Не е нужна нова технология, работата се свежда до изразходване на повече пари, а и те няма да са кой знае колко много, защото заплащането на труда там ще излезе много по-евтино, отколкото тук. Руснаците ще станат богати.

— Колко богати? — попита президентът.

— Някъде от порядъка на сто милиарда долара годишно, след като започне пълната експлоатация, а тя може да продължи двадесет години и повече.

Чувайки това, Джак подсвирна.

— Два билиона долара. Та това е много суха пара, Джордж.

— И ние така му казваме на „Уолстрийт“, господин президент — съгласи се Уинстън. — Сухата пара наистина е много.

— А как би се отразило това на руската икономика?

— Няма да им се отрази зле — увери го министърът на финансите. — Ще разполагат с купища твърда валута. С тези пари могат да си купят всичко, от което имат нужда, включително и технологиите, с помощта на които да строят сами нещата, които им трябват. Така страната им ще се реиндустриализира, Джак. Ще влязат със скок в новия век, разбира се, ако са достатъчно умни, за да се възползват както трябва от тези пари, а не допуснат да отидат в банките на Швейцария и Лихтенщайн.

— Как можем да им помогнем? — попита президентът на Съединените щати.

— Най-добрият отговор на този въпрос може да се даде, ако ние с теб и още двама-трима други седнем със съответните руски представители и ги попитаме от какво имат нужда. Ако успеем да накараме няколко наши индустриалци да построят там някой и друг завод, това няма да ни навреди, а и ще изглежда много добре по телевизията.

— Вземам си бележка, Джордж. Изпрати ми доклад по въпроса до началото на идната седмица, а после ще видим какъв начин ще измислим, за да дадем на руснаците да разберат какво знаем.

 

 

Това беше още един прекалено дълъг ден за Сергей Головко. Ръководенето на СВР изискваше доста работа от всеки, който заемеше този пост, но освен това той трябваше да подкрепя и президента на Руската република Едуард Петрович Грушевой. Президентът Грушевой имаше своя екип от министри, някои от които бяха компетентни, а други бяха назначени заради техния политически капитал или просто за да не преминат на страната на опозицията. Те и така можеха да навредят отвътре на администрацията на Грушевой, но по-малко, отколкото ако бяха отвън. Вътре трябваше да използват малокалибрени оръжия, за да не се изпотрепят от собствените си изстрели.

Добрата новина беше, че министърът на икономиката Василий Константинович Соломенцев беше умен и, изглежда, честен човек, а това беше доста рядка комбинация както за руската политическа сцена, така и навсякъде другаде по света. Той имаше своите амбиции — кой министър ги нямаше, но главното беше, че искаше страната му да просперира и не мислеше толкова много за собствената си изгода. Головко нямаше нищо против някой да се самообогати малко, но да не се превърне в лакома свиня. Чертата в това отношение за Сергей Николаич беше около двадесет милиона евро. Над нея работата ставаше свинска, но под този таван можеше да прояви разбиране. В края на краищата, ако един министър беше полезен на страната, той или тя трябваше да бъдат възнаградени за това. Обикновените трудещи се нямаше да имат нещо против, ако в резултат заживееха по-добре, нали? Вероятно не, помисли си главният шпионин. Това не беше Америка, която се управляваше от безсмислени и контрапродуктивни „етични“ закони. Американският президент, когото Головко познаваше добре, имаше един афоризъм, от който руснакът се възхищаваше: „Ако трябва сам да напишеш етичните си норми, вече предварително си загубил.“ Този Райън не беше глупак. Някога беше смъртен враг, а сега добър приятел, или поне така изглеждаше. Головко бе доразвил това приятелство, оказвайки помощ на Америка в две сериозни международни кризи. Беше го направил най-вече защото го налагаха интересите на страната му, а и защото Райън беше почтен човек и нямаше да забрави подобни услуги. Освен това на Головко, който беше прекарал целия си съзнателен живот в служба, посветила се на унищожаването на Запада, му беше забавно.

Но какво можеше да каже за себе си? Дали някой си беше поставил за цел собствената му гибел? Дали бе поискал да сложи край на живота му по един зрелищен и шумен начин на паважа на площад „Дзержински“? Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече го дострашаваше. Малко бяха нормалните хора, които абсолютно хладнокръвно можеха да разсъждават върху вероятността да бъдат убити и Головко не беше от тях. Ръцете му не трепереха от страх, но не се противопостави на всички допълнителни мерки, взети от майор Шелепин, за да го запази жив. Всеки ден го караше служебна кола с различен цвят, а маршрутът й имаше само една и съща отправна точка. Сградата на СВР беше достатъчно просторна и той можеше да влиза в нея от пет различни места. Това, от което Головко беше най-доволен, беше, че понякога сядаше на предната седалка на пилотната кола, докато на задната седалка в охраняваната кола сядаше друг човек. Анатолий не беше глупак и понякога дори у него се забелязваха проблясъци на изобретателност.

Но сега не трябваше да мисли повече за това. Головко разтърси глава и отвори последната папка за деня, зачитайки се най-напред в подготвеното резюме. Спря почти веднага, а ръката му посегна към телефона и набра един номер.

— Обажда се Головко — каза той на мъжкия глас в другия край на линията. Не беше нужно да добавя нещо повече.

— Сергей Николаич — поздрави го любезно след пет секунди министърът. — Какво мога да направя за теб?

— Василий Константинович, можеш ли да потвърдиш тези цифри. Верни ли са?

— Повече от верни, Сергей. Те са толкова сигурни, колкото и това, че слънцето залязва — увери Соломенцев шефа на разузнаването, който беше с ранг министър, а и съветник на президента Грушевой.

— Брей да му се не види — зачуди се шефът на разузнаването. — И откога е там това богатство? — запита все още недоверчиво той.

— Петролът вероятно от петстотин хиляди години, а златото от доста повече, Сергей.

— И ние никога не сме разбрали това — въздъхна Головко.

— Всъщност никой не го е и потърсил, другарю министър. Докладът за златото ми се стори по-интересен. Ще ми се да видя онези облепени със злато вълчи кожи. Нещо като за Прокофиев, нали? Петя и Златният вълк.

— Интересна мисъл — каза Головко и веднага я забрави. — Какво ще означава това за страната?

— Сергей Николаич, трябва да съм ясновидец, за да мога да предвидя с точност, но това след време може да се окаже нейното спасение. Сега имаме нещо, което искат всички страни, т.е. две неща, и те ни принадлежат. За тях онези чужденци ще платят купища пари и ще го направят с усмивка. Япония например. Ще задоволим енергийните им нужди за следващите петдесет години, а и ще им спестим огромни средства за транспортни разходи. Танкерите ще прекарват петрола от неколкостотин километра, вместо от десет хиляди. Може би ще продаваме и на Америка, въпреки че те си имат голямо петролно находище на границата между Аляска и Канада. Въпросът е как ще откараме петрола до пазара. Разбира се, ще построим петролопровод от находището до Владивосток, но може би ще трябва и един до Санкт Петербург, за да продаваме по-лесно и на Европа. Всъщност можем да накараме европейците, особено германците да построят петролопровода вместо нас, за да смъкнат от цената. Сергей, ако бяхме открили този петрол преди двадесет години, ние…

— Може би. — Не беше трудно да си представи какво щеше да последва: Съветският съюз нямаше да се сгромоляса, а щеше да стане по-силен. Головко не си правеше такива илюзии. Съветското правителство щеше да профука тези нови богатства, както беше профукало всичко останало. Това правителство беше притежавало Сибир в продължение на седемдесет години, но дори не си беше направило труда да провери какво има там. Страната нямаше нужните експерти, за да извършат проверката, но беше прекалено горда да позволи на други да свършат тази работа, защото тях нямаше да ги е грижа за родината. Ако има нещо, което беше унищожило СССР, то не беше комунизмът и не беше дори тоталитаризмът. Това беше самолюбието — най-опасната и разрушителна черта на руския характер, създадена от чувството за малоценност, което водеше началото си от династията на Романови и дори още преди нея. Гибелта на Съветския съюз беше самоналожена като всяко самоубийство. Просто тя беше по-бавна, но затова пък още по-унищожителна, когато настъпи моментът. Головко изчака деветдесет секунди, докато онзи изреди всичките си исторически предположения, макар да не беше разбрал нищо от историята и каза: — Всичко това е добре, Василий Константинович, но какво ще кажеш за бъдещето? В края на краищата именно тогава всички ще живеем.

— Няма да ни е зле, Сергей. Това е спасение за страната. За да се възползваме напълно от находищата, ще са нужни десет години, но след това ще имаме постоянен и редовен доход поне за едно поколение, а може би и за по-дълго.

— Каква помощ ще ни е нужна?

— Американците и англичаните имат експертите, които ни трябват, защото имат опит от експлоатацията на петролните си залежи в Аляска. Те са най-добре запознати с тази работа. Ще я научим от тях и ще я приложим. Сега преговаряме с американската петролна компания „Атлантик Ричфийлд“ за техническа помощ. Лакомят се, но това би могло да се очаква. Знаят, че само те имат това, което ни трябва, а да платим за него ще ни излезе по-евтино, отколкото да го произведем сами. Така че вероятно ще получат повечето от това, което сега искат. Може би ще им платим със златни кюлчета — предположи на шега Соломенцев.

Головко потисна изкушението да разпита за повече подробности около златното находище. Петролните залежи бяха далеч по-многообещаващи, но златото беше по-привлекателно. Той също искаше да види една от кожите, с които онзи човек Гогол беше събирал златния прах. А и трябваше да се погрижат добре за този самотен горянин. Това, изглежда, нямаше да представлява проблем, тъй като той живееше сам и нямаше деца. Всичко, каквото притежаваше, държавата щеше да си го вземе обратно, тъй като беше доста стар. Щяха да покажат този ловец по телевизията, а може би щяха да направят за него и документален филм. В края на краищата някога той беше ходил за лов на германци и руснаците все още считаха такива хора за герои. Павел Петрович Гогол щеше много да се зарадва.

— Какво знае по въпроса Едуард Петрович?

— Не съм го уведомявал, докато не получа по-точни и надеждни сведения. Сега вече ги имам. Мисля, че на следващото заседание на кабинета той ще остане много доволен, Сергей Николаич.

Без съмнение, помисли си Головко. В продължение на три години президентът Грушевой приличаше на еднокрак и еднорък слагач на тапети. Не, приличаше повече на фокусник или илюзионист, който беше принуден да вади от нищото истински неща. Това, че успяваше някак да накара държавата да продължи да функционира, често пъти беше равно на истинско чудо. Може би по този начин Бог беше решил да го награди за положените усилия, въпреки че разпределянето на тази божия благодат нямаше да бъде съвсем лесна работа. Всяко правителствено учреждение щеше да поиска парче от златно-петролната баница според нуждите, които щяха да бъдат представени от съответния министър като жизненоважни за сигурността на страната. Докладът му щеше да бъде пълен с брилянтна логика и несъкрушими доводи. Кой знае, може би някои от тях ще кажат самата истина, въпреки че истината беше все по-рядко срещана стока в залата, в която ставаха правителствените съвещания. Всеки министър трябваше да изгради една империя и колкото по-добре я построеше, толкова по-близо щеше да се окаже до мястото начело на масата, което сега се заемаше от Едуард Петрович Грушевой. Головко се запита дали е било така и при царете. Вероятно, реши веднага той. Човешката природа не се е променила толкова много. Начинът, по който хората са действали във Вавилон и Византия, вероятно малко се е различавал от този, по който ще се действа на следващото съвещание на кабинета, до което оставаха три дни.

— Каква част от информацията вече е изтекла? — попита шпионският бос.

— Без съмнение носят се известни слухове — отвърна министър Соломенцев, — обаче сегашните данни са от по-малко от двадесет и четири часа, а за изтичане на информация обикновено е нужно малко повече време. Ще ти изпратя документите по куриер утре сутринта, става ли?

— Добре, Василий. Ще накарам някои от моите експерти да анализират данните, за да мога да дам моя, независима оценка на ситуацията.

— Нямам нищо против — отвърна министърът на икономиката, изненадвайки доста Головко. Обаче това не беше някогашният СССР. Сегашното правителство може и да беше съвременен вариант на старото Политбюро, но там никой не си позволяваше да говори лъжи, е, поне не чак толкова големи. А това все пак беше показателно за напредъка на страната.