Метаданни
Данни
- Серия
- Студени играчки са звездите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Звёзды — холодные игрушки, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Васил Велчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor(2008)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2013 г.)
Издание:
ИК „ИнфоДАР“, София, 2008
ISBN: 978-954-761-333-1
История
- —Добавяне
- —Дребни езикови корекции при внимателно четене
Статия
По-долу е показана статията за Студени играчки са звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Студени играчки са звездите | |
„Звёзды – холодные игрушки“ | |
Автор | Сергей Лукяненко |
---|---|
Първо издание | 1997 г. |
Оригинален език | руски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | дилогия |
Следваща | „Звездна сянка“ (1998) |
Издателство в България | „ИнфоДар“ (2008) |
Преводач | Васил Велчев |
ISBN | ISBN 978-954-761-333-1 |
„Студени играчки са звездите“ е дилогия от руския фантаст Сергей Лукяненко в жанра космическа научна фантастика, която се състои от книгите „Студени играчки са звездите“ (на руски: „Звёзды – холодные игрушки“, 1997) и „Звездна сянка“ („Звёздная тень“, 1998).
Сюжет
През 21 век на земята е открит джампа, способ за мигновено придвижване на космическите кораби в хиперпространството. Той позволява в рамките на един скок да бъдат изминати 20 светлинни години. Това разстояние е константно и не може да се промени. Благодарение на това откритие започват полети в дълбокия космос.
Още с първите полети човечеството се сблъсква с извънземни раси. Оказва се, че вселената е населена с множество раси обединени в организация наречена Конклав. В нея различните раси допринасят в зависимост от специализацията си. Някои раси изпълняват военни задачи, други са в ролята на живи компютри, преводачи и други. Човешката раса се оказва единствената, която може да понесе джампа, или поне определен брой преходи. При всички останали скокът води до увреждания в психиката или смърт.
На български книгата е преведена от Васил Велчев и издадена през 2008 година от издателство „ИнфоДар“, ISBN 978-954-761-333-1.
Външни препратки
Част трета
Геометрите
Глава 1
Това е таван.
Отгоре е, значи е таван. Неравен, сиво-кафяв, необичаен… чужд.
Обърнах глава.
Тесен отсек. Всичко е неравно, наръбено, гофрирано. Подът, стените, таванът. Изглежда, и креватът, на който лежа, е на хълмове. Осветлението идва от мътни обли тела, разхвърляни в безпорядък по стените, светлината е оранжева, неприятна.
Къде съм?
И, най-важното — кой съм аз?
В главата ми има само пустота. В тялото — отпуснатост. Трябва да стана…
Нещо не ме пускаше. Надигнах глава и видях широка лента от плътна тъкан, препасваща тялото ми от коленете до гърдите, притискаща ме към леглото. Между другото, леглото наистина беше неравно, то бе по-скоро част от пода, издигната малко по-високо.
Как съм попаднал тук?
И кой съм аз?
Нищо не помня…
Обзе ме страх. Виждах отсека, в който лежа, и всичко, на което попадаше погледът ми, придобиваше имена. Стени, под, таван, легло, светлина, лента… Не бяха и чак толкова много. Няколко понятия, те се търкаляха в празния ми череп, сякаш… сякаш? Нещо в нещо друго… но не помня какво и къде.
В малък свят се бях озовал — можеше да се измери със стъпки. Шест на шест стъпки, може би. Опрях крака в леглото, опитвайки се да се измъкна от лентата. Но тя моментално се напрегна и ме притисна още по-силно. Съпротивлявах се безмълвно, и дори ми се удаде да изпълзя малко, но после лентата ме притисна толкова силно, че ми спря дъха. Застинах, поемайки си жадно въздух. След малко лентата се отпусна.
Така значи. Затвор.
Какво е това затвор? Място за изолиране от околния свят. Значи този свят го има. Значи не е ограничен само до сивите стени.
И това вече е успех. Нещо изпълзява, измъква се от паметта ми. Плахо, неуверено, но все пак там. Стените, подът, таванът, леглото, оранжевата светлина — това е затвор. Освен него ме има и мен. Ръце, крака, празна глава… Има ги и движенията — да станеш, да изпълзиш, да вървиш. Има ги още и числата. Едно, две, три, четири, пет, шест…
И всичко това може да се каже. На глас. Високо.
— Кой съм аз? — попитах тавана. Пресъхналите ми устни се движеха с усилие, звукът едва се чуваше, но този опит ме обогати с множество нови понятия. Устни, език, гърло, дишане, въздух, звук.
Само да можех да се измъкна оттук! Да видя още нещо! И ще си спомня, непременно ще си спомня всичко. Кой съм и как съм попаднал тук.
Шумолене — и аз обърнах глава. В стената се отвори люк. Люк е онова, през което се влиза. Малък беше — би ми се наложило да се наведа, за да премина през него.
От люка в килията влезе същество. Четирикрако, безръко, с дълга остра муцуна, с опашка. На гърлото му имаше люлееща се буца, наподобяваща болестен израстък. Обликът му беше отблъскващ и кой знае защо — тревожещ. С това същество беше свързано нещо много неприятно… Не, с тези същества. Те са много, знам. Не помня, но знам.
Нима и аз…
Надигнах рязко глава и погледнах собственото си тяло. Не, доколкото мога да съдя, то е съвсем друго. И обикновено не се движа на четири крака.
— Как е самочувствието? — попита съществото.
Гласът му беше като музика. Просто защото беше нещо, различно от тишината.
— Напрегнат и объркан съм — казах аз. — Кой си ти?
— Алар. Това не е лично име, а наименование на расата.
Речта му, изглежда, излизаше не от устата, а от израстъка на шията. Навярно нещо подобно на гласова тръба-резонатор.
— Защо съм лишен от възможността да се движа?
— Ти си агресивен — отговори аларът. — Нанесе ни големи разрушения.
Разрушения?
Огъня… да, помня огъня. В тъмнината, там, където не е имало и не може да има огън, избухва пламък. Отломки, носещи се към мен, аз се изплъзвам, летя…
Значи умея да летя?
… Летя през тъмнината и студа, но прекалено много сили са отишли за разрушението, за пламъка, изгарящ метала, нещо ме тегли назад…
— Кой съм аз?
Аларът щракна с челюсти:
— Не се преструвай! Ти знаеш кой си! Ние трябва да ти зададем този въпрос!
— А вие не знаете ли кой съм? — уточних аз глупаво.
Съществото отстъпи крачка назад. Вирна муцуна към тавана.
— Неприятност… — прошепна то.
— Освободете ме — помолих аз. — Моля ви. Ще съм ви крайно признателен. Няма да причинявам разрушения.
— Не. Ти си опасен.
— Така ли ще лежа?
— Да.
— Дълго ли?
— Много дълго.
Страхът се събуди в мен.
Не искам!
Нищо няма да си спомня, няма да си върна себе си, докато лежа в малката килия, привързан към леглото, безпомощен и неподвижен.
Отново се замятах, и лентата отново се натегна, сковавайки движенията ми.
— Искам да пия вода… — помолих, когато способността ми да дишам се върна.
— Това е разрешено.
Съществото излезе през люка. Чаках, люкът оставаше отворен, но в него не се виждаше нищо, само къс полутъмен тунел. После аларът се върна.
Оказа се, че той може да ходи и изправен, а в предните си лапи стискаше малък метален съд.
— Това е течна храна. Тя ще утоли глада и жаждата ти.
Отпих жадно от поднесения към устата ми съд. Вкусът беше отвратителен. Солено-сладък, течността бе тъмна и гъста, с някакви буци…
Но ми бяха нужни сили. За да се измъкна, ми бяха нужни сили.
— Благодаря — казах аз, след като допих всичко.
— Ще лежиш неподвижно и ще мислиш — каза аларът. — Когато се наложи да отделиш продуктите от метаболизма си, ще ми кажеш. Когато решиш да разкриеш кой си, ще ми кажеш.
— Не знам кой съм — изрекох отчаяно. — Ако ми се наложи да лежа така, няма да си спомня нищо.
— Ще ти се наложи да чакаш — каза аларът. — Ние вземаме свои мерки. Поканихме експерти. Те ще установят какъв си.
Експерти — това е добре. Експертите винаги се справят. Те са безупречни, защото това е техният дълг, знам. Но аз съм длъжен да разчитам на себе си.
Това е моят дълг!
Колко е неуютно, когато е невъзможно да изпълниш дълга си!
— Ако светлината те дразни, съобщи за това — каза аларът.
— Тя е… оранжева.
— А какъв цвят предпочиташ?
— Бял. Жълт.
— Добре.
Съществото излезе. Наистина, скоро осветлението се смени с бледожълто.
Мисли!
Кой съм аз и какво правя в затвора? Какви са тези алари? Защо са ми толкова неприятни? Какво трябва да направя? В какво се състои моят дълг?
Пустота. Главата ми сякаш е потрошена — нито мисли, нито спомени. Не може да се мисли — за да се строят догадки, трябва да се оперира с понятия. А те са прекалено малко. Стени, под, таван… едно, две, три… Алари, експерти и…
Кой съм аз?
Времето се точеше безкрайно. Веднъж се възползвах от предложението на черното същество и помолих безучастните стени за помощ. Много бързо дойде алар, но не същият, а друг. По-светла козина, различен оттенък на гласа, малко по-големи размери. В предните си лапи стискаше съд от бял метал. Като в болница.
Болница — това е място, където лекуват…
Отново останах сам. Леко отслабената лента отново ме притисна към леглото.
Трябва да има нещо, за което да се хвана. Всеки къс от спомените ми можеше да помогне.
Разрушение?
Тъмнина, огън, полет…
Плен.
Опитах се да се измъкна — плениха ме. Странна съскаща реч, сбирщина от дребни същества… Аларите…
Ето откъде е затворът.
Схватка — търкалям се по пода, облепен от ревящи, драскащи същества. Ноктите се впиват в кожата…
Вдигнах глава и огледах кожата си на местата, които не бяха прикрити от лентата. Аха. Рани. Почти зараснали драскотини и по-дълбоки рани, но покрити с едва видима коричка. Лекували са ме?
Аз съм в плен. Наоколо са не-приятели. Аз се сражавах с тях, но загубих. После са направили нещо с мен — и съм се лишил от памет. Знам, че някъде има мои приятели. Мой свят.
Моят дълг е да се върна.
Измина много време. Храниха ме два пъти, веднъж ме изтриха с влажен парцал, отмятайки части от лентата. Оказа се, че съм абсолютно гол, и почти цялото ми тяло беше покрито с рани.
Нищо.
Попивах всяко ново понятие, всяка чута дума. Редях ги една до друга, търсех корени и връзки. Вода — а случва ли се тя да е по много на едно място? Да. Това е морето. Храната — тя винаги ли е такава? Не, тя е най-различна и приятна на вкус. Аларите — такива ли са съществата, при които трябва да се върна? Не… май не.
Трябва да бъдат такива като мен…
Заспах и вероятно съм спал дълго. Във всеки случай, когато се разнесе звукът на отварящия се люк, се събудих веднага и се чувствах отдъхнал и освежен.
Влезе онзи, първият алар. И не беше сам.
Превити зад него, по тунела вървяха още някакви същества.
Приличаха на мен!
Хора!
Аларът им каза нещо, но аз не разбрах нито дума. Чужда реч. Но засега ми беше достатъчно и това, че виждах свои събратя.
Първият беше висок мъж. На около двайсет и пет, навярно. Със сурово, волево лице. Следващият — пълен побелял старец. Последният — млада жена със събрана на опашка коса.
Колко нови неща!
Възраст и пол. Ние живеем и остаряваме. Променяме се с възрастта. Има мъже, има и жени.
Като камъни, падащи на дъното на пропаст, пълнещи зеещата дупка. Но колко от тези камъни са необходими?
Няма значение. Сега се наслаждавам на самия факт, че съществуват подобни на мен. Колко нови неща ще успея да си спомня сега!
Мъже и жени, старци, възрастни и деца… В паметта ми не изплуваха лица, не се появиха фрази и чувства. Но сега знаех, че ги има.
Аларът продължаваше да говори с новодошлите. Те отговаряха с кратки фрази и ме разглеждаха. А аз им се усмихвах, наслаждавайки се на тази среща. Всички те ми бяха симпатични. И старецът — у мен възникваше неволно чувство на уважение към него. И мъжът — той явно беше опитен, виждал всичко човек, добър приятел, професионалист в работата. И жената — тя беше прекрасна, както може да бъде прекрасна само единствената жена на света…
— Разбираш ли говора им? — попита ме неочаквано аларът.
— Не. — Преглътнах буцата в гърлото си. — Те знаят ли кой съм?
Мъхнатото същество не благоволи да ми отговори.
Затова пък жената се приближи и прекара ръка по челото ми. Протегнах се да поема тази снизходителна ласка с цялото си тяло, и проклетата лента моментално ме задуши.
Изглежда, хората забелязаха това. Всички те заговориха едновременно с алара. Възбудено, протестирайки. Той им се зъбеше мрачно. Но очевидно натискът им беше прекалено енергичен — малкото черно същество издаде няколко съскащи звуци и лентата се плъзна встрани от тялото ми. Изчезна, вмъкна се някъде под леглото. Бях свободен!
Свалих крака на пода, усещайки с наслада опората. Леко ми се зави свят, но не възнамерявах да пропилявам възможността да направя поне няколко крачки.
— Не се отделяй от леглото! — нареди аларът.
Добре, ще се подчинявам…
Разходих се около леглото си. То наистина беше хълмисто, неравно. После седнах на него.
Хората ме гледаха някак странно. Особено жената. Изведнъж тя извърна поглед.
Какво нередно бях направил?
Мъжът свали куртката си и безмълвно ми я подаде. И аз внезапно се досетих, че да се ходи гол е неприлично! По дяволите!
Побързах да хвърля куртката върху коленете си.
— Не мърдай! — нареди аларът. Приближи се към мен, хвана куртката и бързо прерови джобовете с предните си лапи. Оказа се, че там няма нищо, но той провери и подплатата, и шевовете, и едва след това ми върна дрехата. Прикрих голотата си и казах:
— Върнете ми вещите.
— Не.
— Отказвам да общуваме и да отговарям на въпросите ви.
След кратка пауза аларът попита нещо хората. Очевидно те го посъветваха да не ми противоречи.
Вторият алар се появи твърде бързо. Донесе моите шорти от блестяща сребриста тъкан. Жената отново се извърна, аз бързо ги обух и понечих да върна куртката на мъжа, но той поклати глава. Очевидно това означаваше, че мога да я оставя за себе си. Облякох я и закопчах всички копчета, както си бяха, докато я носеше бившият й собственик. Попитах алара:
— А къде са останалите ми дрехи?
— Какви дрехи?
Сякаш ми дойде озарение. Гледайки хората, започнах да изброявам:
— Обувки, чорапи, панталони, риза, пуловер, потник, гащета, пола и сутиен.
Острият нос на алара затрептя.
— Наведнъж ли ще облечеш всичко това?
— Не знам. — Аз се замислих. — Не. Сутиенът е част от дамския тоалет.
— Ти беше само с това — посочи към шортите ми аларът. — Доволен ли си? Готов ли си да си сътрудничим?
— Да — реших аз.
— Обвинен си в престъпления. Ти унищожи наши кораби.
Кораби!
Звезди и планети!
Космосът!
Аз летях, наистина летях. Но не сам, а в кораб.
— Не помня — признах си. — Не помня.
— Как се казва планетата ти?
Чак замижах, опитвайки си да си спомня. Много исках да намеря в паметта си една дума. Не за алара, а за себе си…
— Не знам.
— Тези същества — посочи аларът хората — от твоя вид ли са?
— Може би…
— Планетата им се нарича Земя. Това говори ли ти нещо?
— Земята е мекият слой на почвата.
— Отговори на въпроса.
Земя — повторих си аз бавно. Земя.
— Не.
— Сега е период на почивка. Но ние ще се върнем и ще продължим разговора си — каза аларът. — В мое отсъствие можеш да се движиш из цялото помещение.
Каква щедрост!
— А как се нарича тази планета? Къде се намираме?
— Това е кораб — каза аларът след кратка пауза. — Засега — толкова. Трябва да помисля.
Той каза нещо на непознатия език на хората и те тръгнаха да излизат с явно съжаление, хвърляйки ми съчувствени погледи.
Значи тук малко неща зависят от тях.
И за тях аларът е не-приятел. Това е много тъжно. Не-приятелите трябва да стават приятели.
Бях сигурен, че ме наблюдават. Затова оглеждането на помещението ми отне много дълго време — разхождах се напред-назад, спирах, за да разтрия краката си, присядах. Нека си мислят, че възстановявам подвижността си. Това, между другото, също е полезно.
Аз съм на кораб — голям кораб, очевидно. Моят кораб беше по-малък. Възможно е да се намира някъде наблизо.
Разбира се, шансовете са малки. Но аз съм длъжен да се възползвам от тях.
С какво разполагам, освен със собственото си тяло?
Шортите и куртката. Шортите не могат да ми помогнат с нищо, освен ако не ги накъсам на ивици, не направя въже от тях и не се обеся. Куртката… Плътна тъмносиня тъкан, мека подплата, някакви емблеми с непознати символи и знаци на чужд език. Закопчава се с копчета, а има и малки парчета метал, разположени успоредно на копчетата, от двете страни на дрехата. Също за закопчаване? Така изглежда… Очевидно, това е част от униформа. Също безполезна… стоп! Повъртях с пръст края на шнурчето, подаващо се от долната страна на куртката. Отляво и отдясно шнурчето излизаше от малки метални пръстенчета. Аха, това е, за да се стегне на кръста. Полезно нещо!
Продължавах да бродя из килията, мачкайки с пръсти възелчето на шнура. После го развързах и започнах внимателно да го вадя от другата страна на куртката. Това отне десет минути — куртката се набръчкваше, наложи се да я оправям, стараейки се да върша всичко възможно най-незабележимо за възможния наблюдател. Най-накрая усилията ми се увенчаха с успех. Шнурът се измъкна и в юмрука си, където го криех, държах почти един метър дълго здраво въженце.
Много хубава примка.
Не се съмнявах, че мога да се справя с алара с голи ръце. Съдейки от следите по тялото ми, вече бях водил такава битка и бях нанесъл големи загуби на рунтавите същества. Ненапразно се презастраховаха така.
Сега оставаше люкът.
Не можех да го отворя сам. Значи щеше да се наложи да моля за услуга самите алари. Този, първият, с черната козина, спомена нещо за „период на почивка“. Може би тогава охраната е намалена? Може би ме контролира само едно същество?
Стъпил на неустойчивата почва на предположенията, веднага загубих увереност. Ако наистина им се струвах толкова опасен, охранителите трябваше да са няколко. Но нали беше имало и битка в космоса? „Разрушения.“ Част от съществата може би се занимават с ремонт на кораба… А колко общо може да са на кораба? Две, шест, десет, сто?
Решимостта ми се стопяваше с всяка изминала секунда. И аз престанах да се колебая.
— Трябва да отделя отпадъците! — казах на тавана. — Носете гърнето!
Те се отнасяха доста внимателно към потребностите ми. Предишния път сивият алар се появи бързо, успях да преброя само до двайсет.
Десет… дванайсет… осемнайсет… двайсет…
Оказаха се извънредно пунктуални.
Люкът се отвори и аларът пристъпи в килията с нощното гърне в ръце. В следващия миг го повалих на пода и обвих примката около врата му. Съдът падна с грохот на пода.
— Кой контролира килията? — извиках аз, стягайки за миг шнура. Държах единия му крак в отвора на люка — за всеки случай, за да не му хрумне да затвори.
— Аз… — отговори аларът с нормален глас, без никакви признаци на задъхване. Може би дърпах слабо? Рязко дръпване — и съществото, притиснато от коляното ми към пода, захриптя и изрече със същия висок глас: — Не…
Очевидно този гаден израстък на шията, откъдето излизаха звуците, не зависеше от дишането. Леко отслабих натиска и попитах:
— Кой друг?
Мълчание. Нищо, това също е отговор. И той ми харесва.
— Къде е корабът ми?
— Няма да се измъкнеш — каза аларът, треперейки. — Пусни ме и се върни на мястото си. Аз ще ти донеса течност.
Неволно се засмях. Сега не ми е до това, не-приятелю.
— Отговори!
— Не…
Равномерният глас на алара контрастираше с конвулсивните му гърчове. Размишлявах отчаяно. Няма да имам втори шанс, това е сигурно. Този алар няма да каже нищо. Значи ще ми се наложи да отгатвам посоката…
Неочаквано се раздаде мляскащ звук. Израстъкът на шията на алара потрепна, раздели се на две от двете страни на шнура и частите му паднаха на пода. Цветът им беше бяло-розов, като обезкървено място. Късчетата се замятаха едно към друго.
Та това е някакво биологично устройство! Преводач! Или още по-лошо — същество-симбионт.
Хванах металния съд и ударих няколко пъти късовете протоплазма, размазвайки ги по пода. Съществото демонстрира способността си да се дели, но всяка жива форма си има граници на възможностите. Я се опитай да се събереш в едно цяло от каша, размазана по пода!
Розовата гъста течност потрепваше, променяше бавно цвета си, почти сливайки се с пода, но вече не се опитваше да се събере в едно цяло.
Обърнах се към алара — и тъкмо навреме. Възползвайки се от това, че държах примката с една ръка и натискът бе отслабнал, той ме удари с предната си лапа. Острите нокти разсякоха куртката ми, рамото ми пламна от болка. Страх ме беше да си помисля какво щеше да стане с ръката ми, ако бях гол.
Улових отново шнура с две ръце и започнах да затягам примката. Аларът каза нещо — прозвуча като шумолене. Бяхме изгубили възможността за комуникация.
И аларът беше загубил възможността да стане мой приятел.
Затегнах примката с всичка сила. Прошепнах:
— Дръпни въженцето…
Ето така се решават проблемите.
Тялото на алара омекна.
Освободих примката, взех я с лявата си ръка и подритнах тялото. Съществото изглеждаше мъртво или умиращо, както и отвратителният му симбионт. Не изпитвах съжаление към алара, както и омраза, впрочем. Тези, които не искат придвижване-към-мира, понякога загиват. Но може би той все пак ще дойде не себе си, този злощастен опашат мой надзирател.
Взех съда с дясната си ръка. Металът, от който беше изработен, бе лек, но здрав. По-добре от нищо.
Излязох от затвора с въженцето в едната ръка и със здравото гърне в другата.
Тунелът се оказа дълъг десет крачки. По-лесно щеше да е да го премина на четири крака, но веднага щях да загубя своята боеспособност. Наложи се да тичам прегърбен. После тунелът се раздели на две. Завих наляво, защото в тази посока тунелът беше по-къс и започваше да се разширява.
Помещението се оказа малко по-голямо от моята килия, но беше пълна нейна противоположност — стаята на охраната. Едната страна беше заета от огромен екран, блещукащ с ярки, заслепяващи цветове. Или по-скоро моето зрение се отличаваше от зрението на аларите и просто не можех да видя на този екран собствената си килия и трупа на удушения охранител. До херметично затворената бака на пода имаше още два съда, а до тях — течността с това, с което ме хранеха.
Но поне тук можех да се изправя в целия си ръст.
Насред стаята се издигаше легло като онова, към което бях прикован. На него лежеше неподвижен алар, който си приличаше с убития като две капки вода. Ох, колко непредпазливо от тяхна страна. И какъв късмет за мен!
Пристъпвайки безшумно с босите си крака се приближих до алара и с едно движение надянах примката на шията му. Той потрепна само веднъж — не смятах да рискувам. Когато съществото притихна, от него също се отдели парче протоплазма и аз повторих неотдавнашната процедура.
Неизбежни загуби. При изсичане на гора винаги остават дребни дървесни отпадъци. Ако не успея да се измъкна, бедата ще е много по-голяма. Да речем — горски пожар…
Огледах цялата стая, но не намерих нищо полезно. Не ми трябваше второ гърне, нито пък ми се ядеше от храната, оставена до съда за екскременти.
Значи трябваше да се върна назад. В десния ръкав на тунела.
Този път ми се наложи да вървя дълго. Чуждият кораб наистина беше огромен. Ако, разбира се, не ме бяха излъгали и наистина бях в космоса, на кораб…
С всеки изминал миг разбирах все повече и повече, че бягството ми е пълно безумие. Ако видя по пътя си затворени люкове — не бих могъл да ги отворя. Ако срещна алари — няма да се справя толкова лесно с всичките.
Но вече нямаше връщане назад.
Когато видях люк в стената, вече нямах нито една добра идея. Да продължавам да вървя или да се мъча със затворената врата — каква разлика? В лабиринта няма верни посоки, има само възможни.
Сложих длани на люка. Побутнах го наляво, надясно, нагоре, надолу. Никаква реакция.
Тогава просто почуках.
Отново нищо.
Постоях пред люка, който, вероятно, водеше към свободата. Ударих злобно със съда по него — чу се ехтящ звън. И се понесе по тунела.
Зад гърба ми се чу звук от отваряща се врата.
Не, сега не бих могъл да нападна аларите безнаказано. Моментът за това отмина.
Само че на отворилата се врата стоеше не алар, а същият онзи мъж, който ми даде куртката си.
Не можехме да се разберем помежду си.
В стаята, в която ме въведе мъжът, имаше няколко легла и столове — аз си спомних с удоволствие, че са измислени специални мебели, на които да се седи. И самото помещение беше голямо, и на пода имаше някакви вещи… тези хора не бяха пленници, а гости, макар и не най-уважаваните. Всичко тук изглеждаше правилно, обичайно.
Но те не можеха да ме разберат.
С мен говориха мъжът, жената, старецът. Както изглежда, на различни езици. Те се опитваха да разберат… опитвах се и аз. Уви, непознатите звуци не предизвикваха никакъв отклик в мозъка ми.
Нима ние също сме от различни раси? Въпреки всичките сходства помежду ни?
Старецът ме хвана за ръката, показа ми примката. Аз охлабих възела и направих жест, сякаш затягам въженцето около нечие гърло.
Те разбраха и заговориха бързо помежду си. Аз чаках. Нека сме от различни светове. Но си приличаме прекалено много, за да сме не-приятели. Нали мъжът ми беше дал куртката си, а жената докосна лицето ми с цялото плахо съчувствие, което можеше да си позволи пред алара.
Нуждая се от помощ. Без нея съм загубен.
Но ще рискуват ли те?
Те замълчаха. Мъжът се приближи към мен. Безмълвно се събу, подаде ми обувките. Започна да сваля панталоните си.
Приятели.
Докато се обувах, той свали от колана си продълговат калъф. Взех го — оказа се, че вътре има дълъг нож.
Приятели.
Панталоните се оказаха малко тесни и не успях да се справя със закопчалката. Мъжът ми помогна да се облека. Сега можеха да ме вземат за него. Искаше ми се да се надявам на това.
— Благодаря ви — казах. Нека не разбират думите, трябва да разберат тона. — Благодаря.
После мъжът ми даде пистолет. Странна конструкция — дебела ръкохватка, широк механизъм за зареждане, къса цев, завършваща с полусфера с рубинен цвят. Мъжът дръпна затвора и сложи много предпазливо пистолета в ръката ми. Показа спусъка.
— Ще си имате неприятности — беше единственото, което казах.
През това време старецът извади от обемистата чанта лист хартия и забавно, примитивно приспособление за писане. Изглежда, това беше парче графит, сложено в дървена обвивка. Започна да рисува схема — простичка и напълно разбираема.
Кръгче — моята килия. Линиите, водещи от нея — тунелът към стаята на охраната и това помещение. И разклоняваща се линия — по-нататъшният път.
Ако мащабът беше спазен правилно — голямото помещение не беше толкова далеч. Очевидно трябваше да се добера дотам.
— Нямам с какво да ви се отблагодаря — казах аз. — Но ако успея да се измъкна…
Старецът ми даде листа и ме целуна по челото. Като благословия.
— Няма нужда от оръжията — казах аз. — Аларите ще разберат откъде съм ги взел.
Очевидно те си мислеха същото. Мъжът ме хвана за ръката и бързо я поднесе към лицето си. Погледна ме въпросително.
— Не искам — казах аз. — Разбрах, но не искам!
Те чакаха. Тогава замахнах и го ударих с всичка сила по лицето. Мъжът залитна и притисна длани към лицето си.
Може би аларите ще повярват, че съм взел насила оръжието му?
— Благодарен съм ви — прошепнах аз. — Благодаря. Ще бъдем приятели.
Минах първите три завоя на тунела без никакъв проблем. Но по-нататък тунелът се разширяваше и излизаше в тъмна зала. Забавих крачка.
Много тихо. Неправилна тишина. Нечовешка.
Вдигнах подареното ми оръжие. Добре би било да го проверя, но не знаех какви са му боеприпасите. В краен случай ми оставаха ножът, примката и съдът. Много богат арсенал…
Залата беше с ромбовидна форма, почти неосветена, само тук-таме в стените блещукаха прозрачни обли лампи. И беше пълна с алари. Част от тях черни като нощта, друга част — почти бели, те лежаха на пода пред възвишение със странна форма. Изглежда, тези същества не признаваха правите линии. Възвишението приличаше малко на трибуна, но на него нямаше никой.
Какво правеха?
Последните минути ме бяха обогатили с толкова много нови понятия, че можех да предложа множество хипотези. Молитва. Почивка. Работа.
Каква разлика имаше — трябваше да премина през залата, независимо от това какво правеха.
Подареният ми пистолет едва ли имаше голям енергиен запас. А и да стрелям с него би означавало незабавно да вдигна тревога. Взех оръжието с лявата си ръка, а в дясната стиснах металния съд. Завързах го с шнура за китката си. Поех си дълбоко дъх и влязох в залата.
Цялата ми надежда се крепеше на това, че за аларите всички хора са еднакви. Бях с дрехите на експерта, който не бе пленник. Може би щеше да ми се удаде да се промъкна.
Изминах първите десет крачки спокойно. Дори прескочих някакъв алар, легнал право на пътя ми.
После те започнаха да се размърдват и да се обръщат към мен. Три остри муцунки се насочиха в моята посока. Всичките — неразличими помежду си, само цветът варираше от черно до бяло. Аз също съм неразличим за тях. Неразличим! Облечен съм с дрехите на експерта. Тръгнал съм бавно по свои дела… Изнасям нощното гърне…
По редиците от алари пропълзя шумолене. Тихо шумолене и затова — още по-плашещо.
Може би експертът нямаше право да идва тук. Може би ги смая пистолетът или съдът. А може би прекрасно различаваха лицата ни.
Малък черен алар скочи срещу мен. Очаквах това и успях да реагирам — протегнах ръката с пистолета към него и натиснах спусъка.
Проблесна тънък бял лъч. Лазерно оръжие… Аларът, налетял в движение на светещия лъч, изпищя. Козината на гърдите му избухна, той се разтресе и се строполи на пода, закачайки леко ръката ми.
Аларите зашумяха и наскачаха. Аз отново натиснах спусъка — и пистолетът потрепна, тромаво изхвърляйки малко керамично цилиндърче. Нещо във вътрешността му се завъртя.
Но какво е това — ръчно оръжие, което се презарежда за няколко секунди!
Изхвърлих пистолета заедно с надеждата да се промъкна лесно през редиците не-приятели. Извадих ножа и хукнах да бягам.
Цяла тълпа алари се нахвърли върху мен.
Не, в ръкопашния бой те бяха значително по-слаби. Отчаяно смели, бързи, но много по-слаби. Бягах, раздавайки удари с нощното гърне, така че кънтящото им ехо се сливаше в равномерно бучене. Ако металният съд беше по-тежък, нямаше да мръднат повече. А така полузашеметените алари отскачаха встрани, тъпо разтърсваха глави и се хвърляха отново срещу мен.
Едър светлосив алар скочи срещу мен, впи зъби в куртката на гърдите ми и ме заудря по лицето с дългите си предни лапи. За щастие не уцели очите ми, но от бузите ми потече кръв. Ударих го по хълбока с ножа и аларът падна, моментално изгубил бойния си ентусиазъм. Но това само разяри още повече останалите. Увисваха на мен още три пъти, спасяваше ме само това, че прийомите им бяха абсолютно еднакви — да впият зъби в гърдите и да удрят с лапи по гърлото и лицето. Куртката защищаваше тялото ми, но лицето ми стана цялото в рани, кръвта заливаше очите ми.
— На ви! — крещях аз, прекарвайки съда през рошавите муцуни. Дори забелязах слабото им място — черният връх на носовете. От удара в него аларите отскачаха много по-бързо и не рискуваха да се приближават пак. — Разкарайте се!
Не, не ме разбираха. Но у тях все пак имаше инстинкт за самосъхранение и те отстъпиха. Прекалено много алари пищяха от болка по ъглите, прекалено много се гърчеха на пода в локви тъмна кръв.
Избягах от залата, оставяйки зад гърба си тълпа от разярени и ранени алари. Не рискуваха да се хвърлят подире ми — въпреки че коридорът беше по-подходящ за техните размери, не се решиха да ме преследват. В тесния коридор щеше да им се наложи да се сражават с мен един по един, и щяха да останат съвсем без шансове.
Но сега загубих главното си предимство — изненадата. Вече знаеха за бягството ми и можеха да вземат мерки. Достатъчно е да затворят люковете — и ще се окажа в капан…
Бягах с всички сили, препъвайки се от време на време, но дори тогава не спирах. Ако можеше да се вярва на схемата, и този коридор трябваше да свърши с голямо помещение. Дори не ми се искаше да мисля какво ще има там.
Тунелът отново започна да се разширява. Изскочих в огромна зала — със същите прозрачни обли лампи в стените, с неравен таван. Само размерите бяха значително по-големи, отколкото в другите помещения. Ако корабът ми не е тук, всичко е свършено… Хангарът се оказа почти празен — само до входа на тунела стояха двама алари, които се вцепениха при появата ми.
— Здрасти! — извиках аз, стоварвайки върху главите им безотказното си гърне. Съществата се хвърлиха встрани, издавайки неразбираеми звуци. Изглежда, това бяха някакви техници, които не бяха в настроение да се сражават.
Получил секунда отдих, аз се заоглеждах. В стените се виждаха отворите на други тунели, откъдето всеки момент можеха да се появят разярените обитатели на кораба. Не ми се искаше да се завирам пак в тесните проходи.
А в далечния ъгъл на залата стоеше малко лещообразно корабче от матовосив метал. В него имаше нещо познато и краката ми сами ме понесоха натам.
Само че как смятах да го управлявам? Аз дори не знам как да вляза вътре!
И все пак продължих да бягам към металната леща. Това беше единственият ми шанс.
В този момент аларите нанесоха напълно неочакван и ефективен удар. Когато вече бях насред залата, подът под краката ми изчезна.
Безтегловност!
Разбира се, гравитацията на кораба беше изкуствена, а сега я бяха изключили. Висях във въздуха, нелепо размахвайки крака.
Колко глупаво!
Висях на метър над пода и се издигах бавно към тавана. А от проходите се изсипваха алари. На тях безтегловността не им пречеше — движеха се бавно, но уверено, вкопчвайки се с ноктите си за в грапавия под. Като в кошмарен сън — аз висях абсолютно безпомощен, а към мен бавно се приближаваха чудовища…
— А, не! — закрещях аз. Превих се — почти докосвайки пода. Пръстите ми задраскаха безпомощно по плочките.
Ножът!
Ударих с ножа по пода. Отчаяно, почти сигурен, че ще се счупи или ще отскочи и аз ще полетя към тавана. Но стоманата влезе в покритието и се заби здраво. Снижих се към пода и погледнах през рамото си.
Аларите се приближаваха. Разклатих острието, извадих го и го забих по-нататък. Отново се снижих. Като оставях във въздуха яркочервени кълбенца — капките кръв, откъсващи се от изподраното ми лице — аз се придвижвах към кораба.
Аларите зад гърба ми зашумоляха, съобразили, че жертвата им се изплъзва.
Това безумно преследване не беше дълго, но на мен ми се стори цяла вечност. Когато до кораба оставаха десет крачки, корпусът му потрепна и започна да се разтваря като цвете. Един от аларите вече беше почти до мен и при поредното забиване на ножа в пода аз не си направих труда да се снижавам, а направо се отблъснах от него, насочвайки полета си към кораба. Ножът едва не остана в пода, но в последния миг успях да го измъкна и полетях над пода с премятане.
Аларите започнаха да скачат подире ми.
Не бях изчислил добре траекторията. Носех се нагоре и разбрах, че ще прелетя над кораба, без да имам сили да се хвана, и ще се забия в стената. Това щеше да е краят.
Но в мига, в който се превъртах над отворената кабина, нещо плавно ме издърпа надолу. Всичко застана на мястото си, гравитацията отново се беше появила. Не в целия хангар, а само над кораба. Паднах с вик право в широкото меко кресло, пред извивката на пулта. Куполът над кабината започна да се затваря.
Тласък — и в съседното кресло падна алар. Запищя и се хвърли върху мен. Измлатих го със съда, и докато съществото беше зашеметено, го изхвърлих през затварящия се купол. Още няколко алари се хвърлиха към кораба в напразен опит да успеят да проникнат вътре. Метнах по тях съда, и славното ми нощно гърне, изплъзвайки се от шнура, се върна при създателите си. Чак ми стана жал за този така неочаквано помогнал ми предмет.
Куполът се затвори и ме изолира от хангара. Вътрешната му повърхност веднага блесна с матова бяла светлина. Поех си шумно въздух, облягайки се назад в креслото. Независимо от всичко, това явно си беше моят кораб. Ненапразно ме беше пуснал и се бе затворил под носовете на враговете. За известно време бях в безопасност.