Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (9)

Глава 3

Прелетяхме от Хабаровск до Свободния с хеликоптер на Рускосмос. Данилов ме поглеждаше, но мълчеше. Едва преди кацането, когато вертолетът започна да се снижава, полковникът се наведе над мен и каза:

— Извинявай, Петя. Разстроих те…

Той наистина ли беше решил, че случайното споменаване на родителите ми е развалило настроението ми? Каква глупост. Тези, които са паднали в студената тайга, не са били мои родители. И не моята кръв и плът се е размазала по хълмовете.

Аз съм никой.

Зомби, хомункулус, подхвърлено дете. Отпадък на обществото, изтеглил щастливия билет да послужа някой ден на това общество.

Вярвах в любовта и приятелството, в безкористността и предаността. Любовта се смени с пресметливост, приятелството — с делови отношения, безкористността се превърна в сполучливо влагане на капитала, предаността — просто в предателство.

— Омръзна ми да съм добро момче — прошепнах.

— Какво? — Данилов вероятно реши, че не е чул.

— Омръзна ми да бъда добро момче! — извиках аз. Гласът ми потъна в бученето на перката, но сега полковникът разбра. Сви рамене и се извърна.

Нека.

Смятай ме за истерик, ти, сътруднико на ФСБ и съсобственико на „Трансаеро“, бивш военнопленник, най-добър пилот на компанията! Ти няма да осъзнаеш това, което аз разбрах от един поглед на старата ти снимка. Теб са те пречупили много отдавна, когато са те пратили на война, осъдили са те на смърт, откупили са те от плен за два ешелона с мазут. Ти вече не умееш да се пречупваш сам, всеки удар ще отиде в старото счупване.

А аз засега още умея.

Омръзна ми да бъда добро момче.

… Стаята в хотела, която ми дадоха, беше доста по-хубава от обикновено. Разбира се, сега нали вече не бях редови смъртник, кръстосващ вселената със стар кораб. Сега бях от екипажа на Данилов.

Хвърлих куфарчето на леглото и се стоварих в креслото. Бледата зора едва се беше разпукала, но и в коридорите, и в парка пред хотела беше шумно. Космодрумът не спи никога. Рейсове, рейсове — пробиващи озоновия слой, отравящи въздуха и земята, безвъзвратно погубващи безчувствен метал и наивни пилоти. За късче извънземни боклуци, за паница супа от леща, за небе, в което няма кораби на силните. А за какво ще умирам аз?

За себе си.

А какво повече струва животът, освен самия живот?

Взех от масата дистанционното за телевизора. Понечих да го включа и размислих. Какво ще ми покажат — кацането на „Спирала“, тътнещия бас на президента, чудесния тирбушон? И то в тирбушона има повече смисъл. С него могат да се отворят цели двайсет бутилки за една минута.

На вратата се почука.

— Да! — извиках аз.

Влезе Данилов, а подире му — усмихнат скулест момък с тренировъчен екип.

— Е, екипаж, запознайте се! — обяви гръмогласно Данилов.

Джамп-навигаторът ми стисна ръката.

— Ринат.

— Пьотър — казах аз. По-добре без презиме.

Данилов се почеса в основата на носа.

Турусоб се оказа съвсем млад. Ако беше летец, щеше да се учи курс или два преди мен. Но джамп-навигаторите се подготвяха в Бауманк.

— Ох, ще се измъчиш с този командир — каза Ринат. — Изверг! Не ми даде да спя, измъкна ме от леглото.

— И аз самият бих поспал сега — съгласих се. — Медицинският преглед в дванайсет ли е?

— Аха. — Ринат се пресегна към хладилника, без да става, и го отвори. Въздъхна: — И при теб са взели цялата бира, гадовете…

— Каква бира? — възмути се Данилов. — Крос, сауна, басейн. Никакви такива!

Ринат се намръщи.

— Да вървим, да вървим — подкани го полковникът. — Мамка му, по-рано не само в космоса, но и на полет в атмосферата нямаше да те вземат.

Турусов въздъхна:

— Пьотър, ти ще дойдеш ли?

— Не, ще поспя.

— Добре, разрешавам — съгласи се Данилов. — Не умее човекът да спи в самолетите, Ринат. Уморен е. А ние ще потичаме.

— По дяволите… — въздъхна Ринат и се изправи. Едва се въздържах да го посъветвам да си запази възклицанията за после. Затворих вратата след тях и легнах на кревата, без да се събличам.

Трябва да съм във форма. Трябва да се наспя. Данилов напразно ме набеди, мога да спя във всякакви пози и при всякакъв шум.

Само ми трябва да знам, че някъде наблизо има светеща лампа.

 

 

След час ме събуди звънът на телефона. Знаех кой звъни и знаех какво ще чуя. Затова не бързах. Разтрих очи и напипах слушалката върху нощното шкафче.

— Да?

— Петя? — Гласът на Данилов беше не просто тревожен, а отчаян. — Петя, случи се нещастие.

— Какво е станало? — попитах аз, поглеждайки през прозореца. На двора пред хотела две девойки играеха тенис. От здравите им, напомпани фигури и късите прически си направих извода, че са от някой женски екипаж. Може би наш, а може би френски — те често стартираха оттук.

— Ринат… падна по време на кроса… счупи си крака.

Интересно, във ФСБ ли ги учат на това, или Данилов просто е разностранно развита личност? Все пак да счупиш крака на човек, и то така, че да не се разбере чия е вината, не е лесна задача.

— Ужасно — казах аз. — Просто кошмарно. Как се чувства?

— В болницата сме. Лекарите го гледат… Говорят за някакво счупване с раздробяване… — Данилов изпсува и каза приглушено, някъде встрани от слушалката: — Защо така, Ринат…

Едната девойка пропусна сервиса. Махна раздразнено с ракетата. Стана ми жал за нея — добре играеше.

— Ще отменят ли курса? — попитах.

— Не знам. Поръчката е много спешна. — Данилов въздъхна. — И всички екипажи са в мисии, няма свободен джамп-навигатор… Петя, отиди при началника на космодрума. Ще решаваме.

В слушалката се чу сигнал заето и аз я оставих върху телефона.

Провървя ти, джамп-навигаторе. Счупването, дори и с раздробяване, е доста по-малка беда от това да останеш под дюзите на стартиращата „Енергия“.

 

 

Пред кабинета на Кисельов сега нямаше никаква охрана. Секретарката, жена на средна възраст, притиснала телефонната слушалка между рамото и ухото си, кимна безмълвно към вратата. Аз почуках и влязох.

Данилов седеше пред генерала, навел глава. Кисельов стоеше, опрял ръце на масата, надвиснал над полковника като мъжко въплъщение на Немезида. Погледна ме раздразнено, кимна към един стол и продължи хокането:

— Да не си се побъркал? Що за детски игри? До старта остават петнайсет часа, а вие — някакъв слалом сте замислили!

Наименованието на нямащия никаква вина вид спорт прозвуча от устата на Кисельов като грозна ругатня. Цяло изкуство, както и да го погледнеш.

— В течение ли си, Пьотър? — поинтересува се генералът, давайки на Данилов секунда отдих.

— За джамп-навигатора ли, другарю генерал?

— Да. Устроили си, разбираш ли, бягане с препятствия! М-маратонци… мамицата ви!

Кисельов беше с разкопчан мундир, мачкаше в ръка генералската си фуражка. Не беше за вярване, че този слуга на царя и баща на войниците преди два дни подскачаше из балната зала, демонстрирайки на американците изконния руски танц лезгинка^[1], пиеше брудершафт и разказваше непристойни вицове. Не, това сигурно е бил съвсем друг човек…

— Откъде да ви намеря навигатор? — продължаваше генералът. — От Москва ли да повикам? Специален полет, прекъсване на отпуска, докладна до началството? А ако не успеят да намерят? Стартовият прозорец ви е половин час! Окислителят вече е зареден! СКОБ са уведомени за часа на старта!

— Другарю генерал… джамп-оборудването на „Влъхва“ стандартно ли е?

— Оборудването? Данилов!

— Стандартно е… — отговори полковникът, без да вдига глава. — Трето поколение…

— Другарю генерал, аз имам двойно образование — казах. — Пилот и джамп-навигатор. Имам правото да изчислявам скокове за кораби със среден и голям тонаж.

Генералът замълча. Ние с Данилов чакахме.

— Има ли свободни пилоти? — поинтересува се Кисельов и посегна към селектора.

Сърцето ми се сви. Бяхме убедени, че няма да ни дадат навигатор, но относно пилотите…

— Не — каза тихо Данилов. — Само екипажът на Владимирски. Но те имат старт след три часа.

— Като не върви — не върви… — въздъхна генералът. — Какво да правим, а? Данилов, ти си сгафил — ти се оправяй.

— Можем да излетим двамата — предложих аз. Данилов явно беше решил да ми отстъпи инициативата. И добре правеше — началникът на космодрума беше достатъчно разярен, за да отхвърли всяко негово предложение.

— Да излетите? Двамата? — уточни генералът с ирония. — Къде, майоре? В магазина за бира?

— Другарю генерал, за корабите от серията „Буран“ се допускат стартове с намален екипаж.

— Та ти изобщо не си летял на „Буран“!

— Летял съм. Два тренировъчни полета. Единият — орбитален, другият — до Проксима Центавър.

— Герой — изрече генералът с горчивина. Отпусна се в креслото, потри челото си. — Първо — небрежност, после — героизъм. Не може така, момчета…

Изведнъж той стана някакъв трети генерал Кисельов. Може би щатски генерал.

— А ако се случи нещо, момчета?

— Ако се случи — намеси се в разговора Данилов, — третият член на екипажа няма да ни спаси.

Началникът на космодрума мълчеше. Мачкаше лицето си, сякаш се опитваше да измъкне някоя свежа мисъл.

— Поемам цялата отговорност — каза Данилов.

— А, в това изобщо не се съмнявай! — изръмжа Кисельов. И аз разбрах, че първата част от авантюрата е успяла.

Екипажът ни щеше да е от двама души. Само че как Данилов смяташе да вкара на борда дя… Хрумов, Маша и изчислителя — нямах никаква представа.

— Дядо ти пристига — каза генералът неочаквано.

— Не може да бъде — искрено се учудих аз.

— Може… Обади ми се твоят старец… — Генералът вдигна глава. — Познаваме се бегло с него.

Той даже ми намигна заговорнически. Генерале, колко си наивен! Андрей Валентинович се познава с всеки, който може да му свърши работа!

— Иска да гледа старта — продължи Кисельов. — Развълнувал се е, а?

— Разбира се.

— Не искам да го огорчавам. Изряден човек е дядо ти… — Генералът изхъмка. Натисна бутона на селектора: — Галина, какви са новините?

Не чух думите на секретарката, само долових тона. Не беше радостен.

— Пьотър е великолепен джамп-навигатор. И роден пилот — обади се Данилов. — Той доказа това…

— Ще се наложи да го доказва днес — каза мрачно Кисельов. — Пьотър, искаш ли да отлетиш да докараш твоя… — Генералът замълча, махна с ръка. — Не. Стига толкова. Не дай си Боже да стане още нещо. Достатъчно работа създадохме на травматолозите. Нито крачка извън космодрума!

 

 

Двамата с Данилов отидохме в болницата при Турусов. Току-що бяха върнали навигатора от рентгена. Той лежеше и се опитваше безуспешно да си нагласи завивките. Видът му беше като на всеки здрав, никога не влизал в болница човек, който внезапно е прикован към леглото.

— Как си, Ринат? — попита Данилов със съчувствие.

— Добре… — Гласът на навигатора беше станал леко провлечен, по-бавен. Очевидно му бяха инжектирали наркотици. Той гледаше Данилов много странно… с някакво детинско учудване.

И още как. С разума си разбираше, че падането му не е било случайност. Но сърцето му отказваше да го приеме.

— Вече обсъдих всичко — каза дружелюбно Данилов, сядайки на края на леглото. — Решено е, че имаш производствена травма. Пълни заплати, с всички премии и надбавки, лечение, отпуска за сметка на компанията. А след два-три месеца ще се върнеш в строя!

Тази прогноза ми се стори прекалено оптимистична, но си затраях.

— А полетът? — попита Турусов. Докосна предпазливо своя стегнат в пластмасова шина крак и се намръщи.

— Всичко е наред. Ще излетим двамата с Пьотър. Нали той има навигационен пропуск.

— Непознато трасе… — Турусов поклати глава. — Аз, разбира се, подготвих две-три траектории…

— Няма свободни навигатори — въздъхна Данилов. — Какво да се прави.

— Ще се справиш ли? — попита Ринат.

— Мисля, че да — отговорих аз предпазливо.

Турусов направи гримаса. Като при всеки професионалист, на него му беше трудно да си представи друг на свое място.

— Изчисленията ми са в главната траекторна кутия — каза той неохотно. — Обозначени са с „Джел-17 — 1“ и „Джел-17 — 2“. Първата траектория е по-удобна, само шест джампа. Втората е с осем, но затова пък с преминаване през системите на прашните, хиксоидите и непроизносимите. Може да помолите за помощ… ако се наложи. По-добре минете по втория курс.

Разбира се, той не ми се доверяваше. Не вярваше, че ще се справя без проблем. Може би Ринат беше прав, само че ние нямаше да летим за Джел-17. И не аз щях да изчислявам траекторията.

— Всичко ще бъде наред — обещах му.

В стаята влезе сестра с пълна спринцовка в ръка. Спря се, мълчаливо и неодобрително гледайки Данилов.

— Тръгваме си, тръгваме си. — Полковникът бързо се изправи. — Ринат, оздравявай.

Вече бяхме при вратата, когато ни догони гласът на навигатора:

— Сашка… защо?

Данилов се спря и аз забелязах как се напрегна тилът му.

— За какво говориш, Ринат?

Турусов издържа за секунда на погледа му, после махна с ръка:

— Нищо, Саша… всякакви видения ми се въртят в главата.

— Почивай си — посъветва го Данилов. — Сега сънят е най-доброто лекарство за теб.

Излязохме в коридора. Александър ме погледна мрачно.

— Мерзавец си ти, полковник — казах аз.

Скулите на Данилов се изопнаха.

— Петя, летя с Ринат от четири години…

— Именно.

Данилов се обърна и тръгна по коридора.

 

 

В пет вечерта все още седях в стаята си и гледах през прозореца. Току-що беше стартирал „Пророк“ — еднотипният с „Влъхва“ кораб на полковник Василий Владимирски. Те отиваха към някаква система на прашните с товар от минерали. Общо взето, да се превозва руда е съвсем неизгодно. Но расата, хранеща се с неорганични вещества, си имаше своите странности.

Може би серният пирит, чугунът и бокситите са предназначени за трапезата на императора? Или на който там управлява прашните. Някакъв Велик червей…

Както разбрах, на връщане „Пророк“ щеше да кара също минерали. Ако се съди по това, че още сега, три денонощия преди предполагаемото връщане на кораба, в Свободния пристигнаха вътрешни войски и два огромни фургона за транспортиране на товари — щеше да е нещо много тежко.

Злато, платина или плутоний…

Странно нещо е междузвездната търговия. За нас тя прилича повече на обикновена размяна. Ние пращаме на хиксоидите птици или картини, а те на нас — кортризон или активна пластмаса, с килограм от която може да се направи малка, но здрава къщичка. Както се спазариш, това заработваш. И всичко е оплетено във веригите на ограничения, прецеденти, закони и подзаконови актове на търгуващите раси, установените от Конклава правила. Например, на практика не ни продават технологии. Не че не е възможно… но е малко вероятно. Съществува и такава една гадост — Законът за неправомерното използване. Работи само по отношение на по-младите раси, тоест — на нас. И прилича най-много на фино издевателство.

Веднъж, в самата зора на търговията, прашните продадоха на Земята мономолекулярни нишки. Седем тона нишки, способни да разсекат гранит и титан, издържащи на огромни натоварвания. Това би могло да доведе до немислим прелом във всички области на производството. А седем тона леки, по-тънки от паяжина нишки — това е твърде много. Би стигнало на цялата планета за дълги години. Обработка на метал, добив на полезни изкопаеми, строителство… за съжаление, дори оръжие. Изплуваха безумни проекти за орбитални асансьори…

А после се оказа, че прашните използват мономолекулярната нишка само в този свой жизнен процес, най-близкият аналог на който е раждането. И ние можем да употребяваме нишките само за тази цел.

Имаше скандали, оставки, молби към силните… После магнитните контейнери, в които се съхраняваха нишките, бяха преместени в охраняван склад. За по-добри времена. Появиха се академии за междузвездна търговия, в които хората започнаха да се учат как да заобикалят търговските капани. Понякога това се удава, като с кортризона, с който е „украсена“ даниловската „Влъхва“. По-често — не.

Третата стартова позиция, от която „Пророк“ тръгна към космоса, беше на почти десет километра от хотела. И все пак грохотът си го биваше. Стъклата в дуралуминиевата рамка потрепнаха, огнената струя, върху която балансираше совалката, се понесе нагоре. Бавно и мощно. Впечатляваща гледка.

Само че аз бих предпочел тихия и спокоен старт с гравитационен лъч.

— Успех, момчета — казах аз подир совалката.

Надявах се, че този път няма да ни измамят. И доставените на Земята плутоний, берилий и платина ще могат да се използват не само за гастрономични цели.

Вратата хлопна, обърнах се. В стаята влезе Данилов.

— Почуках — каза той, приближавайки се към мен. Погледна през прозореца, присви очи, вглеждайки се в изчезващия в небето кораб. — Успех, Вася…

Аз мълчах.

— Не се озлобявай, Пьотър. — Данилов сложи ръка на рамото ми. — Стига си се надувал. Аз не съм злодей, а и ти не си светец. Е?

Когато кимнах, Данилов се отпусна:

— Е, чудесно. Дядо ти пристигна, с някаква девойка.

Той едва забележимо ми намигна:

— И куп куфари. Не обича той да пътува без багаж.

— Не знам. Не сме пътували заедно.

— Андрей Валентинович сега е при Кисельов. Пият кафе. А на нас ни е време да ходим при лекарите. Тръгваме ли?

Наистина ни беше време за последния предстартов медицински преглед.

Трийсет години по-рано не бихме се разхождали толкова свободно преди полет. Щеше да има карантина, за да не хванем някоя зараза преди да излетим. И строг медицински контрол, и непрекъснати инструктажи и тренировки. Но всичко се променя. Сега космосът е общодостъпен. Сега отиваме на космодрума в деня на излитането и нямаме никакви дубльори. Петнайсет-двайсет пилотирани полета на ден само от руските космодруми! Американците правят малко повече, европейският космически консорциум — малко по-малко. А съществуват още японските, китайските, южноамериканските и африканските компании. Двайсет космодрума, и се строят още толкова. Напълно са изоставени всички стари разработки — спиралите и хермесите — проектират се нови, свръхтежки кораби. Космонавтите просто не достигат, летците доучват за космическите полети само за шест-осем месеца. Наистина е общодостъпен!

Какво да се прави, прекалено много са естествените загуби… Изчезват в космоса, разбиват се при кацания, взривяват се в старите кораби. А сред тях са мои колеги. Познати и непознати.

Всичките ни волности са като последните питие и цигара за осъдения на разстрел…

Прегледът беше бърз, даже леко през пръсти. Мен последните два дни ме бяха преглеждали толкова много, че лекарите си взеха малка почивка. Но на Данилов не му се размина. Той преседя много дълго в кабинета на гастроентеролога. Излезе ядосан, макар и със зелен печат в медицинския картон.

Не знам какво му бяха намерили, признаци на гастрит или лека форма на хемороиди, но преглеждащият лекар каза следното:

— И спазвайте всички предписания!

— Непременно — подхвърли полковникът през рамо.

До старта оставаха два часа.

Когато се облякохме и излязохме от медицинския сектор, аз попитах Данилов:

— А ти кога…

Полковникът ме погледна и въпросът увисна във въздуха.

— Да вървим при Кисельов.

Стигнахме до административната сграда след пет минути. Секретарката не беше в приемната, затова пък охранителите отново се бяха появили. Какво, да не би традицията да е такава — вечер да се преминава на по-строг режим?

При вида на Данилов сержантите безмълвно отстъпиха от вратата. Данилов отвори рязко първата врата и едва в преддверието пред втората успокои движенията си.

— Другарю генерал-лейтенант…

— О, Саша! — чу се познат глас.

Поех си дълбоко дъх и влязох след Данилов в кабинета на Кисельов.

 

 

Андрей Хрумов носеше изгладен костюм, само че този път — скъп и модерен, вълнено-памучен. И вратовръзката му беше от полупрозрачна ароматизирана тъкан от Даенло — превозвах веднъж такава, разтоварваха я под погледа на двайсетина войници и агенти на ФСБ. За какво ли му е цялото това важничене?

— Е, взимаш Петя за съекипник? — попита Андрей Валентинович, прегръщайки Данилов. После ми подаде ръка:

— Здравей, внуче!

— Здрасти. Как беше полетът? — попитах аз.

В очите на стареца нещо неуловимо се промени.

— Нормален, Петя, нормален.

Маша седеше отстрани. С белия костюм от сако и панталони и с грижливо фризираната си коса тя изглеждаше дори симпатична. Кимнахме си учтиво. Тъкмо в момента Кисельов усмихнат наливаше кафе на девойката. Възрастен, недодялано-галантен боец… Много ми беше жал за него. След няколко часа щеше да стане бившият началник на Свободния космодрум.

— Защо не си щадиш стомаха, Саша? — попита с укор Кисельов. — Като се върнеш, ще се подложиш на пълни изследвания…

— Съобщиха ли ви вече, другарю генерал?

— Такава ми е длъжността, трябва да знам всичко. — Кисельов се засмя добродушно. Аз извърнах поглед. — Е, какво, време ви е…

— Време е — съгласи се Данилов и даже направи крачка към вратата. Спря се и попита:

— Андрей Валентинович, откъде ще наблюдавате старта?

— Оттук ще го гледаме — каза старецът, без да откъсва поглед от мен.

— Другарю генерал, може би е по-добре да откарам Андрей Валентинович до трети бункер? Нека да гледа от полето…

— А? Андрей? Страх ли те е, че ще оглушееш? — попита Кисельов.

— Аз? — отговори с въпрос Хрумов.

Генералът се засмя:

— Добре, вървете… Машенка, а ти?

— Аз — с Андрей Валентинович — каза девойката смутено. Изведнъж ми се стори, че са разиграли пред Кисельов постановка — възрастен мъж, влюбен в младо момиче… Всъщност… дали беше постановка?

— Да се заема ли? — попита Данилов.

Може би и Кисельов усети нещо. Не отговори веднага, но все пак се съгласи.

— Добре, Саша. Съпроводи гостите. А вие — в автобуса.

 

 

Не беше хубав начинът, по който вървяхме към гаража. Мълчаливо. Андрей Валентинович ме поглеждаше, сякаш се опитваше да разбере какво е станало с внука му за по-малко от денонощие. Данилов, явно усещайки напрежението, мълчеше. Само Маша не обръщаше внимание на нищо. Тя носеше два големички сака и решително отказа помощта ни. Готов бях да се обзаложа на всички звездолети в Галактиката, че съдържанието на единия сак ми е добре известно. А и за другия се досещах.

Постройката с гаража за служебен транспорт на космодрума е огромна, не по-малка от ЦУП или от административната сграда. Там са и влекачите, изтеглящи ракетите-носители на старта, и по-малките коли. На входа, естествено, имаше охрана, и тук ни очакваше първият проблем.

Кисельов явно вече се беше разпоредил за пропуските на двамата цивилни, но саковете на Маша явно предизвикаха нездрав интерес в майора-охранител.

— Може ли? — Той посегна към багажа.

Данилов, вече преминал през поста, се спря.

— Някакъв проблем ли има, майоре?

Стори ми се, че Александър разчиташе да види на поста съвсем друг човек. Ето че загазихме!

— Длъжен съм да прегледам багажа — изрече примирително майорът.

— Няма време.

— Другарю полковник… — започна с извинителен тон командирът на поста. — Нали знаете какви са правилата…

— Няма време — парира равнодушно Данилов. — Да вървим, Маша.

— Другарю полковник! — В гласа на майора изведнъж се прокраднаха метални нотки. — Простете, но уставът…

— Добре! — съгласи се неочаквано Данилов. — Давай, момче. Рови се. Ти какво си мислиш, че гостите на космодрума са решили да го взривят? Като водим американските сенатори на екскурзия, така се натягате…

В гласа му имаше раздразнение, но майорът не се трогна. Зад гърба му, в остъклената кабина, седяха трима войници с автомати и аз си представих с ужас какво може да стане сега.

— Извинете… — майорът взе сака от Маша. — Охо!

Той я изгледа с уважение.

— Да си бяхте оставили вещите в хотела — каза, вдигайки с усилие сака на олющената маса, — и нямаше да има никакви проблеми. А така… трябва да има ред. Не отивате в сладкарска фабрика!

Командирът на поста явно се гордееше със своята принципност. Едва ли очакваше сериозно да намери нещо подозрително и незаконно в саковете, но не пропусна случая да сложи Данилов на мястото му…

— Или можете да ги оставите при нас. Също не е редно, но…

Без да дочака отговор, той започна да разкопчава ципа на единия от саковете.

Интересно, какво ли е в него — изчислителят или оръжието?

Най-отгоре в сака имаше пуловер и леко яке. Майорът сви рамене и започна да вади дрехите.

От купчината дрехи се подаде малка сива лапичка и нежно докосна ръката на майора. Той застина.

— Тук има камера и касети. Гостите искат да заснемат старта — каза Данилов.

… А бившият ми дядо дори не гледаше случващото се. Разглеждаше коридора, плакатите на стените, войниците зад преградата. На него, изглежда, наистина му беше интересно на космодрума.

И кога са уговорили такъв вариант на проникване?

— Гостите искат да заснемат старта… — повтори майорът. Погледът му стана сънен и глупав. Ръцете му лежаха безволево върху дрехите.

— Затворете сака, майоре — подхвърли Данилов.

Командирът послушно закопча сака, посегна към втория. Мислех, че Данилов просто ще му нареди да не го проверява, но грешах.

— Отвори го, Маша — помоли полковникът.

Този сак беше затворен с цифрова заключалка. Маша сама я отвори пред майора. Той равнодушно огледа железата с крайно подозрителен вид, с които беше натъпкан догоре сакът, и погледна въпросително Данилов.

— Всичко е наред, нали се убедихте — каза полковникът.

— Да — съгласи се с лекота майорът. — Затваряйте. Успешен полет. Да направите хубави снимки.

Каквото и да беше сторил с него изчислителят, майорът явно постепенно излизаше от шока. Може би дори щеше да си спомни какво е имало всъщност в саковете… с течение на времето.

Той отбеляза нещо в дневника и набра кода на вътрешната врата. И ние влязохме в гаража. Огромното, мъждиво осветено помещение наподобяваше покрита железопътна гара. Няколко дълги влекача с множество колела, с размери, по-големи от тези на локомотив, засилваха това впечатление. Едно от тези чудовища тъкмо излизаше с грохот на площадката на космодрума. Вонеше на изгорели газове и никаква вентилация не би се справила с това.

Тук също имаше пост, но този път не се наложи да се прибягва до способностите на изчислителя. Данилов просто се здрависа с началника на охраната, двамата размениха някакви шеги, и ни пуснаха да минем. Веднага видях малкия автобус, с който трябваше да ни откарат до стартовата позиция. Но Данилов, махайки с ръка на хората в автобуса, ни поведе встрани, към малка волга с надпис „Специална“ на вратите. До колата стоеше непознат за мен човек в цивилно облекло.

— Както се договорихме — каза Данилов, като се здрависа с него.

— Искам писмено нареждане, другарю полковник.

Това явно беше някой от службата за сигурност. Длъжен да се подчини на Данилов и не изпитващ възторг от това в момента.

— Разбира се.

Данилов извади и му връчи лист хартия. Успях да забележа дебелия надпис отгоре: „За служебно ползване. Строго секретно.“

Шофьорът прочете внимателно заповедта.

— Изпълнявайте — каза Данилов.

— Слушам, другарю полковник — отвърна шофьорът без ентусиазъм.

Помогнах на Маша да сложи саковете на задната седалка и да се качи. Бившият ми дядо седна до шофьора, но се забави със затварянето на вратата и попита:

— Пьотър, какво ти е?

Премълчах. Не му беше времето.

Волгата тръгна веднага, Андрей Хрумов ме гледаше накриво през стъклото, но аз дори не му помахах. Ръката ми не се вдигаше.

— Момчета, по-живо! — извикаха ни от автобуса. — Трябваше да сме тръгнали преди пет минути!

 

 

Вече се стъмваше и шофьорът пусна фаровете. Ту преминавахме през осветените от прожектори участъци, ту се гмурвахме в мрака.

На площадката имаше доста коли. Повечето от тях се връщаха от третата стартова позиция, откъдето беше излетял „Пророк“. Там все още беше задимено и горещо, но монтажниците имаха само денонощие за проверка на съоръжението и подготовка за новия старт.

Заобиколихме по дъга третата стартова позиция, преминахме покрай втората — там вече се извисяваше „Руски меч“, кораб, който щеше да излети на следващия ден. Пред нас оставаше само първата стартова позиция с готовия за излитане „Влъхва“. Гигантската „Енергия“, единственият носител, способен да извежда кораби от такъв клас в орбита, бе обвита в облак мъгла. Ледената кора върху ускорителите проблясваше в светлината на прожекторите.

— Не е ли красив? — попита Данилов.

Той не очакваше отговор и аз просто кимнах.

Има нещо нередно в тази красота все пак. Тя е вървяла през двайсети век. Такива кораби е трябвало да помогнат на човечеството да покори Слънчевата система. Да построи бази на луната и селища на Марс, да достигне Венера и Меркурий. После е трябвало да се родят йонните и атомните двигатели, всякаква екзотика като лазерните ускорители, слънчевите платна и фотонните звездолети… И едва тогава, след като човечеството е усвоило своята система, би трябвало да измислим джампа.

Но нима младите учени от МГУ^[2], които за копейките, заделяни от бедната държава, са успели да построят модел на джампъра, са виновни? Сега подигравките с „руските приоритети“ се смятат за добър тон. Но нали джампърът е измислен в Русия? Да, после целият екип учени емигрира в Щатите. Купиха ги — Америка е свикнала да купува с лекота онова, което не може да измисли сама. И първият кораб с джампър беше американският „Ентърпрайз“. Но все пак в моята страна изпревариха времето — с десетки, може би със стотици години.

Невъзможно. Немислимо. Кроманьонците се научиха да правят ролс-ройси и да ходят на лов за мамути с тях.

Ако на света имаше поне малко справедливост! Ако Конклавът беше като Лигата на свободните звезди, Галактическите алианси, Великия пръстен, или която и да е друга от щедро измислените от писателите-фантасти общности. Ние бихме подарили на извънземните джампа — немислимо щедър подарък… И бихме получили гравитационни двигатели, контрол върху климата, универсални ваксини, биокомпютри…

Но справедливост няма. Стиснали копието с каменен връх, ние изскачаме през прозореца на лимузината, вглеждаме се зорко в отдалечаващия се мамут — и се гордеем със себе си.

А какво друго ни остава?

Автобусът спря на петдесет метра от стартовите хангари. Двигателят замря. Въздъхнах, изправих се и взех куфарчето си. Данилов ми намигна и тръгна към изхода.

— Момчета, по-бързо! — Старшият в екипа, който ни караше до стартовата позиция, явно беше новак. Близостта до димящата, пълна с течен кислород и водород ракета го изнервяше. Да, навярно това е страшно. Когато преди година „Георги Победоносец“ се взриви на старта, изпепели всичко на два километра наоколо.

Страхът пред техниката преминава едва тогава, когато тя започне да ти се подчинява. Когато ръцете ти са върху пулта за управление и всеки градус в дюзите, всяка атмосфера в тръбопроводите е изписана на екраните. Ние, хората, сме странни. Създаваме устройства, които не можем да разберем. Между другото, това е белег на силна раса…

В автобуса имаше петнайсет души. Някои по официална работа — например лекарите, охранителите и техниците, а някои просто бяха решили да се повозят из космодрума. Но всички сметнаха за свой дълг да потупат мен и Данилов по гърбовете. Да ни пожелаят успех.

Когато вече стояхме върху окадения, напукан бетон, старшият на изпращащия екип връчи на Данилов ключа за управление. Полковникът пое безмълвно огънатата метална пластинка и се подписа в дневника, приемайки командването на космическия кораб.

— Късмет — каза старшият.

— Благодаря. — Данилов вдигна глава, оглеждайки ракетата. — Е, Петя?

— Да вървим.

Няколко души ни изпратиха до асансьора. Влязохме в просторната решетъчна кабина, затворихме вратата. Старшият на изпращачите натисна тържествено бутона.

Асансьорът се понесе нагоре.

Кой знае защо, предполагах, че дядо и Маша ще ни чакат в асансьора. Но щом ги нямаше, да не би вече да са в совалката?

— Нервен ли си?

— А ти?

— Разбира се.

Облегнах се машинално на стоманената решетка на асансьора и побързах да дръпна ръката си. От титановия корпус на „Енергия“ прииждаше студ. Промъкваше се до костите, прилепваше кожата към метала. Не бях свикнал с това — старият „Протон“, който извежда в космоса „Спиралата“, все още лети с азотен тетраоксид и несиметричен диметилхидразин. Особено отровен, разбира се…

— Ако Карел лъже… — казах аз.

— За какво му е да го прави?

— Откъде да ги знаем извънземните?

— Изгодата е основният стимул на разумния живот — каза сухо Данилов. Настръхна, закопча куртката си. Асансьорът беше изминал само половината път, а космодрумът вече се виждаше като на длан. Металът на хангарите поскърцваше, хрущеше посипващият се от „Енергия“ лед. — Изчислителят няма изгода да лъже.

— А аз си мислех, че основният стимул за разума е любовта — отговорих. — Към хората, към дома, към знанията. Към каквото и да е.

— Това е едно и също, Пьотър. На горките ни уморени мозъци им е изгодно да вярват, че обичаме и сме обичани. Майката обича сина, родината обича гражданина, приятелката ти обича теб. А всъщност… — Данилов се изплю през решетките, усмихна се. — … Това са или инстинкти, или пресметливост. Обикновено — смесица от двете. Нали всъщност разбираме, че ценността ни се определя само от способността ни да работим. Да принасяме полза за околните, за обществото. И разбираме също, че това не може да продължава вечно. И ето, че се страхуваме… от любовта. От старостта, от болестите, от тъгата… Ако Карел беше заговорил за любов към човечеството, щях да го уловя за яката и да го отнеса лично в СКОБ. Но той не се е загрижил за нас. Просто е станало изгодно хората и изчислителите да се съюзят временно.

— Ти си циник, Саша.

— Не усещам в тона ти да ме осъждаш.

Данилов погледна нагоре, после въздъхна и започна да разкопчава панталона си.

— Не си мисли, че съм се побъркал — съобщи той. — Всеки си има свои ритуали…

— Препикаването на ракета-носител носи късмет?

— На мен — да.

— Току-виж си настинал — казах аз, едва сдържайки смеха си.

— Кое му е смешното? — попита мрачно Данилов и се закопча.

— А, нищо… просто ако пилотите знаеха каква е причината за късмета ти…

— Владимирски, например, хвърля от асансьора монети от пет копейки — каза Данилов. — А Кисельов, когато още летеше, си капваше в носа нафтизин. А ти самият нямаш ли ритуал?

Помислих за секунда и после си признах.

— Имам. Взимам си талисмана. Нали това също е ритуал. Извинявай, Саша, беше неуместно да се смея.

Асансьорът спря с грохот. Данилов щракна заключалката и излязохме на горната площадка на стартовия хангар.

Именно там ни чакаха.

Андрей Валентинович и Маша лежаха на железния под, явно презастраховайки се, за да не ги видят от площадката. Разбира се, в ръцете си Маша държеше оръжие. Този път не парализатор, а нещо много внушително, с дебела цев и цилиндричен приклад. До нея бяха саковете.

Ама че партизани сме.

— Ще се простудите, Андрей Валентинович — каза загрижено Данилов. Приближи се към люка, водещ към шлюза на „Влъхва“, завъртя бързо монтирания в корпуса малък щурвал. — Трябваше да влезете, тук няма ключалки!

— Знае ли човек — каза Маша, надигайки се на колене. — Току-виж се включил някой датчик…

Данилов влезе пръв в люка, аз помогнах на Маша и приведения Хрумов също да влязат, подадох им саковете. Хвърлих последен поглед на космодрума.

Странно. Очаквах угризения на съвестта или обратното — увереност в правотата си.

А в душата ми нямаше нищо. Само пустота.