Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (5)

Глава 4

Лекарите ме мъчиха цял час. Рентген, анализи, енцефалограма, кой знае защо — гастроскопия. Измъкнах се от ръцете им с усещането, че прекалено рано съм се зарадвал на спасението си. Обещаният от Данилов обяд се оказа малък банкет с началника на космодрума генерал Кисельов и десетина военни с по-ниски чинове. За щастие не пуснаха събралите се репортери, които, според слуховете, вече бяха около петдесет. Затова пък имаше двама американци от „Делта“, върнали се предишната нощ от Керинари-3. Усмихнати, белозъби и спретнати.

— За героизма на руските пилоти! — обяви сухият старец Кисельов, обръщайки първата чаша. Американците заръкопляскаха. На мен също ми се наложи да пия.

След двайсет минути в малката зала цареше пълен хаос. Всички наставаха, разделиха се на групи и заспориха за всичко на света. Благоприличният банкет се превърна в чисто руски запой. Наблюдавах с ужас побратимяването между американските пилоти и руския генерал и пиенето на брудершафти. Офицерите поглъщаха водка и коняк, замезвайки с малки сандвичи с хайвер и шунка. Хората в залата като че ли станаха повече. Към тавана се издигна цигарен дим, а аз внезапно установих, че в чинията със салата, към която се пресегнах, има няколко димящи угарки.

На мига от глъчката изскочи Данилов, погледна ме, улови минаващия наблизо сервитьор — войник с бяла престилка — и му нареди нещо. След минута войникът ми донесе на поднос паница с борш.

— Похапни — посъветва ме появилият се зад гърба ми Данилов. — И хич да не ти прави впечатление, народът доста се развълнува сутринта.

Като че ли аз не се бях развълнувал.

Безумието продължи още половин час. Приведох се над масата, желаейки с цялата си душа да се смаля, и бързо изядох борша. Един от американците се приближи и лицето му просветна, извади фотоапарат и ме щракна няколко пъти. При това избирайки ракурса така, че в него да попаднат няколко празни бутилки водка. Започнах да се вбесявам и в този момент от тълпата, която вече наброяваше трийсет души, сякаш всеки полковник се размножаваше чрез деление, а генералите — чрез пъпкуване, изскочи Данилов. Той като че ли не пиеше по-малко от останалите, но изглеждаше абсолютно трезвен.

— Очаквай портрета си някъде в „Плейбой“ — зарадва ме той. — Отдихът на руския герой… Петя, промъквай се към изхода, аз ей сега ще дойда.

— Как така?

— Всичко е наред, ти изигра ролята си. — Данилов разпери ръце. — Не се притеснявай. Към изхода!

Станах от масата, и неловко усмихнат, започнах да се промъквам към изхода. В далечния й край нисък стеснителен майор събираше в найлонов плик парчета шунка и сьомга от сандвичите.

— Здравейте, Петя! — каза той леко смутено и ми подаде ръка. — А аз съм Максим, Максим Хилер. Аз ви водих от ЦУП…

— Благодаря, Максим — казах му аз от сърце.

— Имам котки вкъщи — призна си Максим. — Много рядка порода, без козина, знаете ли я?

Поклатих глава.

— Та реших да ги зарадвам… все пак естествен продукт, а не „Уискас“!

— Можете да вземете и кашкавал — посъветвах го аз.

Максим кимна радостно:

— Да, и кашкавал обичат…

Промъкнах се край сервитьорите и изскочих в приемната на Кисельов. Входът се охраняваше от двама сержанти с автомати. При вида ми те се стегнаха. Седнах на първия попаднал ми стол, потрих чело.

Какъв кошмар!

Сержантите демонстрираха чудесата на стойката „мирно“.

— Момчета, а често ли се правят такива банкети? — попитах аз.

Единият от сержантите се огледа и произнесе полугласно:

— А, не, само два пъти седмично, другарю майор…

— А вие не сте ли попадали по-рано тук? — поинтересува се вторият страж, по-смелият.

— Не — признах си аз.

Обикновено минавах през всички формалности — това отнемаше половин ден. После подписвах приемо-предавателни протоколи за кораба, получавах билети, пътни пари и се качвах на хеликоптер или кола, които имаха пътуване в същата посока, за да се добера до най-близкия град с летище и да хвана самолет за Москва. Е, случвало се е да изпия чашка коняк с началника на смяна в ЦУП или бира с някой от пилотите…

Вратата се отвори и в приемната изскочи Данилов. Сержантите се вкамениха.

— Аха, седиш — каза доволно полковникът. — Браво. Да вървим. Между другото, осветих лентата на Джонатан…

— Наистина ли?

— Взех апарата да го погледна, случайно отворих задното капаче… — Данилов се усмихна. — Бързо, че ще изпуснеш самолета.

— Трябва да си взема вещите…

— Да вървим!

Хеликоптерът вече развърташе перката си, когато дотичахме при него. До машината стоеше млад лейтенант, придържащ с едната си ръка стремящата се към небето фуражка, а с другата хванал дипломатическото куфарче с моя багаж.

— Сложих там някои неща — подхвърли Данилов. — Не се притеснявай, не е бомба. Подарък за дядо ти. Сам бих го отнесъл, но имам още денонощие да се бъхтя тук… Лейтенант, съпроводете Хрумов до самолета!

— Слушам!

Двамата с Данилов се прегърнахме и аз се качих в кабината на хеликоптера. След мен се вмъкна и лейтенантът.

— Ще се свържа с теб след няколко дни! — извика Данилов. — И поздрави дядо си от мен, Петя!

Разбира се, бях учуден, но не успях да попитам Данилов откъде познава дядо. Хеликоптерът вече се вдигаше нагоре.

— Трябва да успеем — отбеляза лейтенантът, поглеждайки часовника си. — Предполагам…

 

 

Все пак не успяхме, но полетът на „Трансаеро“ Хабаробск-Москва, кой знае защо, се забави с половин час. Едва бяхме изскочили от хеликоптера, когато към нас тръгна старичка летищна волга със светещ надпис „Follow me“^[1]. Прекосихме цялата площадка на летището, за да стигнем до „Боинга“. Сетих се със закъснение, че така и не ми дадоха билет.

На трапа стояха две девойки стюардеси и замислено пушещият командир на полета. Лейтенантът изпълни заповедта на Данилов буквално — отведе ме до трапа, връчи ми дипломатическото куфарче и козирува.

— Радвам се да се запознаем! — подаде ми ръка пилотът. — Генадий.

Стюардесите се усмихваха и ме оглеждаха с неприкрит възторг.

— Взаимно е… — казах аз смутено. — Пьотър. Обаче има едно нещо, билетът…

Командирът се захили, докато ме вкарваше в „Боинга“.

— Ако имаш желание, да отидем в кабината? — предложи той. — Пилотирал ли си „седемдесет и седем“? Е, не е звездолет, разбира се, но…

— Благодаря, няма нужда — поклатих глава аз. Интересно би ми било да издигна „Боинг“ във въздуха, но не и с пътници на борда!

— Е, ако ти се прииска…

Настаниха ме в полупразната бизнес класа. Там скучаеха няколко китайци и японци със строги делови костюми, няколко застаряващи гримирани дами и млади бизнесмени с костюми от керинарски „вълнен памук“. Всички ме погледнаха като по команда. После японците тихичко зачуруликаха нещо. Към мен засияха усмивки.

Принуден бях да се усмихна в отговор, сложих дипломатическото куфарче на рафта за багаж и се настаних в широко кресло до дремещ мъж, който на външен вид приличаше на държавен чиновник. Затворих очи, преструвайки се на заспал.

Над главата ми нещо изщрака и се чу гласът на Генадий:

— Уважаеми пътници, компанията „Трансаеро“ ви поднася извиненията си за предизвиканото от техническа неизправност забавяне на полета…

Настаних се по-удобно. През салона пробяга стюардеса, вежливо шепнейки нещо на пътниците. За миг се спря пред мен, закопча колана ми и продължи нататък. „Боингът“ бавно се престрояваше за излитане.

— Щастлив съм да кажа „Добре дошъл на борда на нашия самолет“ на смелия космонавт Пьотър Хрумов, чийто героизъм спаси хиляди човешки животи — продължаваше да говори командирът. Всички пътници от бизнес класата охотно заръкопляскаха. Наложи се да отворя очи и да раздам още някоя и друга усмивка.

И все пак бремето на славата е преходно. „Боингът“ започна да се засилва, тромаво се издигна във въздуха и бавно зави. Пътниците застинаха в креслата си, гледайки мъжествено пред себе си. Погледнах периферно през илюминатора към изправената площадка на летището, въздъхнах и се отпуснах.

Скоро щях да си бъда вкъщи.

И щеше да се наложи да разкажа всичко не на кого да е, а точно на дядо.

Побиха ме тръпки.

 

 

Голяма е родната ми страна!

Дори когато летя на бърз американски самолет.

Полетът отне почти шест часа. Успях да се наспя, а по едно време, когато се събудих от ласкавия шепот на една от стюардесите, дори похапнах. Всичко щеше да е прекрасно… ако в момента из Земята не се разхождаше изчислител. Извънземен. Хитър и коварен враг, когото самият аз бях пуснал в родината.

Какви ги забърках…

Докато дремех, ми се присъни ужасен кошмар. Влечугоидът, опасан с ленти с патрони, пълзеше по язовирна стена. Малките очички проблясваха коварно. Подготвяше диверсия — в далечината се издигаха антените на командния център на СКОБ. Сега изчислителят ще взриви електростанцията, антените ще замрат, и лишената от отбрана Земя ще капитулира пред извънземните…

Вероятно като малък бях чел прекалено много книги за шпиони. В дома на дядо цяла стая е заета от рафтове с детективски и приключенски романи. При това той не просто ги чете — конспектира ги с компютър на коленете.

— Лайнерът ни захожда за кацане на летище Шереметиево-1. Моля да затегнете коланите, да загасите цигарите и да се приготвите за кацане…

В Москва тъкмо започваше да се стъмва. „Боингът“ се приземи и пое към терминала. Съседите ми бързо се приготвяха, опаковайки скъпоструващите костюми по телата си в не по-евтини шлифери и якета. Една възрастна дама ме дари със загадъчен поглед, дремещият ми съсед се огледа и спря очи върху мен. Видът му беше такъв, сякаш не разбираше как може да съм му съсед.

— Пьотър… — Командирът на полета излезе от кабината. — Съобщиха ми, че там те чакат репортери… Как си?

Очевидно отговорът се изписа на лицето ми.

— Да вървим.

Излязох от самолета заедно с командира и една от стюардесите. Тръгнахме по пистата към един от служебните входове. Въздухът беше влажен и тежък, като пред дъжд.

— Сега накъде си? — поинтересува се командирът.

— Вкъщи.

— В Звездния?

— Не, просто вкъщи. При дядо, в Переделкино.

— Посреща ли те някой тук?

— Само журналистите.

— Е, добре. Всичко хубаво. Ако някога летиш пак с нас — обади се в кабината.

Кимнах на летеца и му стиснах ръката.

— Може би и аз някой ден… — Командирът се усмихна смутено. — Подадох молба за зачисляване в космическата група.

— Нали приемат само военни летци? — попитах неуверено.

— Вече не. Преди седмица обявиха общ прием.

Интересно…

— Как е там, сред звездите? — попита летецът. Напълно сериозно, без никаква ирония.

Погледнах сградата на летището, сновящите автобуси, светлинките на кацащите самолети.

— Като тук, общо взето…

Влязохме в сградата.

 

 

Хубаво е да се върнеш вкъщи. Дори тъгата по джамп-еуфорията те напуска. Излязох през служебния изход, огледах се и тръгнах през чакалнята. Сновяха хора, пристигащи и тръгващи си от бившата столица на Русия, витрините блещукаха. На никого тук не му беше до космонавта, носил се в междузвездната пустота само преди денонощие.

И това беше прекрасно.

Канех се да взема такси, но още бях на изхода, когато дочух вик:

— Пьотър! Хрумов!

Догонваше ме командирът на „Боинга“.

— Мамка му… — Той спря, за да поеме дъх. — По дяволите… Едва те догоних.

— Какво е станало!

— Чака те кола. Щяха да ми откъснат главата.

— Какво означава това?

Летецът само махна с ръка, изразявайки досада. Излязохме от чакалнята на летището и ни обсипаха подмилкващи се гласове:

— Евтино… Закъде сте, момчета? Да ви хвърля до центъра?

Генадий се озъби на таксиджиите и поясни:

— Вчера ограбили някого от нашите. Така… качил се на случайна кола. Пребили го и го ограбили. И във фирмата издадоха заповед — прибирането от летището да става със служебен транспорт.

— Кого са пребили?

— Не знам. Сигурно на теб ще ти кажат.

Отидохме на служебния паркинг. Генадий се огледа.

— Ето там… Сивото волво. По дяволите, ако не те бях догонил…

Често съм използвал служебен транспорт. Но по-рано не ми бяха забранявали да се прибирам пеша.

Някак не ми се побираше в главата, че е възможно някой да ограби и пребие космонавт. Един от онези, които извоюват мястото в Галактиката на цялата Земя.

— Успех, Пьотър… — Летецът ми стисна ръката. — Ти си добър човек…

— Само че? — попитах аз.

— Какво? — Генадий се обърка.

— Добър човек си, само че…

Летецът кимна:

— Да, сигурно. Добър, само че прекалено изряден. И сериозен. Всичко хубаво.

Настаних се отзад. До шофьора седеше мрачен охранител от отряда за безопасност на „Трансаеро“.

— Хрумов? — уточни шофьорът.

— Да. Мен ли чакахте?

— Вече втори час. Полетът се забави. Накъде да карам?

— В Переделкино.

Шофьорът кимна.

— Аха. Карах те веднъж, помниш ли?

Кимнах за всеки случай.

— Бандюгите съвсем са се разпасали… — каза шофьорът. Колата изскочи от паркинга и се понесе по шосето. — Сега возим всички наши.

Слушах някоя и друга минута мнението му за частното извозване, самозабравилите се престъпници, поредните обещания на кмета Полянкин да се самоубие, а после неусетно задрямах.

 

 

Когато наближихме знаменитата вилна зона, вече съвсем се беше стъмнило. Шофьорът ме събуди и аз показах пропуска на охраната на входа. Настъпваше вечер, втора поредна вечер, но тъй като бях спал, имах усещането, че светлото време на денонощието се е съкратило до два-три часа.

— Сега надясно — командвах аз. — При вилата на Пастернак завийте…

— Коя е тя?

— Ето тази.

Шофьорът зави майсторски, после попита:

— Пастернак също е наш, от фирмата, нали?

Задавих се и не се сетих какво да отговоря.

— Не, онзи май беше Патерни… — размишляваше шофьорът. — А! Това беше някакъв писател, нали?

— Да — признах аз безпомощно. — Писател. Поет. Знаменит…

Доволният от своята образованост шофьор започна тихо да си подсвирква. Каменният тил на охранителя потрепна и той изрече с неочаквано мек глас:

— Не е красиво да си знаменит…^[2]

Странно нещо са тези случайни срещи.

Колата спря пред вилата на дядо и аз излязох, стараейки се да видя лицето на охранителя. Но така и не успях — в купето беше тъмно.

— Благодаря, момчета — казах.

Волвото се отдалечи с леко бръмчене.

Останах насаме с къщата.

Не, ако кажа, че ме е страх от дядо, няма да е истина. Дори и като малък не ме беше страх. Страхуват се обикновено от бащите, така и трябва при децата. Само че аз така и не успях да разбера какво означава нежна майка и строг баща.

Родителите ми са се разбили. Тогава съм бил на две годинки. Разбили са се със самолет — гадната „тушка“, „ТУ-154“, самолетите, които би трябвало да бъдат спрени от полети още през деветдесетте години на миналия век. Дядо ми ме възпита — ако това изобщо може да се нарече възпитание…

Забавих се пред портичката. Тя не беше заключена — нали и без това Переделкино се охранява надеждно.

Не, щеше да се наложи да си понеса отговорността.

Бутнах портичката и влязох в градината. Светлинките на вилата се виждаха през дърветата — слаби на първия етаж, в антрето, и по-силни — на втория етаж, в кабинета на дядо.

Бях вече при самата вила, когато иззад дърветата изскочи безмълвна черна сянка и се хвърли към мен. Спрях се, позволявайки на Тиран да ме подуши. Попитах:

— Е? Позна ли ме?

Кавказката овчарка е сериозно куче. Тиран изучава пет секунди панталоните ми, после легна на пътеката. Искаше да му обърна полагащото му се внимание, калпазанинът. Не знам защо, но той така и не се научи да ме възприема като стопанин за всичките четири години на кучешкия си живот. По-скоро гледаше на мен като на другар в игрите, а понякога — като на инструмент за чесане на търбуха. Във всеки случай сега в кучешкия му поглед се четеше именно такова желание.

— Не, момче, много нагъл си станал. — Прекрачих през овчарката, извадих ключа и тръгнах да отключвам. Тиран с всички сили се правеше, че изобщо не е разочарован, а просто е легнал на пътечката да си почине.

Влязох във вилата и грижливо заключих вратата. Охраната си е охрана и кучето в градината също не яде напразно своя „педигри“, но ключалката все пак си е по-надеждна.

— Петя, уморен ли си?

Застинах в антрето, гледайки нагоре, към извитата дървена стълба. Треперещият старчески глас долиташе от кабинета. Дядо явно беше оставил вратата отворена, за да чуе кога ще вляза.

— Не, дядо!

— Тогава се качи.

Погледнах с лека тъга вратата на стаята си. Да можех сега да се строполя на мекото легло, малко раздрънкано и скърцащо, но нали точно заради това съм привикнал толкова към него… Да си пусна запис от шума на прибоя… или не, да отворя прозореца широко и да слушам шумоленето на градината…

— Пьотър Данилович! — изрева дядо.

— Идвам! — Втурнах се към стълбите.

Стъпалата бяха ниски и полегати, вероятно за да не правят по-бедна руската литература поради падащи по стълбите стари писатели. Направих пълен оборот, преди да се озова на втория етаж. Вратата към дядовия кабинет беше отворена, а от останалите стаи, отдавна затворени и заключени, сякаш лъхаше на тъмнина и самота. Все пак тук е мрачно… и как дядо живее без мен?

Андрей Валентинович Хрумов, бивш психолог и литератор, бивш участник в преговорите между Земята и галактическия Конклав, човекът, когото наричаха Химлер на Космическата ера, дебелият седемдесетгодишен старец, моят дядо…

Той седеше в старото си кожено кресло, някога светлокафяво, а в момента избеляло в тон с посивелите му коси. И ме гледаше безмълвно. На масата светеше екранът на лаптопа му, а в ъгъла на стаята, сложен на крехка етажерка с книги, бърбореше включеният телевизор.

— Какво има, дядо? — попитах тихо аз.

Дядо бавно се изправи, дойде при мен и ме прегърна. Аз съм с една глава по-висок от него, но отново се почувствах малък.

— Калпазанин… — прошепна дядо… — Петка… калпазанин… в началото предадоха, че си се разбил…

— Вярно ли? — ужасих се аз. Представям си какво му е било на дядо!

— Казаха, че си отклонил совалката от града и си се врязал в земята.

— И ти повярва?

Дядо отстъпи на разстояние една протегната ръка. Погледна ме в очите.

— Аз? Разбира се. Нима ти би постъпил различно?

Премълчах.

— Половин час чаках нови съобщения. Прекъснах телефона. После съобщиха, че совалката е направила аварийно кацане на шосе.

Дядо се засмя тихо, през кашлица.

— Тогава се успокоих. Да се разбиеш, спасявайки хора, можеш. Но при аварийно кацане — никога!

— Защо?

— Затова! — изръмжа дядо, отново минавайки към обичайния си тон. — Прегледаха ли те лекари?

— Разбира се!

— Сътресения, натъртвания, счупвания?

— Нали стоя тук? Не.

Дядо кимна, затътри се към креслото. Аз се настаних на твърдия виенски стол в ъгъла на стаята. От най-ранно детство обичах да седя тук и да гледам тихичко как дядо работи. Понякога той ми разрешаваше да донеса компютъра си, аз го поставях на края на масата и си учех уроците, докато той работеше. А ако беше в добро настроение, вечер свързвахме компютрите с кабел и играехме на някоя стратегическа игра…

— И така, разказвай — каза дядо, настанявайки се в креслото. — Не… почакай.

Той извърна поглед с леко смущение и извади от чекмеджето на масата големия кристален пепелник, лулата, кибрита и кесията с тютюн. Още когато влязох, усетих, че е пушил днес, но не го упрекнах.

Но отдавна не се беше случвало да трови организма си пред мен.

— При изработването на траекторията за кацане… — започнах аз, безнадеждно разглеждайки снимката на стената. На нея бяхме мама, татко и аз — още съвсем мъничък, къдрав и светлокос. Изражението ми беше глупаво и обидено.

— Чакай! — нареди дядо, разпалвайки лулата. — Не ми трябват подробности от кацането ти. Искам да знам какво се случи на Хикси.

Виж ти.

Но всъщност какво можех да очаквам от своя дядо?

— Взех стоката… кортризон…

— Петя, моето момче… първо искам да знам кой. Аларите, изчислителите или куалкуа? И говори свободно, никой не ни слуша.

— Изчислителите… — прошепнах аз.

Дядо пусна към тавана струя бял дим, ухаещ по-скоро на подправки, отколкото на тютюн. Кимна:

— Все пак разчитах на аларите… Те със сигурност ли не са замесени?

— Не знам… — признах аз, вече без да съобразявам нищо. — Като че ли не.

— Петя, учил съм те, че отрицанието никога не може да бъде достатъчно информационно наситено.

— Възможно е и да са.

— Прекрасно. А сега карай наред.

— Хикси. Товар — кортризон. Нормален старт. В момента на излизане в орбита се оказа, че по курса има крайцер… крайцер на аларите…

Дядо се заусмихва доволно.

Отхвърлих всякакви опити да се ориентирам в случващото се и се заех да му разкажа всичко. Накратко, когато ставаше въпрос за предисторията, и по-подробно, когато на сцената — ако малката кабина на „Спирала“ може да се нарече сцена — се появи изчислителят.

— Прекрасно — заключи дядо. — Повече от хубаво.

— Нищо не разбирам — признах си аз.

— Например?

— Какво общо имат тук аларите?

— Какво ти попречи да проведеш полагащия се оглед на совалката преди джампа?

— Крайцерът…

— Точно така. В резултат на извънредния джамп ти, първо — не си намерил изчислителя, второ — предприел си скок с лошо разчетена траектория. И си бил принуден да приемеш помощ от извънземен.

— Значи всичко е било нагласено? Той е лъгал? — Аз дори не се учудих.

Но дядо поклати глава.

— Защо да е лъгал? Съобщил ти е част от истината. В операцията по проникването на Земята участват не само живите компютри, но и войнствените гризачи.

— А на тях за какво им е?

— Петя, въздейства ти известният на всички космонавти факт — че бойните кораби на аларите са най-силните в Конклава. А не ти ли се струва странно, че аларите са принудени да държат толкова чудовищно огромен и разорителен флот? Те също са в капан, Петя. Както и ние, както и изчислителите. Те са бойната гвардия на Конклава. Тази роля може да устройва част от расата, но не и всички алари. Ако бяха войнствени по природа, отдавна щяха да са се самоунищожили или да са се захванали с всички останали извънземни.

Дядо се изкашля, изпразни лулата и се зае да я пълни наново.

— Създала се е класическата ситуация — изрече той доволно. — Има поне три раси в космоса, които не са доволни от сегашното състояние на нещата. Три раси, смятащи себе си за онеправдани, за роби, принудени да играят дадената им роля. Ако знаеше колко отдавна чакам този момент!

— А изчислителят? Как ще го намерим?

— Да го намерим? Защо? Той самият прекрасно знае как да ни намери. По-точно — да намери мен.

Ето на какво у дядо никога не съм гледал сериозно — на манията му за величие.

— Дядо, ти все пак не си секретар на ООН и не си президент на Русия…

— Кому са притрябвали тези длъжности? — изсумтя презрително дядо. — Мислиш ли, че бих сменил това кресло с креслото на Мбани Монтенебо или Алексей Шипунов? Ха!

— Мислиш, че изчислителят наистина е дошъл, за да види теб?

— Разбира се! Как нарича себе си? Карел? Карел Гот… — Дядо се разтресе от кикот. Изобщо не можах да разбера защо нарече изчислителя бог^[3].

— Дядо… — започнах аз жално. С горе-долу същия тон, както в детството, когато не можех да реша задачата си по диференциално смятане или не можех да запомня параграфите от Галактическия кодекс с официалното им трисмислено тълкуване и кръстосаните им препратки.

— Петя! Уморен си. Сега трябва да поспиш. А аз — да помисля…

Станах — когато дядо ме праща да спя, е безсмислено да се спори. Научил съм това от малък. И все пак попитах:

— Така че… ти не ми се сърдиш? Не ме смяташ за предател?

Дядо остави лулата и ме изгледа смаяно:

— Петя! Ти си се държал прекрасно! Направил си точно това, което е трябвало да направиш! Ако даваха Нобелова награда за възпитание, аз щях да съм безспорният фаворит за нея.

Побързах да се оттегля. Дядо има много слабости, но когато стане въпрос за Нобелова награда — по-добре да се махам. Иначе ще се наложи отново да изслушам историята за това как не я е получил, и всичко това заради страхливите чиновници, които не рискували да дадат заслужената награда на автора на „Манифеста на обречените“ и „Въведение в психологията на нехората“.

 

 

Най-накрая се наспах. В своето легло, в съпровода на долитащото през отворения прозорец шумолене на дъжда. И най-важното — бях успокоен от дядо. Щом той смята, че не съм направил беля, довеждайки изчислителя на Земята, значи всичко е наред.

Събудих се късно. Небето беше плътно обвито в облаци. Валеше, а отвън, някъде откъм верандата, приглушено проскимтяваше Тиран. Той си има цяла бърлога там, но очевидно сега му се искаше да е в човешка къща. Станах, разтърках очи, излязох в антрето, пуснах кучето вътре и се върнах да си доспя. Но сънят не искаше да се върне.

Тогава пуснах телевизора, и търкаляйки се в леглото, изслушах последните новини, записани преди час.

Говореха за небивало богата реколта в Нечерноземие, която по никакъв начин не успявали да оберат, за някакви митнически спорове с Велики Китай, за речта на президента на САЩ Мърфи… после споменаха и за мен. Извъртяха компютърна анимация на кацането на „Спирала“, някакъв непознат спец от Рускосмос изказваше версии за причините на недобре изчисленото кацане. После показаха кацаща совалка — не „Спирала“, а „Буран“, но кой от зрителите ще разбере това за три секунди? И мен, пируващ с шофьора на разбития „Икарус“. Хвалеха ме, при това доста. Изчервих се и изтрих този брой на новините от паметта на телевизора.

Днес може би ще ми позволят да си почина вкъщи. Компанията е деликатна по тези въпроси. А виж, утре ще започнат анализи в „Трансаеро“ и в Рускосмос, ще се налага да давам интервюта и да обяснявам на колегите си чудесата на своето спасение…

Леле-мале…

Отидох да се измия, качих се по стълбите, но в стаята на дядо все още цареше тишина, така че направих няколко сандвича в кухнята, взех чайника и се върнах в стаята си. На масата лежеше книгата на дядо „Място под звездите“. Отначало не й обърнах внимание, после забелязах, че обложката е малко по-различна. Названията на галактическите раси бяха станали повече — кървавочервените надписи на черния „космически“ фон. Оказа се, че това е ново издание, както се казва, „допълнено и преработено“.

Седнах при прозореца и докато си дъвчех сандвича, запрелиствах книгата. Като че ли нищо особено не се беше променило. Трите „постулата на Хрумов“, ехидни подигравки с американския астрофизик и ентусиаст на контактите Молдер, кратки и безпощадно лоши характеристики на всички известни на хората раси в космоса. Прелистих статиите за изчислителите и аларите.

Странна работа, за тези раси дядо беше писал направо с омраза! Ако се вярваше на текста, точно те бяха наши заклети врагове, или по-точно — най-опасните ни конкуренти.

Отворих на встъплението на книгата и се зачетох:

„Галактическото семейство — това не са просто общи приказки. Ние имаме право да смятаме деветте най-силни раси в космоса, живеещи заедно вече около хиляда години, за семейство. Остава само въпросът какви са в това семейство младите и слаби раси — аларите, човечеството, изчислителите, куалкуа, блещукащите, дженшовете, непроизносимите, прашните? Списъкът може да се продължи — броят на младите раси превъзхожда броя на силните почти с порядък. Разликата между силните и слабите на пръв поглед не е явна. Корабите на аларите са значително по-силни, отколкото флота на даенло. Изчислителите, безспорно, са по-интелектуални същества, отколкото хиксоидите. Но всички раси, които причисляваме към слабите, имат една незаличима дамга — тясната специализация.

И така, какви сме ние в Галактическото семейство? Деца или сираци?

Ако продължим да правим аналогии с човешкото общество, може да се приведе такъв пример. Родителите имат правото да насочват развитието на децата си в тези направления, които им се струват перспективни. Ние помагаме на детето с абсолютен слух да стане музикант, а момичето с добра пластика може да я очаква кариера на балерина. Ние имаме право — това са наши деца и обикновено ни е ясно какъв път ще им донесе по-голям успех в живота.

Но силните раси не са наши родители. И ролята на космически превозвачи, натрапена ни преди две десетилетия, не е мечта на човечеството.

Какво да кажем за човешките семейства, които взимат за възпитание безпомощни деца, изхождайки от собствените си потребности? Как се отнасяме към хората, които възпитават силно момче като дървар, гъвкаво и слабо — като чистач на канализацията, без да им дадат никаква възможност да избират своя жизнен път? Основата на човешката цивилизация винаги е била гъвкавостта и универсалността, при това не само в мащабите на обществата, но и на равнището на отделна личност. Сега сме сложени на прокрустово ложе. Още са живи онези, които мечтаеха за по-различно бъдеще за човечеството от това, което ни беше натрапено. Но когато се сменят още едно-две поколения, процесът ще стане необратим. В психологията на хората за дълго, ако не и завинаги, ще се укрепи предписаната им от силните раси роля…“

Затворих книгата и я оставих на масата. Заслушах се — отгоре се носеха неясни звуци, дядо беше станал.

Обича той да прави асоциации. А винаги ме е учил: „Не вярвай на сравненията! Не вярвай на лъжливите аналогии! Те говорят само за личността на автора, но никога — за същността на разговора!“ А самият той не се гнуси от тях. Или поне в масовите издания като „Място под звездите“.

— Петя! — дочу се отгоре. — Стана ли?

Когато се качих в стаята на дядо, той приключваше разговор по телефона.

— Да, Машенка… Благодаря, златенце. Жълт кантарион? Донеси, разбира се! Каква си ми познавачка на билките… И риган вземи. И бучиниш…

Дядо ме погледна накриво с лека досада, сякаш не очакваше, че ще дойда толкова бързо, преди да е свършил разговора си. Кимна към стола и продължи:

— Безсмъртниче не набра ли? Ох, колко жалко… А поне пасифлора? Душичка… Какво ли щях да правя без теб. Пасифлората ще ни свърши работа. Натоварихте ли? Е, чакам. Чакам. Най-накрая ще те запозная с Петя. Той седи тук до мен. Е, до после.

Странен беше този разговор. Дядо общуваше с непознатата ми Маша така, сякаш му беше любимата внучка. Само дето нямах нито сестри, нито първи братовчедки.

И дядо никога не е изпитвал интерес към лековитите билки, а и към цветята беше почти равнодушен. Изглежда, разговорът съдържаше намеци, код, известен само на двамата. Особено последната фраза, тази, че седя до него, ме караше да съм нащрек. Сякаш дядо даваше да се разбере: „Не мога да говоря свободно…“

Той остави слушалката и помълча за минута. После изрече:

— Маша е аспирантка от петербургския ми център. Много талантлива девойка. Гениална, няма да се побоя да кажа тази дума… в своята област, естествено.

— Във фитотерапията? — подхвърлих аз ехидно.

— Може и така да се каже. — Дядо въздъхна. — Петя, довечера ще имаме сериозен разговор. Много сериозен. Маша ще дойде следобед… Отдавна трябваше да се запознаете.

Господи, да не е решил да ме жени?

— Уви, изобщо не ни е до сватосвания… — Дядо, както винаги, отгатна хода на мислите ми. — Петя, можеш ли да отскочиш до града?

— Да, разбира се.

— Купи продукти. Нещо вкусничко. Вземи бутилка хубаво шампанско. Две-три шишенца „Бейлис“ и „Адвокат“. Половин фунт хайвер. Три зухри шунка без сланина. Ако намериш, и бетен хубаво телешко.

Отново се започна. Дядо обича да се забавлява по такъв начин — да раздава задачи на един дъх, при това давайки мерките за тежест, размери и качество в различни земни и галактически стандарти. Тренировка на паметта… все още помня как се кикотеше целият клас, когато аз, обсебен от набелязаните за след училище покупки, реших контролното по системата на изчисление на хиксоидите…

— Това ли е всичко? — уточних, след като дядо приключи.

— Да. Имаш ли пари?

Преброих наличните.

— Достатъчно са. Та какво смятаме да празнуваме днес?

— Твоето чудесно завръщане! — учуди се дядо.

— Извинявай, дядо — смутих се аз. — Разбира се. Аз да тръгвам?

Дядо въздъхна.

— Да. И да не забравиш да напълниш резервоара догоре, че в Москва пак има недостиг на бензин.

Кимнах и излязох от кабинета. Облякох шлифера си, подсвирнах на Тиран и излязох в дъжда. Гаражът ни е разположен много неудобно, далече от къщата, навярно се е предполагало, че към колата се прилага безропотен и непромокаем шофьор.

Скрих се от дъжда под козирката на покрива и докато се занимавах с катинара, Тиран възбудено се въртеше наоколо. Навярно се надяваше, че ще го взема със себе си. Но не. Първо, след такова нещо се налага тапицерията на седалката да се пере, толкова мръсотия се нанася. И второ, след като крадците в Москва са се самозабравили, нека поне вкъщи да има сигурен охранител.

— Чичо Петя!

Тиран заръмжа, решавайки, че е проспал възможна опасност. Хванах го за нашийника и махнах с ръка на момчето, подало се над оградата.

— Даваха за вас по телевизията.

— Е, и как беше?

— Яко!

Альошка беше син на бизнесмен, наемател или собственик на една от съседните вили. Добро дете.

— А къде бяхте, чичо Петя?

Сякаш не знае, хитрецът. Вече месец откакто при срещите ни се интересува кога ще летя за Сириус.

— На Хикси-43.

— Сириус?

— Аха. — Най-накрая се справих с катинара.

— Красиви ли са камъните там? — поинтересува се замислено Альошка.

Усмихнах се.

— Красиви са. Донесох ти няколко.

— О! — завика Альошка, подскачайки. — Благодаря, чичо Петя. Никой от момчетата няма сириуски камъни!

Сигурно е прекрасно да имаш такава колекция, когато си дете — малки късчета от други планети. Да ги взимаш в дланта си и да си представяш храбрите първооткриватели на далечни светове. Въздъхнах. Да, точно така, първооткриватели… ще дойде ли ден, когато Земята ще може да нарече някоя планета Земя-2?

— Намини по-късно — помолих го. — Сега трябва да отида до града.

Альошка явно се огорчи, но се постара да не го покаже.

— Добре.

— Искаш ли да се повозиш? — предложих аз.

— Не, имам работа… — Момчето вдигна над оградата ръката си, в която държеше голяма мрежа с дръжка за улов на птици. — Лов.

— И много врабци ли налови?

— Нито един. Наплашени са. — Альошка въздъхна. Едва ли изпитваше недостиг на джобни пари, по-скоро това беше от страст към спорта. — Чичо Петя, а извънземните изобщо ли не ги ядат?

— Не. Чуждопланетният органичен живот е отровен.

— Че какъв чуждопланетен живот е това?

— За извънземните е чуждопланетен, глупчо.

Альошка се плесна по челото.

— Летящите животни са огромна рядкост в Галактиката, колкото и да е странно — обясних аз. — Отглеждат ги за красота. В огромни кафези, за да могат да летят. Всъщност при извънземните птиците си живеят по-добре, отколкото тук, на Земята.

— Това е чудесно — каза момчето сериозно. — Аз не бих ги ловил за храна. А ще поиграете ли довечера с мен? Донесоха ми една игра… такава… фруктална…

— Фрактална.

— Да! Плаваща фрактална графика със свръхвисока резолюция. Уо!

— Ще видим. Ако дядо ми разреши да заема телефона — ще се сразим.

Альошка кимна с разбиране — познати проблеми… Махнах му с ръка и тръгнах да изкарвам колата.