Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Студени играчки са звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звёзды — холодные игрушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(2008)
Допълнителна корекция
NomaD(2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2013 г.)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-333-1

История

  1. —Добавяне
  2. —Дребни езикови корекции при внимателно четене

Статия

По-долу е показана статията за Студени играчки са звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Студени играчки са звездите
„Звёзды – холодные игрушки“
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1997 г.
Оригинален езикруски
Жанрнаучна фантастика
Виддилогия
Следваща„Звездна сянка“ (1998)

Издателство в БългарияИнфоДар“ (2008)
ПреводачВасил Велчев
ISBNISBN 978-954-761-333-1

„Студени играчки са звездите“ е дилогия от руския фантаст Сергей Лукяненко в жанра космическа научна фантастика, която се състои от книгите „Студени играчки са звездите“ (на руски: „Звёзды – холодные игрушки“, 1997) и „Звездна сянка“ („Звёздная тень“, 1998).

Сюжет

През 21 век на земята е открит джампа, способ за мигновено придвижване на космическите кораби в хиперпространството. Той позволява в рамките на един скок да бъдат изминати 20 светлинни години. Това разстояние е константно и не може да се промени. Благодарение на това откритие започват полети в дълбокия космос.

Още с първите полети човечеството се сблъсква с извънземни раси. Оказва се, че вселената е населена с множество раси обединени в организация наречена Конклав. В нея различните раси допринасят в зависимост от специализацията си. Някои раси изпълняват военни задачи, други са в ролята на живи компютри, преводачи и други. Човешката раса се оказва единствената, която може да понесе джампа, или поне определен брой преходи. При всички останали скокът води до увреждания в психиката или смърт.

Край на разкриващата сюжета част.

На български книгата е преведена от Васил Велчев и издадена през 2008 година от издателство „ИнфоДар“, ISBN 978-954-761-333-1.

Външни препратки

Глава 2

Най-сложното в космоса съвсем не е полетът. Най-сложното е ориентирането. Дори в околоземна орбита това е много отговорна процедура, да не говорим за междузвездното пространство.

Моята „птичка“ се ориентира по шест звезди. Отначало насочих датчика приблизително към Сириус — машината придирчиво свери спектъра му с еталонния и се съгласи с моето мнение, че това е именно Сириус. После с няколко тласъка на двигателите се обърнах към Фомалхаут. Нататък компютърът щеше да работи сам. Шест ориентира. И изчисления — милиони, милиарди операции, за да се разчете онази верига от скокове, която ще отведе „Спирала“ до Слънчевата система, и то именно до Земята.

Ако совалката ми изскочи от джампа някъде в района на Марс — вероятно ще ме спасят. Ако е в района на Плутон — ще се наложи повторно да се мине по обиколен път. Но понякога енергията или кислородът свършват преди совалката да достигне до Земята. А от време на време при поредица от джампове пилотите изпадат в хиперпространствена еуфория. И започват безкрайни скокове в нищото — джамп заради джампа, докато енергията не свърши…

Обърнах се в креслото и погледнах влечугоида. Изчислителят седеше на цилиндъра на джампъра — страшничка фигурка, нещо подобно на мъничък оживял гаргойл.

— Как да те наричам? — попитах.

Навярно той мислеше, но много бързо. Изглеждаше, че отговорът е готов мигновено.

— Наричай ме Карел.

— Това е човешко име.

— Да. Така се е казвал първият… — Пауза, влечугоидът си поемаше въздух, за да продължи фразата — … представител на вашата раса… с който сме успели да общуваме.

— И ти смяташ това за достатъчна причина, за да заемеш името му?

— Да. Не съм ли прав?

— Какво значение има? — свих рамене аз.

Топлокръвният снасящ яйца гущер на име Карел ме гледаше с прозрачните си светлосини очи. Гледаше ме с очакване.

— Аз съм Пьотър.

— Това име свързано ли е с религиозните ти убеждения?

— Какво? О, не, това си е просто име.

— Добре.

Совалката отново се разтресе и се обърна. Вършеше това бавно и тромаво — каквото и да се говори, системата за ориентиране е отпреди петдесет години. Разбира се, подобрявали са я, модернизирали са я, но колкото и добро желание да имаш, не можеш да превърнеш жигулата в мерцедес.

— Нуждаеш ли се от помощ? — изрече влечугоидът с едва забележима въпросителна интонация.

— Каква?

— В изчисленията.

— Благодаря, ще се оправя.

— Искам да бъда полезен.

Какво щастие — втори пилот се намери…

— Нямам нужда от теб. За какъв дявол изобщо влезе в кораба ми?

Изчислителят сниши триъгълната си глава, сякаш беше смутен.

— Пьотър, нося важна информация.

— За кого?

— За хората.

Кимнах. Много съдържателно.

— А от кого?

— От изчислителите.

— Само не ме смятай за балък, ясно ли е? Знаем някои неща за вас!

— Какви? — прошепна влечугоидът.

— Вие нямате решаващ глас в галактическия Конклав. Вашата територия е под колективна опека с най-голямо влияние на Хикси и Даенло. Какво можете да направите за човечеството?

— Да му дадем сила и власт.

Гласът на влечугоида беше равен и безизразен — очевидно предаването на емоции му се удаваше трудно.

— Лъжеш, изчислителю.

— Карел.

— Добре. Лъжеш, Карел. Човечеството не се нуждае от помощ.

— Вашата планета има статус на наблюдател в Конклава. Вие се намирате под съвместната опека на Хикси и Даенло. Силните раси сметнаха, че така ще е по-лесно, отколкото да направят Земята протекторат, и по-изгодно от това да ви унищожат. Вие имате право да основавате колонии, но едва след като останалите раси с право на решаващ глас се откажат от планетата. За двайсет години нито една открита от хората планета не е била предадена на Земята.

— Засега имаме достатъчно място.

— Засега. Никога няма да ви позволят да се разселите из Галактиката. Ще си останете резерват. Ще превозвате спешните стоки — дотогава, докато не открият алтернатива на джампа.

Компютърът изписука и произнесе с мек женски глас:

— Изчисляването на джампа е приключено. Чакам указания.

Протегнах ръка към пулта под внимателния поглед на изчислителя и набрах код на клавиатурата за пароли. Един от панелите на пулта се премести, откривайки малка ниша с три клавиша. Нишата беше осветена с червена светлина.

— Какво е това? — попита влечугоидът.

— Това е смъртоносен пулт, Карел.

Прекарах внимателно пръсти по клавишите. Не е лесно да бъдат натиснати, те са натегнати, на тренажора всички курсисти се убеждават в това.

— В клетвата ни, Карел, има такава фраза… — Следях го с периферното си зрение, опитвайки се да уловя някакво движение. — Най-висша ценност за мен ще бъдат интересите на човечеството. На всяка цена ще го защитавам от заплахите, откъдето и да идват те.

— Това е разумно обещание — съобщи влечугоидът.

— Мога да изпратя совалката в поредица от джампове, да унищожа джампъра или да взривя резервоарите с гориво. Във всеки един случай това ще предизвика смъртта ни.

— Защо, Пьотър?

— За да не научи никой, че вие можете да понасяте джампа.

Не че го лъжех. Честно казано, не можех да разбера готов ли съм да натисна един от клавишите. Но изчислителят прие думите ми напълно сериозно.

— Това не е необходимо, Пьотър. Изобщо не е необходимо. Абсолютно.

— Докажи го. — Отпуснах пръста си върху клавиша за поредица от джампове.

— Другите раси не знаят, че изчислителите могат да понасят джампа.

— Могат да научат.

— Това няма да им помогне, Пьотър. Нашият метод е само за нас. Той е уникален.

— И в какво се състои?

— Ще ти отговоря на Земята.

— Какво искаш да предложиш на хората?

— Ще ти отговоря на Земята.

— Защо?

— Знаем малко за теб, Пьотър. Още не сме решили дали можем да ти се доверим. Информацията е много ценна — ако силните раси я узнаят, ще бъде загубено прекалено много.

Не можах да осмисля веднага намека му.

— Какво, искаш да кажеш, че мога да предам Земята и да съобщя думите ти на други извънземни?

— Да.

А всъщност защо се учудвам? Нали на „Експлорър“ беше и Евелин Ракиш, „проклятието на феминизма“ и „позорът на афроамериканците“, тъмнокожа жена-пилот, натрапена на екипажа от лакеите от НАСА. Мила млада жена, която разказала на хиксоидите абсолютно всичко, без никакви мъчения и заплахи. И какво е това джамп, и как се управлява совалката, и къде е Земята… Разбира се, извънземните биха узнали това и без нейна помощ. Но фактът си остава факт.

Гледах записа с разпита й на Земята. Тя така и не успя да обясни постъпката си. Тъй като адвокатът изгради защитата си въз основа на непровереното твърдение за пси-въздействие на хиксоидите върху неговата довереница, Евелин просто беше отстранена от космическата програма. Наложи се да смени името си и да се премести някъде в Канада, където се самоуби след половин година. Може би наистина е скочила през балкона, а може и някой да й е помогнал, не знам…

— А на кого ще можеш да се довериш? На директора на „Трансаеро“? На Асамблеята на ООН? На президента на Русия?

— На Андрей Хрумов.

Мълчах дълго време. Изчислителят направо ме срази.

— Знаеш ли кой е той?

— Психолог, участник в първите контактни преговори между Земята и галактическия Конклав. Автор на „Манифеста на обречените“.

— И още?

— Твой предшественик по мъжка линия.

— Мой дядо.

— Дядо — съгласи се изчислителят.

— Карел, дядо ми ще те убие, ако успее да те хване.

— Аз се движа бавно.

— Той също не е бърз, над седемдесет е. Но много ще се постарае. Ти затова ли влезе точно в моята совалка, защото искаш да се срещнеш с дядо?

— Това беше един от факторите — призна изчислителят.

— Карел, никога не съм предполагал, че вашата раса е толкова безумна. Да искате помощ и сътрудничество от човек, който мрази всичко извънземно, от най-отявления шовинист…

— А кой ти е казал, че ние не сме шовинисти?

Погледнах влечугоида в очите. Той веднага разтвори уста, изкривявайки я в усмивка. Виж ти. Живите компютри имали чувство за хумор.

— Не ми харесва тази работа — признах си аз. — Мамка му. Значи съм загазил заради дядо? Първо за малко да ме скъсат на курсовете, после не искаха да ме вземат на работа, а сега в каква ли каша съм се забъркал…

— Какво да се прави. Това е общ проблем на онези раси, които не могат да избират сами родителите си — каза изчислителят.

Затворих панела на смъртоносния пулт. Стори ми се, че изчислителят въздъхна с облекчение.

 

 

Навигационното изчисление едва не отиде нахалост. Прекалено дълго разговарях с изчислителя, заплашвах го със смъртоносния пулт, а времето за взимане на решение изтичаше. Звездите пълзяха по орбитите си и с всеки изминал миг шансовете за успешен джамп намаляваха.

— Приготви се — казах аз на изчислителя. Той разбра и се подготви, като се вкопчи в капака на джампъра, плъзгайки лапи по метала. Очите на влечугоида се завъртяха.

Как ли издържа джампа?

Четири секунди преди автоматичното изтриване на навигационните изчисления натиснах бутона на джампа и пространството се обърна наопаки.

Ооо!

По-дълго, по-дълго, по-дълго…

Нека този миг не свършва никога, нека изчислителят да се гърчи от ужас, нека да се опитва безрезултатно да постигне равноправие за Земята, нека Силните раси играят своите игри… Не ми пука, само да продължи този миг, да се превърне във вечност…

Отворих очи.

Тъмнина и хленчът на изчислителя.

Каква мъка е връщането в реалността.

Химическият фенер блесна в ръцете ми. Видях топлата нишка на собствената си слюнка, плуваща във въздуха и събираща се бавно на топка. Обрах я с ръкав и потърсих с поглед влечугоида. Каква мъка е да се движа…

Изчислителят дрейфуваше при предния илюминатор, редом с мишлето-играчка. Изглежда този джамп му беше повлиял още по-тежко — люспестото тяло се тресеше в непрекъснати конвулсии.

— Изчислител! — повиках го аз. — Карел!

Влечугоидът отдели много бавно главата от корема си и прошепна:

— Моля за извинение…

— Как го правиш? — попитах рязко аз. — Как издържаш джампа?

— Аз… — пауза — ще обясня по-късно…

Пресегнах се, хванах го за предната лапа и го издърпах към пулта. Изчислителят побърза да се качи на мястото си.

Беше готов да обясни всичко, но по-късно. Може би когато станеше прекалено късно? Дали на Земята ще одобрят постъпката ми или ще ми напомнят за клетвата и смъртоносния пулт? Не знам. Но първо трябва да се добера до вкъщи.

Разкопчах коланите и се плъзнах към левия илюминатор. Нищо интересно — само звезди. Като че ли съзвездията са си обичайните, неизкривени.

— Долетяхме ли? — поинтересува се изчислителят.

— Да, само че докъде? — Отблъснах се и прелетях през кабината. Погледнах в другия илюминатор — също нищо особено. Добре, ще се наложи да потърпя. Совалката се върти бавно около оста си, все ще видя нещо.

Компютърът изписука — приборите се съживяваха.

— Трябва ли да се слагат носителите на информация? — попита изчислителят. Погледнах го — той вече се бе преместил на креслото, протягаше лапи под дясната облегалка. Добре се е подготвил, знае кое къде е.

— Ще се справиш ли?

— Вероятно да.

Изчислителят си игра половин минута със заключалката — трите дълги пръста на лапите бяха достатъчно подвижни, но им липсваше срещуположен. Най-накрая отвори заключалката с двете си лапи и измъкна лазерен диск.

— Давай… Карел — промърморих аз.

Речниковият запас на изчислителя беше отличен — той ме разбра.

Няколко минути се взирах в студеното сияние на космоса, а влечугоидът се занимаваше с пулта, съскайки тихо, когато предвидените за използване от хора бутони не се поддаваха на усилията му.

— Мога ли да се включа към системата директно? — попита той накрая след особено бурна схватка с дисковото устройство. Не отговорих, защото поредният оборот на совалката ме награди с наистина красива гледка.

— Карел — повиках го тихо аз. Влечугоидът незабавно доплува до мен.

— Гледай.

Сатурн изглеждаше като на рисунка в детска книжка. Пръстенът беше обърнат с плоскостта си към нас под малък ъгъл, и слънчевата светлина го очертаваше релефно и много цветно. На фона на жълто-кафявото кълбо на планетата, плоско и не особено впечатляващо, пръстенът изглеждаше доста по-материален и масивен… като виеща се в космоса каменна река.

— Красиво ли е? — попитах аз, учудвайки се на въпроса си. Какво е това красота за една извънземна раса?

— Да. — Изчислителят дишаше тежко и учестено. — Това… прилича на дома ми.

— На твоята планета?

— Да…

Прекрасно. В справочника нямаше абсолютно никакви данни за родната планета на изчислителите. Сега смело може да се напише: „има пръстен“…

— Това Сатурн ли е? — попита изчислителят. — Успешен ли се оказа джампът?

— Сатурн е. Но в този факт няма нищо хубаво.

Влечугоидът ме погледна.

— Карел, на моя кораб има ракетни двигатели с течно гориво. Знаеш ли какво е това?

— Боклук — изрече безмилостно изчислителят.

— Вярно е. И за да се върне на Земята, совалката трябва да се озове на разстояние не повече от петстотин хиляди километра от нея, в плоскостта на еклиптиката и със скорост спрямо планетата не повече от четирийсет километра в секунда.

— Боклук… — повтори изчислителят. — Често ли загивате?

Не отговорих, любувайки се на изчезващия от полезрението Сатурн. В края на илюминатора избухна ослепително сияние — слънцето бързаше да надникне в очите ни.

— Нуждаете се от помощ, човеко — каза изчислителят. — Страшно се нуждаете от помощ…

— Ще предприемем нов джамп.

Изчислителят потрепери.

— Тук няма ли човешки селища?

— На Сатурн? Шегаджия. На Йо — това е спътник на планетата — се готвят да направят научна станция. Може и да смогнат за две години.

— Не разполагаме с толкова време. — Изчислителят извърна глава от илюминатора.

Не си направих труда да му напомням, че в совалката няма запас от въздух дори и за седмица. Помогнах му да стигне до пулта, мушнах поредния диск.

— Действай. Аз имам работа.

Оставих влечугоида и заплувах към шкафчето със санитарните средства. Обърнах се с гръб към изчислителя и извадих мек гофриран маркуч, разкопчах панталоните си.

— Потребност за отделяне на отпадъците?

Боже…

Разбира се, не му отговорих. Включих смукача и се опитах да забравя за любопитния поглед на влечугоида, пронизващ гърба ми. Мразя тези дребни битови проблеми. Но какво да се прави, като нямаме изкуствена гравитация…

— Повече не коментирай потребностите ми, ясно ли ти е?

— Извинявай — изрече изчислителят. — Занимавам се с ксенобиология, това е много любопитен аспект…

— По-добре помисли за следващите два джампа.

— Пьотър, ако ми позволиш да работя заедно с компютъра…

— Е?

— Ще отведа кораба до Земята с максималната възможна точност.

Това беше нечувано. Това беше толкова безумно, че в устава дори нямаше пряка забрана. Даже напротив — по-скоро биха сложили точка за допустимостта на използването на помощ от извънземни в навигационните изчисления.

Ако можеше чиновниците да са на мое място…

— Добре — казах аз, усещайки, че преминавам някаква невидима граница. — Как ще го направиш?

— Много просто. — Влечугоидът се отблъсна от креслото, отстъпвайки ми пилотското място, и увисна над пулта. — Често работим с електронни машини.

— Но не с човешки…

— Двоичен код? — Изчислителят прекара лапа над пулта. Притисна я бавно към порта на компютъра, покрит с прозрачно капаче.

— Да го сваля ли? — попитах аз.

Изчислителят не отговори, а междувременно екраните започнаха да гаснат.

Глупаво беше да се намесвам. Просто гледах как влечугоидът изключва компютъра, как машината започва презареждане и спира, без да успее да стартира операционната система. Индикаторът на хард диска мигаше често — информацията отиваше някъде. Очевидно — в малката триъгълна главица.

Интересно, какво ли е да общуваш директно с електронна машина? Нима това наистина е нормалният метод за комуникация на изчислителите?

И как тогава успяват да останат емоционални същества? Четох някъде, че всяко същество, способно да приема информация на равнище отделни байтове, ще се окаже емоционално студено — поне според нашите възприятия. Прекалено голяма разлика в темпото бихме имали…

— Много интересно програмно решение… — каза влечугоидът, махайки лапата си от пулта. При това компютърът не се съживи — екраните продължаваха да тлеят мъждиво, и дори индикаторът на хард диска угасна.

— Какво решение?

— Навигационната система. За такава слаба машина подобна точност и бързодействие са великолепни. Това човешка разработка ли е?

— Да, разбира се.

— Вие сте много способни — съобщи влечугоидът покровителствено.

— Смяташе да изчисляваш координатите за джампа.

— Работя по въпроса.

— И същевременно говориш с мен?

— Това са различни равнища на съзнанието, Пьотър. Вътрешно и външно съзнание. На едното равнище тече обработката на големи масиви от информация. На другото — активна материална дейност.

— И двете равнища работят паралелно?

— Когато е необходимо — като сега — да. Ако се намирам вкъщи, в гнездото, е по-добре да се изключи външното съзнание. Ако съм лишен от достъп до информация, се изключва вътрешното съзнание.

— А кое от съзнанията ти е главно?

— Безсмислен въпрос — отсече влечугоидът.

Но аз не мирясах:

— Кое от двете се е развило по-рано, Карел? Вътрешното или външното съзнание?

— Ксенобиолог ли си?

— Не, но ми е интересно.

— Вътрешното. Външното е изработено изкуствено. — Изглеждаше, че изчислителят отговаря с голяма неохота.

И нищо чудно. Той отново ми даде информация за своята родина — това, което всяка от расите криеше. Опитах се да си представя света, в който е възникнала такава форма на живот. Свят, където не е необходимо да се бориш с врагове, да намираш храна, да се укриваш от лошото време, да създаваш оръдия на труда. Свят, в който оцеляването е зависело от скоростта и точността на обработка на информационните потоци.

Нещо невъобразимо.

Природата не създава уродливи форми на живот. Всяко същество е идеално в своята екологична ниша. Крехките и огромни хиксоиди са крале на горещите и безветрени степи на Сириус. Мишките-алари са родени в хълмистите равнини на Фомалхаут и са се развивали в лабиринтите на дълбоки дупки, за тях е било важно да са дребни и подвижни.

Каква планета може да е изкарала от небитието изчислителите? Свят с пръстен, подобен на сатурновия, свят, където е трябвало да се обработва и обменя информация, и при това именно в електронна форма…

— Приключих с изчисленията — каза влечугоидът. Стори ми се, че ме гледа с ирония. Сякаш беше разбрал за какво си мисля.

— Хайде да проверим.

Изчислителят издаде тихо скрибуцане. Не осъзнах веднага, че това е смях.

— Пьотър, взех от компютъра ти всичко. Намерих идеалната глисада и най-удобния космодрум. Взех под внимание онези гравитационни фактори и движения на звездите, за които хората просто не знаят. Проверих ресурсите на кораба.

Той сложи лапи върху пулта, индикаторът на хард диска заблещука.

— Никога не си имал толкова идеален курс.

Основният екран потрепна и на него се появи навигационна таблица. Компютърът изрече с неуместна гордост:

— Изчислението на джампа приключи. Очаквам нареждания.

Съпроводен от подигравателния поглед на изчислителя, аз избрах в менюто „подробности“.

— Джамп Земя-Земя — съобщи компютърът. — Допустимо отклонение — една милионна от процента.

— Устройва ли те? — попита изчислителят.

И още как. Една стотна беше добър резултат, една хилядна — рядък късмет и гаранция за успешен джамп.

— Приготви се — казах аз, сядайки в креслото. И неволно си пожелах изчислителят все пак да е сбъркал някъде.

Разбира се, това не се случи.

 

 

Джамп — и половин час за съживяване на кораба. Похапнах, а влечугоидът категорично отказа да опита човешка храна. Не можех и да очаквам друго — в космоса няма същества с еднакъв метаболизъм.

Вторият джамп ни отведе при Земята.

Дори не се наложи да паля поредното фенерче — излязохме в обикновеното пространство над дневната страна, и планетата плуваше над кораба като гигантски прожектор. Много, много близо — аз дори се уплаших. Преди компютърът да се съживи, гравитацията на Земята можеше да ни привлече по неизчислена траектория.

Но опасенията ми бяха напразни. Совалката излезе от джампа на нормална, стабилна орбита. Погледнах изчислителя, който съскаше и потрепваше, отърсвайки се от джампа, исках дори да го попитам дали това е било замислено от него. Но не го попитах.

— Доволен ли си от изчисленията, Пьотър? — попита влечугоидът.

— Прекрасен джамп — признах аз. — Аз… никога не бих успял да разчета така траекторията.

Изчислителят издаде цъкащ звук.

— Това не е никак лесно, Пьотър. Аз отдавна тренирам подобни изчисления. Предвидихме всеки развой на събитията… дори този, при който би ми се наложило да пилотирам кораба сам.

— От толкова отдавна ли се готвите? — попитах небрежно аз.

— Три години човешко време.

Мълчах. Цивилизацията на изчислителите е изгубила няколко години, за да се добере до Земята. Сериозна игра играят…

— Пьотър, трябва да разбереш, че ние искаме само добро — и за вашата, и за нашата цивилизация. Четири изчислителя пожертваха живота си, за да прикрият проникването ми на твоя кораб. Това… това е страшно много! Расата ни не е многобройна!

Той вече беше свикнал с безтегловността — прехвърли се ловко от джампъра на пода, впивайки ноктите си в мекото покритие, седна в краката ми. Повтори, вдигайки глава към мен:

— Ние искаме само добро, Пьотър!

— За хиксоидите е добра колективната евтаназия. За коод-делдите — канибализмът. Как можете да решавате вместо нас?

— Изучихме историята ви! Вашето общество, мечти, религии, идеали. Отхвърлихме случайните фактори и отделихме основните. Сега ще ви направим предложение, на което не можете да откажете.

Махнах с ръка. Добре, нека да го прави. В края на краищата, не аз решавам. Половин час след кацането главите ще ги болят президенти, експерти по извънземните и генерали от силите за космическа безопасност…

Включих основния предавател и изпратих позивни сигнали. Изминаха десет секунди, преди да ми отговорят — на руски, но с лек английски акцент. Очевидно вече бяха разчели кода на позивните и бяха разбрали с кого си имат работа.

— Орбитален контрол, виждам ви.

— „Трансаеро“, борд трийсет и шест — осемнайсет. Връщам се от Хикси, Сириус.

Пауза.

— Хубава траектория. Как беше полетът?

— Прекрасно. — Чаках търпеливо. Совалката вече беше взета под прицел от радарите, а може би не само от радарите — кой знае кое от митовете за СКОБ, Силите за космическа безопасност, беше лъжа и кое — истина. Смешно е да се мисли, че десетките спътници и няколкото орбитални станции са способни да окажат съпротива на кораб на извънземни. Но всички си плащат данъка за СКОБ, без никой да се възмущава. Разправят, че даже отървалите се от всякакви данъци руски бизнесмени плащат анонимни пожертвования.

Винаги сме се страхували от небето. Това е в човешката кръв — страх пред безкрайната пустота, в която плува Земята. Хората са готови да ядат боклуци и да се лекуват в рушащи се болници, само и само да знаят, че над тях, в безкрайното небе, кръжат няколко железни песъчинки с рентгенови лазери…

— „Трансаеро“, всичко е наред. Предаваме те на руснаците.

— Всичко хубаво, СКОБ.

Дежурният офицер не успя да отговори или не сметна за нужно. Вместо него се появи друг глас:

— „Трансаеро“, добре дошъл. Тук е ЦУП.

— Привет, Земя — казах аз, гледайки белезникавосинята равнина над главата си. Летяхме над Африка — връзката се осъществяваше или през руски кораб, или през някой от щатските ретранслатори. Сега си сътрудничим много добре… няма как иначе.

— Хубаво се движиш — одобри невидимият оператор. — Значи така… Казвам се Максим, аз ще те водя до космодрума. Ще се приземиш на Свободния.

— На Байконур не може ли? — Погледнах накриво навигационния екран, където вече се въртеше глобус, покрит с мрежата на моята орбита. Като че ли траекторията позволяваше.

— Байконур е зает. И двете писти. Ако много се напънем, можем да те насочим към Саратовска — резервна, но какъв е смисълът?

— Добре, Земя. — Нямаше смисъл да споря. Стараят се да не ни приземяват в Китай, освен ако не е необходимо, все пак излишни данъци в хазната на чужда държава. А резервната писта близо до Саратов — бъдещият космодрум „Юрий Гагарин“ — още не беше довършена както трябва. Аз не съм кацал там нито веднъж, но момчетата са ми разказвали.

— Имаш двайсет и пет минути за почивка. Сега излизаш от зоната на връзка, ще те поемем отново в апогея, над Аляска, и веднага ще започнем спирането.

— Всичко ли е наред с кораба? — поинтересувах се аз. Телеметрията започва да се предава от борда автоматично и операторите знаят много по-добре дали „птичката“ е издържала джампа.

— Всичко е наред — успокои ме Максим. — Почивай си. Трийсет секунди до края на сеанса.

— Нося подарък… — промърморих аз, поглеждайки накриво изчислителя.

Операторът се засмя тихо:

— Е, надявам се, че не си без товар. Компанията ни затрупа със запитвания, очевидно договорът…

Гласът прекъсна рязко, като отрязан с нож. Автоматиката беше следила отслабващия сигнал до последния момент, а после просто бе прекъснала връзката. При желание можех да се свържа със СКОБ — техните станции покриваха целия хоризонт, но защо да го правя…

— Не този подарък имах предвид — казах в пустотата. Погледнах изчислителя: — Готви се за шумотевица, Карел. Скоро такива неща ще станат, че…

— Не бива — изрече бързо влечугоидът. — Това не е нужно. Мисията ми не предвижда общуване с официални лица!

— Така ли? — засмях се аз. Поклатих глава. — А ти на какво се надяваше, изчислителю?

— Карел, а не „изчислителю“! — Влечугоидът заклати глава. — Думата „изчислител“ е оскърбителна, Пьотър!

— Защо? Това не е наша измислица, всички извънземни ви наричат така.

— А вас ви наричат превозвачи. — Влечугоидът ме посочи с късата си лапа. — Пьотър, тясната специализация е клеймо. Спасение за слабите раси, но и проклятие! Този, който не може да излезе от рамките, наложени от природата, винаги ще бъде слуга!

— Извинявай. — Аз наистина се смутих. — Добре… Карел. Както кажеш. Но така или иначе трябва да съобщя за теб на Земята.

Влечугоидът сякаш се замисли.

— Имаме десет и половина земни денонощия — съобщи той най-накрая. — През този период расите трябва да изпълнят хаджа.

— Какво?

— Хадж. Поклонение. Подвиг. Служене. Многопластово понятие, което е трудно да се преведе еднозначно.

Той говореше бързо-бързо, сякаш нервничеше:

— Пьотър, вече обясних — трябва да се срещна с Андрей Хрумов. Ти можеш да присъстваш на разговора. Ще разбереш. Официалните канали са твърде бавни!

— Разбира се, че са бавни! Но откъде да знам какво искаш в действителност? Може да са те пратили да убиеш дядо!

— Не! Ние не убиваме! Никога! — Изчислителят дори потрепери при това предположение. — Пьотър, ти ми позволи да управлявам кораба и всичко мина добре. Довери ми се още веднъж!

— Това е просто невъзможно.

— Защо?

— „Черната кутия“, например. Всички разговори на борда са записани. Ще ги прослушат и ще разберат, че не съм летял сам.

— Ще променя записите — изрече небрежно изчислителят. Понечих да му обясня, че това е невъзможно — микрофонът е на стоманена тел, скрита в херметично затворен контейнер, просто не може да се управлява отвън… И се сепнах.

А защо отвън? Тънката лапичка ще легне върху бронята… и моторът ще оживее. Бобините ще се размотаят. Всички наши разговори ще се изтрият, ще се добавят невинни звуци и междуметия — скучаещ пилот си говори сам.

Сигурно изчислителят може да го направи.

— А умееш ли да се правиш на невидим? — Дори не иронизирах. Просто си спомних за процедурата на оглед и контрол. Рентгеновите „вратички“, топлинните детектори, сканиранията на ретината и останалите неща, с които посрещат на космодрума рейсовете от други светове.

Дори изчислителят да е с размерите на котенце, пак не мога да го промъкна през контрола.

— Невидим? Не. Но ще минем през контрола.

Поклатих глава.

— Пьотър, расата ми се готви три години за тази мисия. Всичко ще бъде наред!

Кой знае защо ми се искаше да му вярвам…

— Карел, не…

— Няма да навредя!

— Не. Това е престъпление, разбираш ли? Дори и да не лъжеш, ще ме предадат на трибунал.

— Победителите не ги съдят, Пьотър. — Изчислителят се отблъсна от джампъра, доплува плавно до мен, приземи се върху коленете ми. Повдигна муцунка към лицето ми и повтори умолително: — Повярвай… повярвай ми. Сега ти решаваш съдбата на Галактиката.

Чак заклатих глава.

— Тези думи…

— Това е истината! Пьотър, ако откажеш, след месец Земята няма да я има! Няма да я има… и моята планета!