Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (19)

Глава 3

Вечерта ме завари върху леден блок, на двайсет километра от санаториума и на половин километър от брега. Съблякох се гол и сложих дрехите под себе си. Продължавах да не усещам студа, но така ми беше някак по-спокойно.

Странно усещане. Пълна нереалност на случващото се. Раната на хълбока ми почти беше заздравяла, само при докосване на новата розова кожа усещах някакъв гъдел. Наоколо — белотата на водата, ледовете, обезцветеното небе. Като в картините на Рокуел Кент. Но на подобни пейзажи е хубаво да се любуваш, когато си седиш вкъщи, на топло. Или поне не докато наблюдаваш разтопяването на снежинките върху голата ти кожа.

Куалкуа ме защитаваше от студа по-надеждно от която и да е шуба. Но имаше странични ефекти.

Въздъхнах, вдигайки от леда току-що уловената риба. Да се направим на гъвкави.

На вид рибата наподобяваше морски костур. Червеникави люспи, покриващи половин килограм месо.

Откъснах перките и се заех с вечерята си. Суровото месо беше безвкусно, но все пак не толкова неприятно, колкото бях очаквал. Да беше тук Данилов, нали разправяше, че обича японската кухня…

Някъде в стомаха ми куалкуа щеше да получи своята порция храна. Самият аз предпочитах да погладувам, но симбионтът, борил се шест часа със студа, беше на друго мнение.

Още.

— Свърши — казах аз, оставяйки встрани жалките рибени останки.

Не.

— Не мога.

Аз мога.

Сложих длан върху рибата и се извърнах. Пръстите ми леко помръдваха, но не исках да гледам какво става.

Ето сега вече свърши.

Под дланта ми беше останала само опашката на рибата. Преглътнах, борейки се с повдигането. Всичко, което е естествено, не е отвратително. Изстрелях с пръст опашката встрани, погледнах дланта си. Не се виждаше нищо подозрително. Интересно, а дали мога да ям през петата?

Сигурно мога.

Събрах шепа сняг от леда и затрупах трапезата си.

— Куалкуа, а какво да правя сега?

Аз не взимам подобни решения и не давам съвети.

Може би това е за добро. Иначе няма да успея и да се огледам, и вече ще съм станал ходещо убежище за чуждия разум. Куалкуа се занимава само с едно нещо — осигурява оцеляването ми. И се справя прекрасно — предполагам, че бих могъл да прекарам остатъка от живота си в лов на риба и в хващане на тен върху снега.

Проблемът ми е как да намеря приложение на подарения ми живот.

Добре, да поразсъждаваме спокойно. Колкото и отвратително да изглежда снежната пустиня — в нея трябва да има живот. Мога да се храня с каквото и да е, дори… стоп, не бива да мисля за това. Това е същият този Кръгъл континент, на който се намира градът Служене, космодрумите, уютните топли къщи, шахтите и заводите, горите и полята. Трябва просто да се добера до тях.

— Да плуваме към брега.

Добре. По пътя ще половуваме риба.

Преглътнах.

Добре. Няма какво да капризнича.

— Ще половуваме — съгласих се.

 

 

Вървях край брега през цялата нощ. Не знам дали по вина на куалкуа, или нервите ми бяха обтегнати, но не ми се спеше. От небето се сипеше тих, спокоен сняг, от време на време се налагаше да изтръсквам втвърдилата се риза. По тялото ми понякога преминаваха кратки конвулсии и от кожата се посипваха ледени корички. Тъмнина… Планетата на геометрите няма естествен спътник, а чудесното им звездно небе, пречещо на навигацията и позволяващо да се работи нощем, беше останало някъде далече…

Значи сте избягали, геометри. Скрили сте се от онези, на които сте искали да наложите Дружба. Преместили сте цялата си планетна система, заедно със слънцето Майчица, заедно с планетите на малките и гъвкавите приятели. И не сте мирясали. Желанието да се твори добро е неизкоренимо.

Но защо то винаги приема такива форми?

Нали ние също бихме могли да тръгнем по този път. Нима той би довел до рационален, изряден и фалшив рай? Та нали всичко наоколо ми е познато. Всичко е влизало в арсенала на утопичните мечти за бъдещето. Чистички градове, небрежен аскетизъм на живота, наставници, мъдро водещи все повече и повече поколения към щастието, приятелство с други раси — всичко това е било и наша мечта.

Така ли бихме приключили? Мрежа от лагери за отхвърлените, въоръжени до зъби мирни кораби, неоспорими авторитети в Световния съвет и взаимна отговорност, принуждаваща приятелите на Ник да го конвоират до санаториума? Или геометрите просто са допуснали грешка, кривнали са от пътя, някога са нарушили с нещо собствените си принципи? Например, когато са започнали бактериологична война в средновековието, избивайки — убеден съм в това — армиите на феодалите, а после, подарявайки на света лекарството против чумата, мирно и сигурно са взели властта в ръцете си. Заемайки мястото на светците. Вероятно по-рано геометрите са имали някакви култове, вярвания…

А може би няма друг път? Или откровената циничност на Конклава, или пътя на геометрите, но в красива обвивка?

Избирай, Петя Хрумов. Избирай, планета Земя. На чия страна ще застанеш, когато идеите на приятелството се натъкнат на свода от закони на Конклава?

Две сили. Дядо, колко се надяваше ти да възникне такава ситуация. Но ще ни се удаде ли да се възползваме от нея? Или Конклавът ще ни попилее като възможни съюзници на геометрите? Или геометрите с лекота ще направят обичайното за тях — ще ни доведат до средновековие, за да ни наложат собствената си етика?

И дали ще успеят да се сражават като равни с равни срещу Конклава? С бойните кораби на аларите, с плазмените същества от расата торп — малобройни, но способни да обитават короните на звездите, с неизброимите пълчища хиксоиди и даенло, с интелектуалната мощ на изчислителите?

Глупости. Разбира се, че ще могат. Макар и в тяхната система да има само три обитаеми планети. Те са умни. Технологията им — не тази, която е на повърхността, а истинската, въплътена в корабите и транспортните кабини, е много напреднала. И най-важното — обществото им е напълно монолитно. Да, има концлагери, но те са полупразни. Един-два процента опозиция — това е нищо. А и нали дори тези нещастни, заети с безсмислена работа каторжници са предани на Родината. И не биха се поколебали да сменят лопатите с оръжие.

Цивилизацията на геометрите не може да се превземе със сила. Цялата им планетна система е космически кораб, способен да маневрира, да се изплъзва от преследване, да атакува. Принципът, чрез който се придвижват в пространството, е неизвестен, но превъзхожда достъпното за Конклава. Каквито и чудовищни сили да хвърли Конклава срещу геометрите, те ще успеят да се изплъзнат. А после ще се върнат. Защото тази раса, точно като хората, не умее да отстъпва. Ще отгледат регресори за работа на Земята и регресори, способни да влязат в кожата на изчислителите, и регресори, приличащи на хиксоидите.

И Конклавът, изпълнен с обиди и взаимна омраза, ще рухне. Силните ще отстъпят, ще преминат в глуха отбрана. Слабите ще възприемат идеите на приятелството.

Бях абсолютно сигурен в това.

Може би там, откъдето са дошли геометрите, съществува сила, която ги е уплашила. Но Конклавът не става за тази роля…

Спрях и се заслушах. Счу ми се звук някъде отпред — далечен пукот, наподобяващ изстрел…

Не, сигурно ми се е счуло.

Аз също фиксирах звука.

Далече ли е, куалкуа?

Не повече от пет километра напред по бреговата линия.

Благодаря.

Поколебах се и попитах:

Всичките ми мисли ли четеш?

Да.

Какво мислиш за съотношението на силите? Способни ли са геометрите да победят Конклава?

Вероятно да.

Това не те ли плаши?

Не. Ние няма да загубим в никой от случаите.

Ако ви е все едно, защо участвате в заговора против силните?

Ние? Участвам аз. Предишният ми симбионт-алар пожела това и преминах в теб. Нямам нищо общо с другите особи от моята раса.

Добре си живеят те. Спокойно. Телата на симбионтите могат да загиват, цели цивилизации могат да се унищожават взаимно — куалкуа само ще гледат любопитно през чужди погледи. Разбира се, те са смъртни и някой плазмен заряд може да ме изпепели заедно с пропилата се в тялото ми амеба.

Но какво е това насилствена смърт за раса, която не познава естествената смърт? Безкрайно делящи се, пътешестващи от тяло в тяло? За куалкуа гибелта може да е ужасна трагедия или нищо незначеща дреболия. По-скоро второто. Ненапразно те „работят“ напълно спокойно в бойните глави на ракетите…

Добре си живеят…

Продължих нататък. Звукът можеше да се окаже просто разпукване на някой леден блок. Но може би пред мен имаше населено място. Рудник, рибарско селище, пристанище… или още един концлагер.

Добре. Ще видим. Пет километра — до сутринта ще пристигна.

* * *

След два часа лежах, зарит до шията в снега, и се взирах в полумрака, предхождащ изгрева. Снегът ми помагаше, блестеше, правеше съоръженията пред мен отчетливи — като апликации върху бял лист хартия.

Кула. Петдесет метра висока, трийсет метра в диаметър. Вече започваха да се появяват отблясъци по стъклата на прозорците. През едно или две от тях се процеждаше слаба светлина. За рудник или техническа сграда прозорците бяха прекалено много. По-скоро бих сметнал зданието за жилищен блок… между другото, с напълно прилична дори за Земята архитектура. Някаква фалическа бетонна конструкция, стърчаща от замръзналата почва.

Впрочем кулата не беше най-интересното от построените на брега съоръжения. По-нататък проблясваха два стъклени купола — под тях се разпознаваше зеленината на дървета. Куполите и кулата бяха свързани с прозрачни тръби-коридори. По-надалече се виждаше и група ниски постройки.

Някакво селище. Нещо от рода на обиталище за дългосрочни смени на миньори или сондьори. Та нали геометрите трябва да имат нефт? Някога бях видял по телевизията селище на канадски работници от газодобива в Сибир, в онзи район, който Русия даде под аренда за деветдесет и девет години. Несъмнено имаше сходство! А освен това дядо има пълен шкаф с албуми с фантастична живопис, много обичах да ги прелиствам като малък. Преди половин век, когато са се опитвали да строят комунизма, са рисували много подобни пейзажи. Задължително — градини под куполи, прозрачни свързващи коридори… топли тоалетни. А над цялото това великолепие безсилно свисти снежна буря…

Засмях се тихо. Жалко, че на никой от художниците от онази епоха не им е хрумнало да добавят към този романтичен чертеж гол човек, криещ се зад преспите. Човек, бягащ от концлагер.

Добре, достатъчно съм изпитвал силите на куалкуа. Напред. Да щурмуваме местните нефтени находища. Дори в тези прозрачни куполи можех да се скрия надеждно, да се сгрея и да похапна. А ако проникна в сградата…

Използвайки последните минути от сумрака преди изгрева, аз се затичах напред. Ризата ми беше сива, но сега беше вледенена и покрита със сняг. Върху косите ми също имаше сняг. Ако нямаха външна сигнализация, щях да съм почти невидим за случаен поглед през прозореца. А ако имаха… това можеше да се провери само по един начин…

По пътя към кулата пресякох няколко отъпкани пътеки. Трасета за ски? Следи от транспорт с колела? Място за разходка на гъвкавите приятели?

… Ако геометрите наистина умееха да правят нещо, то беше да не оставят боклук. Стои си здание насред тундрата и никакви следи от това откъде се е появило, както и никакви признаци, че е обитаемо. На никой и през ум не му минава да хвърли през прозореца огризка или да забрави при строителството няколко бетонни блока. Педанти. Колкото и да е смешно, ако геометрите завладеят Земята, техните порядки няма да се харесат най-вече в Русия. Въпреки традицията на утопичните мечти…

Обиколих зданието в лек тръс. Намерих три врати, но нито една не реагира на докосването ми. Лошо. Оставаха още куполът и ниските съоръжения встрани. Първо притичах до купола — прекалено примамливо зеленееха дърветата, надеждно скрити от студа. Когато вече бях близо до него, се обърнах и погледнах още веднъж кулата.

По дяволите!

По рождение ли съм толкова умен или е от студа?

Разузнавач! Агент на Земята! Всестранно развит представител на човечеството!

Пътеката от следите ми се виждаше напълно ясно. Тръгваше от преспите, обикаляше кулата и водеше към купола. Достатъчно беше слънцето да изгрее и появата ми щеше да престане да бъде тайна. Трудно е да не се заинтересува човек кой ли е бягал през нощта бос в снега. А ако освен това са съобщили и за бягството на пациент от най-близкия санаториум…

Тихичко се завайках, съобразявайки какво съм направил.

Поне да не бях тичал около кулата! Сякаш се подигравах на обитателите, сякаш си просех преследването!

Сега вече беше късно да си скубя косите и да се разкайвам. Подложих дланта си и улових една снежинка. Може би снегът ще затрупа следите ми? Слаба надежда, но нали трябваше да се утеша по някакъв начин…

Първо изследвах участъка от купола, от който излизаше тунелът, водещ към кулата. Земната логика подсказваше, че при началото на тунела трябва да има врата.

Не, все пак не съм си вкъщи.

Диаметърът на купола беше половин километър. Потичах покрай стъклената стена, неволно заглеждайки се в тъмните силуети на дърветата. Топло е там, топло… И мога да се почувствам човек, а не кукла на конци… Дървета, хълмчета, храсталак. Зад стъклото се крие много удобна горичка… И то не безжизнена — ето, сред гъсталака се мярка синкава светлина… Нима тук също няма вход? Напълно изолирано от външния свят селище? Може би кулата е построена над нефтен сондажен отвор или шахта и обитателите й нямат нужда да излизат навън?

Сега се стараех да оставям по-малко следи и тичах плътно до купола. Тук, на края на натрупаните от вятъра преспи и сняг следите ми не би трябвало да са толкова незабележими.

А наоколо ставаше все по-светло и по-светло. На небето не бяха останали почти никакви облаци, Майчицата скоро щеше да се появи… Виж ти, как съм свикнал с думата на геометрите… Време е да се махам. Ще ловя риба в морето и ще засищам куалкуа, ще вървя или ще плувам покрай брега.

Спрях да бягам и закрачих. Не, куполът нямаше никакви врати. Затова пък на десетина метра от него снежната равнина се нарушаваше от неочаквана пряспа с правилна кубична форма. Вятърът не може да направи такова нещо.

Наложи ми се дълго да чистя снега. Но не се учудих, когато открих под ледената кора гладка пластмаса. Някаква будка с височина половин човешки ръст. Нима прилежните строители все пак са допуснали брак в работата си?

Прекарах длан по пластмасата, опитвайки се да намеря ключалка и да я активирам. Хайде! Давай!

Скобата на ръчката за вратата се появи неочаквано. Натъкнах се на нея с изпънатите си пръсти и неволно усетих как пластмасовата стена потрепна. Аха! С нов прилив на енергия започнах да разгребвам снега, и скоро се появи малка вратичка. Отвори се лесно, след няколко дърпания. Пантите не бяха замръзнали — от вътрешността на будката прииждаше влажна топлина. Протегнах ръка — точно така. Нямаше под. Някъде долу шумеше вода.

При цялата любов на геометрите към интелектуалните заключалки, не бяха сложили такава на люка за канализацията.

Сега имах три възможности за по-нататъшни действия. Какво беше онова, което дядо казваше за тройката? Най-удобното за човешкото съзнание число? И така, можех да продължа търсенето на нормален вход. Можех да си тръгна. Или да се хвърля смело в течащата вода.

Първите два варианта изглеждаха по-разумни, но бяха успели да ми омръзнат.

Спуснах краката си в пустотата. Затворих вратичката след себе си, балансирайки върху тънкия парапет. Водата не беше далече, плясъкът идваше от съвсем близо.

Скочих, представяйки си много ясно тялото си, набито на остър кол, стърчащ от бурния поток…

Оказа се, че водата е топла. Обикновена морска вода. Солена. Вече обичайна за мен. Течението ме подхвана и ме понесе по някаква тънка тъмна тръба. Пространството над водата беше съвсем малко, едва можех да си подам главата.

Водопровод с вода, идваща от морето!

Плюейки, изплувайки и потапяйки се, аз ненаситно гълтах въздух. Течението ме носеше някъде под купола. А сега вариантите бяха неизброимо много. Решетки, перки, системи за охлаждане на реактори, затворени резервоари.

Не! Това не беше възможно. Геометрите се отнасят много грижовно към живота. Ако вратичката не е блокирана и няма никакви предупредителни надписи и защитни решетки — значи на някой, паднал в тунела, не може да се случи нищо страшно!

Разбира се, това бяха доста произволни предположения. Но ми помогнаха да се държа през минутата, в която течението ме носеше. После пред мен заблещука слаба светлина, течението отслабна и аз започнах да закачам дъното с краката си. Водата ме завъртя за последен път и ме изхвърли върху малка метална решетка, която играеше ролята на под. От тавана светеха не особено силно някакви лампи. Изправих се, със закъснение усещайки страх.

Малка кръгла зала. Подът бе надупчен като сито, тук-там върху решетката лежаха водорасли и буци пръст. Прииждащата през тръбата вода бучеше, разплискваше се и падаше надолу.

Браво на геометрите. Аз съм на някакво ниво на филтрационната им станция. Отсят заедно с останалия боклук.

Залитайки, тръгнах към единствената врата, която водеше вън от залата. Ако не се отвори — значи съм голям дръвник. Ако се отвори — значи съм дръвник-късметлия.

Оказах се късметлия. Вратата се отвори, а зад нея имаше тясна шахта с монтирани в стената скоби. На пода — буци пръст и изгнили клонки. Без да се замислям, започнах да се катеря. След три метра над мен се оказа метален люк. Е?

Люкът поддаде на натиска ми и се отвори. Върху мен се посипа малко от същата смес, която покриваше пода на шахтата. Отгоре изходът беше небрежно замаскиран с почва.

Хванах се за краищата на отвора и се измъкнах навън. Огледах се, сякаш в момента бях способен да бягам или да се бия. Легнах по очи. Над мен имаше клони на дървета, още по-нагоре беше покривът на купола, а над него — бледият изгрев.

Успях. Проникнах в селището на геометрите.

А дали за добро или за лошо — още не знаех.

 

 

Двайсетина минути просто лежах и се наслаждавах на покоя. Постепенно започнах да усещам бодежи в кожата, чувствителността й се връщаше — куалкуа сваляше защитния режим.

Трябва да похапна. Преди всичко трябва да възстановя силите на симбионта, а после да си почивам… Мисълта беше неочаквана и аз настръхнах. А може би куалкуа все пак влияе на съзнанието ми?

Не, все пак май не. Не усещах никакво насилие. По-скоро същата загриженост, която изпитвах на Земята, когато трябваше да храня кучето. А куалкуа и не претендираше за повече.

Забавно е да разсъждаваш за някой извънземен, да се опитваш да разбереш дали в действията му има коварство и предателство, когато той чете всяка твоя мисъл. С това не просто трябва да свикнеш, трябва да приемеш това положение на нещата, да се довериш.

Когато няма никакъв контрол над ситуацията, остава единствено безсилието. Ние го наричаме доверие и се успокояваме…

Станах. Огледах се. Шахтата на водопровода ме беше довела в центъра на купола. Тук разстоянието до прозрачния таван беше седемдесет метра и дърветата растяха напълно свободно. Нещо хвойново, според земните представи. Само че иглите на боровете имаха половинметрова дължина и стеблото бе гладко, като на бреза.

Затворих люка и го посипах с пръст и нападали клонки. Приведен, побягнах из гората. Загубилата твърдостта си мокра риза беше притиснала тялото ми като компрес. Трябваше да я оставя на решетката на филтъра. Или да я заровя в снега. Така или иначе от дрехата нямаше никаква полза.

Стъкленият купол над главата ми позволяваше да се ориентирам добре. Доста бързо достигнах до стената — тук дърветата бяха други, по-ниски. Ех, ако знаех имената им, паметта на Ример би ми подсказала дали мога да се подкрепя с плодовете… Тръгнах покрай стената към тунела. Ситуацията се повтаряше, само че този път вървях в обратна посока и от обратната страна на купола. Някъде тук бях забелязал светлина…

Вече почти се беше разсъмнало и това много ми пречеше. И все пак забелязах лилавото сияние. Разтворих храстите и тръгнах към светлината, вече знаейки какво ще видя.

Транспортна кабина. Нормална, с терминал до вратата. Влизай и се пренасяй през пространството. Само дето управляващата система няма да ми се подчини. И не само това, ами и ще вдигне тревога.

Потупах с длан топлата пластмаса и продължих нататък, към тунела.

Разбира се, не знам много за Родината. Но вече бях на много места: космодрума, работното място на Таг, ресторанта, общежитието, банята, магазина, Световния съвет, в интерната, в „санаториума“-концлагер. Дядо навярно би изказал няколко мъдри мисли по повод на този разрез на обществото на геометрите. Аз не бързах да правя изводи. И все пак този остъклен жилищен комплекс ми напомняше за нещо. Много очевидно. Да вземем например транспортната кабина в гората — нейното разположение не можеше да се обясни с никакви логически доводи. Значи трябва да оставя логиката настрана.

Да се монтира сложен механизъм в горски парк — това означава, че се подчертава неговата естественост, обичайност.

Целта е да свикнеш с него…

Изобщо не се учудих, когато в края на тунела, над широката врата, видях надпис: „Бяло море“.

Интернатът, в който бяха изпратили наставника Пер, за да „изкупва вината си“.

Ама че работа.

Приседнах върху каменната плоча, с която беше покрит подът на тунела, и се опитах да обмисля ситуацията. Не биваше да се бавя, и все пак…

Навярно дядо беше прав. Отново всичко се сведе до три варианта.

Случайност.

Геометрите ме контролират по някакъв начин и с някаква цел са ме довели именно в интерната „Бяло море“.

Местата за „излежаване на наказанието“ за нас не са избрани случайно. Именно интернат и санаториум, разположени в съседство. Макар аз да не го знаех, на Пер този факт със сигурност му е бил известен. Добротата на геометрите е своеобразна. Наставникът Пер наистина е опечален от факта на моето „умопомрачение“ — сега, след като първоначалната ми ярост беше отминала, аз разбирах това. И да знае, че на петдесетина километра… стотина килокрачки, както би се изразил той, броди с лопата и кирка неговият бивш най-добър възпитаник — това е сериозен удар по психиката му.

Виж ти! Само това ми трябваше — да оплаквам съдбата на наставника Пер!

Станах и нелепо оправих мръсната си мокра риза. Как ли ще реагират децата на геометрите при появата на непознат мъж с риза и къси гащета, с обрасли с брада бузи и зъл вид?

Колкото и да е странно, най-вероятно биха донесли стол и чаша горещ чай и биха изтичали да търсят лекаря.

Наставниците умеят да възпитават. Само че от резултатите ме побиват тръпки.

Побутнах леко вратата — тя се отвори веднага. Никакви заключалки.

Фоайето беше издържано в съвсем различен стил от този на „Светлината на Майчицата“. Беше огромно, заемаше целия първи етаж. И всичко беше бяло, блещукащо. Неравни стени и таван с начупени плоскости. Създаваше се впечатлението, че се намираш в ледена пещера. Лампи също не се виждаха, самите плоскости на тавана леко блещукаха. Красиво. Но за какво е необходим такъв интериор, нали геометрите не правят нищо току-така? Покрай стената — меки кръгли кресла, тапицирани с бяла тъкан, на пода — дебел килим. Пристъпих плахо, страхувайки се, че ще го изцапам. А после ще се наложи децата да го чистят, в рамките на подготовката-за-труд.

Влязох и притворих вратата. Заслушах се. Тишина. Няма никой. Да можех да намеря схемата на етажите и да изясня къде живеят наставниците. Ще нахлуя при Пер и ще му кажа мрачно: „Имаш дълг към мен, сигурно още пътува с камилите.“ Ох, няма да ме разбере. Няма да оцени казармения хумор.

От фоайето тръгваха две стълбища — едното нагоре, другото надолу. Значи тук има и подземни етажи? Заподозрях, че някои от вратите може и да са асансьори, но не исках да се напъхвам там. Веднага разпознах в три от вратите изходите от кулата — тези, които неуспешно се бях опитвал да отворя съвсем наскоро.

Добре поне, че няма никаква охрана.

Стоп! На вратата на „Светлината на Майчицата“ имаше дневален!

Обърнах се, утешавайки се с надеждата, че не принуждават децата да дежурят нощем.

Но се оказа, че все пак има дежурен. В нишата до вратата, под огромен блестящ харпун, висящ на кука. Момчето беше голямо колкото харпуна. Сега то спеше спокойно, излегнало се на пода.

Поклатих глава. Навярно има някакъв висш педагогически смисъл в тези вахти до незаключени врати. Възпитаване на чувство за отговорност, чувство на гордост за своя интернат, за неговия символ. А и не им се налага да дежурят често, във всеки интернат има стотици възпитаници. Да… И все пак на мен ми изглеждаше значително по-правилен сънят на момчето.

Ако беше по-голям, нямаше да се сдържа. Щях да сваля от куката свещения харпун и да го скрия зад някое кресло, в най-добрите традиции на курсантските времена. Какво по-достойно може да има от това да опошлиш остарелите символи? Но момчето беше на девет годинки, не повече. Постоях и погледах как се усмихва в съня си. Искаше ми се да го погаля по главата, но той със сигурност би се събудил от неочакваната ласка. Така че отидох тихичко, на пръсти, до стълбата и започнах да се изкачвам.

Къде може да си, наставнико Пер?

Трябва да те видя. Да те погледна в очите. Да ти задам няколко въпроса.

Време е Ник Ример и любимият му наставник да поговорят откровено.

Бях избрал правилното стълбище, тук имаше жилищни етажи. Без колебание отминах втория и третия етаж — там вратите бяха прекалено нагъсто, това бяха стаи на възпитаници.

На четвъртия етаж спрях.

Кръглата стълбищна площадка беше малко по-широка от долните. И лампите светеха по-ярко. И вратите бяха само шест. Напълно възможно беше наставниците да живеят тук.

Бих изследвал и горните етажи. По добре е да се действа, след като ситуацията е оценена напълно. Но погледът ми се спря на парче бяла тъкан, прикрепено небрежно към една от вратите.

Бяла папийонка.

Същата като тази, която се бе опитала да сложи на шията ми Кати.

Сърцето ми се разтуптя в гърдите, дланите ми се изпотиха.

Бойна трансформация?

Не отговорих на куалкуа. Приближих се до вратата и докоснах папийонката. Същата или много подобна. Откачих я от карфицата и я закрепих грижливо на шията си. Жалко, че нямаше огледало. Интересно би било да видя как ще се съчетаят голите крака, мръсната риза и бялата папийонка.

Почуках на вратата.

— Влизай, Ник — изрече тихо наставник Пер. — Разблокирано е.

Докоснах вратата и тя се плъзна встрани.

— Добро утро, наставник Пер — казах аз, влизайки.

 

 

Тук, в „Бяло море“, стаята на Пер беше значително по-голяма. Трапецовидна форма, и цялото пространство при вратите запълнено от някакви простички уреди. Пружини, тежести, ръкохватки. Не беше трудно да се досетя, че това са спортни тренажори. Бяха ги вдигали и преместили към вратата, но още не бяха успели да ги изнесат. Навярно предишният обитател се е отнасял много сериозно към физическата подготовка.

— Минавай, Ник. Сядай.

Наставник Пер не ме погледна. Седеше с гръб към мен и наблюдаваше екрана, показващ фоайето, където спокойно спеше момчето-дежурен.

Креслата бяха далече, а не ми се искаше да сядам на неоправеното легло. Затова се настаних на седалката на един от тренажорите, подозрително наподобяващ велосипед. Ех, не ми е било писано да се прославя като велик изобретател, геометрите сами са успели да изобретят велосипеда.

— Защо са тези вахти до вратите, Пер? — попитах аз. — Децата трябва да спят нощем.

— Децата трябва да се научат на отговорност. И на първо място — на отговорност за другите. Това момче, уви, засега е далече от идеала.

Наставник Пер се обърна в креслото си. Изгледа ме внимателно. Разбира се, той вече ме беше видял — на екрана, и в погледа му нямаше любопитство.

— Много си преживял, Ник — каза той. — Ще ми позволиш ли да продължа да те наричам Ник?

— Защо не?

Наставникът въздъхна:

— Защото ти изобщо не си Ник Ример. Не си моят възпитаник.

Невъзможно е шмекерът да се победи в честна игра. Невъзможно е да се проникне тайно в цивилизация от шпиони.

— Откъде е този извод, наставнико?

— От твоите реакции, момче. Ти се държеше почти като Ник… като имаме предвид амнезията, разбира се. Не се досетих веднага да отворя архивите на операция „Сянка“. Едва след всичко това… когато дойдох на себе си. Ник не би ме ударил, момче. Той би могъл да ме нагруби, да се разплаче, да излезе, да спре да ми говори. Но нищо повече. А за жителите на Сянката това е напълно нормална реакция. Символичен удар, знак на презрение.

— Не само за жителите на Сянката…

Значи геометрите бягаха от друга хуманоидна раса? От хора, способни да постъпват като мен?

— Може би, момче. Ядрото е голямо…

Те са дошли от центъра на Галактиката. Разбира се! Небе, пламтящо от звезди!

— Как да те наричам?

— Пьотър.

— Пьор? — Наставникът се обърка.

— Пьотър — изрекох аз, стараейки се да изговарям колкото се може по-ясно буквите. В техния език „т“ беше съвсем меко, почти неуловимо. Оказа се много трудно да се превежда от руски на езика на Родината.

— Петер… — произнесе Пер, напомняйки ми за Елза от „Луфтханза“. Господи! А това беше преди по-малко от две седмици! Космодрумът на Хикси, халбата бира в бара… — Петер, кажи, Ник Ример жив ли е?

— Мъртъв е.

— Ти ли го уби?

— Не. Струва ми се, че той е бил добър човек, Пер. Не бих могъл да го убия.

— А лош можеш ли да убиеш?

— Мога — признах си аз. — Сега вече мога.

Наставникът извърна поглед. Погледна към пода, където стояха два още неразопаковани сака. Сигурно някъде в тях бяха снимките, които украсяваха стената в предишната му стая.

— Ти наистина приличаш на него… — прошепна Пер. — Но дори Ник не би могъл да се справи с гъвкавите… и да се добере гол до интерната.

Налегна ме някаква тъга. Всичко беше безнадеждно. Можех да геройствам колкото си искам, да се сражавам с пришълците и да пердаша отрепките на човешкия род. Но не можех да излъжа цял един свят.

— Какво ме очаква, Пер?

— Не санаториум, естествено. Санаториумът е за хора, пък макар и лоши.

— И все пак?

— Ние трябва да разберем кой си ти — информира ме сухо Пер. — Как си успял да ни догониш. Как си заменил Ник.

Засмях се:

— Да се разбере някоя цивилизация е значително по-лесно, отколкото някой отделен човек. А аз и това не успях. Вие сте като криво огледало. Всичко си е на мястото, а се отразява пълна уродливост.

— Така е от твоята гледна точка, Петер. — Наставникът небрежно отпусна ръка върху активатора на терминала. — Възнамеряваш ли да се съпротивляваш на ареста, Петер?

— Не знам.

— По-добре не опитвай.

Той продължаваше да ме наблюдава упорито.

— Знаеш ли какво ще направя сега?

— Ще извикаш тук отряд регресори.

Наставникът се засмя. После стана сериозен и изрече преднамерено на глас:

— Контрол на средата. Двучасов снеговалеж на територията на интерната. Разпореждане на наставник Пер. Цел — урок по лошо време.

Аз мълчах.

— Знаеш ли защо искам да залича следите ти?

— За да не се тревожат децата.

— Правилно, Петер. Ти понякога се държиш почти като човек… Разбира се, отпечатъците на босите крака върху снега са нещо страхотно. Нещо, което ще възбуди въображението на по-големите деца и ще даде храна за страшни приказки на по-малките. Но не и в случай, че наблизо има санаториум за тежко болни. Аз някак ще успея да потичам бос по снега. Когато преместят санаториума някъде далече-далече… и следите няма да предизвикат лоши мисли. Нека децата си спомнят легендите за ледените хора, да се поровят в книгите по история, да започнат да се закаляват…

— Наставнико Пер — казах аз. — Ти също ме изумяваш. Държиш се като човек. Но когато иззад следствието се покажат причините, те смърдят като мърша.

— Кой си ти, че да ни съдиш?

— Човек.

— Ти си чужд човек. Регресор на Сянката.

Едва сега чувството за безизходица ме напусна. Геометрите също грешат.

— Не, наставнико Пер. Вие толкова се страхувате от враговете, останали зад гърба ви, че не гледате напред. Тук, на края на Галактиката, има една планета на име Земя. И на нея живеят хора — същите като вас. Само че виждат света по друг начин.

Той мълчеше, обмисляйки думите ми.

— Ако говориш истината, толкова по-добре за Родината — каза най-накрая. — Светът на Сянката се оказа по-силен от нас. Но той е уникален. Възможни са идентични линии на еволюцията, но крайните резултати от развитието са различни. Кажи, Петер, вашата раса по-силна ли е от нас?

— Не — признах си честно аз.

— А вашите приятели? Аларите и кои там още?

— Те дори не са ни приятели — казах аз. — Другари по съдба, може би. Ние не сме идеални.

— Тогава…

— За разлика от вас ние съзнаваме, че сме пълни с недостатъци.

Пер вдигна ръце:

— Стоп! Спри, Петер! Проявяваш готовност за сътрудничество, оценявам това. Но нека да оставим признанията за Световния съвет.

— Няма да има признания — казах аз уморено. — Наставнико, нямам намерение да се отчитам пред вашия свят.

— Това агресия ли е? — попита Пер много спокойно. Надигна се от креслото — уморено, подпирайки се на страничната облегалка.

— Каква ти агресия! — отвърнах аз яростно. — Колко още възнамерявате да сте вкопчени в идеите си? Приятелство — не-приятелство… Никой на света не се нуждае от вашата любов! Вие влязохте в нашия свят, а ние надникнахме във вашия. Аз надникнах! Тук не ми харесва, но нямам намерение да взривявам енергостанциите ви или да ви превъзпитавам. Живейте! Жал ми е за това хлапе, което е стояло цяла нощ под древния харпун и едва на разсъмване е рискувало да заспи. Жал ми е за Кати, която не рискува да каже нито дума в защита на любимия си! Жал ми е за Таг и Ган, които отведоха приятеля си в санаториума! Но това е ваше дете, това са ваши мъже и жени. Живейте! Ще си отида оттук, наставнико. Ще отвлека кораб, аз съм способен на това, не се съмнявай, и ще си отида. Но ако понесете приятелството си към нас — ще се върна.

— Нима твоят свят ще отхвърли приятелството? — попита сухо Пер. — Любовта към всичко живо, реда и увереността?

— Няма да ги отхвърли — признах си аз. — И точно затова няма да ви позволя да се доберете до Земята.

— Вземаш решение от името на цялата раса?

— Да.

— А имаш ли право на това?

— Не по-малко, отколкото Риг Вонящия, когато е отровил света ви.

Трябваше да се убедя, че знае. И се убедих, виждайки омразата в очите на наставника.

— Ти си регресор на Сянката — каза Пер. — Ти излъга. Няма да си отидеш. Защита — старт!

Тъкмо се изправях от тренажора. Нямах намерение да пребивам наставника, исках само да си тръгна. Та дори и да се наложи да минавам по същия път, през водопровода…

Но въздухът около мен се сгъсти и стисна тялото ми с невидими ръце. Застинах като муха, в кехлибар.

— Нима си мислиш, че мога да повярвам на не-приятел? — попита уморено Пер. — Знаех, че ще дойдеш тук. Въпреки разказа на гъвкавите, въпреки здравия разум. Ник би дошъл… ако е в човешките възможности. А в теб има прекалено много от Ник.

Не можех да отговоря. Пространството около мен беше станало като гума, еластично и тежко. Не беше по силите ми да се помръдна от мястото си.

— През цялата нощ гълтах стимулатори и гледах през прозореца — продължи Пер. — Гъвкавите се срамуват от поражението и лъжат за гибелта ти, повтарях си. Съветът не иска да признае опасността и те смята за откачил регресор. Но аз разбрах, макар и със закъснение, но разбрах. Ти си пришълец в облика на Ник. Ти си не-приятел. И когато те видях да тичаш около сградата, не се учудих. Когато проникна в градината, не се учудих…

Не беше по силите ми да отроня нито дума.

— Ще остана тук, в „Бяло море“. В интерната на края на света. Моя е вината, че Ник Ример е попаднал в ръцете ви. Но ти, не-приятелю, ще разкажеш на Съвета всичко, което знаеш…

Да се намеся ли?

Да, куалкуа. Да!

Нима силовото поле не е преграда за моя симбионт?

— Ще те изследват, Петер — каза Пер, сякаш плюейки. — Ти…

Нещо стана. Лицето му потрепна, придобивайки странно глуповато изражение. Неприятна гледка — спретнат старец, от устата на който текат лиги…

— Защита — не старт — каза Пер. — Защитата да се изключи… Защитата да се махне…

Гласът му беше монотонен и вял. Не неговата воля движеше устните му…

Гуменото желе около мен изчезна. Тръгнах безмълвно към Пер. Лицето на наставника започна да побледнява.

— Не искам да те наранявам — казах аз. — Не се бой. Ще си тръгна.

По челото на наставника изби пот. Устните му се размърдаха:

— Сянката…

— Аз дойдох от Земята — казах. — Успокой се…

— Сянката… — В погледа му имаше само омраза и ужас. — Аз… аз…

Той падна назад.

— Куалкуа! — извиках и се хвърлих към Пер.

Не съм аз. Слаби съдове. Мозъчен кръвоизлив.

Подхванах тялото на наставника. Той ме гледаше с безсилна тъга.

— Не умирай! — извиках аз. — Не бива! Живейте, не ви желая злото!

Очите на наставника започнаха да се затварят.

Не съм аз.

Наставникът на Ник Ример умираше в ръцете ми.

Гледах затварящите се очи. Пер беше умрял от страх. Страх от непознатата за мен сила, страх от Сянката, накарала геометрите да се спасяват с бягство. Умираше, страдайки не заради собствената си смърт, а заради осъзнаването на факта, че регресорът на Сянката ще остане да живее в Родината в облика на Ник Ример. Така че в крайна сметка го бях убил аз. Също толкова сигурно, колкото ако бях забил нож в сърцето му.

— Не ви желая злото! — извиках. — Не!

Колко си приличат погледите на мъртвите! Очите на наставник Пер станаха също толкова пусти и спокойни, като на извратения Клей, убит от гъвкавия приятел.

— Не исках… — повторих, оставяйки тялото на Пер на пода. — Не исках…

Той престана да мисли.

Приближих се към прозореца. Трудно беше да откъсна поглед от мъртвото тяло, и все пак погледнах студената тундра. Валеше снегът, поръчан от наставник Пер. Прикриваше следите ми. Сигурно Майчицата вече се бе вдигнала над хоризонта. Но тук продължаваше да е нощ. Прекалено плътни бяха оловните облаци, появили се неизвестно откъде. Урок по лошо време ли, наставник Пер?

Някога, много отдавна, на планетата Земя, седях в едно заведение със своето момиче. А на съседната маса някаква пияна жена постоянно повтаряше на кавалера си: „Да купиш цветя на жена си… цветя… Цветята могат да покрият всичко. Дори гроба.“

Не, снегът е по-добър от цветята.

Той наистина ще покрие всичко.