Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (17)

Глава 1

Килията е съвсем малка. Четири на четири крачки. При аларите беше по-просторно.

А и половината място се заема от леглото.

Дори да се разхождам е невъзможно. Ставам, обръщам се, пристъпвам от крак на крак… Отново лягам. Наистина, казват, че това ще е за кратко. Решението няма да се вземе от Световния съвет. Та нали това е дребна работа. Решението ще се вземе от наставника Пер. Бързо и справедливо. Другите наставници ще потвърдят или отменят присъдата.

И ще ми съобщят резултата.

Смешното е, че всичко това се нарича покаяние на наставника.

Формално погледнато аз не съм виновен. Просто съм лошо възпитан.

На стената има екран, но той не работи. Няма терминал.

Четири на четири крачки, а ако не се върви върху леглото — две на четири.

Но казват, че няма да е за дълго…

Екранът светна, докато се търкалях в леглото, гледайки в сивия таван с един-единствен слабо светещ плафон. Колко предвидливо, дори в интерната има съвсем надежден затвор. Само че се нарича изолатор…

— Виновен съм за неудачното възпитание на Ник Ример…

Погледнах накриво екрана и забелязах, че наставникът Пер наистина изглеждаше нещастен. Както ми обясниха, предаването щеше да се гледа от всички наставници в Родината. Те ще извлекат полезни уроци от разказа на Пер…

— Няма нищо по-страшно от възпитаник, вдигнал ръка срещу наставника си… — произнесе Пер полушепнешком. — Каква може да бъде следващата му постъпка? Да унижи жена? Да удари дете?

— Лъжеш, говедо — казах равнодушно на екрана.

Но Пер не ме слушаше. Или поне в момента. Намирах отмъстително удоволствие само в това, че по-късно той ще гледа записа. Със сигурност ме снимаха.

— Според лекарите Ник Ример страда от психична регресия, предизвикана от амнезия — продължаваше Пер. — Той се е върнал към емоционалните реакции на децата. Но и това не ме оправдава. То означава, че прекалено късно съм коригирал онези ненормални страни на неговата личност, които са довели до бедата. Импулсивност, нетърпимост, самоувереност…

Засмях се. Може би сега ще започнат да дават децата си в интернати още по-рано?

— Моля да бъда наказан — изрече Пер. — Наказанието да бъде… общопланетарно порицание. Моля да се прояви снизходителност към ученика ми… да бъде прехвърлен на санаторен режим с неопределена продължителност.

— Заменям санаториума срещу порицанието — казах аз. — Фарисей…

На екрана наставникът наведе глава. Чакаше.

— Решението е взето — обади се женски глас. — Наставник Пер, работата ви е оценена като незадоволителна. Дава ви се възможност да изкупите вината си чрез работа в интерната „Бяло море“.

— Благодаря — прошепна Пер.

— Възпитаник Ник Ример, поведението ви е оценено като асоциално и опасно. Предписан ви е санаторен режим за неопределен срок без право на преразглеждане на решението. Имате право да кажете мнението си, ще бъдете чут.

Започваше да става забавно.

— Не ви ли се струва, че всички вие не сте прави? — попитах аз.

— Обществото не може да греши.

— И защо?

— Грешките са отклонение на личността от законите на обществото. По определение обществото не може да допуска грешки.

У мен се появи подозрението, че говоря с машина.

— А ако изходните определения са неправилни?

— Изводът за неправилното функциониране на системата може да бъде направен само при излизането от нейните рамки. Вие се намирате в обществото, Ник Ример.

— Намирам се в затвор — отговорих аз.

— Всичко ли казахте?

Замислих се за момент.

— Да, абсолютно всичко.

— Решението е взето и доведено до всеобщо сведение.

Екранът угасна.

Колко бързо и печално завърши кариерата ми на наставник!

Чаках десет минути, а след това, решавайки, че скоро няма да дойдат за мен, се настаних по-удобно и се опитах да заспя. Разбира се, вратата незабавно се отвори.

За мен бяха дошли Ган и Таг.

Или беше прието конвойните мисии да се възлагат на приятелите на престъпника, или никой от наставниците не искаше да си цапа ръцете с мен.

— Ример, ставай — каза Ган. Държеше оръжие — малък сребрист пистолет.

— Как се казва това нещо? — попитах аз, докато се изправях.

Ган не беше на себе си. Изживяваше всичко много трудно. Само че ми изглеждаше неестествено да го съжалявам, като се има предвид положението, в която бях.

— Това е мускулен релаксатор, Ример. Използва се в медицината при състояние на конвулсии. Предизвиква временно изключване на мускулатурата.

— Колко удобно, а? — усмихнах се аз. — Знаеш ли, на моя кораб също нямаше оръжия. Изпепелих корабите на не-приятелите със съвсем мирни средства…

— Ример, ти си болен. Хората отдавна нямат необходимост от оръжия.

— Разбира се. При такова количество мирна техника…

Минах покрай тях и излязох в коридора. Таг и Ган отстъпиха и се озоваха зад гърба ми.

— Ример, върви напред, ние ще ти показваме посоката.

— Вече забрави името ми ли, Ган?

— Ник, недей — помоли Таг. — Нали разбираш, че правата ти са ограничени?

— Да, предполагам. Накъде да вървя?

— Към изхода. И към транспортната кабина.

Болницата, в която се намираше изолаторът, беше пуста. Минахме покрай прозрачните стени на залите с грижливо оправени легла, покрай огромната, блестяща бяла операционна, излязохме в общия коридор и тръгнахме към изхода. Под медната камбана на изхода стоеше същото онова момче. То ме изгледа с почти свещен ужас.

Горкият Лоти, колко ли продължава безумната ти вахта на входа на интерната?

— Ри… Ник, обещай, че няма да се опитваш да избягаш.

— Това пък защо?

— Не искам да плаша децата с оръжието.

— Добре — съгласих се аз. — Скрий го.

— Мога да го извадя бързо — съобщи Ган.

В този момент започнах да се кикотя. Какво, те да не играят и досега на регресори?

Така и напуснахме „Светлината на Майчицата“ — трима приятели, единият весел, а другите двама все още чудейки се какво е смешно…

 

 

Беше ми малко тъжно, че Кати така и не се появи. Беше ми приятно, че не се появи Пер. Някъде в началото на дърветата се обърнах и погледнах сградата на интерната. Стори ми се, че зад мигновено потъмнелия прозорец на четвъртия етаж се мярна фигурата на наставника. Какво пък, няма да се прощаваме.

Обратният път към кабината ми се стори по-кратък. Вече се стъмваше, Таг и Ган се стараеха да се държат близо до мен, нервничеха. Ами да, а ако изведнъж се шмугна в храсталака и се скрия, после ще има да плаша децата нощем, огласяйки мирния парк с вопли и звуци от шамари…

„Шамар“ е хубава дума. Нещо съдържателно и обидно.

— Ник… — изрече неуверено Таг зад гърба ми. — Ник, чуваш ли ме?

— Да.

— Ще се опитаме да повдигнем въпроса за преразглеждане на решението. След година или две. Ако оздравяването ти потръгне добре.

— Какво е това санаториум, Таг?

— Място, където лекуват асоциалните наклонности.

— А как ги лекуват?

— Не знам, Ник.

— Санаториумът само един за цялата Родина ли е?

— Не, разбира се.

— Значи асоциалните са много?

Те мълчаха дълго. После Ган каза:

— Не знаем, Ник. Не е прието да се обсъжда това.

— Добре си живеете, момчета.

Изглежда, някой от тях въздъхна.

— Не беше прав, Ник — каза Таг. — Постъпи много неправилно. Отвратително.

— Ще имам време да си променя мнението. Или да го затвърдя. Ще ме посещавате ли?

— Не знам дали това е възможно — призна Таг.

— Добре, ако искате — ще научите. Ще успеете ли да ме намерите?

— Санаториумът ти се казва „Свеж вятър“. Ще го запомним.

— Приятно име — съгласих се аз.

През дърветата се мярна бледа светлина. Кабината сияеше, пластмасата блестеше, през нея преминаваха бледолилави избухвания.

— Като малки обичахме да идваме тук — казах аз. — Криехме се в храстите и гледахме тази светлина. И си мечтаехме, че някой ще дойде в интерната и ще можем да си побъбрим с него. Да сложим главиците си под нежната му длан. Или пък може би родителите ни ще поискат да ни посетят. Макар че това би било напълно нереално събитие.

Зад гърба ми настана тишина.

— Спомни ли си? — попита Таг.

— Не, момчета. Просто знам, че е било така.

— Защо?

— Защото съм болен, асоциален тип.

Спрях до кабината и се полюбувах за момент на преливането на цветовете. Попитах:

— Е, в коя кабина в „Свеж вятър“?

— Там има само една кабина. — Таг се засмя и добави неловко: — Няма да можеш да използваш терминала. Отнети са ти социалните права.

— Тогава действай.

Той отиде при кабината, докосна активатора. Вратите се отвориха.

— Няма ли да си вземем довиждане? — попитах аз.

Момчетата мълчаха.

— Поздравете Кати от мен — казах аз. — Кажете й, че съжалявам, че се е получило така, но не бих могъл да постъпя по друг начин.

— Но защо, Ник, защо? — възкликна Таг с мъка в гласа.

— Защото подлеците трябва да бъдат шамаросвани. Независимо от последствията.

Вече беше съвсем тъмно и не видях лицата им. Влязох в кабината и вдигнах ръка за довиждане.

Еднопосочен преход. Санаториум „Свеж Вятър“.

— Давай, тенекия — промърморих аз.

Последва избухване под краката ми и тъмнината извън кабината леко се разсея.

Бях пристигнал.

 

 

… Наименованието на санаториума не беше напразно. Вятърът тук беше свеж. Дори прекалено свеж.

Стоях до глезени в снега. Ледената суграшица разсичаше лицето ми. Облеклото ми не беше особено подходящо, но можех само да се радвам, че не бях по шорти и риза с къси ръкави.

Цилиндърът на транспортната кабина изглежда беше единственият признак на цивилизацията в това безкрайно снежно поле. Небето беше забулено в сива мъгла, едва-едва светлееща на запад под последните лъчи на Майчицата. Обърнах се наляво, после надясно, в мигновена паника, че всичко е било замислено точно така. Самотна кабина насред снежна пустиня. И „социалните права“ са отнети.

Впрочем те с нищо не биха ми помогнали. Оказа се, че на кабината изобщо няма терминал. Еднопосочно пътуване.

Направих крачка и още една, усещайки как в обувките ми влиза сух ронлив сняг. Паднах на колене.

— Какво е това… — прошепнах. Толкова нелепо и безнадеждно! — Подлеци!

И видях верига от редки огньове на хоризонта.

Значи тук имаше живот…

Там се виждаха някакви вишки или кули. Доста далече. Дали да вървя към тях?

Огледах още веднъж правилния кръг на огньовете. Изглежда ограждаха нещо.

Или транспортната кабина, или…

На около двеста крачки, полузасипани от снега — ето защо не ги бях видял — се редяха някакви невзрачни сгради.

— А ето го и санаториумът — казах на глас, ловейки с уста снежните късчета. — Дойде време за почивка, Ники…

Ходенето по снега беше трудно. И преди всичко обидно. Пред очите ми все още бяха градските улици, алеите на интерната. Тялото ми още помнеше лятната топлина. А тук сякаш беше обратната страна на света.

Студ и нощ.

Благодаря, наставнико.

Най-накрая се дотътрих до сградите — грапави стени, тъмни прозорци, плоски покриви, украсени с преспи и ледени кори. Но снегът пред вратите беше отъпкан и това бе обнадеждаващо.

Е…

Нямах възможност за избор и се приближих към най-близката врата. Докоснах я с длан — никакъв ефект. Побутнах я — нямаше начин да се отваря навън, при такива снеговалежи това е просто невъзможно, на сутринта човек няма да може да излезе… Интересно, откъде знам това?

Впрочем няма значение. Сега какво, да замръзвам ли? Да бягам от сграда на сграда?

Ритнах вратата, забарабаних с юмруци по нея, без да усещам болка в измръзналите си пръсти. Измина не по-малко от минута, преди да се чуе изщракване и вратата да се плъзне в стената.

Просторно преддверие. Ослепителни лампи под тавана. Кубичен решетъчен предмет до вратата — веднага усетих прииждащата от него топлина.

И набит възрастен човек, който ми бе отворил вратата.

Той беше плешив и смъкналата се на тила му плетена шапка разкриваше някакви изсъхнали лишеи, покрили главата му. Мънички, светлосини, пронизващи очи. Мургаво и скулесто лице. Беше облечен в някакви широки, безформени мръсносиви дрехи.

— Пристигна ли? — поинтересува се мъжът.

Значи са ме очаквали. И са ме оставили да дойда от кабината дотук сам, прекрасно разбирайки, че може просто да не забележа постройките.

Пристъпих напред, побутвайки мъжа. Той мълчаливо отстъпи.

Седнах пред куба на нагревателя и протегнах вдървените си ръце към топлината. Студът бавно напускаше тялото ми.

След кратко забавяне мъжът затвори вратата. Стоеше, без да ме пришпорва.

Свалих обувките и изтръсках влезлия вътре сняг. Тънките бели чорапи бяха станали кафяви и мокри, но не ми достигна смелост да ги сваля. Седнах по-удобно и протегнах краката си към топлината.

— Тук ли ще се нанесеш? — попита тихо мъжът.

— Ще видим — промърморих, без да се обръщам.

Мъжът изсумтя — изглежда, поведението ми му хареса.

— Аз съм Агард. Агард Тараи.

— Ник Ример — отговорих аз.

Той почака още минута, преди да попита:

— Е, какво, ще тръгваме ли?

— Струва ми се, че цял живот слушам все „ще тръгваме ли“. Почакай малко.

Обух се, размърдах пръстите на краката си. Леко ме наболяваха, но бяха запазили чувствителността си.

— Измръзна ли?

— Не.

Изправих се и огледах Агард. Той беше толкова грозноват, че предизвикваше симпатия.

— А ако не бях видял сградите, Агард Тараи?

— Гъвкавите приятели щяха да те спасят.

— И от тях ли има тук?

— Тук е точно като за тях. — Агард се усмихна, оголвайки редките си жълти зъби. — Тук условията са почти като на Външната планета, само дето снегът е повече. Но това им харесва.

Огледах още веднъж преддверието, този път по-внимателно и спокойно. По протежение на стената, на груба дървена стойка, бяха закрепени десет лопати. Най-обикновени, като във времената на крепостната ера. Половината от тях изглежда се използваха редовно, с полирани дръжки и блестящи наточени остриета.

— Аз единайсетият ли съм? — попитах.

Агард проследи погледа ми и кимна.

— Умник… Да, имаме голям недостиг на хора. Никого не изпращат в „Свеж вятър“.

Тръгнах към вътрешната врата — тя поне беше полуотворена.

— Дръж се! — подхвърли подире ми Агард.

Изглежда това беше искрен съвет…

Подсъзнателно очаквах нещо, напомнящо интерната или моето общежитие. Коридори, стълби, стаи…

Но пред мен се виждаше едно-единствено помещение. Дървени стени, зацапани и изписани с разни надписи. Прозорците — в режим на пълна непрозрачност. На тавана светеха най-много половината от лампите, около един от блещукащите плафони се виждаше влажно петно. Какво, да не би покривът да тече?

Обстановката се оказа подходяща за интериора. Покрай стените имаше няколко нагревателя. Редица метални кревати на два етажа, голяма олющена маса, а около нея — десетина столове и едно кресло. В креслото седеше младеж, малко по-възрастен от мен. С бледо лице и дълги светли коси, в някакво пищно яркорозово екипче. Изглеждаше като случаен пришълец тук. Когато ме видя, младежът стисна плътно устните си, но все пак махна с ръка, канейки ме да вляза.

Столовете вече бяха заети. Плъзнах поглед по лицата, отбелязвайки, че повечето обитатели на санаториума са млади. Освен Агард, който ме последва бавно от преддверието, имаше само още един възрастен човек. Силен, висок, с умно лице. Облечен с тънък прилепнал екип от сребриста тъкан, под който се открояваха релефно мускулите му. Седеше някак встрани… преднамерено встрани.

Приближих се към тях. Тъй като нямаше свободни столове, забавих крачка, но всички мълчаха. Тогава приседнах на края на масата, отмествайки встрани металната чаша, пълна с гореща, пареща течност.

— Отракан, а? — каза светлокосият младеж с леко осъдителен тон. — Как се казваш?

— Ник Ример — отговорих аз.

Младежът отпи от чашата си, усмихна се блажено. В стаята се носеше лек мирис на алкохол. Удивително, не беше ли забранен в санаториума?

— Замръзна ли?

— Малко.

— Сгрей се.

Той ми подаде чашата си. Поколебах се за секунда, но никой не бързаше да ми я подаде, а не ми се ставаше.

Взех си чиста чаша от пластмасовия поднос и я напълних с черпака от голямата тенджера. Отпих.

Течността беше гореща и сладка, с доста голям процент алкохол. По тялото ми се плъзна топлина.

Младежът продължаваше да стои с протегната чаша. Сви рамене и я допи сам.

— И защо си в санаториума, Ник?

— Пресякох неправилно улицата.

— Ник, всички тук сме свои хора — произнесе с упрек младежът. — Хайде, разказвай.

— Предполагам, че знаете. Шамаросах наставника си.

— Така ли? — учуди се престорено младежът. — Това не е хубаво…

Разиграваше се някакъв фарс. Всички освен този блед миловиден тип мълчаха, някои ме разглеждаха, други извръщаха поглед. Възрастният здравеняк гледаше пръстите си, изучавайки ги с любопитството на току-що прогледнал слепец.

— Не е хубаво да биеш наставника си! — повтори младежът. — Как така, Ник?

— Наложи се.

Отпиха още веднъж от горещия алкохол.

— Всичко е наред с него — обади се неочаквано иззад гърба ми Агард. — Клей, с него всичко е наред.

Той изобщо не се обръщаше към младежа. Както и предполагах.

Здравенякът откъсна за миг поглед от дланите си и изгледа неодобрително Агард.

— Никой не те пита. Ела тук, Ник.

Оставих чашата и се приближих към него.

— Казвам се Клей Гартер. Точно по този начин, без никакви съкращения. Ще трябва да запомниш първо това.

Той продължаваше да не благоволява да ме погледне.

— Ние тук си имаме свой живот, Ник. Сложен, труден. Всички ние тук сме… болни. Лекуваме се. Кое е най-доброто лекарство, Ник?

— Трудът.

— Правилно. Запомни това на второ място. Казаха, че си контузен. Това е добре. Ще свикнеш по-лесно.

Затраях си. Той ми харесваше все по-малко и по-малко. И чувството беше взаимно.

— Ще заемеш втория етаж на което искаш легло — каза Клей. — Отбоят ни вече мина, а режимът трябва да се спазва.

Погледнах редицата легла и попитах:

— А защо на горния ред? Долният зает ли е?

— За теб — да.

Общо взето ми беше все едно къде ще спя. И не полюбопитствах защо режимът е задължителен за мен, при положение, че никой не се готви да ляга. Приближих се към редицата от легла, свалих сакото си и го хвърлих на първия попаднал ми креват.

— Върни се — каза тихо Клей. — Още не съм приключил разговора. А без разрешение не бива да си тръгваш. Това също трябва да го запомниш.

— На трето място?

Той най-накрая ме погледна — внимателно, оценяващо.

— Да.

— Още нещо?

Клей се изправи. Беше с глава по-висок от мен. И възрастта му едва ли се беше отразила на физическата му форма.

— Не е хубаво да биеш възрастен наставник — каза той. — Аз също съм наставник. Би ли могъл да ме удариш?

— Без причина — не.

Клей разпери ръце.

— Вярно. Не бива да се вършат лоши постъпки без причина. Но и да е с причина — добре си помисли. Загря ли?

Кимнах.

— Надникни през тази врата — предложи Клей.

Съпроводен от погледите на десетината души, аз безмълвно се приближих до вратата. Отворих я — за разлика от външната врата, тук ключалката ми се подчини.

Това беше санитарният блок. Пет тоалетни чинии, а срещу тях — пет кабини с душове.

— Да започнем лечението — каза Клей. — Санитарният блок трябва да се приведе в ред. Тоалетните чинии трябва да блестят. Ако се разтърсиш добре, ще намериш четка и прах. Ако не намериш, ще измислиш нещо.

— Струва ми се, че за тази работа си има определен ред — казах аз.

— Има си. И днес е твоят ден.

Забавих се с отговора. Тук си имаха свой живот и свои закони. Може би новаците бяха длъжни да мият тоалетните чинии и да спят на втория етаж.

Но на мен тези закони не ми харесваха.

Затворих вратата.

— Клей Гартер, струва ми се, че грешиш — предположих.

— А може би ти грешиш? И то много сериозно?

— Може би — съгласих се аз. — Но това са си мои грешки.

Клей тръгна към мен. Без да бърза.

— Кли, та той е регресор! Знае подли прийоми! — извика с тънък глас светлокосият младеж. — Кли, да не те нарани!

Клей не реагира. Дори се усмихна. Може би наставниците също знаят разни прийоми? Или по-скоро той е сигурен, че амнезията ме е лишила от навиците ми…

Не успях да реагирам на удара. Видях го и разбрах, че ще ме уцели в челюстта, но тялото ми беше прекалено вяло, отпуснато от топлината.

Светът се разлюля и аз полетях към стената. Ударих тила си в нея и пред очите ми притъмня. Ръката ми попадна върху горещата решетка на нагревателя и болката ме накара да дойда на себе си. Тръснах глава и се изправих до стената. От разбитите ми устни течеше кръв.

— Започваме лечението — каза Клей. — И така, да спориш със старшия по барака, още повече, ако е наставник — това е лошо…

— Ти отдавна не си наставник! — извика изведнъж Агард. — Остави момчето, Клей!

Той млъкна, когато Гартер погледна за кратко към него. Изглежда веднага съжали за намесата си. Но тя ми придаде сили. Даде ми по-здрава опора, отколкото стената зад гърба ми.

Значи аз не съм прав?

— Разкайваш ли се? — попита Клей, приближавайки се към мен.

— Не — пошепнах аз.

— Момче, лошо ти се пише — изрече той със съчувствие.

… Нещо се променяше. Нещо ставаше с мен. Цветовете ставаха по-ярки, звуците — оглушително високи. Дишането на хората се чуваше като гръм. Движенията на Клей изглеждаха бавни и тромави. Сърцето ми застина за миг и после затуптя в умопомрачителен, отчаян ритъм. Туп-туп, туп-туп-туп… Вече бях на границата, отделяща ме от страшния и примамлив момент… мигът, след който нещо ще се случи. Тогава, когато ме държаха Таг и Ган — устоях.

Но сега не.

Клей скочи, протегнал ръце към гърлото ми. Отместих се и му се изплъзнах. Тялото ми живееше свой живот, аз само следях случващото се, онемял, парализиран наблюдател, на име… на име…

Старшият по барака се вряза в стената, тръсна глава и се обърна. Но аз вече бях до него. Без да бързам, чакайки Клей да замахне отчаяно, осъзнал, че ловецът и жертвата вече са си сменили местата.

Не се бой, не се бой — зашептя в главата ми невидим хор. Познато, почти като управляващите системи, но това беше нещо съвсем друго, съвсем… зная, спомням си…

Улових носещата се към мен ръка — беше не по-трудно, отколкото да хвана носена от вятъра клонка. И хрущенето, когато костите на бившия наставник се счупиха под пръстите ми, беше също така дървено и в него нямаше нищо страшно.

Той закрещя, но в него имаше прекалено много сила и воля, в този възрастен як човек, решил да ме учи как се живее. Ритник в долната част на корема — силен и точен.

Не усещах болка.

Болката е за другите.

Отсега нататък.

Още веднъж прегънах ръката му — в рамото. Това е слаба става, а болката от разкъсващите се мускули е доста по-силна, отколкото от счупената кост.

Бойна трансформация…

Докато стоях над поваления Клей Гартер, към мен се хвърлиха трима. Останалите не се намесиха. Оказаха се по-далновидни.

По удар за всеки. Повече не е необходимо. В корема, в нервните центрове. Не знам къде да удрям, но ръцете ми знаят. Във възлите на парасимпатиковата нервна система, в центровете, които след секунда ще се взривят от нетърпима болка. Три тела, гърчещи се на пода.

Искам още!

Това ми харесва!

— Не-приятел!

Гласът на светлокосия тип е тънък и писклив. Той е успял да изскочи в преддверието и да се върне с лопата. Държи я неумело — изглежда, трудовата терапия не е задължителна за всички в санаториума…

Подложих ръка и спрях блестящото острие с китката си. Ризата ми се скъса, прерязана от острата стомана.

На драскотината върху кожата ми се появи капка кръв.

Хванах младежа за лицето с лявата си ръка, раздирайки кожата от поруменелите му бузи, и го захвърлих към редицата легла. Той вряза главата си в една от металните стойки и застина.

Връщане в режим на мимикрия…

— Благодаря, куалкуа — прошепнах аз на извънземното, пропило тялото ми — тяло на човек от Земята.

Болка. Тежест. Главата ми сякаш ще се пръсне.

В нея има малко земетресение. Пропастта, отсичаща миналото ми, се преобръща, на мястото й започва да расте планина.

Колко боли…

Прекалено много думи. Нови думи. Прекалено много спомени.

Аз не съм Ники Ример!

Аз съм Пьотър Хрумов!

Концлагерът може да се нарече санаториум, но нима това ще промени нещо?

— По местата, нищожества! — изхриптях.

Хората веднага наставаха от масата. Тръгнаха към леглата си, към съмнителната обичайност на отредените им места. Дори тримата, опитали се да помогнат на Клей, се затътриха по-надалече от мен.

— Вдигнете го!

Двамина послушно вдигнаха бившия наставник на едно от леглата.

— Има ли… лекар? — попитах аз вече по-тихо. Един от затворниците нерешително вдигна ръка. — Заеми се… с него.

Седнах до стената и закрих лицето си с ръце.

Прекалено много нови думи. Прекалено бърз преход. Дядо, училището, академията, фирмата, Хикси, изчислителят, Данилов, аларите…

Та аз ги убивах наистина!

— Всичко трябва да изглежда достоверно — каза командващият на червено-виолетовата флота на аларите. — Ще се биеш и ще ни убиваш. Ние също ще се постараем да те убием. Но шансовете ти са огромни. Никой от нас няма да е с брониран екип. Десантниците ще бъдат махнати от борда на флагмана. Ще ти се наложи да минеш през групи от пилоти и техници. Те не владеят прийомите на ръкопашния бой.

— Не искам — отговорих аз на черната мишка.

— Никой не иска да умира. Това е житейски закон. Но понякога се налага да забравяме всички закони…

Главата ми се разкъсваше от болка. Сърцето ми беше забавило своя бяг.

Куалкуа!

Да…

Защо съм толкова безпощаден?

Временно се активираха центровете за агресия. Необходимо условие за боя.

— Ник Ример, бих искал да се обърна към вас…

Отворих очи. Думите не придобиха смисъл веднага. Просто се учех да мисля на двата езика едновременно. Агард Тараи стоеше пред мен. Грозноватият мрачен дребосък с обсипана с лишеи глава. Сега беше свалил плетената си шапка и я мачкаше в ръце.

— Говори — казах аз.

— Пациентите от шеста барака на санаториума „Свеж вятър“ очакват разпорежданията ви. Вече изминаха двайсет минути, Ник Ример.

Той беше на около петдесет земни години. Тук годините са други, но продължителността на живота е малко по-голяма…

Погледнах към хората, застинали до леглата си. Бледият младеж хлипаше, потривайки главата си. Клей лежеше, лявата му ръка беше разголена и омотана с прозрачна тъкан. А той е по-млад от Тараи, на около четирийсет — четирийсет и пет е…

— Какво му е? — попитах.

— Счупване и изкълчване на рамото. Утре на Клей ще му бъде трудно да работи.

— Нека почива — прошепнах.

Агард ме погледна с безмълвно смайване. Запристъпва от крак на крак.

— А останалите?

— Всички да лягат да спят — наредих аз. — Сутрин на човек му идват по-правилни мисли, отколкото вечер.

По дяволите! Виж ти как се изопачи поговорката, че утрото е по-мъдро от вечерта, като премина през ситото на езика им!

Затова пък придоби някаква непривична дълбокомисленост. И формата на заповед — без да откъсват погледи от мен, хората започнаха да си лягат.

— Добре, Ник Ример.

— Казвай ми Ник — помолих го аз.

Агард се вгледа изпитателно в лицето ми.

— Ако това не те дразни — добавих аз.

— Не, защо… Ник.

— Остана ли още пиене? — попитах.

— Да.

— Има ли тук по-усамотено място? Трябва да поговорим.

Агард кимна мълчаливо. Приближи се към масата, напълни две чаши, подаде ми едната. Тръгнах след него. По леглата премина лек шепот.

Тараи отвори с нищо незабележима врата в стената. Спря, правейки ми път.

Учтивост или капан?

Влязох.

Приятна стаичка.

Мек килим върху целия под. Екран на стената, наистина, без терминал. Масичка, широк диван, две кресла. Шкафче, при това с вратички, а не открито, както е обикновено. Огледален таван.

Доколкото бях успял да се запозная с бита на геометрите, това беше почти върхът на допустимия разкош. Даже направо каприз.

— Какво е това? — попитах. Тараи влезе, внимателно затвори вратата и остави чашите на масата.

— Стая за психологическо разтоварване.

— И кой се е разтоварвал тук?

— Клей Гартер и неговият любимец.

Кимнах. Ако Тараи е очаквал, че ще съм шокиран, е сгрешил. Само Ник Ример, все още живеещ някъде в душата ми, се отдръпна гнусливо.

— Да не вземат да решат, че си любимецът на новия главатар?

Агард се засмя тихо, поглаждайки уродливата си плешивина.

— Не, Ник, ти не изглеждаш толкова болен…

— Какво ти е на главата?

— Целунах се с един от гъвкавите — усмихна се мрачно Агард. — Бях глупак, когато попаднах тук… преди десет години.

Потрепнах. Десет техни години са почти двайсет земни!

— И защо попадна тук?

— За неправилно пресичане на улицата… — отговори Агард с ирония. Седна в едно от креслата, взе чашата си. — Благодаря ти за пердаха, който хвърли на Клей. Този боклук отдавна се нуждаеше от урок.

— Изглежда, всички наставници са боклуци — изрекох мрачно аз. Взех чашата си, помирисах. Горещ долнопробен концентриран алкохол. Господи, дори гадостта, която пихме с шофьора Коля след приземяването ми на шосето беше по-хубава от това!

— Хайде, хайде! — поклати глава Агард. — Вярвам, че си ударил заслужено наставника си. Но Клей дори самите наставници са го пратили тук без съжаление. Така че… напразно обвиняваш всички, момче.

Седнах на дивана. Отпих от горещия алкохол-менте. Виж ти, на вкус е доста по-хубаво, отколкото на мирис. Очевидно тялото ми се нуждаеше от разтърсване…

В приетата течност се съдържат фюзелови масла, алдехиди, метилов и етилов спирт. Да осъществя ли обезвреждане?

На всичко освен на етиловия спирт — наредих аз на куалкуа. Не дай си Боже симбионтите да получат право да живеят на земята. Човек ще може да се напива безопасно с всякакви ментета.

— И все пак защо си тук? — попитах.

— Аз съм историк. По-точно бях историк… — Агард отпи от чашата си. — Чувал ли си, че историята е най-важната от науките?

— Не помня. Но ти вярвам.

Агард отпи отново от ментето. Тежко ще му бъде утре…

— Та тя е най-важната, защото е опасна. — Той се усмихна горчиво. — Понякога… понякога е опасно да се ровиш прекалено надълбоко в нея. Още повече — да говориш за онова, което си изровил.

Чаках, но той нямаше намерение да уточнява. Усмихваше се, гледайки в пространството, сякаш и сега все още получаваше удоволствия от знанията, докарали го в „Свеж вятър“.

— Добре. Ако решиш, ще разкажеш — казах аз.

— Какъв си ти, Ник?

— Регресор. Пилот от Далечното разузнаване.

— Слушах за теб по новините — изрече замислено Тараи. — Наистина, отдавна беше… Задължени сме всеки ден да гледаме новините, общия обзор… Изглежда, ти си бил един от разузнавачите, проверяващи пространството преди Заминаването?

— Сигурно, но не помня. Наистина имам амнезия, Агард.

Тараи се усмихна:

— Тогава аз ще ти кажа. Все още си пазя спомените… колкото и да е изненадващо… Ти беше един от тримата разузнавачи, влезли първи в това пространство.

Черната бездна на космоса. Избухвания — и кораби, излизащи от великото нищо…

— Не знам за себе си, но корабът ми със сигурност е бил в тази тройка — признах си.

— Шегаджия.

Тараи явно се наслаждаваше на новото си положение. Пълната чаша с алкохол-менте в ръка, общуването, опозоряването на доскорошния главатар на бараката.

Нямах сили да осъждам бившия историк. Навярно, ако живея тук с години, всяка промяна на установения ред ще се превърне в благо.

— Ти пренощувай тук — каза Агард, сякаш уловил мислите ми. — Иначе през нощта — край с теб. Или Клей ще те убие, или приятелчетата му.

— А ти?

— Мен ще рискуват да ме убият само втори — поклати глава Тараи. — Ти днес им изнесе такова представление, че всички ще се позамислят. Всички освен Клей. Не може да има двама вождове. Дори и при гризачите не може двама да командват едно стадо, а ние… ние сме мъничко по-добри от тях.

Куалкуа?

Безопасността на средата се контролира постоянно. Аз не се нуждая от сън.

— Ще спя в бараката — казах аз. — Но ти не се притеснявай. Ако някой реши да ме нападне през нощта, ще стане лошо за него.

Тараи ме погледна със съмнение:

— Виж какво, регресоре. Не знам всичките ви сегашни номера. За това какви са били регресорите преди сто години — мога да ти разкажа. Но за днешните…

— Разкажи ми какво е това „Заминаването“.

— Какво?

— Заминаването.

— Не знаеш ли?

— Имам амнезия — повторих уморено аз. — Успях да възстановя някои неща, но повечето — не.

— Древни богове! — възкликна Тараи с глас, изпълнен с възторг. — Аз, пациент на санаториум с десетгодишен стаж, мога да уведомя някого за новините!

— Да, Агард. И ще ти бъда много признателен.

— Поне помниш ли, че по-рано Майчицата светеше в друго небе? Че по-рано звездите бяха толкова много, че нощта не можеше да се отличи от облачен ден?

— Да допуснем, че помня. Макар че всъщност го прочетох.

— Невероятно! — Тараи така дръпна ръката си със стиснатата в нея чаша, че скъпоценното менте са разля. Той погледна тъжно залятата си ватенка и продължи: — Вие се издънихте! Вие, нашите любими регресори! Преди двайсет години си напъхахте носа там, където не трябва. Тръгнахте да налагате приятелство и ви плеснаха през пръстите!

— И ти се радваш на това? — попитах аз учудено.

— Да! — отговори Тараи предизвикателно. — Не, жал ми е за онези момчета, които загинаха, разбира се. Но рано или късно трябваше да се случи подобно нещо. Собствената етика не бива да се разнася безкрайно из вселената, дори и да е правилна. Не им трябва на звездите нашата любов, Ник!

— А какво им е нужно, ако не любов?

Не че не бях съгласен с него. Напротив, тихият му бунт ми беше симпатичен… на мен, космическия превозвач Хрумов, а не на регресора Ник.

— Какво им е нужно? Не знам, Ник — разпери ръце Агард. — Та аз съм историк. Не съм футуролог, не съм философ, не съм наставник… Може би уважение?

— Вместо любов?

— Преди любовта. Ако тя изобщо дойде, естествено. Любовта е толкова смешно нещо… — Тараи се засмя. — Знаеш ли колко значения е имала по-рано тази дума? И колко са останали? А? Когато ти разрешават още от малък да дружиш с едно момиче и говорят за това каква прекрасна двойка сте — нима това е любов?

— Не — отговорих аз. Представих си Кати и се поправих: — Не знам.

— Ти си умно момче, Ник. Малцина биха успели да кажат дори „не знам“.

Тараи въздъхна.

— Значи Заминаването. Отплеснах се… Ние избягахме, Ник. Избягахме позорно и срамно, изправени пред избора да се скрием или да бъдем унищожени. А глупостите за нежеланието да се дават жертви — това вече е вашият любим принцип за Обратимост на истината…

Той се закикоти и изведнъж млъкна. Погледна ме изплашено, сякаш съобразил, че прекалено се е раздрънкал.

— На мен също ми се струва, че Обратимостта на истината не е най-правилната идея — казах и се изправих. — Ще отида да поспя. Денят беше дълъг.

Тараи попита неуверено:

— Ако остана да нощувам тук…

— Както искаш.

Докоснах вратата и тя се отвори. Отвън беше тъмно, светеше само една лампа. Има ли тук управление на осветлението, или то се изключва автоматично? В бараката цареше абсолютна тишина, чуваше се само воят на вятъра отвън. Или всички спят, или се правят.

— Агард, ти като че ли си добър човек — казах тихо. — Как си оцелял тук?

Той мълчеше и аз с докосване накарах вратата да се затвори.

— Аз съм дърдорко, Ник. Разказвач. Вечерите са дълги, животът е скучен. А аз помня много неща за древните ери. И мога да измисля още повече. — Агард ми намигна. — Всякакви небивалици… какво друго да вземеш от болен историк?

— Не се учудвам — отговорих аз. — Лека нощ, Агард.

 

 

Да заспя беше по-трудно от всичко.

Заспиването си беше истински подвиг и ми костваше немалко усилия.

Почти измисленият от мен, почти оживелият Ник Ример, пилот и регресор, бавно потъваше в небитието.

— Куалкуа изследваха тялото му, Пьотър. Те ще се слеят с плътта ти и ще създадат имитационна обвивка, напълно идентична с пилота на геометрите. Чак до генно равнище.

— Как е възможно това, командващ?

— Попитай ги сам, човеко. Ако успееш да разбереш отговора им, ще ти завиждам до края на живота си…

Горкият Ник Ример. Струва ми се, че си бил добро момче. Ти си бърборел с кораба си — и злополучният електронен мозък, разпердушинен от изчислителя, е съхранил интонацията ти и маниера на мислене, речниковия запас и стандартните реакции…

— Петя, не мога да настоявам. Повярвай ми, ти не си инструмент за мен.

— Бих искал да ти повярвам, дядо.

— Някой трябва да направи това. И ти имаш най-големи шансове да се промъкнеш. Работата не е във възрастта или телосложението, тези проклети амеби могат да преправят всяко тяло. Най-важното е душата. Ти наистина приличаш на него.

— Дядо, това е почти обидно. Да приличам на някой от геометрите…

— Но в това е нашият шанс…

Спомних си всичко. Истинския си дом. Неистинския си дядо. Инженера Маша. Старата просякиня при магазина. Момчето Альошка. Любимецът на „Трансаеро“ и ФСБ, полковник Данилов. Своята дива, безобразна кавга с дядо на флагмана на аларите.

По дяволите, а куалкуа, влязъл в тялото ми? Нима това не е повод за ярост!

Прекарах ръце през гърдите си. Къде тук е моята плът и къде — биоплазмата на извънземното? Един Господ знае! Къде е моето тяло и къде — тялото на Ник Ример? Кое служи за граница, ако моят мозък е напълнен с нервните центрове на куалкуа? Моята памет, като забавна дрънкулка, беше пренощувала в чудовищното съзнание на изчислителя. Беше дадена за съхранение на куалкуа и се бе върнала, когато ситуацията бе станала критична от тяхна гледна точка… Аз съм играчка, дадена на извънземните…

Ние не се намесваме, Пьотър Хрумов. Ние служим. Трудно ти е да повярваш, но ние не се нуждаем от това да управляваме разума ти. Доброволното съгласие…

Какво ви дава то?

Приключение. Ние сме част от цялото, Пьотър. Ние изживяваме чуждите страсти, преминаваме от тяло в тяло. Светът е толкова интересно нещо. Можеш да го покоряваш със собствени сили. А можеш да станеш и част от някоя чужда сила. Интересно е да бъдеш вечен наблюдател в безкрайно пътешествие. Ние служим на всички — и никому. Силните раси ни пускат в телата си. Слабите мечтаят за това. Искаш ли да чуеш истината? Целият свят би станал наш, ако си поставим такава цел. Но защо? Той и така си е наш. Без насилие и активност. Ние наблюдаваме… наблюдаваме…

Застенах.

Лесно им е на куалкуа. Симбиозата е тяхна съдба и изобщо не им е неприятно да се разтекат из нечие тяло. Но аз не искам такъв живот. Кое в мен на кого е?

Още от малък съм заемал чуждо място. Растял съм, отговаряйки на име, което не е мое. Ползвал съм се с удобства и уважение, които са били предназначени за съвсем друг човек… малък човек, неуспял да порасне. И отплатата дойде — тя можеше да се забави, но нямаше как да ми се размине. Древната богиня на справедливостта забърса античната прах и отмери истинската ми съдба. Но аз не мирясах, а станах, почти станах Ники Ример. Заех неговото място под звездите. И Немезида, клатейки глава, бе подкарала грифоните си и се бе върнала, за да ме накара да дойда на себе си с удар на камшика.

Благодаря ти, дъще на нощта. Аз не съм Пьотър Хрумов и не съм Ники Ример. А просто човек, започващ живота си отново.

Звездите не се нуждаят от моята любов. Но и аз ще оцелея без нея.

Попаднах в света на геометрите. Свят, който изглеждаше като рай. Толкова познат, че дори ми се стори, че е моят собствен. Да, та той толкова пъти е оживявал в човешките мечти, този свят на добри хора и справедливи решения, лишен от страх и унижения! И пътят, който е изминал, същи изглеждаше правилен и верен. Възпитание. Обучение. Целесъобразност. Справедливост. Любов.

Само за уважението са забравяли винаги.

Да бъдеш прав е изпитание. Да искаш добро е престъпление.

Отново и отново добротата ти се сблъсква с чуждата доброта. От висотата на твоята сила и доброта искаш да помогнеш, да поемеш тежестта на чуждите грешки върху собствените си рамене.

Какво лошо има, ако на хората не им се налага да се мъчат в търсене на призванието си?

Какво лошо има, ако на расите не им се налага да се мъчат в търсене на приятелството?

Само дето и силните искат същото за Земята. Спокойно и щастливо бъдеще. Мирното и сито човечество превозва стоки из Галактиката, позволявайки на Конклава да се заеме с други дела. Ще ни дадат всичко, къде ще ходят! Земята ще има и гравитационни двигатели, и звездолети с мезонни реактори. Контролиране на времето, лекарство за рак и мономолекулярни нишки, всичко ще се появи. Ще премахнат Закона за неправомерното използване. Ще ни позволят да имаме колонии. Ще се появят Земя-2 и Земя-22… На всичко ще му дойде редът. Трябва само да се потърпи. Да израснат две-три поколения, лишени от амбиции и агресивност.

А ако станем равни сред слабите… кого да виним? Такава е природата ни. Най-добре ни се удава джампът…

Тогава в какво можем да виним геометрите? Те изповядват принципа за целесъобразността не само в отношенията си с приятелите, те не щадят и себе си. Момчето Ник Ример, което е обичало да пише стихове, е станало регресор. Защото наставникът му е сметнал, че така ще приложи способностите си по най-добрия начин. Подхвърлил е на Ники сборник от най-доброто в световната поезия, показал е на хлапето творбите на зрелите и признатите…

Как е написал „Хиляди потъващи птици“… Не, не е било възможно да се допусне Ник да стане поет. Абсолютно невъзможно е било.

А аз помня и други негови стихове! Така и не е мирясал този Ники Ример! Декламирал е стиховете си на управляващата система на кораба — най-верният му слушател и почитател. Паметта му се връща при мен, подобно на моята собствена, чрез посредниците — изчислителя и куалкуа.

Сега, когато вече не съм Ник, го познавам още по-добре отпреди.

Регресорът и поетът Ник Ример…

Насилствено вербуван от фабриката за мисли,

аз отказах да служа.

Не, изхитрувал си, Ники. Не си можел да се откажеш. Създавал си приятели по образ и подобие на своята раса. Своята могъща и нещастна родина. И само в тишината на кораба, в пустотата на кабината, си си позволявал да кажеш това, което мислиш.

Отказвам да разбирам мислите им,

помислите, мисличките им.

Аз имам друга мисъл.

Мисъл друга:

да обичам, когото сам си избирам

и да правя, каквото разбирам.

Ник Ример, не бих се срамувал да нося името ти. Но това ще е малко подло.

Защото аз съм друг.

И трябва да намеря своята съдба.

Не знам с какво могат да се заменят етиката на Конклава и геометрите.

Не знам какво е по-силно от целесъобразността и любовта. Ако разумът и сърцето стигнат до един и същ извод, какво може да им се противопостави?

Засега не знам.

Мой приемни дядо, Андрей Хрумов, ти искаше да стана мерило за нещата. Еталон сам за себе си.

Ще се опитам.