Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Студени играчки са звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звёзды — холодные игрушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(2008)
Допълнителна корекция
NomaD(2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2013 г.)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-333-1

История

  1. —Добавяне
  2. —Дребни езикови корекции при внимателно четене

Статия

По-долу е показана статията за Студени играчки са звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Студени играчки са звездите
„Звёзды – холодные игрушки“
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1997 г.
Оригинален езикруски
Жанрнаучна фантастика
Виддилогия
Следваща„Звездна сянка“ (1998)

Издателство в БългарияИнфоДар“ (2008)
ПреводачВасил Велчев
ISBNISBN 978-954-761-333-1

„Студени играчки са звездите“ е дилогия от руския фантаст Сергей Лукяненко в жанра космическа научна фантастика, която се състои от книгите „Студени играчки са звездите“ (на руски: „Звёзды – холодные игрушки“, 1997) и „Звездна сянка“ („Звёздная тень“, 1998).

Сюжет

През 21 век на земята е открит джампа, способ за мигновено придвижване на космическите кораби в хиперпространството. Той позволява в рамките на един скок да бъдат изминати 20 светлинни години. Това разстояние е константно и не може да се промени. Благодарение на това откритие започват полети в дълбокия космос.

Още с първите полети човечеството се сблъсква с извънземни раси. Оказва се, че вселената е населена с множество раси обединени в организация наречена Конклав. В нея различните раси допринасят в зависимост от специализацията си. Някои раси изпълняват военни задачи, други са в ролята на живи компютри, преводачи и други. Човешката раса се оказва единствената, която може да понесе джампа, или поне определен брой преходи. При всички останали скокът води до увреждания в психиката или смърт.

Край на разкриващата сюжета част.

На български книгата е преведена от Васил Велчев и издадена през 2008 година от издателство „ИнфоДар“, ISBN 978-954-761-333-1.

Външни препратки

Глава 4

Виното подейства бързо. Макар и да беше съвсем леко, алкохолът едва се чувстваше, аз очаквах това състояние и не се учудих, когато през тялото ми премина вълна на отпуснатост, ужасът от моето положение отстъпи нанякъде, а светът ми стана почти познат.

— Ган го няма — въздъхна Таг. — Забавило се е братчето…

— Той брат ли ти е?

Главата на Таг вече също се бе позамаяла, той вече не се учудваше и не се разстройваше от амнезията ми.

— Да. Като бебе боледуваше много и препоръчаха на родителите ми да го задържат още половин година при себе си. И така попаднахме в една група.

— А кои са моите родители? Имам ли братя, сестри?

Таг се намръщи, добросъвестно опитвайки се да си спомни.

— Майка ти идва два-три пъти при теб… май и баща ти… Ники, не знам! Можеш да направиш запитване в информаторията.

— Защо? Това няма да помогне с нищо, Таг. Щом вас не ви помня — какво остава за родителите…

— Да, разбира се… — Той отново наля вино на двама ни. — Не си струва да ги разстройваш с такава жизнена неудача. Бъди-здрав-въпреки!

Бъди-здрав-въпреки! — повторих традиционното пожелание, употребявано при извършването на потенциално вредни действия… Разтърсих глава. Сякаш през пропастта на амнезията прехвърлиха мост от речници! Някакъв кошмар! — Бъди здрав!

Отпихме отново.

— Трябват ми учебници, Таг… — напомних аз отново. — По история…

— Каменната ера. Представяш ли си я?

— Мамути, тигри, брадви, стрели?

— Браво! — усмихна се Таг. — Асоциативното ти мислене работи.

— Всички асоциации са лъжливи!

— Глупости. В теб говори духът на про… противоречията. После е била костената ера.

— Опитомяване на животните-приятели, изобретяване на лоста и колелото.

— Прекрасно! — размаха ръка Таг. — Речниковият ти запас се е съхранил. А думата не е просто символ. Тя е и представата за обекта. Получава се… нещо като резервно копиране на информацията. Изгубени са основните знания за света, но ти си способен да измъкваш информация от думите! Продължаваме нататък. Крепостната ера…

— Социално разделение на обществото, феодални владетели, войни, добиване на руди и нефт, изобретяване на барута и напалма…

— Изплуваха ти някакви войнствени асоциации — въздъхна Таг. — Професията си казва думата? Аз бих си спомнил за алхимика Риг Хатерн, Риг Вонящия, и откритото от него плесенно лекарство. Според мен много по-важно за обществото, отколкото напалма. Е, ще продължим ли?

Реших, че има предвид курса по история, но Таг първо ни наля още вино.

— Това нали е вредно — отбелязах аз.

— Е, щом е препоръчано от лекаря… — той леко се смути. — Така, след крепостната ера е била промишлената ера…

— Парните двигатели, електричеството, феодалните владения окончателно са преминали в ясни граници, телеграфната връзка, възниква мореплаването, появява се традицията на наставниците…

— Ето! Отговаряш като на урок! — зарадва се Таг. — Морската ера?

На това място се запънах за секунда. Сякаш ми се наложи да търся аналогии много усилено.

— Първите карти на звездното небе?

— И?

— Навигация… откриването и заселването на квадратния и триъгълния континент… Голямата грешка…

Замълчах.

— Не помниш ли какво е Голямата грешка?

— Не.

Таг въздъхна:

— Ние срещнахме живот там, Ники. Разумен. Рунтавите…

Рунтавите, Изгубените приятели, войната, Голямата грешка, позорът…

— Ние сме ги изтребили — казах аз. — Нали?

— Да, Ники. Това е позор за цялото човечество. Но тогава войната е изглеждала единствен изход. Те са били по-слабо развити, но много способни и агресивни. Лане-късно-разкаялият-се създал чумен щам, който ги изтребил за някакви си четирийсет години.

Рунтавите са били не-приятели, но ние сме можели да ги направим приятели — казах аз.

— Разбира се! Трябвало е да ги направим приятели! Но още ги е нямало институтите по прогресорство и регресорство. За щастие наставниците разбрали каква е вината на човечеството и решили да я изкупят. Ерата на Обединението, помниш ли?

— Наставничество, ликвидиране на социалното неравенство, атомна енергия, преобразуване на континентите, космически полети… планетите на приятелите. Нали?

— Да. Излезли сме в космоса с примитивни атомни ракети. Цялото човечество, и на трите континента, се е обединило заради тази цел. Полетите към Вътрешната и Външната планета, колониите… спомни си!

— Близките приятели? — попитах аз.

— Правилно. И пак е имало неразбиране, не-приятелство, жертви от наша страна. Но наставниците вече са били разработили концепцията за Дружбата. И сме се сдобили с Близки приятели.

— Какви са те? — попитах аз.

— Обърни се.

Потрепнах от това предложение. Обърнах се бавно. Хората по масите, сервитьорките…

— Приличат ли на нас?

— Много е трудно да се свикне… — каза виновно Таг. — Понякога възстановяваш моментално пропуските в знанията си. А понякога… да, именно зрителните образи са пострадали. Погледни в басейна.

Загледах се в блещукащата тюркоазна вода. И долових едва забележимо мърдане на дъното. Нещо дълго, тънко…

— Те нямат звукова реч — прошепна Таг. — Наистина, могат да чуват. Чувствителността им към вибрациите е смайваща. Безсмислено е да ти превеждам как наричат себе си, ще прозвучи като „хора“. Така че ги наричаме „гъвкавите“.

— Гъвкавите и малките — казах аз. — Нали?

— Да. Но в Родината почти няма малки, условията са прекалено тежки за тях. Трябва да отидеш до Вътрешната планета. Или да наминеш през посолството на малките.

— По-добре да ги видя на картинки — отговорих. Стана ми някак неприятно от това лениво плъзгащо се по дъното на басейна тяло… гъвкавите…

Пресуших чашата и извърнах поглед от близкия приятел.

— Да поръчам ли още вино? — попита Таг.

— Поръчай.

 

 

… Тръгнахме си от ресторанта в един през нощта. Изпихме още една манерка вино и този път сервитьорката ни изгледа съвсем осъдително. Изглежда, освен нас никой не пиеше. Но това не пречеше на хората да се веселят. В полумрака, под светлината на разноцветните огънчета от басейна и фенерите и отблясъците от светилниците, започнаха танци. Отнякъде се разнесе музика — не разпознавах мелодията, но мотивът беше лек и ритмичен. Таг ми предложи да се включим в танците, но аз отказах. Нещо не се доверявах на способностите си да си спомня сложните движения.

Ще ми се наложи да се уча да танцувам отново. Ще ми се наложи да уча много неща.

… Тръгнахме си заедно с последните посетители. Дойде открита платформа за сервитьорите, те събраха от масите мръсните съдове, загасиха светилниците и се качиха. Девойките бяха по-тихи, явно се бяха уморили по време на вечерта.

— Далече ли ще пътуват? — попитах аз.

— Сто-сто и десет минути — отвърна Таг с прозявка.

— А защо не се е намерил по-бърз превоз?

— Това е елемент от подготовката-за-труд — изрече Таг с упрек. — Има множество професии, които дават малки възможности за изява. Личността трябва да бъде готова и за такава съдба. Ти какво, да не съжаляваш девойките? Ще си отспят… не е проблем да идват веднъж седмично в града. Ник, Ники…

— Виж какъв глупак съм сега!

— Ще отмине!

Пристигнахме бързо. След пет минути колата спря пред ниска, пететажна сграда с формата на подкова. Някои от прозорците светеха и над входовете сияеха малки ярки фенери. Въпреки това цареше пълна тишина.

Преди да излезе от колата, Таг докосна терминала. Поясни:

— Отменям поръчката, сега не се нуждаем от транспорт…

Без да се обаждам, за да не изтърся отново някоя глупост, тръгнах след него. Сградата имаше няколко входа и ние тръгнахме към втория отляво. Нямаше врати, но от невидимия отвор прииждаше поток горещ въздух, отделящ помещението от улицата. Когато преминахме през завесата, се включи осветлението.

Малко кръгло фоайе. Няколко кресла, масичка, овални екрани по стените. Един от тях работеше, по него се плъзгаха редове. Навярно някакъв информационен терминал с последните новини.

— Нагоре — каза Таг, стъпвайки върху тясното стълбище.

Затътрих се подире му. На две крачки от нас имаше асансьор, но Таг явно не смяташе да го използва. Не е разрешено, без да е необходимо?

Всеки участък от стълбите завършваше с малко коридорче с по десетина врати, очевидно, на жилищните стаи. И асансьор… Може би не живеем високо?

На четвъртия етаж промених мнението си. Той кимна към една от вратите и каза:

— Моята стая. А ти си на петия етаж. Почакай малко. Сложи си ръката тук.

Докоснах вратата му и тя леко се открехна. В помещението се запали осветлението.

— Ключалката те позна — реши Таг със задоволство. — Е, да вървим, ще ти покажа твоята стая.

Таг живееше до самите стълби, а аз — в края на коридора. Той отвори моята врата със същата лекота, с която аз бях отворил неговата, и поясни:

— Без разрешение могат да влизат наставникът, Ган, аз… Може би Кати? — Той се усмихна хитро. — И евентуално още някой, в зависимост от настройките, които си направил. Влизай!

Пристъпих и се озовах в дома си. В непознатия си дом…

Стаята беше квадратна, доста голяма, с дължина на страната десет крачки. Имаше още една врата освен тази, през която бяхме влезли.

— Санитарният блок — каза Таг, улавяйки погледа ми. — Да ти обяснявам ли кое за какво се използва там?

— Мисля, че това ще си го спомня — отказах му аз. Таг се засмя.

До едната стена, под прозореца, имаше легло, според мен — прекалено тясно и ниско. Макар че откъде да знам какви трябва да са леглата? Нещото, на което бях спал при аларите, беше предимно окови и някакви детектори, изучаващи тялото ми, но не и мебел.

Странното е само, че ми харесва да спя под прозореца.

Противоположната стена беше запълнена с рафтове. Полупразни — тук-таме по купчина книги, всичките много тънки, на места имаше по няколко камъчета със странни форми, виждаха се и грижливо подредени дрехи, ваза от жълт метал с черна украса… Всичко — пред очите, всичко — много прецизно подредено, но тази откритост, изобилието от свободно място и почти показната подреденост будеха някаква тъга. Струваше ми се, че сега няма да мога да подреждам вещите си с такъв педантизъм.

Напълно празна маса и две кресла. Имаше и екран на стената, снабден с терминал, но в момента не работеше.

— Ще ти покажа как да използваш книгите — каза Таг. Порови се в една от купчините, измъкна книга. — Това ще свърши работа! Уводен курс от лекции по регресорство! Тук има и полезни сведения, и история.

Той се приближи към мен, отвори книгата.

Нещо асоциациите ми не работят…

Книгата беше от пластмаса. Състоеше се само от обложка. Вътрешната повърхност беше светлосива, чиста. Само горните ъгълчета на обложката бяха леко протрити…

Таг докосна с пръст ъгълчето и на вътрешната страна на обложката се появиха букви:

„Регресорство. Уводен курс“.

На другата страница се появи цветна снимка с прекрасно качество. Голи хора, мъж и жена, в краката на които се е свило на кълбо сиво-черно лъщящо същество с дължина пет стъпки. Имаше нещо подобно на глава, но не можех да кажа с увереност къде е главата и къде — опашката. До тях, стиснало с тънката си лапа дланта на жената, стоеше друго създание — двойно по-ниско от хората, почти напълно покрито с малки сиви люспички, с карикатурно човешко лице.

Гъвкавите и малките приятели.

Първите две раси, които не сме изтребили, а сме направили равни на себе си, приятели.

— Прелистваш… — показваше Таг. — С пръст пишеш цифри — това е бърз преход към нужната страница. Пишеш дума — контекстно търсене…

— Благодаря — казах аз. — Имам усещането, че за пръв път в живота си виждам книга…

— И това го казва Ники Умника — въздъхна Таг. — Ще си спомниш. Е, какво, да те оставям ли?

Огледах стаичката.

— Да, предполагам.

— Ако искаш, прегледай я преди лягане — каза Таг. — А най-добре се наспи. Какво още? Имаш ли нещо в хладилника?

Той уверено отиде в ъгъла на стаята, отвори разположения на рафта малък контейнер, надникна вътре.

— Няма да умреш от глад. Добре. Ако искаш да научиш нещо — отскочи до мен. Или се обади.

Таг кимна към терминала и аз се усмихнах с разбиране. Е, с терминала ще се справя. Достатъчно умни са нашите управляващи системи.

— Пълноценен отдих, Ники.

— И на теб, Таг.

Моят приятел — стар и нов едновременно — излезе и аз останах сам.

Тук съм живял. Чел съм учебници по регресорство, общувал съм с приятелите си, летял съм с Далечното разузнаване, влюбил съм се в Кати… Не, глупости! Не може да съм се влюбил в нея! Не чувствам нищо в себе си, нито следа от любов, нито капка тъга!

Тук ще живея. Ще изучавам отново устройството на корабите и методиките за превръщане на не-приятелите в приятели. Ще общувам с Таг и Ган, ще летя с Далечното разузнаване, ще се влюбя в Кати, после ще се оженим, ще си направим деца, ще ги дадем в интернат, и ще продължавам да общувам с приятелите си, да летя…

Строполих се на кревата, вкопчих се в завивката, свих я на кълбо, притиснах я към лицето си. Сълзите течаха сами, не можех да ги удържа.

Защо се получава така? Този свят около мен е изряден, добър, красив, но изобщо не мога да го нарека свой!

Не, нещо не е наред!

След пет минути все пак се изправих. Приближих се до терминала и си поиграх с осветлението. Успях да угася горните светлини, идващи от четири малки плафони, и да запаля нощната лампа над леглото — матово кълбо с гъвкава дръжка. Управляващата система в стаята се оказа значително по-глупава от корабната, но все пак достатъчно досетлива, за да разбере желанията на идиот като мен.

Няма да мога да заспя сега. Въпреки че хем е късно, хем пихме вино.

Полегнах на кревата с книгата в ръка. Разтворих обложката… Защо ли ми се струва, че книгите трябва да са съвсем различни? „Пуснах“ първите страници… „Уводен курс“. По-нататък…

След фотографията имаше почти празна страница, само с два реда текст:

Придвижването към бъдещето е невъзможно без поглед към миналото.

Хатр Хамеци

Името ми изглеждаше познато. Думата „регресор“ му пасваше като синоним. Хатр Хамеци е бил наставник и основоположник на Теорията за регресорството…

Прелистих и започнах да чета.

Както беше обещал Таг, книгата започваше с историята на човечеството. Прегледах набързо каменната, костената и крепостната ери. Задържах се само на историята за създателя на напалма — беше много увлекателна и неочаквана. Истински скок на човешката мисъл. А историята не беше съхранила почти нищо за Риг Хатерн, Риг Вонящия, и откритото от него плесенно лекарство. Привеждаха се само две версии; първата — че се е заел с лекарството, за да спаси от чума своите възпитаници, а другата — че е искал да излекува стария си наставник. В онези времена по континента са върлували епидемии, била е страшна и мрачна епоха. Наставниците са ограничавали бедствията, колкото можели, налагали са хигиенни норми в обществото, но без чудотворната плесен на Риг Вонящия светът би могъл да забави развитието си за дълго време, градовете-крепости биха се превърнали в уединени, боящи се от чужденци селища…

Историята обаче не беше главното в текста. Постоянно имаше препратки към някакви „общоизвестни“ постулати на регресорството и отклонения на тема „Какво би било, ако…“

Разбира се, това беше интересна игра. Да си представиш накъде би поело развитието на обществото, ако се промени нещо в обкръжаващия свят, някое откритие се забави с едно или няколко десетилетия…

Ето, например, защо мореплаването не се е развило по-рано? Та нали още в каменната ера първобитните хора са строили лодки и салове, умеели са да използват енергията на вятъра, улавяйки го в платна от кожи на зверове?

„Главният фактор, задържал ни толкова дълго на Кръглия континент, е било небето. Хидроскопичните устройства за ориентация, свръхчувствителните датчици, улавящи магнитното поле на Родината — всичко това са постижения на достатъчно развитата технология. Първите стъпки в мореплаването не са станали възможни веднага след създаването на мощните парни кораби. Цял век преди началото на Морската ера те са правели курсове само около надупченото от маяци крайбрежие. Най-важна роля е изиграла възможността за ориентиране в морето, звездните карти, позволяващи да се следва курса. Но колко дълъг е бил пътят към тях! Погледнете нощното небе…“

Откъснах се от книгата и последвах съвета. Небе като небе. Малко облаци. Звезди…

„Погледнете нощното небе, ослепителното сияние на милионите звезди. И се опитайте да си представите, че Майчицата се намира не в центъра на Галактиката, а в някой отдалечен, разреден звезден ръкав. Махнете звездите, като оставите само по една на всеки сто. Изплаши ли ви мракът? Да, това е негативно и лежащо на повърхността следствие. Селският труд по време на жътва би бил невъзможен без изкуствено нощно осветление. Развитието на философията би тръгнало по друг път, представата за множеството обитаеми светове вероятно би възникнала по-късно… Но всичко това има и положителна страна. В такива условия би се улеснило съставянето на звездни карти, ориентирането по звездите. Мореплаването би се развило значително по-рано. Бихме достигнали съседните континенти при условия, в които нашето научно превъзходство над Изгубените приятели още не е станало толкова огромно. Но не бързайте да съжалявате за случилото се. Защото още не е бил създаден Института по регресорство и бихме се оказали обречени на продължителен конфликт…“

Да. Изглежда, по-рано над Родината е имало друго небе!

На следващата страница имаше две снимки. Потрепнах, докато гледах първата. Изгубените приятели, рунтавите, въпреки всичко тук не изглеждаха като нещастни жертви. Малко по-ниски от хората, но много широкоплещести, набити, с дълги жилави ръце и озъбени муцуни — двама рунтави бяха застинали срещу мъж и жена в заплашителни, атакуващи пози. Единият рунтав държеше в ръка метален предмет, от който се издигаше лек пушек. Мъжът притискаше с длан кървава рана на рамото си…

Втората снимка, вероятно, демонстрираше възможната щастлива развръзка, при която хората и рунтавите все пак са станали приятели. Четиримата се усмихваха, прегърнати.

Но нещо не ми се вярваше, че такъв изход е възможен…

Прескочих историята на Лане-късно-разкаялия-се и за създаването на щама на чумата, поразяваща избирателно рунтавите. Нито симпатизирах на тези покрити с козина силни създания, нито съчувствах на Лане, който отначало е бил любимец на цялото човечество, а е завършил живота си като презиран, отхвърлен от всички скитник, упорито търсещ в планините на Квадратния континент някой от рунтавите, случайно избегнал изтребването…

Ерата на Обединението. Силите на човечеството вече са огромни, Наставничеството е преобразило обществените отношения, позорът на Голямата грешка вече е подтикнал Хамеци да разработи теориите за прогресорството и регресорството. Започнало е преобразуването на континентите, пресушаването на блатата и изравняването на планините, изправянето на бреговата линия, отклоняването на реките към сушави райони…

Отново прелистих.

Героичните полети в космоса, първите успехи и катастрофи… Създаването на спътника на Родината, тази малка орбитална платформа, на която са се строили космическите кораби. Експедициите към вътрешната и външната планети, където, според данните на астрономите, би могло да има живот. А ето го и самото регресорство…

„Всеки разум, осъзнал себе си и разпространяващ се в пространството, неизбежно достига до ценностите на истинската дружба, ако използваме остарелия поетичен термин на братството. Но колко дълъг може да бъде пътят към разбирането на истинските ценности! И този път може да бъде осеян със страшни престъпления! Човечеството разбра това много бързо — трагедията на Голямата грешка ни научи на приятелство. Но две разумни раси, съществуващи на една планета — това е по-скоро изключение. Както раждането на близнаци е рядкост във физиологията на разумните раси, така и две цивилизации не се развиват често на един и същ свят. Още на етапите, предхождащи разума, доминиращият еволюционен клон се отделя, заема екологичната ниша, определена от природата за разумните същества, а развитието на другите жизнени форми се забавя. Какъв е изходът? Да позволим на нашите бъдещи приятели из Вселената да вървят по пътя на пробите и грешките? Или все пак да им помогнем да се издигнат до върховете на цивилизацията, до мира и приятелството?

Разбира се, второто!

Основната пречка е, че всеки разум се отнася крайно негативно към външната намеса. Инстинктите за самосъхранение са присъщи на цивилизациите в не по-малка степен, отколкото на отделната личност. Когато срещнем току-що осъзнала се, неразвита технически раса, можем да й оказваме положително въздействие, да я приобщим към идеите на приятелството. Това е работата на прогресорите. Тежък и продължителен труд, но достатъчно отработен и поддаващ се на прогнози. Не всеки прогресор може да стане наставник, но всеки наставник е способен да стане прогресор…

Но ако расата вече е развита технически, а не е развита духовно?

Ако нашата помощ бъде сметната за намеса и агресия?

Именно затова съществува концепцията за регресорството, която заема първия и най-тежък етап по пътя към приятелството. Регресията на цивилизацията свежда нейния технически и преди всичко военен потенциал до нула, по възможност запазвайки културните и нравствени постижения на бъдещите приятели. Обществата със степен на развитие, аналогични на каменната или костената ера при хората, приемат помощта и идеята за приятелството с радост и благодарност.

Основните известни на всички постулати на регресорството са:

Първо, принципът на добрите намерения.

Второ, принципът на по-малкото зло.

Трето, принципът на обратимостта на истината, от който следва аксиомата за липсата на лъжа.

Четвърто, принципът на моралната гъвкавост.

По-нататък ще разгледам шест допълнителни постулати на регресорството, включително някои, които на пръв поглед не са безспорни, като отговорността на културата и свободата на второстепенното. Но ще започнем именно с основните постулати…“

Оставих книгата.

Почувствах се някак зле!

Бедата не е там, че разбираемите и безспорни истини предизвикват неприязън в мен. Най-странното е, че тази неприязън е някаква лична, сякаш оскърбителна за мен самия!

Трудно ще ми бъде. Много трудно.

Станах и отидох в санитарния блок. Той се оказа неочаквано голям, със сияещата белота на триъгълна вана, с мивка, пълна с дезинфекциращ гел и разбира се, с тоалетна чиния. На стената имаше картина, покрита с тъмен, леко прозрачен найлон: малко момче, грижливо миещо ръцете си, и надпис: „Трябва да се миеш сутрин и вечер!“

Хигиената е много важно нещо. Разбирам.

Спомних си глупавия си порив, накарал ме да хвана Таг за ръката.

Изглежда, това не беше прието!

Откъде се появи у мен мисълта, че такъв жест е допустим?

Трябва да се наспя. Трябва да си почина, и утре светът ще ми се стори по-разбираем и привичен. Това ще се случва всеки ден, ще усвоявам морала и нормите на Родината, ще стана свой човек, ще се заема отново с регресорство, Родината ще намери аларите и ще сведе агресивния им потенциал до нула. Някога те ще станат наши приятели.

Интересно, а онези същества, които приличат на нас, също ли се нуждаят от намесата на регресори? Или имат достатъчно ум, за да приемат помощ доброволно?

Измих ръцете си, а после, след кратко колебание, реших да започна правилен живот още от първата вечер и се заех да изучавам механизма на душа. Няколко минути по-късно, след като се бях облял два пъти с вода, първо ледена, а после гореща, се справих и с това. Съблякох се, сякаш все още имаше нужда от това, влязох във ваната и се изкъпах грижливо.

А да сгъвам прецизно мокрите дрехи беше глупаво. Разхвърлях ги по рафтовете, така, че да изсъхнат до сутринта, мушнах се под одеялото и заспах. Заспах толкова дълбоко, че дори малките размери на възглавницата не ми попречиха.

 

 

Присъни ми се типичен сън-който-се-нуждае-от-обсъждане-с-наставника. Лош сън.

В мен беше влязла някаква амебоподобна течна твар, беше се стекла из тялото ми, беше пуснала пипала в сърцето и черния ми дроб, беше замаяла с отровата си мозъка ми… Бях проснат върху неравна метална плоча, около мен стояха кошмарни същества, а сред тях — човек, старец, моят наставник, макар и да не приличаше на Пер…

А аз търпях, търпях всичко, защото така трябваше, и разбирах — целият ми живот, болката ми — всичко е само прах по вятъра на съдбата, дреболия, незаслужаваща внимание…

— Ник! Ники…

Тварта пълзеше вътре в мен, възнамеряваше да изучи всяка клетка на тялото ми, всеки нерв и всеки мускул. Не винаги болеше, но винаги беше противно…

— Ники!

Простенах и се събудих.

Кати седеше до мен на леглото и се вглеждаше тревожно в лицето ми.

— Ти плачеше — каза тя. — Плачеше в съня си, Ники…

Преглътнах. Гърлото ми беше сухо, сърцето туптеше безумно в гърдите ми.

— Ники…

— Ти… какво правиш тук?

Разбира се, не успях да измисля нищо по-умно!

Кати потрепна, като от удар. Понечи да се изправи.

— Почакай. — Неволно я хванах за ръката. — Прости ми. Благодаря ти, беше ми лошо. Помогна ми. Само се чудех как си влязла.

— Ключалката ти ме познава. — Тя погледна дланта ми с леко учудване. — Ники, та ние бяхме… приятели. Радостно утро, Ник!

Тя беше много симпатична. Само тази къса подстрижка… не ми харесваше и туйто! Затова пък много добри очи, красиво лице, полуразсъблечено тяло. Сега тя беше с къса пола, а лентата, която жените носят вместо риза, беше съвсем тънка и полупрозрачна.

Не, аз наистина я обичах.

И бях готов да я обичам направо тук и сега.

… Нещо в главата ми блокира и в трескавите си опити да разбера собствените си желания, аз попаднах в логическа безизходица.

Какво е това, не ми достигат думите!

За първи път „резервната ми памет“ отказа да поясни какво искам всъщност!

— Кати… — прошепнах безпомощно. — Аз… те обичам.

Тя моментално се отпусна и дори се усмихна.

— Аз също те обичам, Ники. Всичко е наред. Вече се оправяш.

Внимателно измъкна ръка от дланта ми и ме докосна по челото.

Веднага си спомних онази, жената от другата раса, и нежната й ласка…

— Температурата е нормална — каза Кати.

По-добре да си беше мълчала!

— Ставай, мързеливецо! — продължи весело Кати. — Разрешено ти е да се излежаваш, но не злоупотребявай!

Тя стана и издърпа одеялото ми.

Толкова бързо, че не успях да го удържа.

А предишната вечер нямах сили да търся чисто бельо!

— Изкъпи се и се облечи — каза Кати напълно спокойно. — Снощи не си сложил дрехите си в почистващия блок, аз свърших тази работа. Ставай!

Седнах на леглото. Това се оказа неочаквано неудобно — сякаш са му подрязали краката и се е оказало по-ниско, отколкото съм свикнал. Погледнах замислено Кати.

Тя не се смущаваше от голотата ми като онази жена от другата раса. Значи това е нормално?

А какво тогава не е наред?

Защо изобщо не мога да се реша да се изправя?

— Вземи си студен душ — посъветва ме Кати. — Имаш хормонален изблик. Всичко е наред, случва се след стресове.

Нещо в мен се пречупи. Вече без никакво стеснение се изправих и отидох в банята. Там, следвайки препоръките на лекаря, пуснах студената вода и застанах под нея. От малките дупчици в тавана се лееше истински дъжд, аз се въртях под него, вдигах ръце, ловях студените капки. После се облегнах на хлъзгавата стена и застинах.

— Донесох ти дрехи — каза доброжелателно Кати, влизайки. Вратата на банята не се заключваше, или не бях успял да намеря заключващия механизъм. — Нормално ли се чувстваш? Таг каза, че сте изпили две манерки вино, той има леко отравяне…

— Абсолютно нормално — отговорих аз, без да се обръщам.

— Ти имаш по-силна степен на биозащита — предположи Кати. — Организмът ти е отстранил с лекота токсините.

— Кати, имам някакви психични нарушения — казах. — Мен… аз…

Тя чакаше търпеливо, докато намеря думите.

— Чувствам дискомфорт, когато съм съблечен пред теб! — успях да формулирам най-накрая мисълта си.

— Само при мен ли се проявява? — попита Кати с делови тон.

— Ами… предполагам. Вчера, на изследванията, също усещах дискомфорт, когато ти ме гледаше.

— Не се притеснявай. Това е известно явление. Психическа регресия. Понякога се проявява в периода на съзряване, понякога — при силен стрес. Има си специален термин — стеснителност. Обикновено стеснителността е насочена към противоположния пол.

— И сега какво? — попитах глупаво аз.

— Ще мине. Трябва да промениш появилия се при теб лъжлив начин на поведение. Искаш ли да отидем на баня? Имаме още време.

— Както решиш — казах аз.

— Тогава се обличай, ще отидем при Таг.

Може и да беше регрес, но се отпуснах чак когато Кати излезе.

 

 

Таг наистина не се чувстваше добре.

— Трябва да се забранят средствата, съдържащи алкохол — мърмореше той и се разхождаше из стаята. В стаята му цареше същият ред, както в моята, но вещите му бяха повече. Нещата, които липсваха при мен, бяха предимно снимки на страховити чудовища по стените и някакви неапетитни вещества в широки плоски съдове. — Това е отрова. Ще подам предложение в Световния съвет от името на целия институт…

— Почакай един ден, току-виж си размислил — засмя се Кати. Тя седеше в едно от креслата, весела и безгрижна. Може би наистина се беше убедила, че всичко с мен ще бъде наред? Или се опитваше да ме развесели?

— Ще почакам! Но няма да размисля! — заяви Таг енергично. — Кога ще докладва Ники?

— Наставникът се е договорил за среща със Съвета в шест часа. Има предостатъчно време дотогава. Искам да отведа Ники на баня.

— Защо така? — учуди се Таг.

— За да изкара токсините. — Кати ми намигна и аз бях доволен от тази деликатност. — Ще дойдеш ли?

— Ще дойда — реши Таг. — Трябва да помоля за кола.

— Аз имам. Наставникът прикрепи към мен кола за пет дни, докато трае първоначалното възстановяване на Ник.

— Аха, ти сега си главна в този процес… Ган нищо ли не намери?

— Абсолютно. Докладът за кораба беше пълен и изряден. Седял е до сутринта, прибрал се е вкъщи чак в два и половина. Ще му дадем ли да се наспи?

— Да му дадем — съгласи се Таг. Прерови една купчина с дрехи и извади риза, изплетена от разноцветни шнурчета. — Красиво ли е?

— Много — одобри Кати.

 

 

Колата или беше същата като вчерашната, или неразличима от нея. Кати зададе маршрута, после обърна средната седалка към нас и се разприказвахме. Общо взето за нищо съществено. За расата бъдещи-приятели, които намерих в космоса и затова колко хубаво и увлекателно ще бъде да се заемем сериозно с тях, да им помогнем да станат приятели. Впрочем Таг се вълнуваше не толкова от това, колкото от откриването на раса, сходна с нас по външен облик.

— Та нали още никога не е ставало такова нещо! — говореше той, разпалено размахвайки ръце. — Когато сме превръщали в приятели малките, в какво се е състояла цялата работа? Да създадем костюми-копия и да пращаме деца, облечени в тях, при малките! Забавяли сме изкуствено растежа, за да подготвим възрастни регресори… че децата постоянно се проваляли… Колко дълго е продължило това, Кати?

— Седемнайсет поколения хора с нисък ръст — въздъхна тя. — А и сега… разправят… много рядко…

— Ас тези — само ще работим! Подготвяй сътрудници, пращай ги на планетата на бъдещите приятели и работи! Завиждам на регресорите! Честна дума, завиждам им!

— Те са достатъчно развити, за да разпознаят пришълците. Може да сме като две капки вода външно, но различията в психиката ще си кажат думата. Така че работата няма да е лека.

— Че малко ли методи има? Ето — Таг ме посочи, — амнезия. Прекрасен начин, за да се оправдаят всякакви странности на регресора!

Настъпи тишина. И самият Таг се сепна, и аз нямах какво да кажа, и Кати извърна поглед.

— Това е добра хипотеза — казах аз.

— Ники! — Таг дори скочи от креслото си, удряйки глава в тавана, но колата зави рязко и той падна обратно на мястото си.

— Откъде знаеш, че аз съм Ники? Може би него са го разпитали, изтръгнали са всичко, което е било възможно да се изтръгне, и са пратили мен в неговия облик? Чужд регресор. А?

В момента се чувствах толкова зле, че не щадях никого.

— Ник!

Погледнах Кати в очите.

— Това е невъзможно по три причини.

— Тогава ми докажи, че аз съм си аз! Защото самият аз невинаги вярвам в това!

— Тялото ти е тялото на Ники. Нали сверихме генната ти карта! И двата анализа се оказаха правилни, отговарящи на твоя генотип!

— Може да са копирали тялото ми — предположих аз.

— Втори довод против! Проведохме пълно ментоскопиране на мозъка ти. Да, не помниш нищо за миналото. Но речниковият ти запас е именно твоят речников запас! Знаеш това, което трябва да знаеш! И в теб няма чужда памет! Защо да изпращат регресор, който не знае своята задача? Та това е безсмислено! А ние огледахме целия ти мозък, всичките му ъгълчета! Чисто е!

— А третият довод? — попитах аз. Направо с отмъстителното желание да навредя на самия себе си.

— Ние. Твоите приятели, твоят наставник. Нима можем да не усетим подмяната?

Затворих очи. Благодаря, Кати. Благодаря за тези думи. Може би това е най-основният довод. Това, което ще ме успокои.

Не-приятелският регресор трябва да бъде такова копие на Ники… морално-етично копие… че това е просто невъзможно.

— Благодаря, Кати… — прошепнах аз.

— Абсолютно безспорни доводи — каза Таг. — А на мен, специалиста по чужди раси, вярваш ли?

— Вярвам.

— Естествено, ако всичко се приеме като абстрактна хипотеза… — Таг сладко притвори очи. — Бих могъл да опитам да намеря възражения. Да заобиколя всички доводи.

Тишината се върна.

— Направи го, Таг — помолих го. — Опитай се да разбереш възможно ли е да съм чужд регресор. Ако намериш такава възможност — помисли как да я провериш. В такъв случай трябва незабавно да бъда изолиран от обществото и да се разработят мерки за противодействие срещу мен.

— А ето тези твои думи, Ник — каза Кати — са последното доказателство. Може би Световният съвет не би повярвал на него. Но аз му вярвам. Ти си нашият Ники. Ники Умника. Ники Неспокойния, Ники Презастраховащия се. Не се бой от нищо!

— Не вярвай, не се бой, не моли — казах аз. — Благодаря ви. Когато дойда изцяло на себе си, ще се посмеем заедно. Но засега не се получава.

 

 

Банята не беше една сграда, а цял комплекс — кръгли павилиони, които заради прекомерната височина приличаха по-скоро на кули, свързани отстрани с тристранни пирамиди, а в центъра на всичко това — гигантско кубично съоръжение от снежнобял камък. Пространството между зданията беше обрасло толкова нагъсто със зеленина, че мястото щеше да изглежда като отдавна изоставено, ако не бяха пътеките, водещи към вътрешността на комплекса. Оставихме колата на пътя и тръгнахме по една от пътечките, която се гмурваше под естакадите и галериите, свързващи сградите една с друга в сложна мрежа. По едно време се разминахме с малка компания — трима мъже и две жени. Те се смееха, говореха си нещо и ни поздравиха дружелюбно.

Преминахме през врата с топлинна завеса и се озовахме в обширна сумрачна зала. На прага се спрях за миг.

Да, ще се наложи да променя лъжливия начин на поведение.

Тук сигурно имаше стотина души. Мъже и жени, разсъблечени, събличащи се и полуоблечени. Някои идваха, други излизаха. Край стените имаше редици от ниски шкафчета, в които посетителите грижливо подреждаха дрехите си. В сводестия таван бяха разположени спираловидно малки прозорчета, през които проблясваше слабата, сякаш филтрирана светлина на Майчицата.

— Да вървим — подкани ме Таг.

Намерихме свободни шкафчета. Кати и Таг започнаха да се събличат веднага, аз се забавих за секунда.

Това е нормално — прошепнах си най-накрая и също започнах да се събличам. Наоколо имаше такова изобилие от голи тела, че разумът ми панически се отрече от чувствата, които Кати бе нарекла стеснителност.

— В ураганната или в морската? — обърна се Таг към Кати.

Девойката вече се бе съблякла, беше затворила шкафчето си — забелязах, че на вратите няма ключалки — и отговори след кратко замисляне:

— Първо в морската. Ники трябва да свикне отново.

Без да споря, тръгнах след тях. Не можех да асоциирам нито морето, нито урагана с баня.

Вървяхме по тесен коридор заедно с десетки други голи посетители. И от каменния под, и от каменните стени прииждаше топлина, а от време на време минавахме покрай амбразури, от които лъхаше горещ въздух. Осветлението тук вече беше изкуствено — идваше от матови панели на високия таван. Всички крачеха мълчаливо, сериозно, сякаш се готвеха за някакъв важен ритуал, и шляпането на босите крака по пода се сливаше в странен ритъм, дивашки акомпанимент на предстоящото действие. Подът под краката ми продължаваше да е горещ, но сега стана и мокър. Сега отнякъде извираше вода и течеше напред — очевидно коридорът имаше лек наклон, недоловим за зрението.

Омагьосан от участието в процесията, аз все пак се оглеждах крадешком. Мъжете и жените бяха горе-долу поравно, повечето бяха млади, наши връстници. Имаше доста симпатични девойки. Тълпата явно се делеше на отделни групички, дошли заедно, но дори и в пределите на някоя от компаниите никой не докосваше другиго. Някакъв младеж се подхлъзна недодялано и падна болезнено на коляното си, макар че бих се заклел, че можеше да се задържи на крака, ако бе хванал за рамото приятеля си, крачещ до него.

Полъхна горещ въздух. Усетих миризма на сол и йод, сякаш пред нас наистина имаше море. Нагорещено, почти кипящо. Водата под краката ми стана повече и сега пристъпвах по-внимателно.

Коридорът свърши внезапно, преминавайки в помещение, което наподобяваше кораба на аларите. Същите имитации на пещери и каменна облицовка. Само че светлината идваше от прозорците. Подът беше засипан с едър бял пясък, подаваха се разни раковини и дори мъртви парчета корали. Пясъкът образуваше множество ниски дюни и хълмчета, на върховете на които седяха, стояха и лежаха хора. Отнякъде духаше топъл вятър, но жегата беше такава, че той облекчаваше. Оцених температурата като двойно по-висока от температурата на здраво тяло.

— Ники!

Последвах Кати и Таг и се качих на малка пясъчна дюна. Седнах и скръстих крака. Седяхме с лица един към друг, една от многобройните групи. Изгарящите пориви на вятъра облизваха тялото ми.

— Как си? — попита Кати.

Опитвах се да не гледам към нея. Не, тази лечебна процедура не помогна докрай. Собствената ми голота ме смущаваше, а нейната — още повече…

— Интересно — отговорих аз уклончиво.

— Почивай си — посъветва ме Кати. — Отпусни се-бди и почивай…

Затворих очи и се подчиних.

Общо взето беше много хубаво. Тялото, попаднало в тази исполинска печка, негодуваше, но горещината, кой знае защо, ставаше все по-приятна. Изпотих се, но горещият въздух моментално изсуши влагата. Пясъкът бавно се движеше от поривите на вятъра, засипвайки краката ми, изгаряйки кожата.

Хубаво…

— Ники!

Отворих очи — Кати и Таг вече се бяха изправили.

— Да вървим — каза Таг. — Време е да променим температурния режим…

Тръгнахме към противоположния край на залата, заобикаляйки пясъчните хълмове, върху които се изпотяваха и съхнеха голите тела. Оказа се, че там има малък водоем — стичащата се по стената вода се събираше в езерце и изтичаше през арка в стената.

— Йохохо! — закрещя Таг, преминавайки в бяг. Скочи с главата напред в езерцето. Ние го последвахме. Водата ме преряза — беше ледена, сякаш изобщо не течеше по горещите стени. Изскочих на повърхността, поемайки си дълбоко въздух. Таг вече се беше насочил към арката, оставяйки се напълно на волята на течението.

— След него… — Кати изскочи на повърхността до мен. Почти докоснахме телата си. — Ники!

— Плувам — съгласих се аз.

Потокът се носеше по тунела. Стените, отначало каменни, постепенно станаха прозрачни. Сега плувахме по стъклена тръба, минаваща над пътеките. Под нас вървяха хора… Изглежда, не ни виждаха — прозрачността беше еднопосочна.

— Контрастните топлинни процедури влияят благотворно на организма! — достигна до мен гласът на плуващата подире ми Кати.

Нима тя не може да каже просто „прекрасно“?

Течението отслабна и се озовахме в нова зала. Изплувах на повърхността под надвисналия свод на тунела и се оказа, че съм в нов водоем.

Охо!

Водата и тук беше студена. Затова пък вятърът…

Ураганната зала? Очевидно!

Подът беше каменен, но на места бяха сложени дървени плочки. Много предвидливо, защото ходилата изгаряха още при първата крачка. Поривите на вятъра ме караха да замижавам и да се привеждам.

Разбира се, тук нямаше пясък. Вятърът би го измел към стените за минутка. Вместо пясъчни хълмове залата беше пълна с каменни гъби с дървени площадки на върховете. Бързо се изкатерихме на най-близкия свободен камък и се свихме върху дървения подиум.

— Тук не бива да се остава дълго! — извика ми Таг. — Три минути, най-много — пет.

— Радвам се! — изкрещях аз, надвиквайки шума на вятъра. Струваше ми се, че водата от тялото ми направо се изсмуква. Двете изречени думи буквално пресушиха устните ми и се заех да преглъщам, отделяйки слюнка.

— Някой от поетите беше сравнил цикъла на процедурите в баните с процеса на развитие на човечеството! — каза Кати. — Преодоляване на враждебните природни условия, студ и огън, стремително движение, и като резултат — прилив на сили и любов към мирозданието!

— Не особено приятен процес на развитие — прошепнах аз по-скоро на самия себе си.

— Какво? — попита Кати.

— Мисля, че ако се намали вятърът и се снижи температурата, природата няма да изглежда толкова враждебна! — извиках аз.