Агата Кристи
Завесата (8) (Последният случай на Поаро)

I

Дните минаваха. Беше период на бездействие с тревожното очакване нещо да се случи.

В действителност нищо не се случваше, ако мога така да се изразя. И все пак имаше дребни инциденти, откъслечни странни разговори, нови сведения за обитателите на Стайлс и насочващи подмятания. Всички те се трупаха и ако можех да ги подредя правилно, сигурно щях да си обясня много неща.

Поаро бе човекът, който с няколко убедителни думи, ме насочи към факти, към които проявявах престъпно нехайство.

Протестирах, за кой ли път, срещу упоритото му нежелание да ме посвети в тайната си. Казах му, че не е честно и че ние с него винаги сме знаели по равно — дори и когато съм се държал като невежа, а той е съумявал да направи верния извод от известните ни факти.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Точно така е, приятелю! Не е честно! Не е спортсменско! Не е по правилата на играта! Приемете го така и пасувайте. Това не е някаква игра — не е истински le sport. Защото вие сте се заел да отгатнете напосоки кой е X. Но не за това ви повиках да дойдете тук. Не е необходимо да се занимавате с това. На мен отговорът на този въпрос ми е известен. Но онова, което не знам и трябва да узная, следното: „Кой ще умре — и то много скоро?“ Въпросът, mon vieux^[1], не е да си играем на гатанки, а да предотвратим смъртта на човешко същество.

Думите му ме стреснаха.

— Разбира се — бавно продумах аз. — Аз… е, знам, че вече ми го казахте веднъж, но не осъзнавах напълно.

— Тогава го осъзнайте сега — и то веднага.

— Да, да, ще го направя — искам да кажа, осъзнавам го вече.

— Bien^[2]! Кажете ми тогава, Хейстингс, кой ще умре?

— Нямам никаква представа! — примигах с очи аз.

— Но трябва да имате някаква представа! За какво друго сте дошли тук?

— Несъмнено — започнах аз, връщайки се към размишленията ми по въпроса, — че трябва да има някаква връзка между жертвата и X, така че, ако вие ми кажете кой е X…

Поаро поклати глава с такава енергичност, че ми стана съвсем неприятно.

— Не ви ли казах, че именно в това е същината на похватите на X? Няма да има никаква връзка между X и убития. Със сигурност.

— Искате да кажете, че връзката ще бъде скрита, така ли?

— Тя ще бъде скрита така, че нито вие, нито пък аз ще можем да я открием.

— Но сигурно, ако проучим миналото на X…

— Казах ви — не. Положително не сега. Убийството може да бъде извършено всеки момент, разбирате ли ме?

— И някой в тази къща ще бъде убит ли?

— Точно така.

— И вие наистина не знаете кой е той или как ще бъде убит?

— Ех! Ако знаех, нямаше да ви карам да слухтите вместо мен.

— Вие просто обосновавате предположенията си на присъствието на X, така ли?

Въпросът ми прозвуча, изпълнен със съмнение. Поаро, чието самообладание бе намаляло поради принудително обездвижените му крака, се изсмя гръмогласно.

— О, ma foi^[3], колко пъти трябва да ви го повтарям? Ако тълпа военни кореспонденти пристигнат изведнъж някъде в Европа, какво ще означава това? Означава война! Ако лекари от цял свят се съберат в някой град, какво показва това? Че там ще има медицински симпозиум. Където се вие лешояд, има и мърша. Ако видите, че в ловния участък са тръгнали викачите, скоро ще последва и изстрел. Ако видите, че някой се спре неочаквано, хвърли сакото си и скочи в морето, това означава, че там скоро ще спасят удавник. Ако видите дами на средна възраст и почтени на вид да надничат през някоя ограда, можете да си направите извода, че там се върши нещо неприлично! И накрая, ако усетите вкусна миризма и забележите, че няколко души бързат по коридора към Нея, можете да бъдете сигурен, че скоро ще поднесат ядене!

В продължение на минута-две разсъждавах върху направените сравнения, а после казах, имайки предвид първия пример:

— Все пак, един военен кореспондент не прави война!

— Разбира се, че не. И една птичка пролет не прави. Но един убиец, Хейстингс, е достатъчен, за да убие.

Срещу това, разбира се, не можеше да се възрази. Но на мене все пак ми хрумна нещо, за което явно Поаро не беше се сетил — че дори и убийците си дават почивка. X може да е дошъл в Стайлс просто на почивка, без намерение да убива. Но Поаро бе толкова развълнуван, че не се осмелих да му кажа предположението си. Подхвърлих само, че цялата история ми се струва безнадеждна. И че трябва да изчакаме…

— … и да видим — довърши вместо мен Поаро. — Като вашия мистър Аскуит през последната война. Именно това, mon cher, не трябва да правим. Аз не твърдя, забележете, че ще успеем, защото, както ви споменах и преди, когато убиецът реши да убие, никак не е лесно да осуетиш намеренията му. Но поне можем да се опитаме. Представете си, Хейстингс, че са ви задали теоретическа задача за бридж. Можете да видите всички карти. От вас се иска „да предскажете резултата от раздаването“.

— Не става така, Поаро — поклатих глава аз, — защото нямам никаква представа. Ако знаех кой е X…

Поаро се развика отново. Викаше толкова силно, че Къртис дотича от съседната стая с доста изплашен вид. Поаро му махна с ръка да си върви и след като той излезе, приятелят ми заговори по-спокойно.

— Успокойте се, Хейстингс, вие не сте толкова глупав, колкото ви се иска да се покажете. Проучил сте случаите, които ви дадох да прочетете. Може да не знаете кой е X, но сте запознат с похвата на X, когато извършва убийство.

— О — рекох аз. — Разбирам.

— Естествено, че разбирате. Бедата при вас е, че ви мързи да мислите. Обичате да си играете на догадки. Не обичате да работите с главата си. Какво е основното и похвата на X? Не е ли фактът, че самото престъпление е съвършено? А именно: съществува мотив за престъплението, появява се удобен случай, средствата за извършването му са налице и накрая — най-важното — има И виновен, който отива на подсъдимата скамейка.

Веднага схванах същината и разбрах какъв глупак съм бил досега, за да не я открия.

— Ясно ми е — казах аз. — Трябва да открия някого, който… който отговаря на всички тия изисквания — потенциалната жертва.

Поаро се отпусна назад с въздишка.

— Най-после! Много се изморих. Повикай Къртис. Сега вече разбирате какво трябва да правите. Можете да се движите и да обикаляте навсякъде, можете да проследявате всекиго, да говорите с хората, да ги шпионирате незабелязано…

Едва се сдържах да не му възразя, но се отказах. По тия неща спорехме отдавна.

— … Можете да слушате какво си говорят, имате колене, които се свиват и ви позволяват да приклякате и да надничате през ключалките…

— Аз няма да надничам през ключалките — прекъснах го разгорещено.

Поаро притвори очи.

— Добре тогава. Няма да надничате през ключалките. Ще продължавате да бъдете английския джентълмен, а някой ще бъде убит. Но това не е важно. Най-важното за англичанина е неговата чест. Собствената ви чест е по-важна от нечий живот. Bien! Всичко е ясно.

— Не, дявол да ви вземе, Поаро…

Поаро хладно рече:

— Изпратете Къртис при мен. Вървете си. Вие сте твърдоглав и извънредно глупав, а аз не исках до мен да сте твърдоглав и извънредно глупав, а аз исках до мен да има човек, на когото мога да вярвам, но предполагам, че ще се наложи да се примиря с вас и смешните ви представи за честност. След като не можете да използвате сивите си клетки, понеже ги нямате, поне използвайте очите, ушите и носа си, ако повелята за чест ви позволява.

II

На следващия ден се осмелих да повдигна въпроса, по който бях мислил неведнъж. Направих го след известно колебание, тъй като човек не знае как може да реагира Поаро!

— Разсъждавах доста, Поаро — започнах аз, — макар да знам, че не съм много умен. Вие сам казахте, че съм глупав — е, в известен смисъл сте прав. Освен това аз съм само наполовина от някогашния Хейстингс. След смъртта на Синдърс…

Млъкнах. Поаро издаде дрезгав звук в знак на съчувствие. Продължих:

— Но тук има човек, който би могъл да ни помогне точно такъв, от какъвто имаме нужда. С ум, с въображение и с възможности — някогашен ръководител и човек с огромен опит. Говоря за Бойд Карингтън. Гой е нужният ни човек, Поаро. Доверете му се. Разкажете му за всичко.

Поаро отвори очи и изрече с непоколебима твърдост:

— В никакъв случай.

— Но защо не? Не можете да отречете, че е умен — много по-умен е от мене.

— Това не е трудно да се установи — хапливо отвърна Поаро. — Но избийте си от главата подобна идея, Хейстингс. Няма да се доверяваме на никого. Ясно ли ви е? Разберете, че ви забранявам да говорите по този въпрос.

— Добре, щом казвате, но Бойд Карингтън е наистина…

— А, благодаря, благодаря! Бойд Карингтън. Какво сте се захванали с тоя Бойд Карингтън? Какъв е той в крайна сметка? Един здравеняк, който важничи и се надува, защото някога са се обръщали към него с „Ваше Превъзходителство“. Съгласен съм, че е човек с известно чувство за такт, има обаяние и добри обноски. Но той не е чак толкова достоен за възхищение, този ваш Бойд Карингтън. Постоянно се повтаря, разказвал ми е една и съща история два пъти — и което е още по-лошо, паметта му е толкова зле, че може да ви разкаже нещо, което вие самият сте му разказали! Човек с изключителни качества! Нищо подобно. Стар досадник, дърдорко и на всичкото отгоре — наперено нищожество!

— О — обадих се аз, след като всичко ми стана ясно.

Напълно вярно бе, че Бойд Карингтън е зле с паметта.

И вината наистина бе негова, че е направил гаф, за който откривах сега, че е разгневил Поаро до крайност. Поаро му бил разказвал някаква история за времето, когато е бил полицай в Белгия и само няколко дни по-късно, когато неколцина от нас се бяхме събрали в градината, Бойд Карингтън има глупостта да разкаже същата случка отново на Поаро, като я започна с увода: „Сетих се, че шефът на сигурността в Париж ми разказа…“

Вече разбрах, че Поаро не можеше да понесе подобна обида. Замълчах си тактично и си тръгнах.

III

Слязох по стълбите и излязох навън в градината. Наоколо нямаше никой и аз продължих през малката горичка нагоре към тревистото хълмче, върху което стърчеше подобна на стоножка лятна беседка в напреднал стадий на разрушение. Седнах в беседката, запалих лулата си и започнах да прехвърлям всичко през ума си.

Кой бе човекът в Стайлс, който има ясно определени мотиви, за да убие някого — или пък, у кого можеха да се забележат подобни мотиви?

Като оставим настрана възможността това да е полковник Лътръл, който, все пак, бе малко вероятно да насече жена си по средата на някой робер, колкото и оправдано да беше, не можех да се сетя за никой друг.

Бедата се състоеше в това, че всъщност не познавах достатъчно хората край мен. Например Нортън или пък мис Коул? Какви са обикновено мотивите за извършването на убийство? Парите ли? Помислих си, че Бойд Карингтън е най-богатият от всички. Ако го убиеха, кой ли би наследил парите му? Някои от сега присъстващите тук ли? Не допусках, че е така, но си струваше да се провери. Той например може да е завещал парите си за изследвания и да е определил Франклин за попечител. Този факт, наред с безразсъдните твърдения на доктора по въпроса за премахването на осемдесет процента от човешкия род, би могъл да се превърне в доста основателен аргумент срещу рижавия учен. Възможно бе Нортън или мис Коул да са далечни роднини и да наследят парите автоматически. Трудно допустимо, но възможно. А дали пък полковник Лътръл, който му бе стар приятел, не би могъл да се облагодетелства от завещанието на Бойд Карингтън? Струваше ми се, че други вероятности по отношение на парите не съществуваха. Заех се да огледам по-романтичните възможности. Семейство Франклин. Мисис Франклин бе инвалид. Възможно ли бе да я тровят бавно — и дали отговорността за смъртта й щеше да падне върху съпруга й? Той бе лекар и несъмнено имаше възможността и средствата да го направи. Ами мотивите му? Бодна ме неприятно безпокойство, тъй като ми хрумна, че Джудит може да е замесена. Аз имах достатъчно основания да вярвам в колегиалните им отношения — но щеше ли и общественото мнение да бъде убедено в същото? Щеше ли да повярва някой циничен полицай? Джудит бе много красива млада жена. Хубавата секретарка или сътрудничка се е оказвала мотив за много престъпления. Подобна вероятност ме ужасяваше.

След това се замислих за Алъртън. Можеше ли да има някаква причина, заради която да премахнат Алъртън? Ако наистина трябваше да бъде извършено убийство, бих предпочел Алъртън да бъде жертвата! Сигурно нямаше да е трудно да се намерят причини, поради които да бъде ликвидиран. Мис Коул, макар и не съвсем млада, бе все още хубава жена. Тя, евентуално, би могла да има подбуди от ревност, ако е имала някакви интимни отношения с Алъртън, макар че трудно можех да допусна подобна вероятност. Освен това, ако Алъртън е X…

Поклатих глава нетърпеливо. Всичко това нямаше да ме доведе до никъде. Нечии стъпки по чакъла долу привлякоха вниманието ми. Беше Франклин, който бързаше към къщата с ръце в джобовете и с наведена напред глава. Изглеждаше съвсем потиснат. Като го наблюдавах така, вглъбен в мислите си без обичайния самоконтрол, установих с изненада, че той е много нещастен човек.

Бях толкова увлечен в наблюденията си, че не чух никакви стъпки наблизо и се обърнах стреснато, след като мис Коул ми заговори.

— Не ви усетих, че идвате — обясних извинително аз, след като се изправих.

Тя оглеждаше беседката.

— Каква викторианска реликва!

— Нали? Прилича на насекомо, според мен. Заповядайте, седнете. Ще почистя пейката.

Направих го, защото ми хрумна, че ми се удава възможност да опозная по-добре една от гостенките на пансиона. Огледах крадешком мис Коул, докато бършех паяжините.

Тя бе на възраст между тридесет и четиридесет години, леко измъчена на вид, с добре очертан профил и имаше наистина хубави очи. В държането й се усещаше някаква резервираност, нещо повече — подозрителност. Внезапно осъзнах, че тя е жена, която е страдала и впоследствие е станала силно подозрителна към всичко в живота. Чувствах, че ми се иска да науча повече за Елизабет Коул.

— Ето така — казах аз, като замахнах за последен път с кърпичката, — повече не може да се направи.

— Благодаря ви — усмихна се тя и седна. Седнах до нея. Пейката изскърца заплашително, но нищо лошо не се случи.

— Кажете ми, моля ви, за какво си мислехте, когато се приближих към вас? Изглеждахте много замислен — полюбопитства мис Коул.

— Наблюдавах доктор Франклин — бавно й отвърнах аз.

— Така ли?

Не сметнах за нужно да й обяснявам какво ми е било вглавата.

— Останах изненадан, че той изглежда много нещастен.

Събеседничката ми тихо промълви:

— Разбира се, че е нещастен. Сигурно вече сте го усетили.

Струва ми се, че показах колко съм изненадан. Отговорих й, като заекнах леко:

— Не… не… не съм. Винаги съм смятал, че е напълно погълнат от работата си.

— Така е.

— Според вас, това нещастие ли е? Според мен няма но-добро състояние.

— О, да, безспорно, но не и ако сте възпрепятстван да направите това, което чувствате, че носите в себе си. Ако не можете, така да се каже, да дадете най-доброто от себе си.

Погледнах я, чувствайки се доста озадачен. Тя продължи да ми обяснява:

— На доктор Франклин през миналата есен му било предложено да замине за Африка и да продължи изследванията си там. Той е много усърден, както знаете, а работата му в областта на тропическата медицина е от най-високо качество.

— И не е ли отишъл?

— Не. Жена му не се е съгласила. Тя не била добре, за да понесе климата и отхвърлила идеята да остане сама тук, особено след като разбрала, че ще трябва да живее твърде оскъдно. Заплатата, която са му предложили не е била висока.

— А-ха — кимнах аз, преди да продължа: — Предполагам, че при нейното здравословно състояние, той е решил, че не бива да я оставя сама.

— Знаете ли нещо повече за нейното здравословно състояние, капитан Хейстингс?

— Ами… не… Но тя е инвалид, нали?

— На нея й харесва да бъде болна — сухо рече мис Коул. Погледнах я недоверчиво. Не бе трудно да се разбере, че симпатиите й са изцяло на страната на съпруга.

— Предполагам — бавно изрекох аз, — че жените, които са изнежени, имат нагласата да бъдат себични, не смятате ли?

— Да, мисля, че инвалидите — страдащите от хронични заболявания инвалиди — обикновено са много себични. Но вероятно не можем да ги упрекваме. Много е лесно да се говори.

— Но вие не мислите, че мисис Франклин наистина е толкова зле, така ли?

— О, не бих казала подобно нещо. Просто подозрение от моя страна. Струва ми се, че тя винаги успява да постигне, каквото си е наумила.

Потънах в мисли за няколко минути. Бях изненадан, че мис Коул явно е много добре запозната с проблемите на семейство Франклин. Попитах я с известно любопитство:

— Предполагам, че добре познавате доктор Франклин?

— О, не — поклати глава тя. — Виждала съм ги само един-два пъти преди да се срещнем тук.

— Но той ви е говорил за себе си, според мен, нали?

Тя отново поклати глава.

— Не, това, което ви казах току-що, го научих от дъщеря ви Джудит.

Помислих си, внезапно огорчен, че Джудит говори с всеки друг, но не и с мене. Мис Коул продължи:

— Джудит е ужасно предана на своя работодател и е изцяло на негова страна. Тя напълно не одобрява егоизма на мисис Франклин.

— И вие ли мислите, че тя е себична?

— Да, но аз я разбирам. Аз… аз разбирам инвалидите. Мога да разбера и това, че доктор Франклин й отстъпва. Джудит, естествено, смята, че той трябва да остави жена си някъде и да се захване с работата си. Дъщеря ви е много ентусиазирана научна работничка.

— Знам — доста тъжно се съгласих аз. — И понякога ме тревожи. Не ми изглежда нормално, ако можете да ме разберете. Смятам, че тя трябва да бъде… по-естествена… да търси повече развлечения. Да се забавлява — да се влюби в някое хубаво момче. В края на краищата, младостта е времето, когато човек трябва да се весели, а не да седи и се взира в епруветките. Неестествено е. Когато бяхме млади, ние се забавлявахме, флиртувахме и търсехме развлечения — знаете как е.

За миг настъпи тишина. После мис Коул изрече със странно унил глас:

— Не зная.

За момент се ужасих. Несъзнателно й бях говорил като на връстница, но изведнъж осъзнах, че тя е по-млада от мен с повече от десет години и че съм се държал извънредно нетактично.

Опитах се да се извиня, доколкото бе възможно. Тя ме прекъсна.

— Не, не, нямах предвид това. Моля ви, не се извинявайте. Просто казах нещо, което е вярно. Не знам. Никога не съм била „млада“, така, както вие се изразявате. Никога не съм преживявала онова, което наричате „развлечение“.

Някаква горчивина в гласа й, някакво дълбоко негодувание ме накараха да се почувствам неудобно. Промълвих доста неуверено, но напълно искрено:

— Съжалявам.

— Е, хайде сега — усмихна се тя, — няма защо. Не се притеснявайте. Хайде да поговорим за нещо друго.

Подчиних се и рекох:

— Разкажете ми нещо за останалите тук. Освен ако не са ви напълно непознати.

— През целия си живот съм се познавала със семейство Лътръл. Доста тъжно ми е, че те трябваше да се захванат с пансиона — особено пък той. Полковникът е много мил. А и тя е по-добра, отколкото предполагате. Просто защото е трябвало да се лишава цял живот, е такава — алчна. Ако човек постоянно е притеснен с парите, накрая то си проличава. Единственото, което не харесвам у нея, е сладникавото й държане.

— Разкажете ми нещо за Нортън.

— Няма много за разказване. Той е добряк — доста свит, а може би и малко глуповат. Винаги е бил много внимателен. Живееше при майка си — доста заядлива и глупава жена. Мисля, че доста го командваше. Почина преди няколко години. Той обича много птиците и цветята и неща от този род. Много мил човек е, но същевременно забелязва много неща.

— С бинокъла ли, имате предвид?

Мис Коул се усмихна.

— Е, не го казах в буквалния смисъл. Исках да кажа, ме забелязва много подробности. Кротките хора често са такива. Безкористен е и много внимателен за мъж, но е доста неумел, ако можете да разберете какво имам предвид.

— О, да, разбирам ви — кимнах аз.

Елизабет Коул отново заговори със същата горчива нотка в гласа си:

— Именно това е подтискащото в къщи като тукашната. Семейни пансиони, управлявани от разорени благородници. Пълни са с неудачници — хора, които никога нищо не са постигали, а няма и да постигнат, или пък такива, които са победени и пречупени от живота, от стари, уморени и свършени хора.

Гласът й заглъхна. Обзе ме дълбока и силна тъга. Колко истина имаше в думите й! Ето ни всички тук — събрани на куп хора в залеза на своя живот. Сиви глави, сиви души, сиви мечти. Аз самият — тъжен и самотен, жената до мен — също огорчено и обезверено създание. Доктор Франклин — напорист, амбициозен, обуздан и с неизпълнени мечти, а съпругата му — поразена от лоша болест. Дребничкият кротък Нортън куцука наоколо и наблюдава птиците. Дори Поаро, някогашният великолепен Поаро, сега бе пречупен, осакатен старец.

Колко различно бе всичко някога — по времето, когато за първи път дойдох в Стайлс. Мисълта за онова време ми причиняваше болка и от устните ми се откъсна приглушено възклицание, изпълнено с горест.

— Какво ви стана? — уплашено ме попита мис Коул.

— Нищо. Просто ме порази разликата — аз съм бил тук, знаете ли, преди много години, когато бях млад. Замислих се колко различно е днешното време от тогава.

— Разбирам. Имаше ли щастие в къщата тогава? Всички ли бяха щастливи тук?

Странно как понякога мислите на човек сякаш се въртят като в калейдоскоп. В момента се чувствах така. Объркана смяна и разместване на спомени и на събития. После цялата мозайка се подреди по обичайния си начин.

Съжалявах за миналото като такова, а не като реалност. Защото дори тогава, в онова отдавна отминало време, в Стайлс нямаше щастие. Безстрастно си припомних истинските факти. Приятелят ми Джон и жена му — и двамата нещастни и раздразнени от живота, който бяха принудени да водят. Лорънс Кавендиш, потънал в меланхолия. Синтия, с нейната момичешка чистота, но угнетена от положението си на зависимост. Ингълторп, оженил се за богата жена заради парите й. Не, никой от тях не бе щастлив. И сега, отново, никой тук не бе щастлив. Стайлс не бе място за щастливи хора.

Обърнах се към мис Коул:

— Замислих се за някои неприятни неща. На това място никога не е имало щастие… Няма и сега. Всички тук са нещастни.

— Не, не. Дъщеря ви…

— Джудит не е щастлива.

Изрекох го с увереността на неочакваното откритие. Не, Джудит не бе щастлива.

— Бойд Карингтън — колебливо продължих аз. — Онзи ден ми сподели, че се чувства самотен, но въпреки това смятам, че той се забавлява достатъчно добре — не само в имението си, но и с много други неща.

Мис Коул подхвърли рязко:

— Е, да, но пък сър Уйлям е различен. Той не принадлежи тук, както ние, останалите. Той е от друг свят — светът на успеха и свободата. Постигнал е успех в живота и добре знае това. Той не е от… душевно осакатените.

Стана ми интересно, че се изрази по такъв начин. Извърнах се и я загледах.

— Ще ми кажете ли — попитах аз, — защо употребихте именно този израз?

— Защото — отвърна тя с неочакван прилив на ярост, — това е истината. Истината за мен, във всеки случай. Аз съм душевно осакатена.

— Разбирам — меко казах аз, — че вие сте била много нещастна.

Тя рече тихо:

— Вие не знаете коя съм аз, нали?

— Ъ-ъ… знам името ви…

— Коул не е моето име — искам да кажа, че то е моминската фамилия на майка. Приех го… впоследствие.

— След какво?

— Истинското ми фамилно име е Личфийлд.

За известно време, името не ми говореше нищо — просто име, познато отнякъде. После си спомних.

— Матю Личфийлд.

— Виждам, че знаете нещо — кимна тя. — Именно за това говорех преди малко. Баща ми бе инвалид и тиранин. Забраняваше ни да водим нормален живот. Не можехме да каним приятелите си у дома. Не ни даваше никакви пари. Бяхме като в затвор.

Тя замълча, а очите й, красивите й очи бяха широко отворени и потъмнели.

— И тогава сестра ми… сестра ми…

Не можеше да продължи.

— Моля ви, недейте — недейте да продължавате. Прекалено е болезнено за вас. Знам всичко. Няма нужда да ми разказвате.

— Не, не знаете. Не можете да знаете. Маги. Невъобразимо е — просто невероятно. Зная, че отиде в полицията, че се предаде и призна всичко. Но на мен понякога все още не ми се вярва! Усещам някак си, че не е вярно, че никога не е било вярно, че не може да се е случило така, както тя твърдеше.

— Искате да кажете… — поколебах се аз, — че фактите противоречат на…

— Не, не — прекъсна ме тя — Не затова. Не, става въпрос за самата Маги. Тя изобщо не бе такава. Не е била тя — не е била Маги!

Думите заиграха на устните ми, но не ги изрекох. Не бе дошло още времето, когато щях да мога да й кажа: „Права сте. Не е била Маги…“