Казаха, че е умрял от естествена смърт. Тоест, че е починал от сърдечен удар. Франклин каза, че именно така е очаквал да свърши. Несъмнено шокът от смъртта на Нортън бе предизвикал още една. По някакво недоглеждане, явно, ампулите с амилнитрат не бяха намерени до леглото му.

Беше ли наистина недоглеждане? Дали някой не ги е махнал умишлено? Не, сигурно е било нещо съвсем друго. X не би могъл да разчита, че Поаро ще получи сърдечна атака.

Защото, разбирате ли, аз не вярвах, че смъртта на Поаро е естествена. Бяха го убили, както и Нортън, както и Барбара Франклин. А не зная защо бяха убити — и не зная кой ги уби!

За Нортън бе проведено дознание и решението бе, че е самоубийство. Единственият съмнителен факт бе посочен от лекаря, който заяви, че е необичайно човек да се застреля сам в самия център на челото си. Но това бе единственият факт със сянка на съмнение. Всичко останало бе съвсем ясно. Вратата бе заключена отвътре, ключът бе в джоба на мъртвеца, прозорците плътно затворени с капаци, а пистолетът бе намерен в ръката му. Нортън бе се оплаквал от главоболие и изглеждаше, че някои от капиталовложенията му напоследък, са се оказали неудачни. Едва ли някой би се самоубил поради подобни причини, но нали трябваше да се посочи нещо.

Пистолетът очевидно бе негов. Камериерката го видяла на два пъти да лежи върху нощното му шкафче, откакто бил в Стайлс. И всичко беше наред. Още едно идеално инсценирано престъпление и както обикновено, без възможност за някакво друго решение.

В схватката между Поаро и X, беше надделял X. Сега всичко зависеше от мене.

Отидох до стаята на Поаро и взех куфарчето.

Знаех, че ме е определил за изпълнител на волята му, така че имах пълното право да постъпя така. Ключето висеше на врата му.

Отворих куфарчето в моята стая.

И веднага ме обзе ужас. Досиетата със случаите на X бяха изчезнали. Бях ги видял само ден или два по-рано, когато Поаро бе отворил куфарчето. Това бе доказателство, ако изобщо ми трябваше такова, че X не си е губил времето. Или Поаро сам бе унищожил книжата (малко вероятно), или пък X го бе направил.

X. X. Проклетият злодей X.

Но куфарчето не беше празно. Спомних си за обещанието на Поаро, че в него ще открия други указания, за които X няма да знае.

Но това ли бяха указанията?

Вътре открих екземпляр на една от пиесите на Шекспир, „Отело“ — евтино издание в джобен формат. Другата книга бе пиесата „Джон Фъргюсън“ от Сейнт Джон Ървин. В нея имаше лентичка, отбелязваща трето действие.

Загледах се слисано в двете книги. Ето какви напътствия ми бе оставил Поаро — които не ми говореха абсолютно нищо! Какво ли можеха да ми подскажат?

Единственото, за което можех да си помисля, че в тях има някакъв шифър. Шифър от думи, използвани в пиесите.

Но ако бе така, как мога да попадна на него? Никъде нямаше подчертани нито думи, нито букви. Нагрях на слаб огън хартията, но без никакъв резултат.

Изчетох внимателно цялото трето действие на „Джон Фъргюсън“. Прекрасен и вълнуващ епизод, в който „неопитният“ Клути Джон седи и разказва, а като финал, младият Фъргюсън тръгва да търси мъжа, озлочестил сестра му. Майсторско описание на героите, но едва ли можех да предположа, че Поаро ми е оставил книгите, за да си подобря познанията по литература!

А после, докато прелиствах страниците на книгата, от нея изпадна листче хартия. Върху него имаше написано нещо с почерка на Поаро.

„Поговорете с прислужника ми Джордж.“

Е, все пак открих нещо. Възможно е ключът на шифъра, ако ставаше въпрос за шифър, да е оставен при Джордж. Ще трябва да открия адреса му и да отида при него.

Но първо ми предстоеше тъжното задължение да погреба любимия си приятел.

Тук бе мястото, където бе живял, при първото си пристигане в страната. И тук щеше да остане да лежи завинаги.

През последвалите дни Джудит бе много внимателна с мене.

Прекарваше много от времето си с мене и ми помагаше да уредя всички формалности. Беше изпълнена с нежност и съчувствие. Елизабет Коул и Бойд Карингтън също се държаха много внимателно.

Елизабет Коул не преживяваше смъртта на Нортън така, както си бях представял. Ако изпитваше някаква дълбока тъга, не я показваше външно.

И така, всичко свърши…

II

Да, трябва да допиша започнатото. Трябва да доразкажа всичко.

Погребението бе отминало. Седяхме с Джудит и се опитвахме да чертаем някакви неясни планове за бъдещето. И тогава ми каза:

— Но знаеш ли, мили татко, аз няма да съм тук.

— Няма да си тук ли?

— Няма да бъда в Англия. Зяпнах я учудено.

— Не ми се щеше да ти казвам по-рано, татко. Не исках да те разстройвам още повече. Но сега вече трябва да знаеш. Надявам се, че няма да възразяваш прекалено много. Отивам в Африка с доктор Франклин.

Избухнах, като го чух. Просто бе невъзможно. Не можеше да постъпи така. Всички щяха да почнат да говорят. Да му бъде асистентка в Англия и особено, когато съпругата му бе жива, бе едно, но да замине с него за Африка, бе съвсем друго. Невъзможно бе и категорично нямаше да го позволя. Джудит не трябваше да постъпва така!

Джудит не ме прекъсваше. Остави ме да довърша. Усмихна се едва-едва.

— Но скъпи мой — рече тя, — аз няма да му бъда асистентка там. Отивам като негова съпруга.

Останах като втрещен.

Казах — или по-скоро заекнах:

— Ал… Алъртън?

Стори ми се, че я развеселих.

— С него нищо не съм имала. Щях да ти го кажа, ако не ме беше ядосал толкова. Освен това, исках да си мислиш… ами каквото всъщност си мислеше. Не исках да знаеш, че беше… Джон.

— Но нали го видях да те целува в оная вечер — на терасата.

— Е, как да ти кажа — нетърпеливо рече тя. — В онази вечер се чувствах нещастна. Случват се подобни неща. Нали знаеш, че ги има?

Отговорих й:

— Не можеш да се омъжиш за Франклин все още — прекалено скоро е.

— Напротив, мога. Искам да тръгна с него, а пък и ти току-що го каза, така е по-просто. Няма какво да чакаме повече.

Джудит и Франклин. Франклин и Джудит.

Разбирате ли какви мисли ми дойдоха в главата — мислите, които от известно време лежаха някъде под повърхността?

Джудит с шишенцето в ръка, Джудит с нейния страстен младежки глас, заявявайки, че ненужният никому живот трябва да се отнема, за да направи място на смисления живот — Джудит, която бях обичал, а и Поаро я беше обичал. Онези двамата, които Нортън бе видял тогава — Джудит и Франклин ли са били? Но ако е така — ако е така, не, това не можеше да бъде вярно. Не и за Джудит. За Франклин, може би — особен човек, жесток човек, който ако си наумеше да убие, можеше да го повтори многократно.

Поаро бе поискал да се посъветва с Франклин.

Защо? Какво му бе казал той в оная сутрин?

Но не и Джудит. Не и моята хубава, тъжна и млада Джудит.

И все пак, Поаро изглеждаше много странно тогава. И как прозвучаха думите му: „Може да ви се прииска да кажете: «Спуснете завесата»…“

И внезапно ми хрумна нещо ново. Чудовищно! Невъзможно! А не беше ли цялата история с X просто измислица? Дали не беше дошъл Поаро в Стайлс, защото се е боял, че в брака на Франклин ще настъпи трагедия? Дали не бе дошъл, за да бди над Джудит? Може би затова категорично не искаше нищо да ми казва? Защото цялата история за X е била измислица, димна завеса?

Дали сърцевината на цялата трагедия не бе дъщеря ми Джудит?

„Отело“! „Отело“ бе книгата, която бях взел от етажерката вечерта, когато умря мисис Франклин. Там ли бе знакът?

В оная нощ Джудит бе изглеждала, както каза някой, като съименичката си преди да отреже главата на Олоферн. Джудит — да причини смъртта на някого?

Към следващата част или към съдържанието

Агата Кристи Завесата (18) (Последният случай на Поаро)

Метаданни

Данни

Завесата

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА 18

I

II

Агата Кристи
Завесата (18) (Последният случай на Поаро)