Агата Кристи
Завесата (17) (Последният случай на Поаро)

I

Вечерята премина доста оживено. Мисис Лътръл бе отново сред нас, демонстрирайки по най-добрия начин приповдигнатата си ирландска оживеност. Франклин също бе по-оживен и весел, от когато и да било. За първи път виждах сестра Крейвън в цивилни дрехи, а не в сестринската й униформа. Така изглеждаше наистина много привлекателна и млада, захвърлила професионалната си сдържаност.

След вечерята мисис Лътръл предложи бридж, но в крайна сметка се ориентирахме към игри без партньори. Около девет и тридесет, Нортън съобщи намерението си да отиде да види Поаро.

— Добра идея — рече Бойд Карингтън. — Жалко, че напоследък се чувстваше неразположен. Идвам и аз.

Трябваше да действам незабавно.

— Вижте какво — казах аз, — нали няма да възразите, но за него наистина е много изморително да говори едновременно с повече хора.

Нортън схвана намека ми и бързо додаде:

— Обещах да му дам една книга за птиците.

— Добре — съгласи се Бойд Карингтън. — Нали ще се върнете, Хейстингс?

— Да.

Качих се с Нортън. Поаро ни очакваше. Разменихме няколко думи и слязох сам. Започнахме да играем руми^[1].

Стори ми се, че Бойд Карингтън не понася безгрижната атмосфера на Стайлс тази вечер. Вероятно си мислеше, че е прекалено рано всички да забравят за нещастието. Беше разсеян, често забравяше какво прави и накрая се отказа от играта.

Отиде до прозореца и го отвори. В далечината се разнесе тътен от гръмотевица. Бурята се разразяваше, макар че все още беше далече. Бойд Карингтън затвори прозореца и се върна при нас. Постоя още няколко минути, наблюдавайки играта. После излезе от стаята.

Прибрах се в стаята си към единайсет без четвърт. Не се отбих при Поаро. Можеше вече да е заспал. Освен това не исках да мисля повече за Стайлс и свързаните с него проблеми. Исках да заспя — да заспя и да ги забравя.

Тъкмо се унасях, когато ме разсъни някакъв шум. Помислих, че някой може да е почукал на вратата. Извиках „Влезте“, но след като никой не ми отговори, запалих лампата, станах и надникнах в коридора.

Видях, че Нортън току-що а излязъл от банята и се прибира към стаята си. Облечен бе в кариран халат, в особено отвратителни цветове, а косата му стърчеше нагоре, както обикновено. Влезе в стаята си и притвори вратата, веднага след което чух, че завърта ключа в ключалката.

Над къщата се разнесе приглушен тътен на гръмотевица. Бурята се приближаваше.

Пъхнах се обратно в леглото, неясно обезпокоен от звука на ключа.

Звукът на ключалката ме накара да се замисля за нещо злокобно. Чудех се дали Нортън редовно заключва вратата си нощем? Дали пък Поаро не го е предупредил да се заключва? Сетих се, внезапно обезпокоен, за тайнствено изчезналия ключ от вратата на Поаро.

Лежах в леглото с нарастващо безпокойство, а приближилата се вече буря увеличаваше тревогата ми. Най-накрая станах и заключих вратата си. После си легнах и заспах.

II

Отбих се при Поаро преди да сляза за закуска.

Още лежеше в леглото, но отново бях поразен от нездравия му вид. Лицето му излъчваше безкрайно изтощение и умора.

— Как сте, драги?

Усмихна ми се търпеливо.

— Съществувам, приятелю. Все още съществувам.

— Имате ли болки?

— Не, просто се чувствам уморен — въздъхна той, — много уморен.

Кимнах с глава.

— Какво стана снощи? Каза ли ви Нортън какво е видял в оня ден?

— Да, каза ми.

— И какво е било?

Поаро ме изгледа продължително и замислено преди да ми отговори:

— Не съм сигурен, Хейстингс, че трябва да ви кажа. Може да ме разберете неправилно.

— За какво говорите?

— Нортън — рече Поаро. — ми каза, че е видял двама души…

— Джудит и Алъртън — извиках аз. — През цялото време си знаех, че е било така.

— Е, да, ама не. Не са били Джудит и Алъртън. Нали ви казах, че може да ме разберете неправилно. Вие сте човек, който непрекъснато си внушава!

— Извинете ме — сепнах се аз. — Кажете ми.

— Ще ви кажа утре. Има доста неща, за които трябва да помисля.

— Ще помогне ли… ще помогне ли на случая?

Поаро кимна утвърдително. Притвори очи и се отпусна на възглавницата.

— Случаят е приключен. Да, приключен е. Има само още няколко дребни уточнения. Отивайте да закусвате, приятелю. И когато излизате, кажете на Къртис да дойде при мен.

Изпълних молбата му и слязох долу. Исках да видя Нортън. Изгарях от любопитство да науча какво е казал на Поаро.

Подсъзнателно все още не бях доволен. Липсата на обичайното възгордяване в поведението на Поаро ме озадачаваше неприятно. Защо продължаваше упорито с тайнствеността си? Защо бе така необяснимо и дълбоко натъжен? Каква беше истината във всичко това?

Нортън го нямаше на закуска.

След като закусих, излязох да се поразходя в градината. Въздухът бе свеж и прохладен след бурята. Забелязах, че дъждът е бил много силен. На поляната видях Бойд Карингтън. Зарадвах се на появата му и ми се прииска да му се доверя. През цялото време ми се щеше да го направя. И в момента се изкушавах силно да споделя с него. Поаро действително бе неспособен да се справя сам без чужда помощ.

Тази сутрин Бойд Карингтън изглеждаше толкова жизнен, толкова сигурен в себе си, че присъствието му е изпълни с увереност.

— Закъсняхте тази сутрин — рече той.

— Успах се — кимнах аз.

— Нощес имаше буря. Чухте ли я?

Спомних си, че в съня си усещах тътена на гръмотевиците.

— Снощи не се чувствах добре, заради промяната на времето — обясня Бойд Карингтън. — Но днес се чувствам много по-добре. — Разкърши ръце и се прозина.

— Къде е Нортън? — попитах аз.

— Мисля, че още не е станал. Мързеливият му дявол. Сякаш по взаимна договорка, вдигнахме очи нагоре.

Бяхме застанали точно под прозорците на неговата стая. Сепнах се. Защото от всички прозорци на фасадата на сградата, само в стаята на Нортън все още бяха затворени.

— Странно — казах аз. — Мислите ли, че са забравили да го събудят?

— Чудна работа. Надявам се, че не е болен. Хайде да се качим и да проверим.

Качихме се заедно. В коридора заварихме камериерката, доста глупаво на външен вид момиче. На въпроса ни отговори, че мистър Нортън не се е обадил, когато почукала на вратата му. Чукала два-три пъти, но той явно не я чувал. Вратата му бе заключена.

Обхвана ме неприятно предчувствие. Започнах да тропам силно на вратата и да викам: „Нортън… Нортън. Събудете се!“

И продължавах да викам отново с нарастващо безпокойство:

— Събудете се…

Когато ни стана ясно, че никой няма да ни отговори, тръгнахме да търсим полковник Лътръл. Той ни изслуша, като в бледосините му очи се забелязваше неясна тревога. Подръпна неуверено мустаците си.

Мисис Лътръл, която винаги имаше готово решение, изобщо не се поколеба.

— Ще трябва да отвориш вратата по някакъв начин. Друго не може да се направи.

За втори път през живота си видях да се разбива врата в Стайлс. А зад заключената врата открихме това, на което бях свидетел и първия път. Насилствена смърт.

Нортън лежеше в леглото си, облечен в халат. Ключът от вратата беше в джоба му. В ръката си стискаше малък пистолет, приличащ на играчка, но напълно достатъчен да убие човек. В центъра на челото му имаше малка дупка.

В продължение на минута-две не можах да се сетя за какво ми напомняше цялата обстановка. Явно за нещо, отдавна преживяно…

Нямах сили да се напрегна.

Когато влязох в стаята на Поаро, той разбра по израза на лицето ми.

— Какво се е случило? — бързо попита той. — Нортън ли?

— Мъртъв е!

— Как? Кога?

Разказах му набързо. И завърших унило:

— Казват, че е самоубийство. Какво друго могат да кажат? Вратата му беше заключена. Прозорците бяха със затворени капаци. Ключът беше в джоба му. Но защо? С очите си го видях да се прибира и го чух да заключва вратата.

— Видяхте ли го, Хейстингс?

— Да, снощи. Обясних му.

— Сигурен ли сте, че е бил Нортън?

— Разбира се. Бих разпознал ужасния му стар халат където и да съм.

За миг Поаро възприе някогашния си вид.

— А, но тук трябва да определите самоличността на човек, а не на халат. Ma foi! Всеки може да бъде облечен в халат.

— Вярно е — бавно рекох аз, — че не видях лицето му. Но забелязах косата му, а и лекото му накуцване…

— Всеки би могъл да накуцва, mon Dieu!

Зяпнах го изненадано.

— Да не искате да кажете, Поаро, че човекът, когото съм видял не е бил Нортън?

— Не твърдя подобно нещо. Просто ме дразнят ненаучните доводи, с които искате да ме убедите, че е бил Нортън. Не, не, нито за миг не съм твърдял, че не е бил Нортън. Едва ли би могъл да бъде някой друг, защото всички мъже тук са високи — много по-високи от него — и в крайна сметка, височината е белег, който изобщо не може да се прикрие. Нортън бе висок само около един и шейсет, според мене. Tout de même^[2], прилича на някакъв фокуснически трик, нали? Влиза в стаята си, заключва вратата, слага ключа в джоба си, а го намират убит с пистолет в ръка и ключът е все още в джоба му.

— Значи не вярвате — обадих се аз, — че се е застрелял сам?

Поаро бавно поклати глава.

— Не — каза той. — Нортън не се е застрелял сам. Убили са го предумишлено.

IV

Слязох замаян на долния етаж. Положението бе толкова необяснимо и надявам се да бъда извинен, че не забелязвах неизбежната следваща стъпка. Бях замаян. Мозъкът ми не работеше както трябва.

И все пак всичко бе съвсем логично. Нортън беше убит — но защо? За да му се попречи или поне аз вярвах, че е така, да каже какво е видял.

Но той бе споделил видяното с още един човек. Значи и другият човек бе в опасност… И бе не само в опасност, но беше безпомощен. Трябваше да го предвидя. Трябваше да се досетя…

„Cher ami!“, бе ми казал Поаро, когато излизах от стаята.

Това бяха последните думи, които чух от него. Защото, когато Къртис отишъл да се погрижи за господаря си, той го намерил мъртъв…