Агата Кристи
Завесата (1) (Последният случай на Поаро)

ГЛАВА 1

Има ли човек, който да не се сепвал болезнено при внезапното съживяване на стар спомен или при събудило се отколешно чувство?

„Това вече съм го виждал…“

Защо ли тия думи винаги дълбоко вълнуват хората?

Именно този въпрос си задавах, докато седях във влака и наблюдавах скучния пейзаж на Есекс.

Колко ли време мина, откакто пътувах по същия начин? Тогава се чувствах така (колко нелепо!), като че ли най-хубавите ми години са отминали! Ранен през онази война, която за мен винаги щеше да си остане Войната — събитие, вече изместено от втора и още по-ужасяваща война.

На мен, младия през 1916 г. Артър Хейстингс, ми се струваше, че вече съм остарял и помъдрял. Колко малко съм съзнавал, че всъщност за мен животът тепърва започва.

Тогава пътувах, макар че все още не знаех това, за да се срещна с човека, чието влияние над мене щеше да прекрои и моделира живота ми. Всъщност бях тръгнал да погостувам на стария си приятел Джон Кавендиш, чиято майка, наскоро омъжена повторно, притежаваше имението Стайлс. Приятно подновяване на стари познанства, така си мислех, че ще бъде, без да подозирам, че не след дълго ще потъна в мрачния лабиринт на едно мистериозно убийство.

Именно в Стайлс се видях отново със странния дребен човек на име Еркюл Поаро, с когото бях се срещнал случайно в Белгия.

Как добре си спомням изненадата си, когато съзрях куцукащия Поаро с огромните мустаци да се приближава по селската улица.

Еркюл Поаро! Оттогава той бе станал най-близкият ми приятел, а неговото влияние определи живота ми. В негово присъствие, при разследването на едно друго убийство, аз се бях запознал с жена ми — най-истинската и мила приятелка, за каквато би мечтал всеки мъж.

Сега тя лежеше в аржентинската земя — отиде си така, както бе пожелала, без дълги страдания и без немощта на старостта. Но след себе си остави един много самотен и нещастен мъж.

Ах! Ако можех да се върна назад и да преживея отново живота си, Ако сега можеше да бъде онзи ден през 1916 г., когато пътувах за първи път към Стайлс… Колко много промени настъпиха оттогава! Колко много от познатите лица вече ги няма! Самото имение Стайлс бе продадено от семейство Кавендиш. Джон Кавендиш бе починал, макар че съпругата му Мери (онова очарователно и загадъчно същество), бе все още жива и живееше в Девъншир. Лорънс живееше със съпругата и децата си в Южна Африка. Промени — промени навсякъде.

Но странното бе, че едно единствено нещо бе останало същото. Отивах към Стайлс, за да се срещна с Еркюл Поаро.

Колко изумен останах, когато получих писмото му с адреса в горния край: Стайлс корт, Стайлс, Есекс.

Не бях виждал стария си приятел почти от година. Последният път, когато го видях, аз останах потресен и натъжен. Той бе вече много остарял и почти осакатен от артрит. Ходил бе до Египет с надеждата да укрепи здравето си, но бе се върнал, както ми пишеше, по-зле, а не по-добре. Въпреки всичко писмото му бе весело…

„А не се ли възбужда любопитството ви, приятелю мой, след като сте забелязали адреса, от който ви пиша? Събуждат се старите спомени, нали? Да, аз съм тук, в Стайлс. Помислете си само, превърнали са го в това, което наричат «семеен пансион». Управлява го един от вашите типично британски стари полковници — много «стара школа» и с индийска закалка. Но жена му е тази, bien entendu^[1], която ръководи нещата. Тя е добър организатор, но езикът й е като оцет, а горкият полковник страда много поради тази причина. Ако бях на негово място, щях да я съсека!

 

Видях обявата им във вестника и ми се прииска да отида отново в къщата, която бе първият ми дом в тази страна. На моите години човек обича да съживява миналото.

И представете си, тук открих един джентълмен — баронет, който е приятел на работодателя на вашата дъщеря. (Това изречение звучи малко като упражнение по френски, нали?

И веднага измислих план. Той иска да придума семейство Франклин да прекарат през лятото тук. Аз пък на свой ред ще убедя вас да дойдете и ние всички ще бъдем заедно като едно семейство. Ще бъде много приятно. Ето защо, мон шери Хейстингс, dépêchez-vous^[2], елате по най-бързия начин. Уредил съм ви стая с баня (нали се досещате, че добрия стар Стайлс вече е модернизиран), след като поспорих за цената с полковнишата мисис Лътръл и успях да уредя très bon marché^[3].

Семейство Франклин и вашата очарователна Джудит са вече тук от няколко дни. Всичко е уредено, така че не се бавете излишно. A bientôt.^[4]

Винаги и ваш, Еркюл Поаро“

Перспективата ми се стори привлекателна и приех предложението на стария ми приятел без да се колебая. Нямаше какво да ме задържа, тъй като нямах постоянен дом. Единият от синовете ми служеше във флота, а другият бе семеен и се грижеше за ранчото си в Аржентина. Дъщеря ми Грейс бе омъжена за военен и понастоящем живееше в Индия. Последното ми дете, Джудит, бе тази, която винаги съм обичал тайно най-много, макар че никога не съм могъл да я разбера нито за миг. Особено тъмнокосо потайно дете, което няма навика да споделя, а аз понякога се обиждах и натъжавах. Жена ми се отнасяше с по-голямо разбиране. Тя ме уверяваше, че Джудит е такава не поради недоверие или пък съмнение, а защото е просто прекалено импулсивна. Но и тя като мене, понякога се тревожеше за детето. Чувствата на Джудит, твърдеше тя, са прекалено силни, прекалено наситени, а инстинктивната й необщителност я лишава от всякакъв отдушник. Обземаха я странни пристъпи на мрачно мълчание и страстна, почти фанатична пристрастеност. Тя бе най-умната от децата и ние с радост се съгласихме да следва. Преди около година се дипломира и започна работа като секретарка на един лекар, занимаващ се с изследователска дейност, свързана с тропическите болести. Съпругата му бе полуинвалид.

Понякога имах опасения, че старанието на Джудит в работата й, както и предаността й към шефа й, са продиктувани от това, че се е увлякла по него, но деловият характер на отношенията им ме успокояваше.

Вярвах, че Джудит ме обича, но тя беше много сдържана, а често и надменна по отношение на това, което наричаше мои сантиментални и овехтели разбирания. Честно казано, аз се безпокоях малко за дъщеря ми!

Размишленията ми в този момент бяха прекъснати, тъй като влакът вече навлизаше в гарата на Стайлс Сейнт Мери. Гарата поне не бе се променила. Времето не бе я засегнало. Тя стърчеше насред полето без никаква видима причина да съществува.

Докато таксито минаваше през селото обаче, аз почувствах отминаването на годините. Стайлс Сейнт Мери бе се променило до неузнаваемост. Бензиностанции, кино, още две кръчми и редици от общински жилищни сгради.

Скоро стигнахме пред портите на Стайлс. Тук сякаш отново се върнахме назад във времето. Паркът бе почти същият, какъвто го помнех, но алеята за автомобили бе зле поддържана и почти обрасла с бурени, избуяли над чакъла. Минахме край завоя и се озовахме пред къщата. Отвън страдала не бе се променила, но имаше належаща нужда от боядисване.

Както и при първото ми идване тук преди години, видях някаква женска фигура, приведена над лехите с цветя. Сърцето ми сякаш замря. После жената се изправи и тръгна към мене, а аз вътрешно се присмях на себе си. Човек не би могъл да си представи нещо по-различно от енергичната Евелин Хауърд.

Жената бе възрастна, слаба и с буйни къдрави побелели коси, бузите и бяха розови, а студените й бледосини очи никак не подхождаха на непринуденото и сърдечно държание което, честно казано, бе малко прекалено лигаво за моя вкус.

— Вие сигурно сте капитан Хейстингс, нали? — попита тя. — А пък ръцете ми са целите в кал и не мога да се ръкувам. Радваме се да ви видим тук — толкова сме слушали за вас! Нека да ви се представя. Аз съм мисис Лътръл. Съпругът ми и аз купихме тая къща в изблик на лудост, а сега се опитваме да си върнем парите. Никога не съм предполагала, че някой ден ще стана хотелиерка! Но трябва да ви предупредя, капитан Хейстингс, че аз съм много делова жена. Изкарвам и печалба, само аз си знам как.

И двамата се засмяхме като на някаква хубава шега, но на мен ми се стори, че току-що казаното от мисис Лътръл бе самата истина в действителност. Зад лустрото на очарователната възрастна дама усещах, че се крие твърд като кремък характер.

Въпреки че мисис Лътръл от време на време се опитваше да говори с ирландски акцент, тя не бе никаква ирландка. Просто се превземаше.

Попитах я за моя приятел.

— А, горкият малък мосю Поаро. Как ви чака само. Просто да му се стопи на човек сърцето. Ужасно съжалявам, че страда така много.

Тръгнахме към къщата, а тя започна да сваля градинарските си ръкавици.

— А също и вашата хубава дъщеря — продължи тя. — Какво чудесно момиче е тя. Ние всички много й се възхищаваме. Но аз съм старомодна, нали разбирате, така че ми се струва срамно и грешно, че момиче като нея вместо да ходи на танци с момчетата, прекарва времето си в рязане на зайци и виси по цял ден над микроскопа. Това е работа за грозни жени.

— Къде е Джудит? — попитах аз. — Някъде наблизо ли е?

Мисис Лътръл направи физиономия, която децата наричат „муцка“.

— А, горкото момиче. Завряла се е в ателието, което е в долния край на градината. Доктор Франклин го нае от мен и го оборудва напълно. Напълнил го е с клетки за морски свинчета, горките животинчета, а има и мишки, и зайци. Не съм уверена, че подобен вид наука ми харесва, капитан Хейстингс. А, ето го и съпругът ми.

Полковник Лътръл току-що бе се появил иззад ъгъла на къщата. Той бе висок, слаб възрастен мъж с мъртвешки бледо лице, кротки сини очи и имаше навика непрекъснато да подръпва побелелите си мустачки.

В поведението му се усещаше някаква нервност.

— А, Джордж, сто чс пристигна и капитан Хейстингс.

Полковник Лътръл ми подаде ръката.

— Вие сигурно сте дошли с влака в пет… ъ-ъ… и четиридесет, нали?

— А с какво друго да дойде? — рязко се намеси мисис Лътръл. — А пък и има ли някакво значение? Заведи го горе и му покажи стаята, Джордж. А после може би ще поиска да отиде веднага при мосю Поаро — или може би ще искате да пиете един чай?

Уверих я, че не ми се пие чай и че бих предпочел да отида и да се видя с приятеля си.

— Добре. Елате с мене. Смятам, че… ъ-ъ… багажът ви е качен вече — рече полковник Лътръл. — Нали Дейзи?

— Това е твое задължение, Джордж — язвително му отвърна мисис Лътръл. — Аз бях в градината. Не мога да се грижа за всичко.

— Не, не, разбира се, че не можеш. Аз… аз ще се погрижа за това, мила.

Тръгнах след него по стълбите на главния вход. На вратата се сблъскахме с някакъв човек с посивели коси и с крехко телосложение, който бе се забързал навън с бинокъл в ръце. Той кукаше, а лицето му бе по детски оживено. Заеквайки леко, той изрече:

— Една двойка черноглави копринарки си прави г-гнездо долу на чинара.

Докато влизахме в хола, Лътръл ми обясни:

— Това е Нортън. Добър човек. Луд е по птиците.

В самия хол някакъв много едър човек стоеше изправен до масата. Той явно бе затворил току-що телефона. Погледна към нас и рече:

— Ще ми се да обеся, изтърбуша и насека на парчета всички предприемачи и строители. Нищо не правят като хората, да ги вземат дяволите.

Гневът му бе толкова комичен и достоен за съжаление, че ние и двамата се засмяхме. Веднага усетих някаква силна симпатия към този човек. Имаше приятен външен вид, макар че бе доста над петдесетте; с приятен загар на лицето. Външността му подсказваше, че е живял на открито и имаше вид на онзи тип хора, които все по-рядко се срещат — англичаните от старото поколение — прями, обичащи живота сред природата, които могат и да командват.

Съвсем не бях изненадан, когато полковник Лътръл ми го представи като сър Уйлям Бойд Карингтън. Знаех, че е бил някога губернатор на провинция в Индия, където е имал голям успех. Известен бе също като първокласен стрелец и ловец на едър дивеч. Такъв тип хора, тъжно си помислих аз, вече не виреят в нашето упадъчно време.

— А-ха — каза той. — Радвам се да видя на живо човекът, известен като мон ами Хейстингс. — После се засмя. — Добрият стар белгиец говори много за вас, нали разбирате. А освен това, тук, разбира се, е и дъщеря ви. Тя е чудесно момиче.

— Не вярвам, че Джудит говори много за мен — отвърнах аз с усмивка.

— Не, не, прекалено съвременна е. Днешните момичета като че ли винаги се притесняват да признаят, че изобщо имат родители.

— Да бъдеш родител — въздъхнах аз, — е на практика обидно.

Той се изсмя.

— Е, добре де — аз пък не се чувствам така. Нямам деца, което е още по-лошо. Вашата Джудит е много хубава девойка, но е ужасно интелектуална. Според мен това е доста обезпокоително. — Той вдигна отново слушалката. — Надявам се, че няма да възразите, Лътръл, ако започна отново да ругая централата ви. Никак не съм търпелив.

— Те си го заслужават — успокои го Лътръл.

Той тръгна по стълбите и аз го последвах. Поведе ме по лявото крило на къщата към вратата в дъното и аз открих, че Поаро ми е избрал стаята, в която бях отседнал някога.

Тук имаше промени. Докато минавах по коридора, някои от вратите бяха отворени и аз забелязах, че старовремските огромни спални бяха преустроени така, че да се получат няколко по-малки.

Моята собствена стая, която не бе голяма, бе останала непроменена, с изключение на инсталацията за топла и студена вода, а част от нея бе отделена така, че да се намери място и за малка баня. Обзаведена бе в евтин съвременен стил, което доста ме разочарова. Лично аз бих предпочел стил, по-близък до архитектурата на самата къща.

Багажът ми бе вече в стаята, а полковникът ми обясни, че стаята на Поаро е точно срещу моята. Той се готвеше да ме заведе дотам, но в този миг от хола на долния етаж проехтя едно остро „Джордж“.

Полковник Лътръл се стресна нервно като кон. Допря ръка до устните си.

— Аз… аз… сигурен ли сте, че всичко е наред? Позвънете, ако има…

„Джордж.“

— Идвам, мила, идвам.

Той забърза надолу по коридора. Останах загледан в него за миг. После с леко разтуптяно сърце пресякох коридора и почуках на вратата на Поаро.