Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Looking for Rachel Wallace, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентин Кръстев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Робърт Б. Паркър. Изчезването на Рейчъл Уолъс
Американска. Първо издание
„МикроПринт“, София, 1993
ISBN 954-8256-03-7
Превод: Валентин Кръстев
Редактор Александра Божкова
Художник Момчил Колчев
Коректор Анна Антонова
Печатни коли 12,5. Формат 84/108/32. Цена 25.00 лева
Печат: „Полиграфия“ АД, Пловдив
История
- —Добавяне
4
„Розали“ се намира в обновена търговска сграда в една от най-лошите части на Марбълхед. Но най-лошата част на Марбълхед е едробуржоазна. Търговската сграда, вероятно, някога е произвеждала щипки за банкноти.
Към ресторанта водеше стълбище, а зад вратата имаше малък бар за правостоящи. Сюзън беше на бара и пиеше чаша шабли[1], разговаряйки с някакъв млад мъж със сако от рипсено кадифе и карирана риза. Мъжът имаше стражарски мустаци, засукани нагоре. Хрумна ми да го удуша с тях.
Спряхме за момент при вратата. Сюзън не ни виждаше, а Уолъс се оглеждаше за метр д’отела Сюзън беше облечена в двуреден жакет от камилска вълна и пола от същата материя. Под жакета се виждаше горскозелена риза, разкопчана на шията. Беше обута с високи ботуши, които се губеха под полата. Винаги имах чувството, че когато я срещна внезапно в малко необичайно обкръжение, сбор от фанфари би трябвало да свирят тревога и туш. Приближих се до нея и казах:
— Извинявай, но щом те видя, сърцето ми започва да пее като априлски ден на крилете на пролетта.
Тя се обърна към мен, усмихна се и рече:
— Всички така ми говорят — посочи към младия мъж със стражарските мустаци. — Това е Том — представи го тя. После, с насмешливи, зли пламъчета в очите си, добави — Том бе така добър да ме почерпи чаша шабли.
— Броя: Едно! — обърнах се аз към Том.
— Моля? — каза той.
— Това е краят на един стар виц — поясних. — Приятно ми е.
— Да — рече Том, — и на мен.
Метр д’отелът беше застанал до Рейчъл Уолъс, облечен в тъмнокадифян костюм с жилетка под сакото.
— Вземи си виното и ела — казах аз.
Сюзън се усмихна на Том и двамата се приближихме към Уолъс.
— Рейчъл Уолъс — представих я аз, — Сюзън Силвърман. Сюзън подаде ръка и каза:
— Здравей, Рейчъл. Мисля, че пишеш чудесни книги. Уолъс се усмихна, пое ръката й и каза:
— Благодаря. Приятно ми е да се запознаем.
Метр д’отелът ни отведе до нашата маса, подаде ни менюто и каза:
— Сега иде изпратя някого да вземе поръчката ви за аперитива.
Седнах срещу Сюзън, вдясно от Рейчъл Уолъс. Тя бе жена с приятна външност, но в съседство със Сюзън изглеждаше така, сякаш е била прана в силен разтвор от белина. Тя беше силна личност, интелигентна, известна, но аз изпитвах съжаление към нея като я гледах редом със Сюзън. От друга страна, изпитвах съжаление към всички жени, когато ги сравнявах със Сюзън.
— Разкажи миза Спенсър — каза Рейчъл. — Отдавна ли го познаваш?
— Запознахме се през 1973-та — рече Сюзън, — но винаги съм го познавала.
— Така й се струва — казах аз. — И то само, когато говоря.
Рейчъл се направи, че не ме чува.
— И какъв е той?
— Той е такъв, какъвто изглежда — рече Сюзън.
Келнерката дойде и ни взе поръчките.
— Не, имам предвид в подробности, що за човек е. Може би ще разчитам на него да охранява живота ми. Трябва да го познавам.
— Не ми се ще да ти го казвам пред него, но за тази цел не би могла да намериш някой по-добър.
— Или толкова добър — казах аз.
— Трябва да превъзмогнеш този стремеж да подценяваш добродетелите си — рече Сюзън. — Прекалено си скромен.
— В състояние ли е да подтисне неприязънта си към радикалния феминизъм, така, че да може да ме охранява пълноценно?
Сюзън погледна към мен и отбори широко очи:
— Няма ли да е по-добре ти да отговориш на този въпрос, хитрецо?
— Според мен, твърдението ти е голословно — казах аз.
— С нищо не съм показал неприязън към радикалния феминизъм. Всъщност, няма дори никакви доказателства, че ти си радикална феминистка.
— По принцип съм свикнала да очаквам неприязън по отношение на радикалния феминизъм — каза Рейчъл Уолъс.
— Рядко греша в това отношение.
— Може би с право — отвърнах.
— Понякога наистина е много досаден — рече Сюзън. — Знае, че искаш да те разубеди в това и нарочно няма да го направи. Но аз ще го направя. Него не го е особено грижа за радикалния феминизъм. Но щом е казал че ще те охранява, значи ще го направи.
— Не съм досаден — казах аз. — Ако й кажа, че не изпитвам неприязън към нея, това няма да я убеди. Или поне не би трябвало да я убеди. Няма начин да й се докаже, докато нещо не се случи. Това не става с приказки.
— Става — рече Сюзън. — Зависи и от тона, с който ще ги кажеш. Просто ти си толкова дяволски независим, че не искаш да се обясняваш пред никого.
Келнерката дойде и донесе вино за Сюзън, бира „Бек“ за мен и мартини за Рейчъл Уолъс. Другите пет, които бе изпила същия следобед, изглежда нямаха никакво въздействие върху нея.
— Май че не трябва да я мъкна навсякъде — обърнах се към Рейчъл.
— Мъжкото начало — каза тя. — Кодът на мъжкарите. Той го стяга като ризница и затова не е в състояние да се обясни или да се извини, или евентуално да заплаче, или да покаже някаква емоция.
— Затова пък повръщам хубаво и след малко ще го направя.
Уолъс рязко се извърна към мен. Лицето й беше сурово и опънато. Сюзън я потупа леко по рамото.
— Дай му време — рече тя. — Докарва ти се. Трудно е да го класифицираш. Но ще се грижи за теб. И ще внимава какво ти се случва. И ще те пази да не ти се случи нещо лошо — Сюзън отпи от виното си. — Наистина ще го направи.
— А за теб грижи ли се? — попита Рейчъл.
— Всеки от нас се грижи за другия — отвърна Сюзън. — Сега аз правя точно това.
Рейчъл Уолъс се усмихна, лицето й се отпусна.
— Вярно е — рече тя. — Правиш го и още как! Келнерката се появи отново и ние поръчахме вечерята.
Наслаждавах се на крем-супата от моркови, когато Рейчъл каза:
— Джон ми каза, че си се занимавал с бокс.
Кимнах. Предусещах накъде бие разговорът.
— И си участвал във войната в Корея?
Отново кимнах.
— И си бил полицай?
Ново кимване.
— И сега се занимаваш с това.
Последното беше констатация. Нямаше нужда от кимване.
— Защо престана да се боксираш?
— Постигнах всичко, на което бях способен.
— Не беше ли добър?
— Добър бях. Но не бях велик. Ако си просто добър, не можеш да преживееш. Само великите преживяват наистина добре. Освен това, тази работа не е особено чиста.
— Уморяваше ли те насилието?
— Не на ринга — казах аз.
— Значи, не си имал нищо против да набиеш някого до кръв?
— Той участва доброволно. Ръкавиците са с подалата. Няма нищо общо с пацифизма, но ако има насилие, то е контролирано, по правила и регламентирано. Никога не съм наранил някого лошо. Никога не са ме наранявали лошо.
— Носът ти очевидно е чупен.
— Много пъти — казах. — Но това е дреболия. Боли, но не е нещо сериозно.
— И си убивал хора.
— Да.
— Не само в армията.
— Не.
— Що за човек е онзи, който прави това?
Сюзън се беше загледала много съсредоточено в мебелировката.
— Това е великолепен старинен шкаф, вижте месинговите панти — каза тя.
— Не сменяй темата вместо него — каза Рейчъл. — Нека да ми отговори.
Тя говореше малко рязко за моя вкус. Но ако има нещо на тази земя, в което съм сигурен, то е, че Сюзън не се оставя да падне по гръб. Трудно може да се намери някой, който да й се наложи.
— Всъщност — рече тя, — аз исках да сменя темата заради себе си. Ще се изненадаш, като разбереш колко пъти съм слушала този разговор.
— Искаш да кажеш, че те отегчаваме.
— Съвсем малко — усмихна й се Сюзън.
— Аз отегчавам мнозина — каза Рейчъл. Това не ме притеснява. Нямам нищо против да досаждам, за да разбера онова, което искам да знам.
Келнерката ми донесе телешкото. Хапнах малко.
— И какво искаш да знаеш?
— Защо се занимаваш с неща, които са свързани с насилие и с опасности.
Отпих половин чаша бира. Взех си още една хапка от телешкото.
— Знаеш ли — казах. — мисля, че насилието е своего рода страничен ефект. Винаги съм искал да си живея живота така, както аз го разбирам. И винаги съм се стараел да правя това, което мога да правя. Бива ме в определени неща — старал съм се да вървя в тази посока.
— Отговорът не ме удовлетворява — каза Рейчъл.
— Не е и нужно. Важното е, че мен ме удовлетворява.
— Това, което той няма да каже — рече Сюзън, — и което не би признал дори и на себе си е, че би искал да е сър Гейвин[2]. Той просто се е родил с петстотин години закъснение. Ако разбереш това, ще разбереш повечето от нещата, за които питаш.
— Шестстотин години — казах аз.