Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (29)

29

В седем и половина на следващата сутрин аз вече бях на път. Имах фенерче в страничния си джоб, в колана ми беше мушнат къс лост, а плановете на етажите бяха в джоба на ризата. Както винаги бях взел джобния си нож и пистолета. Сюзън ме целуна за довиждане без да става. На тръгване не чух повече забележки за дивите самци. Закрачих нагоре по „Марлборо стрийт“ към моста на „Масачузетс авеню“ по една тиха и тясна пътечка, колкото е ширината на снегорина, а от двете ми страни беше натрупан сняг, колкото човешки бой. Под моста река Чарлс беше замръзнала и съвсем бяла. Всъщност нямаше и следа от реката. По „Мемориъл драйв“ бяха изчистили по едно платно и в двете посоки. Аз тръгнах на запад. Бях се научил да ходя пеша на държавни разноски преди известно време, когато трябваше да изминавам пътя между Пусан^[1] и река Ялу. Вървях направо. След първата миля влязох в ритъм и даже почувствах как по гърба ми се стича пот.

Оказа се по-близо, отколкото си мислех. Бях на „Трапело роуд“ в Белмонт в десет и четиридесет и пет. А в единайсет вече стоях на две къщи разстояние от тази на Инглиш, от другата страна на улицата. Сега, ако намерех Рейчъл Уолъс, нямаше да се връщам обратно пеша. Ченгетата щяха да ме закарат до нас. Може би.

Къщата беше на три етажа. Отпред имаше широка веранда. Отзад излизаше още едно дълго крило, а в края му имаше гараж с малка остра куличка на върха. Минго вероятно паркираше кадилаците на семейството в този гараж. Там беше задната врата, която, според Джули, водеше през задния коридор в кухнята. А пък от задния коридор започваше и задното стълбище. Верандата завиваше зад ъгъла и продължаваше покрай тясната страна на къщата — тази, към която не беше пристроено крилото. Големите френски врати водеха към библиотеката, където предишния път бях разговарял с Инглиш. Дворът не беше толкова голям, колкото можеше да се очаква от такава къща. През миналия век, когато е строена къщата, е имало много земя и никой не я е искал. Сега нямаше и всички искаха. От едната страна, до къщата на съседа имаше може би само метър и половина, а от другата, улицата беше на три метра разстояние. Дължината на двора зад къщата беше не повече от 300 метра. Имотът бе ограден с желязна ограда от всички страни, освен отпред, където имаше каменна ограда, пресечена само от алеята към къщата. Сега от алеята нямаше и следа, а оградата едва се подаваше от високия сняг. Трябваше близо два часа и половина да се катеря по преспите и страничните улици, за да добия представа за плана на двора и да огледам къщата от всички страни. Когато свърших, целият се бях изпотил под якето, а пистолетът, който носех през рамото, беше ожулил кожата под лявата ми ръка. Реших, че това е по-добре, отколкото да ходя десет мили с пистолет, който се люлее в кобура на хълбока ми.

Сега вече бяха излезли доста хора. Те ринеха снега или отиваха до магазина за продукти — имаше доста смях и съседски поздрави, както и много от своеобразния манталитет на обсадения град, според който всеки ти е приятел. Разгледах къщата. Всички капаци на прозорците на горния етаж от лявата страна и отпред бяха затворени. Свих зад ъгъла и тръгнах по страничната улица от дясната страна на къщата. И тук капаците на горния етаж бяха затворени. Продължих да вървя, докато се убедих, че и отзад е същото.

Вече знаех къде трябва да проверя най-напред ако успея да вляза вътре. Това беше единствената подробност, върху която трябваше да помисля. Джули ми беше казала, че има аларма против крадци и че майка й винаги я включва, преди да си легне. Май че трябваше да вляза, преди да си е легнала. Добре беше да знам и кой е вътре. Минго, най-вероятно. Видях нещо, което много приличаше на жълтокафявия му тъндърбърд. Той едва се подаваше зад една преспа отзад до гаража. Вероятно имаше една или две прислужници. Вътре бяха също Лорънс и мамичка. Който и да е бил там преди да започне снежната буря още беше вътре. Нямаше никакви следи от гуми, никакъв признак, че някой е чистил снега — само едно бяло море от сняг, над което като някакъв кораб от XIX век се извисяваше старата викторианска къща.

Продължавах да обмислям как да вляза. Можех да опитам стария номер, че съм от електрическата компания. Имаше обаче много неудобства. Инглиш ме познаваше, Минго — също. Познаваше ме и поне една от прислужниците. В случай, че ме хванат и загреят какво ги чака нещата ще станат още по-лоши. Може да убият Рейчъл. Ако успеят, може да убият и мен. Това щеше да остави Рейчъл без човек, който да я търси така, както я търсех аз. Може би Хоук би я намерил, но той няма моята мотивация. Хоук обаче би действувал по-бързо. Може би и по-бързо би я намерил. Той би подържал Инглиш провесен от някой прозорец на двайстия етаж, докато Инглиш му каже къде е Рейчъл.

И аз бях помислил за това. Не беше зле. Въпросът бе през колко хора трябва да мина, за да стигна до Инглиш и го провеся през прозореца? Вътре имаше поне пет души — Минго, Инглиш, майка му и двете прислужници. Но може би вътре бяха и всички членове на комитета за бдителност, които в момента, както си го представях, си точеха пиките.

Беше два часът. Нищо не помръдваше. Хора като Инглиш можеха да не излизат до април. Те си имаха и храна в килера, и пиене в избата, и гориво в резервоара, така че и през зимата нищо не можеше да им създаде неудобства. А дали си имаха и заложничка на тавана? Защо вече нямаше нито искания за откуп, нито заплахи с настояване да се спре книгата или нещо подобно? Дали снегът ги беше спрял? Не знаех отговора на никой от тези въпроси и можех да измисля само един начин да разбера каква е истината.

В два и петнайсет, като газех през снега, който понякога стигаше до кръста ми, стигнах до предната врата и позвъних. Ако ме познаят, познаят ме и толкоз. Ще реагирам според ситуацията. Отвори ми една прислужница, която не бях виждал.

— Търся мистър Инглиш, ако обичате.

— За кого да предам?

— Джоузеф И. Маккарти.

— Един момент, моля — каза тя и понечи да затвори вратата.

— Чакайте малко — казах аз. — Навън е студено, имаше снежна буря. Не може ли да почакам в антрето.

Тя се поколеба, а аз й се усмихнах обезоръжаващо, но и с малко превъзходство. Тогава тя кимна и каза:

— Разбира се, сър. Извинявайте. Моля, заповядайте.

Аз влязох вътре. Тя затвори вратата зад мен и тръгна по коридора, отвори една вътрешна врата и я затвори след себе си. Аз се заизкачвах по предните стълби колкото можех по-тихо. Имаше площадка, след това малък завой наляво, а после още три стъпала до коридора на горния етаж. Всъщност коридорите бяха два. Единият водеше от предната страна на къщата към задната, а другият, който беше напряко на първия в Т-образна форма, пресичаше къщата по ширина и водеше до коридора на крилото.

Имах общия план в главата си. Вчера прекарах по-голямата част от времето си пред камината в разучаване на плановете, които Джули беше направила. Стълбището към тавана беше в долния край на коридора — за него се минаваше през малка спалня в задната част. Къщата беше тиха. Отнякъде неясно достигаше звук от пуснат телевизор. В малката стая миришеше на сух парфюм с аромат на теменужки и на нафталин. Вратата към стълбището си беше на мястото. Зелена, дървена врата, скована от тесни, поставени вертикално дъски. На нея имаше катинар.

Не чувах зад себе си викове на преследвачи. Вероятно в момента прислужницата се връщаше да каже, че мистър Инглиш не познава никого на име Джоузеф И. Маккарти, или че няма вероятност този, когото познава да го търси тук. Измъкнах лоста от колана си. Халката на катинара не беше много нова, както и вратата. Сега прислужницата щеше да се върне и да не ме намери, щеше да се учуди, да погледне навън или да провери наоколо на долния етаж. След малко тя щеше да съобщи на Инглиш, че онзи мистър Маккарти си е тръгнал. Промуших плоската част на лоста под халката на катинара и го измъкнах целия от дървото — заедно с болтовете и всичко останало. Сигурно не вдигнах повече шум от гърма при сътворението на света. Или може би само ми се стори така, защото бях напрегнат. Вратата се отвори навътре. Стълбите нагоре завиваха под прав ъгъл и бяха доста стръмни, с много тесни и високи стъпала. Затворих вратата и тръгнах нагоре по тях, като ръцете ми се допираха до краката като на гладна маймуна. На тавана беше тъмно като в рог. Извадих фенерчето, запалих го и го сложих между зъбите си, за да мога свободно да си движа ръцете. В дясната стисках лоста.

Таванът имаше съвсем недовършен вид с изключение на две помещения, които изглежда бяха стаи — по една в двата края на покрива. Всички прозорци бяха покрити с шперплат. Огледах ги набързо и открих, че е завинтен, а не закован. Някой го беше направил така, че да е наистина трудно да се махне. Натиснах бравата на вратата, която беше по-близо до мен — беше заключена. Отидох и опитах и другата. Тя се отвори и аз влязох, като държах лоста като оръжие. С изключение на едно старо легло с метална рамка, един сандък и три картонени кутии, стаята беше празна. Прозорците и тук бяха покрити с шперплат.

Ако Рейчъл беше тук горе, сигурно я бяха заключили в стаята от другата страна на покрива. Да, тя беше тук — чувствах присъствието й. Усетих някакво присвиване в стомаха от увереността, че тя е зад другата врата. Пак отидох до нея. И там като долу имаше катинар, но този беше нов и халките бяха нови. Аз се заслушах. От стаята не се чуваше никакъв звук, но отдолу вече чувах стъпки. Блъснах лоста под халката и я разхлабих. Адреналинът ми рязко се повиши и аз изведнъж измъкнах целия катинар навън само с един замах. Катинарът изхвърча на пода на цели три метра от вратата. По брадата ми течеше слюнка от фенерчето, което стисках между зъбите си. Взех го в ръка и се вмъкнах в стаята. Вътре вонеше. Обиколих стаята с лъча на фенерчето. На също такова легло с желязна рамка, като в празната стая, увита с сиво одеяло и подпряна на лакти лежеше Рейчъл Уолъс. Изглеждаше ужасно. Косата и беше разбъркана, нямаше грим, а очите й бяха подути. Аз обърнах лъча на фенерчето и осветих лицето си.

— Аз съм, Спенсър — казах аз.

— О, Господи! — гласът й беше дрезгав.

Лампите изведнъж светнаха. Сигурно някъде долу имаше ключ, който не бях видял. Сега целия таван беше ярко осветен. Загасих фенерчето и го сложих в джоба си, а после извадих пистолета и й казах:

— Скрий се под леглото.

Рейчъл се изтърколи на пода и се мушна под леглото. Беше боса. Чух шум от стъпки на хора, които се качваха по стълбите, а после спряха — сигурно забелязаха разбитата врата. Като че ли бяха трима души. Погледнах нагоре. Светлината в стаята идваше от гола крушка, която висеше от цинковите тръби на електрическата инсталация. Замахнах с лоста и счупих крушката. В стаята стана тъмно, с изключение на светлината, която проникваше от коридора.

Женски глас попита отвън:

— Кой е вътре?

Беше глас на стара жена, но съвсем не треперещ или слаб. Аз нищо не отговорих. Рейчъл също лежеше тихо. Гласът каза:

— Ти си нарушител, влязъл си в чуждо жилище. Искам да излезеш. Тук има двама въоръжени мъже. Нямаш никакъв шанс.

Легнах на пода и запълзях към вратата.

В светлината видях, че Минго беше горе на стълбите с ловна двуцевка в ръцете, а Инглиш носеше автоматичен пистолет. Между тях и дори малко по-напред беше застанала една жена, която приличаше на мъж и то на грозен и зъл мъж. Беше висока около метър и седемдесет и доста тежка, с едро квадратно лице и къса сива коса. Веждите пресичаха лицето й почти без извивка и бяха сключени над носа.

— Предай се — каза тя.

Нямаше никаква неувереност в гласа й, сигурен съм, че нямаше и страх. Тя беше свикнала хората да правят това, което тя им каже.

Аз се обадих от тъмното:

— Всичко свърши, мамче. Има хора, които знаят, че съм тук. Знаят, че дойдох да търся Рейчъл Уолъс. Аз я намерих. Хвърлете оръжието, а аз ще я изведа навън и ще я откарам у дома. После ще се обадя в полицията. Имате достатъчно време да избягате.

— Да бягаме ли? — попита майката на Инглиш. — Ние искаме ти да се махнеш и ще те изкараме оттам. И теб и онази отвратителна лесбийка.

Минго беше приготвил пушката за стрелба и сега надничаше в стаята.

— Давам ви последен шанс — казах аз като се претърколих веднъж надясно, а после станах с вдигнат пистолет в дясната ръка, която подпирах с лявата. Минго стреля веднъж към мястото, където бях преди малко, а аз го прострелях под дясното око. Той падна назад и се строполи по стълбите. Инглиш започна да стреля неуверено в стаята, предполагам в посока на пламъка от дулото на пистолета ми, но се беше паникьосал и нямаше време да се прицели добре. Той изстреля четири патрона в тъмната стая, а аз внимателно се прицелих и го уличих на две места. Единият куршум го удари в челото, а другият — в гърлото. Той падна напред, без да издаде нито звук. Сигурно беше мъртъв още преди да стигне до земята. Видях как майка му се навежда и си помислих, че може да падне върху него, но после разбрах, че се опитва да докопа пистолета. Скочих на крака, направих още три скока и го избих с ритник от ръцете й, след което я издърпах да се изправи на крака, като я хванах отзад за яката. В ъгъла на устата й имаше малко мехурче слюнка. Тя се опитваше да ми извади очите с пръсти. Държах я на една ръка разстояние от себе си — моите ръце бяха по-дълги от нейните. Погледнах към Минго, който се беше строполил в подножието на стълбището. Мъртъв беше. Така изглеждат мъртвите. Ако си виждал това доста често, не можеш да сбъркаш. Аз казах:

— Мисис Инглиш, те са мъртви. И двамата. Синът ви е мъртъв.

Тя плю срещу мен и заби нокти в китката ми, като се опитваше да ми захапе ръката. Аз пък й казах:

— Мисис Инглиш, престанете, ще ви ударя.

Тогава тя ми ухапа ръката. Не ме заболя, защото се опитваше да ме хапе през дрехите, но страшно се ядосах. Прибрах пистолета си и я зашлевих силно през лицето. Тя започна да крещи срещу мен. Без думи, просто крещеше и се биеше с нокти и зъби, така че аз пак я ударих силно, този път с десния си юмрук. Тя падна и започна да хленчи, заровила лице в гърба на убития си син. Вдигнах пистолета на Инглиш и си го сложих в джоба, слязох по стълбите, взех пушката на Минго и извадих патрона, който беше останал вътре. Сложих го в джоба си, а после се върнах обратно по стълбите.

Рейчъл стоеше на вратата на стаята и гледаше тази касапница, примижала от силната светлина. Сивото одеяло беше увито около нея и тя го държеше с двете си ръце на врата.

Отидох при нея и й казах:

— Е, добре, Джейн Еър, намерих те.

Сълзи започнаха да се стичат по лицето й, аз я прегърнах и тя се разплака. И аз се разплаках и продължавах да повтарям:

— Намерих те, намерих те.

Тя не каза нищо.