Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (27)

27

— Ще желаете ли още нещо? — попита сервитьорката.

И двамата поклатихме глави. Сервитьорката остави сметката близо до мен, а аз сложих върху нея банкнота от десет долара.

— Не, не може да направят такова нещо. Не са способни на това. Няма да знаят как да постъпят.

— Могат да си наемат някого да ги съветва. Техният шофьор е лежал в затвора. Казва се Минго Мълреди. Ако искаш вярвай, но той знае какво трябва да се прави.

— Но те не знаят.

— Може би не знаят. А може би човекът, който те следи е изпратен от брат ти. Ти напоследък не си живяла вкъщи.

— Спенсър, та аз съм на трийсет години.

— Разбираш ли се със семейството си?

— Не. Те не одобриха моята женитба. Не одобриха и развода ми. Бяха категорично против да уча в Гаучър. Мразят това, че съм модел. Аз просто не мога да живея с тях.

— Те сигурно се тревожат за теб.

Тя сви рамене. Замисли се. Беше спряла да плаче и лицето й изглеждаше по-спокойно.

— Сигурно наистина се тревожат — каза тя. — Лорънс обича да си играе на баща и глава на семейството, а мама му позволява това. Предполагам, че според тях аз съм разпусната, слаба и безотговорна — такива неща.

— А защо им е трябвало да вземат за шофьор гангстер като Мълреди?

Джули пак сви рамене.

— Лорънс изцяло е погълнат от своя комитет за бдителност. Предполагам, че попада в ситуации, когато чувства, че има нужда от бодигард. Сигурно този Мълреди може да върши това.

— Не така добре, както го е правил някога — казах аз. Сервитьорката взе банкнотата от десет долара, която й бях оставил и ми донесе рестото в чинийка.

— Ако те са отвлекли Рейчъл, къде биха я държали? — попитах.

— Не знам.

— Разбира се, че знаеш. Ако беше на мястото на брат си и беше отвлякла Рейчъл Уолъс, къде щеше да я държиш?

— О, за Бога, Спенсър…

— Помисли си — казах аз. — Моля те, помисли за това. Заради мен.

— Но това е смешно.

— Вървях половин миля във виелицата само защото ти ме повика и не казах, че е смешно — забелязах аз.

Тя кимна:

— Сигурно в къщата.

Сервитьорката пак се върна и попита:

— Ще желаете ли нещо друго?

Поклатих глава и казах на Джули:

— По-добре да освободим масата, преди да се разбеснее.

Джули кимна. Излязохме от кафенето и намерихме едно издуто канапе за двама във фоайето.

— Къде в къщата може да я държат? — попитах аз.

— Ти виждал ли си тази къща?

— Да. Бях там преди няколко дни.

— Тогава знаеш колко е голяма. Сигурно има двайсет стаи и голямо мазе, жилище за шофьора над гаража и още стаи на тавана.

— Прислугата може ли да забележи нещо?

— Може да не забележат нищо. Готвачката никога не излиза от кухнята, а прислужницата няма защо да влиза в някои части на къщата. Когато живеех там, имахме само готвачка и прислужница.

— И, разбира се, стария Минго.

— Наели са го след като ги напуснах. Аз не го познавам.

— Знаеш ли какво — казах аз. — Хайде да идем до моя апартамент — той е наблизо, на „Марлборо стрийт“. Там ще начертаем плана на къщата на брат ти.

— Тя е на майка ми — отвърна Джули.

— Все едно — казах. — Ще направим плана на къщата, а по-късно аз ще ида там да я огледам.

— Какво смяташ да правиш?

— Първо ми трябва плана, а после всичко останало. Хайде да вървим.

— Не знам дали мога да начертая план.

— Разбира се, че можеш. Аз ще ти помогна и ще поговорим за това. Ти ще си спомниш.

— Значи отиваме в апартамента ти?

— Да. Съвсем безопасно е. Живея с една жена, която ще се погрижи да не те задявам. А докато отиваме натам, ще сме навлечени с твърде много дрехи.

— Нямах предвид това.

— Добре, да вървим.

Отново излязохме в снега. Изглежда, че вече отслабваше, но вятърът така го въртеше, че не можеше да се разбере. На половината път към „Бийкън стрийт“, Джули ме хвана под ръка и аз я влачих след себе си по целия път през хълма и надолу по „Марлборо стрийт“. Не видяхме нищо друго, което да се движи, освен два жълти снегорина, които дрънчаха и се клатеха в снега.

Когато най-после стигнахме до моя апартамент, заварихме там Сюзън, която седеше на канапето до камината и четеше някаква книга на Робърт Коулс. Тя беше обута в дънките, които беше оставила у нас преди две седмици и носеше една от сивите ми фланели размер XL изписан с червени букви отпред. Висеше почти до коленете й.

Запознах ги, взех якето на Джули и го закачих в шкафа в антрето. Отидох в банята, където Сюзън беше закачила бельото си да съхне на стойката на душа. Това ме накара да се замисля какво има под дънките, но бързо отхвърлих тази мисъл. В момента имах работа. Взех едно топче разчертана жълта хартия за писане от чекмеджето в кухнята, което беше близо до телефона. Взех и един полупрозрачен малък триъгълник, предназначен за художници, както и една черна химикалка. После седнахме с Джули в ъгъла на моята кухня и три часа чертахме плана на къщата на майка й. Не само стаите, но и какво има в тях.

— Цяла година не съм била там — каза тя по едно време.

— Знам, но хората обикновено не местят големите предмети. Леглата, канапетата и други такива обикновено остават там, където винаги са били.

Направихме цялостен план на къщата, а после и план на всяка стая на отделен лист. Аз номерирах стаите на общия план, а после сложих номера и на отделните листове.

— Защо искаш да знаеш всичко това? За мебелите и останалите неща?

— Добре е да знаеш всичко. Аз дори не съм сигурен какво ще правя. Просто събирам информация. Има толкова неща, които не мога да знам, толкова неща, които не мога да предвидя, че искам да получа всичко, което е възможно, така че, когато се появи нещо непредвидено, да се концентрирам върху него.

Сюзън направи голяма чиния сандвичи със шунка докато привършвахме с нашите планове и после ги изядохме с кафе пред камината.

— Направила си хубав огън, за жена, искам да кажа — обърнах се аз към Сюзън.

— Не беше трудно. Трябваше само да търкам известно време двама сухи сексисти.

— Сандвичите са чудесни — каза Джули на Сюзън.

— Да, този мъжествен тип си купува шунката някъде в източната част на щата Ню Йорк.

— От „Милъртън“ — поясних аз. — Шунката е запазена в сол и меласа, опушена е на дървени въглища и няма никакви нитрати.

Джули погледна към Сюзън:

— А какво ще правим с другия проблем?

— С оня, който те следи ли? — попитах аз.

Тя кимна.

— Можеш да си отидеш вкъщи, така че той да те види, а после аз ще се разправям с него.

— Вкъщи ли?

— Разбира се. Щом веднъж те е изгубил, ако има намерение да продължи да те следи, той ще отиде и ще те чака пред апартамента ти, докато се появиш. Какво друго може да направи?

— Предполагам, че нищо друго. Не мисля, че днес ще може да стигне дотам.

— Освен ако още вчера не е стигнал — обади се Сюзън. — Губернаторът говори преди малко по телевизията. По пътищата е забранено движението на коли. Не вървят никакви автобуси. Няма и влакове. Никой не може да влезе в града.

— Не искам да си ходя у дома — каза Джули.

— Можеш да се скриеш за известно време, но трябва да ми кажеш къде да те намеря. Тя поклати глава.

— Слушай, Джули — казах аз, — имаш избор, но възможностите не са много. Ти си част от това, което се е случило с Рейчъл Уолъс. Не знам каква част, но не мога да те оставя да си тръгнеш просто така. Наистина не мога да си го позволя. Трябва да знам къде мога да те намеря.

Тя погледна към мен, а после към Сюзън, която пиеше кафето си от една голяма кафява керамична чаша, като я държеше с две ръце и носът й беше влязъл наполовина в чашата, а очите й бяха вперени в огъня. Джули кимна няколко пъти в знак на съгласие.

— Добре — каза тя, — аз съм в един апартамент на „Тримънт стрийт“ № 164. Едно от момичетата от нашата агенция е в Чикаго и ми позволи да остана там докато отсъства. На петия етаж е.

— Добре, ще те изпратя дотам — казах аз.