Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (2)

2

Срещнах се с Рейчъл Уолъс в един ясен октомврийски ден, когато заедно с Тикнър поехме пеша край Кметството, през Градската градина с обагрени от есента листа, за да я посетим в стаята й в хотел „Риц“.

Тя не приличаше на Кари Нейшън^[1]. Беше жена с приятна външност, горе-долу на моята възраст, с рокля на Дайана фон Фурстенберг, леко червило на устните и дълга, черна и чиста коса.

Тикнър ни представи един на друг. Тя ми стисна ръката здраво и ме разгледа внимателно. Ако имах гуми, щеше да ги изпробва с ритник.

— Е, изглеждате по-добре, отколкото очаквах — рече тя.

— Какво очаквахте? — попитах аз.

— Някой дебелогъз бивш полицай с лош дъх, облечен с костюм от „Андерсън Литъл“.

— Всеки допуска грешки — казах аз.

— Нека ги сведем до минимум — рече тя. — Мисля, че за тази цел трябва да поговорим. Но не тук. Мразя хотелските стаи. Да слезем долу в бара.

Казах, че съм съгласен. Тикнър кимна. И тримата поехме надолу. Барът на „Риц“ е всичко онова, което трябва да бъде един бар — тъмен, тих и тапициран с кожа, с огромен прозорец с изглед към „Арлингтън стрийт“ и Градската градина отсреща. Стъклото на прозореца не пропуска светлина, така че барът остава полутъмен. Винаги ми е приятно да пия там. Тикнър и Рейчъл Уолъс си поръчаха мартини с лед. Аз — бира.

— Това напълно съвпада — каза Рейчъл Уолъс, когато си поръчах бирата.

— Всички ми се присмиват, когато си поръчам някое женско питие — казах аз.

— Джон ме предупреди, че сте шегаджия. Само че аз не съм. Ако искате сътрудничеството ни да бъде успешно, най-добре е веднага да разберете, че аз не обичам шегите. Независимо, дали са сполучливи или не.

— Бихте ли възразили, ако от време на време си позволявам вътрешно по някоя и друга крива усмивка, в случай че бъда изненадан от житейска прищявка?

Тя се обърна към Тикнър и рече:

— Джон, няма да стане. Разкарай го.

Тикнър отпи дълга глътка от своето мартини.

— Рейчъл, по дяволите. Той е най-добрият в околността, като се има предвид за какво ни трябва. Ти наистина го клъвна за бирата. Бъди разумна, Рейчъл.

Аз отпих малко бира. В средата на масата, в една купичка, имаше фъстъци. Взех си малко.

— Той е чел книгата ти — рече Тикнър. — Беше я чел още преди да се срещна с него.

Тя извади с клечка за зъби маслината от питието си и отхапа половината, задържа другата половина пред долната си устна и ме погледна.

— Какво е мнението ви за „Сестринство“?

— Мисля, че сте преработила Симон дъо Бовоар.

Начервените й устни изглеждаха много ярки на фона на доста бледото й лице. Затова и усмивката й не бе незабележима.

— Може би ставате — рече тя. — Аз предпочитам да си мисля, че пригаждам Симон дьо Бовоар към съвременните проблеми. Но съм готова да приема „преработка“. Това е по-прямо. Вие се изразявате открито.

Взех си още фъстъци.

— Защо сте чел Симон дьо Бовоар?

— Приятелката ми ми я подари за рождения ден. Тя ми я препоръча.

— Според вас, кое е най-убедителното й прозрение?

— Това, че на жените е отредено положението на други? вие май ме изпитвате?

— Искам да добия известна представа за отношението ви към жените и проблемите на жените.

— Това е тъпо — казах. — Би трябвало да се интересувате колко добре стрелям, силно ли удрям и дали съм достатъчно чевръст. Ето за това ми се плаща по двеста долара на ден. Моето отношение към жените е без значение. Същото се отнася и за прозренията ми, родени от „вторият пол“.

Тя ме гледа още известно време. Облегна се назад върху червените кожени възглавници на ъгловото канапе, на което седяхме. После много леко потърка длани.

— Добре — рече тя. — Ще опитаме. Но има основни правила. Вие сте едър, привлекателен мъж. Вероятно сте имал успехи сред някои жени. Аз не съм от тези жени. Аз съм лесбийка. Не изпитвам никакъв сексуален интерес нито към вас, нито към който и да е друг мъж. Ето защо, няма никаква нужда да флиртувате. И това не бива да ви засяга лично. Обижда ли ви или ви възбужда мисълта за жена хомосексуалистка?

— Нито едното, нито другото — казах аз. — Има ли трета възможност?

— Надявам се — рече тя. Направи знак на келнера и поръча по още едно питие. — Аз имам да върша работа — продължи тя. — Да пиша книги и да ги рекламирам. Да изнасям беседи, да отстоявам каузи и да живея живота си. Нямам намерение да стоя затворена в някоя безопасна къща и да се крия, докато животът ми отминава. Нямам намерение да се променям, каквото и да говорят и каквото и да правят фанатиците. Трябва да сте наясно с тези неща, ако ще се заемате с въпросната задача.

— Наясно съм — казах аз.

— Освен това, аз водя активен сексуален живот. Не само активен, но и разнообразен. Трябва да сте подготвен за това и да прикривате враждебността, която може би ще изпитате към мен или към жените, с които спя.

— Ще ме уволните ли, ако се изчервя?

— Вече ви казах, нямам никакво чувство за хумор. Съгласен ли сте или не?

— Съгласен съм.

— И накрая, като изключим случаите, в които прецените, че животът ми е в опасност, искам да не ми се пречкате. Съзнавам, че ще трябва да сте наблизо и да наблюдавате. Не знам доколко сериозни са заплахите, но вие трябва да приемете, че са сериозни. Разбирам това. Но, като изключим ситуациите, когато въпросът е на живот и смърт, не желая да чувам за вас. Искам една сянка.

— Съгласен съм — казах аз и допих остатъка от бирата си.

Келнерът дойде, взе празната купичка за фъстъци и сложи нова. Рейчъл Уолъс забеляза, че бирата ми е свършила и направи знак на келнера да донесе друга. Тикнър погледна своята чаша и тази на Рейчъл Уолъс. Неговата беше празна, нейната — не. Той не поръча.

— Външният ви вид е добър — каза тя. — Костюмът ви е хубав и добре ушит. За случая ли сте се пременил или винаги изглеждате добре.

— За случая. Обикновено нося светлосиньо трико с голямо червено „S“ отпред.

В бара беше тъмно, но нейното червило беше ярко и за момент ми се стори, че тя се усмихна, или че почти се усмихна, или че крайчецът на устните й трепна.

— Искам да сте представителен — рече тя.

— Ще бъда представителен, но ако искате да съм подходящо облечен, ще трябва да ми казвате предварително какви са плановете ви.

— Разбира се — каза тя.

Благодарих й. Постарах се да не мисля за фъстъците. Една купичка стигаше.

— Аз казах, каквото имах да казвам. Сега е ваш ред. Сигурно имате някакви изисквания или въпроси, или каквото и да е там. Говорете.

Отпих от бирата.

— Както казах на мистър Тикнър при първия ни разговор, аз не мога да гарантирам вашата безопасност. Това, което мога да направя, е да увелича шансовете да бъде избегнато евентуално нападение. Но някой фанатик или луд би могъл да се добере до вас.

— Разбирам това — рече тя.

— Вашият сексуален живот не ме интересува. Не ме е грижа дали ще избягате с Анита Брайънт, но, когато това стане, аз непременно трябва да съм край вас. Ако го правите с непознати, съществува възможност да поканите убиеца в леглото си.

— Да не би да намеквате, че съм развратна?

— Вие самата го потвърдихте преди малко. Ако не е така, няма проблеми. Не допускам някоя от вашите приятелки да ви убие.

— Смятам да не обсъждаме повече моя сексуален живот. Джон, за бога, поръчай по още едно питие. Изглеждаш толкова притеснен, че се боя да не се разпаднеш.

Той се усмихна и махна на келнера.

— Имате ли някакви други изисквания? — обърна се тя към мен.

— Може би още едно — казах аз. — Наел съм се да охранявам вашето тяло, това е, което ще правя. Част от работата ми в това отношение ще се състои в това да ви казвам какво може и какво не може да правите. Имайте го предвид, преди да ми кажете, че ви се пречкам. Ще стоя настрана от вас, когато мога, но няма да мога винаги да правя това.

Тя протегна ръката си през масата и аз я поех.

— Ще опитаме, Спенсър — рече тя. — Може и нищо да не се получи, а може и да се получи. Ще опитаме.