Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (19)

19

Преди време главният вход на Бостънската обществена библиотека беше на „Копли скуеър“ от другата страна на „Дартмут стрийт“. Имаше широко стълбище отвън и красиви мраморни стълби вътре, които водеха към главната читалня със скулптури на лъвове и високи сводести тавани. Винаги беше приятно да влезеш тук. Атмосферата беше библиотечна и видът на всичко беше като в библиотека, така че дори и когато влизах да проверя колко бейзболни мача е спечелил Дюк Снайдърс, пак се чувствах като учен.

След това пристроиха ново крило и преместиха главния вход на „Бойлстън стрийт“. Архитектът вероятно е казал, че „остава верен на духа“ на сградата. Съвсем сигурен съм обаче, че е добавил и „поставя модерен акцент“. Пристройката отиваше на оригиналната част както бирата върви с фазан, например. В резултат на това, сега, дори ако отивах да проучвам литературното влияние на Елеонора Аквитанска, се чувствах като в заведение за бърза закуска.

Близо до големите стъклени врати млада жена с джинси „Левис“ и палто от заешка кожа ми каза, че се опитва да събере пари, за да се върне с автобуса до Спрингфийлд. Липсваше й един преден зъб и имаше синина на дясната си буза. Нищо не й дадох.

От новата част минах в старата, разходих се наоколо и ми стана добре, а после отидох в отдела за периодика и започнах да преглеждам течението на „Бостън глоуб“ на микрофилми, за да видя какво мога да открия за Белмонтския комитет за бдителност. Прекарах там целия ден. До мен един благоуханен странен старец с дълго палто спеше, сложил главата си на апарата за гледане на микрофилми пред него. Палтото му беше закопчано догоре, макар че вътре беше горещо. Никой не го безпокоеше.

По обед излязох от библиотеката и отидох в отсрещния китайски ресторант. Хапнах си равиоли по пекински и свинско. Когато се върнах за следобедните си занимания в библиотеката, старецът вече го нямаше, но мадамата с избития зъб още си вършеше работата пред входа. В пет часа вече бях изписал седем страници с бележки и започваха да ми се кръстосват очите. Ако не бях толкова упорит, щях да се замисля за очила за четене. Как ли щеше да изглежда Богарт с очила. Гледа те и ти виждаш два чифта очи. Затворих апарата, върнах и последната касета с микрофилми, облякох си палтото, отидох до един магазин за напитки и купих две бутилки бяло вино.

Карах към „Смитфийлд“, за да вечерям със Сюзън, а движението на север беше задръстено чак до „Стороу драйв“. Минах през хълма, а после надолу по „Кембридж стрийт“, покрай „Холидей Ин“ и излязох зад главния път на Масачузетс. Стигнах до светофара на „Левъртет стъркъл“ почти по същото време, по което и хората, които продължаваха да се движат бавно по „Стороу“. Полицаят от пътната полиция съобщаваше от хеликоптера си, че на моста има голямо задръстване. Завих по 93-а магистрала и продължих на север. Беше шест часа когато излязох от 128-а магистрала на изхода на „Мейн стрийт“ и „Смитфийлд“. В покрайнините на града снегът в по-голямата си част беше още бял. На прозорците бяха запалени свещи, а на вратите имаше коледни венци. Някои хора дори си бяха сложили изображения на Дядо Коледа на покривите, а други бяха украсили храстите пред къщите си с разноцветни лампички. Една къща си имаше пиян Дядо Коледа, сграбчил бутилката под неодобрителния поглед на червеноносия си северен елен. Несъмнено антихристът се спотайваше и в покрайнините.

Къщата на Сюзън се отличаваше с това, че имаше приличаща на прожектор лампа отпред и клонче от бял бор, закачено на месинговото чукче на вратата. Паркирах в алеята пред къщата и тръгнах към вратата, но тя ми отвори преди да стигна до нея.

— Тра-ла-ла — казах аз.

Тя се облегна на рамката на вратата и сложи ръка на бедрото си.

— Хей, Дядо Коледа, отдавна ли си в града? — попита тя.

— Проблемът с вас евреите е, че се подигравате с нашите християнски празници.

Тя ме целуна и взе виното, а за я последвах. Камината в малката й дневна беше запалена, а на масичката бяха сервирани чинии с капоната^[1] и триъгълни парчета сирийски хляб. Приятният аромат на храната се смесваше с пушека от дървата в камината. Аз вдъхнах дълбоко и казах:

— Лук и чушки.

— Да — отвърна тя, — гъби също. И пилаф с ориз. А когато угасне огънят, върху въглените можеш да изпечеш две пържоли и тогава ще вечеряме.

— А после? — попитах аз.

— После можем да си пуснем няколко плочи на Уейн Кинг и да танцуваме валс до зори.

— А няма ли да пийнем?

— Разбира се, но трябва да почакаш музиката — никакво пиене преди да започне. Искаш ли бира?

— Знам къде е — казах аз.

— А за мене?

— Бяло вино със сода, нали?

Тя кимна. Извадих си бутилка бира от аленочервения й хладилник, а на нея сипах във висока чаша бяло вино от една голяма зелена кана. Добавих лед, сода и малко лимон и я подадох. Върнах се в дневната и седнахме на дивана, а аз я прегърнах през рамото, отпуснах глава на облегалката и затворих очи.

— Изглеждаш така, сякаш днес те е победил драконът — каза тя.

— Дори не го видях. Цял ден седях в библиотеката и гледах вестници на микрофилми.

Тя отпи от виното.

— Вие пиратите водите опасен живот, нали?

С лявата си ръка тя докосна моята, с която я бях прегърнал.

— Ами някои хора намират, че търсенето на истината е вълнуващо.

— А ти намери ли нещо? — попита тя.

— Малко — отвърнах.

Сюзън започна да рисува кръгчета по гърба на ръката мис показалеца си. — Поне открих някои факти. До истината се стига малко по-трудно.

Взех едно триъгълно парче сирийски хляб, сложих си отгоре от капонатата и го изядох като пийнах и малко бира.

— Трудно е да се прегръщаш и да ядеш едновременно — забелязах аз.

— За теб може би това е определението на дилема.

Тя продължаваше да пие по малко от виното си. Аз свърших бирата. Един пън в камината се намести.

Станах от канапето и отидох до кухнята да си взема още бира. Когато се върнах се спрях на портала между дневната и трапезарията и се загледах в нея. Беше облечена с бяла шемизета с яка с копчета, носеше скъпа кафява пола и кафяви кожени ботуши от тези, които се набират около глезените. Беше сложила краката си на масичката. На врата си имаше две тънки златни верижки, които се виждаха там, където блузата й беше отворена. Тя ги носеше почти непрекъснато. Имаше и големи златни обици. Лицето й бе добре гримирано. Имаше леки бръчки около очите, а черната й коса блестеше. Тя ме погледна и видя, че я наблюдавам. Чувство на жизненост и целеустременост, радост и грижа раздвижваха лицето й, макар че оставаше неподвижна.

— Може би енергия, сдържана от грация.

— Моля? — попита тя.

— Точно се опитвах да намеря фразата, с която да опиша качеството, което притежаваш — празнично спокойствие.

— Това е оксиморон — каза тя.

— Е, аз не съм виновен за това — отговорих.

— Много добре знаеш какво е оксиморон — заключи тя. — Просто исках да разбереш, че и аз знам.

— Ти знаеш всичко, което трябва да знаеш — отбелязах аз.

— Седни — каза ми тя — и ми разкажи какво откри в библиотеката?

Седнах до нея, сложих краката си до нейните, прегърнах я през рамото, облегнах глава на дивана, затворих очи и казах:

— Открих, че Белмонтският комитет за бдителност има доста по-широка дейност, отколкото си мислех. Основан е през корейската война от бащата на Инглиш, за да се бори с явната заплаха от подривна комунистическа дейност в нашата страна. Старият Инглиш успял да отблъсква комунистите до смъртта си през 1965 година, когато семейният бизнес, който, доколкото разбирам, се състои само от занимания с антикомунизъм, преминал в ръцете на единствения му син — Лорънс Търнбъл Инглиш младши. Имал е и една дъщеря — Джералдин Джулия Инглиш, но тя отишла да учи в Гаучър колидж, а после се омъжила и изчезнала от хоризонта. Може би е възприела по-радикални идеи в колежа, смесвайки се с тези симпатизиращи на комунистите професори. Все пак са останали Лорънс младши — завършил Харвард през 1961 година, и майка му, които сега живеят в старата си къща и имат около петнайсет милиона, колкото да не умрат от глад. Те движат делата на комитета, разпространяват правата вяра, откриват нови клонове и смазват още в зародиш всяка проява на гражданско неподчинение. Комитетът има свои клонове в повечето колежи в града, в няколко гимназии и в повечето райони в околността. Броят им е 96 при последното преброяване през 1977 година. Никнели са като гъби след дъжд по времето, когато водеха децата с автобуси в отделни училища, за да не учат заедно с негърчетата. Имат клонове в Южен Бостън. Дорчестър, Хайд парк, навсякъде. Лорънс младши е бил на барикадата, когато автобусите с черни деца се опитали да влязат в гимназията в Южен Бостън. Арестуван е веднъж за това, че пречел на движението, а друг път защото отказал да се подчини на законна заповед на полицай. И двата пъти майка му намирала някого да занесе гаранцията преди да е стигнал до затвора. Втория път той завел дело срещу един щатски полицай от Фигбърг на име Томас Дж. Фогарти за грубо отношение, защото той очевидно му помогнал да влезе в полицейската кола с предната част на десния си ботуш. Делото е било прекратено.

— Това ли е всичко, което прави Инглиш? Ръководи комитета за бдителност, така ли?

— Знам само това, което прочетох във вестниците — казах аз, — ако те са прави, изглежда е така. Истински патриот. Здраво пази петнайсетте си милиона от червените.

— И дъщерята не е свързана с това?

— Нищо не пише за нея. За последен път я споменават, когато през 1968 година се омъжва за някакъв тип от Пенсилвания. Тогава е била На двайсет години.

— А какво прави сега? — попита Сюзън. Тя продължаваше да прави своите кръгчета върху ръката ми.

— Не знам. Защо те интересува?

— И аз не знам, просто съм любопитна, опитвам се да се интересувам от работата ти, скъпи.

— Такава е ролята на жената — казах аз.

— А аз прекарах деня в разговори с родителите на деца, които имат проблеми с ученето — каза тя.

— Това да не е по-нежната дума за олигофрени?

— Само колко си ми чувствителен. Не, не е. Това са деца с дислексия например и други такива неща.

— А как бяха родителите?

— Ами първата искаше да знае дали това ще се отрази на характеристиката му. Детето й е в единайсти клас и почти не може да чете. Отговорих й, че не разбирам какво точно има предвид. А тя ме попита, дали ако пише в характеристиката му, че е с дислексия, това няма да има отрицателен ефект върху шансовете му да се запише в добър колеж.

— Поне умее да степенува нещата — казах аз.

— Следващата майка, защото бащите обикновено не идват, ми каза, че е наша работа да научим детето и й е писнало да слуша оправдания.

— Мисля, че съм си прекарал времето по-приятно в библиотеката — казах аз.

— Струва ми се, че жарта е точно както трябва — отбеляза Сюзън. — Искаш ли да се заемеш с пържолите?

— Къде е казано, че печенето на пържоли е мъжка работа?

Очите й се присвиха, а лицето й засия:

— Казано е точно там, където пише каква сексуална дейност може да очаква човек след пържоли с гъби.

— Веднага ще се заема — казах аз.