Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (17)

17

Познавах един тип, който членуваше в Ку Клукс Клан. Казваше се Манфред Рой и навремето, когато бях при ченгетата, се погрижих да го спипат за притежаване на порнографски материали. Беше преди доста време, когато това бе по-сериозна работа, отколкото е сега. А Манфред пропя за човека, от когото беше купил материалите и за имената на приятелчетата му, присъствали в момента на продажбата. Ние оттеглихме обвиненията срещу него и името му изобщо не се появи във вестниците. Живееше с майка си, а тя щеше да се разочарова от него, ако беше узнала. Като напуснах полицията продължих да държа Манфред под око. Човек не познава много хора, които наистина са членове на Ку Клукс Клан. Откриеш ли такъв, не бива да го изпускаш.

В момента Манфред работеше в една бръснарница на партера на Парк Скуеър Билдинг. Той беше дребен на ръст, с късо подстригана, руса до бяло коса. Под бръснарската си престилка беше облечен с вълнена риза и мексикански панталони и беше обут с лъснати до блясък евтини кафяви мокасини. Не беше някой супермоден бръснарски салон. Ако те порежеха, щеше да е докато ти бръснат врата, а не докато ти правят суперелегантна прическа, защото там такива не правеха.

Седях на един от столовете за чакане и четях вестник „Глоуб“. Имаше някаква статия за дебатите в градския съвет относно някакъв въпрос, свързан с облигации. Прочетох първият абзац, тъй като статията беше подписана от Уейн Косгроув, но дори предаността ми към автора се бе изпарила, докато стигнах до втория абзац.

Работеха четирима бръснари. Единият от тях, някакъв дебелак с прическа помпадур в стил Елвис Пресли, твърдо застинала след обилния спрей, каза:

— Следващият?

— Не, благодаря — казах аз. — Ще почакам за него — и посочих Манфред.

Той подстригваше някакъв мъж с бяла коса. Хвърли ми един поглед и погледна отново към клиента си. Тогава се сети кой съм и се вторачи към мен в огледалото. Аз му намигнах, а той бързо извъртя поглед надолу към бялата коса, която подстригваше. След пет минути приключи с Белокоското и дойде моят ред. Аз пристъпих към стола.

— Съжалявам, сър — рече Манфред, — но излизам в обедна почивка, може би някой от колегите…?

Аз му отправих широка усмивка и го прегърнах през рамото.

— Още по-добре, Манфред. Всъщност, аз и без това исках просто да си поговорим надълго и нашироко с теб. Каня те на обед.

— Ами, всъщност, аз имам една среща.

— Чудесно, ще си поговоря и със срещата ти. Хайде, Манфред, толкова време не сме се виждали.

Бръснарят с помпадура ни гледаше. Манфред изхлузи бялата си престилка и двамата с него излязохме от бръснарницата. Пътем си взех сакото от закачалката.

— Господ да те накаже, Спенсър — рече Манфред отвън, в коридора. — искаш да ме уволнят ли?

— Манфред — казах аз, — Манфред. Колко нелюбезно от твоя страна. Дори нехристиянско. Аз се отбих да те видя и да те поканя на обяд.

— Защо просто не ме оставиш на мира? — рече той.

— Намират ли ти се още от онези надуваеми гумени голи момичета, които пласираше? — вървяхме по протежение на пасажа в Парк Скуеър Билдинг. Някога това място беше стилно, а след това беше станало много нестилно и сега преживяваше ренесанс. Докато вървяхме, Манфред гледаше в краката си.

— Тогава бях различен — каза той. — Още не бях открил Христос.

— И ти ли? — казах аз.

— Не очаквам точно ти да ме разбереш.

Близо до изхода на „Сейнт Джеймс авеню“ имаше малка сергия, където продаваха сандвичи. Аз се спрях.

— Какво ще кажеш да хапнем по един сандвич и да изпием по чаша кафе, Манфред? Аз плащам, каквото си избереш. Може и кисело мляко и по една ябълка, ако искаш. Аз черпя.

— Не съм гладен — рече той.

— Добре, щом е така — казах. — Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако аз обядвам.

— Защо просто не отидеш да се наобядваш и не престанеш да ми досаждаш?

— Само ще си взема набързо един сандвич оттук и ще продължим разходката си, може да пресечем улицата и да отидем на автобусната спирка да погледнем дали не се осъществява някое расово смешение или нещо от този род.

Купих си сандвич с риба тон и пълнозърнест хляб, една хубава ябълка и чаша черно кафе. Сложих си ябълката в джоба и започнах да ям сандвича, докато вървяхме. На другия край на пасажа, там, където някога беше кино „Парк Скуеър“, спряхме. Бях изял сандвича си и отпивах на глътки от кафето.

— Още ли си с Клана, Манфред?

— Разбира се.

— Чух, че си станал районен председател или Главен върховен Имперски Алигатор, или както се казва там, за Масачузетс.

Той кимна.

— Бомба — казах. — И сега какво? Ще свириш на пиано в паузите на конференция за злоупотреба с малолетни?

— Ти си глупак като всички останали либерали. Вашата раса ще се изпомиярчи. Една култура, която е просъществувала десет хиляди години и е родила най-великата цивилизация в историята, ще изчезне, удавена в море от мелези и диваци. Само комунистите ще спечелят от това.

— Всяка култура, която е създала отрепка като теб, Манфред — казах аз, — подлежи на усъвършенстване.

— Глупости!

— Но аз не съм дошъл тук, за да споря с теб за етническата чистота.

— Би загубил — рече той.

— Вероятно. Ти си професионален фанатик. Целият ти живот минава в спор за това, което защищаваш. Ти си експерт. Това ти е професията. Но не и моята. Аз не изразходвам по два часа месечно, за да споря за расовата чистота. Но дори и да загубя спора, аз ще победя в боя, който бих ти дръпнал после.

— И като си помислиш само, че такива като теб ни обвиняват в насилие — рече Манфред.

Беше застанал силно изпънат, с гръб опрян на стената, близо до празното пространство, където някога стояха афишите за киното. Бузите му бяха леко зачервени.

— Като мен? — казах аз. — Вас? Аз говоря за мен и теб. Не говоря за никакви „вас“ и за никакви „като мен“.

— Ти не разбираш от политика. Не можеш да промениш обществото като говориш за теб и мен.

— Манфред, искам да науча нещо за една група хора, които са тъпи като теб. Наричат се ВАМ, което означава възстановете Американския Морал.

— Защо питаш мен?

— Защото ти си от този тип кучешка фъшкия, който се мотае в подобни групи и говори за възстановяване на морала. Може би това ти помага да се чувстваш в по-голяма степен кучешка фъшкия.

— Не знам нищо за ВАМ.

— Те се противопоставят на феминизма и хомосексуализма, вероятно в угода на бога и на расовата чистота. Сигурно си чувал за тях?

Манфред поклати глава. Пак беше забил поглед в краката си. Пъхнах юмрука си под брадичката му и я повдигнах, докато погледът му се изравни с моя.

— Искам да науча нещо за тази група, Манфред — казах.

— Кълна ти се, не знам нищо за тях — рече той.

— Тогава на всяка цена научи нещо за тях, Манфред.

Той се опита да отмести брадичката си от юмрука ми, но аз натиснах малко по-силно нагоре и го задържах на мястото му.

— Не съм аз този, който ще ти върши мръсната работа.

— Ще ми я свършиш и още как, така както вършиш мръсната работа на всички останали. Ти си едно жалко лайно и правиш това, което ти кажат. Стига само да те притиснат.

Той отмести поглед от мен. Няколко души, които излязоха от банката вдясно се спряха и погледнаха към нас, след което бързо продължиха по пътя си.

— Има няколко начина да те притисна, Манфред. Мога всеки ден да идвам в бръснарницата и да те безпокоя, докато те уволнят. Мога да се мъкна навсякъде по петите ти и да разправям на всички как те бяхме спипали за притежаване на надуваема любовница и как ти пропя като хора на Мормонската църква, за да оттървеш кожата — сега бузите му се бяха зачервили още повече. — Или бих могъл да ти разбивам всеки ден муцуната, докато ми доставиш нужната информация.

— Жалък нещастник — процеди Манфред през зъби, стиснати от натиска на юмрука ми.

Сега цялото му лице беше почервеняло. Аз натиснах още по-силно нагоре и го накарах да се изправи на пръсти.

— Хулиш, значи — казах. — Такива като теб непрекъснато ни обиждат — пуснах го и се отстраних от него. — Утре ще намина да видя какво си научил.

— Може и да не съм тук — рече той.

— Знам къде живееш, Манфред. Ще те открия.

Той продължаваше да стои все така силно изпънат и неподвижен до стената. Дъхът му свистеше между зъбите. Очите му искряха като трескави.

— До утре. Манфред. Утре ще ти се обадя.