Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (13)

13

— Проклет кучи син — каза Рейчъл.

Вървяхме по „Арлингтън стрийт“ обратно към „Риц“. — Не съзнаваш ли, че щеше да има много по-голям ефект, ако ги беше оставил да ме извлекат навън пред погледа на всички онези жени?

— Ефект за какво?

— За издигане на съзнанието на тези жени, които стояха и наблюдаваха как ръководството на компанията им демонстрира своето пренебрежително отношение към техния пол.

— Що за телохранител бих бил, ако си стоях спокойно и гледах как двама простаци с основно образование влачат тялото, което съм определен да охранявам?

— Интелигентен. Такъв, който си разбира от работата. Нает си, за да ми пазиш живота, а не да упражняваш фантазиите си „в стил крал Артур“.

При „Арлингтън“ свихме наляво. От другата страна на улицата един нисичък мъж с посивяла коса, навлечен с две палта, повръщаше пред статуята на Уилям Елъри Чанинг.

— Там ти олицетворяваше всичко, което ненавиждам — заяви тя. — всичко, за което съм се опитвала да попреча всичко, което съм изобличавала — суперменството, насилието, онази надута мъжка арогантност, която кара мъжа да защитава всяка придружаваща го жена, независимо от нейните желания и потребности.

— Не говори общи приказки — рекох. — Бъди по-конкретна и кажи, че не одобряваш поведението ми.

— Поведението ти ме унизи. То означаваше, че съм една безпомощна и зависима личност и че се нуждая от някой голям силен мъж да се грижи за мен. Този образ се запечата отново в очите на онези млади жени, които започнаха глупашки да ръкопляскат след като всичко свърши.

Бяхме пред „Риц“. Портиерът ни се усмихна — вероятно доволен, че не бях с колата си.

— Може би е така — отвърнах. — Или пък всичко това са куп теории, които нямат почти нищо общо с практиката. Пет пари не давам за теориите или за крайните последствия от класовата борба, или каквото и да било. Не мога да се занимавам с такива глупости. Аз действам конкретно. Точно в този момент не можех да ги оставя да те влачат навън и да си стоя настрана.

— От твоя гледна точка, разбира се, достойнството ти щеше да бъде накърнено. Аз съм само поводът за поведението ти, а не причината. Истинската причина е твоята гордост — ти не го направи заради мен, не се опитвай да се заблуждаваш.

Усмивката на портиера ставаше все по-измъчена.

— Пак бих го направил — казах.

— Сигурна съм в това — отговори Рейчъл, — но ще трябва да го направиш с някой друг. Между нас нещата са приключили. Не искам повече да се въртиш наоколо. Каквито и да са мотивите ти, те не съвпадат с моите и аз нямам намерение да изневерявам на принципните си убеждения, само за да не засягам твоята гордост.

Тя се обърна и влезе в хотела. Погледнах портиера. Той беше зареял поглед някъде към парка.

— Най-лошото е — казах, — че май имаше право.

— Точно това е най-ужасното — отговори ми той.

Тръгнах обратно по „Арлингтън“ и после по „Бойлстън“ към една сграда на „Бъркли стрийт“. Имах няколко възможности. Можех да сляза до кръчмата на Доксайд и да изпия цялата им бира, или пък да се отправя към „Смитфийлд“, да изчакам Сюзън да се върне от училище и да й кажа, че съм се провалил относно каузата на женската еманципация. Можех, обаче, да свърша и нещо полезно. Избрах полезното и се насочих към „Бъркли“.

Бостънското полицейско управление беше точно на пресечка и половина нагоре по „Бъркли“, сгушено сред сенчестите здания на големите застрахователни компании — вероятно, за да се чувстват полицаите в безопасност. Канцеларията на Мартин Куърк от отдела по убийствата си стоеше на мястото. Стаята бе чистичка и полупразна. Единствените неща на бюрото бяха телефонът и една пластмасова поставка със снимки на семейството му.

Куърк говореше по телефона, когато се появих на вратата. Беше се килнал в стола си с крака на бюрото, а телефона бе притиснал между ухото и рамото си. Посочи ми стола встрани и аз седнах.

— Веществени доказателства — говореше Куърк в слушалката. — До какви веществени доказателства си се докопал? — заслуша се. Вълненото му спортно сако висеше на гърба на стола. Бялата му риза бе колосана и блестеше от чистота. Маншетите бяха подгънати над дебелите китки на ръцете му. Носеше обувки от щавена кожа до над глезените, с месингови токи. Обувките блестяха от прясната боя. Сивите му памучни панталони бяха с безукорен ръб. Черната плетена вратовръзка бе завързана на изящен възел. Гъстата му черна коса бе късо подстригана и нямаше нито един бял косъм.

— Да, знам — отговори той в слушалката, — само че нямаме избор. Вземи я — затвори телефона и ме погледна. — Ти никога ли не носиш вратовръзка? — бе първият му въпрос.

— Точно онзи ден бях сложил — отвърнах. — На обяд в „Риц“.

— Трябва да го правиш по-често. Приличаш на проклето застаряващо хипи.

— Завиждаш на младежкия ми вид — възразих. — Не съм длъжен да го правя, само защото си бюрократ и си принуден да се обличаш като Калвин Кулидж^[1]. Това е разликата между мен и теб.

— Има и други различия — обади се Куърк. — Какво искаш?

— Да разбера какво ти е известно за заплахите срещу живота на Рейчъл Уолъс.

— Защо?

— Само до преди половин час й бях бодигард.

— Е?

— Уволни ме, защото съм прекалено мъжествен.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото ако беше обратното — вметна Куърк.

— Мисля си, че, след като днешният ден се включва в ангажимента ми, бих могъл да използвам останалата част от него, за да разбера нещо от теб.

— Няма нищо особено за казване. За заплахите ни съобщи тя. Проучихме въпроса. Нищо не излезе наяве. Накарах Белсън да поразпита навън. Никой не знаеше нищо.

— Имаш ли някакво мнение доколко са сериозни заплахите?

Куърк сви рамене.

— Ако трябваше да гадая, бих предположил, че има нещо. Белсън, обаче, не откри никакво професионално участие. Тя изброява много имена и отправя неудобни обвинения срещу разни компании и правителствени чиновници, но всичко се изчерпва с това, че са неудобни. Никой няма да влезе в затвора, нито пък ще приключи кариерата си.

— Което означава — добавих, — че ако заплахите са истински, те идват вероятно от някоя голяма клечка или от група шефове, които са настроени антифеминистично, антихомосексуално или и двете.

— Това е и моето предположение — каза Куърк. — Прикриването на кирливите ризи в този град е станало системно и е накарало всички засегнати дървеняци да се организират. Така че ако се появи някое радикално разкритие, те разполагат с поне десетина начина да потулят нещата. На човек са му вързани ръцете — всичко това е станало отдавна рутинна практика. Представяш ли си, тази година дори са махнали държавните ченгета от университета на Южен Бостън.

— Това се нарича образователна реформа — отвърнах аз. — Човек може да очаква подобни нововъведения в американската Атина.

Куърк изсумтя и сключи ръце зад главата си, както се беше облегнал назад на стола. Мускулите на ръцете му изпъкваха под ръкавите на ризата.

— Кой се грижи за нея сега? — попита той.

— Никой, доколкото знам. Затова се интересувам доколко са сериозни заплахите.

— Нещата са ми ясни — каза Куърк. — Но нямаме факти. А и откъде да имаме? Анонимните обаждания не водят до никъде. Ако разсъждаваме теоретично смятам, че опасността не е измислена.

— Аз също — съгласих се. — Теб какво точно те безпокои?

— Ами, заплахата, че ще й се случи нещо, ако не спре книгата. Всъщност, достатъчно екземпляри от това чудо са били попаднали в ръцете на разни хора. Поразията вече е била направена.

— Изглежда, че това не те успокоява напълно — обадих се аз. — Защо да не сметнем, че обажданията са дело на някой маниак?

— Маниаците няма откъде да знаят за книгата. Нито пък да познават твоята клиентка. Не твърдя това със сигурност. Възможно е да има някой побъркан в издателството, в печатницата или другаде, където може да се види книгата. Струва ми се обаче, че нещата са по-сериозни. Мирише ми на враждебна и добре организирана опозиция.

— Чак пък толкоз!

— Май не си много съгласен — подметна Куърк.

— Напротив, изглежда че е точно така. Именно това ме безпокои. Заплахата ми се струва реална. Явно някакви типове искат книгата да бъде спряна не защото прави разкрития, а тъй като съдържа твърдения, които те не искат да чуят.

Куърк кимна.

— Точно така. Не става въпрос за пазене на тайна. Ако изобщо сме прави, а ние и двамата гадаем, те се противопоставят на нейните становища и на начина, по който ги изразява. Само че и двамата се мъчим да гадаем.

— Да, но ние сме добри в догадките — казах аз. — Имаме доста опит в тази област.

Куърк сви рамене:

— Ще видим.

— Освен това, някой се опита да направи нещо като професионално покушение срещу нея преди няколко дни.

— Добре, че толкова бързо ни съобщаваш — реагира Куърк.

— Сега го правя, изслушай ме.

Разказах му за инцидента с двете коли на „Линуей“. Добавих и за случките в Белмонт и Кембридж. Описах му и историята в застрахователната компания.

— Вас, детективите на свободна практика тия работи май доста ви забавляват?

— Убиваме си времето — отговорих аз.

— Историята на „Линуей“ е единствената случка, която звучи сериозно — реши Куърк. — Дай ми номера на колите.

Така и направих.

— Може би само са искали да те изтормозят.

— Мисля, че бяха наясно как да действат.

— Глупости, всеки знае как да действа. Всичко живо гледа „Барета“ и „Коджак“. Достатъчно са вътре в тия работи.

— Да — съгласих се. — възможно е, а може и да е замисъл.

— Заговор ли? — Куърк повдигна вежди.

— Възможно е.

— А дали е вероятно?

Свих рамене:

— По света се срещат по-страшни неща, отколкото във всичките ти философии, Хорацио.

— Такъв интелектуалец като теб съм виждал само още веднъж през живота си — започна да си припомня Куърк — през лятото на 1967-ма го арестувахме за сексуален тормоз на деца.

— Умен не означава непременно добър — рекох аз.

— Отдавна съм забелязал това — отвърна Куърк. — във всеки случай не съм навит да приема, че е заговор без повече доказателства.

— Нито пък аз. Можеш ли да пратиш някой да я наблюдава?

— Ще се обадя пак на Калахан от „Риц“. Ще му обясня, че си излязъл от играта и той ще бъде малко по-внимателен.

— Това ли е всичко?

— Да — отсече Куърк. — Това е. Нямам излишни хора. Не мога да й поставя лична охрана. Ако тя предприеме нещо публично някъде, може би ще мога да й осигуря малко безопасност. Ние и двамата, обаче, знаем как стоят нещата — нито аз, нито ти можем да я защитим, освен ако тя не иска. Дори и тогава ще зависи доколко сериозно е застрашена.

— Като я очистят, тогава ще се втурнеш в действие. Тогава сигурно ще отделиш дори една дузина хора.

— Хайде да се поразходиш — каза Куърк. Забелязах, че бръчките, които се спускаха по носа към ъгълчетата на устата му, са се врязали по-дълбоко. — Няма нужда да ми четеш лекции как да си върша работата в полицията. Все още съм тук — не съм напуснал.

Станах.

— Извинявай. Започнах да те обвинявам. Нещо съм станал раздразнителен от тези истории.

Куърк кимна.

— Ако номерата на колите ме насочат към нещо, да ти се обадя ли?

— Да.

— Окей.

Излязох.