Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (12)

12

Вървяхме по „Войлстън стрийт“.

— Имам среща с група служителки от Първо взаимозастрахователно дружество — каза Рейчъл. — Сега са в почивка и ме поканиха да обядвам с тях. Бих искала да си наблизо, но не на масата с нас.

— Добре — казах. — Доколкото си спомням от книгата ти Първо взаимозастрахователно дружество е един от злодеите.

— Не бих се изразила по този начин, но е горе-долу така. Проявяват дискриминация при наемането и заплащането на труда на служителите си. В ръководството няма почти никакви жени. Системно отказват да назначават хомосексуалисти, а ако открият такива сред персонала, веднага ги уволняват.

— Не беше ли отделила място и на дискриминационната им политика в областта на продажбите.

— Да, избягват да продават на негри.

— Какъв е девизът на компанията.

— Ние работим за хората — усмихна се Рейчъл.

Влязохме във фоайето на застрахователната компания и взехме асансьора до двадесетия етаж. Бюфетът се намираше в дъното на коридора. Пред него чакаше жена, облечена с панталон, жилетка от камилска вълна и тъмнокафяв блейзер отгоре. Когато видя Рейчъл, тя се приближи и попита:

— Рейчъл Уолъс?

Носеше очила с малки златни рамки и нямаше никакъв грим. Косата й бе кестенява и спретната.

Рейчъл протегна ръка.

— Да. Вие Дороти Колила ли сте?

— Да, заповядайте. Седнали сме на масата в ъгъла — тя се загледа неуверено в мен.

— Казвам се Спенсър — представих се. — Просто се навъртам край мис Уолъс. Опитайте се да не ми обръщате внимание.

— Няма ли да седнете с нас? — попита Дороти.

— Не — вместо мен отговори Рейчъл. — Мистър Спенсър просто ще стои наблизо в случай че се нуждая от нещо.

Дороти се засмя някак безизразно и поведе Рейчъл към дълга маса в единия край на помещението. Там се бяха събрали още осем жени. Облегнах се на стената на пет-шест метра от тях, така че да мога да виждам Рейчъл без да чувам разговора им и без да преча на минаващите.

След сядането на Рейчъл, от масата известно време се чуваше скърцане и преместване на столове. Ставаха да се запознаят една след друга, после отново сядаха по местата си. Накрая всички, с изключение на две от жените отидоха до барчето да си вземат нещо за ядене. Имаше хамбургери по ориенталски и аз реших да мина без обяд.

Помещението беше с нисък таван, осеян с флуоресцентни лампи. Стените бяха боядисани в яркожълто, с един ред прозорци, които гледаха към Бак бей. Жълтият цвят беше почти болезнено ярък. Сред гълчавата се дочуваше някаква музика. Звучеше сякаш е от Мантовани, но пък и обикновено е.

Когато работиш за писател, всичко ти изглежда бляскаво. Рейчъл дойде с една табла и седна. И тя бе пренебрегнала хамбургерите по ориенталски. На подноса й се мъдреха сандвич и чаша чай.

Някакво девойче, което сякаш току-що бе завършило гимназия, мина покрай мен. Носеше скъпи и плътно прилепнали дрехи, сини арлекински очила окичени със скъпоценности и излъчваше аромат на френски залез.

— Ей, готин, какво гледаш?

— Тяло девети размер в рокля седми размер — отвърнах.

— Би трябвало да го видиш без роклята — посъветва ме тя.

— И дума да няма.

Тя ми се усмихна и седна на една от масите при други две свои връстнички. Започнаха да си шепнат, да поглеждат към мен и да се смеят. Най-добре облечените хора на света са децата без братя и сестри, които току-що са започнали да работят.

Двама мъже в делови костюми и един униформен бодигард влязоха в бюфета и се приближиха до масата на Рейчъл. Промъкнах се зад тях и се заслушах. Май щяха да ми отворят работа. Така и стана.

— Ние я поканихме тук — казваше Дороти. Единият от костюмираните каза:

— Нямате право да правите това.

Приличаше на Кларк Кент. Костюмът му бе от сив, финотъкан плат рибена кост. Имаше очила и четвъртито лице. Косата му бе късо подстригана, а лицето — гладко избръснато. Обувките му — лъснати. Вратовръзката беше с малък възел и прикрепена с игла. Очевидно се издигаше в йерархията.

— Кой сте вие? — попита Рейчъл.

— Тимънс — каза той. — Директор на отдел кадри — говореше много бързо. — Това е мистър Баучър, нашият шеф по охраната. Баучър беше леко закръглен, с дебели мустаци. Никой не представи униформения бодигард, който очевидно нямаше да се издигне в йерархията. Той не носеше пистолет, но от десния му джоб стърчеше кожената дръжка на палка.

— Защо искате да напусна? — попита Рейчъл.

— Защото нарушавате политиката на компанията.

— Как така?

— Забранено е подстрекателството на територията на компанията — заяви Тимънс.

Чудех се дали е нервен или винаги говори толкова бързо. Минах зад стола на Рейчъл, скръстих ръце на гърдите си и се загледах в Тимънс.

— И към какво точно подстрекавам? — попита Рейчъл.

На Тимънс очевидно не му харесваше моето присъствие, но не знаеше как да постъпи. Изгледа ме, след това извърна погледа си бързо встрани към Баучър, после отново погледна към мен и накрая се вторачи в Рейчъл. Започна да й говори, но спря и отново погледна към мен.

— Кой сте вие?

— Зъбната фея — отвърнах.

— Зъбната какво?

— Зъбната фея. Разхлабвам зъби.

Тимънс отвори уста, после я затвори. Намеси се Баучър:

— Нямаме нужда от остроумия, господине.

— Че вие не бихте ги схванали.

Рейчъл рече:

— Мистър Спенсър е с мен.

— В такъв случай и двамата ще трябва да напуснете, иначе ние ще ви помогнем.

— Колко души ви е охраната? — обърнах се към Баучър.

— Това не е ваш проблем — отвърна той. Беше непоклатим.

— Да, но е ваш проблем. Ще ви трябват страшно много такива като вас, за да ни помръднете оттук.

Униформеният бодигард изглеждаше притеснен. Той, изглежда, знаеше какви са му възможностите или пък просто не му харесваше компанията, която охраняваше.

— Спенсър — намеси се Рейчъл, — не желая подобни истории. Ние ще се съпротивляваме, но пасивно.

В помещението беше станало много тихо като се изключат стените. Тимънс заговори отново, може би окуражен от споменаването на пасивна съпротива.

— Ще си тръгнете ли без много шум? — попита той.

— Не — каза Рейчъл. — Няма.

— Тогава нямаме друг избор — реши Баучър.

Той се обърна към униформения — Спаг, изведи я оттук!

— Не можете да постъпвате така — обади се Дороти.

— Вие ще трябва да изчакате и да обсъдите този въпрос с прекия си началник — заяви Тимънс, — защото аз със сигурност ще го направя.

Спаг пристъпи напред и каза кротко:

— Хайде, мис.

Рейчъл не помръдна. Баучър се обърна към Спаг:

— Хвани я, Спаг!

Спаг я хвана нежно за ръката.

— Хайде, мис, трябва да си тръгнете.

Той ме държеше под око, хвърляйки чести погледи встрани. Беше около петдесетгодишен и тежеше не повече от осемдесет и пет килограма, част от които бяха струпани в областта на кръста. Косата му видимо оплешивяваше, а на двете си ръце имаше татуировки. Помъчи се да дръпне леко ръката на Рейчъл. Тя не се помръдна.

— По дяволите, Спаг — избоботи Баучър, — махни я от този стол. Тя незоконно пребивава на територията на компанията. Ти имаш правото да направиш това.

Спаг пусна ръката на Рейчъл и се изправи.

— Не — каза той. — Мисля, че нямам това право.

— Боже Господи! — въздъхна Тимънс.

Баучър се обърна към него:

— Добре, тогава ние ще свършим това. Брет, хвани й едната ръка — той пристъпи напред и я хвана под мишницата.

Тимънс повдигна дясната й ръка и двамата я измъкнаха от стола. Тя се беше отпуснала, а те не очакваха това. Не можеха да се справят с тежестта й и тя се свлече на пода с разкрачени крака при което полата оголи бедрата й наполовина. Рейчъл я придърпа надолу.

Обърнах се към Спаг:

— Аз смятам да предприема нещо. Ти ще участваш ли или не?

Спаг погледна към легналата на пода Рейчъл, а след това към Тимънс и Баучър.

— Не — отсече той, — свикнал съм да върша почтена работа.

Баучър беше зад Рейчъл и ръцете му бяха под мишниците й.

— Пусни я — казах му аз.

Рейчъл възрази:

— Спенсър, предупредих те, че ще бъдем пасивни.

Баучър изръмжа:

— Не се меси, защото ще си имаш сериозни неприятности.

— Пусни я или ще те ударя както си наваден над нея — казах му аз.

— Хей — тихичко рече Тимънс.

Баучър пусна Рейчъл и се изправи. Всичко живо в бюфета стоеше и наблюдаваше. Зле му се пишеше на Баучър. Изпитах съжаление към него. Повечето от зрителите бяха млади жени. Подадох ръка на Рейчъл. Тя я хвана и се изправи.

— Дяволите да те вземат — изсъска тя.

Докато стоях обърнат към нея Баучър се нахвърли отгоре ми. Не беше кой знае колко едър, но пък беше муден. Наведох рамото си и го подпрях с него в гърдите. Той изсумтя. Изправих се, при което Баучър загуби равновесие и се стовари по гръб върху Тимънс.

— Ако ме нервирате, ще ви просна ей там, върху бара — заканих му се с пръст.

— Глупаво копеле такова — избухна Рейчъл и ме удари по лицето.

Баучър скочи отново. Ударих го силно по носа и след това му пернах едно дясно кроше. Той политна назад, помете поне петдесетина чинии от бар-плота и се свлече на пода.

— Под бара е кажи-речи същото, каквото е и върху него — подхвърлих аз.

Тимънс изгуби търпение. Трябваше да направи нещо. Замахна към мен, но аз извърнах глава настрани и парирах удара с дясната си ръка. Тимънс политна силно назад. Сграбчих го с лявата си ръка за яката, а с дясната за панталона, направих с него три крачки към шубера за чиниите, стъпих здраво, напрегнах гърба си и го стоварих отгоре. Една от ръцете му цопна в тенджерата със сос. Картофеното пюре омаза сакото му, той се претърколи през бар-плота и се стовари на пода зад него.

Девойчето с плътно прилепналите дрехи възкликна:

— Браво, готин! — и започна да ръкопляска.

Повечето от жените в бюфета се присъединиха към нея.

Приближих се към Рейчъл.

— Да тръгваме — казах. — Някой сигурно е повикал полицията. Най-добре е да си тръгнем с достойнство. Не ми удряй повече плесници, докато не се измъкнем навън.