Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (7)

7

В библиотеката и в малката лекционна зала по нищо не личеше, че се е случило нещо. Събралите се бяха предимно жени, всичките с побелели коси, повечето с наднормено тегло. Те седяха спокойно на сгъваеми столове, търпеливо вторачени в малкия подиум и празната катедра.

Полицаите ни оставиха на вратата.

— Ще седим отвън, докато свърши — рече младият.

Рейчъл Уолъс се представи на председателя на клуба „Приятели на библиотеката“, който на свой ред щеше да я представи на слушателите. Младият полицай се загледа в нея и ме попита:

— Как каза, че й е името?

— Рейчъл Уолъс.

— Каква е тя? Някоя смахната или нещо подобно?

— Писателка е, феминистка. Хомосексуалистка. Не е лесно да я уплашиш — отвърнах.

Ченгето поклати глава и каза на колегата си:

— Проклета лесбийка — после се обърна към мен — Ще чакаме отвън.

Двамата поеха по стълбите. Като измина три стъпала, младият се спря и ми каза:

— Имаш добър удар. Не са много хората, които могат да удрят толкова силно отблизо.

След това се обърна и продължи по стълбите след колегата си.

Рейчъл се бе настанила на един сгъваем стол до катедрата. Ръцете й лежаха сплетени в скута, а краката й бяха кръстосани. Председателят обясняваше на присъстващите коя е тя. На една маса вдясно от катедрата имаше двадесетина екземпляра от книгата й. Аз се облегнах на стената до вратата и огледах слушателите. Никой нямаше вид да крои нещо. Не всички изглеждаха будни. Линда Смит застана до мен.

— Готина публика — казах.

— Е. Все е нещо — сви рамене тя и попита — Удари ли онзи човек отвън?

— Само веднъж — отвърнах.

— Чудя се какво ще каже тя за това.

Свих рамене.

Председателят свърши с представянето на Рейчъл Уолъс и тя застана зад катедрата. Слушателите изръкопляскаха учтиво.

— Тук съм по същата причина, поради която и пиша — започна Рейчъл. — Защото имам да кажа една истина и ще я кажа.

— Мислиш ли, че много от тези хора тук са чели книгите й? — попитах шепнешком Линда Смит.

Тя поклати глава.

— На повечето просто им е интересно да видят истински, жив писател.

— Думата „жена“ (на английски „woman“) произлиза от староанглийското „wifmann“ което означава човек-съпруга. Самото съществително име, с което нашият език ни обозначава, ни определя единствено чрез мъжа.

Слушателите гледаха предано и се мъчеха да вникнат в думите й. Като ги гледах си помислих, че по-голямата част от тях нямат никакви допирни точки с нея. Най-малкото, една голяма част от тях вероятно не биха могли да схванат онова, за което говореше тя. Това бяха приятели на библиотеката, хора, които през целия си живот са обичали да четат и то в библиотека и които, освен това, разполагаха с много свободно време. При други обстоятелства те биха застреляли една лесбийка още като я видят.

— Аз не съм дошла тук — говореше Рейчъл Уолъс, — за да променя вашите сексуални предпочитания. Тук съм само, за да кажа, че сексуалните предпочитания не са справедливо основание за дискриминационни действия, за малтретиране в обществото. Тук съм, за да кажа, че една жена е в състояние да се реализира без съпруг и деца, че жената не е машина за размножаване, че тя не трябва да бъде роб на семейството си и проститутка в леглото на мъжа си.

Един възрастен мъж в сив костюм от изкуствена коприна се наведе към съпругата си и й прошепна нещо, от което нейните рамене се затресоха в беззвучен смях. Някакво момченце на около четири годинки стана от мястото до баба си, отиде до пътеката в центъра на залата, седна на пода и се вторачи в Рейчъл. На последния ред една пълна жена в пурпурна рокля четеше списание „Мадмоазел“.

— Колко книги се разпродават благодарение на подобни сказки? — попитах шепнешком Линда Смит.

— На практика няма как да се разбере. Теоретично рекламата помага. Колкото е по-голяма, толкова по-добре. Големи представяния като интервюто за телевизионното шоу, малки като това тук. Стараем се да покрием определени райони.

— Имате ли някакви въпроси? — попита Рейчъл. Слушателите се втренчиха в нея. Един мъж с бели чорапи и по домашни пантофи беше заспал в десния край на първия ред. В тишината силно се чуваше шумоленето от разгръщането на страниците на „Мадмоазел“. Изглежда, че на жената това не й правеше впечатление.

— Ако нямате въпроси, много благодаря за вниманието.

Рейчъл слезе от ниския подиум, мина покрай момченцето и се отправи по пътеката към нас с Линда. На една маса във фоайето имаше малки разноцветни сладки и голяма кана за кафе с отпечатъци от пръсти около чучура.

— Беше чудесно — каза Линда на Рейчъл.

— Благодаря — отвърна тя. Председателят на клуба попита:

— Желаете ли кафе и малко сладки?

— Не, благодаря — отказа Рейчъл, кимна ми с глава и тримата се отправихме към вратата.

— Сигурна ли си, че не искаш да се подсладиш малко? — подхвърлих аз, докато излизахме от библиотеката.

— Искам две, може би дори три мартинита и обяд — отвърна Рейчъл. — Линда, каква е програмата ми следобед?

— Раздаване на автографи в Кембридж.

— Господи — потрепери Рейчъл.

Навън не се виждаше никой, освен двамата полицаи в патрулната кола. Групичката с плакатите се беше разотишла, а моравата пред библиотеката беше празна и неосквернена. Докато се качвахме в колата на Линда Смит, вдигнах палец към младия полицай. Той ми кимна. Потеглихме.

— Изглежда че между теб и младото ченге се установиха някакви отношения — отбеляза Рейчъл Уолъс. — Познаваш ли го?

— Не точно, но и двамата знаем някои неща. Когато бях на неговите години и аз бях като него.

— Не се и съмнявам — рече тя без особено задоволство. — Какви са тези общи неща? И как разбрахте, че ги знаете?

Свих рамене.

— Мисля, че няма да го схванеш. Самият аз не знам как го разбрахме, но е така.

— Опитай — каза Рейчъл. — Не съм тъпачка. Опитай се да ми обясниш.

— Знаем кое причинява болка — казах аз — и кое не. Знаем какво значи страх и какво значи храброст. Знаем как да приложим теорията на практика.

— И можеш да разбереш това само от гледане?

— Ами… отчасти. Той имаше няколко бойни отличия на ризата си.

— Медали от войната ли?

— Да, ченгетата ги носят понякога. Ето, той, например. И се гордее с тях.

— И по това правиш своите заключения?

— Не, не само по това. По походката, по извивката на устните, по начина, по който държи главата си. По това как реагира на предводителя на протестната група.

— На мен ми се видя като пародия на мъжкото начало.

— Не е пародия. Чиста проба е.

— Чистата проба е пародия — каза тя.

— Нали ти казах, че няма да разбереш това.

— Не се дръж покровителствено с мен. Не ми пробутвай приказки от рода на „жените нищо не разбират от тия работи“.

— Казах, че ти не разбираш. Не съм казал, че другите жени не разбират. Не съм казал, че не разбираш, защото си жена.

— И — озъби се тя — предполагам, че като удари онзи нещастен женомразец, си въобразяваше, че си някакъв сър Галахад, който защитава доброто ми име. Е, добре, не е така. Ти се държа като глупав побойник. Няма да ти позволя да действаш от мое име по начин, който не одобрявам. Ако удариш още някой, освен ако не се налага, за да ми запазиш живота, начаса ще те уволня.

— Ами ако му се изплезя и изблея?

— Говоря сериозно — каза тя.

— Не се и съмнявам.

След това настъпи пълно мълчание. Линда Смит караше към Кембридж през Уотъртаун.

— Наистина мисля, че сказката мина много добре, Рейчъл — каза тя. — Аудиторията беше трудна, но мисля, че ти успя да стигнеш до тях.

Рейчъл Уолъс не отговори.

— Можем да влезем в Кембридж и да обядваме в „Харвест“ — каза Линда, — а след това да отидем пеша до книжарницата.

— Добре — съгласи се Рейчъл. — Гладна съм и трябва да пийна нещо.