Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (6)

6

В осем и половина на другата сутрин отидох да взема Рейчъл Уолъс от стаята й и слязохме да закусим в кафенето на „Риц“. Бях в одеждите си на бодигард — дънки, тениска, кадифено яке „Левис“ и ослепително нови маратонки „Пума“: тъмносини, велурени със златна ивица. Специален полицейски „Смит и Уесън“ 38 лежеше в раменен кобур.

— Аха, днес не сме толкова официални. Ако и довечера се облечеш така, няма да те пуснат в ресторанта — каза Рейчъл Уолъс.

— Работни дрехи — рекох. — Удобни са ми, като се движа. Тя кимна и дояде яйцето си. Беше облечена в скромна сива рокля с кашмирен шал около врата.

— Смяташ ли, че ще се наложи да се движиш?

— Вероятно не — отвърнах. — Но, както казват в Пентагона, трябва да планираш действията си съобразно възможностите, а не съобразно намеренията на противника.

Тя подписа чека и рече:

— Да тръгваме.

Взе чантата си изпод масата и се запътихме навън през фоайето. Получи палтото си от гардероба — светлокафяв тренчкот. Личеше си, че струва доста пари. Не си направих труда да й го държа. Тя не ми обърна никакво внимание докато го обличаше. Огледах фоайето. Имаше немалко хора, но никой не изглеждаше не на място. Нямаше никой с пистолет или поне нямаше никой, на който да му се вижда пистолета. Всъщност, аз бях единственият човек, когото бих заподозрял, ако не се познавах толкова добре и ако не се обичах толкова.

Една млада жена в зелен костюм и с кафява барета се приближи към нас от входа откъм „Арлингтън стрийт“.

— Здравейте, мис Уолъс. Колата ви чака.

— Познаваш ли я? — попитах аз.

— Да — каза Рейчъл. — Това е Линда Смит.

— Имам предвид лично — настоях аз, — не само да си чувала за нея или да сте си разменяли писма.

— Да, виждали сме се вече няколко пъти.

— Добре.

Излязохме на „Арлингтън стрийт“. Аз вървях напред. Улицата беше оживена както всеки ден по това време. До жълтия бордюр беше паркирано едно волво. Моторът работеше, а портиерът държеше предната врата откъм мястото до шофьора. Когато видя Линда Смит, той отвори вратата. Аз надникнах в колата, след това се отдръпнах встрани. Рейчъл Уолъс се настани вътре, портиерът затвори вратата, аз се качих отзад, а Линда Смит седна зад волана.

— Линда, познаваш ли мистър Спенсър? — попита Рейчъл, когато се вляхме в потока от коли.

— Не. Приятно ми е да се запознаем, мистър Спенсър.

— И на мен, мис Смит — отвърнах. На Рейчъл щеше да й хареса обръщението.

— Спенсър се грижи за мен при тази обиколка — обясни Рейчъл.

— Зная. Джон ми каза — тя погледна към отражението ми в огледалото за обратно виждане. — Никога не съм срещала истински бодигард.

— Ние сме съвсем обикновени — казах. — И в наште вени кръв червена блика.

— Пък и начетен!

— Кога трябва да бъдем в Белмонт?

— В десет часа — отвърна Линда — в градската библиотека на Белмонт.

— Какво ще правим там? — попитах.

— Мис Уолъс ще изнесе сказка в клуба „Приятели на библиотеката“.

— Хубаво либерално градче сте си избрали.

— Не се безпокой, Спенсър — каза Рейчъл Уолъс. Тонът й беше рязък — Казах, че ще говоря където мога и пред когото мога. Имам какво да кажа и не възнамерявам да убеждавам тези, които вече са съгласни с мен.

Кимнах.

— И да има проблеми, не е страшно. Затова ти се плаща.

Пристигнахме в библиотеката на Белмонт в десет без петнадесет. Там десетина мъже и жени се разхождаха нагоре-надолу с плакати, закачени с ремъци на прътове.

От другата страна на улицата беше паркирана една патрулна кола с двама полицаи, които кротко седяха вътре.

— Паркирайте зад ченгетата — казах.

Линда направи завой и спря зад полицейската кола. Аз излязох навън като им казах:

— Останете за малко в колата.

— Няма да се свивам тук заради няколко демонстранти.

— Тогава гледай страшно, докато седиш тук. Затова ми се плаща. Искам само да поприказвам с ченгетата.

Приближих се до патрулната кола. Полицаят на волана беше млад, с умно лице. Имаше вид на човек, който при първа възможност ще ти каже да си налягаш парцалите. И ще се изсмее. Дъвчеше една клечка за зъби, от тези дето ги мушват в двойни сандвичи с препечени филийки. На края на клечката, който стърчеше от устата му, все още стоеше къдравата целофанена лентичка.

Наведох се и заговорих през отворения прозорец:

— Охранявам лекторката за срещата в библиотеката. Има ли вероятност онази групичка да създаде някакви проблеми?

Той задържа погледа си върху мен десетина секунди, въртейки клечката с език.

— Да, и ние имаме грижата за това — рече той. — Да не мислиш, че чакаме тук да заемем от библиотеката „Отнесени от вихъра“?

— Стори ми се, че по си падаш по книжките с картинки.

Той се изсмя.

— Как ти се струва това, Бени? — обърна се към колегата си. — Ама че нагло лайно! Май още нищо не му се е случило днес.

Другият полицай седеше отпуснат на седалката, а фуражката му се беше килнала над очите. Нищо не отвърна и дори не помръдна.

— Кого охраняваш?

— Рейчъл Уолъс — отвърнах.

— Нищо не ми говори.

— Ще се постарая да скрия това от нея — рекох. — Сега ще я въведа вътре.

— Добре. За такова нагло лайно като теб не би трябвало да има проблеми.

Върнах се при колата и отворих вратата на Рейчъл Уолъс за да слезе.

— Какво прави? — попита ме тя като излезе от колата.

— Досаждах на още едно ченге — отвърнах. — За тази година стават вече триста шестдесет и едно, а октомври още не е изминал.

— Казаха ли ти кои са онези с плакатите?

Поклатих глава. Тръгнахме да пресечем улицата. Линда вървеше от едната страна на Рейчъл, а аз от другата. Аинда изглеждаше безцветна и напрегната, а лицето на Рейчъл беше напълно безизразно.

Някой от групичката каза: „Ето я“. Всички се обърнаха и се скупчиха по-плътно, докато вървяхме към тях. Линда погледна към мен, а после назад към полицаите. Продължихме по пътя си.

— Не ви искаме тук — извика една жена насреща ни.

— Гадна лесбийка — изкрещя някой друг.

— На мен ли ми вика това? — попитах аз.

— Не — каза Рейчъл Уолъс.

Една жена с едри черти и сиви коси до раменете носеше плакат с надпис: „Целта на комунизма е Америка на педерастите“. Друга елегантна жена облечена в костюм шит по поръчка носеше лозунг: „Педерастите не могат да се размножават. Да им изправим резбата!“

— Обзалагам се, че е искала да каже „да ги покръстим“, но не е имало кой да й каже как се пише.

Никой не се засмя, започнах да свиквам вече с това. Когато се приближихме, групичката се събра още по-плътно и блокира входа. В средата на редицата имаше един здравеняк с квадратна челюст и гъста кафява коса. Приличаше на човек, който е играл център нападател, може би в отбора на Харвард. Беше с тъмен костюм и светлосива копринена вратовръзка. Бузите му бяха розови, а очите — ясни. Вероятно още работеше активно в Асоциацията на бившите студенти. Имаше страхотна фигура и беше основният камък, на който се крепеше групичката. Положително беше враг на атеизма, комунизма и хомосексуализма. Сигурно беше абсолютен кретен.

Рейчъл Уолъс тръгна право към него и каза:

— Извинете, мога ли да мина?

Вече никой не викаше. Настъпи тишина. Квадратната челюст поклати глава бавно и драматично.

— Вие нарушавате правото ми да изнасям речи и да организирам събрания — права, които ми гарантира Конституцията.

Никой не помръдна. Погледнах към полицаите. Умникът беше излязъл от колата и се бе облегнал на вратата от страната на тротоара, ръцете му бяха скръстени, а черният му кожен колан — натежал от пълнителите, белезниците, палката, пистолета и една връзка ключове. Може би искаше да дойде и да ни проправи път, но коланът му тежеше.

— Искаш ли да ти направя проход, за да минеш? — попитах Рейчъл.

— Как предлагаш да стане това?

— Мисля, че ако ритна този красавец по задника, ще можем да минем по него.

— Може да сбъркаш, ако се опиташ, човече — рече той. Гласът му беше туземски, като този на Дейзи Бюканън.

— Не — отвърнах. — Няма да сбъркам.

— Спенсър — остро каза Рейчъл, — не искам това. Няма да прибягваме до бой.

Свих рамене и погледнах към младия полицай. Колегата му като че ли не беше мръднал. Той все още седеше в патрулната кола със смъкната върху лицето шапка. А може би полицията правеше икономии и колегата беше просто надуваемо чучело. Младият полицай ми се ухили.

— В момента тук нарушават гражданските ни права — изкрещях аз. — Имате ли някакви планове как да се справите с това?

Той се отблъсна от колата и се изпъчи. Наполовина сдъвканата клечка за зъби мърдаше в устата му докато я буташе напред-назад с език. Дръжката на служебния пистолет се удряше в бедрото му. На униформената му риза бяха закачени няколко ленти — отличия за военна служба. Виетнам, помислих си. Имаше пурпурна лента, лента с бойни звезди и още една — може би със сребърна звезда.

— Може да се изтълкува и така — каза той, когато пристигна, — а би могло да се приеме и че вие създавате безредие.

— Ще ни придружите ли, господин полицай? — попита Рейчъл — Бих казала, че това е ваш дълг и мисля, че трябва да го изпълните.

— Ние сме тук за да предотвратим разпространението на една неморална и вредна доктрина, господин полицай — каза Квадратната челюст. — Това е нашият дълг. Не мисля, че трябва да помагате на хора, които искат да разрушат американското семейство.

Полицаят погледна към Рейчъл.

— Не се хващам на несъстоятелни спорове — каза тя. — Имам абсолютното право да говоря в тази библиотека. Поканена съм и ще говоря. Тук не става въпрос кой е прав. Аз имам права и те се опитват да ги нарушат. Свършете си работата.

Събраха се и други хора, преминаващите коли намаляваха скорост и движението започна да се затруднява, тъй като шофьорите се опитваха да видят какво става. Привлечени от тълпата тийнейджъри се спираха да гледат и се подхилваха.

— Може би ще ви е от полза, господин полицай, да знаете, че съм близък приятел на началника Гарнър. Сигурен съм, че ще му е интересно да чуе от мен какво точно е станало и как са се държали хората му.

— Приятел на шефа — каза младият полицай и ме погледна.

— Ужас — казах. — Най-добре е да го заобиколиш на пръсти. Ченгето ми се ухили широко.

— Точно така — рече той и отново се обърна към Квадратната челюст. — Разкарай се, мухъл! Усмивката му беше изчезнала.

Квадратната челюст леко се олюля, сякаш някой го беше фраснал.

— Моля? — рече той.

— Казах да си размърдаш задника. Тая мадама може да е всякаква, но тя не се опита да ме сплаши. Не ми харесва, когато някой се опитва да ме сплаши. Тези хора ще влязат вътре. Можеш да кажеш това на шефа като го видиш. Можеш да му кажеш, че са минали покрай тебе или по тебе. Твоя си работа какво ще му кажеш.

Лицето на младия полицай беше на около сантиметър от лицето на Квадратната челюст, но, тъй като той беше с около осем сантиметра по-нисък, гледаше полицая отдолу. В това време другият полицай беше излязъл от колата. Той беше по-възрастен и по-пълен, с голямо шкембе и големи ръце с едри кокалчета. В дясната си ръка държеше палка, с която потупваше леко бедрото си.

Хората от двете страни на Квадратната челюст се отдръпнаха. Той погледна към Рейчъл и заговори, почти съскайки:

— Ти, мръсна, презряна жена, гнусна лесбийка такава. Никога, никога няма да те оставим да победиш. Ти, извратена…

Аз посочих наляво към улицата и казах на двамата полицаи:

— Там става нещо.

Те се обърнаха да погледнат и тогава аз треснах с десния си юмрук Квадратната челюст в слънчевия сплит от около петнадесет сантиметра. Той изохка и се преви надве. Полицаите се обърнаха, погледнаха него, после — мен. Аз се втренчих, накъдето им бях посочил и казах:

— Изглежда съм сбъркал.

Квадратната челюст се беше навел, хванал се с две ръце за корема и се олюляваше напред-назад. Един добър удар в слънчевия сплит почти те парализира за минута-две.

Младият полицай ме погледна безизразно и каза:

— Да, сигурно. Е, да вървим в библиотеката.

Като минахме покрай Квадратната челюст възрастният полицай му каза:

— Повръщането на улицата е нарушение на наредбите по чистотата.