Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (5)

5

Как да е, привършихме с останалата част от вечерята. Сюзън разпита Рейчъл за книгите и за работата й и това отвлече вниманието й от мен към нещо, което й харесваше много повече. Сюзън си я бива в това отношение. След вечерята трябваше да откарам Рейчъл обратно в хотел „Риц“. Сбогувахме се със Сюзън на паркинга зад ресторанта, където бяхме оставили колите си.

— Не бъди лош с нея — меко каза Сюзън. — Тя е изплашена до смърт и се чувства страшно зле с теб и със своя страх.

— Аз не я упреквам за това, че се страхува — казах. — Но вината за това не е моя.

— Спенсър, имам да върша работа — обади се Рейчъл от предната седалка на колата ми.

— Господ да ми е на помощ — казах на Сюзън.

— Изплашена е — рече тя. — На това се дължи проклетията й. Помисли си как би се чувствал ти, ако тя беше единствената ти защита.

Потупах Сюзън по дупето, реших, че ще е лицемерно да я целуна и й отворих вратата, за да се качи в спортната си кола. Бях доволен, че се е отървала от Шевролета си. Не й отиваше.

— Държа ми вратата, само за да я подразниш — каза Сюзън през отворения прозорец.

— Да, скъпа, но аз се прибирам вкъщи с нея.

Сюзън включи на скорост и подкара колата от паркинга. Аз се настаних до Рейчъл и също потеглих.

— Господи, от коя година е тази кола? — попита Рейчъл.

— 1968-ма. Бих си купил нова, но вече не произвеждат открити — може би трябваше да си взема някаква спортна кола. Или може би само някой стар Шевролет щеше да ми тича.

— Сюзън е много привлекателна личност — каза Рейчъл.

— Вярно е — съгласих се аз.

— Това, че тя те харесва, ме кара да изпитвам по-добри чувства към теб — каза Рейчъл.

— Тя ми помага да ме приемат на доста места.

— Личи си привързаността ви един към друг.

Кимнах.

— Различно е от начина, по който обичам аз, но мога да го разбера у другите. Щастлив си, че имаш такава силна връзка.

— И това е вярно — потвърдих аз.

— Ти не ме харесваш.

Свих рамене.

— Така е — каза тя.

— Това е без значение.

— Не ме харесваш и не харесваш това, което олицетворявам.

— Какво олицетворяваш?

— Правото на всяка жена да бъде такава, каквато е. Да организира живота си в съответствие със своето собствено желание, да не поставя волята си в зависимост от прищевките на мъжете.

— Ау! — казах аз.

— Разбираш ли, че нося името на баща си?

— Не знаех това.

— Не съм имала никакъв избор — рече тя. — То ми е било дадено.

— И при мен е така — казах аз.

Тя ме погледна.

— Било ми е дадено — Спенсър. Не съм имал избор. Не съм могъл да кажа, че бих предпочел да се казвам Спейд, Самюел Спейд. Това би било страхотно име, но уви. Трябвало е да се сдобия с име като на някакъв английски поет. Знаеш ли какво е писал Спенсър?

— „Вълшебната кралица“?

— Да. Така че от какво се оплакваш?

Вече бяхме излезли от Марбълхед и карахме по шосе 1А, през Суомпскот.

— Не е същото — каза тя.

— Защо да не е?

— Защото аз съм жена, а са ми дали мъжко име.

— Всяко име е щяло да бъде без твоето съгласие. Било на майка ти или на баща ти. Пък и ако беше взела името на майка ти, нямаше ли това да е в крайна сметка името на дядо ти?

Пред мен имаше някакъв Буик-Електра, който започна да намалява. Отзад един Додж излезе в лявото платно и се изравни с мен.

— Лягай долу — казах аз.

— Какво? — попита тя и аз я хванах с дясната си ръка зад врата и я притиснах надолу към пода. С лявата си ръка завъртях силно волана и минах от вътрешната страна на Буика. Десните гуми се качиха на тротоара. Буикът изви надясно, за да ми прегради пътя и аз дадох газ докрай, изподрах дясната му страна и слязох от тротоара пред него, оставяйки след себе си силна миризма на изгоряла гума. Продължих нататък по моста „Генерал Едуардс“, натискайки газта до дупка и с лакът на клаксона, следван от Буика и Доджа. Лакътят ми беше на клаксона, защото в ръката си държах пистолет.

Беше твърде светло, твърде оживено и прекалено рано вечерта. Буикът отби по посока на „Пойнт ъв пайнс“ и Доджът го последва. Аз кривнах наляво, за да избегна една кола, след това извих обратно надясно, за да избегна друга и започнах да намалявам скоростта.

Рейчъл Уолъс се беше привела в почти ембрионална поза към пода на колата от нейната страна. Сложих пистолета на седалката до мен.

— Едно от предимствата на карането на Шевролет модел 68-ма — казах аз — е, че не ти пука особено, ако случайно го чукнеш.

— Може ли да се изправя? — попита тя. Гласът й прозвуча силно.

— Да.

Тя се изви и се изправи обратно на седалката.

— Нужно ли беше това?

— Да.

— Наистина ли ни преследваше някой?

— Да.

— Ако е било така, ти се справи добре. Аз нямаше да реагирам толкова бързо.

— Благодаря — казах аз.

— Не ти правя комплименти. Просто отчитам един факт. Видя ли им номерата?

— Да, 469ААГ и Д60240, и двете с масачузетска регистрация. Но няма да имаме никаква полза от това, освен ако не са някои калпави аматьори, а начинът по който ме сгащиха на шосето преди да се усетя, ме кара да мисля, че не са аматьори.

— Смяташ, че трябваше да ги забележиш по-рано ли?

— Да. Прекалено се бях увлякъл да споря с теб относно именната система. Не трябваше изобщо да допускам да се качвам на тротоара по този начин.

— В такъв случай, отчасти аз съм виновна, задето съм ти отвлякла вниманието.

— Това не е твоя работа, а моя. Аз знам по-добре от теб кое как трябва да бъде.

— Добре де — рече тя, — нищо лошо не е станало. Отървахме се.

— Ако типът с Буика пред нас беше само малко по-добър, нямаше да се отървем.

— Щеше да ти отреже пътя ли?

— А Доджът щеше да ни помете — кимнах аз.

— Всъщност, нямаше ли да те помете теб? Аз бях на пода, а ти беше много по-близо до него, все пак.

— Това е съвсем без значение — свих рамене аз. — Ако ти беше оцеляла при сблъсъка, те щяха да изчакат и да ти видят сметката.

— Ти приемаш толкова спокойно всичко.

— Нищо подобно. Това ме плаши.

— Може би. И мен ме плаши. Но ти сякаш го очакваш.

Никакво морално негодувание. Ти не се чувстваш отвратен. Или оскърбен. Или… потресен. Не знам. Ти правиш всичко това да изглежда толкова обикновено.

— Потресът също е безсмислен. Безполезен е. Или поне изразяването му е безполезно. Освен това, аз не съм някой от типовете в онази кола.

Минахме покрай кучешката алея и обиколихме край „Бел Съркъл“. В огледалото за обратно виждане не се забелязваше никой.

— В такъв случай ти вършиш всичко това отчасти от морално негодувание.

Погледнах я и поклатих глава.

— Правя всичко това, защото ми е приятно да го правя.

— Господи! — каза тя — Ти си голям инат.

— Някои го смятат за достойнство в моята професия — рекох аз.

Тя погледна към пистолета, който лежеше върху седалката.

— Няма ли да махнеш вече това нещо?

— Мисля да го оставя там, докато стигнем хотела.

— Никога през живота си не съм пипала пистолет.

— Те са едни добре направени уреди — казах. — Ако са добри. Много точни.

— Този добър ли е?

— Да, много хубав пистолет.

— Никой пистолет не е хубав — рече тя.

— Ако онези господа се появят отново — казах аз, — може и да започнеш да го харесваш.

Тя поклати глава.

— Докъде сме я докарали. Понякога ми призлява като се замисля.

— За кое?

— В тази страна — земята на свободните и прочие глупости аз се нуждая от мъж с пистолет, за да ме пази, просто защото съм такава, каквато съм.

— А от тоба на човек наистина може да му призлее — съгласих се аз.