Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (23)

23

Тръгнах си към къщи, но се чувствувах ужасно. Лицето ме болеше, а също и ребрата. Цял ден бях предизвиквал гнева на различни хора. Сега имах нужда някой да ми каже, че съм чудесен. Обадих се на Сюзън, но тя не си беше вкъщи. Изпих една бира, взех два аспирина, направих си сандвич с месо и листа от зелена салата и го изядох. Изпих още две бири с него и си легнах. Сънувах, че съм затворен в някаква стая в един замък, а Сюзън се разхожда по коридора и се усмихва, докато аз викам за помощ. Събудих се в осем без пет сутринта и й бях здравата ядосан.

Когато станах, забравих за яда си към Сюзън. По-скоро бях ядосан на тялото си. Едва ходех. Като подрънквах с кокалите си, влязох в банята и застанах под горещия душ. Малко се поизпънах, докато горещата струя течеше върху ми. Останах там около половин час, а когато излязох си хапнах царевичен хляб със селска наденица и печен домат за закуска. Прочетох „Глоуб“, а после си взех пистолета и отидох да търся Мълреди и Коди.

Отново валеше докато карах по югоизточната магистрала до Дорчестър, а вятърът духаше силно и снегът се издигаше и въртеше във въздуха. Карах в обратната посока на голямото сутрешно движение, но пак се придвижвах бавно, защото хората внимаваха заради снега. Спуснах се по наклона на изхода на големия склад на „Сиърс“, спрях при будката на пазача, получих указания къде са главните пунктове за товарене и подкарах натам.

Куърк постъпи детински като не ми даде адресите. Беше споменал вече, че те работят в складовете на „Сиърс“^[1] и знаеше, че ще отида и ще ги намеря по този начин. Наистина незряла постъпка. А също и нелюбезна.

Вдигнах пухкавата яка на якето си преди да сляза от колата, нахлупих тъмносинята си шапка и сложих черните очила. Погледнах в страничното огледало. Бях неузнаваем. Една от моите най-добри маскировки. Просто един безличен човек, облечен подходящо за зимата. Излязох от колата и отидох до офиса на склада.

— Тук ли са Суишър и Майкъл? — попитах младата жена зад гишето.

— Коди и Мълреди ли?

Аз кимнах.

— Там са отзад. Мога да ги извикам по високоговорителя.

— Ами добре, ако обичате. Кажете им, че Минго ги чака.

— Суишър Коди и Майкъл Мълреди, моля явете се в офиса. Господин Минго е тук.

В офиса имаше още трима души — двамата бяха мъже. Аз стоях зад другите, докато чакахме. След по-малко от две минути двама мъже минаха през летящите врати зад гишето и се огледаха наоколо. Единият беше висок, с голям нос, изпъстрен с кръвоносни съдове и дълги бакембарди. Късата му коса беше червеникава и леко посивяла на места. Другият беше много по-млад. Черната му коса беше оформена със сешоар, имаше дебели черни мустаци и верижка с мидени черупки около врата си. Съвсем по модата.

— Хей, Суишър — казах аз.

Високият с червената коса се обърна пръв, а после и двамата ме погледнаха.

— Трябва да ви предам нещо от Минго, момчета — рекох аз. — Ще дойдете ли насам?

Мустака тръгна към закачения на панти край на дъската, която представляваше вход на гишето, но червенокосият го спря. Той му каза нещо, което не успях да чуя и двамата ме погледнаха отново. Тогава пък Мустака каза нещо, което също не можах да чуя и те и двамата изхвърчаха през летящите врати обратно в склада. Толкова по въпроса за моята вълшебна маскировка.

— Извинете — казах аз на жената, която чакаше пред мен и прескочих през гишето.

Младата жена зад него ми извика:

— Сър, не може да…

Аз вече бях минал през летящите врати и бях влязъл в склада. Имаше широки празни пространства между стоките, а по централната пътека видях Коди и Мълреди, които тичаха към задната част. Мустакатият Мълреди беше на една или две крачки зад Коди. За мен и една беше достатъчна. Застигнах ги, докато се мъчеха да отворят вратата, на която пишеше „Авариен изход“. Коди вече я отваряше, когато хванах Мълреди изотзад. Коди избяга навън в снега. Аз издърпах Мълреди обратно.

Той се обърна и се опита да ме ритне в слабините. Извъртях се настрани и парирах удара. Сграбчих го отпред за ризата с двете си ръце, дръпнах го нагоре и го избутах назад, докато краката му се отделиха от земята, а гърбът му опря в стената до вратата. Тя беше с пневматично затваряне и бавно се хлопна. Доближих лицето си до това на Мълреди и казах.

— Ти наистина ли имаш братовчед, който се казва Минго Мълреди?

— Какво, по дяволите, ти става? Пусни ме долу. Да не си откачен?

— Ти знаеш какво правя, скъпи Майкъл — казах аз. — Знаеш, защото побягнахте, когато ме познахте.

— Не те познавам. Пусни ме долу.

Блъснах го един път здраво в стената.

— Вие се опитахте да изхвърлите колата ми от пътя, когато бях с Рейчъл Уолъс и аз ще я намеря, дори ако трябва да потроша нечии крайници за тази цел.

Зад себе си чух стъпки. Някой се приближаваше в тръс.

Дръпнах Мълреди от стената и го блъснах в лоста, с който беше затворена вратата на аварийния изход. Тя се отвори, аз го изхвърлих навън и той се просна на снега. Последвах го. Вратата се затвори автоматично зад мен. Мълреди се опита да се изправи на крака. Аз го ритнах в корема. Бях обут в тежки ботуши, двойно изолирани с дебела подметка. Той изпъшка. Ритникът го събори по гръб в снега. Опита се да се отърколи по-далеч. Скочих върху гърдите му и го притиснах с колене. Той издаде грачещ звук.

Предупредих го:

— Ще те направя на дроб-сърма, Мълреди, ако не направиш каквото ти кажа.

После станах, издърпах го да се изправи, хванах го отзад за яката и го замъкнах до колата си. Беше се превил надве от болка и бе останал без дъх, така че лесно го преместих. Стоварих го на мястото на шофьора, сложих крак на гърба му и го избутах на съседната седалка, а после се качих след него. Дадох на заден ход. В огледалото за обратно виждане можех да наблюдавам как първо трима, а после вече четирима мъже и момичето от гишето излизат от аварийния изход. Включих на трета и излязох от паркинга, като минах покрай будката на вратата. Пазачът ми правеше някакви знаци. Аз завих надясно през паркинга на мотел „Хауърд Джонсън“ и излязох на югоизточната магистрала.

В огледалото за обратно виждане всичко беше спокойно. До мен Мълреди вече успяваше да си поеме дъх.

— Къде си ме помъкнал? — попита той. Гласът му беше дрезгав от напрежението.

— Просто си карам — отвърнах. — Ще ти задам няколко въпроса, а когато ми отговориш на всичките и съм доволен от това, което си ми казал, ще те оставя, където ти е удобно.

— Не знам нищо за каквото и да било.

— В такъв случай — казах аз, — ще се отбия някъде и може би ще те убия.

— За какво бе, човече? Нищо не сме ти направили. Не сме имали намерение да те очистим. Трябваше само да ви уплашим — теб и мадамата.

— Имаш предвид мис Уолъс, нищожество.

— А?

— Ще я наричаш мис Уолъс. Няма да я наричаш мадамата.

— Разбира се, добре, мис Уолъс. Нямам нищо против. Ние нямахме намерение да нараним тебе или мис Уолъс, човече.

— Кой ви накара да го направите?

— Какво искаш да кажеш? Аз поклатих глава:

— Да знаеш, че много ще загазиш — казах аз. Бръкнах в палтото, извадих си пистолета и му го показах. — „Смит и Уесън“ е — отбелязах, — 38-и калибър, с 4-инчова цев. Не е добър за далечни разстояния, но е чудесен, ако искаш да застреляш някого, който седи до теб.

— Господи, човече, остави това нещо. Просто не разбрах въпроса ти, нали знаеш? Искам да кажа, че не разбрах какво точно ме питаш. Ще се опитам да ти отговоря. Но ти знаеш, че няма нужда от това проклето нещо.

Прибрах пистолета. Сега бяхме в Милтън и движението беше доста слабо.

— Попитах те, кой ти каза да ни уплашиш на „Линуей“ оная вечер?

— Братовчед ми Минго. Той ни каза да го направим. Каза, че ще ни плати две стотачки, че ще си разделим две стотачки, ако го направим. Минго ни накара. Ти познаваш ли го?

— Защо Минго искаше да ни уплашите с мис Уолъс?

— Не знам, бе, човече, просто исках да спечеля лесно малко пари. Суишър каза, че си струва, че знае как лесно да го направи. Той, Суишър е бил на топло. Минго не ни обясни защо, човече. Той само ни даде парите и ние не задавахме въпроси. Само да покараш няколко часа за такива пари, човече, та ние дори не знаехме кои сте.

— Как тогава ни открихте?

— Минго ни даде снимка на мада… на мис Уолъс. Ние я проследихме, когато ти я заведе в „Марбъл хед“. Помотахме се, докато реши да я отведеш вкъщи. Тогава нямаше голямо движение. Нали разбираш? Тогава направихме каквото трябваше, както ни беше казал Минго.

— Какво прави Минго?

— Искаш да кажеш какво работи?

— Да.

— Работи за някаква богата мадама в Белмонт.

— Какво прави?

— Не знам, май че всичко. Кара я с колата. Носи й багажа, когато пазарува. Изпълнява различни поръчки. Такива неща. Прави всичко.

— Как се казва тя?

— Богатата мадама ли? — Милреди вдигна рамене.

Вече дишаше спокойно. Аз бях прибрал пистолета си, а той продължаваше да говори — нещо, което очевидно беше свикнал да прави. Започна да се поотпуска.

— Не знам — рече той, — мисля, че Минго никога не ни е казвал.

На Фърнис Брук Паркуей излязох от магистралата и завих с колата в обратна посока, като тръгнах на север.

— Къде отиваме сега? — попита Мълреди.

— Ще отидем на гости на братовчеда Минго — отвърнах аз. — Ти ще ми покажеш къде живее.

— О, по дяволите, човече. Не мога да направя това. Минго ще ме убие.

— Да, но ще го направи по-късно — казах аз. — А ако не ми покажеш къде живее, аз ще те убия сега.

— Не, човече, ти не познаваш Минго. Той е ужасно копеле. Казвам ти, човече, не закачай Минго.

— Аз ти казвам, Майкъл. Търся Рейчъл Уолъс. Още в склада ти споменах, че ако трябва ще строша нещо. Ти си едно от нещата, които ще строша.

— Добре, по дяволите, човече, ще ти дам адреса, а после ме остави. Не искам Минго да знае, че аз съм ти казал. Ти не знаеш какъв е.

— Как е истинското му име? — попитах аз.

— Юджин, Юджин Инглейшъс Мълреди.

— Ще проверим в телефонния указател — казах аз.

В Милтън излязох от магистралата и ние слязохме и проверихме за името в указателя на една телефонна кабина. Там ги нямаше телефонните номера на Уотъртаун.

— Това е указател за западните райони — каза Майкъл. Тук са само номерата на Бостън и на южните квартали.

— Наблюдателен си — забелязах аз. — Ще попитаме на справки.

— Господи, наистина ли мислиш, че те лъжа? Хей, човече, и дума да не става. Нали знаеш? Няма начин да те занасям, като знам какво носиш в джоба си. Искам да кажа, че майка ми не е отгледала глупак.

Пуснах една монета и позвъних на справки.

— Трябва ми един номер в Уотъртаун — казах. — Номерът е на името на Юджин Игнейшъс Мълреди. Какъв е адресът, Майкъл?

Той ми го каза, а аз го съобщих на телефонистката.

— Номерът е 899–737 — отговори ми тя.

Благодарих й и затворих. Автоматът ми върна монетата.

— Добре, Майкъл, можеш да си вървиш.

— От тука ли?

— Да.

— Човече, аз нямам палто, ще замръзна.

— Извикай такси.

— Такси? От тук? Нямам толкова пари, човече.

Подадох му монета от десет цента, която ми върна автоматът.

— Ето, обади се на приятеля си Суишър. Нека да дойде да те вземе.

— А ако не е вкъщи?

— Ти си голям човек, Майкъл. Все ще измислиш нещо. Но ще ти кажа само това — ако се обадиш на Минго и го предупредиш, няма да пораснеш повече.

— Няма да се обадя на Минго, човече. Нали ще трябва да му кажа, че аз съм те информирал.

— Така мисля и аз — рекох и се качих в колата си.

Майкъл остана да трепери по риза, с ръце в джобовете на панталоните си и със свити рамене.

— Все пак, ще ти дам един съвет. Чака те много неприятна изненада, ако си мислиш, че можеш да се разправяш с Минго, както се разправи с мен. Минго ще те унищожи.

— Ще видим — казах аз, включих амбреажа и потеглих, като го оставих да стои на тротоара.