Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (21)

21

Когато позвъних, вратата ми отвори майката на Манфред. Беше слаба и дребна, носеше права раирана рокля и бели гуменки, като едната от тях беше изрязана, за да се облекчи подутата става на големия пръст. Косата й беше къса и изглеждаше като подстригана със сгъваем нож. Лицето й беше малко и всичките й черти бяха събрани в средата му. Не носеше грим.

— Добър ден, госпожо — казах аз. — Извинете, тук ли е Манфред Рой.

Тя погледна смутено лицето ми.

— Той обядва — каза.

Гласът й беше много дълбок. Аз пристъпих навътре към апартамента и казах:

— Бих искал да го почакам, госпожо. Кажете му, че нося добри новини за Спенсър.

Тя стоеше неуверено на вратата. Аз пристъпих още малко навътре в апартамента, тя също отстъпи малко назад.

Манфред извика от другата стая:

— Кой е, мамо?

— Един човек, който казва, че има добри новини за Спенсър — отговори тя.

Аз й се усмихнах любезно. Само какъв приятен господин бях.

Манфред се появи от сводестата врата вдясно. В колана си имаше мушната салфетка, а горната му устна беше побеляла от мляко. Като ме видя, се вцепени.

— Добрата новина е, че не съм пострадал сериозно, стари приятелю — казах аз. — Не е ли чудесно?

Манфред отстъпи една крачка.

— Не знам нищо за това, Спенсър.

— За кое? — попита майка му.

Аз минах покрай нея като леко я избутах.

— За кое, Манфред? — попитах аз.

Майка му още стоеше с ръка върху дръжката на вратата.

— Нямам нищо общо с това, че са те били.

— Аз не мога да кажа същото за теб, Манфред.

— Какво търсите тук? — попита мисис Рой. — Казахте, че носите добри новини. Излъгахте, за да влезете.

— Наистина излъгах — казах аз. — Но ако не бях излъгал, почти излъгал, нямаше да ме пуснете да вляза и трябваше да разбия вратата ви с ритници. Реших, че е по-евтино да излъжа.

— Не заплашвай майка ми — каза Манфред.

— Няма да я заплашвам. Дошъл съм да заплашвам теб, Манфред.

— Манфред, ще ида да извикам полиция — каза мисис Рой и излезе в коридора.

— Не, мамо, недей — каза Манфред.

Мисис Рой спря в коридора и погледна назад към него. В погледа й се четеше разочарование.

— Защо да не извикам полицията, Манфред?

— Няма да разберат — рече Манфред. — Той ще ги излъже. Ще повярват на него, а аз ще загазя.

— Вие на страната на негрите ли сте? — попита ме тя.

— Аз представлявам една жена на име Рейчъл Уолъс, мисис Рой. Тя беше отвлечена. Мисля, че вашият син знае нещо по този въпрос. Вчера разговаряхме за това и му казах, че ще дойда днес. Тази сутрин четирима мъже, които знаеха името ми и ме познаха веднага, бяха паркирали една кола пред апартамента ви. Когато пристигнах, ме пребиха.

Очите на мисис Рой изглеждаха още по-разочаровани — едно разочарование, което явно не беше от вчера. Сигурно откакто се помни е слушала намеци, че синът й не струва. Че е неудачник, че е загазил или нещо подобно. Откакто се помни странни хора идват на вратата и Манфред се шмугва вътре или изскача навън без да каже какво точно става. Откакто се помни се мъчи да подтисне разочарованието си, че първородният й син съвсем не е това, което трябва да бъде.

— Нямам нищо общо с това, мамо. Не знам нищо за никакво отвличане. На Спенсър просто му харесва да идва и да ме тормози. Той знае, че не харесвам негърските му приятели. Е, и на някои мои приятели не им харесва той да ме тормози.

— Моето момче няма нищо общо с това — заяви мисис Рой. Гласът й беше гърлен от напрежение.

— Тогава трябва да извикате ченгетата, мисис Рой. Като стоя тук, аз нарушавам закона за неприкосновеността на личната собственост и нямам намерение да си вървя.

Мисис Рой не помръдна. Тя стоеше с единия крак в коридора, а с другия в апартамента.

Манфред изведнъж се обърна и побягна през сводестата врата. Затичах се след него. Отляво беше кухнята, а вдясно имаше малък коридор с две врати. Манфред се втурна в по-близката, а когато го настигнах, наполовина беше извадил малък автоматичен пистолет от чекмеджето на нощното шкафче. С долната част на десния си юмрук блъснах чекмеджето и притиснах ръката му. Той извика веднъж. Сграбчих го за яката на ризата с лявата си ръка и го издърпах обратно в коридора, като го завъртях около себе си и го блъснах в стената срещу вратата на спалнята. После взех пистолета от чекмеджето. Беше маузер, 7,65-милиметров — пистолет, носен от германските пилоти през втората световна война.

Измъкнах пълнителя и дръпнах ударника, за да съм сигурен, че е празен, а после сложих пистолета в страничния си джоб.

Манфред стоеше до стената и смучеше притиснатите пръсти на дясната си ръка. Майка му дойде в коридора и застана до него с ръце на хълбоците.

— Той какво взе от тебе? — попита тя Манфред.

Аз извадих пистолета.

— Това, мисис Рой. Беше в чекмеджето до леглото му.

— Той е за самозащита, мамо.

— Имаш ли разрешително за него, Манфред?

— Разбира се, че имам.

— Дай ми да го видя.

— Не съм длъжен да ти го показвам. Ти вече не си ченге.

— Ти нямаш разрешително, нали, Манфред? — усмихнах се широко. — Нали знаеш какво означава това според закона на щата Масачузетс за огнестрелните оръжия?

— Имам разрешително.

— Според този закон, ако някой бъде осъден за притежаване на нерегистрирано оръжие, получава задължително една година затвор. Присъдата не може да бъде условна, нито може да бъде освободен предсрочно. Това означава цяла година в пандиза, Манфред.

— Манфред, имаш ли разрешително? — попита майка му.

Той поклати глава. И четирите пострадали пръста на дясната му ръка бяха в устата му и той ги смучеше. Мисис Рой ме погледна.

— Не го издавайте — каза тя.

— Бил ли си някога в пандиза, Манфред?

Като продължаваше да си държи пръстите в устата, Манфред поклати глава.

— Има много лоши неща там, Манфред. Много хомосексуализъм, много омраза. Особено се търсят малки руси момчета.

— Не го издавайте — повтори майка му. Тя застана между нас с Манфред. Очите на Манфред бяха стиснати и почти затворени, в ъгълчетата им имаше сълзи.

Аз се усмихнах широко и любезно на майка му. Добрият приятен господин. Вижте как детето ви ще бъде изнасилено в панделата, госпожо.

— Може би ще можем да уредим нещо — казах аз. — Разбери, аз търся Рейчъл Уолъс. Ако ми помогнеш, ще ти върна маузера и няма да казвам нищо лошо за теб на ченгетата.

Гледах към Манфред, но говорех и на майка му.

— Не знам нищо за това — смънка Манфред още с пръстите в устата. Беше се свил, като че ли го болеше стомаха. Аз поклатих тъжно глава.

— Говорете с него, мисис Рой. Не искам да ви го отнемам. Сигурен съм, че имате нужда от него тук, за да се грижи за вас.

Лицето на мисис Рой беше тебеширено бледо, а очите й — леко зачервени. Тя започна да диша тежко, все едно, че беше тичала. Устата й беше леко отворена и аз забелязах, че нямаше предни зъби.

— Направи каквото ти казва той, Манфред. Помогни на този човек, както той ти казва — тя не гледаше Манфред докато говореше. Просто стоеше между него и мен и ме гледаше.

Аз не казах нищо. Всички мълчахме. Стояхме почти неподвижно в коридора. Манфред подсмърчаше по малко. Някакви тръби шумяха.

Като продължаваше да ме гледа, застанала с гръб към Манфред, мисис Рой избухна:

— Ще те вземат дяволите, малко копеле, направи каквото казва този човек. Ти си загазил. Винаги си загазвал. На трийсет години си, а още живееш с майка си и не излизаш никъде от къщи, освен за тези откачени събрания. Защо не оставиш негрите на мира? Защо не оставиш правителството да се занимава с тях? Защо не си намериш добра работа или не учиш нещо, защо не се ожениш или не се махнеш поне веднъж от тая къща, без да се забъркаш в нещо? Сега този човек ще те прати в затвора ако не направиш това, което казва. П най-добре е, по дяволите, да го направиш!

Тя се разплака още преди да свърши и от това грозното й малко лице изглеждаше още по-зле. И Манфред плачеше:

— Мамо!

Аз се усмихнах колкото се може по-широко и приятелски. В духа на коледните празници. Нали сега беше най-веселото време на годината.

— През целия си живот… — сега тя хълцаше, а после се обърна и го прегърна. — През целия си проклет и скапан живот си ми висял на врата и си бил смахнат и ужасен, а аз сама съм носила тревогите си за тебе, без мъж до себе си.

— Мамо! — рече Манфред и двамата се разплакаха силно.

Чувствах се ужасно.

— Търся Рейчъл Уолъс — казах аз — и ще я намеря. Каквото трябва да направя, ще го направя.

— Мамо, — повтори Манфред, — не плачи, мамо. Ще направя каквото казва. Мамо, недей да плачеш.

Скръстих ръце, облегнах се на рамката на вратата и погледнах към Манфред. Не ми беше лесно да го направя. И на мен ми се доплака.

— Какво искаш да направя, Спенсър?

— Искам да седнеш и да ми кажеш всичко, което си чул, предполагаш или можеш да си представиш. Всичко, което мислиш, че е свързано с това кой може да е отвлякъл Рейчъл Уолъс.

— Ще се опитам да помогна, но не знам нищо.

— Ще се заемем с това. Ще разберем как стоят нещата и ще седнем да поговорим. Мисис Рой, бихте ли ни направили малко кафе.

Тя кимна. Тримата тръгнахме по коридора. Аз бях най-отзад. Мисис Рой отиде в кухнята, а ние с Манфред влязохме в дневната. Мебелите бяха тапицирани с ярка на цвят имитация на кадифе и имаше много покривчици на облегалките за ръцете. Тези покривчици бяха от типа, който можеш да си купиш в универсалния магазин, а не от изработваните вкъщи. Имаше и голям нов цветен телевизор в ъгъла на стаята.

Седнах на едно от ярките мъхести канапета. Цветът му беше като на дрехите на Дядо Коледа. Манфред остана да стои на вратата. Салфетката му още беше пъхната в колана.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Кой, според теб, е отвлякъл Рейчъл Уолъс — попитах аз — и къде мислиш, че е тя.

— Честна дума, Спенсър, нямам представа.

— Коя е най-антифеминистката група, за която си чувал?

— Антифеминистка ли?

— Да, кои са тези, които най-много мразят движението за освобождение на жените?

— Не знам за никаква такава група.

— А какво знаеш за „ВАМ“, което е съкращение на „възстановете американския морал“? — попитах аз.

Чувах как майката на Манфред тропа със съдовете в кухнята.

— Никога не съм чувал за такива.

— А какво ще кажеш за Белмонтския комитет за бдителност?

— О, разбира се, това е групата на мистър Инглиш. Ние координирахме с тях тактиката си по извозването на децата с автобуси.

— Познаваш ли Инглиш?

— Да, разбира се. Той е много богат, много важен човек. Работеше заедно с нас.

— Много ли е твърд?

— Няма да отстъпи пред лицето на моралното разложение и безбожния комунизъм.

— Манфред, недей да ми държиш речи, много съм стар, за да слушам глупости. Искам да знам дали той би имал куража да отвлече някого, дали е достатъчно откачен? Има ли връзки с някого, който може да го направи?

— Мистър Инглиш няма да се поколебае да постъпи както трябва — каза Манфред.

— А ще знае ли как да организира отвличане? — попитах аз. — И не ми отговаряй с твоите шаблонни глупости.

Манфред кимна утвърдително.

— Кой може да го направи вместо него? — попитах.

Манфред поклати глава:

— Не знам имената им, честна дума, не ги знам, но съм го виждал с някои хора. Нали знаеш, те са от ония, които са вещи в този вид работа.

Мисис Рой ни донесе нескафе в бели чаши, на които бяха нарисувани зеленчуци. Беше сложила и сладки в една чиния. Тя остави двете чаши и чинията върху ниската жълта пластмасова масичка с полупрозрачен плот, който имитираше матирано стъкло.

— Благодаря ви, мисис Рой — казах аз.

Манфред не я погледна. Тя също не погледна към него. Само кимна в отговор на благодарностите ми и се върна в кухнята. Явно не искаше да чуе какво говори Манфред.

— Знам само, че той може да направи всичко. Способен е да се справи с тежки ситуации и да ти помогне да наемеш човек за по-особена работа — продължи Манфред.

— Каква например? — аз отпих от кафето. Водата беше добавена преди да е станала достатъчно гореща и то не се беше разтворило напълно. Преглътнах и оставих чашата.

— Ти знаеш.

— Не, не знам, Манфред. Каква работа?

— Ами, ако имаш нужда от такива хора, които, нали знаеш, да се бият и да правят такива неща.

— Като маймуните, които ме пребиха тази сутрин?

— Аз не съм ги наел, Спенсър. Те са от организацията. Те искаха да са сигурни, че никой няма да ме безпокои.

— Защото ти си най-мръсният в Клана? — попитах аз. — втори помощник гущер?

— Аз съм ръководител. Те се грижат за мен. Ние се поддържаме.

В гласа на Манфред се опита да прозвучи достойнство, но той продължаваше да гледа в земята, а е трудно да се държиш достойно докато гледаш в земята.

— Виждал ли си някога майка му или сестра му?

— Не.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Не.

— Манфред, не ми помагаш.

— Опитвам се, Спенсър. Просто не знам нищо. Никога не съм чувал за Рейчъл Незнам-коя-си.

— Уолъс — казах аз, — Рейчъл Уолъс.