Робърт Б. Паркър
Изчезването на Рейчъл Уолъс (18)

18

Излязох на „Арлингтън стрийт“, завих наляво и тръгнах по „Бойлстън стрийт“ като продължавах да ям ябълката, която бях купил. Навсякъде по „Бойлстън стрийт“ имаше коледна украса и рисунки на Дядо Коледа. Валеше лек и приятен сняг. Веднага си помислих дали Рейчъл Уолъс може да види снега от мястото, където е затворена. Сега, по Коледа, трябваше да е най-веселото време на годината. Само ако бях останал с нея… Тръснах глава. Нямаше смисъл. Сигурно не е по-неприятно да те отвлекат около Коледа, отколкото когато и да е. Просто не бях останал с нея. А разсъжденията, че е трябвало да остана нямаше да ми помогнат да я намеря. Трябва да се концентрираш върху най-важните неща, приятелю. Трябва да мислиш как да я намериш. Като минавах покрай магазина на Брентано спрях по навик и заразглеждах книгите на витрината. Не разчитах много на Манфред — той беше гадняр, фанатик и глупак. Косгроув естествено не беше такъв, но той работеше като репортер в либерален вестник и за него беше ужасно трудно да открие нещо. Никой нищо нямаше да му каже.

Изядох си ябълката и хвърлих огризката в кошче за боклук, закачено на стълба на една улична лампа. Погледнах също по навик към деликатесите на витрината на „Малбен“. След това можех да пресека улицата и да видя какви нови японски специалитети приготвят в „Хай-хай“, а после да се върна от тази страна на улицата ида позяпам дрехите на „Луис“, а можех да се отбия за малко в Института за съвременно изкуство. После щях да се прибера вкъщи и да си подремна. Глупости! върнах се до офиса, качих се на колата си и потеглих към Белмонт.

Докато карах по „Стороу драйб“ снегът още не лепнеше. Беше ранен следобед и почти нямаше движение. От дясната ми страна река Чарлс изглеждаше много черна и студена. Покрай реката хора тичаха за здраве, облечени в зимни спортни дрехи. Най-популярни бяха клиновете, обути под шортите, яке с качулка и сини маратонки с бяла ивица. Аз предпочитах яке без ръкави върху черно поло и синьо долнище на анцуг, което да отива на най-новия модел маратонки „Ню Балънс“. Разнообразие. То е направило Америка велика.

Пресякох река Чарлс и излязох от страната на Кембридж, близо до болницата „Маунт Обърн“, пресякох част от Кембридж, минах през Уотъртаун и по „Белмонт стрийт“ стигнах до Белмонт. Снегът започваше да натрупва и аз се отбих до бензиностанцията „Мобил“ на „Трапело роуд“, където ми показаха пътя за Белмонтския полицейски участък на „Конкорд авеню“.

Обясних на дежурния в приемната кой съм и той по едно време толкова се развълнува от това, че даже вдигна поглед към мен, преди да продължи да пише нещо в тетрадката си с телчета.

— Търся един от вашите хора, който патрулира с кола. Младо момче, 25–26 годишен, висок около метър и осемдесет, тежи горе-долу осемдесет кила, много нахакан, носи военни отличия на униформата си. Сигурно яде сурово вълчо месо на закуска.

Без да ме поглежда сержантът каза:

— Сигурно търсиш Фоли. Доста е устат.

— Човек трябва да се отличава с нещо — казах аз. — Къде да го намеря?

Сержантът погледна в някакви документи под гишето:

— Обикаля с колата близо до язовира. Ще кажа на диспечера да го извика. Знаеш ли къде е млечният бар „Френдли“ на „Трапело роуд“?

— Да, минах покрай него на идване — отвърнах аз.

— Ще му предам да те чака там на паркинга.

Благодарих му, излязох от участъка и закарах колата до млечния бар. Пет минути след мен пристигна една полицейска кола от Белмонт и също паркира. Излязох от моята кола, през силния сняг отидох до полицейската и седнах на задната й седалка, Фоли седеше на кормилото. С него беше същият стар полицай с изпъкналото шкембе, който продължаваше да седи отпуснато на седалката отпред с нахлупена над очите фуражка.

Фоли се обърна настрани и ми се ухили през рамо.

— Е, какво, някой ти сви лесбийката, а?

— Колко изящно се изразяваш — забелязах аз.

— И ти нямаш представа кой е, затова идваш тук и се хващаш за сламката. Искаш да знаеш кой е оня тапет, дето го цапна в корема, нали?

Аз се обърнах към по-възрастния му колега:

— След колко време, според теб, ще стане началник? Той не ми обърна внимание.

— Прав ли съм или не? — попита Фоли.

— Прав си, знаеш ли кой е той?

— Да, след като потанцувахме заедно оня ден, взех номера на колата му, когато си тръгна. Като намерих време го проверих, казва се Инглиш — Лорънс Търбъл Инглиш младши. Занимание — финансов консултант. Това значи, че нищо не работи. Семейството му има 12 или 15 милиона долара. Той се консултира с управителя как да ги харчи. Това му е работата. Иначе си прекарва времето като играе бадминтон, поти се в сауната, защитава демокрацията от негрите, педерастите и комунистите, а също и от нисшите класи, либералите и други подобни.

Старият полицай се помести малко на предната седалка и каза:

— Коефициентът му на интелигентност е около осем, най-много десет.

— Бени е прав — каза Фоли. — Ако той ти е грабнал мадамата, вече е забравил къде я е скрил.

— Знаеш ли къде живее? — попитах аз.

Фоли извади бележник от джоба на ризата си, откъсна една страница и ми я подаде.

— Само внимавай с тоя. Помни, че е приятел на шефа — каза Фоли.

— Да, добре — казах аз. — Благодаря ти.

Един снегорин избоботи по „Трапело роуд“ когато излязох от полицейската кола и се върнах в моята. През стъклата не се виждаше нищо от сняг и трябваше да изляза и да го изчистя, преди да потегля с колата. Отидох до същата бензиностанция на „Мобил“ и си напълних резервоара. После се осведомих как да стигна до къщата на Инглиш.

Беше в скъпата част на Белмонт. Безразборно построена къща с фронтон, която приличаше на хотел от XIX век в някой курорт. Сигурно имаше и място за ловуване отзад. Снегоринът беше изхвърлил малка купчина сняг пред алеята към къщата и аз трябваше да си пробивам през нея път с колата. Алеята беше изчистена. Тя завиваше зад къщата и завършваше с широка площадка пред един гараж с четири врати. От дясната страна на гаража беше задната врата. Реших, че тя е под моето достойнство. Върнах се обратно при предната врата. Удар в полза на безкласовото общество.

Когато позвъних ми отвори млада жена с униформа на прислужница. Беше облечена в черна рокля с малка бяла престилка и шапчица на главата — точно като във филмите.

Аз попитах:

— Господарят вкъщи ли е?

— Моля? — учуди се тя.

— Търся мистър Инглиш. Вкъщи ли си е?

— За кого да съобщя, моля?

— Спенсър — казах аз. — представлявам Рейчъл Уолъс. Кажете му, че сме се срещали веднъж в Беломонтската библиотека.

— Почакайте тук, ако обичате — каза прислужницата и тръгна навътре по коридора. Върна се след около 90 секунди и се обърна към мен:

— Оттук моля.

Минахме по коридора и влязохме в малка, облицована с чамова ламперия стая — в камината гореше огън, а от двете й страни имаше много книги върху вградени лавици. Инглиш седеше близо до камината на кресло с облегалка за главата в златисто и червено. И, честна дума, беше облечен в смокинг с черни кадифени ревери и пушеше лула от морска пяна. Носеше очила с черни рамки, а в дясната си ръка държеше затворена книга на Харолд Робинс, като с пъхнатия си между страниците показалец отбелязваше докъде е стигнал.

Когато влязох той стана, но не ми подаде ръка — вероятно не искаше да си губи страницата. Само попита:

— Какво желаете, мистър Спенсър?

— Вчера, както сигурно знаете, беше отвлечена Рейчъл Уолъс.

— Да, чух в новините — каза той.

Продължавахме да стоим прави.

— Аз я търся.

— Да?

— Можете ли да ми помогнете?

— Как, за Бога, мога да ви помогна? — попита Инглиш. — Какво общо имам с нея?

— Вие протестирахте при речта й в библиотеката. Нарекохте я мръсна лесбийка. Доколкото си спомням, казахте, че „никога няма да й позволите да спечели“ или нещо подобно.

— Отричам да съм казвал такова нещо — каза Инглиш.

— Аз просто упражнявах моето конституционно право на свободно изразяване като протестирах. Никакви заплахи не съм отправял. Вие ме нападнахте.

Значи не беше забравил.

— Няма смисъл да се ядосваме взаимно, мистър Инглиш. Можем да се разберем спокойно.

— Не желая да се разбирам с вас. Абсурдно е да мислите, че мога да знам нещо за някакво престъпление.

— От друга страна — казах аз, — можем да постъпим и другояче. Можем да обсъдим това с бостънските полицаи. Там има един сержант на име Белсън, който ще може да преглътне ужаса, който чувства когато му споменете за вашия приятел — шефа. Той ще сметне за свое задължение да ви замъкне на „Бъркли стрийт“ и да ви разпита по повод на рапортите, в които се казва, че сте заплашвали Рейчъл Уолъс пред свидетели. А ако го ядосате той дори може да реши, че ще трябва да ви прибере за една нощ на топло заедно с пияндетата, педерастите и другата измет.

— Моят адвокат… — започна Инглиш.

— О, да — казах аз. — Белсън просто се паникьосва когато се появи някой адвокат. Понякога става толкова нервен, че забравя къде е сложил клиента му. Тогава адвокатът трябва да обикаля из целия град с документа за освобождаване, да наднича в различни арести и затвори и да търпи да повръщат върху изискания му шлифер, тип Честърфилд, докато се опитва да намери клиента си.

Инглиш отвори уста, после я затвори и не каза нищо. Аз отидох и седнах в неговото червено-златисто кресло с облегалка за главата.

— Откъде знаеше, че Рейчъл Уолъс ще бъде в библиотеката? — попитах аз.

— Имаше съобщение за това във вестника — отвърна той.

— Коя организация протестира?

— Ами комитетът имаше събрание.

— Кой комитет?

— Комитетът за бдителност.

— Обзалагам се, че знам вашето мото — казах аз.

— Винаги бдителни… — започна той.

— Знам — отвърнах, — знам. Кой е шеф на комитета?

— Аз съм председател.

— Леле и колко си скромен — отбелязах аз.

— Спенсър, не мисля, че си забавен — каза той.

— Та ти си в отлична компания — рекох. — Можеш ли да опишеш какво си правил от десет часа вечерта в понеделник досега, в случай, че някой те попита?

— Разбира се, че мога. Обидно ми е да ме разпитват.

— Хайде, разправяй — казах аз.

— Какво да разправям?

— Разкажи какво си правил след девет часа в понеделник вечерта.

— Няма да стане. Не съм длъжен да ти казвам нищо.

— Това вече го минахме, Лорънс. Все ми е едно дали ще го кажеш на мен или на Белсън.

— Нямам какво да крия.

— Колко странно, знаех, че така ще кажеш. Няма смисъл да се хабиш пред мен. С това ще шашнеш ченгетата.

— Добре, но аз наистина нямам — повтори той. — Нямам какво да крия. В понеделник бях на събрание на комитета от девет и половина до единайсет и петнайсет. Веднага след това се прибрах вкъщи и си легнах.

— Някой видя ли те, когато се прибираше?

— Майка ми и няколко души от прислугата.

— А на другия ден?

— Отидох в „Олд колъни тръст“ в девет и петнайсет и излязох оттам в единайсет, играх бадминтон в клуба, после обядвах пак там. След това се върнах вкъщи — прибрах се в три и петнайсет и четох докато стана време за вечеря…

— Добре, достатъчно, разбира се ще проверя всичко това. С кого игра бадминтон?

— Отказвам да намесвам приятелите си в това. Няма да позволя да ги тормозиш и обиждаш.

Реших да оставя нещата така. Той щеше да се заинати за това. Не искаше приятелите му да знаят, че го разследват, а тип като Инглиш можеше да се окопае, за да запази репутацията си. Освен това, можех лесно да проверя. Както в клуба, така и в комитета.

— Да ги тормозя ли? — попитах аз. — И да ги обиждам? колко нелюбезно от твоя страна, Лорънс. Аз естествено нямам твоето обществено положение, но не съм лишен от известен такт.

— Свърши ли?

— Да, засега — казах аз. — Ще проверя истинността на твоето, моля да ме извиниш за израза, алиби. Тогава може да се заинтересувам по-надълбоко от твоите работи, но дори и алибито ти да се потвърди, аз ще продължавам да те имам предвид. За да се направи нещо, не е необходимо ти сам да го извършиш или да знаеш кой точно го е направил.

— Ще заведа дело срещу тебе ако продължаваш да ме безпокоиш — каза Инглиш.

— Ако пък си свързан по някакъв начин с онова, което се е случило с Рейчъл Уолъс — казах аз. — ще се върна и ще те пратя в болницата.

Инглиш леко присви очи:

— Заплашваш ли ме?

— Точно така, Лорънс, точно това правя. Заплашвам те.

Инглиш ме гледа с присвити очи около минута, а после каза:

— По добре се махай.

— Добре — казах, — но помни думите ми. Ако си скрил нещо от мен, аз ще разбера и ще се върна. Ако знаеш нещо и не го казваш, ще го разбера и ти ще пострадаш.

Той стана и отвори вратата на кабинета си.

— Човек с моето положение има възможности, Спенсър — той все още ме гледаше с присвити очи.

Разбрах, че това беше страшният му поглед.

— Това не е достатъчно — казах аз, минах през коридора и излязох от предната врата.

Снегът беше спрял. Зад ъгъла един Плимът беше паркиран до моята кола. Когато тръгнах към нея, стъклото на Плимъта се спусна и от него се показа Белсън.

— Помислих си, че това е твоята таратайка. Научи ли нещо?

— Току що заплаших Инглиш с теб — отвърнах аз — за да проговори. Сега си тук, а той все едно въобще не е говорил с мен.

— Качи се в колата — каза Белсън. — Ще си сравним данните.

Седнах на задната седалка. Белсън беше до шофьора — един полицай, когото не познавах. Белсън не ни запозна.

— Как попадна тук? — попитах.

— Ти си казал на Куърк за сцената пред библиотеката — обясни ми Белсън. — А ние разпитахме и Линда Смит заедно с всички останали. Тя също ни спомена за това. Вече си го бях набелязал, когато и Куърк ми разказа случката. Така че аз се обадих на полицаите от Белмонт и разбрах, че си ни изпреварил с около час. Какво научи?

— Не много — казах аз. — Ако се потвърди, той има алиби за времето, за което му трябва.

— Заеми се с това без да ни намесваш — каза Белсън. Ние няма да споменаваме за теб и ще видим дали ще ни разкаже същата история.

Разправих на Белсън това, което ми беше казал Инглиш. Полицаят, когото не познавах, си записваше някои неща в тефтерчето. Когато свърших, излязох от Плимъта и се качих в моята кола. През отворения прозорец казах на Белсън:

— Научиш ли нещо интересно, ще съм ти благодарен ако го кажеш и на мен.

— И аз така — каза Белсън.

Вдигнах стъклото, изкарах колата на заден ход и завих по алеята. Докато излизах на улицата видях Белсън и другият полицай да слизат от колата си и да тръгват към предната врата. Малката купчина сняг, която задръстваше алеята когато пристигнах, беше изчезнала. Човек с положението на Инглиш не беше без възможности.